Джо Абъркромби
Герои (20)

Пострадалите

Капитан Ласмарк препускаше през ечемика в нещо средно между бърза походка и лек тръс. Девета рота от Ростодския полк бъхтеше след него и гледаше да не изостава. Бързаха към Осранг и неясната заповед да се „заемат с врага“ още кънтеше в ушите им.

А врагът беше точно отпред. Вече различаваше подпрените на зеленясалите от мъх дървени стволове, от които беше направена защитната стена на града. Виждаше и каменните късове, които летяха през нея. Забеляза опърпаното, плющящо под напорите на вятъра черно знаме, което се издигаше над всички останали. Знамето на самия Дау Черния, така бяха казали съгледвачите им северняци. И точно тогава, когато чу това, Яленхорм даде заповедта за атака, след което даде да се разбере, че нищо няма да промени решението му.

Без да забавя темпото, Ласмарк се обърна и като се молеше това да не му коства падане и уста, пълна с ечемик, подкани хората си напред с рязко, надяваше се да изглежда достатъчно мъжествено и героично отстрани, махане с ръка.

— Напред! Напред! Към града!

За никого не беше тайна, че генерал Яленхорм има склонността да издава зле обмислени заповеди, но да оспори тази, щеше да е липса на всякакво възпитание и противно на всички норми от офицерската етика. Обикновено офицерите тихомълком пренебрегваха заповедите му, когато това беше възможно, а когато не — влагаха творчество в интерпретацията им. Но при директна заповед за атака нямаше място за интерпретация.

— Поддържай темпото! Не огъвай строя!

Изправянето на строя не се получи, нещо повече, редиците му изглеждаха още по-разтеглени. Мъжете като цяло не влагаха усърдие в настоящото начинание, но той не можеше да ги вини. Той самият не гореше от щастие да атакува през това ечемично поле, без един човек подкрепление зад гърба си. Особено като знаеше, че по-голямата част от полка е все още натъпкана в тесния път, южно от реката. Но офицерският дълг зовеше. Той беше протестирал официално пред майор Попол, който от своя страна отправи официален протест към полковник Уетърлант, командващ Шести полк и най-старши офицер на хълма. Полковникът се оказа прекалено зает да обърне внимание. Бойното поле не е място за проява на мисъл, беше си казал Ласмарк, пък и вероятно началниците му знаеха повече от него.

За беда, опитът му подсказваше обратното.

— Внимателно! Дръжте гората под око!

Гората се простираше северно от тях и според него изглеждаше особено мрачна и заплашителна. Не смееше да мисли колко войска може да се крие в сянката на дърветата й. От друга страна, същото си мислеше за всяка следваща изпречила се на пътя му гора, а проклетият Север беше пълен с тях. Май нямаше много полза да ги държи човек под око. Още повече че вече нямаше връщане назад. Вдясно от него, капитан Ворна пришпорваше ротата си да излезе пред останалите от батальона. Явно умираше от нетърпение да влезе в схватка с врага, за да може да се прибере у дома окичен с медали и да прекара остатъка от живота си в перчене с тях.

— Този глупак Ворна ще разкъса строя на целия батальон — изръмжа до него сержант Лок.

— Капитанът просто изпълнява заповедта! — сряза го Ласмарк, после изсумтя под носа си: — Задник. Напред, момчета, удвои темпото!

Ако северняците изникнеха отнякъде, най-лошото ще е да оставят пролуки в строя.

Ротата ускори ход. От време на време някой се спъваше, просваше се по очи в ечемика и така редът си отиваше от строя с всяка следваща крачка. Сигурно вече бяха преполовили разстоянието от хълма до града. Най-отпред, майор Попол лично водеше батальона и току се извръщаше на седлото, за да крещи неразбираемо на хората си.

— Господине! — изрева Лок. — Господине!

— Знам, мамка му — отвърна задъхан Ласмарк. — Аз също не разбирам и дума от… оу.

Видя накъде сочеше с върха на сабята си Лок и гледката смрази кръвта в жилите му. Има огромна разлика между това, да си представяш най-лошото, и това, да го видиш как се случва. Северняците бяха излезли от гората и тичаха през полето към тях. Пресеченият терен — полето всъщност беше накъсано от малки падини и синори — правеше невъзможно да прецени колко бяха, но дължината на редицата им, множеството проблясъци на метал и стотиците цветни точки на боядисаните им щитове го накараха да настръхне.

Ростодският полк бе превъзхождан по численост. Няколко от ротите продължаваха да следват в неведение Попол към Осранг, където ги очакваха още повече северняци. Други, забелязали приближаващата опасност, бяха спрели и отчаяно се опитваха да се прегрупират. Ростодският полк бе хванат на открито, без подкрепления, изваден от строй и сериозно превъзхождан по численост.

— Стой! — изкрещя Ласмарк, разпери ръце и се втурна пред войниците си. — Боен ред на север!

Това беше най-доброто решение, нали? Какво друго им оставаше? Ротата се понесе в тромаво подобие на обръщане посоката на бойния ред. Част от лицата в редиците бяха решителни, други откровено паникьосани.

Ласмарк извади сабята си. Беше най-обикновена, евтина, всъщност направо антика и с разтракана дръжка. Беше платил за нея по-малко отколкото за парадната си шапка. Глупаво решение, помисли си. Но сабята си е сабя, стои еднакво в ножницата, а майор Попол изрично бе наблегнал на това, колко държи на представителния вид на офицерите си по време на парад. Жалко, че в момента не бяха на парад. Хвърли поглед през рамо и осъзна, че хапеше до кръв устната си. Северняците приближаваха бързо.

— Стрелци, пригответе арбалетите, копиеносци…

Думите застинаха в гърлото му. Иззад селцето, вляво от позицията им, се появи конница. Ужасно голяма конница, която препускаше сред облак прах и буци кал, право по фланга им. Чу стреснатите възгласи на хората си, долови някак как настроението в цялата рота се обръща от тревожна решимост към пълен ужас и паника.

— Дръж строя! — провикна се той, но гласът му потрепери издайнически.

