Джо Абъркромби
Герои (28)

Зазоряване

Когато Гушата се измъкна от постелята си, премръзнал и мокър от нощната влага, слънцето едва загатваше за появата си на източния хоризонт с едва забележимо просветляване по тъмното небе. Той закачи меча на халката на колана и се впусна в сутрешната си рутина от пъшкане, пукане на стави и установяване на кое боли и колко точно. За болката в челюстта винеше Сухара и момчетата му, за тази в краката — дългото тичане през полето, катеренето на хълма и прекараната на открито ветровита нощ, но за тази в главата можеше да вини само себе си. Миналата вечер беше изпил една-две чаши повече — утеха за падналите и наздравица за късмета на живите.

Повечето от момчетата от дузината вече се бяха събрали около влажната купчина дърва, която в по-щастливи дни щеше да е пламтящ огън. Дрофт се беше надвесил отгоре им и ругаеше тихо несполучливите си опити да ги запали. Ясно — студена закуска.

— Ех, какво не бих дал за покрив над главата — промърмори Гушата, докато куцаше към останалите.

— Хляба го режа на тънко, виждаш ли?

Уирън беше стиснал ножницата на Меча между коленете си, изтеглил около фут от острието и теглеше отгоре му един самун хляб, съсредоточен като дърводелец над особено важен детайл.

— Сух хляб? — Прекрасна извърна поглед от притъмнялата долина към него. — Май няма много да се хареса на момчетата, не мислиш ли?

— Няма значение — сопна се през рамо Йон. — Давай само по-бързо! Умирам от глад.

Уирън се направи, че не ги чува.

— После — продължи той, — когато имам две такива парчета. — Той постави внимателно един тънък резен жълтеникаво сирене на едната филия и плесна рязко отгоре му другата, сякаш искаше да смаже въображаема муха. — Така сиренето остава по средата и готово!

— Хляб и сирене — каза Йон и взе в една ръка буцата сирене, а в другата половина самун хляб. — Същата работа.

Той отхапа една голяма хапка от сиренето и хвърли буцата на Скори.

— Ех, никой от вас ли няма поне малко въображение? — Той вдигна творението си пред очите и го огледа на оскъдната светлина. — Това тук е толкова хляб и сирене, колкото секирата е стомана и дърво, или пък човекът плът и кокал.

— А какво е тогава? — попита Дрофт, захвърли ядосано кремъка настрана и се надигна от мокрите пръчки.

— Нещо изцяло ново. Най-обикновените хляб и сирене, но претворени в едно по-велико цяло. Аз го наричам… сирене в капан. — Уирън отхапа внимателно от крайчеца на творението си. — О, да, приятели, това има вкус на… напредък. Става и с шунка. С всичко става.

— Трябва да пробваш с лайно — каза Прекрасна.

Дрофт прихна шумно и от носа му избиха сополи, но Уирън не изглеждаше никак притеснен.

— Знаеш ли какво й е хубавото на войната? Принуждава хората да оцеляват с каквото имат подръка. Кара ги да мислят поновому. Няма ли война, няма напредък. — Той се изтегна назад и се облегна на лакът. — Виждаш ли, войната е като ралото, което държи земята плодородна, като огъня, който прочиства полето от плевели, като…

— Лайното, което кара цветята да растат?

— Точно така! — Уирън махна рязко към нея с творението си и сиренето излетя от между двете филии и падна върху незапаления огън. Йон така се разхили, че от ноздрите му хвръкнаха трохи. Дори Скори спря обичайното си тананикане и се разсмя с глас. Гушата също се засмя и от това му стана добре. Уирън се загледа в двете увиснали в ръката му филии хляб. — Май не съм го хванал достатъчно здраво в капана това сирене.

Той натъпка хляба в устата си и се зарови в съчките, за да намери сиренето.

— Някакво движение сред Съюза? — попита Гушата.

— Нищо засега. — Йон примижа към светлото петно на изток. — Но зората наближава. Май скоро ще има.

— Някой да вдигне Брак — каза Гушата. — Цял ден ще се муси, ако пропусне закуската.

— Разбрано, главатар — отвърна Дрофт и отърча към спящия планинец.

Гушата посочи към изтегления от ножницата меч в коленете на Уирън:

— Сега не трябва ли да бъде окървавен?

