Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (31)

31
Сянката на инквизитора

Част от нашето задължение като карнифекси е да застанем на ешафода без маска и наметало с оголен меч в ръцете и така да изчакаме смъртника, доста преди времето, определено за изпълнение на присъдата.

Някои твърдят, че това бдение символизира вечно зрящото око на правосъдието и неговата тежка, непрощаваща ръка. Аз съм по-склонен да мисля, че всичко това се прави, за да се фокусира вниманието на тълпата, за да й се внуши мисълта, че предстои да се случи нещо важно.

Тълпата не е съвкупност от индивиди. Тя е по-скоро едно странно животно, без свой език и без реално съзнание за себе си, което се ражда и умира за един-единствен миг, без да оставя след себе си никаква следа.

Хората, които бяха се събрали за екзекуцията, в никакъв случай не бяха изцяло или дори предимно бедняци. Наоколо видях доста дрехи от скъпа коприна и лица, измити същата сутрин със скъп, благоуханен сапун. Склонността към насилие у подобни хора е далеч по-добре приспана, но събуди ли се веднъж, надхвърля всички познати граници, тъй като богаташите не са свикнали да си поставят ограничения, в каквото и да е.

И тъй, аз стоях подпрян леко на Терминус Ест, застанал така, че сянката ми да пада върху острието му. Командирът не се виждаше никъде, макар по-късно да откриех, че през цялото време е наблюдавал площада през един прозорец. Огледах се за Аджиа, но не я открих. Доркас седеше на стълбите на Палатата, място, запазено за нея от пристава по моя молба.

Дебелакът, който ме беше издебнал предишната вечер, се бе притиснал максимално плътно до ръба на ешафода и пухтеше възбудено. Жената със сластния поглед бе застанала от дясната му страна, а сивокосата — от лявата. Нейната кърпичка все още си стоеше подпъхната в ботуша ми. Дребосъкът, който ми бе дал асимито и мъжът с апатичното изражение не бяха наоколо. Потърсих ги с поглед по покривите на къщите, където може би се бяха настанили удобно, за да се насладят на зрелището въпреки ниския си ръст, но не успях да ги зърна.

По някое време в дъното на площада мярнах високите шлемове на четиримата сержанти, които трябваше да доведат Аджилус. Видях как тълпата се отдръпва, подобно на кафявите води на Езерото на птиците, за да им направи път. Мина известно време, преди да зърна момчешкото лице на вехтошаря. Тялото му беше изпънато някак неестествено, вероятно заради веригите, които стягаха плътно китките му зад гърба. Припомних си колко войнствен и горд бе изглеждал той под прикритието на позлатената броня. Съжалих го. Старите хора казват, че Всемогъщия ни наказва със загуби и ни възмездява с победи. Дори това да е така, аз не се чувствах възмезден в онзи ден. Това беше победа, която не бях пожелавал.

Няколко мига по-късно Аджилус се изкачи на ешафода и кратката церемония започна. След като привърши, войниците принудиха осъдения да коленичи и аз вдигнах Терминус Ест над главата си.

Ако острието е безупречно наточено и ударът е нанесен правилно и с нужната мощ, цялата съпротива, която екзекуторът усеща, е едно едва доловимо задържане при съсичането на вратния прешлен, миг преди мечът да се забие в дръвника. И нищо повече. Но аз мога да се закълна, че надуших миризмата на кръвта, която сякаш изригна в прочистения от дъжда въздух. После главата се търкулна в плетения кош. Тълпата се отдръпна за миг, но после тутакси се люшна към ешафода, възпирана единствено от пиките на войниците. Чух отчетливо как дебелият мъж изпъшка така, сякаш току-що бе изпитал оргазъм. Някъде в далечината проехтя викът на Аджиа и лицето и проблесна пред мен като стоварила се изневиделица мълния. Нещо в тембъра й ме накара да си помисля, че тя не ни вижда, но въпреки това е усетила мига, в който нейният брат близнак изгуби живота си.

