Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (26)

26
Тържествени фанфари

Едва бях успял да възприема написаното, когато Аджиа скочи от стола си, изтръгна бележката от ръцете ми и я хвърли през ръба на платформата. После остана за известно време неподвижна, загледана в ръкохватката на Терминус Ест, който си стоеше все така опрян на масата, където го бях почиствал. Мисля, че се бе уплашила, че ще й сваля главата с един удар, след като бях прочел бележката. След като продължих да мълча без дори да помръдвам, Аджиа не се сдържа и извика:

— Прочете ли я? Кажи ми, че не си я прочел!

— Прочетох я, но не я разбрах.

— Тогава не мисли повече за нея.

— Успокой се за минутка. Мисля, че дори не е била предназначена за мен. Може да е била за теб, но в такъв случай, защо ще я сложат на място, където всеки може да я види? Аджиа, ти имала ли си някога дете? На колко години си?

— На двайсет и три. Вярно, не са малко, но още не съм раждала. Ако искаш, огледай корема ми, ако не ми вярваш.

Опитах се да направя някои сметки наум, но установих, че далеч не съм вещ по въпросите на женското съзряване.

— Кога ти дойде за пръв път?

— На тринайсет. Можех да забременея едва на четиринайсет. Това ли се опитваше да сметнеш?

— Да. Което значи, че ако е станало така, сега детето ти би трябвало да е на девет години. Деветгодишно дете би могло да напише такава бележка, ако е малко по-умно от повечето си връстници. Искаш ли да ти кажа какво пишеше в бележката?

— Не!

— На колко години мислиш, че е Доркас? На осемнайсет? На деветнайсет, може би?

— Забрави за тази бележка, Севериън. Каквото и да е пишело в нея.

— Аджиа, точно сега не ти искам мнението. Попитах те нещо. Ти си жена, кажи, на колко е според теб?

Аджиа присви устни.

— Мен ако питаш, твоята малка загадъчна дрипла е на шестнайсет или седемнайсет. Кажи-речи, още дете.

Понякога, както сигурно сте забелязали и вие, говоренето за отсъстващи хора привлича въпросните хора като магнит. Така стана и тогава. Параванът се отмести бавно и иззад него излезе Доркас. Калното, дрипаво и объркано същество се бе превърнало в грациозна девойка със стегнати, кръгли гърди и стройна фигура. Кожата й не беше просто бледа, а сякаш излъчваше свое собствено сияние. Измитата й коса се оказа буйна и светлоруса, а очите й дълбоки и наситеносини като безкрайните морета от моя сън в странноприемницата. Когато видя, че Аджиа е гола, тя понечи да се скрие отново зад паравана, но само се блъсна в него и го събори.

— Май ще е по–добре да навлека пак парцалите си преди домашното ти животинче да е припаднало.

— Няма да гледам — промърмори Доркас.

— Все ми е едно — тросна й се Аджиа, но въпреки това ни обърна гръб, докато се обличаше. После, все така застанала с лице към стената от листа, каза: — Сега трябва да тръгваме, Севериън. Наистина. Фанфарите ще прозвучат всеки миг.

— И какво ще означава това?

— Не знаеш ли? — Тя понечи да се обърне към нас, но нещо я спря. — Когато дискът на залязващото слънце достигне зъберите на градската стена, на Полето на двубоите прозвучават първите фанфари. Някои си мислят, че всичко това е само за да се е даде начало на дуелите, но не е така. Това е също така и сигнал за стражите да затворят портите. Но също така е вярно, че с този сигнал започват и дуелите, така че, ако той прозвучи, преди да си се озовал на полето, противникът ти ще има правото да те нападне без предупреждение, още щом се появиш там. Когато слънцето се скрие окончателно зад хоризонта и настъпи нощта, тръбачът изсвирва за втори път и това е сигнал, че портите са затворени окончателно чак до изгрев-слънце и няма да бъдат отворени, по какъвто и да е повод. Ако до този сигнал някой от предизвиканите противници не се яви на полето, се смята, че той е отказал да даде удовлетворение. Извикалият го на дуел получава правото да го нападне, където и да е и по което и да е време без всякакво предупреждение или дори да си наеме убиец, за да му свърши черната работа. При това последното не се смята за обидно и накърняващо честта.

Прислужницата, която бе изслушала цялата тирада на Аджиа, кимайки утвърдително, се отмести, за да направи път на господаря си.