— Или трохите се броят? — добави Прекрасна.

— За беда, не. — Уирън прокара длан по острието, после изтри кръвта с остатъка от кората на едната филия и прибра Меча в ножницата. — Напредъкът е болезнен — промърмори и засмука порязаното.

— Главатар? — Доколкото можеше да види в тъмното, а и с така преметната от вятъра през лицето коса, Дрофт изглеждаше разтревожен от нещо. — Не мисля, че Брак иска да става.

— Ще видим тази работа. — Гушата се запъти към масивната фигура, свита на топка под одеялото. — Брак. — Смушка го с върха на ботуша си. — Брак?

Татуираната половина на лицето на планинеца беше покрита със ситни капчици пот. Гушата сложи ръка на бузата му. Беше студена. Нямаше усещането, че докосва човек. Просто плът и кокал, както каза преди малко Уирън.

— Ставай, Брак, тлъста свиньо такава — кресна Прекрасна. — Ставай, преди Йон да е изял всичката…

— Брак е мъртъв — каза Гушата.

 

 

Финри не знаеше от колко време вече седеше така, седнала на сандъка с багажа си, подпряла лакти на студения перваз, с отпусната в дланите брадичка. Достатъчно дълго, за да види как кривите била на хълмовете се открояват на фона на небето, бързеите на реката заблестяват след вдигането на мъглата и гората от изток придобива някакво очертание. Сега, ако се вгледаше внимателно, виждаше върха на назъбената палисада на Осранг и светлинката, която блещукаше в един от прозорците на едната кула над нея. През няколкостотинте крачки тъмно поле отпред, кривата ивица от блещукащи факли очертаваше предната линия на Съюза.

Още малко да просветлееше небето, още малко от света да се покажеше от мрака и хората на лорд-губернатор Мид щяха да изскочат от траншеите и да се втурнат към града. Тя прехапа върха на езика си, колкото силно можа, без да извика от болка. Вълнуваше се и същевременно с това умираше от страх.

Протегна се и огледа през рамо покритата с паяжини стая. Беше направила един безцелен опит да сложи ред и почисти, след което си призна, че не става за къщовница. Замисли се какво ли е станало със собствениците на тази странноприемница. Не знаеше дори какво й е името. На идване май беше забелязала стърчащ отпред кол, но на него нямаше табела. Това прави войната. Отнема идентичността на хора и места и превръща едните във врагове, а другите в позиции за превземане и източници на продоволствие за заграбване. Безлични неща, които с лекота и напълно безнаказано биват разбивани, убивани и изгаряни. Да, ужасно нещо е войната. Но колко възможности носи със себе си.

Тя отиде до леглото, или по-скоро, пълния със слама чувал, който деляха с Хал, надвеси се над него и се вгледа в лицето му. Изглеждаше толкова млад така заспал, със затворени очи и леко отворена уста, притиснал буза към чаршафа. Млад, невинен и леко глуповат.

— Хал — прошепна Финри и го целуна леко по горната устна.

Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Той се протегна, сложи ръце под главата си и се надигна да я целуне. Тогава погледът му спря на прозореца и просветляващото от изток небе.

— Мамка му! — Хал отхвърли завивката и скочи на крака. — Трябваше да ме събудиш по-рано.

Той загреба с шепи вода от напуканата купа на масата, плисна я на лицето си, изтри се бързо с една кърпа и започна да намъква оставените от вчера панталони.

— Все още си подранил — каза Финри, облегна се на лакът и се загледа в него, докато се обличаше.

— Трябва да съм двойно по-подранил. Знаеш, че трябва.

— Изглеждаше толкова спокойно в съня си. Сърце не ми даваше да те будя.

— Сега трябва да съм навън и да подготвям атаката.

— Е, все някой трябва.

Хал спря за момент с ризата през главата си, после я смъкна надолу.

— Може би… днес ще е добре да отидеш в щаба на баща ти, на билото на хълма. Повечето от останалите съпруги вече тръгнаха обратно за Уфрит.

— Ако можехме да изпратим и Мид с останалите превъзнесени на тема рокли и парцалки, може би ще имаме шанс за победа.

— Останахте само ти и Алис дан Бринт — не се отказваше Хал. — Тревожа се за теб…

„Колко си прозрачен само“, помисли си Финри.

— Имаш предвид, тревожиш се да не направя нова сцена пред командира ти — каза тя.

