Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heroes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 30гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2013 г.)

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Герои

Преводач: Александър Ганчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-163-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3579

История

  1. —Добавяне

Основателен спор

От това, което виждаше, Бек разбра, че всичко е загубено. Южняците бяха сформирали двойна редица стрелци на южния бряг на реката. Те бяха приклекнали зад една ограда, зареждаха малките си проклети лъкове, после се надигаха и пускаха облак къси стрели към северния край на моста. А там северняците се бяха изпокрили зад наежени от стрели щитове. Селяните от леката пехота, оплели копия, се бутаха зад тях. Улучените от стрелите на южняците биваха влачени през редиците назад, а писъците им допълнително разколебаваха останалите. В това число и Бек, от чийто кураж и бездруго не беше останало много.

С всяко издишване думите почти се изплъзваха от устата му: „Да бягаме“. Мнозина вече го бяха направили. Зрели мъже, с имена и всичко останало, избягаха през моста, за да отърват кожата. Защо, мамка му, Бек и хлапетата в къщата трябваше да останат? Защо трябваше да им пука на тях дали Коул Ричи ще удържи някакъв си град, или пък Дау Черния ще продължи да носи огърлицата на Бетод?

На южния бряг битката беше приключила. Съюзническите войници бяха успели да влязат в последните отстоявани от северняците къщи и бяха изклали или изгорили живи вътре защитниците, което за тях май беше едно и също. Димът от пожарите продължаваше да се носи над реката. Сега южняците се готвеха да минат и моста. Един отряд се групира в клинообразен строй от другата страна. Досега Бек не беше виждал войници с толкова много броня. Бяха покрити от глава до пети с тежка стомана и приличаха по-скоро на нещо изковано в работилница, отколкото родено от плът и кръв. Спомни си за жалките оръжия, с които разполагаше дрипавата им дружина. Тъпи ножове и криви копия. Да излязат насреща им, щеше да е, като да опиташ да убиеш бик с карфица.

Нов облак стрелички изсвистя над реката и един огромен селянин от задните редици скочи с писък, разбута хората пред себе си и се преметна през моста във водата. Откъдето мина, разкъса стената от щитове, а редицата, в която беше стоял допреди малко, се огъна и разтегли. Вече никой не искаше да клечи и да чака да го пронижат, но също така не искаше и да се изправи лице в лице със стоманените копелета от другата страна на моста. Дау Черния може и открай време да обичаше миризмата на изгорено месо, но сега той беше далече. А южняците ужасно близо, нещо повече, готвеха се да дойдат още по-близо. Бек почти видя как куражът ги напуска. Всички запристъпяха назад, щитовете се разклатиха и отдалечиха един от друг, копията се разлюляха хаотично.

Именитият войн, който командваше защитата, се обърна, вдигна секира и извика нещо на останалите. В следващия момент се свлече на коляно и протегна ръка назад, опитвайки се да докопа нещо на гърба си. Накрая се просна по очи и Бек видя една от късите стрели да стърчи от финото му наметало. Тогава от другата страна на моста някой се провикна и съюзническите войници тръгнаха напред. Цялата тази лъскава стомана се понесе с тропот напред като едно огромно, разярено чудовище. Това не беше дивашкото нападение на северняшките войници, в което всички хукват напред колкото им крака държат. Южняците просто подтичваха, бавно, но решително и целеустремено. В този момент, без дори да дочакат врага, стената от щитове се разкъса и мъжете побягнаха. Следващият облак стрели откъм южния бряг покоси още дузина от обърналите гръб северняци, а останалите се пръснаха из площада като ято яребици по полето.

Бек видя един ранен да се влачи по корем с три стрели в гърба. Гледа го с ококорени очи и затаен дъх. Какво е усещането, когато стрелата се забива в тялото ти? Дълбоко в плътта? Във врата. В гърдите. В топките. Или острието на меч? Стоманата е толкова остра и твърда, а плътта така мека. Какво е усещането, когато ти отсичат крака? Колко може да боли една рана? Цялото това време, прекарано в мечти за битки, без да се замисли над това.

Да бягаме. Обърна се да го каже на Рефт, но когато го видя, той стреляше през прозореца. Ругаеше, зареждаше и пак стреляше. Същото трябваше да прави и Бек, така беше казал Потопа, но лъкът сякаш тежеше цял тон, а ръката му беше така слаба, едва го удържаше. Мамка му, повръщаше му се. Трябваше да бягат, но той беше прекалено изплашен дори да го каже. Такъв страхливец беше, че нямаше сили да се покаже пред момчетата долу. Да видят гнусния му, унизителен, пълнещ гащите страх. Можеше само да стои тук горе, вдигнал лък пред прозореца, но не намерил сили да опъне тетивата. Приличаше на някой, извадил оная си работа да пикае, но току-що открил, че не може да го направи, когато го гледат.