 

 

Екзекуциите често биват последвани от безредици, в сравнение, с които самият акт на обезглавяването просто бледнее. Главата на екзекутирания трябва да бъде показана веднага на тълпата и след това прибрана отново в коша. След това обезглавеното тяло, което междувременно продължава да кърви обилно (картина доста неприятна за окото), бива отнесено на място, където да бъде предпазено от евентуални гаври. Близките на екзалтирани например, получават правото да отнесат тялото на мъртвия непосредствено след екзекуцията. За гражданите от по-низшите прослойки се осигурява място, където тялото им да бъде недостъпно за трупоядците и другите членове на секти, за които то би могло да представлява интерес.

Успях да се измъкна сравнително лесно и тъкмо почиствах ботушите си от кръвта, когато ме откри съдебният пристав. Реших, че е дошъл, за да ми плати, но той каза, че командирът държал лично да стори това. Попитах го на какво дължа тази неочаквана чест.

— Той гледаше през цялото време — отвърна ми приставът. — И остана много доволен. Заръча ми да ви кажа, че вие и жената, с която пътувате, сте поканени да прекарате нощта тук, стига да пожелаете.

— Ще тръгнем в полунощ — казах му аз. — Мисля, че така ще е по-безопасно за нас.

Той се замисли за миг и после кимна, демонстрирайки интелигентност, която се съмнявах, че притежава.

— Да, не е изключено този презрян тип да има семейство, а и приятели. Но предполагам, че този проблем е неделима част от вашия занаят.

— Някои от по-опитните братя от моето братство са ме предупреждавали нееднократно да не подценявам този „проблем“.

 

 

Бях споменал полунощ, но всъщност ние тръгнахме още щом се стъмни, веднага след вечерята, която ни се полагаше като част от моето заплащане.

Естествено, не можехме да тръгнем направо към стената и Тракс. Портата, за чието местонахождение нямах и най-бегла представа по онова време, щеше да бъде затворена до изгрев-слънце. Затова трябваше по-скоро първо да се отдалечим възможно най-бързо от мястото на екзекуцията и второ да намерим място, където да прекараме спокойно нощта. Вървяхме известно време, следвайки указанията на пристава, но после се изгубихме безнадеждно. Въпреки това и двамата бяхме в отлично настроение.

През деня командирът се опита да подаде парите от надницата направо в ръката ми и аз едва успях да го убедя вместо това да ги хвърли в краката ми, както се полага по протокол. Разказах всичко това на Доркас, а тя се усмихна и каза:

— Тогава сигурно ти е платил добре?

— Два пъти повече от полагаемото за подобна услуга. Плати ми като на учител, а не като на пътуващ брат. Естествено получих и няколко бакшиша по време на съпътстващата церемония. Сега имам повече пари, отколкото по времето, когато напуснах кулата. Почвам да си мисля, че няма да ми е трудно да издържам и теб с парите, които ще заработвам като пътуващ карнифекс.

Доркас като че ли се загърна по-плътно в новото си кафяво наметало.

— Надявах се, че никога повече няма да ти се наложи да се занимаваш с нещо подобно. Поне не в скоро време. Следобедът беше така отмалял и това не ми се стори никак странно.

— Просто нервите ми не издържаха. Боях се, че няма да мине така гладко и ще направя някоя глупава грешка.

— Ти го съжаляваше. Знам, че е така.

— Може би. Все пак той беше брат на Аджиа, а аз я харесвам, като изключим може би отношението й към секса.

— Аджиа ти липсва, нали? Толкова много ли я харесваш?

— Аз я познавам само от един ден. Ако планът й бе сполучил, сега вече щях да съм мъртъв.

— Но листото не те уби.

Дълго след това не можех да забравя тона, с който Доркас изрече тези думи. Да, отровата на аверна не бе успяла да ме убие, а аз отклонявах упорито мислите си от този факт, точно както неизлечимо болният се старае с всички сили да не мисли за смъртта.

