Джо Абъркромби
Герои (30)

Дяволски творения

Ваше Кралско Величество,

Пиша това в утрото на втория ден от офанзивата ни. Северняците държат укрепени позиции на северния бряг на реката. В техни ръце са Старият мост, Осранг и Героите. В техни ръце са и бродовете при плитчините и сякаш ни предизвикват да ги превземем. Теренът е изцяло на тяхна страна, но изгубиха инициативата. И сега, след като всичките ни части достигнаха фронта, лорд-маршал Крой няма да се поколебае да я сграбчи.

На южния ни фланг лорд-губернатор Мид вече предприе масирана атака на Осранг. Аз съм на западния, откъдето проследявам настъплението на генерал Митерик към Стария мост.

Тази сутрин, с първите лъчи на зората, генералът държа вдъхновяваща реч. Когато попита за доброволци, които да водят атаката, всеки един в строя, без капка колебание, вдигна ръка. Ваше Величество може да се гордее със смелостта, доблестта и предаността на войниците си. Всеки мъж в дивизията е пример за героизъм.

Ваш най-верен и смирен слуга,

Бремър дан Горст,

кралски наблюдател на военните действия в Севера

Горст попи мастилото, сгъна писмото и го подаде на Млад, който го запечата с восък и пъхна в куриерска кожена чанта с изящно изрисувано на нея златното слънце на Съюза.

— До час ще е на път — каза прислужникът и тръгна да изпълни задачата си.

— Отлично — отвърна Горст.

А така ли е? Има ли наистина значение, дали ще тръгне сега, след час, или Млад просто няма да го хвърли в първата отходна яма, при останалите лайна от лагера? Има ли значение, дали кралят ще прочете надъханите ми словоизлияния за помпозната реч на генерал Митерик с първите лъчи на зората? Кога последно получих отговор на писмата си? Преди месец? Два? Ред-два, толкова много ли искам? Благодаря ти за патриотичните драсканици, надявам се, си прекарваш добре в срамното изгнание?

Той зачопли разсеяно коричката по опакото на ръката си, да види дали ще боли. Примижа от болка — болеше повече от очакваното. Така тънката граница. Беше покрит целият с корички, драскотини и синини, произхода на които вече не помнеше. Но най-много го болеше от загубата на късото му острие — изработка на Калвес — което беше останало някъде в плитчините. Беше една от малкото му останали реликви от времето, когато все още беше командир на Дворцовата стража, а не автор на достойни за презрение измислици. Аз съм като една зарязана любовница, прекалено малодушна да продължи напред, вкопчена в последните си спомени от мръсника, който я е отритнал. Само че по-начумерена, по-грозна и с по-писклив глас. А, освен това убивам хора за забавление.

Той излезе изпод капещото чергило над входа на палатката си. Дъждът беше спрял почти напълно и от задушаващия покров на облаците дори се подаваше малко синьо небе. Пробилите слънчеви лъчи и топлината им по лицето му трябваше поне малко да повдигнат духа му, но вместо това изпита само познатата, непоносима тежест на позора. Денят му се състоеше от върволица идиотски задачи. Тичам. Тренировка. Сера лайна. Пиша писмо. Ям. Гледам. Пиша лайна. Сера писма. Ям. Лягам. Преструвам се, че спя, докато лежа буден с оная си работа в ръка. Ставам. Тичам. Писмо…

Митерик вече беше претърпял първата си несполука в завземането на моста: дързък, прибързан опит, в който Десети пехотен мина по моста, без да срещне съпротива и под радостните възгласи на останалите на южния бряг части. Докато се опитваха да се прегрупират от другата страна, северняците ги посрещнаха с безмилостен залп от стрели, след което изскочиха от скрити в ечемичната нива траншеи и ги нападнаха със смразяващ кръвта вой. Който и да командваше защитата на моста — разбираше си от работата. Съюзническите войници се биха смело, но бяха бързо обкръжени от три страни и смазани. Оцелелите бяха натикани в реката или изтласкани обратно, където се сблъскаха в невъобразимо меле с идващите отзад по моста.