Чу тетивата на Рефт да избръмчава, после го чу да крещи: „Аз слизам долу!“. Видя го да изтегля с една ръка дългия нож от колана си, а с другата една къса брадвичка, докато тичаше към стълбите. Бек остана на място, с широко отворена уста, но не каза нищо. Беше стиснат в капана на страховете си, от една страна, да остане сам в таванската стаичка, от друга, този да слезе долу при останалите.

Почти насила погледна отново през прозореца. Южняците нахлуваха на площада — тези в огромните брони най-отпред, а след тях останалите. Бяха дузини. Стотици. От прозорците към тях полетяха стрели. Някой хвърли голям камък от покрива на мелницата, улучи един войник по шлема и го просна на земята. Но те бяха навсякъде, тичаха по улиците, блъскаха по вратите, посичаха в движение куцащи ранени. Край моста стоеше съюзнически офицер, облечен в същия ярък жакет и със същите извезани със златно ръкави като пленника, когото беше отвел Тръпката. Той размахваше сабя към отделните къщи и насочваше войниците.

Бек вдигна лъка, прицели се и най-после намери сили да опъне тетивата.

Не можа да го направи. Главата му кънтеше от ужасната врява, просто не можеше да мисли. Разтрепери се толкова силно, че вече не виждаше нищо. Затвори очи и пусна слепешката стрелата — единствената за цялата битка. Вече беше прекалено късно за бягане. Те бяха навсякъде около къщата. А той в капан. Пропусна шанса си и сега южняците бяха навсякъде. В очите му хвръкнаха трески и Бек се запрепъва заднешком, спъна се, падна по задник на пода и задрапа с пети по дъските. В рамката на прозореца се беше забила една от късите южняшки стрелички. Беше разцепила дървото и острието й блестеше от вътрешната страна на рамката. Той остана на пода, подпрян на лакти, вторачен в острия й връх.

Искаше майка си. Мъртвите му бяха свидетели, как само искаше майка си. Що за нещо е това, един мъж да иска майка си?

Бек скочи на крака. Чуваха се трясъци и тежко думкане, викове и писъци, които не приличаха на излезли от човешки гърла. Навсякъде. На долния етаж, вътре, вън, главата му се въртеше насам-натам при всеки нов шум. Бяха ли влезли вече в къщата? За него ли идваха? Но не можеше да помръдне от място, просто стоеше и се обливаше в пот. Чак краката му бяха мокри. Прекалено мокри. Беше се напикал. Беше се напикал като бебе и дори не беше разбрал кога, чак докато не започна да му става студено на краката.

Той изтегли от ножницата бащиния меч. Намести пръсти около дръжката. Тежестта на стоманата трябваше да му вдъхне сила, както винаги досега. Вместо това го накара да мисли за дома. Домъчня му за малката вмирисана стаичка, където толкова пъти го беше вадил от ножницата, където съскането на стоманата при излизане от ножницата нашепваше и подхранваше дръзките му мечти. Тръгна бавно към стълбите, извърнал настрани глава и примижал с очи, сякаш това, че не виждаше ясно пред себе си, някак щеше да го предпази от опасностите.

Долу цареше пълен безпорядък. Движение навсякъде, сенки, потъмни сенки и светли проблясъци от разбитите капаци на прозорците. Пръснати по пода изпотрошени вещи и покъщнина, святкащи остриета. Пращене на дърво. Някой се опитваше да влезе. Смесица от неразбираеми гласове, южняшки думи. Крясъци и стонове.

Двама от хората на Потопа лежаха на пода. От единия течеше обилно кръв. Другият повтаряше „не, не, не“. Топчестата физиономия на Колвинг беше изкривена в злобно, налудничаво изражение, докато ръгаше един съюзнически войник, който се опитваше да се промуши през вратата. От тъмното изникна Рефт, удари войника с брадвичката си в тила и той се просна на пода, събаряйки Колвинг под себе си. Рефт продължи да го млати по стоманената броня на гърба, накрая намери пролуката между шлема и нагръдника му и го довърши.

— Дръжте ги навън! — изрева той и затръшна с рамо вратата.