— Сеньор — каза той — ако наистина са ви предизвикали на живот и смърт, то тогава…

— Нали точно това каза моята приятелка — отвърнах му аз. Трябва да вървим.

Ни в клин, ни в ръкав, Доркас попита дали и за нея ще се намери малко вино. Аз кимнах, леко изненадан, и съдържателят измъкна нова бутилка с ловкостта на фокусник и й наля чаша. Доркас хвана чашата с две ръце, като дете, и отпи бавно. Попитах дебелака дали осигурява принадлежности за писане за своите клиенти.

— Завещание ли искате да напишете, сеньор? Елате с мен, имаме си специално кътче за подобни случаи. Услугата е безплатна и при това включва предаването на документа лично на наследника.

Взех Терминус Ест и го последвах, като оставих Аджиа и Доркас да наглеждат аверна. „Кътчето“, за което спомена съдържателят, се оказа поредната платформа, прикрепена към дървото и оградена от жива листна стена. Мястото беше толкова малко, че едва стигаше за тясно писалище, върху което обаче бяха оставени лист чиста хартия, няколко подостряни пачи пера и пълна мастилница. Седнах на стола и изписах текста на бележката. Хартията ми се стори съвсем същата и дори мастилото имаше същия сивкав оттенък. Поръсих написаното с пясък, сгънах внимателно листа и го пъхнах в един тайник на ножницата си, който досега не бях използвал. После казах на гостилничаря, че не се нуждая от куриер за завещанието и го попитах дали случайно не познава човек на име Трудо.

— Трудо ли, сеньор? — Видът му беше доста учуден.

— Да. Името, струва ми се, е доста разпространено.

— Така си е, сеньор, не твърдя противното. Просто се опитвам да се сетя за някой с такова име, който да представлява…, как да кажа, човек с вашето обществено положение. Някой благородник или…

— Който и да е с това име — прекъснах го аз. — Какъвто и да е. Да речем сервитьорът, който ни поднесе виното и сладките.

— Не, сеньор. Той се казва Оуен. Едно време имах един съсед, който се казваше Трудо, но това беше преди доста време. Всъщност моят коняр се казва Трудо.

— Искам да говоря с него.

Съдържателят кимна с брадичка, която се губеше в тлъстия му врат.

— Както кажете, сеньор. Не че ще научите от него кой знае какво. — Две стъпала изскърцаха жаловито под напора на огромното му туловище. — Но ви предупреждавам, че е южняк. — (Той явно имаше предвид южната част на града, а не обширните голи и мразовити територии на юг.) — А като капак на всичко е роден и на другия бряг на реката. Едва ли ще успеете да измъкнете някое смислено изречение от него, макар иначе да е работяга.

— И сам се досетих от коя част на града би могъл да е — казах аз.

— Наистина ли? Е, това е доста интересно, сеньор. Доста интересно. Чувал съм някои да твърдят, че можели да преценят това за някой човек само по дрехите му и по начина, по който говори, но не знаех, че вече сте успял да зърнете моя Трудо.

Вече почти бяхме стигнали до долу, когато той изрева:

— Трудо! Тру-у-до! — И после: — Поводите!

Никой не се появи. В основата на стълбата беше поставена огромна каменна плоча с размерите на кухненска маса и ние стъпихме върху нея.

Беше настанал онзи час на деня, когато сенките престават да бъдат просто сенки, а се превръщат в езера от тъмнина, и като че ли някаква тъмна течност, по-тъмна дори от водите на Езерото на птиците, извира от земята. Стотици хора, някои сами, други на групички, се стичаха по тревното поле откъм града. Те до един изглеждаха напрегнати, огънати под тежестта на нетърпението си, което сякаш бяха понесли като товар върху раменете си. Повечето бяха невъоръжени, но успях да мярна и няколко рапири, а малко по-далече дори белите цветчета на един аверн, опакован точно както аз бях опаковал моя.

— Жалко, че не се отбиват при мен — каза гостилничарят. — Не че на връщане някои от тях няма да го сторят, но истинската печалба е в предплатените вечери. Говоря с вас откровено, сеньор, тъй като виждам, че макар и толкова млад, за вас вече не е тайна истината, че всяко начинание трябва да носи съответната разумна печалба. От друга страна, моето обслужване е перфектно, да не говорим за прочутата ми кухня. Тру-у-у-до! Да ви кажа правичката, драги ми господине, направо се чудя как повечето хора ядат, онова, което ядат. Трудо, селяко, къде си?