— Това също. Къде ми е…

Финри ритна към него сабята му и тя издрънча по пода. Хал се наведе и я вдигна.

— Срамота е мъж като теб да е принуден да изпълнява заповедите на човек като Мид.

— Животът е пълен с подобни срамоти. Не е болка за умиране.

— Трябва да се направи нещо с него.

— Не може да се направи нищо, освен да караме някак с каквото разполагаме — отвърна Хал, докато препасваше колана със сабята.

— Ами… някой може да спомене пред краля за глупостите, които върши тук.

— Може би не си запозната, но преди време между баща ми и краля възникна дребно недоразумение. В резултат на това сега аз не съм на особена почит в очите на краля.

— Но приятелят ти полковник Бринт е.

Хал вдигна рязко глава.

— Фин, това е прекалено долно.

— Кой го е грижа, ако ще ти осигури онова, което заслужаваш?

— Мен ме е грижа — отсече Хал и закопча катарамата на колана. — Човек се издига, като постъпва, както е редно. С упорит труд, преданост на каузата и безукорно изпълнение на заповедите. Човек не се издига с… с…

— С какво?

— С това, което правиш ти.

Финри бе обзета от внезапно, неистово желание да го удари. Искаше да му каже как лесно бе могла да се омъжи за човек, чийто баща не е най-големият предател в историята на няколко поколения. Искаше да му каже, че настоящото си назначение дължеше единствено на патронажа на баща й и нейното непрестанно ходатайстване, а също, че без тях сега щеше да е беден лейтенант, който демонстрира упорит труд и безукорно изпълнение на заповеди в някой провинциален полк. Искаше да му каже, че той е добър човек, но светът не е устроен както си мислят добрите хора. За щастие, той заговори пръв.

— Съжалявам, Фин, знам, че искаш само най-доброто за двама ни. Знам, че вече направи предостатъчно за мен. Не те заслужавам. Но… просто ме остави да постъпя, както аз смятам за редно. Моля те. Просто ми обещай, че няма да направиш нищо… необмислено.

— Обещавам. — Финри беше убедена, че нямаше да направи нищо, което преди това да не е обмислила добре. А ако ли не, е, значи, просто щеше да наруши обещанието си. Тях, така или иначе, не ги приемаше много на сериозно. Той се усмихна някак с облекчение и се наведе да я целуне. Тя отвърна вяло на целувката му, но когато го видя да увесва рамене, си спомни за опасността, пред която щеше да се изправи по-късно. Щипна го по бузата. — Обичам те.

Затова беше дошла все пак, нали? Нали затова се мъкнеше с армията из калта? За да бъде до него. Да го подкрепя. Да го насочва в правилната посока. О, небеса, той имаше нужда от точно това.

— Аз те обичам повече — каза Хал.

— Това не е състезание.

— Нима?

Той излезе, докато още закопчаваше куртката си. Да, тя обичаше Хал. Наистина го обичаше. Но да чака да получат онова, което заслужаваха благодарение на неговата честност и доброта, беше, като да чака небето да падне.

Освен това не смяташе да прекара целия си живот като съпруга на обикновен полковник.

 

 

Ефрейтор Тъни отдавна си беше извоювал репутацията на човек с непоклатим сън. Можеше да спи навсякъде, по всяко време, независимо от обстоятелствата, но готов да скочи на мига, готов за действие или ако зависеше от него — готов да го избегне. Цялата обсада на Улриок беше прекарал в спане, в най-предния окоп, само на петдесет крачки от пробива в стената, но въпреки това успя да се събуди навреме и когато прецени, че боят беше отслабнал достатъчно, да претича през труповете и да прибере подобаващо количество плячка, толкова, колкото и онези, които на практика бяха участвали в битката.

Ето защо подгизналата от ситния ръмеж гора и мушамата над главата му бяха точно толкова удобни, колкото биха били и легло с пухена завивка. Новобранците му обаче не бяха така обиграни. Той отвори от раз очи. Беше мразовито, все още нощ, точно преди зазоряване. Беше седял облегнат на дънера на едно дърво, стиснал в една ръка знамето на полка. Повдигна леко единия край на мушамата и надзърна към двамата, които още клечаха на мократа земя.

— Така ли? — прописка Жълтен.