Един южняк влетя през прозореца, само на крачка от долния край на стълбите. Бек можеше да го наръга в гърба. Вероятно без дори някой да го види. Но не можеше да спре да мисли какво ще стане, ако нещо се обърка. Какво ще стане, ако замахне с меча. Затова не направи нищо. Брейт изпищя, обърна се и посегна да наръга войника с копието си, но преди да го направи, онзи стовари тънкия си меч в рамото му и острието потъна почти до гърдите на момчето. То изпищя и копието му се замята диво насам-натам, докато войникът се мъчеше да изтегли заседналото в рамото му острие на оръжието си. Кръвта на Брейт пръскаше върху двама им.

— Помощ! — крещеше Стодър, притиснал гръб в стената, с увиснал безпомощно в едната му ръка сатър. — Помощ!

Бек не се обърна да побегне. Просто се дръпна тихо назад и изкачи внимателно едно по едно стъпалата. Отиде бързо до отворения шкаф, изхвърли навън дървения рафт и се шмугна в покритата с паяжини вътрешност. Напипа две пролуки между дъските на вратата и бавно я затвори след себе си. Клекна и притисна гръб в долните краища на гредите на покрива. Остана сам в тъмното, като малко дете в скривалището си. Сам с бащиния меч, хлипането си и шума от битката на долния етаж, в която избиваха другарите му.

 

 

Лорд-губернатор Мид стоеше със скръстени на гърба ръце пред един от северните прозорци, гледаше наперено и кимаше с разбиране при рапортуваните вести, сякаш наистина му говореха нещо. Щабните офицери се бяха скупчили около него като пилци около гъска и също като тях крякаха превъзбудено. Финри стоеше, незабелязана от никого, в дъното на стаята, като грозна тайна, за която никой не искаше да си спомня. Изгаряше от желание да научи какво става, но не смяташе да достави удоволствие на кой да е от щабните офицери, като попита. Гризеше нокти и прехвърляше наум всички възможности за отмъщение.

Не искаше да си го признае, но в момента най-много я беше яд на самата себе си. Сега вече виждаше ясно колко по-добре можеха да се развият нещата, ако се беше преструвала на търпелива, чаровна и смирена женичка, точно каквато Хал очакваше от нея да бъде. Трябваше просто да се умилква и ръкопляска на нескопосаните опити за командване от страна на Мид, да спечели доверието му и тихомълком да се намърда в обкръжението му като кукувица в гълъбово гнездо.

От друга страна, човекът беше достатъчно суетен, за да мъкне из половината Север помпозния си портрет. Може би не беше твърде късно да изиграе ролята на заблудена овца и с помощта на малко престорено разкаяние да спечели благосклонността му. Тогава, когато й се отвори възможност, хубавичко ще му забие нож в гърба. Отблизо най-добре стават тези неща. Да, по един или друг начин ще му забие ножа в гърба. Нямаше търпение да види съсухрената му физиономия, когато най-после…

— Ха-ха — изсмя се Алис. — Кой е това?

— Кой?

Финри погледна през прозореца, който гледаше на изток, в момента напълно игнориран от останалите в общата стая на странноприемницата, предвид факта, че битката се водеше откъм северната й страна. От гората беше излязъл някакъв дрипльо. Стоеше изправен на една ниска оголена скала в полето, с развяна от вятъра дълга коса и гледаше право към странноприемницата. Без значение докъде можеше да стига човешкото въображение, той в никакъв случай не можеше да мине за съюзнически войник.

Финри го огледа внимателно. Хората на Кучето трябваше да са на повече от час път зад тях, а и нещо в самата гледка на самотната фигура на скалата просто… не беше наред.

— Капитан Хардрик — провикна се тя. — Това някой от хората на Кучето ли е?

— Кой? — Хардрик тръгна към нея. — Честно казано, нямам представа…

Мъжът на скалата вдигна нещо пред лицето си и изви назад глава. Секунда по-късно над полето се разнесе плътен, протяжен вой.

— Рог! — изсмя се отново Алис.

В момента, в който долови вибрациите на звука в стомаха си, Финри вече знаеше всичко.

— Капитане — сграбчи тя ръката на Хардрик. — Трябва да отнесете вест до генерал Яленхорм, че сме нападнати.

— Моля? Но какво…

Идиотската усмивка на капитана се стопи, когато проследи погледа й.

— Оу — каза Алис.

Изведнъж по цялото си протежение гората сякаш оживя. Измежду дърветата се появиха мъже, чорлави, дрипави, мнозина полуголи. И сега, когато стоеше сред стотици други мъже, Финри най-после разбра какво не беше наред с онзи на скалата. В сравнение с останалите, той беше гигант, в истинския смисъл на думата.