Когато се обърна, повечето от войниците му вече бягаха. Не че имаше накъде да се бяга. Видя строевете на останалите роти да се разпадат и войниците им да се пръскат във всевъзможни посоки. С периферното си зрение зърна майор Попол, който явно вече не държеше толкова на представителността, защото подскачаше превит над препускащия с всички сили кон към реката. Ако на капитаните също се полагаха коне, Ласмарк сигурно сега щеше да е до него. Но на капитаните не се полагаха коне. Не и в Ростодския полк. Ех, трябваше да се запише в полк, където капитаните имаха коне, не че щеше да може да си го позволи де. Беше принуден да купи капитанското си звание с пари назаем, взети с такава висока лихва, че сега не му оставаха пари за нищо…

Северняците вече бяха ужасяващо близо, прескачаха най-близкия синор. Вече различаваше отделни лица в редицата им — свирепо озъбени, крещящи, широко усмихнати. Същински животни, само че с вдигнати над главите оръжия, докато препускаха през ечемика. Ласмарк неволно отстъпи крачка-две назад. Забеляза до себе си сержант Лок, който скърцаше със зъби и мускулите по челюстите му играеха.

— Мамка му, господине — каза той.

Ласмарк се приготви за сблъсъка и преглътна тежко, друго не му оставаше. А войниците му продължиха да хвърлят един по един оръжия и да хукват презглава — към реката, към хълма, който вече беше далече, толкова далече. Накрая и бездруго нескопосаният ред на ротата му и този на съседната се стопиха до няколко групички от най-коравите или най-стъписаните войници. Сега вече виждаше колко бяха северняците — стотици, много стотици. Хвърлено копие прониза един от войниците зад него и той едва се сдържа да не се разпищи. Обърна се и го видя. Стелт. Хлебарят на ротата.

Извърна отново глава и изгледа, зяпнал, прииждащата вълна от северняци. Естествено, човек чува за подобни неща, но все си казва, че на него няма да му се случат. Човек винаги се мисли за по-специален от другите. Не беше направил нищо от онова, което се беше зарекъл да направи, преди да навърши трийсет. Прииска му се да хвърли сабята и просто да седне на земята. Забеляза пръстена на ръката си. Лицето на Емлин беше гравирано върху камъка. Както изглежда, май нямаше да се върне при нея. И тя сигурно щеше да се омъжи за онзи неин братовчед. Да се жениш за братовчед си, жалка работа.

Сержант Лок се втурна напред — безсмислена проява на храброст. Той замахна със сабята и откърти парче от ръба на един северняшки щит. На него беше нарисуван мост. Замахна отново, но друг северняк притича отстрани и го посече със секира. Сержантът полетя на една страна, веднага след което, посечен от меч през лицето, на другата. Завъртя се с разперени ръце като танцьор и миг по-късно бе прегазен в ечемика от връхлитащата тълпа.

Ласмарк се втурна към щита с моста, незнайно защо, почти без да обърне внимание на лицето зад него. Може би му се искаше там въобще да нямаше лице. Ако беше видял това, треньорът му по фехтовка сигурно щеше да позеленее от ярост. Преди дори да успее да замахне като хората, върхът на копие го посрещна в нагръдника и го запрати обратно назад. Острието се отплесна от бронята му и когато премина покрай него, той замахна със сабята към човека на другия край — грозник с крив, явно здраво чупен нос. Острието разцепи главата на грозника и мозъкът му се разпиля от отворения череп. Оказа се изненадващо лесно. Сабята е тежко и остро нещо, помисли си, явно дори евтината.

Чу рязък звън и светът изведнъж се преобърна пред очите му. Когато отвори очи, в едното виждаше само чернилка, а в другото отъпкана пръст и ечемични стебла. Главата му кънтеше, сякаш завряна в огромна камбана, където изпълняваше ролята на клепало. Опита да се надигне, но светът се въртеше ли, въртеше. Нищо от онова, което се бе зарекъл да направи, преди да навърши трийсет. А, освен това да постъпи в армията.

 

 

Южнякът се опита да се надигне, но Безсънния го фрасна с боздугана по темето и вдлъбна шлема му. Единият му крак пририта за момент, после той остана да лежи неподвижно на земята.

— Прекрасно.

Останалите южняци бяха обкръжени и падаха един по един, или се пръскаха по полето като ято скорци, точно както беше казал Златния. Безсънния клекна, стисна боздугана под мишница и се зае да сваля от пръста на мъртвия южняк един доста хубав на вид пръстен. Няколко от момчетата също си прибираха заслуженото. Е, един с окървавено лице виеше, но битка е, какво да се прави? Ако всички накрая се усмихват до уши, какъв смисъл от нея? По-нататък на юг конницата довършваше започнатото, като изтикваше бягащите южняци към реката.

— Тръгвайте към хълма! — ревеше с пълно гърло Скабана, това самодоволно копеле, и сочеше с острието на секирата си в правилната посока. — Към хълма, шибаняци такива!

— Ти тръгвай към хълма — изръмжа сърдито Безсънния. Краката го боляха от тичането. Беше прегракнал от викане. — Ха!

Най-после успя да измъкне пръстена. Вдигна го пред очите си и го огледа на светлината. Просто лъскав камък с някакво лице на него, но май можеше да му вземе няколко сребърни монети. Мушна го в кожения си елек. Взе меча на южняка, претегли го в ръка и го мушна в колана си, въпреки че беше лек, тънък като шиш и с разтропана дръжка.

— Ставай! — Скабана вдигна за дрехата един от плячкосващите и с як шут в задника го насочи по посока на хълма. — Ставай, мамка му!

— Добре, добре! — каза Безсънния и последва тичешком останалите към Героите.

Беше го яд, че не можа да прерови както трябва джобовете на южняка или поне да му вземе ботушите. Сега всичко щеше да замине в ръцете на мародерите и жените, които тършуваха из бойното поле след края на всяка битка. Жалки просяци, страхливци, дето не им стиска да се бият, но обират полагащото се на онези, които вършат истинската работа. Срамота, но с тях никой не можеше да се оправи. Просто още една от досадните особености на живота, като мухите и лошото време.

