Джо Абъркромби
Герои (29)

Встъпителни реплики

— Ставай.

Бек блъсна крака и се намръщи. По принцип нямаше нищо против ботуш в ребрата от време на време, но не и от Рефт и не и когато му се струваше, че току-що беше заспал. Беше лежал дълго буден в тъмното, а Коул Тръпката не излизаше от мислите му. Цяла нощ се въртя под одеялото, а пред очите му все беше онзи малък нож, с който ръга вързания пленник.

— Какво?

— Южняците идват, ето какво.

Бек отхвърли одеялото и прекоси набързо таванската стаичка. От съня и раздразнението от ботуша в ребрата не беше останала следа. Наведе се под една от ниските греди на покрива, затвори с шут скърцащата врата на вградения в стената шкаф, разблъска с рамо Стодър и Брейт и погледна през един от тесните прозорци.

Отчасти очакваше да види избиващи се мъже по уличките на Осранг, фонтани кръв и развети знамена, да чуе вече съчинените песни току под прозореца, но като погледна, в града беше тихо и нищо не помръдваше. Беше малко преди зазоряване и дъждът беше покрил с мъглива пелена схлупените постройки.

На около четирийсет крачки от другата страна на покрития с павета площад, кафявата река бушуваше, придошла от дъжда. Мостът не беше нищо особено, без значение цялата дандания по опазването му — една-единствена арка от протъркан камък, широка едва колкото двама конници да се разминат. От дясната му страна имаше мелница, а от лявата — ред ниски къщи с отворени капаци на прозорците, където няколко тревожни лица, също като него, се бяха обърнали и гледаха на юг. От другата страна на моста, една тясна, вдлъбната на коловози уличка водеше между два реда кирпичени къщурки към южната страна на палисадата. Стори му се, че през пелената на дъжда видя по рампите на стената да се движат хора. Сигурно бяха просто няколко арбалетчици, готови да посрещнат първата атака.

В този момент от една странична уличка изтичаха мъже и започнаха бързо да се нареждат в редица пред северния край на моста. Някакъв мъж с хубаво наметало крещеше заповеди. Войниците застанаха най-отпред, готови да направят стена от изрисуваните си щитове. Селяните от леката пехота се струпаха зад тях, готови да насочат копия.

Повече от очевидно бе, че предстои битка.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — каза троснато Бек, върна се бързо до одеялото си и започна да си обува ботушите.

— По-рано не знаех — отвърна Рефт.

— На.

Очите на Колвинг бяха пълни със страх, докато подаваше на Бек парче черен хляб.

Само при мисълта за ядене му призля. Той грабна меча си и изведнъж осъзна, че нямаше къде да отиде с него. Не беше, като да има място на палисадата, в стената от щитове или където и да било другаде. Погледна към стълбите, после към прозореца, а свободната му ръка се свиваше в юмрук от нетърпение, отпускаше се и пак се свиваше.

— Какво правим сега? — попита.

— Чакаме. — Потопа замъкна крак по последното стъпало и влезе в таванската стаичка. Беше си сложил ризницата и по раменете му блестяха ситни капчици вода. — Ричи ни даде да удържаме две къщи, тази е едната. Другата е точно отсреща, от другата страна на улицата. Аз ще съм там.

— Така ли? — Бек с изненада долови страха в гласа си. Беше се изложил, прозвуча точно като дете, което пита майка си наистина ли ще го остави сам в тъмното. — Да знаеш, някои от тези хлапета ще имат нужда от мъж наоколо…

— Ти и Рефт ще трябва да свършите работа. Няма да повярваш, ама хлапетата в оная къща са още по-зелени и от вас.

— Ясно. Разбира се.

През последните няколко дни се дразнеше от непрекъснатото присъствие на Потопа, от това, че все ги държи настрана от всичко, а сега мисълта, че той няма да е наблизо, го накара да настръхне.

— Тук сте петима. В другата къща има още толкова. Други момчета от последното набиране на войска. Първоначално просто стойте тук и не мърдайте никъде. Препречете прозорците на долния етаж както можете. Кой има лък?