Тогава иззад синорите на южния бряг излязоха дълга редица арбалетчици, които засипаха северняците със стрели. Това ги принуди да отстъпят в пълен безпорядък към траншеите, оставяйки отъпканата нива осеяна с трупове. Десети обаче беше прекалено зле ударен, за да се възползва от ситуацията, и сега стрелците от двете страни на реката се бяха отдали на безрезултатна размяна на амуниции, докато Митерик и щабните му офицери обмисляха следващата атака. И следващата партида ковчези, естествено.

Горст се загледа в рояците мушици, които се виеха над брега, и плуващите във водата трупове. Смелост. Въртяха се на повърхността. Доблест. С лице нагоре, с лице надолу. Преданост. Един съюзнически „герой“ спря, оплетен в тръстиките. Течението довлече северняк, който се бутна леко в него, обви го с ръка в неловка прегръдка и го отнесе със себе си надолу. Ех, любов. Може би когато умра, и аз ще получа прегръдка. Със сигурност приживе не ми се случва често. Горст потисна надигналия се в гърлото му напълно неуместен за ситуацията смях.

— А, полковник Горст! — Първия магус се зададе с жезъл — по-скоро дълга, чепата тояга — в едната ръка и чаша чай в другата. Той огледа реката и товара, който носеше по течението си, пое дълбоко дъх и въздъхна доволно. — Е, не можем да кажем, че не опитаха. Успехът е хубаво нещо, но и във величествения провал има нещо така въодушевяващо, нали?

Не се сещам какво, а уж имам опит в областта.

— Лорд Баяз.

Къдравият прислужник разпъна рязко един походен стол, почисти някаква въображаема прашинка от брезентовата седалка и се поклони ниско на господаря си.

Баяз захвърли безцеремонно жезъла на тревата и седна. Притвори очи и вдигна лице към слънцето.

— Чудесно нещо е войната. Ако се води както трябва, естествено, и с основателни причини. Отделя семето от плявата. Пречиства. — Той щракна силно с пръсти. — Без нея обществото отслабва. Омеква. Като човек, който яде само торти. Нали? — Той се протегна и перна дружески Горст по рамото с опакото на ръката си. — Ау! Обзалагам се, че ти не ядеш само торти, а?

— Не.

И точно като всеки друг, с когото бе говорил, Баяз явно не го слушаше, защото не дочака отговор.

— Нещата не се променят само с питане и молби — продължи той. — Понякога трябва хубавичко да ги разтърсиш. Който е казал, че войната не променя нищо… ами явно просто не е водил достатъчно войни, прав ли съм? Радвам се, че дъждът спря. Беше на път да ми провали експеримента.

Въпросният експеримент се състоеше от три дебели тръби от матов, сиво-черен метал, монтирани върху дървени рамки. Единият им край беше затворен, а другият беше насочен към далечните очертания на Героите. Бяха нагласени, много внимателно и с изключително старание, на върха на една могила, на стотина крачки от палатката на Горст. Непрестанното тропане, дрънченето и шумотевицата на хора и коне бяха продължили цяла нощ и биха го държали буден, ако той и бездруго не беше прекарал нощта в полусънно състояние. Така обикновено минаваха нощите му, изгубен в дима на къщата за развлечения „Кардоти“, лутащ се, отчаяно търсещ краля. Маскираното лице, което изниква от мътилката на върха на стълбището. Изправен пред Висшия съвет, които го снемат от поста му, и земята сякаш се продънва под краката му. Прегърнал Финри. Прегърнал дим. Кашлящ дим, докато се препъва и залита по лабиринта от коридори на къщата за развлечения…

— Жалка история, а? — попита Баяз.

За момент Горст реши, че беше прочел мислите му.

— О, да, определено жалка история. Моля?

— При всичките ни човешки стремежи, усилия и старание — той разпери ръце към кипящата от дейност поляна, — а още сме зависими от милостта на небесата. И най-вече войната. — Баяз сръбна от чашата, направи недоволна гримаса и лисна в тревата утайката и последната глътка чай. — Веднъж научим ли се да убиваме по всяко време на деня, в пролет, лято, есен или зима, о, тогава ще можем да се наречем истински цивилизовани.