На Героите имаше войници на Съюза, виждаше отблясъци на метал покрай каменната стена и щръкнали над нея копия. Държеше щита вдигнат и надничаше предпазливо над ръба. Не искаше да го уцели някоя от онези малки гадни стрелички, дето имаха южняците. Пронижат ли те с такава — няма вадене.

— Гледай само какво става — изръмжа Скабана.

Стигнаха леко възвишение, от което се виждаше гората от север на тях. Всичко между нея и хълма беше пълно с войска — хората на Дау Черния и тези на Десетократния и Желязната глава. А след тях прииждаха селяните от леката пехота. Хиляди се стичаха към Героите. Безсънния никога не беше виждал толкова много бойци на едно място, дори навремето, когато се биеше в армията на Бетод. При Кумнур не бяха толкова много, нито при Дънбрек, нито във Височините. Замисли се дали не си заслужава да ги остави да завземат сами Героите, а той да изостане след тях, уж с изкълчен глезен или нещо подобно. Но с един евтин пръстен и един малък меч не се събират прилични зестри за дъщери, нали така?

Групата им прескочи една осеяна с кални локви канавка, излезе от изпотъпканата нива и продължи нагоре по обраслия с трева склон.

— Право нагоре, копелдаци! — изкрещя Скабана и размаха секира.

На Безсънния му беше дошло до гуша вече от простотиите на този глупак — ако не беше приятел с един от синовете на Златния, друг път щеше да е главатар.

— Сам си катери проклетия хълм, ти…

Чу едно глухо „туп“ и видя щръкналата от кожения му елек стрела. Спря и за момент просто стоя и я гледа безмълвно, после пое дълбоко дъх и изкрещя.

— Мамка му!

Безсънния потрепери и изскимтя, опита да си поеме дъх, но болката го прониза като с ръжен под мишницата. Изкашля кръв по предницата на елека и се свлече на колене.

Скабана спря, зяпна го и вдигна щита си над двама им.

— Безсънен, мамка му, какво става?

— Пронизан… съм… мамка му — изхриптя през мехурите кръв на устата си Безсънния и изплю още кръв по гърдите си.

Вече не можеше да стои на колене, болеше ужасно. Свлече се на една страна. Гаден начин да се върнеш при пръстта, помисли си, но те май всичките са такива. Покрай главата му изтрополиха ботушите на тичащите нагоре мъже и опръскаха лицето му с кал.

Скабана коленичи до него и започна да разкопчава кожения му елек.

— Чакай да погледна.

Безсънния нямаше сили да помръдне. Погледът му започна да се премрежва.

— Мътните… го взели, колко… боли.

— Обзалагам се. Къде си го скрил тоя пръстен?

 

 

Гоунт свали арбалета и проследи с поглед покосените от залпа северняци на склона. От тази височина стрелите на тежките арбалети с лекота разцепваха щитовете им и пробиваха леките им ризници. Един хвърли оръжия, сграбчи стрелата в корема си и се запрепъва настрани през нивата, оставяйки ясна следа от отъпкани посеви зад себе си. Гоунт не знаеше дали неговата стрела беше попаднала в целта, но това нямаше кой знае какво значение. Количеството изстреляни стрели беше от значение сега, не точността. Запъваш тетивата, зареждаш, прицелваш се, стреляш, запъваш, зареждаш…

— Точно така, момчета! — извика той на хората около себе си. — Стреляй! Стреляй!

— О, небеса — чу Роуз да прошепва с треперещ глас до него.

Видя го да сочи с треперещ показалец към гората, откъдето северняците продължаваха да се изсипват навън. Полето вече гъмжеше от тях, прииждаха от юг като гигантска черна вълна. Но сержант Гоунт не се плашеше от тълпа първобитни диваци. От малкия хълм при Бишак беше гледал прииждането на подобни безбройни орди гуркули, но в продължение на цял час не спря и за секунда да зарежда и стреля с арбалета, а накрая ги гледа как бягат. Освен онези, които бяха останали в подножието, цели камари от тела, набучени като игленици. Той стисна рамото на Роуз и го обърна към стената.

— Не мисли за това сега. Мисли само за следващата стрела, това е важно в момента.

— Разбрано, сержант.

Роуз се наведе и започна да запъва тетивата на арбалета си. Беше пребледнял, но в очите му се четеше решимост.

— Запъвай, здраво запъвай! — извика той на хората си и започна да върти ръчката на собствения си арбалет. Беше добре смазан и работеше безупречно гладко. Нито много бързо, нито прекалено бавно, точно както трябва. Посегна за стрела и изгледа намръщен колчана. Бяха му останали не повече от десет. — Какво стана с тези амуниции? — изрева през рамо, после се обърна отново към хората си: — Подбирай внимателно целите, без бързане!

Изправи се, подпря удобно приклада в рамото си и свали бавно арбалета.

Гледката, която го посрещна, можеше да стъписа дори човек с неговия опит. Предните редици на северняците бяха прекосили полето и тръгваха нагоре по склона. Наклонът ги забавяше, но те не даваха признаци, че ще спрат или ще се откажат. Бойният им вик беше тревожно по-силен отпреди. Приглушеният вой, който се чуваше зад стената, докато презареждаше, се беше променил в пронизителен писък.

Той стисна здраво зъби и се прицели. Натисна спусъка, усети подритването и чу бръмченето на тетивата. Този път видя къде отиде стрелата. Мина през един щит и събори човека зад него по гръб на земята. Отляво на него се разнесе тракане и една дузина стрели полетяха надолу. Паднаха неколцина северняци. Един със стрела в лицето се претърколи заднешком, а секирата му се преметна няколко пъти във въздуха, преди да падне на земята.

— Точно така, момчета, не спирайте! Зареждаш и…

Нещо изтрака силно до него. През врата му премина пронизваща болка и коленете му омекнаха.

 

 

Беше злополука. Проклетият спусък от седмица и повече се беше разхлабил и Роуз се страхуваше, че арбалетът му може неволно да се задейства. Колко само си беше играл и човъркал да оправи проклетия разтропан спусък, но пусто, хич не го биваше с машинариите. Нямаше представа как го бяха направили арбалетчик. Да му бяха дали копие, щеше да е по-добре за всички. И най-вече за сержант Гоунт, в това сега съмнение нямаше. Тъкмо вдигаше проклетото нещо, когато върхът на единия метален рог одра ръката му. Нямаше време дори да изругае, когато видя стрелата да стърчи от шията на сержанта.