— Аз — каза Бек.

— Аз също — вдигна Рефт неговия.

— Аз имам прашка — включи се ентусиазирано Колвинг.

— Бива ли те с нея? — попита Рефт.

Момчето поклати унило глава.

— От прозорец и бездруго не мога да я използвам.

— За какво си я донесъл тогава? — смъмри го Бек и намести потни пръсти около дървото на лъка си.

Потопа отиде до тесния прозорец и посочи към реката.

— Може да успеем да ги задържим на палисадата, но ако ли не, правим стена от щитове пред моста. Ако и там не ги удържим, е, който има лък, да стреля. И внимателно, ей, не искам стрели в гърбовете на нашите момчета, ясно? По-добре не стреляй, ако не си сигурен кой кой е. Като кипне кръвта, става трудно да направиш разлика между наши и техни. Останалите слизат долу, готови да ги отблъснат от прозорците, в случай че минат реката. — Стодър прехапа дебелата си долна устна. — Не се тревожи, няма да минат, но дори и да го сторят, ще са скапани от умора. А дотогава Ричи ще е готов да отвърне на удара, в това не се съмнявай. И така, ако опитат да влязат, просто ги дръжте навън, докато не дойде помощ.

— Държим ги навън — писна ведро Брейт и смушка въздуха пред себе си с тънкото си копие, дето не изглеждаше достатъчно здраво да удържи котка вън от кухнята.

— Въпроси? — Бек нямаше никаква представа какво се очаква от него, но реши, че с един въпрос няма да постигне нищо, затова замълча. — Добре тогава. Ако мога, ще намина да ви видя как се справяте.

Потопа закуца надолу по стълбите. Останаха сами. Бек отиде до прозореца. Реши, че е по-добре да отиде, отколкото да стои в средата на стаичката и да не прави нищо. Погледна, но навън всичко си беше постарому.

— Минаха ли вече палисадата?

Брейт се надигна на пръсти да погледне над рамото му. Звучеше така въодушевено, а очите му блеснали като на дете на рождения му ден, нетърпеливо да види какво са му приготвили като подарък. Звучеше почти както Бек си бе представял себе си в очакване на битката. Но сега не се чувстваше точно така. Гадеше му се и изгаряше от жега, въпреки влажния хладен ветрец в лицето му.

— Не. А и ти не трябва ли да си долу?

— Не. Не и докато не дойдат. Не всеки ден виждаш подобно нещо, нали?

— Я се махай оттук! — Бек го сръга с лакът. — Че ми се повдига от вонята ти!

— Добре де, добре.

Брейт си тръгна, засегнат от думите му, но Бек не намери сили за съчувствие. Стигаха му само колкото да не изповръща закуската, която така и не беше изял.

Рефт беше застанал до прозореца, преметнал лък на гърба.

— Мислех, че ще си доволен — каза той. — Май най-после ще имаш шанса да станеш герой.

— Доволен съм — отвърна сопнато Бек.

Хич, ама хич не беше готов да напълни гащите.

 

 

Мид беше установил щаба си в общата стая на странноприемницата, която по стандартите на Севера беше истински разкош — двойна височина на тавана и междинен, вътрешен балкон, опасващ стените. През нощта някой се бе погрижил за украсата и мястото беше придобило кралско великолепие: пищни завеси, масивни шкафове и ракли с инкрустации, позлатени и посребрени свещници, с две думи, всичко, което човек очаква да види в имението на един лорд-губернатор. Най-вероятно цялото това великолепие беше пропътувало половината Север на чудовищна цена. В единия ъгъл се бяха установили двама цигулари, които се подсмихваха доволно един на друг, докато свиреха жива камерна музика. Усърдните прислужници на Мид бяха окачили три огромни маслени платна: две от тях изобразяваха знаменателни битки от историята на Съюза, а третото беше портрет на самия Мид, облечен в антична броня, гледащ строго отвисоко. Финри го зяпна за момент, недоумяваща дали да се смее, или да плаче.