Той се изхили тихичко под мустак.

Професорите от Университета на Адуа запристъпяха към него като двама боязливи свещеници, получили аудиенция пред самия Бог. Онзи, наречен Денка, беше блед като призрак и трепереше. По сбръчканото чело на другия, Соразин, беше избила пот и той го бършеше с кърпа, но тя избиваше отново и отново.

— Лорд Баяз. — Той се опита едновременно да се усмихне и поклони и се представи неубедително и с двете. — Мисля, че времето се оправи достатъчно, за да изпробваме съоръженията.

— Най-после — каза троснато Баяз. — И какво чакате, тогава, Зимния фестивал ли?

Двамата хукнаха обратно, а Соразин скастри мимоходом колегата си. Професорите застанаха до първата тръба и се впуснаха в яростна дискусия с дузината работници с дълги кожени престилки, придружена от ръкомахане, сочене в небето, после в няколко месингови инструмента. Накрая един от работниците се появи с дълга факла в ръка. Професорите и останалите хукнаха назад, изпокриха се зад бъчви и сандъци и запушиха с ръце уши. Работникът с факлата запристъпя към първата тръба с ентусиазма на осъден към бесилото. Протегна колкото можа напред ръка и допря върха на факлата в задната част на тръбата. Пръснаха малко искри, вдигна се струйка дим и се чуха тихо изпукване и съскане.

Горст погледна учудено.

— Какво е…

Разнесе се мощна експлозия и той се просна на земята и притисна длани върху ушите си. Не беше чувал този звук от гуркулската обсада на Адуа, когато те напълниха един изкоп, запалиха го и сринаха до основи сто крачки от градската стена. Часовите надзърнаха изплашено иззад щитовете си. Отрудени работници наскачаха със зяпнали усти от край огньовете. Други се опитваха да укротят подплашени коне, два от които бяха изтръгнали от земята дълъг коневръз и препускаха в галоп през полето, влачейки го след себе си.

Горст се изправи, бавно, предпазливо. От гърлото на една от тръбите се виеше дим, а работниците вече се суетяха около нея. Денка и Соразин спореха яростно. Какво точно правеше това устройство, освен шум, Горст не беше сигурен.

— Е — Баяз пъхна пръст в едното си ухо и го разклати, — ако не друго, поне са достатъчно шумни.

 

 

Над долината се понесе далечен грохот. Уж времето се оправяше, но на Гушата му се стори точно като гръмотевица.

— Чу ли това? — попита Сцепеното стъпало.

Гушата вдигна поглед към небето и сви рамене. Облаците се разчистваха, но все още имаше доста от тях.

— Може би пак ще вали.

Дау имаше други грижи, освен времето.

— Как се справяме при Стария мост?

— Дойдоха малко след изгрев-слънце, но Скейл удържа — каза Сцепеното стъпало. — Изтика ги обратно.

— Скоро пак ще дойдат.

— Със сигурност. Мислиш ли, че ще удържи моста?

— Ако не го направи, ще имаме проблем.

— Половината му хора са отзад с Калдер.

— Хм, точно човекът, който искам да ми пази гърба, когато стане напечено — изсумтя Дау.

Сцепеното стъпало и няколко от войниците му се изхилиха. Имаше си начин как стават нещата и което е редно — редно е, а едно от тях според Гушата беше да не оставя хората да се присмиват зад гърба на приятел, колкото и той да е за смях.

— Хлапето може да те изненада — каза той.

— Забравих, че двамата сте доста гъсти — подсмихна се подигравателно Сцепеното стъпало.

— Аз на практика отгледах момчето — каза Гушата, изпъчи гърди и го погледна право в очите.

— О, това обяснява нещата.

— Кое точно?

— Като се стъмни, двамата, ако щете, му ударете по една на Калдер — скастри ги остро Дау. — Но сега, ако не сте забелязали, имаме по-сериозни проблеми. Какво става с Осранг?

Сцепеното стъпало измери за последно с поглед Гушата и се обърна към Дау.