Двамата се вторачиха един в друг за секунда, после очите на Гоунт се кръстосаха, той пусна арбалета си на земята и посегна към врата си. Треперещите му пръсти бяха окървавени, когато ги вдигна пред лицето си.

— Грхр — изхърка той. — Бвъдър.

Клепачите му потрепериха и той се строполи от раз на земята. Главата му се блъсна в каменната стена и шлемът му застана накриво през лицето.

— Гоунт? Сержант Гоунт?

Роуз плесна силно бузата му, сякаш да го събуди от дрямка, но само размаза кръв по лицето му. Кървеше обилно. Отвсякъде, от носа, от мъничката цепка в шията му, направена от стрелата. Кръвта се точеше гъста и лепкава като олио, почти черна на фона на бледото му лице.

— Мъртъв е! — Роуз усети някой да го дърпа обратно към стената, после да тика в ръцете му празния арбалет. — Стреляй, мамка му! Не спирай да стреляш!

Беше един млад офицер, от новите, дори не помнеше името му. Всъщност в момента и за своето не се сещаше.

— Какво?

— Стреляй!

Роуз започна да върти ръчката и да запъва тетивата. Огледа се, около него останалите правеха същото. Потяха се, пъшкаха от усилие, ругаеха, после ставаха и стреляха над стената. Странният вой на северняците не успяваше да заглуши писъците на ранените, чуваше ги. Извади стрела от колчана и изруга, когато треперещите му, порозовели от кръвта на Гоунт пръсти едва я наместиха в улея на арбалета.

Роуз плачеше. Сълзите течаха по лицето му. Ръцете му бяха сковани от студ, въпреки че не беше студено. Зъбите му тракаха. Войникът до него хвърли арбалета си и хукна назад към билото на хълма. Имаше и други като него, бягаха и не обръщаха никакво внимание на отчаяните крясъци на офицерите.

Заваляха стрели. Една се отплесна от шлема на човека до него. Други се забиха в тревата зад гърба му, напълно безшумно, сякаш не падаха от горе, а изникваха от тревата. Още един от редицата се обърна да побегне, но преди да беше направил и крачка, един от офицерите го посече със сабята си.

— В името на краля! — изпищя той, с облещени от ужас очи. — В името на краля!

Роуз никога не беше виждал краля. Вляво от него един северняк скочи на стената. Моментално бе пронизан от две копия и падна с вик назад. Войникът до Роуз се изправи, изруга нещо и вдигна арбалета, за да се прицели. В същия миг нещо разцепи главата му и той политна настрани, а стрелата му полетя в небето. В отворената пролука на стената изскочи млад северняк. Лицето му беше изкривено от ярост. Същински дявол, и крещеше като такъв. Един войник замахна с копие, но той изби удара с щита си. Замахна от горе със секирата и едновременно с това скочи от стената. Масивното острие се заби с глух удар в рамото на войника и над него пръснаха тъмни струйки кръв. Северняците започнаха да прехвърлят стената. Пролуката вляво беше претъпкана от мъже, ръгащи във всички посоки копия и риещи в калта и тревата с ботуши.

Главата на Роуз щеше да се пръсне от ужасния шум — сблъсък на дърво и метал, дрънчене на оръжия и брони, бойният вик на северняците и изкрещени заповеди, писъците на ранените и собственото му отчаяно скимтене. Беше спрял да стреля. Оглеждаше се стъписано, а арбалетът висеше безпомощно в ръцете му. Младият северняк изби сабята на един от офицерите, посече го странично в ребрата, а с обратния замах на секирата си го посече от другата страна. Попадналата на пътя на острието му ръка на офицера се размята като парцалена кукла. Севернякът подсече офицера и когато той се строполи на земята, го довърши с удар в гърба и на опръсканото му с кръв лице грейна широка усмивка. До него на стената се прехвърли втори северняк — с масивно лице и прошарена брада — и закрещя дрезгаво.

Третият беше висок, с дълги жилести ръце. Той прескочи пъргаво стената, без да я докосва, само ботушите му близнаха връхчетата на израслите между камъните стръкчета трева. Вдигна над главата си най-големия меч, който Роуз беше виждал. Не можеше да си представи дори как беше възможно човек да върти такова огромно оръжие. Матовото острие се впи в ребрата на един арбалетчик, преви го надве и го запрати да се търкаля по склона сред облак от ситни пръски кръв. В този момент скованите от ужас крака и ръце на Роуз сякаш се съживиха и той хукна да бяга. Сблъска се с друг бягащ войник, подхлъзна се и изкълчи глезен. Изправи се отново, хукна, но нещо го удари с такава сила в тила, че той усети как прехапва езика си.

 

 

Агрик посече отново южняка, този път между плешките, ей така, да е сигурен, че повече няма да стане. Видя, че Уирън има известни затруднения с един огромен южняк, и веднага се притече на помощ. Замахна към крака на стоящия с гръб към него войник, но оплеска удара и острието на секирата му удари южняка с плоската си страна. Въпреки това успя да го свали на земята, където Скори, който тъкмо бе прехвърлил стената, го довърши с копието си.

Агрик никога не беше виждал толкова южняци накуп. Изглеждаха му еднакви, все едно бяха един и същи човек — с еднакви брони, дрехи и оръжия. А убиването им — като да убиваш един и същи човек, отново и отново. Странно усещане, все едно не убиваше истински хора. А сега те бягаха. Оставяха стената и хукваха нагоре по склона. Той се впусна след тях като прегладнял вълк след стадо овце.

— Не бързай, Агрик, ненормалник такъв! — пъхтеше зад него Веселяка Йон, но Агрик не можеше да спре.

Останалите прииждаха зад гърба му като вълна и той можеше единствено да се остави да бъде понесен от нея, напред, нагоре към билото, където да им го върне тъпкано за смъртта на брат си. Уирън още беше при стената. Мечът описваше широки кръгове и се стоварваше сред група все още останали на крака южняци. Острието ги сечеше с лекота, без значение имаха ли брони, или не. До него Брак ревеше с пълно гърло и млатеше бясно с бойния чук.

