Джо Абъркромби
Герои (17)

Не ни е работа да търсим причини

— Направо обожаваш проклетия кон, нали, Тъни?

— Какво да ти кажа, Форест, от една страна, разговорите с нея са ми далече по-приятни от тези с теб. А и язденето е в пъти за предпочитане пред ходенето пеша. Нали така, миличка? — Той зарови лице в муцуната на кобилата, после й даде от ръка нова шепа овес. — Най-любимото ми живо същество в цялата армия.

— Ефрейтор?

Някой го потупа по рамото.

Тъни се обърна и видя Жълтен, който гледаше нещо в далечината.

— Не, Жълтен, боя се, че си още много далече. Всъщност чака те много работа, ако искаш да престанеш да бъдеш най-малко любимото ми живо същество в…

— Не, господине. Онова там не е ли онзи Гъртс?

— Горст.

Тъни проследи погледа му. Огромният здравеняк се появи откъм овощните градини и препусна сред пръски вода през брода. Матовата му броня лъщеше на ярката слънчева светлина. Той изкачи чакълестия бряг и се вряза с коня си сред офицерския състав на полка, като в бързината почти прегази един млад лейтенант. При нормални обстоятелства Тъни щеше да намери това за изключително забавно, само дето нещо в присъствието на полковник Горст сякаш изстискваше и последната капка веселие от живота. Той скочи от седлото, доста чевръсто за масивното си телосложение, тръгна право към полковник Валимир и отдаде отривисто чест.

Тъни хвърли чесалото на земята и без да откъсва очи от сцената, пристъпи към тях. Дългите години във войската бяха изострили до съвършенство умението му да долавя момента, в който нещата тръгваха надолу, и сега стомахът му се сви от болезнено предчувствие. Горст заговори, но лицето му остана безизразно, сякаш издялано от камък. Валимир размаха ръка по посока на хълма, после на запад. Горст заговори отново. Тъни пристъпи още няколко крачки напред в опита си да долови нещо от разговора. Валимир вдигна ядосано ръце към небето, обърна се и тръгна право към неговата част.

— Старши сержант Форест! — извика той отдалече.

— Господине.

— Явно има някаква пътека през тресавищата западно от нас.

— Господине?

— Генерал Яленхорм иска да изпратим Първи батальон да я намери и мине през тресавищата, за да не могат северняците да ни изненадат оттам.

— Тресавищата отвъд Стария мост ли?

— Да.

— Няма да можем да прекараме конете оттам…

— Знам.

— Но, господине, ние току-що си ги получихме обратно.

— Знам.

— Но… какво да ги правим сега?

— Ами очевидно ще трябва да ги оставите тук, мамка му! — кресна Валимир. — Мислиш ли, че ми е много приятно да изпращам половината си полк през някакво проклето тресавище, при това без коне? Мислиш ли?

— Не, господине.

Форест изскърца със зъби и белегът на бузата му заигра.

Валимир отмина и махна с ръка на няколко от офицерите си да го последват. Форест не помръдна от мястото, но взе да разтрива яростно тила си.

— Ефрейтор? — прошепна тихичко Жълтен.

— Да?

— Това един от онези примери за това, как онзи отгоре сере на главата на човека под него, ли е?

— Много добре, Жълтен. Може би ще излезе войник от теб.

Форест застана пред двамата, сложи ръце на кръста си и се загледа нагоре по течението на реката.

— Както изглежда, Първи има задача.

— Превъзходно — отвърна Тъни.

— Оставяме конете тук и тръгваме на запад през тресавището — каза той и думите му бяха посрещнати с хор на негодувание. — Какво, мислите, че много ми харесва ли? Стягайте се за път, тръгваме!

Той се отдалечи, за да разнесе добрата вест до станалите части на батальона.

— Колко човека има в Първи? — промърмори Ледерлинген.

Тъни пое дълбоко дъх.

— Бяхме петстотин на тръгване от Адуа. В момента — четиристотин, плюс-минус някое ново попълнение.

— Четиристотин души? — обади се Клидж. — През тресавището?

— Що за тресавище е това? — попита Уорт.

— Тресавище като тресавище! — изписка Жълтен и прозвуча като кутре, което се ежи с джафкане на някое по-голямо куче. — Проклето тресавище! Една камара кал! Какъв друг вид тресавища си мислиш, че има?

— Но… — Ледерлинген изгледа неразбиращо отдалечаващия се сержант, после коня си, на чието седло тъкмо бе натоварил повечето от снаряжението си плюс част от вещите на Тъни. — Това е пълна глупост.

Тъни разтри уморените си очи. Колко пъти още ще трябва да обяснява това на новобранците.

— Виж сега — поде той. — Човек непрекъснато си мисли колко глупав е този или онзи. Пияният старец. Женорята по селата. Децата, които замерят с камъни птиците. Такъв е животът. Глупост и суета, самолюбие и безхаберие. Колко много дребнавост, колко много глупост по този свят. Но на война, казваш си, ще е различно. По-добре ще е. Смъртта дебне от всяко кътче, трудности безброй и коварен враг, но ние сме мъже, ще ги посрещнем рамо до рамо, заедно, като един. Ще трябва да мислят двойно повече хората, казваш си ти, да действат по-бързо, да бъдат… по-добри. Герои. — Той започна да смъква един по един вързопите от седлото на коня си. — Но не. Всичко си е както преди, съвсем същото. Всъщност поради цялото това напрежение, тревогите, страха е дори по-лошо. Малцина мислят трезво, когато стане напечено. Ето защо на война хората са дори още по-глупави. Мислят единствено как да избегнат вината за това или онова, как да се докопат до славата, как да отърват кожата, но никога как да стане нещо както трябва. Няма друга професия, която така лесно да прощава глупостта, като войнишката. Няма такава, която да я насърчава повече.

Тъни се огледа и забеляза ужасените погледи на новобранците, приковани в него. Всички, с изключение на Жълтен, който, надигнат на пръсти, се бореше да свали копието си от седлото на коня — по нещастно за него стечение на обстоятелствата, може би най-високият в целия полк.

— Както и да е — отсече Тъни. — Чака ни тресавище за прекосяване. — Обърна им гръб и потупа нежно шията на кобилата си. — Е, момичето ми. Май ще трябва още малко да ме почакаш.