— Южняците прехвърлиха палисадата и сега се бият на южния бряг, но Ричи ще ги удържи.

— Дано. Как е положението в средата? Тръгнаха ли през плитчините?

— Крачат наперено от другата страна, но засега нищо…

Главата на Сцепеното стъпало изчезна и нещо се заби в окото на Гушата.

Чу остър пукот, а след него нищо, освен пронизителен писък.

Нещо го блъсна в гърба и той падна по очи на земята. Превъртя се на една страна и скочи на крака, но се олюля като пиян. Дау беше грабнал секирата си, ръкомахаше и крещеше, но Гушата не го чуваше. В ушите му продължаваше да кънти онзи пронизителен писък. Всичко беше обвито от облак прах, гъст, задушлив като мъгла.

За малко да се спъне в обезглавеното тяло на Сцепеното стъпало, от което шуртеше кръв. Позна го по кожената яка на ризницата. Нямаше му и едната ръка. На Сцепеното стъпало. Не на Гушата. Неговите си бяха на мястото. Беше проверил. Но бяха омазани с нечия кръв, не беше сигурен чия.

Сети се, че може би е добра идея да извади меча си. Посегна към дръжката, но ръката му се размина, не можеше да прецени разстоянието до нея. Наоколо тичаха хора — прелитащи размазани фигури в пушилката. Разтри уши. Нищо, само онзи проклет пронизителен писък.

Един войник седеше на земята. Крещеше, досети се Гушата по лицето му, и драпаше окървавената си ризница. Нещо стърчеше от нея. Прекалено дебело, за стрела. Парче камък.

Нападнаха ли ги? Откъде? Прахолякът започна да сляга. Видя лутащите се наоколо мъже, бутаха се един в друг, коленичеха над ранените, сочеха във всевъзможни посоки или лежаха по очи, покрили с ръце глави.

Горната част на един от Героите липсваше. Древният каменен блок беше като прерязан и острите ръбове на отчупения връх светлееха с бледосивото на вътрешността му. В основата му лежаха мъртви тела. Не просто мъртви. Разкъсани. Смазани, усукани. Разпрани и изкормени. Такава смърт Гушата не беше виждал. Дори след черната работа на Кървавия девет във Височините.

Сред труповете и каменните отломки седеше момче. Беше цялото оплискано в кръв, застинало с камък за точене в едната ръка и вторачено в меча в скута си. Гушата нямаше представа как бе оцеляло насред тази касапница, при условие че му нямаше нищо, естествено.

Отнякъде изникна физиономията на Уирън. Устните му се движеха, все едно говореше, но Гушата чуваше само пукане и пращене.

— Какво? Какво?

Дори собствения си глас не чуваше. Нечии палци заопипваха бузата му. Болеше. Много. Той докосна с пръсти лицето си и те бяха окървавени. Но по ръцете му имаше кръв, вече знаеше това. Навсякъде имаше кръв.

Опита да избута Уирън от себе си, но се спъна и се стовари тежко по задник на тревата.

Май най-добре малко да поседи.

 

 

— Попадение! — изкряска Соразин и размаха във въздуха някакъв странен инструмент, състоящ се от месингови пръти, винтови стяги и увеличителни стъкла. Приличаше на престарял войн, размахващ победоносно меч.

— Неоспоримо попадение с втория изстрел, лорд Баяз! — Денка едва сдържаше въодушевлението си. — Един от камъните на билото беше директно ударен и унищожен!

Баяз го погледна укорително, повдигнал една вежда.

— Говориш така, все едно целта на цялото това усилие е унищожението на камъни.

— Убеден съм, че наред с това северняците на хълма са понесли сериозни поражения и пълно объркване!

— Сериозни поражения и пълно объркване! — повтори Соразин.

— Чудесни подаръци, които да изпратиш на врага — каза Баяз. — Продължавайте.

Лицата на двамата професори моментално посърнаха. Денка облиза нервно устни.

— Би било разумно да проверим устройствата за повреди. Никой не знае какви може да са последствията от повторно възпламеняване…

— Ми да разберем тогава — каза Баяз. — Продължавайте.