Хардрик зяпаше навън с увиснало чене. Финри стисна с всичка сила ръката му и го повлече към вратата.

— Сега, капитане! Намерете генерал Яленхорм. Намерете баща ми. Тръгвайте!

— Трябва ми заповед…

Погледът му прескочи към Мид, който все така безгрижно съзерцаваше настъплението към Осранг. Щабните офицери не правеха разлика от него, с изключение на двама-трима, които се бяха отдалечили с небрежна походка от групата на Мид, явно заинтригувани от звука на рога.

— Кои са тези? — попита единият.

Финри нямаше време за обяснения. Пое дълбоко дъх и нададе най-пронизителния и най-протяжния женски писък, на който беше способна. Единият от цигуларите изскърца фалшиво, другият продължи за момент, после спря и в общата стая настъпи тишина. Всички глави се извърнаха рязко към Финри, с изключение на тази на капитан Хардрик. Тя с облекчение забеляза, че писъкът й най-после го беше накарал да хукне към вратата.

— Какво, мамка му… — поде Мид.

— Северняци! — извика някой. — На изток!

— Какви северняци! Какви ги…

В следващия момент вече всички крещяха.

— Там! Там!

— Майко мила!

— Всички на стената!

— Имаме ли стена?

Хората по полето — кочияши, прислужници, ковачи и готвачи — изскачаха от шатри, фургони и палатки и хукваха презглава към странноприемницата. Между тях вече препускаха ездачи, яхнали някакви рунтави понита. Яздеха без седла и стремена, но независимо от това се движеха изключително бързо. Финри си помисли, че те също така може би имаха и лъкове, и в момента, в който го направи, първите стрели изчаткаха по северната стена на странноприемницата. Една влетя през прозореца и се плъзна по пода. Представляваше просто черно, грубо издялано парче дърво, но въпреки това доста опасно на вид. Някой извади сабя и в следващия момент из цялата обща стая на странноприемницата засвятка стомана.

— Качете стрелци на покрива!

— Затворете капаците на прозорците!

— Имаме ли стрелци?

— Къде е полковник Бринт?

Една сгъваема маса изскърца жалостиво, докато офицерите я вдигаха, за да препречат с нея един от прозорците, и хартията от плота й се разпиля по пода.

Финри успя да зърне за последно какво ставаше навън, докато двама от офицерите се бореха да затворят прогнилите капаци на друг прозорец. През полето към тях препускаше огромна тълпа. Бяха преполовили разстоянието между гората и странноприемницата и започваха да се разгръщат през полето. Над главите им плющяха опърпани черни знамена, с преплетени в тях кости. Сигурно бяха около две хиляди. А срещу тях, в странноприемницата и около нея, имаше не повече от сто, при това леко въоръжени. Финри преглътна тежко.

— Портите затворени ли са?

— Залостете ги!

— Отзови Петнайсети!

— Прекалено късно ли е за…

— О, небеса. — Очите на Алис бяха обезумели от ужас. Стрелкаха се насам-натам в търсене на начин за бягство. И не откриха никакъв. — В капан сме!

— Ще ни дойдат на помощ — каза Финри, колкото можа по-спокойно, докато сърцето й блъскаше като лудо.

— Кой?

— Кучето. — „Който съвсем благоразумно се постара с всички сили да стои колкото може по-настрана от Мид“ — каза си наум Финри. — Или генерал Яленхорм. — „Чиято дивизия е в такова състояние след вчерашния погром, че тя самата има нужда от помощ.“ — Или съпрузите ни. — „Които са достатъчно заети с атаката на Осранг и най-вероятно дори не подозират за новата опасност, току-що появила се току зад гърба им.“ — Ще ни дойдат на помощ — повтори тя, осъзнавайки колко жалко и неубедително прозвуча.

Офицерите се стрелкаха хаотично из общата стая, сочеха във всевъзможни посоки, крещяха един на друг взаимно противоречащи си заповеди. С всеки следващ барикадиран с какво ли не прозорец в стаята ставаше все по-тъмно и по-объркано. Забравен от всички, Мид стоеше насред стаята, с извадена сабя с позлатена дръжка в едната ръка, а другата, свита в юмрук, потрепващ от безсилие. Приличаше на изнервен баща, открил, че в деня на така старателно планираната сватба от него никой не се нуждае повече. Зад гърба му ликът му гледаше строго от портрета.

— Какво ще правим сега? — питаше той, но нямаше кой да му отговори. Отчаяно шарещите му очи се спряха на Финри. — Какво ще правим сега?

В момента, в който тя отвори уста, осъзна, че нямаше никаква представа.