Джо Абъркромби
Герои (22)

Пътеките на славата

Ефрейтор Тъни се стараеше да прескача от една пожълтяла туфа трева на друга, като същевременно държеше в лявата си ръка високо вдигнато знамето на полка. Дясната вече беше омазана до рамото от честите му падания в калта. Тресавището се оказа точно каквото беше очаквал. И това не беше добре.

Напредваха през лабиринт от канали със застояла кафява вода. По повърхността й се носеха шарени маслени петна, гнили листа и вмирисана пяна. Тук-там стърчаха болнави на вид тръстики. Ако, като стъпиш, и кракът ти потънеше само до коляното — смятай се за късметлия. Няколко гротескни подобия на дървета бяха успели да вкопаят достатъчно надълбоко лигавите си корени и простираха над водата оредели откъм листа клони, обрасли с кафяви пълзящи растения, а стволовете им пращяха от огромни гъби. Носеше се неспирно крякане, което сякаш идваше отвсякъде и едновременно с това отникъде. Дали бяха жаби, насекоми или прокълнат вид птици, Тъни не знаеше, досега не беше видял следа от живо същество. Може би беше самото тресавище, което им се подиграваше.

— Проклетата гора на обречените — промърмори той.

Да прекараш цял батальон оттук, беше като да прекараш стадо овце през канал. И както обикновено, по причини, които не разбираше, той и четиримата му новобранци сформираха авангарда на батальона.

— Ефрейтор Тъни, накъде? — попита Уорт, превит надве и запъхтян от умора.

— Армейският наръчник казва да се придържаш към затревените части! — отвърна троснато Тъни, въпреки че наоколо нямаше много места, които нормален човек би нарекъл „затревени“. Не че имаше и кой знае колко нормални хора, в този ред на мисли. — Носиш ли въже, момче? — обърна се той към влачещия се зад него Жълтен.

На едната му буза имаше дълго петно тиня.

— Оставихме ги при конете, ефрейтор Тъни.

— Естествено. Естествено, че ги оставихме при конете.

О, небеса, как само му се искаше него да бяха оставили при конете. Направи крачка напред, студената вода преля над ръба на ботуша и сякаш нечия ледена ръка сграбчи крака му. Тъкмо се готвеше да изругае подобаващо, когато бе прекъснат от нечий писък отзад.

— Ау! Ботуша ми!

Тъни се извърна рязко.

— Млъквай, глупако! — кресна той. — Ще те чуят чак в шибания Карлеон!

Клидж сякаш не го чу. Беше се отдалечил от тръстиките и единият му ботуш явно беше останал, засмукан от тинята. Нагазил почти до задника, той тръгна обратно да си го търси. Започна да рови в тинята, а Жълтен се изкиска доволно.

— Зарежи го, Клидж, глупак такъв! — кресна Тъни и тръгна назад към него.

— Намерих го! — тресавището пусна ботуша със звучно жвакане и Клидж го измъкна, целият покрит с черна, приличаща на овесена каша тиня. — Уау! — Той понечи да тръгне на една страна, после на другата, но вместо това потъна до кръста. — Уау!

Тържествуващото му изражение бързо премина в ужас. Жълтен се изкиска отново, после явно осъзна какво става и смехът му секна.

— Кой има въже? — извика Ледерлинген. — Дайте въже! — Той се завтече към Клидж, хвана се с една ръка за най-близкото подобие на дърво — гола, стърчаща от тинята пръчка — и протегна другата към другаря си. — Дръж ми ръката! Хвани се!

Клидж изпадна в паника и започна да се дърпа и мята насам-натам, от което само потъна още повече. Стана ужасяващо бързо. Изведнъж само лицето му остана да се подава от тинята. На едната му буза се беше залепило голямо черно листо.

— Помощ! — изскимтя той и протегна пръсти към ръката на Ледерлинген, която беше на цяла крачка от неговата. Тъни прецапа още крачка-две към него и протегна напред дръжката на знамето. — Помощ… грхърл.

Облещените му очи се извърнаха към Тъни и изчезнаха под повърхността. Косата му остана за секунда разпиляна на повърхността, после изчезна. Изплуваха няколко балончета и това беше. Тъни зарови ръка в тинята, но Клидж вече го нямаше. Единствената следа от съществуването му беше току-що спасеният ботуш, който остана да плува на повърхността.