Бях оцелял, а трябваше да съм мъртъв. Защо? Този въпрос се загнезди в съзнанието ми като лош спомен. Пъхнах ръка под плаща и опипах внимателно гърдите си. Открих нещо като белег и малко засъхнала кръв около него, но кръвотечението бе спряло отдавна и не усещах никаква болка.

— Те просто не убиват — казах. — Това е всичко.

— Тя каза, че убивали.

— Тя наговори куп лъжи.

Изкачвахме се по едно полегато хълмче, огрени от изумрудената светлина на луната. Пред нас, изглеждащата досущ като планините по-близо, отколкото е всъщност, се виждаше стената. Зад нас се разстилаха светлините на Несус. Спрях на върха и ги огледах с възхищение, а Доркас хвана ръката ми.

— Толкова много къщи! Колко ли хора живеят в града?

— Никой не знае.

— И ние ще ги оставим до един зад гърба си. Колко е пътят до Тракс?

— Доста, поне така ми казаха. В основата на първия водопад. Не си длъжна да идваш с мен. Знаеш го много добре.

— Но искам да дойда. Но да предположим… Севериън, нека просто да предположим, че поискам да се върна след време. Ти ще се опиташ ли да ме спреш?

— Подобно пътуване ще бъде опасно за теб, ако си сама, затова сигурно ще се опитам да те разубедя. Но нямам намерение да те връзвам за себе си, ако това имаш предвид.

— Ти ми каза, че си направил копие на бележката от страноприемницата. Нали така каза? Но така и не ми показа това копие. Бих искала да го видя.

— Аз ти казах какво пишеше на бележката, дума по дума. Пък и това не е истинската бележка. Аджиа я изхвърли. Сигурно си е помислила, че някой — Хилдегрин, може би — се опитва да ме предупреди. — Бръкнах в тайника на пътната си чанта, но когато сграбчих бележката, пръстите ми напипаха още нещо, нещо хладно и странно оформено.

Доркас забеляза изражението ми и попита:

— Какво има?

Извадих нещото от джоба. Беше по-голямо от орикалк, но не много, и малко по-твърдо. Материалът, от който бе направено, какъвто и да бе той, сякаш искреше на бледата светлина на луната. Стори ми се, че държа в ръцете си нещо, което осветява целия град и бързо го мушнах в пътната си чанта.

Пръстите на Доркас се бяха впили така в китката ми, че почти ми причиняваха болка.

— Какво беше това? — прошепна тя.

Тръснах глава, да проясня мислите си.

— Не е мое. Дори не знаех, че е у мен. Кристал е, скъпоценен камък…

— Не може да е камък. Не почувства ли топлината му? Погледни ножницата на меча си. Ей там, в инкрустацията, това е скъпоценен камък.

Хвърлих един поглед на опала върху ножницата на Терминус Ест, но той ми се стори по-обикновен от стъклено манисто.

— Нокътят на Помирителя — казах аз. — Аджиа го е пъхнала там. След като разрушихме олтара. Пъхнала го е там, за да не го намерят у нея. Двамата с брат й сигурно са смятали да си го приберат обратно, след като Аджилус получи цялото ми имущество по правото на победителя. Но аз не умрях и тя се опита да го отмъкне, докато бях в килията.

Доркас се бе извърнала. Погледът й бе вперен в града и неговите съзвездия от малки светлинки.

— Севериън, виж — промълви тя. — Не може да бъде!

Над града, като летяща планина, бе увиснала огромна сграда с кули, тераси и бляскав, сводест покрив. От прозорците й струеше пурпурна светлина. Опитах се да кажа нещо, да отрека съществуването на това чудо, макар да го виждах с очите си, но преди устните ми да успеят да оформят и една-единствена сричка, сградата изчезна като пукнат сапунен мехур — оставяйки след себе си само каскада от пъстроцветни пръски.