— Напред! Напред, мамка му! — крещеше оголил окървавени зъби самият Дау Черния и сочеше към билото със секирата си.

Острието й блестеше яркочервено. Да види самия Дау и да бъде редом с него в първата редица, разпали още повече кръвта на Агрик. Той се изравни с един драпащ на четири крака нагоре по склона южняк, посече го със секирата през лицето и го остави да се премята обратно надолу.

Влетя като обезумял между два от Героите. Главата му се маеше, сякаш беше пиян. Опиянен от всичката тази кръв, но жаден за още. В кръга имаше много трупове. Тези на южняците, посечени в гръб, онези на северняците, надупчени със стрели.

Някой изкрещя и отпред изтракаха арбалети. Неколцина около него паднаха, но Агрик продължи напред. Втурна се право към знамето в средата на защитната редица на Съюза. Гърлото му беше пресипнало от викане. Посече тичешком един арбалетчик и проследи с поглед падането на потрошения арбалет от ръцете му. Замахна към едрия южняк, който държеше знамето. Онзи пое удара с дървения кол и успя да закачи острието на секирата му. Агрик я пусна, извади нож и го заби с мощен замах отгоре в отворения визьор на шлема на знаменосеца. Здравенякът падна като отсечен. Устата му остана гротескно изкривена, безмълвна. Агрик сграбчи с една ръка дръжката на знамето, с другата самото знаме и се опита да го изтръгне от мъртвешката хватка на ръцете му.

Чу нечий странен крясък и макар гласът да звучеше чужд, особен, осъзна, че беше неговият собствен. Един оплешивяващ, прошарен по бакенбардите южняк изтегли меча си и острието остърга долния ръб на щита му. Агрик го проследи да излиза аленочервено от корема му, където явно беше потънало до дръжката. Замахна със секирата и чак когато празната му ръка се размаха безпомощно във въздуха, си спомни, че я беше хвърлил на земята. Ножът му пък беше останал забит в лицето на знаменосеца. Нещо го удари по рамото и всичко пред очите му се завъртя.

Когато ги отвори отново, лежеше в калта. Виждаше купчина отъпкана пръст в подножието на голям каменен блок. Едната му ръка още стискаше отскубнатото знаме.

Опита да се намести, но не намери по-удобно положение за тялото.

Беше скован от глава до пети, с изтръпнали, безчувствени ръце и крака.

 

 

Полковник Уетърлант още не можеше да повярва на очите си. Шести полк на Кралската гвардия беше в сериозно затруднение. Досети се, че стената е загубена. Тук-там някои още се държаха, но като цяло първата им отбранителна линия беше прегазена. Северняците нахлуваха в каменния кръг от север. Откъде другаде да дойдат едни северняци? Всичко стана така бързо.

— Трябва да се оттеглим! — успя да надвика шума на битката майор Калфър. — Прекалено много са!

— Не! Генерал Яленхорм ще изпрати подкрепления! Обеща да…

— Да го виждаш наоколо? — Очите на Калфър напираха да изскочат от ужас. Уетърлант никога не би си и помислил, че майорът е склонен да изпада в подобна паника. — Изостави ни да умрем на тоя хълм, той…

— Никакво отстъпление! — обърна му гръб Уетърлант. — Оставаме и се бием!

Той беше горд представител семейство на доблестни мъже, щеше да остане и да се бие. Докрай, ако трябва, беше готов да умре с оръжие в ръка, точно както дядо му. Ще умре в битка, под знамето на полка. Е, не точно, тъй като младежът, когото прониза в корема, успя да го отскубне от дръжката, но въпреки това. Да, Уетърлант ще остане и ще се бие докрай. Колко често си бе казвал това наум, докато преди всеки офицерски бал оправяше пред огледалото парадния пояс на униформата си.

Сега обаче обстоятелствата бяха коренно различни. Тук никой не носеше параден пояс, дори той. Имаше кръв, трупове, паника навред. И този нечовешки вой на северняците, които нахлуваха като безкраен потоп през пролуките на каменния кръг. Плътна тълпа от северняци, накъдето и да погледнеше. Каменен кръг, на пръв поглед добра отбранителна позиция, но един огромен недостатък — пролуките. Строят на Съюза, ако импровизираното скупчване на войници и офицери можеше да се нарече така, беше на път да се разпадне. Мъжете се биеха отчаяно, но отстъпваха под напора на врага, а следваща отбранителна линия нямаше.

Заповеди. Той командва тук, трябва да даде заповеди на хората.

— Ъ… — извика Уетърлант и размаха сабя. — Ъ…

Толкова бързо стана всичко. Какво би заповядал на негово място лорд-маршал Варуз? Така се възхищаваше на маршал Варуз. Такова самообладание.

Калфър изпищя. От рамото до средата на гърдите му зееше кървава цепка, от която се белееха кости. Уетърлант искаше да му каже да спре да пищи така, защото това не подобава на офицер от Кралската гвардия. Подобен писък можеше да очаква от наборните батальони, но от офицер от Шести очакваше единствено мъжествен рев. Калфър се свлече почти грациозно на земята и от раната му бликна кръв. Един едър северняк пристъпи към него със секира в ръка и започна да го сече на парчета.

Нещо подсказваше на Уетърлант, че сега от него се очаква да се притече на помощ на заместника си, но той не можеше да помръдне от място. Беше стъписан, смаян от спокойното изражение на лицето на северняка. Приличаше на зидар, изправен пред предизвикателството на особено труден участък от стена, но влагащ подобаващо старание резултатът да отговори на високите му изисквания. Накрая, явно удовлетворен от бройката на парчетата, на които беше направил Калфър — който междувременно, незнайно как, продължаваше да квичи, — севернякът се обърна към Уетърлант.

Едната страна на лицето му беше покрита с огромен белег, в средата на който вместо око блестеше метално топче.