Продължиха напред в пълно мълчание, Тъни, стиснал зъби, останалите новобранци като попарени. Следваха го като новоизлюпени пилета майка си — нито крачка встрани от пожълтелите туфи. Скоро земята започна да се издига, а дърветата се смениха, от чепати блатни чудовища към ели, борове и букове. Тъни подпря окаляната дръжка на знамето на един ствол и сложи ръце на кръста. Прекрасните му ботуши не приличаха на нищо.

— Мамка му! — изръмжа гневно. — Мамка му!

Жълтен се свлече уморено в калта и погледът му се зарея в нищото. Бледите му ръце трепереха. Ледерлинген прокара език по посивелите си устни. Издиша тежко, но не промълви и дума. Уорт не беше наоколо и на Тъни му се стори, че чува някой да пъшка в храстите. Явно дори смъртта на другар не беше в състояние да наруши ритъма на разстроения му стомах. Ако не друго, случката поне ги накара да се разбързат. Форест се появи отнякъде. Беше омазан до колене с черната тиня. Всички бяха омазани, опръскани, и най-вече Тъни.

— Както разбирам, загубили сме един от новобранците.

Беше казвал същото толкова много пъти преди, че в тона му не се прокрадна и капка емоция. Умееше го това Форест.

— Клидж — процеди през зъби Тъни. — Щеше да става тъкач. Загубихме човек в някакво шибано тресавище. Какво въобще правим тук?

Ръбът на шинела му беше подгизнал от мазната тиня. Той остърга малко с пръст и я изтръска на земята.

— Направил си каквото си могъл.

— Знам — отвърна троснато Тъни.

— Повече не си…

— Част от нещата ми бяха в неговата раница. Цели осем бутилки бренди! Знаеш ли колко можех да изкарам от тях?

— Осем бутилки — кимна замислено Форест след кратко мълчание. — Ама и ти си един образ, ефрейтор Тъни. Двайсет и шест години вече съм в армията и пак успяваш да ме изненадаш. Слушай сега какво, защо не се изкачиш ей там и не опиташ да откриеш къде точно сме се озовали в тоя пущинак, докато аз прекарам останалата част от батальона през тресавището, без повече удавени бутилки. Това може би ще успее да те откъсне за момент от мислите за непосилната ти загуба.

Той се отдалечи и изсъска гневно на група войници, които се опитваха да вдигнат на треперещите му крака едно затънало в тинята муле.

Тъни го изпрати с гневен поглед. После размисли, от нерви полза нямаше.

— Жълтен, Ладерлистер, Уорт, я бързо тук!

— Уорт, ъ… Уорт, той… — облещи се стреснато насреща му Жълтен.

— Още дриска — помогна му Ледерлинген, който ровеше в раницата си, вадеше подгизналите си вещи и ги окачваше по клоните да съхнат.

— Естествено. Какво друго да очакваш от него? Ти тогава оставаш да го изчакаш. Жълтен, тръгвай с мен и мамка му, не умирай по пътя.

Той тръгна нагоре по склона. Крачолите му бяха подгизнали и прежуляха ужасно кожата му. Срита ядосано на няколко пъти изпопадали съчки и клони, изпречили се на пътя му.

— Не трябва ли да се стараем да не вдигаме шум? — прошепна Жълтен. — Ами ако се натъкнем на врага?

— Врагът! — изсумтя намусен Тъни. — Най-много да се натъкнем на другия проклет батальон, който тръгна през моста. Сега сигурно са вече отпред, сухи и доволни. Сещаш ли се каква гледка ще сме само?

— Ами не знам, господине — отвърна Жълтен, докато драпаше нагоре, почти на четири крака.

— Ефрейтор Тъни! Колко пъти да повтарям? Освен това не питах за мнението ти. Какви усмивки ще грейнат, като ни видят на какво приличаме. И какъв смях ще падне! — Наближиха края на дърветата и през клоните вече прозираше в далечината зеленината на хълма с камъните на върха. — Поне сме на правилното място. Ако целта е да сме все мокри, претрепани от ходене, гладни и бедни — добави по-тихо той. — Генерал Мамка-му-Яленхорм, кълна се, на войника му серат на главата, нормално, но това…

В края на гората теренът отново слизаше надолу. Беше осеян с пънове и скоро прокарали вейки и млади дръвчета. Бараките на дървосекачите, които някога са се трудили на този склон, стояха изоставени, изгнили, готови да се върнат обратно в земята. Отвъд тихо ромонеше рекичка, по-скоро поток. Течеше на юг и се изливаше в тресавището, което току-що бяха прекосили. Отсрещният му бряг беше подкопан и висеше над водата, а след него тръгваше тревният склон на леко възвишение, на което някой явно чувствителен на тема граници фермер беше вдигнал ниска стена от свободно натрупани камъни. А над нея нещо се движеше. Подаваха се върховете на копия, блеснали на отиващата си светлина на залеза. Оказа се прав. Другият батальон вече беше тук. Не можа само да си отговори на въпроса защо бяха от северната страна на стената…