— Не — отвърна шепнешком Уорт. — Подпалките отдолу, после удряш с огнивото…

Тъни скочи като опарен и смаза с подметка скупчените лигави съчки.

— Никакъв огън, тъпаци такива, ако врагът не забележи пламъците, няма да пропусне дима! — кресна им той.

Не че Жълтен щеше да успее да запали прогнилите съчки и след десет години опити, хлапето дори не държеше огнивото както трябва.

— Но как тогава да сготвим бекона, ефрейтор Тъни?

Уорт вдигна към него тенджерката със сгърченото на дъното, противно на вид парче.

— Няма да го готвите.

— Да го ядем суров ли?

— Не ви съветвам — отвърна Тъни. — Особено теб, Уорт, предвид деликатното състояние на червата ти.

— Предвид какво?

— Скапания ти стомах.

— Какво да ядем тогава? — посърна новобранецът.

— Какво друго имате?

— Нищо.

— Значи, това ще ядете. Освен ако не намерите нещо по-добро.

Настроението на Тъни беше доста противно, дори и за това ранно ставане. В главата му се въртеше някакво особено чувство, че трябва да е ядосан за нещо, въпреки че не се сещаше за какво. До момента, в който не си спомни как косата на Клидж изчезна под повърхността на тинята. Той срита жалките опити за огън в храстите.

— Полковник Валимир беше тук преди малко — промърмори вяло Жълтен, сякаш точно това щеше да повдигне настроението на Тъни.

— Страхотно — изсъска той в отговор. — Може него да изядем за закуска.

— Може да е донесъл храна със себе си.

— Хм — изсумтя Тъни. — Офицерите не носят друго освен неприятности, а нашето момче, Валимир, е от най-лошите в това отношение.

— Глупав? — промърмори Уорт.

— Умен. И амбициозен. От типа офицери, които се изкатерват до следващото си назначение по трупа на простия човечец.

— Ние ли сме простият човечец? — попита Жълтен.

Тъни го изгледа втренчено.

— Ти си самото олицетворение — каза накрая той, а Жълтен се нахили, доволен от чутото. — Още ли не се е появил Летерливър?

— Ледерлинген, ефрейтор Тъни.

— Знам, Уорт. Казвам го неправилно, защото ми е забавно.

Той изду бузи и изпъшка тежко. Откакто започна тая офанзива в Севера, стандартите му за забавление направо се бяха сринали.

— Не сме го виждали — отговори Жълтен и се загледа натъжен в изоставеното на дъното на тенджерката парче бекон.

— Това поне добре. — Двамата го зяпнаха недоумяващо. — Лепърлувър отнесе вестта до ония, дето си прекарват деня в бутане на оловни войничета по голямата маса. Ако някой ще носи обратно заповедите ни, това най-вероятно ще е той.

— Какви заповеди? — попита Жълтен.

— Откъде, мамка му, да знам какви? Но каквито и да са, заповедите са лошо нещо. — Тъни погледна сърдито към края на гората. Не виждаше през стволовете на дърветата, мъглата и надвисналия шубрак, но чуваше шума на потока, придошъл от половината дъжд през нощта. За другата половина имаше подозренията, че беше попила по него, чак до долните гащи. — Може да са дори заповеди за атака. Да прекосим потока и да ударим северняците по фланга.

Уорт остави бавно тенджерката на земята и се хвана за корема.

— Ефрейтор, мисля, че…

— Е, не мислиш, че искам да го правиш тук, нали?

Уорт отърча в храстите, с наполовина разкопчан в движение колан. Тъни седна отново до дървото, облегна се на ствола, извади манерката на Жълтен и сръбна малко.

— Може ли… — облиза пребледнели устни Жълтен.

— Не. — Тъни го изгледа през присвити клепачи и отново отпи от манерката. — Освен ако нямаш с какво да платиш. — Последва мълчание. — Е, сега знаеш.

— Поне палатка да имахме — промълви едва-едва Жълтен.

— Да имахме, но останаха при конете. Пък и кралят е преценил за уместно да оборудва верните си войници с някакъв нов тип палатки, впечатляващо неадекватни за местонахождението ни, предвид това, че текат през всеки шев. — Което, виж ти каква случайност, отвори добър пазар за стария тип и Тъни на два пъти вече си беше докарал приличен доход. — А и как ще я разпънеш тук?