Едно мърляво момче изникна зад дънера на дървото и избърса носа си с ръкав.

— Няма го там, господарю.

— Е, къде е тогава? Върви го потърси.

Все още стоях загледан в точещата се тълпа.

— И всички ли отиват на Полето на двубоите?

Тогава май за пръв път осъзнах, че шансовете ми да доживея поръчаната и предплатена вечеря не са никак големи. Изведнъж ми се стори ужасно глупаво да се занимавам точно в този момент с някаква си бележка.

— Е, не всички ще се бият, разбира се. Повечето са зяпачи. Някои от тях идват само по веднъж, просто за да видят някой, за когото са чували, чели или дори научили от някоя героична песен. Има и цял куп безделници, които са дошли само за да пресушат поредната бутилка на някое по-интересно място.

— Има обаче и такива, които идват всяка вечер. Има майстори на едно или най-много две оръжия, които идват, за да усвоят нови техники. След вашата победа, сеньор, поне двама или трима ще пожелаят да ви почерпят. Ако се хванете на въдицата им, със сигурност ще започнат да ви разпитват къде сте сгрешил, или пък къде според вас е сгрешил вашият противник, и после задължително ще започнат да спорят с вас.

— Нашата вечеря ще бъде в тесен кръг — уточних аз и още преди съм изрекъл фразата си до края, чух зад гърба си тихичкото пошляпване на боси стъпала по земята. Доркас и Аджиа се спускаха по витата стълба. Скоро ги мярнах. Аджиа носеше аверна, който като че ли бе избуял с настъпването на нощта.

Вече споменах какво силно влечение изпитвах към Аджиа. Често, когато говорим за жени, ние мъжете твърдим, че любовта и страстта са две различни неща. И жените, които често ни обичат и далеч по–рядко ни желаят истински, се придържат към подобна представа. И все пак никой не би могъл да каже от какво точно се раждат истинската страст и истинската любов. И тъй, Аджиа се спусна по стълбата, с лице, осветено наполовина от последните лъчи на залязващото слънце, и с пола, навита отляво почти до кръста, под която се полюшваше на показ стройното й бедро. И макар само преди броени мигове, когато я отблъснах от себе, да бях забравил за чувствата си към нея, сега страстта ми се разпали с двойна сила. Тя улови изражението на лицето ми. Доркас, само на около крачка след нея, също го видя и отвърна поглед. Изглежда Аджиа ми беше все още сърдита (и може би с пълно право) и макар да успя да наподоби нещо като учтива усмивка, за мен беше ясно, че болката и обидата все още не са изтлели в гърдите й.

Повечето мъже осъзнават разликата между онези жени, в чиито крака трябва да сложат живота си, и другите, които трябва да превърнат в покорни робини. Не знам от кой тип беше Аджиа всъщност. Възхищението й от мен като че ли бе примесено с желание да се наложи, поне така ми се струваше тогава. И макар между нас безспорно да се бе породило някакво чувство, и двамата разбирахме, че никога няма да стигнем до онова всеотдайно взаимно проникване, което жадуват повечето хора. Мисля, че тази мисъл я споходи окончателно миг преди да застане отново до мен. Тялото й се изопна решително и объркването изчезва от лицето й без следа.

Момчето дотърча отнякъде и каза задъхано:

— Трудо си бил тръгнал, тъй поне каза готвачката. Когато отишла за вода, го видяла да хуква нанякъде. И нещата му ги няма в обора.

— Е, изглежда си е тръгнал завинаги — въздъхна съдържателят. — Кога е станало това? Ей сега ли?

Момчето кимна.

— Разбрал е, че го търсите, млади ми господине, и се е уплашил. Някой ви е чул да питате за него и го е предупредил. Да не е откраднал нещо от вас?

Поклатих глава.

— Нищо лошо не ми е направил. Нещо повече, струва ми се дори, че е искал да извърши някакво добро дело. Съжалявам, ако съм те лишил от един слуга.

Дебелакът разтвори ръце.

— Едни идват, други си отиват. Божа работа.

Когато се обърнах встрани, Доркас ми прошепна:

— Съжалявам, че се появих горе в такъв неудобен момент. Дано разочарованието ти да не е било твърде голямо. Но, Севериън… аз те обичам.

Отнякъде долетя вторият меден зов на фанфарите, понесъл се право към звездите, и само след миг се стопи в мрака на небето.