— Какво става, ефрейтор…

— Не ти ли казах да не вдигаш шум? — Тъни смъкна Жълтен до себе си в храстите и разпъна далекогледа си. Беше добра бронзова изработка, спечелен в игра на квадрати с един офицер от Шести. Пропълзя още малко напред и намери удобна пролука в храстите. От другата страна на потока теренът се издигаше рязко нагоре, а после все така рязко се спускаше надолу, но зад стената, по цялото й протежение стърчаха копия. Зърна дори няколко шлема. Вдигаше се и малко дим, вероятно от огньове за готвене. Тогава видя човек, нагазил в потока. Размяташе въдица — по-скоро копие с връв на единия край. Беше чорлав, гол до кръста и определено не беше съюзнически войник. Беше само на около двеста крачки от тях. — Опа — прошепна Тъни.

— Това северняци ли са? — прошепна до него Жълтен.

— Това са страшно много северняци. А ние сме точно по фланга им.

Тъни му подаде далекогледа, почти уверен, че щеше да погледне през грешния край.

— Откъде се взеха?

— Аз бих казал от север, ти как мислиш? — Тъни издърпа далекогледа от ръцете му. — Някой трябва да се върне. Да каже на някой от по-висшестоящите в помийната ни яма на какво се натъкнахме.

— Ама те със сигурност вече знаят. Със сигурност вече са се натъкнали сами на северняците, нали така? — Гласът на Жълтен по принцип звучеше тревожно, но сега се извиси в панически фалцет. — Искам да кажа, трябва да знаят! Със сигурност знаят!

— Кой ги знае какво знаят, Жълтен? Война е.

В момента, в който го каза, Тъни с нарастващо безпокойство осъзна, че беше напълно прав. Щом има северняци от другата страна на потока, значи, е имало битка. Няма как да е нямало. Може би е била просто началото на по-голямо сражение. Севернякът в потока хвана нещо и го изхвърли на брега — подскачаща на тревата сребриста риба. Другарите му се надигнаха на стената. Извикаха му нещо и размахаха ръце. Бяха се нахилили до уши. Ако е имало битка, явно я бяха спечелили.

— Тъни! — Форест се приближи отзад, приведен ниско над земята. — От другата страна на потока има северняци!

— И да не повярваш, ловят риба. Стената гъмжи от тях.

— Едно от момчетата успя да се покатери на едно дърво. Каза, че видял конници при Стария мост.

— Завзели са моста? — Тъни започваше да си мисли, че ако успееше да се измъкне от проклетата долина само с осемте бутилки бренди като загуба, щеше да се смята за късметлия. — Прекосят ли го, отрязани сме!

— Знам това, Тъни. Много добре го знам, мамка му. Трябва да изпратим вест до генерал Яленхорм. Избери вестоносец. И гледай да не те видят!

Той се отдалечи пълзешком през храстите.

— Значи, някой ще трябва да върви обратно през тресавището? — прошепна Жълтен.

— Освен ако не можеш да го прелетиш, да.

— Аз ли? — Лицето на момчето пребледня. — Не мога да го направя, ефрейтор Тъни, не и след Клидж… просто не мога!

— Някой трябва да отиде — вдигна рамене Тъни. — Успя на идване, ще успееш и на връщане. Просто се придържай към затревените части.

— Ефрейтор! — Жълтен сграбчи мърлявия ръкав на униформата му и доближи луничавото си лице тревожно близо до неговото. Гласът му се сниши. Така познатият настоятелен тон, който Тъни обичаше да чува. — Казахте, че ако някога имам нужда от нещо…

Влажните му очи се стрелнаха наляво-надясно, сякаш да се увери, че никой не ги наблюдаваше. Той пъхна ръка в куртката си, измъкна една калаена манерка и я притисна в ръката на Тъни. Тъни повдигна една вежда, отви капачката, отпи, зави отново капачката и прибра манерката във вътрешния си джоб. Кимна. Капка в морето на фона на онова, което току-що бе загубил, но все пак беше нещо.

— Ледърликер! — изсъска Тъни, докато се промъкваше обратно през храстите. — Трябва ми доброволец!