Двамата възрастни мъже очевидно се страхуваха да продължат с експеримента. Но значително по-малко, отколкото се страхуват от Първия магус. Те се върнаха неохотно при тръбите и започнаха да хокат настоятелно работниците точно както те двамата току-що бяха натирени от Първия магус. А сега работниците ще натирят носачите, носачите ще си го изкарат с камшици на гърба на мулетата, мулетата ще ритнат кучетата, те ще чаткат със зъби по осите и с малко късмет, ако има справедливост на този свят, една от тях ще ужили Баяз по тлъстия задник, за да може колелото на живота да се завърти отново…

Междувременно, западно от лагера, вече отшумяваше вторият опит за превземане на Стария мост, постигнал същия резултат, както и първия. Този път зле обмислената офанзива включваше салове като средство за прекосяване на реката. Част от тях се бяха разпаднали малко след оттласкването си от брега, изтърсвайки товара си в плитчините, или по-лошо — в дълбока вода, където нещастниците на тях бяха завлечени към дъното от тежките си брони. Останалите бяха отнесени надолу по течението, докато войниците гребяха безрезултатно с гребла и ръце, а северняците ги засипваха със стрели.

— Салове — промърмори Баяз, изпъна шия и се почеса разсеяно по късата брада.

— Салове — промърмори Горст, докато гледаше как на един от саловете някакъв офицер крещеше и ръгаше яростно със сабята си към отсрещния бряг.

Шансовете му да го достигне бяха толкова, колкото и тези да стигне луната.

Разнесе се нова оглушителна експлозия, моментално последвана от хор от възклицания, въздишки и възторжени подвиквания откъм нарастващата все повече публика, оформила полукръг на върха на могилата. Този път Горст дори не трепна. Невероятно, колко бързо непоносимото се превръща в баналност. От отвора на най-близката тръба се изви струя дим, увисна за момент във въздуха, преди да се разсее и примеси със задушливата пелена, която вече покриваше могилата.

 

 

Странният грохот отново се понесе над долината и някъде от другата страна на реката се вдигна облак дим.

— Какво, мамка му, става там? — промърмори Калдер.

Беше се качил на стената, но дори оттам не виждаше нищо.

Вече цяла сутрин чакаше. Крачеше напред-назад, първо под дъжда, после под почти синьо небе. Чакаше. Всяка минута му изглеждаше цяла вечност, а мислите му препускаха бясно в кръг, като гущер, хванат в буркан. Изпъваше врат и гледаше на юг, но не виждаше нищо, чуваше шума на битката, носен от талазите на вятъра през полето, понякога тревожно близо. Но зов за помощ от брат му нямаше. Нито вест от него, само няколко ранени бяха донесени обратно, което допълнително опъна нервите на Калдер.

— Ето ти ги вестите, идват — каза Бледоликия.

Калдер се надигна на пръсти и засенчи с ръка очи. Хансул Бялото око препускаше към стената. Когато дръпна рязко юздите и спря отпред, на сбръчканото му лице грееше усмивка и това леко обнадежди Калдер. В момента вестта за отлагане на битката щеше да е почти толкова добре дошла, колкото и тази за отмяната й.

Калдер стъпи с един крак на портата и се подпря с лакът на коляното си — надяваше се да изглежда достатъчно мъжествено и хладнокръвен, въпреки че сърцето му напираше да изскочи.

— Скейл го е загазил, а?

— Засега южняците са го загазили, тъпите копелета. — Хансул свали шлема и изтри потта от челото си с ръкав. — Скейл вече два пъти ги изтиква обратно. Първия път тръгнаха по моста като на разходка, все едно си мислеха, че ще им го дадем просто ей така. Брат ти бързо ги излекува от подобни заблуди. — Той се разсмя и Бледоликия се присъедини. Калдер също се включи, макар вътрешно да не му беше до смях. Днес нищо не му беше до смях. — Втория път тръгнаха и със салове през реката. — Бялото око извърна глава и се изплю в ечемика. — Да ме бяха питали, щях да им кажа, че течението е прекалено силно.

— Е, значи, хубаво, че не са те питали — каза Бледоликия.

