Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (23)

23
Хилдегрин

С последните сили, които ми бяха останали, успях все пак да закача отново Терминус Ест за подводните коренища и да ги сграбча с вече свободната си ръка.

Някой ме хвана за китката. Погледнах нагоре, очаквайки да видя Аджиа, но вместо това зърнах друга жена, още по-млада от нея, с разпиляна под водата руса коса. Забравил къде точно се намирам, отворих уста, за да й благодаря, и погълнах вода. Момичето ме дръпна нагоре, аз също напрегнах мускулите си и не след дълго главата ми отново се озова над повърхността на водата.

Не знам колко време съм останал там. Усещах само колко студена е водата и че тялото ми е на път да се вкочани. Дробовете ми се бореха отчаяно, за да поемат колкото се може въздух. Чух нечий глас (май беше мъжки), който каза: „Измъкни го навън, иначе пак ще потъне.“ Сграбчиха ме за колана и ме изтеглиха. След още няколко минути успях да се изправя, макар краката ми да трепереха неудържимо.

Първо видях Аджиа, после русото момиче, което ми бе помогнало, а малко по-встрани и един едър, червендалест мъжага. Аджиа ме попита как е станало всичко и въпреки че още не бях съвсем на себе си, аз забелязах как бе пребледняло лицето й.

— Дай му време да се съвземе — каза здравенякът. — Ей сега ще се оправи. — После попита: — В името на огнената Флегетон, коя си ти?

Погледът му се бе спрял на русото момиче, което изглеждаше не по-малко объркано от мен самия.

— Д-д-д… — заекна тя, после махна ръка и замълча.

Беше оплескана с кал от главата до петите, а и дрехите й приличаха на дрипи.

Мъжът попита Аджиа:

— Откъде се взе тя?

— Не знам. Когато се обърнах назад, за да видя защо се бави Севериън, тя тъкмо го измъкваше на брега.

— И добре, че го е направила. Мислиш ли, че е луда? Или пък е омагьосана да бъде на това място?

— Каквато и да е, тя ме спаси — казах аз. — Не можеш ли да й дадеш нещо, с което да се наметне? Сигурно умира от студ. — По това време вече се бях съвзел достатъчно, за да усетя, че и аз самият умирам от студ.

Здравенякът поклати глава и се загърна още по-плътно в тежката си вълнена наметка.

— Не и преди да се измие, а единственият начин да се измие е, като отново цопне във водата. Затова пък имам нещо дори по-подходящо за случая. — Той измъкна от джоба си метална манерка с формата на куче и ми я подаде.

Кокалът, стърчащ от устата на кучето, се оказа тапа. Предложих манерката на русото момиче, което отначало сякаш не се сещаше какво да прави с нея. Аджиа я взе от ръцете й, гаврътна няколко глътки и ми я подаде. Съдържанието имаше вкус на сливова ракия. Питието жарна приятно гърлото ми и отми гадния вкус на езерната вода. Когато отлепих манерката от устните си и затъкнах кокала обратно в устата на кучето, търбухът му май беше вече наполовина празен.

— Тъй… — изпъшка доволно едрият мъж. — А сега май би трябвало да ми кажете кои сте вие и какво правите тук. Само не се опитвайте да ме метнете, че сте дошли просто да разгледате градината. Нагледал съм се на достатъчно посетители, за да мога да ги позная поне от един хвърлей разстояние. — Той погледна към мен. — Да започнем с тази хубавка мантия, дето си се загърнал с нея.

— Той е благородник и е призован на дуел — изстреля Аджиа, преди да съм успял да отворя уста. — Тук сме, за да му намерим аверн.

— Колкото до него, добре, да речем. Ами ти? Мислиш ли, че не съм забелязал странната рокля и босите ти крака?

— Не съм казвала, че съм с неговото потекло. Колкото до обувките ми, оставих ги отвън, за да не ги съсипя в това мочурище.

Мъжагата кимна по начин, от който не стана ясно дали й е повярвал или не.

— Сега ти, златокоске. Госпожицата с бродираната рокличка вече каза, че не те познава. А като гледам и шаранчето, дето си го измъкнала, знае за теб, колкото знам и аз, демек нищо. Може би дори още по-малко. Е, коя си ти?

— Доркас — преглътна русото момиче.

— И как се озова тук, Доркас? И какво си правила във водата? Като те гледам, няма къде другаде да си била. Няма начин да си се намокрила чак толкова, докато издърпваше този приятел на брега.

Страните на момичето бяха поруменели от ракията, но лицето й си оставаше все така безизразно. И малко учудено, може би.

— Не знам — прошепна тя.