Уетърлант хукна презглава. Не вложи никаква мисъл в действието си. Мозъкът му сякаш беше напълно изключил, угаснал като задушен пламък на свещ. Не помнеше през последните трийсет, че и повече години да е бягал така. Не предполагаше, че е възможно за човек на неговата възраст. Профуча между два от Героите и препусна през високата трева надолу по склона. Почти не забеляза останалите тичащи покрай него, не чу виковете и запъхтяното им дишане. Не забеляза и стрелите, които прелитаха покрай главата му. Раменете му бяха настръхнали в очакване на края, под формата на нещо остро между плешките.

Отмина Децата, а след тях една колона смаяни войници, които явно бяха тръгнали нагоре към Героите, но сега вече бягаха обратно. Стъпи накриво в една дупка и коляното му поддаде. Прехапа си езика и полетя през глава напред. Удари тежко земята и започна да се премята бясно надолу по склона. Когато най-накрая спря с внезапен удар в нещо, отгоре му падаше сянка и се сипеха листа, изсъхнали вейки и пръст.

Претърколи се сковано на една страна и изпъшка. Дясната му ръка беше ожулена и зачервена, а сабята му я нямаше. Явно я беше изпуснал при падането. Беше подарък от баща му, получи я в деня на назначението си в Кралската гвардия. Толкова горд беше тогава баща му. Замисли се дали, ако го видеше сега, все още щеше да се гордее с него. Наоколо имаше дървета. Овощна градина? Беше изоставил полка си. Или те бяха изоставили него? Правилата и нормите на офицерската етика, тази непоклатима основа, върху която се градеше животът му допреди секунди, се бяха изпарили. Толкова бързо стана всичко.

Обичният му Шести полк, смисълът на живота му, изграден с години лъскане на оръжия и брони, безброй учения и желязна дисциплина, бе разбит на парчета само за секунди. Ако имаше оцелели, това щяха да са онези, които бяха побягнали първи. Най-зелените попълнения и най-върлите страхливци. А сега и той беше един от тях. Инстинктивно се обърна да поиска мнението на майор Калфър. Отвори уста дори, но тогава си спомни, че човекът току-що беше накълцан на парчета от някакъв побъркан северняк с метално око.

Чу гласове и шумолене — някой тичаше през дърветата. Сгуши се зад най-близкото дърво и надзърна като уплашено дете иззад дънера. Войници от Съюза. Направо потрепери от облекчение. Изправи се и излезе, залитайки иззад дървото.

— Хей, вие там! — размаха ръка към войниците.

Те се извърнаха рязко, но не за да му отдадат чест. Всъщност изгледаха го така, сякаш виждаха призрак. Стори му се, че познава лицата им, но нещо в тях не беше като преди. От най-дисциплинираните войници се бяха превърнали в разтреперани, омърляни до ушите с кал животни. Допреди миг Уетърлант не беше и предполагал, че някога ще се страхува от собствените си войници — винаги бе приемал подчинението им за една от даденостите на живота — но сега нямаше връщане назад, трябваше да продължи в същия дух.

— Мъже от Шести! — извика той с пресипнал, изтънял от изтощение глас. — Трябва да дадем отпор тук! Трябва…

— Отпор ли? — изписка един от тях и го удари със сабята си по ръката, малко под рамото.

Не замахна с всичка сила, но достатъчно здраво, че да го накара да залитне настрани. Уетърлант дори не извика от болка, а по-скоро от изненада, после се сви боязливо, когато войникът посегна да го удари отново. В този момент един от другите извика от уплаха и хукнаха да бягат. Миг по-късно всичките тичаха между дърветата. Уетърлант се обърна през рамо и видя едрите сенки, които се движеха през овощната градина. Чу викове. Нечий боботещ глас и северняшки думи.

Страхът го сграбчи отново и той се запрепъва, хлипайки, през хлъзгавата от изпопадали съчки, сухи листа и гниещи ябълки трева. Спря на края на градината и притисна един мръсен ръкав в устата си, за да заглуши хлипането. Другата му ръка висеше безпомощно и по пръстите й се стичаше кръв. От гледката на разкъсания ръкав на униформата му призля. Само платът или и плътта отдолу беше така разпрана?

Не можеше да остане тук. Нямаше да успее да стигне реката, но не можеше да остане тук. Сега. Той побягна през полето към плитчините на реката. Навсякъде около него тичаха хора, повечето без оръжия. С обезумели лица и облещени очи. Тогава видя причината за ужаса им. Ездачи. Бяха се разпръснали в дъга по полето, която бавно стесняваха към плитчините. Притискаха бягащите на юг, а настигнатите посичаха в движение или просто прегазваха с конете си. Цялата долина кънтеше от писъците им. Уетърлант продължи да тича. Тича, препъва се и пак тича. Успя да хвърли поглед през рамо. Право към него препускаше конник. Беше достатъчно близо, за да види озъбената му усмивка насред гъста чорлава брада.

Напрегна всички сили, но вече беше така изморен. Дробовете му горяха, сърцето препускаше като лудо, дъхът му свистеше, а всичко пред очите му подскачаше нагоре-надолу при всяка крачка. Блестящата вода на плитчините приближаваше, но грохотът на копитата отзад също…

Изведнъж се озова паднал на една страна в калта, с неописуема болка в гърба. Усещаше такъв натиск в гърдите, сякаш имаше цяла канара върху себе си. Успя да извърти очи и да погледне надолу. Нещо проблясваше там, насред калта по униформата му. Нещо блестеше на гърдите му. Като медал. Но той не заслужаваше медал за бягството си.

— Ама че глупост — изхриптя Уетърлант и думите имаха вкус на кръв в устата му.

За най-голяма изненада, впоследствие и ужас, осъзна, че вече не можеше да диша. Толкова бързо стана всичко, толкова бързо.

 

 

Сът Крехкия захвърли потрошената дръжка на копието. Останалата част беше останала да стърчи от гърба на бягащия глупак. Трябваше да му го признае, добре тичаше за годините си, но естествено, не можеше да се мери с коня на Сът. Той изтегли меча си, премести юздите в ръката, с която държеше щита си, и пришпори коня. Златния беше обещал сто златни монети на онзи именит войн, който пръв минеше реката, и Сът Крехкия искаше тези пари. Златния дори им ги показа, в една желязна кутия. Даде им да ги пипнат. Очите на всички останаха в златото. Странни монети бяха, от едната им страна беше щампована главата на някой си. Идвали отдалече, каза някой, от пустинята. Сът не знаеше откъде Златния се беше сдобил с тях, но така или иначе, му беше все едно.

