Джо Абъркромби
Герои (21)

Докъде стига храбростта

Когато Калдер спря на петдесетина крачки от моста, битката беше свършила, но той и бездруго не страдаше много от факта, че я беше пропуснал. Това беше целта на мотаенето му все пак.

Слънцето беше започнало да потъва на запад и сенките се бяха издължили към Героите. Рояците насекоми жужаха лениво над посевите. Калдер се почувства почти като едно време, син на краля, господар на всичко пред очите му, просто излязъл да поязди. Почти, заради няколкото пръснати по пътя конски и човешки трупове. Един съюзнически войник лежеше, разперил ръце и крака на пътя, от гърба му стърчеше копие, а прахолякът под него беше потъмнял.

Както изглеждаше, Старият мост — двойна арка от древни, обрасли с мъх камъни, които имаха вид на готови да се сринат от само себе си — явно наистина беше леко охраняван. А и когато бяха видели другарите им да бягат от Героите, защитниците му се бяха изтеглили на другия бряг колкото бързо са могли. Калдер не можеше да каже, че ги вини за решението им.

Бледоликия седеше на един голям камък край пътя. Беше забил копието си в земята до него, а сивият му кон пасеше отзад. Лекият ветрец разрошваше дългия животински косъм по сивата кожа на раменете му. Без значение от времето, на него винаги му беше студено. На Калдер му отне известно време да намери дупката на ножницата — по принцип подобна работа никога не му създаваше проблеми — но накрая вкара меча си в нея и седна до възрастния мъж.

— Не си даде много зор в бързане — каза Бледоликия, без да извръща глава.

— Мисля, че конят ми е окуцял.

— Абе, че има нещо куцо, има. Знаеш ли, брат ти беше прав за едно. — Той кимна към Скейл, който в този момент крачеше в края на пътя пред северния край на моста, размахваше боздуган и крещеше. Все още стискаше в лявата ръка щита си, а от него стърчеше стрела от арбалет. — Северняците няма да следват някого, когото смятат за страхливец.

— И какво общо има това с мен?

— А, нищо. — В погледа на посивелия войн нямаше следа, че се шегува. — Теб всички те знаят като истински герой.

Междувременно Хансул Бялото око беше вдигнал умиротворително длани и се опитваше да спори със Скейл, който го блъсна ядосано през гърдите, събори го по гръб на земята и продължи да крачи и крещи. Явно битката не беше продължила достатъчно дълго за него и сега напираше да мине моста, за да започне нова, но очевидно никой друг не споделяше ентусиазма му.

От тежката въздишка на Бледоликия, Калдер се досети, че това не ставаше за пръв път.

— Мътните го взели, веднъж кипне ли му кръвта на брат ти, няма спиране. Може би ти ще успееш да му влееш малко разум в главата — каза той.

— И по-трудни неща съм правил. Ето ти щита. — Той подхвърли дървения диск на Бледоликия, който за малко не падна от камъка, когато ръбът го удари в корема. — Ей! Тъпак! — Калдер сложи ръце на хълбоците и се запъти наперено към брат си. — Ти, тъпакът Скейл! Смел като бик, як като бик и умен като бичи задник. — Очите на Скейл щяха да изхвръкнат от бездруго разяреното му лице. Всички извърнаха погледи, но Калдер нямаше нищо против. Винаги беше обичал публиката. — Добрият глупак Скейл! Вярно, голям боец, но… в главата му само лайна! — Калдер почука с показалец слепоочието си, после посочи бавно към Героите. — Така говорят за теб там. — Изражението на Скейл омекна откъм гняв и стана леко замислено, но съвсем леко. — Там, по време на малките чекиджийски вечеринки на Дау Черния, Десетократния, Златния, Желязната глава и останалите. Мислят те за шибан идиот. — Ако трябваше да е напълно честен, Калдер не можеше да отрече напълно правотата им. Той се доближи до Скейл, достатъчно близо, че да отнесе един здрав юмрук, съзнаваше това. — Защо не минеш сега реката и не им докажеш колко са прави?

— Майната им! — кресна Скейл. — Можехме да минем реката и да стигнем чак до Адуейн. Да сграбчим пътя за Уфрит! Да смажем проклетите копелета от раз. Да им излезем в гръб, да им отрежем пътя към долината!

Той удряше във въздуха с щита си, надъхваше се, но Калдер добре знаеше, че в момента, в който започна да говори какво може да направи, вместо да го прави, беше загубил спора. Да, знаеше го, но сега трябваше да потисне самодоволната усмивка. Никакво предизвикателство, беше я крил от брат си с години.

— Да сграбчим пътя за Уфрит, казваш? До залез-слънце може би половината съюзническа армия може да се изсипе оттам. — Калдер огледа конницата на Скейл. Бяха не повече от двеста, повечето с изтощени от езда коне. Пехотата пък още се точеше през нивята отзад, а пристигналите бяха спрели при каменната стена, която стигаше почти до Пръста на Скарлинг. — Не искам да обидя именитите войни на баща ми, като подлагам на съмнение куража им, но наистина ли смяташ, че можеш с това тук да се опреш на хиляди южняци?

Скейл на свой ред огледа хората си и мускулите на челюстите му заиграха, когато изскърца със зъби. Хансул Бялото око се надигна от камъка, изтупа прахта от очуканата си броня и вдигна рамене. Скейл захвърли ядосано боздугана на земята.

— Мамка му!

— Казано ни беше да завземем моста. — Калдер си позволи да сложи ръка на рамото на брат си. — Завзехме го. Ако онези от Съюза си го искат обратно, нека дойдат и се бият за него. Но на наша територия. Ние ще ги очакваме. Готови, отпочинали, с достатъчно продоволствие зад гърба си. Честна дума, братко, ако чистата злоба на Дау Черния не ни погуби, твоята прибързаност ще го направи.

Скейл пое дълбоко въздух и издиша бавно. Не изглеждаше доволен. Но не изглеждаше и готов да откъсне нечия глава.

— Така да бъде, мамка му! — Загледа се намръщен към отсрещния бряг, после обратно в брат си, накрая поклати глава. — Кълна се, понякога като говоря с теб, имам чувството, че говоря с баща ни.

— Благодаря — отвърна Калдер.

Не беше сигурен дали това беше казано като комплимент, но реши да го приеме за такъв. Поне един от синовете на баща им трябваше да пази самообладание.