Джо Абъркромби
Герои (10)

Ричи

— Ха, и това ако не е мъжът на дъщеря ми! — викна Ричи и светлината на огъня проблесна по оределите му зъби. — По-смело, момче, какво пристъпяш така едва-едва?

— Кално е — отвърна Калдер.

— А ти открай време обичаш да са ти чисти ботушите.

— Стириянска кожа, пристигат само по поръчка, с кораб от Талинс.

Калдер вдигна крак на един висок камък, за да могат Ричи и именитите му войни добре да огледат ботуша.

— Да си караш ботуши с кораб — изсумтя натъжено Ричи, сякаш оплакваше загубата на всичко хубаво на този свят. — Мътните го взели. Как умно момиче като дъщеря ми се хвана с шивашки манекен като теб?

— Как от касапски дръвник като теб се пръкна такава красавица като жена ми?

Ричи се усмихна широко и възрастните войни около огъня го последваха, и хилядите бръчки по обветрените им лица се откроиха на бледата светлина на пламъците.

— И аз винаги съм се чудил. Не колкото теб де. Заради майка й. — Няколко от по-възрастните момчета изсумтяха под носовете си и се отнесоха в мисли. — Пък и аз минавах за хубавец навремето, преди шамарите на живота да ми съсипят хубавото лице.

Момчетата му се изхилиха. Старчески шеги — ех, какъв бе животът навремето.

— Шамарите на живота — поклати глава един.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Калдер.

— Всичко за сина ми. Момчета.

Именитите му войни се надигнаха, някои с видимо усилие, и се отдалечиха с пъшкане в мрака. Калдер си избра място, приседна край огъня и протегна длани към пламъците.

— Искаш ли да попушиш? — Ричи му подаде лулата, от която се виеше тънка струйка дим.

— Не, благодаря.

Трябваше му бистра глава, дори сред предполагаемите приятели. В последно време вървеше по доста тясна пътека и не можеше да си позволи да залитне и крачка встрани. Чакаше го много дълбока пропаст от двете й страни и нищо меко на дъното.

Ричи всмукна от лулата, изпусна няколко кафеникави кръгчета дим и се загледа в тях, докато се вдигаха над главата му.

— Как е дъщеря ми?

— Тя е най-добрата жена на света.

За това дори не му се наложи да лъже.

— Винаги знаеш какво да кажеш, а, Калдер? За това спор няма. А внукът ми?

— Още е малък да помага със Съюза, но расте. Вече се усеща как рита.

— Още не мога да повярвам. — Ричи се загледа в огъня и поклати глава, после се почеса по наболата бяла брада. — Аз, дядо? Ха! Сякаш довчера аз самият бях дете. Тази сутрин пък гледах Сеф да рита в корема на майка си. Как бързо лети времето. Как се изплъзват годините, без дори да забележиш, носят се като листа по водата. Наслаждавай се на малките неща, сине, това мога да те посъветвам. Те са важни в този живот. Всичките малки неща, които ти се случват, докато чакаш нещо голямо. Чувам, че Дау Черния те иска мъртъв.

Калдер не успя да скрие изненадата си от рязката смяна на темата.

— От кого?

— От Дау Черния.

Не беше кой знае каква изненада, но казано така направо, с нищо не повдигна и бездруго сринатия дух на Калдер.

— Е, той най-добре знае.

— Мисля, че те доведе отново тук, за да си намери повод да те убие. Или пък някой друг да свърши работата, надявайки се така да си спечели благоразположението му. Мисля, че очаква, че като те върне обратно, ще започнеш да заговорничиш зад гърба му и ще настройваш хората против него, за да му откраднеш стола на Скарлинг. И тогава, като те хване да го правиш, ще е в правото си да те обеси и никой нищо няма да каже насреща му.

— С две думи, че ако ми даде нож, аз сам ще го забия в гърдите си.

— Нещо такова.

— Може пък да се окажа по-ловък, отколкото ме мисли.

— Надявам се да си. Мисълта ми е, ако си намислил нещо подобно, знай, че Дау точно това и чака, ще те дебне да стъпиш накриво. И така до момента, в който не му писне да се мотае и не каже на Коул Тръпката да си наточи секирата в черепа ти.

— Малко ще са недоволните от подобен завършек.