Златото си е злато.

А спечелването на това се оказа прекалено лесно. Онези от Съюза бягаха — бяха смазани от изтощение, спъваха се и падаха, ревяха с глас. А Сът само трябваше да се навежда леко от седлото и да ги посича, отляво, отдясно, фрас, фрас, фрас. Точно за дни като този Сът се беше хванал с този занаят, не за отегчителното влачене насам-натам из гората като съгледвач, нито за безкрайното оттегляне и търсене на най-удобния момент за нападение, при положение че такъв нямаше. И въпреки това не се присъедини към мрънкащите, не, не и той. Той знаеше, че един ден Дау Черния щеше да им даде онзи червен ден, който всички искаха, и ето че най-после го дочакаха.

Единственият проблем беше, че сеченето на южняци го забавяше. Погледна намръщено наляво и разбра, че вече не беше начело на групата. Пернатия беше взел преднина, препускаше, приведен ниско над седлото, и пет пари не даваше, че пропуска южняци покрай себе си. Очевидно бе, че целта му бяха плитчините, а не да си свърши работата.

Проклет да е Сът Крехкия, ако остави лъжец като Хенгул Пернатия да му отмъкне стоте жълтици под носа. И той заби пети в хълбоците на коня, приведе се към седлото, натисна език в широката дупка, оставена от изпопадали зъби, и с шибано от вятъра и конската грива лице се понесе с всичка сила напред. Конят му влетя стремително в плитчините, сред пръски вода и газещи до кръста южняци. Не откъсваше поглед от гърба на Пернатия, който тъкмо излизаше на отсрещния бряг, подкарваше в тръс коня си през чакъла и…

Излетя от седлото. Бойният му вик секна и от главата му пръсна кръв.

Крехкия не знаеше да се радва ли, или не на гледката на търкалящото се обратно към водата тяло на Пернатия. От добрата страна, сега със сигурност беше начело на групата на Златния. От лошата, един странен на вид южняк препускаше право срещу него. Беше целият в броня, държеше с една ръка юздите и един дълъг кинжал, а в другата — почервенял от кръвта на Пернатия тънък меч. Носеше най-обикновен, кръгъл шлем с отвор за очите, а устата му отдолу беше изкривена в озъбена усмивка. И яздеше сам срещу конницата на Златния, докато останалите бягаха от нея?

При все всичката му алчност и жажда за кръв, Крехкия бе обзет от остър прилив на несигурност. Може би именно той го накара в последния момент да отклони коня си вдясно и да вдигне щит между себе си и проклетото бронирано от глава до пети копеле. И добре, че го направи, защото секунда по-късно тънкият меч на онзи изтряска върху щита му и насмалко не го изтръгна от ръката му. Кинжалът се стрелна да го промуши в гърдите, преди още трясъкът да беше заглъхнал. И щеше да успее, ако за щур късмет острието на Крехкия не се беше озовало точно на пътя му.

Мътните го взели, тоя беше изключително бърз. Сът не можеше да повярва колко, предвид тежката броня, която носеше. Тънкият меч и кинжалът отново изникнаха изневиделица. Сът успя да избие кинжала, но едва се задържа на седлото, докато го правеше. Изнесе рамо назад и замахна с всичка сила.

— Мри, копеле такова — изкрещя с пълно гърло той. — Шибан… ъ?

Дясната му ръка я нямаше. Зяпна неразбиращо стърчащата кост на ръката си и шуртящата като фонтан кръв. Как стана това? Зърна с периферното си зрение нещо да проблясва и почувства мощен удар в гърдите. Надигналият се в гърлото му рев секна.

Крехкия излетя от седлото и пльосна в студената вода. Последното, което видя, бяха бълбукащите балончета въздух покрай лицето си.

 

 

Беззъбият северняк още не беше паднал в реката, когато Горст се извъртя на седлото и замахна със сабята на другата страна. Другият носеше парче животинска кожа с дълъг косъм по раменете си и успя да вдигне навреме секирата, за да парира удара му, но усилието му все пак отиде на халос. Дръжката на секирата се пръсна на парчета, шипът на обратната страна на острието й се заби дълбоко под ключицата му, а върхът на сабята на Горст отвори дълбока кървава цепка във врата му. Едно на нула за мен.

Севернякът отвори уста, вероятно да изкрещи, когато Горст заби отстрани кинжала в главата му с такава сила, че върхът на острието щръкна през бузата от другата страна. Две на нула. Освободи ръката си навреме, за да посрещне нечий меч с малкия кръгъл щит, и острието се плъзна нагоре към рамото му. Някой го сграбчи отстрани и той заби дръжката на сабята си в лицето му. Повтори и видя носа му да потъва в черепа.

Беше обграден отвсякъде. Светът се сви до ярката ивица, видна през визьора на шлема му — препускащи коне, замахващи към него хора и святкащи оръжия. Дългото и късото острие в ръцете му се движеха инстинктивно — парираха, сечаха, ръгаха. Дърпаше като обезумял юздите и направляваше ужасения кон в кръг след кръг покрай северняците. С мощен удар свали един от коня и от разкъсаната му ризница полетяха облак стоманени халки. Парира меч, но върхът на острието се отплесна от шлема му и ухото му писна. Преди собственикът му да успее да замахне отново, някой го посече през гърба и той политна с крясък напред. Горст го сграбчи и го хвърли под ритащите конски копита.

Съюзническата кавалерия връхлетя плитчините, пресрещна слизащите от северния бряг северняци и се смеси с тях в едно огромно дрънчащо меле. Хората на Валимир. Колко мило, че успяхте да се присъедините! Реката закипя от конски копита, летящи остриета и пръски вода и кръв. Стиснал зъби и със зловеща усмивка на уста, Горст се впусна през мелето. Сега съм у дома.