— Не помниш ли как си се озовала тук? — попита я Аджиа.

Доркас поклати глава.

— Кое е тогава последното нещо, за което си спомняш?

Последва дълго мълчание. Вятърът като че ли се бе усилил и въпреки силното питие, аз се усетих адски премръзнал.

— Стоях до един прозорец… — смънка накрая Доркас. — През прозореца се виждаха хубави неща. Кутийки, подноси… и едно разпятие.

— Хубави неща, казваш? — изпръхтя здравенякът. — Може и да са били хубави, въпросът е ти дали си била там.

— Тя е луда — каза Аджиа. — Или някой се е грижил за нея и тя му се е изплъзнала, или пък няма кой да се грижи за нея, което ми се струва по-вероятно, като гледам в какво състояния са дрехите й. Трябва да се е промъкнала тук без кураторите да я забележат.

— А може би някой я е праснал по главата, после й е свил нещата и я зарязал тук, като е мислел, че е мъртва. А може и да са я докарали за потапяне, а тя да е била само болна или изпаднала в несвяст. После се е съвзела от студената вода.

— Тогава онези, които са я донесли, щяха да видят това.

— Чувал съм да казват, че някои са престоявали и по-дълго под водата, преди да се свестят. Но както и да е попаднала тук, това вече няма значение. Според мен трябва да разберем коя е и откъде е дошла.

Бях свалил кафявата си мантия и се опитвах да изцедя плаща си. Чух Аджиа да казва:

— Ти ни разпита на бърза ръка, но не каза нищо за себе си. Кой си ти?

— Имате пълното право да знаете кой съм — каза мъжът. — При това ще ви отговоря далеч по-точно, отколкото ми отговорихте вие. Едва след това ще мога да се заема със задълженията си. Дойдох тук, защото видях, че младият благородник се дави. Всеки свестен човек на мое място би го направил. Но аз също си имам неотложни дела за вършене.

Той свали високата си шапка и след кратко ровичкане измъкна от нея някаква мазна визитка, около два пъти по-голяма от онези, които бях виждал в Цитаделата. Подаде я на Аджиа, а аз надзърнах над рамото й. Върху картичката с префърцунен шрифт бе изписано:

„ХИЛДЕГРИН БУРСУКА“

Разкопки от всякакъв вид,

с наемна ръка от един до двайсет души.

Камъкът не е прекалено твърд,

а тинята не е твърде мека.

 

Попитайте на улица „Флотска“ за

СЛЯПАТА ЛОПАТА

Или се осведомете в алтикамелуса

на ъгъла на „Смътно желание“.

— Ей този съм аз, парцалива госпожичке и млади ми господинчо. Надявам се, че не се обиждаш дето те наричам така, първо, защото си по-млад от мен, и второ, тъй като ми се струваш по-млад дори от госпожичката. И тъй, аз тръгвам.

Аз го спрях.

— Преди да падна във водата, срещнах един старец с малка лодка, който ми каза, че тук някъде трябвало да има човек, който можел да ни прекара до другия бряг. Мисля, че имаше предвид теб. Е, ще ни прекараш ли?

— А, онзи, дето си търси жената. Да, той винаги се е държал приятелски с мен и щом ви препоръчва, май ще трябва да ви помогна. Моята лодка може да събере четирима души.

Мъжагата ни махна да го последваме.

— Тя няма да дойде с нас — каза Аджиа.

Ала Доркас ни следваше на известно разстояние и изглеждаше така изгубена, че аз изостанах малко, за да я успокоя.

— Ще ти услужа с мантията си — прошепнах й аз. — Тя е не по-малко мокра от теб, но ако тръгнеш право по пътеката, не след дълго ще се озовеш в коридора, където е по-топло и по-сухо. После можеш да потърсиш една врата, на която пише „Джунглата“. В тази градина слънцето грее достатъчно силно, за да успееш да се сгрееш.

Млъкнах за миг и тутакси си спомних за ужасяващия рев, който бях чул в джунглата. Добре че Доркас не даваше никакви видими признаци, че е чула предложението ми. Нещо в изражението й ме караше да си мисля, че се страхува от Аджиа. Тя гледаше някак безпомощно, като човек, който, без да иска е разочаровал някого. Въпреки това не бях никак сигурен, че Доркас си дава някаква сметка за света, който я заобикаля, повече от някой сомнамбул, да речем.

Почувствах се гузен, че не съм успял да разсея поне малко тъгата й, аз продължих:

— В коридора има един мъж, кураторът. Сигурен съм, че той ще се опита поне да ти намери някакви дрехи и огън, на който да се сгрееш.

