Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (30)

30
Нощ

Бяха петима, трима мъже и две жени. Чакаха отвън, на десетина крачки от вратата. Явно чакаха някого или нещо и приказваха един през друг, крещяха възбудено, смееха се и ръкомахаха. Наблюдавах ги известно време, притаен в сянката на входа.

Когато накрая излязох от мрака, те ме забелязаха на мига и тръгнаха към мен — в началото малко колебливо, но явно твърдо решени да се доближат. Единият от мъжете беше по-висок от мен, вероятно незаконен син на някой екзалтиран, около петдесетгодишен и дебел почти колкото съдържателя на страноприемницата. Слаба жена на около двайсет години вървеше плътно до него, почти притисната към тялото му. Мярнах за миг очите й. Това беше най-похотливият поглед, който някога съм виждал. Двамата застанаха пред мен. Телесата на дебелака почти препречиха пътя ми, а жената се люшна леко към мен, сякаш тласкана от неудържим порив. Дългите й, красиви пръсти понечиха да се плъзнат под плаща ми. Почувствах се странно, така като че ли някакво причудливо същество се облизва при мисълта за кръвта ми и това не само не ме плаши особено, но и някак си ме привлича. Останалите също се скупчиха около мен.

„Утре ще е, нали?“, „Какво е усещането?“, „Как се казвате?“, „Той е лош човек, нали, истинско чудовище?“ — въпросите заваляха един през друг. Не можах да разбера дали някой от тях въобще очаква да получи отговор. „Ще го пречупите ли първо?“, „Ще го подложите ли на мъчения?“, „Убивал ли сте някога жена?“.

— Да — казах аз. — Веднъж.

Единият от мъжете, дребен и зализан, с високо чело, подсказващо интелект, се опитваше да пъхне в ръката ми едно асими.

— Знам, че не ви плащат достатъчно добре — просъска той.

Втората жена притискаше трескаво към гърдите ми копринена кърпичка.

— Потопете я в кръвта, моля ви. Колкото сметнете за нужно, дори да е съвсем мъничко. Ще ви се отплатя щедро.

Макар да бяха толкова отблъскващи, те извикаха преди всичко съжаление у мен, особено третият мъж. Беше по-дребен дори от другия, който ми пробутваше парите, а косата му бе по-сива от тази на по-възрастната жена. Лудост прозираше в апатичното му изражение. И още нещо, което в първия миг не разпознах, някаква полузабравена загриженост, смазана дълбоко в мрачните подземия на съзнанието. От нея бе останала огромната енергия, която бе задвижвала някога, енергия, която се бе извратила по толкова ужасяващ начин. Мъжът търпеливо изчакваше другите да приключат с въпросите и предложенията си, докато накрая аз ги заставих с жест да млъкнат и го попитах какво иска.

— Г-г-господарю, аз някога имах любима с о-о-очи като два бездънни кладенеца, к-кожа, гладка и съвършена като безценен мрамор, и коса, по-прекрасна от вълните на придошлия Гиол. Веждите й, г-г-господарю, бяха като две птици, реещи се в простора. Но т-т-те ми я отнеха. Накаж-ж-жете ги, господарю! Накарайте ги д-да страдат. Причинете им болка! Нека се г-г-гърчат в ръцете ви!

 

 

Доркас бе намерила отнякъде маргаритка за косата си. Излязохме да се поразходим навън. В мрачната нощ, загърнат в своя опушен плащ, аз бях почти невидим. Не след дълго зърнах сред тревата няколко лунни цветчета, наречени така, заради способността си да променят своя цвят с изтъняването на зеления сърп на луната.

Откъснах едно от тях и го подадох на Доркас. Тя тутакси свали маргаритката и го постави на нейното място. Никой от нас нямаше кой знае какво за казване. Вървяхме бавно, рамо до рамо, хванати за ръце, които говореха вместо нас.

Изкачихме се на малък хълм. Долу се щураха хора. Войниците се готвеха да потеглят отново на поход. На изток казармите и административните сгради изглеждаха малки като детски играчки. Далеч на север се виждаше древната стена, заобикаляща Несус от незапомнени времена. На юг мярнах Полето на двубоите. Невидимите тръбачи на стената надуха отново своите фанфари и откъм полето се разнесоха първите викове на придошлите нови търсачи на мъст или силни преживявания. Мисля, че в този миг и двамата се уплашихме, че другият ще предложи да отидем там, за да погледаме, но никой от нас не го направи.

Когато фанфарите оповестиха началото на вечерния час, ние се върнахме със свещ, взета назаем, в нашата мрачна и неотоплена стаичка. Бях казал на Доркас още преди това, че ако иска да си тръгне, все още може да го направи, преди да са я обявили окончателно за „блудницата на инквизитора, която спи с него за дребни монети“. Тя ми бе отвърнала: „Тези дребни монети ме нахраниха и облякоха.“

Попитах я дали се страхува.

— Да — каза тя и после бързо добави: — Но не от теб.

— От какво тогава? — Бях започнал да събличам дрехите си. Ако ме бе помолила, нямаше да я докосна дори с пръст през цялата нощ. Всъщност дори ми се искаше тя да ме помоли за това, за да бъде завоеванието ми през следваща нощ още по-сладко.

— От самата себе си. От мислите, които могат да се завърнат, когато легна отново с мъж.

— Отново? Спомняш ли си нещо от миналото си?

Доркас поклати глава.