Изгуби късото острие, остана забито в нечий гръб, изтръгнато от ръката му. Можеше да е и съюзнически войник, но това не беше от значение. Вече почти не чуваше друго освен собственото си запъхтяно дишане, пъшкане и тъничкото пищене на момичешкия си глас, което придружаваше всеки замах, отново и отново вдлъбваше брони, трошеше кости и сечеше плът. Всеки следващ удар — пареща тръпка в мускулите на ръката му. Всеки следващ удар — глътка в гърлото на пияница, по-приятна, но никога достатъчна.

Отсече почти напълно главата на кон. Ездачът му зяпна глуповато, докато дърпаше юздите на сриващото се под него животно. Друг пищеше с шепи, пълни със собствените му черва. Горст го зашлеви с малкия кръгъл щит и силата на удара го изтръгна с трясък от юмрука му. Стоманеният диск се запремята насред облака ситни капки кръв и натрошени зъби във въздуха. Приличаше на подхвърлена монета. Ези или тура? Хайде де, никой ли няма да опита да познае?

В средата на реката едър северняк седеше на черен кон и сечеше около себе си със секира. Шлемът му с два рога, бронята и щитът му бяха украсени със златна инкрустация. Горст препусна право към него. По пътя си посече един северняк в гърба, а друг свали от седлото с удар в задните крака на коня му. Острието на сабята му беше почервеняло от кръв. Омазано и лепкаво, като добре смазана ос на каруца.

То изтряска върху инкрустирания щит и остави дълъг белег по красивата златна изработка. Вторият му удар кръстоса първия белег с втори, а „позлатеният“ северняк залитна силно на седлото. Горст вдигна дългото острие за довършващ удар, но усети, че нещо го изтръгна от ръката му.

Един северняк с рунтава рижа брада го беше избил с боздугана си и сега замахваше за втори път към главата на Горст. Крайно невъзпитано. Той хвана с една ръка дръжката на оръжието, с другата извади нож от колана си и го заби под брадичката на северняка. Не си направи труда да го извади и го остави да падне назад заедно със северняка. Дръж се прилично, човече. В това време позлатеният северняк се беше окопитил и сега се беше изправил на стремената с високо вдигната над главата си секира.

Горст се вкопчи в него, притегли го към себе си и двамата се заклатиха в нещо като прегръдка между двата коня. Онзи успя да удари със секирата, но дръжката се подпря в рамото на Горст и острието само остърга бронята на гърба му. Горст хвана един от смехотворните рогове на позлатения шлем и започна да го извива надолу, чак докато не залепи лицето на северняка за бронята на гърдите си. Позлатеният се озъби и изръмжа от усилие да се освободи, но Горст почти го беше изтеглил от седлото, крепеше се само благодарение на факта, че единият му крак се беше заклещил в стремето. Опита да хвърли секирата, но тя остана да виси на ремъка около китката му, който на свой ред се закачи в бронята на Горст. Другата му ръка пък беше блокирана от очукания от сабята на Горст щит.

Горст се озъби свирепо, вдигна юмрук и започна да млати северняка в лицето. Бронираната ръкавица задрънча в позлатения шлем. Фрас, фрас, фрас — юмрукът му работеше като чук. Първоначално само надра, после вдлъбна леко, а накрая усука шлема и единият му край се вряза в лицето на северняка. Много по-добре от острие. Фрас, фрас, фрас — стоманата продължи да се огъва и потъва в бузата отдолу. Някак по-лично е. Няма нужда от приказки, от оправдания, от официално представяне и норми на етикета, от вина или извинения. Просто отприщване и изблик на насилие и злоба. Такава всесилна емоция, че Горст почувства позлатения като най-добър приятел в целия свят. Обичам те. Обичам те и затова ще ти смачкам главата. Той се смееше, а юмрукът му се стовари с добре премерен удар в окървавените руси мустаци на северняка. Смееше се и плачеше едновременно.

Тогава нещо издрънча силно в бронята на гърба му, от силата на удара главата му се отметна рязко назад и Горст се озова между двата блъскащи се коня. Студът го сграбчи и шлемът се напълни с вода. Надигна се и се разкашля сред пръските вода от копитата на конете.

Позлатеният северняк се беше добрал някак до един останал без ездач кон и залитайки като пиян, се опитваше да се качи на седлото. Беше пълно с трупове: конски и човешки, войници от Съюза и северняци, проснати на чакъла и полюшващи се на повърхността, теглени бавно надолу по течението. От съюзническата кавалерия не беше останало нищо. Видя само северняци, които пристъпяха предпазливо с конете си към него.

Горст разкопча ремъка на шлема си и го свали. Почувства вятъра като лед по лицето си. Изправи се бавно на крака. Разпери ръце като за прегръдка и се усмихна на насочения към него меч на най-близкия северняк.

— Готов съм — прошепна.

— Стреляй!

Зад него се разнесе мощно щракане. Севернякът падна от седлото, целият надупчен със стрели. Друг изкрещя, хвърли секирата си и сграбчи щръкналата от бузата му стрела. Горст се извърна с неразбиращо изражение на лицето и погледна през рамо. Целият южен бряг беше запълнен с редица коленичили арбалетчици, които зареждаха арбалетите си. В този момент между тях се промуши втора редица, пристъпи крачка напред, коленичи и се прицели — всичко това с механични, добре отработени движения.

В далечния край на редицата, на сив жребец, седеше едър офицер. Генерал Яленхорм.

— Втора редица! — изрева той и свали рязко ръка. — Стреляй!

Горст инстинктивно наведе глава и едновременно с това проследи залпа, който прелетя над главата му. Северняците вече бяха обърнали конете и сега падаха в плитчините сред какофония от викове и пръхтене.

— Трета редица! Стреляй!

Последва тракане и новият залп изсвистя над главата на Горст. Паднаха още надупчени със стрели северняци. Един кон се вдигна на задните си крака, падна заднешком и премаза ездача си. Но повечето бяха прехвърлили чакълестия бряг и препускаха на север през полето така бързо, както се бяха и появили.

Тропотът на копитата отшумя и Горст свали бавно ръце. Стана необичайно тихо. Чуваше само плискането на вода и тихото стенене на ранените.

Очевидно битката беше свършила и той беше още жив.

Какво разочарование.