На юг широките прозорци на странноприемницата гледаха към превзетия от плевели и бурени вътрешен двор, на изток към осеяното тук-там с дървета поле и неприветливата гора в края му, а на север — към Осранг. Всички капаци бяха отворени и хладният ветрец нахлуваше свободно в помещението, развяваше коси и повдигаше хартията по масите. Офицерите се бяха събрали пред северните прозорци и протягаха шии да зърнат поне малко от атаката на града, а в средата на групата беше самият Мид, облечен в ярка, болезнена за окото пурпурна униформа. При влизането на Финри той й хвърли бегъл поглед с крайчеца на окото и устните му се изкривиха от отвращение, сякаш току-що беше открил муха в салатата си. Финри отвърна с лъчезарна усмивка.

— Дали Негова светлост не би бил така добър да ми заеме далекогледа си?

Той понечи да отвърне язвително, но попаднал в капана на етикета, подаде с рязко движение металната тръба.

— Разбира се.

Пътят — тъмна, кална ивица през нивята — извиваше на север. Калните полета отстрани преливаха от хаотично пръснатите войнишки палатки на лагера, изникнали през нощта като гигантски гъби от земята. Отвъд тях се виждаха части от земните насипи и траншеите, които войниците бяха изкопали през нощта. А още по-нататък, размазана от утринната мъгла и пелената на дъжда, едва забележима в далечината — дървената палисада на Осранг. На Финри й се стори, че дори забеляза стълбите, опрени в нея.

Въображението й запълни празнините. Редица след редица от маршируващи мъже, които напредват към палисадата с решителни, целеустремени погледи, докато врагът ги засипва отгоре със стрели. Ранените биват изтеглени назад или просто оставени да крещят на земята, кой където е паднал. Летят каменни късове, стълбите биват изтиквани от палисадата, някои от мъжете успяват да се прехвърлят през върха на стената, но едва стъпили на рампите от другата страна, биват наръгани, изблъскани назад и хвърлени от палисадата.

Замисли се дали Хал не е някъде там, в разгара на всичко това, и не се прави на герой. Нещо я прониза в стомаха и премина като студена тръпка по раменете. За пръв път изпита тревога за него. Това не беше игра. Тя свали далекогледа на Мид и прехапа притеснено устни.

— Къде, мамка му, са Кучето и сбирщината му? — настояваше да узнае Мид.

— Вярвам, че са някъде зад нас, Ваша Светлост — отвърна капитан Хардрик. — Съгледвачите му се натъкнаха на едно изгорено село и лорд-маршалът ги пусна да проверят по-обстойно какво става. До час-два трябва да са тук…

— Типично за него. Можеш да разчиташ на дрипльото да се перчи и остроумничи, но дойде ли време за битка — никакъв го няма.

— Коварството е втора природа на северняците — подхвърли някой.

— Страхливци.

— Ако бяха тук, само щяха да ни бавят, Ваша Светлост.

— С това съм напълно съгласен — изсумтя Мид. — Всички части да тръгват в атака. Искам защитата им съкрушена. Искам града смазан под облак прах и всеки северняк в него мъртъв или бягащ презглава.

Финри не се сдържа.

— Разбира се, разумно ще е да оставите поне един полк в тила, не мислите ли? Вярвам, знаете, че горите на изток не са обследвани, и…

— Наистина ли смяташ, че ще успееш с интригите си да поставиш съпруга си на моето място?

Настъпилата тишина сякаш се проточи цяла вечност. Финри не можеше да повярва на ушите си, сигурно сънуваше.

— Моля…

— Той е приятен човек, така е. Смел, честен и всичко останало, за което женорята си умират да бръщолевят. Но е глупак, нещо повече, син на известен предател и като капак на всичко — съпруг на опърничава невестулка. Единственият му влиятелен приятел е баща ти, а дните на баща ти под слънцето се броят на пръстите на двете ми ръце — каза Мид сдържано, но достатъчно силно, че да бъде чут от околните.

Ченето на един млад капитан висна от изненада. Явно Мид не беше така здраво стиснат в оковите на етикета, колкото беше предполагала.