— Вярно. Половината Север и бездруго вече роптае. Много война се насъбра. Много данък за плащане. Естествено, войната винаги ще е на голяма почит по тези земи, но данъците никога няма да бъдат. В последно време Дау трябва да внимава много с чувствата на хората и той го знае. Но само глупакът би очаквал голямо търпение от Дау Черния. Не е от хората, дето много му мислят, не е създаден за предпазливост.

— Но аз съм, така ли?

— Няма нищо срамно в леката стъпка, момче. Тук, в Севера, обичаме големите и глупавите мъже, дето се валят в кръв и така нататък. За тях пеем в песните. Но те нищо не са постигнали и това е самата истина. На нас ни трябват хора от друг тип. Хора с мисъл в главата, с идеи. Хора като баща ти. Като теб. Трябват ни много от тях. Искаш ли съвета ми?

Ричи можеше да вземе съветите си и да си ги завре един по един в задника, не за тях бе дошъл Калдер. Трябваха му мъже, мечове и корави сърца, готови на предателство. Но той отдавна беше научил, че повечето хора дават мило и драго някой да слуша думата им. Особено мъжете с власт. А Ричи беше един от петимата главатари в най-близкото обкръжение на Дау Черния — на повече власт в днешно време човек в Севера не можеше да се надява. Затова Калдер направи онова, в което го биваше най-много.

— Именно за него съм дошъл — излъга той.

— Тогава остави нещата, както са. Вместо да се бориш с високите вълни и да рискуваш всичко в леденостудената дълбока вода, поседни на брега, не бързай. И кой знае, може един ден морето да изхвърли в краката ти каквото ти трябва.

— Мислиш ли?

Според Калдер след смъртта на баща му морето не бе изхвърляло нищо освен лайна в краката му.

Ричи се наведе към него и сниши глас.

— Дау Черния не е седнал така здраво на стола на Скарлинг, колкото и да му се иска и колкото и да го влачи навсякъде със себе си. За момента е най-доброто за всички, вярно, но освен оня гнусен дърт шибаняк Десетократния, никой не му е истински верен. Или поне много по-малко, отколкото беше на баща ти. А мъжете в днешно време, такива като Желязната глава и Златния? Пфу! — Той изсумтя презрително. — По-непостоянни и от вятъра. Хората се страхуват от Дау Черния, но това ще свърши, когато страховитостта му се изчерпа. Ако нещата се проточат още и той не започне да се бие… мъжете имат къде по-приятни неща за вършене от това, да бездействат, да гладуват и серат в дупки като животните. Само миналия месец загубих повече хора, отколкото събрах при това набиране на войска — връщат се да си гледат прибирането на реколтата. Дау трябва да тръгне на битка, при това скоро, в противен случай, или ако загуби, е, тогава всичко може да се обърне с главата надолу.

Ричи всмукна доволно от лулата.

— Ами ако тръгне на битка и победи?

— Е… — Възрастният войн присви очи към звездите и издуха дима. — Това е добър въпрос. Ако победи, ще стане всеобщ любимец.

— Не и мой. — Сега Калдер се наведе към него. — А междувременно не смятам да си седя кротко на брега. Ами ако Дау се опита да ме убие или ако ми възложи задача, с която да съм обречен на провал, или ако ме сложи на място, където със сигурност ще бъда убит? Ще имам ли приятел до себе си?

— Ти си мъж на дъщеря ми, за добро или лошо. Уговорихме женитбата с баща ти, когато двамата със Сеф бяхте още бебета. Бях горд да те приема за син, когато светът беше в краката ти. Що за мъж ще съм, ако ти обърна гръб сега, когато е натиснал раменете ти? Не. Ти си от семейството. — Той се усмихна и стовари тежко длан на рамото на Калдер. — Аз правя нещата постарому.

— Право острие, а?

— Точно така.

— Значи, ще извадиш меч за мен?

— Как не. — Той стисна рамото му и дръпна бързо ръка. — Казвам само, че няма да извадя меч срещу теб. Ако ще горя, да горя, но няма сам да си слагам факлата под краката. — За Калдер това не беше изненада, друго не беше очаквал, но нямаше как да отрече разочарованието си. Независимо колко много от тях ти поднася животът, всяко следващо пак боли. — Къде тръгна, момче?

— Мисля да отида при Скейл. Ще му помагам с каквото е останало от хората на баща ми.

— Добра идея. Як като бик е брат ти и смел като него, но… е, май и с мозък колкото него.