Той се притисна в дънера зад гърба си и се размърда, за да се почеше между плешките.

— Какво да правим сега?

— Нищо, боецо. Освен ако изрично не му е наредено друго, добрият войник не прави нищо. — През една триъгълна пролука в клоните небето беше започнало едва-едва да просветлява. Тъни притвори очи. — Онова, което хората у дома никога не осъзнават, е каква скука е войната.

Секунда по-късно вече спеше отново.

 

 

Калдер сънуваше онзи сън, който рядко пропускаше да го навести нощем.

Тронната зала на Карлеон, потънала в сянка. Шумът на реката под високите прозорци. Баща му все още е крал на Севера. Вижда себе си, но по-млад, седи на стола на Скарлинг и гледа подигравателно. Гледа със самодоволна усмивка на уста към вързания на пода Форли Слабака и застаналия над него Злия, с готова в ръка секира.

Калдер знаеше, че това е само сън, но смразяващият кръвта страх беше напълно реален. Опита се да изкрещи, но устата му беше като запушена. Опита да помръдне, но сякаш беше вързан по-здраво и от Слабака. Скован в оковите на онова, което беше направил, и онова, което не беше.

— Какво да го правим? — пита Злия.

— Убий го — отговаря младият Калдер.

Със стоварването на секирата Калдер скочи в леглото и заопипва стреснат завивката. В стаята беше тъмно като в рог. Нямаше го онова топло чувство на облекчение след събуждането от кошмар. Кошмарът му всъщност се беше случил. Той свали крака от леглото и разтри потните си слепоочия. Отдавна се беше отказал от мисълта, че от него ще излезе свестен човек, нали така? Защо тогава все още сънуваше като такъв?

— Мир, а? — Калдер подскочи и сърцето му заби лудо в гърдите. На стола в ъгъла на стаята забеляза една масивна фигура, по-черна в и бездруго тъмната стая. — Точно приказките за мир ти докараха изгнанието.

Калдер въздъхна облекчено.

— Добро утро и на теб, братко.

Скейл беше облякъл вече бронята, но в това нямаше нищо чудно. В последно време Калдер подозираше, че той спеше с нея.

— Мислех, че ти си умният. Ако продължаваш така, ще стигнеш право при пръстта, а ще завлечеш и мен със себе си и тогава край със завета на баща ни. Мир? В деня на победата?

— Видя ли им физиономиите обаче? Много от тях са готови да сложат край на битките, без значение след победа или не. Наближават тежки дни и тогава, когато дойдат, все повече от тях ще започнат да мислят като нас…

— Като теб — сряза го Скейл. — Мен днес ме чака битка. Човек не става герой с приказки.

— В такъв случай — Калдер не можа да скрие раздразнението си — може би на Севера му трябват по-малко герои и повече мислители. Повече строители. Баща ни я бъде запомнен с битките си, я не, но онова, което остави след себе си, са пътищата, които прокара, нивите, които разчисти, градовете, пещите и доковете, и…

— Той прокара пътищата, за да придвижва по-лесно войската си. Разчисти нивите, за да има с какво да я храни. Градовете раждат войници, пещите коват мечове, а доковете доставят оръжие…

— Баща ни се би, защото нямаше друг избор, не защото…

— Тук е Северът! — изрева Скейл и малката стая се разтресе от гласа му. — Тук всеки трябва да се бие! — Калдер преглътна смутен, изведнъж не беше толкова убеден в себе си, беше дори леко изплашен. — Без значение дали му се иска, или не. Рано или късно, всеки трябва да се бие.

Калдер облиза нервно устни, но още не беше готов да приеме поражението.

— Баща ни предпочиташе да постига своето с думи. И хората го слушаха, защото…

— Защото знаеха, че е изкован от желязо! — Скейл стовари юмрук върху подлакътника на стола и дървото изскърца. Удари отново, откърти го от стола и го запрати с тракане нанякъде по дъските на пода. — Знаеш ли какво помня аз от думите му? „Постигай своето с приказки, защото са безплатни, но думите на въоръжения са къде-къде по-убедителни. Затова, ако ще говориш, вземи си и меча.“ — Той стана и хвърли нещо към Калдер. Нещото го блъсна в гърдите и той изписка стреснато, но успя да го хване в ръце. Беше тежко, твърдо, с бледи проблясъци на метал. Мечът му, прибран в ножницата. — Излизай навън. — Масивната фигура на Скейл надвисна отгоре му. — И си вземи меча.