„Осуетих опитите на Висшия съвет да не ме допуснат да заема поста на брат ми след смъртта му, знаеше ли това? На Висшия съвет. Наистина ли си мислиш, че дъщерята на някакво войниче ще успее в това, в което се провалиха те? Още веднъж се обърни към мен без подобаващото уважение и ще смажа теб и съпруга ти като две нищожни, амбициозни бълхи, каквито всъщност сте.“

Той измъкна далекогледа си от безчувствените пръсти на Финри, вдигна го пред едното си око и погледна към Осранг, все едно нищо не беше казал и тя дори не съществуваше.

Финри трябваше да отвърне с подобаващо язвителен коментар, знаеше го, но единствената мисъл в главата й в момента беше за това, как само й се иска да фрасне с юмрук далекогледа и да го забие в черепа на лорд-губернатора. Изведнъж в стаята стана ужасно светло. Цигулките направо й пробиваха мозъка. Лицето й пламна, сякаш някой я беше зашлевил. Тя примига смутено и се оттегли. Докато вървеше към другия край на помещението, не усещаше краката си — сякаш се носеше във въздуха над пода. Няколко от офицерите се извърнаха след нея, зашушукаха нещо, очевидно останали доволни от унижението й.

— Добре ли си? — попита Алис. — Изглеждаш пребледняла.

— Абсолютно нищо ми няма.

„Как не, ще се пръсна от ярост“, мислеше си Финри. Да обиди нея, беше едно — заслужаваше си го, може би. Но да обиди съпруга й и баща й? Това вече беше съвсем друга работа. Закле се, че ще накара дъртото копеле да си плати.

— Какво ще правим сега? — приведе се към нея Алис.

— Сега ли? Ще седим отстрани като добри момичета и ще ръкопляскаме на кретените, докато те пълнят ковчези с трупове.

— Оу!

— Не се тревожи. По-късно ще ти позволят да поплачеш над някоя рана и дори, ако ти се прииска, да пърхаш с мигли и да кършиш ръце от ужасите на войната.

— Оу.

Алис преглътна тежко и отмести поглед.

— Точно така. Оу.

 

 

Така, значи, изглежда битката. Бек и Рефт по принцип не говореха много помежду си, но откакто беше започнала атаката на палисадата, двамата не бяха разменили и дума. Просто стояха и мълчаха пред прозорците. На Бек му се прииска да имаше приятели до себе си. Прииска му се да се беше постарал повече да се сприятели с момчетата от групата поне. Но вече беше твърде късно за това.

Държеше лъка в ръка, беше запънал стрела в тетивата, готов да я опъне и стреля. Беше готов от почти цял час, но нямаше по кого да стреля. Не можеше да направи нещо, освен да гледа през прозореца, да се поти и облизва нервно устни. Първоначално му се искаше да види повече, но сега дъждът беше спрял, слънцето започваше да пробива облаците и той установи, че виждаше повече, отколкото му се иска.

Южняците бяха успели да прехвърлят палисадата на три-четири места и нахлуваха в града. Навсякъде се биеха хора, в отделни малки сражения. Нямаше ясно установени редици, само хаос и ужасяващ шум. Викове и вой се примесваха със звън на стомана и шума от трошене на дърво.

Бек не разбираше от битки. Не можеше да си представи дори как е възможно някой да го умее. Но дори той виждаше, че нещата се обръщаха не на добре и сраженията приближаваха все повече южния бряг на реката. А с тях все повече северняци бързаха обратно по моста, някои куцаха, други се държаха за рани, трети викаха и сочеха с мечове и секири на юг, промъкваха се през стената от щитове и прекосяваха площада по посока на къщата, в която беше Бек. Търсеха безопасност. Бек се надяваше мястото наистина да е безопасно. Но вътрешно не го чувстваше така. Всъщност през целия си живот не беше бил на по-опасно място.

— Искам да видя! — Брейт го задърпа за ризата и се надигна да погледне навън. — Какво става?