— Определено не съм девственица. Много пъти, откакто те срещнах, съм те пожелавала. Вчера, днес също. Защо мислиш, че реших да се измия? Снощи държах ръката ти, докато спеше и сънувах как лежим заедно, прегърнати. Искаш ли да се съблека, преди да духна свещта?

Тялото й беше стройно, със стегнати, дръзки гърди и тесен ханш, някак детско все още, но и толкова женствено.

— Изглеждаш толкова малка — прошепнах аз.

— А ти толкова голям.

Още тогава осъзнавах, че колкото и да не искам да го сторя, аз ще я нараня, още същата нощ, а и на следващия ден. Само миг преди това все още можех да се отдръпна, без да я докосна, но сега това вече не беше по силите ми. Страстта изгаряше тялото ми като въглен.

Докоснах кожата й — тя просто пареше. Погалих гърдите й и после бавно ги целунах. Прегърнах я силно и двамата се отпуснахме на едното от леглата. Тя извика тихо — наполовина от удоволствие, наполовина от страх, и ме отблъсна леко, но после веднага се притисна отново към мен.

— Приятно е — каза. — Толкова е приятно.

Зъбите й захапаха нежно рамото ми. Тялото й се изпъна като дъга.

По-късно добутахме леглата едно до друго, за да можем да полежим рамо до рамо. Втория път всичко беше по-бавно и още по-сладостно. На третия път тя ми отказа.

— Утре ще ти е необходима сила — каза ми нежно и загрижено.

— Не те ли плаши мисълта за това, което предстои утре?

— Ако светът беше устроен според женските разбирания, нямаше да има дни като утрешния. Но вие до един сте инквизитори, в една или друга степен.

През онази вечер навън валя. Дъждът беше проливен. Дълго слушахме как едрите му капки трополяха по покрива. После аз задрямах и сънувах свят, обърнат с главата надолу. Гиол влачеше своите мътни води по небето. В съня си видях отново онова лице, което ми се бе явило в деня, когато за малко не се удавих — с очи с цвят на корал и остри като игли зъби.

Наричат Тракс град без прозорци. Хрумна ми, че онази наша стаичка без прозорци е като прелюдия към моето бъдеще. Нещо подобно ме очакваше и в Тракс. А може би двамата с Доркас вече се намирахме в този град и той съвсем не беше толкова далеч на север, колкото ме бяха накарали да си помисля…

 

 

Доркас се събуди и понечи да излезе навън. Аз я последвах, тъй като знаех, че няма да е в безопасност с всичките тези похотливи войници, които се мотаеха наоколо. Коридорът, който водеше към нашата стая, се проточваше край една от външните стени на крепостта, обсипана с амбразури. Наложи ми се да измъкна Терминус Ест от ножницата, защото големите мечове се вадят бавно, особено в решителен момент, а трябваше да съм готов за всичко. Когато отново се върнахме в стаята, аз извадих бруса и се захванах внимателно да наточа острието на меча, като особено наблегнах на последната една трета от него, тъй като точно с нея се нанася ударът. След като привърших с наточването, намазах внимателно скъпоценната сплав със смазка и прибрах оръжието в ножницата.

На следващия ден ми предстоеше да изляза за пръв път на ешафода, освен ако командирът на полка не решеше в последния момент да демонстрира милосърдие. Справедливостта е нещо възвишено и тъй като през онази нощ бях все още млад, сърцето ми жадуваше само за възвишени неща. За пореден път се размечтах за едно бъдеще, в което нашето братство ще бъде онова, което е било някога — символ на справедливостта и милосърдието.

И тъй, ако командирът не помилваше Аджилус, идваше моят ред. Аз трябваше да отнема живота му. Никой не би могъл да каже какво всъщност е животът. Тялото е колония от клетки (или поне така ни учеше учителят Палемон). Но когато тази колония бъде разделена на две значителни части, животът изчезва. Смъртта на една колония от клетки не би могла да бъде причина за нечия скръб. Та нали същото се случва всеки път, когато парче тесто бива хвърлено във фурната, за да се превърне в хляб. Ако човекът не е нищо повече от една такава колония, то той не заслужава живота си. Но ние знаем, че човешкият живот не се изчерпва с живота на клетките, от които е съставено нашето тяло. Къде тогава се крие онази друга, неуловима и толкова съществена негова част?

Може би тя също се стопява, само че по-бавно. Има много обитавани от духове къщи, тунели и мостове, но съм чувал, че когато духът е човешки, а не на някоя стихия например, с течение на времето той започва да се явява все по-рядко и накрая изчезва завинаги. Историците свидетелстват, че в близкото минало хората са познавали единствено света на Ърт и не са се страхували от зверовете, обитавали го тогава, пътували са свободно на север от този континент, но никой не е зървал дори призрака на тези хора. Възможно е той да изчезва на мига или пък да продължава да скита сред съзвездията. Този Ърт със сигурност е само едно село в сравнение с необятността на вселената. И ако човек живее в едно село и съселяните изгорят къщата му, той напуска мястото, стига да не е намерил вече смъртта си. Но тогава следва да се запитате как се е появил. Учителят Гурлойс, който има наистина много екзекуции зад гърба си, казваше често, че само глупак би се страхувал да не наруши някой от ритуалите, свързани с екзекуцията. Далеч по-огромна е опасността от това да загубиш самообладание и вяра в себе си в последния миг и да превърнеш нечия смърт във фарс или пък да превърнеш акта на въздаване на правосъдие в най-обикновено отмъщение, като дадеш воля на гнева си. Преди отново да заспя, аз се опитах мислено да се защитя срещу кой да е от тези два смъртни гряха за всеки инквизитор.