Навън пред схлупената къщурка не беше много по-светло, отколкото вътре. Небето едва просветляваше на изток и очертаваше черните силуети на Героите на билото на хълма. Духаше силен вятър, който люлееше на вълни ечемика, шибаше ситния ръмеж в лицето на Калдер и го караше да се гуши в дрехите от студ. На един кол край къщата се поклащаше плашило и съдраните му ръкавици сякаш канеха въображаем партньор да се присъедини към лудешкия му танц. Стената на Клейл — високата до гърдите камара от обрасли с мъх камъни — тръгваше от една могила отдясно и свършваше доста високо на стръмното било на Героите. Хората на Скейл се бяха сгушили на завет зад нея, повечето още увити в одеяла, точно както му се искаше и на Калдер. Не помнеше откога не беше виждал света в такъв ранен час и от това, което видя, остана убеден, че е още по-грозен от обичайното.

Скейл посочи на юг, към пролуката в стената, откъдето тръгваше един изровен, набразден от локви черен път.

— Половината от момчетата са скрити пред Стария мост. Когато южняците тръгнат да минават по него, ще спрем копелетата.

Калдер не искаше да му противоречи, но нямаше как да не попита.

— Колко са от другата страна?

— Много. — Скейл го погледна, сякаш го предизвикваше да каже нещо, но Калдер просто почеса глава. — Ти оставаш тук, зад стената, с Бледоликия и останалата част от момчетата. — Калдер кимна. Да стои зад стената, беше работа точно като за него. — Рано или късно обаче, ще имам нужда от помощта ти. Когато те повикам, тръгваш напред. И се бием рамо до рамо. — Калдер примижа срещу вятъра. Това вече не звучеше като работа точно за него. — Мога да ти вярвам, че ще го направиш, нали?

— Разбира се — погледна го намръщено Калдер. Принц Калдер, самото олицетворение на надеждността. — Няма да те подведа.

Смелият, дързък принц Калдер.

— Каквото и да сме изгубили, все още имаме един другиго. — Скейл сложи ръка на рамото му. — Не е лесно, нали? Да бъдеш син на велик мъж. Човек би си помислил, че това върви с куп предимства, че уважението и възхищението на другите са ти гарантирани. Но е точно толкова трудно, колкото за вейката, прокарала от семето на огромно дърво, която трябва да се бори за живот под задушаващата му сянка. И малко успяват да стигнат до слънчевата светлина без чужда помощ.

— Ъхъ.

Калдер не си направи труда да му казва, че да си по-малък син на велик мъж, значеше двойно повече работа. Не един, а два дънера трябва да отсечеш, за да разпериш листа под слънцето.

Скейл кимна към Пръста на Скарлинг, където все още блещукаха светлинките на няколко от огньовете в лагера на Десетократния.

— Ако не успеем да ги удържим, Десетократния трябва да ни дойде на помощ.

Калдер повдигна вежди.

— По-скоро самият Скарлинг ще ни дойде на помощ, отколкото онова дърто копеле.

— Тогава, значи, сме само аз и ти. Може невинаги да сме се разбирали, но сме семейство.

Скейл протегна ръка и Калдер я стисна.

— Семейство — повтори той.

„Да кажем полусемейство.“

— Успех, братко.

— И на теб.

„Доведени братко.“

Калдер проследи с поглед Скейл, докато се мяташе на седлото и препускаше по черния път към Стария мост.

— Имам чувството, че днес ще ти трябва повечко късмет, Ваше Височество.

Фос Дълбокото стоеше под течащата стряха на малката веранда. Протритите му дрехи и обветреното лице се сливаха с олющената стена зад гърба му.

— Не знам аз. — Плиткото седеше, увит в одеялото си, и от него се виждаше само нахилената му физиономия, която сякаш се рееше безтелесна във въздуха. — Най-голямата планина от първокачествен успех може и да свърши работа.

Калдер им обърна, намусен, гръб и се загледа в полето на юг. Имаше чувството, че двамата ще се окажат прави.