— Може би.

— Дау разпрати вест. Събира всички. Утре сутрин тръгваме към Осранг. Към Героите.

— Значи, там ще настигна Скейл.

— Братска среща те чака, а? — Ричи размаха един крив показалец след него. — И да си пазиш гърба, Калдер.

— Можеш да се обзаложиш — промърмори под носа си той.

— Ей, Калдер?

Защо всеки имаше по нещо да добави на тръгване и защо никога нищо добро?

— Ъхъ?

— Да си изпросиш смъртта, е едно, но дъщеря ми остана като залог. Доброволно. Не искам да правиш нищо, от което тя да пострада, тя и детето й. Това няма да оставя просто така. Казах го на Дау Черния, казвам го и на теб. Това няма да оставя така.

— Мислиш ли, че ще го допусна? — Калдер се извърна рязко, с толкова гняв в душата, колкото сам не бе очаквал от себе си. — Не съм чак такова копеле, каквото ме изкарват.

— Знам, че не си. — Ричи го изгледа остро изпод рунтави вежди. — Не чак такова.

Калдер си тръгна от огъня на Ричи, притиснат от тревоги — тежаха като две ризници на раменете му. Когато всичко, което получаваш от бащата на жена си, е обещанието да не помага да те убият, не се иска много ум да се досетиш, че си затънал до ушите в лайна.

Отнякъде се чуваше музика — стари, фалшиво изпети песни за отдавна умрели мъже и мъжете, които са убили, преди да умрат. Носеше се пиянски смях, а насядалите край огньовете вдигаха наздравици без повод. От тъмното се чу звънтене на чук и Калдер зърна фигурата на ковач, осветена за миг от жарта в пещта. Щяха да работят цяла нощ, за да въоръжат новите попълнения на Ричи. Мечове, секири, върхове на стрели. Всичко нужно за сеене на смърт и разруха. Писъкът на точиларското колело го накара да замижи и изкриви лице. Нещо в този звук открай време го изправяше на нокти. Така и не разбра какво толкова намираха хората в оръжията. Като се замислеше, май военният лагер не беше най-подходящото място за него. Спря и се вторачи в тъмнината. Тук някъде беше вързал коня си…

Зад гърба му нещо шляпна тихо в калта и Калдер погледна през рамо. Видя два тъмни силуета — чорлави, опърпани, зърна бегло набола брада. В мига, в който ги видя, вече знаеше, че нещо не е наред. И миг по-късно тичаше с всички сили.

— Мамка му!

— Дръж го!

Калдер тичаше без посока, с изпразнена от всякакви мисли глава. За момент, незнайно защо, изпита облекчение от това. В следващия, когато първоначалният шок отшумя и той осъзна, че след малко ще бъде мъртъв… е, вече не изпитваше облекчение.

— Помощ! — изкрещя. — Помощ!

Трима мъже около малък огън извърнаха глави, отчасти ядосани, че им прекъсваше разговора с виковете си, но предимно от любопитство. Нито един дори не посегна към оръжието. Беше им все тая. Всъщност на хората като цяло им е все тая. Тримата не знаеха кой е той, но дори и да знаеха, Калдер не разчиташе на много — знаеше, че целият Север го мрази. Но да кажем, че бе обичан от всички, пак нищо — хората като цяло не дават пет пари за другия.

Подмина ги. Дъхът му запари в гърлото. Спусна се по склона на долчинка, изкачи отсрещния, профуча с трясък през някакъв храсталак. Страхът така го беше стиснал за гушата, че му беше все едно колко трънаци деряха стириянските му ботуши. В тъмното пред него изникна човешка фигура и той зърна едно бледо, стреснато лице.

— Помощ! — изписка пронизително. — Помощ!

— К’во бе?

Онзи клекна отново и продължи да сере.

Калдер профуча с тежки стъпки покрай него. Вече беше далече от огньовете на лагера. Хвърли поглед през рамо и видя единствено подскачащия хоризонт на тъмната земя. Но знаеше, че двамата още бяха зад него, чуваше ги. Прекалено близо зад него. Зърна проблясък на вода в подножието на един склон и в същия момент един от върховете на прекрасните му ботуши закачи нещо и той полетя във въздуха.