— Така си е. Мисля, че вие двамата спокойно можете да се изтегнете на тревата и да свалите ботушите. Както е тръгнало, можем да ги удържаме така цял ден.

— Остава още много от деня — промърмори Калдер.

Нещо профуча наблизо. Първоначално го помисли за спуснала се над ечемика птица, но после осъзна, че беше прекалено голямо и летеше прекалено бързо за птица. Нещото удари земята, вдигна облак пръст и ечемични стебла, остави дълга бразда в нивата и отскочи нагоре. Стотина крачки по-нататък, почти в подножието на Героите, нещото удари Стената на Клейл.

Вдигна облак от натрошен камък и прахоляк, който се извиси високо в небето, преди да засипе с отломки земята наоколо. Отломки от палатки. Натрошено снаряжение. И части от човешки тела, осъзна Калдер, лагерните им огньове бяха разположени по цялото протежение на стената.

— Мътни…

Хансул Бялото око зяпна при вида на летящите отломки.

Чу се шумът като от плющящ бич, само че хиляда пъти по-силен. Конят на Бялото око се вдигна на задните си крака и го хвърли, размахал ръце, по гръб в ечемика. Мъжете зад стената ахнаха стреснато, закрещяха и заизваждаха оръжия, някои дори се хвърлиха по очи на земята.

„Добра идея“, каза си Калдер.

— Мамка му — изсъска той и се пльосна по корем в една изровена в нивата канавка.

Желанието му за мъжествена и хладнокръвна осанка набързо беше отстъпило пред това, да отърве кожата. Посипалата се градушка от буци пръст и камък зачатка по броните и затупка глухо по черния път.

— Погледнато откъм хубавата му страна — каза невъзмутимо Бледоликия, — това беше участъкът от стената на Десетократния.

 

 

Прислужникът на Баяз свали далекогледа и на лицето му се изписа разочарование.

— Капризни и своенравни — каза той.

Меко казано. Устройствата вече бяха изтрещели около две дузини пъти, а амунициите им — големи топки от метал или камък — бяха безразборно пръснати по склона на хълма отпред, в полето около него, в овощната градина в подножието му, някъде далече от другата му страна, веднъж дори право в реката, където вдигнаха огромен воден фонтан.

Каква ли е цената на това малко отклонение? Колко плащаме за възможността да копаем дупки в Севера? Колко болници можеха да се построят с тези пари? Колко приюта за бедните? Да отидат за нещо друго, по-заслужаващо си? За погребения на просяците например? Горст наистина искаше да го е грижа, но това така и не се получи. А, вероятно можехме да ги използваме, за да платим на северняците сами да убият Дау, а ние да се приберем у дома. Но тогава с какво щях да запълня безлюдната пустош на деня си, времето от ставане от сън и…

Нещо проблесна в оранжево и той зърна с периферното си зрение летящи предмети. Стори му се, че видя прислужника на Баяз да стрелка ръка във въздуха пред господаря си — ужасно, неестествено бързо, така че тя начерта размазана дъга пред лицето му. Миг по-късно отекна нова, много по-силна от предишните, експлозия и главата на Горст зазвънтя като огромна камбана. Той усети някаква вълна, която го блъсна в лицето, разроши косата му и го избута, залитайки назад. Прислужникът държеше в ръка димящо, голямо колкото чиния парче метал. Той го подхвърли невъзмутимо в тревата.

Баяз го изгледа учудено.

— Повреда.

— Пътят на прогреса е криволичещ.

Прислужникът изтри полепналата по пръстите му чернилка.

Подобни парчета метал се бяха разлетели във всички посоки. Едно особено едро се беше врязало насред група работници и част от тях сега лежаха мъртви на земята, а останалите бяха опръскани с кръв. Други парчета бяха оставили пролуки в редицата зяпачи или бяха прелетели покрай главите на часовите наоколо. От мястото на една от тръбите се вдигаше огромен облак черен дим. От него излезе работник, целият почернял от мръсотия и облян в кръв. Косата му гореше, а той пристъпяше, залитайки на една страна. Ръцете му ги нямаше. След няколко крачки падна на земята.