Бек не намери думи за отговор. Не беше сигурен, че щеше да намери и глас да ги изрече. Някъде под прозореца крещеше ранен войник. Хъркаше, дереше се. Бек искаше той да спре. Завиваше му се свят от крясъците.

Палисадата беше почти окончателно загубена. На една от рампите видя висок съюзнически офицер, който сочеше с меч към моста и пляскаше по гърбовете минаващите покрай него войници, току-що прехвърлили се през палисадата от двете му страни. При портата все още имаше една-две дузини северняци, скупчени около опърпано знаме. Бяха направили полукръг с щитовете си, но войниците на съюза ги притискаха отвсякъде, а от рампите на палисадата други ги засипваха със стрели.

Някои от по-големите постройки все още бяха в северняшки ръце. Бек видя от прозорците им да се показват мъже с лъкове, които стреляха надолу и пак се скриваха, докато презаредят. Вратите бяха заковани с пирони и препречени отвътре, но южняците отвън бяха като рояк пчели около кошер. Въпреки влагата бяха успели да подпалят някои от най-упоритите врати и от тях се вдигаше кафяв, обагрен в оранжево от пламъците пушек, а вятърът го поемаше и носеше на изток.

От една горяща къща изскочи северняк и се втурна, размахвайки с две ръце секира над главата си. Бек не го чу да крещи, но видя лицето му и знаеше, че го прави. В песните той щеше да избие една дузина от врага, преди достойно да се пресели при мъртвите герои. В действителност първите съюзнически войници, които атакува, се пръснаха от пътя му, но останалите го притиснаха с копията си към стената. Един го промуши в ръката и той изпусна секирата. Вдигна другата и извика нещо. Предаваше се или крещеше обиди в лицето на врага, нямаше значение. Те го наръгаха в гърдите и го свалиха на земята. После се скупчиха над него и продължиха да го ръгат — приличаха на копачи, работещи на полето.

Облещените, пълни със сълзи очи на Бек зашариха от къща на къща. По цялото протежение на реката се избиваха хора, пред очите му, само на стотина крачки от него. Южняците изкараха някого от една схлупена къщурка. Онзи се бореше, дърпаше, после проблесна нож. Те го хвърлиха в реката. Тялото му отплува по течението, а те спокойно се върнаха в къщурката. „Прерязаха му гърлото — каза си Бек. — Прерязаха му гърлото, просто ей така.“

— Превзеха портата.

Гласът на Рефт прозвуча дрезгаво, задавено. Сякаш за пръв път говореше. Беше прав. Бяха избили и последния останал защитник и теглеха дебелите греди, с които бяха залостени портите. Отвориха ги и дневната светлина нахлу зад палисадата.

— Мътните го взели — прошепна Бек, но от устата му излезе само въздишка.

Войниците на Съюза нахлуваха със стотици сред обвитите в дим постройки на Осранг. Плъпнаха към моста. Тройната редица в северния му край вече не изглеждаше така страховито препятствие на пътя им — пясъчен насип на пътя на прииждащ океан. Бек видя мъжете да се размърдват неспокойно. Редиците се огънаха. Той почти долавяше желанието им да се присъединят към онези, които, бягайки от касапницата на отсрещния бряг, се оттегляха през моста и се промушваха през стената от щитове.

Той самият го почувства — онова гъделичкане в стомаха и нуждата да хукне. Повече не можеше да мисли за друго, само бягството остана в главата му. Погледът му прескочи към горящите къщи на южния бряг. Пламъците вече се издигаха високо и димът се разпростираше над града.

Бек се замисли какво ли им е на хората в тях. Няма път навън. Хиляди съюзнически войници блъскат по вратите, приземните прозорци, стените, стрелят през отворените прозорци на втория етаж. Стаите се пълнят с дим. Ранените изгубили и последна надежда за милост. Броят последни стрели. Броят мъртви другари. Няма път навън. Преди подобни мисли щяха да накарат кръвта му да кипне. А сега я смразяваха. Това не са крепости, строени с мисъл за отбрана, това са просто къщи, малки дървени къщурки.

Точно като тази, в която беше и той.