Падна по лице, тялото му се усука и запремята надолу, вече чуваше само собственото си скимтене при всеки следващ сблъсък с твърдата земя. Накрая се изпързаля и спря, но продължи да има усещането, че се движи. Помъчи се да стане, но не можа, нечии ръце го натискаха надолу.

— Пуснете ме, копелета!

Оказа се просто собственото му, натежало от калта наметало. Хвърли се напред и осъзна, че тръгва нагоре по склон, същия, по който сега слизаха убийците му. Обърна се рязко и падна в потока. Ледената вода го скова, не можеше да си поеме въздух.

— Голям бегач е тоя, а? — дочу боботещ глас през мощните удари на сърцето му, пулсиращи в ушите.

Последва го противно хилене. Защо винаги се хилеха накрая?

— Ъхъ. Я ти ми ела сега тука.

Чу се звънтенето на извадено от ножницата острие. Калдер си спомни, че той също имаше меч, и заопипва слепешката, с премръзнали, сковани ръце, докато се опитваше да стане. Успя единствено да застане на колене. По-близкият до него убиец тръгна напред и веднага след това падна настрани.

— К’во правиш бе? — попита другият.

За момент Калдер си помисли, че може би е извадил меча си и го е пронизал, но тогава осъзна, че той е все още на колана му, оплетен в наметалото. И не можеше да го освободи, дори и да имаше останала сила в ръката, а такава в момента почти нямаше.

— Какво? — смотолеви с набъбнал в устата език.

Нещо изскочи от тъмнината. Калдер изпищя и отчаяно вдигна ръце пред лицето си. Усети нещо да профучава покрай него, после го видя да се стоварва върху втория убиец и да го поваля по гръб на земята. В това време първият пълзеше нагоре по склона на брега и стенеше. Калдер видя към него да върви човек. С едната ръка премяташе лък през рамо и едновременно изваждаше меч от ножницата на колана с другата. Без да забавя крачка, онзи наръга пълзящия в гърба, приближи спокойно и застана срещу Калдер. Той се вторачи в тъмната фигура през разперените пред лицето си пръсти. В мислите му беше Сеф. Зачака смъртта.

— Гледай ти, самият принц Калдер. Човек не очаква да те види на подобно място.

Калдер бавно свали треперещи ръце. Познаваше този глас.

— Фос Дълбокото?

— Да.

Вълна от облекчение заля Калдер, от глава до пети. Идеше му да се смее. Или да повърне, едно от двете.

— Брат ми ли те праща?

— Не.

— Скейл е зает… зает… много… зает… — изръмжа всяка дума Плиткото, в такт със забиването на ножа му в тялото на втория убиец.

— Много зает — повтори Дълбокото, загледан в брат си, с безразличието, с което човек гледа друг да копае дупка. — Бие се и така нататък. Война. Добрата стара игра на мечове и походи. Обича войната Скейл, не може да й се насити.

— Вярно — съгласи се Плиткото, надвесен над убиеца, наръга го за последно и се надигна. Остана клекнал до трупа, с оплескани до лактите ръце — лепкави и лъщящи от черната кръв.

Калдер извърна очи и се насили да мисли за друго, освен за надигащия му се стомах.

— Откъде изникнахте вие двамата?

Дълбокото му подаде ръка и Калдер я прие.

— Чухме, че се връщаш от изгнание, и — знаейки колко популярен си навред — решихме да дойдем и да те държим под око. В случай че някой опита нещо. И тогава, не щеш ли…

Калдер се опря за момент на ръката на Дълбокото, докато световъртежът изчезне.

— И добре, че дойдохте. Още малко да се бяхте забавили, и щеше да се наложи сам да ги убия.

Калдер се изправи, кръвта се върна в главата му и той шумно се изповръща върху стириянските си ботуши.

— О, нещата със сигурност щяха да загрубеят — отбеляза тържествено Дълбокото.

— Ако само беше успял да отплетеш меча от това префърцунено наметало, щеше да ги накълцаш на парчета — каза Плиткото, докато слизаше по брега и влачеше нещо след себе си. — Първо хванахме този. Пазеше конете им.

Той захвърли нещото в краката на Калдер. Оказа се младо момче. Лицето му беше опръскано с кал.

— Добра работа. — Калдер изтри уста в ръкава си. — Баща ми винаги казваше, че вие двамата сте едни от най-добрите хора, които познава.

— Странно — ухили се до уши Плиткото. — На нас ни казваше, че сме най-лошите.