— Много — каза Баяз, докато сядаше на стола. На лицето му беше изписано недоволство. — Много криволичещ.

Част от хората наоколо просто стояха и мигаха на парцали. Други пищяха, но повечето се окопитиха и се втурнаха насам-натам, да помагат на ранените. Горст се замисли дали и той да не стори същото. И какво точно да направя? Да им повдигна морала с шегички? Хей, знаете ли я тази за дангалака със смешния гласец, на когото целият му живот се сринал в Сипани?

Денка и Соразин се присламчиха неловко. Черните им одежди бяха омазани със сажди.

— Ето ги и покаялите се виновници — промърмори прислужникът на Баяз. — С ваше позволение, трябва да се погрижа за нещо от другата страна на реката. Имам чувството, че учениците на Пророка не бездействат.

— В такъв случай ние също не можем да си го позволим. — Баяз го отпрати с вяло махване на ръка. — Имаш по-важни неща за вършене от това, да ми наливаш чай.

— Но не са много. — Прислужникът се усмихна на Горст, преди да си тръгне. — Кълна се, точно както пише в кантикските свети писания, за праведния почивка няма…

— Лорд Баяз, ъ… — Денка погледна към Соразин, който му кимна настойчиво, сякаш казваше „хайде приключвай по-бързо“. — Съжалявам да ви го съобщя, но… едно от устройствата експлодира.

Баяз не отговори. Някъде в лагера пищеше жена.

— Мислиш ли, че пропуснах да забележа? — попита накрая Първия магус.

— Едно от другите две изскочи от стойката си при последния изстрел и сега се боя, че ще отнеме доста време да го монтираме отново — включи се Соразин.

— По третото — поде уклончиво Денка — има малка пукнатина, което изисква проучване. И аз… — лицето му се сгърчи, сякаш очакваше някой всеки един момент да му забие нож в гърба, — не съм склонен да го заредя отново.

— Не си склонен?

Недоволството на Баяз стана почти физически осезаемо, като огромен товар на плещите. Дори встрани от погледа му, Горст почувства как коленете му омекват.

— Дефект в металната отливка — прошепна едва Соразин и изгледа на кръв колегата си.

— Сплавите ми са превъзходни — изхлипа Денка, — причината е неправилна смеска на гърмящите прахове, те са…

— Виновни? — Гласът на Първия магус прозвуча още по-страховито и от експлозиите на устройствата. — Повярвайте, господа, след края на битката винаги има кого да виниш. Дори от страната на победителите. — Двамата професори почти пропълзяха в краката му. Тогава Баяз махна с ръка и изведнъж от заплахата в гласа му не беше останала следа. — Но стават такива неща. Като цяло това беше една… интригуваща демонстрация.

— О, лорд Баяз, колко мило от ваша страна…

Сервилниченето им постепенно заглъхна, докато Горст вървеше към мястото, където допреди малко беше забелязал един часови. Откри го проснат по гръб във високата трева, с широко разперени ръце и с вкопано в шлема му нащърбено парче метал. През усукания визьор едното му око продължаваше да се пули от изненада към небето. Всеки мъж в дивизията е пример за героизъм.

Щитът на часовия лежеше до него на тревата и златното слънце на Съюза проблесна ярко, огряно от истинското такова, току-що изпълзяло иззад облаците. Горст вдигна щита, пъхна ръка в ремъците и се запъти с решителна походка към Стария мост. Докато подминаваше Баяз, магусът отново се беше разположил на стола, кръстосал крака, а жезълът му лежеше отстрани в тревата.

— Как да се казват? Машини са и бълват огън… огнени машини? Не, глупаво е. Смъртоносни тръби? Имената са толкова важни, а аз така и не се научих да ги измислям. Вие двамата имате ли идеи?

— На мен ми хареса „смъртоносни тръби“… — смотолеви Денка.

— Е, смея да твърдя — продължи Баяз, без да го дочака да довърши, — че не след дълго някой ще им измисли подобаващо име. Имам чувството, че тепърва предстои да гледаме подобни устройства в действие…