 

 

Наоколо нямаше педя земя, по която вече да не беше копано. Явно още няколко от ранените бяха умрели през нощта. Виждаха се малки групички мъже, прегърбени под дъжда, с натъжени погледи. С лица, посърнали от съжаление или може би самосъжаление, но понеже отвън разликата не личеше, вършеха идеална работа за погребения. Чуваха се безсмислените брътвежи на главатарите, всичките с един и същи сърцераздирателен патос. Един от тях беше Сцепеното стъпало — само на двайсетина крачки от тях, стоеше над гроба на един от именитите войни на Дау и се опитваше да докара сълзи в очите. От самия Дау, естествено, нямаше следа. Това със сълзите в очите не беше точно в негов стил.

Междувременно подготовката за деня си течеше. На мъжете над гробовете никой не обръщаше внимание, сякаш бяха невидими, все едно и те самите се бяха преселили в отвъдното. Мъжете изпълзяваха с ругатни от влажните постели, проклинаха мокри дрехи, подсушаваха лъснали от влага оръжия и брони, тършуваха за храна, пикаеха, почесваха се, изсмукваха последни капки от вчерашните бутилки, показваха си един на друг взети от южняците трофеи, смееха се на някоя и друга шега. Смееха се с глас, защото знаеха, че днес им предстои черна работа. А в такъв ден и малкото повод за смях е за предпочитане пред никакъв.

Гушата огледа останалите. Стояха с наведени глави. Всички, освен Уирън, който се беше изпъчил, прегърнал Меча, вирнал лице към небето и изплезил език под дъжда. Гушата леко се подразни, но и малко му завидя. Щеше му се и него да го знаеха като ненормалник, така нямаше да му се наложи всеки път да минава през тази безсмислица. Но си имаше начин как стават нещата, което е редно — редно е и от него измъкване нямаше.

— Кое прави от човека герой? — попита той, загледан в празното пространство пред себе си. — Големите дела? Голямото име? Славата и песните? Не. Това, да се държиш за момчетата в дузината, казвам аз. — Уирън изсумтя одобрително и пак изплези език на дъжда. — Брак-и-Дейн слезе от планините преди петнайсет години, четиринайсет от тях се би до мен и през цялото това време винаги слагаше дузината преди себе си. Не помня вече колко пъти този дангалак ми спасява живота. И винаги намираше по някоя добра дума, че и весела. Мисля, че веднъж успя да разсмее дори Йон.

— Два пъти — каза Йон.

Физиономията му беше толкова начумерена, че още малко и щеше да е в състояние да кърти с нея парчета от Героите.

— И за нищо не се оплакваше. Освен че няма достатъчно храна. — Гласът на Гушата потрепери леко и той почти изписка последната дума. Ама че звук от главатар на дузина, че и в момент като този. Покашля се. — Не се насити този Брак. Но умря… спокойно, в съня си. Мисля, че това би му допаднало, при все че обичаше битката. Да умреш в съня си, е далече по-добър край от този със стомана в корема, пък каквото ще да се пее в песните.

— Майната им на песните — каза Прекрасна.

— Ъхъ. Майната им. Не знам кой е погребан тук, но дори и Скарлинг да е, знам, че ще се гордее да дели пръстта с Брак-и-Дейн. — Гушата изви устни в презрителна гримаса. — Пък ако ли не, майната му и на него. Обратно при пръстта, Брак.

Той клекна и тъй като капачката на коляното му заплашваше всеки момент да се пръсне, въобще не му беше трудно да си придаде жален вид. Взе шепа влажна пръст и я пръсна над купчината.

— Обратно при пръстта — промърмори Йон.

— Обратно при пръстта — каза Прекрасна.

— Погледнато откъм хубавата му страна — обади се Уирън, — той вече е там, накъдето сме се запътили всички. Не съм ли прав?

Той изгледа дузината, сякаш беше очаквал, че ще им повдигне малко духа, и когато това не стана, сви рамене и тръгна нанякъде.

— Няма го вече стария Брак. — Скори коленичи до гроба и постави длан на влажната пръст. Челото му беше сбръчкано, сякаш се мъчеше да разгадае някаква много трудна загадка. — Не мога да повярвам. Добри думи, главатар.

— Мислиш ли? — Гушата примижа от болка, докато се изправяше, и изтупа пръстта от ръцете си. — Не знам колко дълго ще издържа да правя това.

— Ъхъ — смотолеви Скори.

— Е, такива са времената.