— И в двата случая не знам как да ви се отблагодаря.

— Злато — каза Плиткото.

— Ъхъ — каза Дълбокото. — Златото върши работа.

— Ще го имате.

— Знам. Затова те обичаме, Калдер.

— Е, също заради невероятното ти чувство за хумор — добави Плиткото.

— И за красивото лице, хубавите дрехи и оная нагла усмивка, дето си проси да й фраснеш един.

— И за безкрайното уважение, което изпитваме към баща ти. — Плиткото склони почтително глава. — Но, да, предимно за доброто старо златце.

— Последна почит за мъртвите? — попита Дълбокото и сръчка с върха на ботуша си единия от труповете.

Сега, след като се бе отърсил от шока, след като сърцето му бе престанало да блъска в главата и кръвта се беше дръпнала от лицето му, Калдер се опита да помисли трезво. Да прецени какво може да извлече от ситуацията. Можеше да ги отнесе на Ричи, за да му кипне кръвта. Да опиташ да убиеш мъжа на дъщеря му, при това в собствения му лагер — сериозна обида. Особено за човек на честта. Можеше и да ги довлече до Дау, да ги стовари в краката му и да иска възмездие. Но и двете възможности криеха рискове, най-вече защото не знаеше кой стои зад всичко това. Когато планираш да направиш нещо, винаги първо помисли за варианта да не правиш нищо, това знаеше Калдер, почакай и виж какво ще излезе. Най-добре ще е да остави реката да се погрижи за копелетата, да се направи, че нищо не се е случило, и така да хвърли враговете в неведение.

— В реката — каза той.

— Ами този? — посочи с ножа си към момчето Плиткото.

Калдер се надвеси над него и стисна замислено устни.

— Кой те изпрати? — попита накрая.

— Аз само пазех конете — прошепна хлапето.

— О, хайде стига — каза Дълбокото, — не искаме да те колим.

— Аз нямам нищо против — каза Плиткото.

— Нямаш ли?

— Никакъв проблем не ми е.

Той стисна момчето за гушата и навря ножа в носа му.

— Не! Не! — изпищя хлапето. — Казаха Десетократния! Те казаха Брод Десетократния!

Плиткото го пусна обратно в калта, а Калдер въздъхна.

— Дъртото пъпчиво копеле. — „Защо ли въобще не съм изненадан — помисли си. — Сигурно Дау му е наредил да го свърши, а може пък сам да е поел инициативата. При всички положения хлапето не знаеше достатъчно.“

Плиткото превъртя ножа в ръката си и острието проблесна зловещо на лунната светлина.

— Е, какво да бъде за младия господин Аз-само-пазех-конете?

Инстинктът подсказваше на Калдер да каже „Убий го“ и да се приключва. Хем бързо, хем просто, хем без излишни рискове. Но в последно време той все по-често се замисляше за проява на милост. Навремето, когато беше още млад глупак или поне по-млад глупак, щеше да нареди да го убият, без да му мигне окото, ей така, за забавление. Тогава си мислеше, че така отстрани ще изглежда голям и силен. Че така ще накара баща си да се гордее с него. Не се получи. „Преди да пратиш човек при пръстта — каза му тогава баща му с пълен с разочарование глас, — увери се, че нямаш повече полза от него жив. Някои хора ще смачкат нещо под подметката си просто защото могат. Но те са прекалено глупави, за да знаят, че нищо не говори повече за власт от проявата на милост.“

Хлапето преглътна тежко и го погледна с насълзени, ококорени от страх очи. Именно власт искаше Калдер, повече от всичко друго, затова първата му мисъл бе да бъде милостив. Наистина се замисли. Натисна с език сцепената си устна — болеше, много.

— Убий го — каза той и се обърна на другата страна.

Момчето изхлипа сподавено. Смъртта винаги те хваща неподготвен, дори когато я чакаш. Мислиш си, че си нещо повече от другите, винаги очакваш милост. Само дето никой не е по-специален от другия. Калдер чу плясъка на тялото във водата, когато Плиткото го изтърколи в потока. Свърши се. Тръгна с мъка нагоре по склона, като не спираше да ругае под носа си за подгизналото, залепнало за гърба му наметало, за съсипаните ботуши и сцепената уста. Замисли се дали и той ще бъде изненадан, когато дойде неговият ред. Сигурно.