Вятърът заметна кестенявата коса на Аджиа и тя се обърна към нас.

— Просякините в този град са твърде много, за да седне човек да се кахъри за тях. Не можеш да й помогнеш с нищо, Севериън.

Дочул репликата на Аджиа, Хилдегрин ни хвърли един поглед през рамо.

— Знам една жена, която може би ще я приеме. Ще я измие и сигурно ще й даде някакви дрехи. Като я гледам така, хич не е за изхвърляне, макар да се е окаляла до ушите.

— Ти какво всъщност правиш тук? — тросна му се Аджиа. — Разбрах, че наемаш черноработници, поне така пише във визитката ти, но по каква работа си дошъл тук?

— Ти сама го каза, госпожичке, по работа. По моя си работа.

Доркас започна да трепери.

— Честна дума — настоях аз — ако просто се върнеш назад, няма начин да не откриеш коридора. Там е доста по-топло от тук. Но не ходи в джунглата. Можеш да поседнеш в Пясъчната градина и там да се изсушиш.

Нещо от казаното изглежда докосна съзнанието й.

— Да — прошепна тя. — Да.

— Пясъчната градина? Искаш ли да отидеш там?

— Слънце — промълви Доркас едва чуто.

— Ей го и старото ми корито — обяви Хилдегрин. — Като сме толкова много, ще трябва да помислим как точно да се настаним в нея. Седнете ли в лодката, гледайте да не шавате много-много, защото може да се обърнем. Едната жена отпред, ако обичате, а другата да седне отзад, заедно с младия господин.

— С удоволствие бих поел едното гребло — казах аз.

— Гребал ли си някога преди? Знаех си, че не си. Не, по-добре седни отзад, както ти казах. Да гребеш с две гребла, не е кой знае колко по-трудно от гребането с едно. Возил съм по половин дузина пътници в тая лодка и пак съм гребал сам.

И лодката му, като него самия, изглеждаше широка, груба и трудноподвижна. Носът и кърмата й бяха четвъртити, макар и леко стеснени, а единствените напречни ребра се намираха точно под халките на греблата. Хелдегрин се качи първи и с помощта само на едно гребло успя умело да приближи лодката до брега, така че да можем да се качим, без да се намокрим особено.

— Ти — каза Аджиа и хвана Доркас за ръката — седни отпред.

Доркас понечи да й се подчини, но Хилдегрин я спря.

— Ще ме извиняваш, госпожичке, но предпочитам ти да седнеш на носа. Искам да наглеждам малката, докато греба. Както сама виждаш, на нея нещо не й е наред, затова трябва да я държа под око. Бог знае какво може да й хрумне.

Най-неочаквано и Доркас реши да се включи в разговора.

— Аз не съм луда — каза тя. — Само се чувствам така, сякаш… току-що са ме събудили.

Хилдегрин все пак я накара да седне отзад.

— И тъй — каза той, докато отблъскваше лодката от брега — предстои ви да преживеете нещо, което никога няма да забравите. Сега ще прекосите Езерото на птиците, което се намира точно в средата на Градината на вечния сън.

И греблата му се забиха във водата, издавайки звук, който ми се стори някак меланхоличен.

Попитах защо са го нарекли Езерото на птиците.

— Според мен, защото в него често намират мъртви птици. А може и да е заради многото птици наоколо. Хората не обичат смъртта. Рисуват я по какви ли не отвратителни начини. Но за птиците тя е просто добър приятел. Смъртта, искам да кажа. Там, където мъртвите хора са повече от живите, човек винаги може да види страшно много птици. Поне според мен.

Аз си спомних за нашия некропол и кимнах.

— Ако се вгледате сега над рамото ми, ще видите доста неща, които нямаше как да мернете от другия бряг, най-вече заради храсталаците. Може би виждате, ако не е прекалено мъгливо, чак докъде се простира градината. Виждате ли как там някъде мочурището преминава в гора?

Аз кимнах, Доркас също.

— Някой решил, че тази градина трябва да прилича на кратера на застинал вулкан. Или на устата на мъртвец, казват някои, но аз не мисля така.

Двамата с Доркас отново кимнахме. Аджиа седеше на не повече от три крачки от нас, но аз не можех да я видя, тъй като широките рамене на Хилдегрин я скриваха изцяло.

— Ей там — продължи той, тръсвайки енергично брадичката си, за да ни покаже посоката — сигурно вече виждате едно черно петно. Някъде на границата между езерото и мочурището. Това е пещерата на Кумаен — жената, която знае всичко за миналото, бъдещето и всичко останало. Някои твърдят, че цялото това място е било построено заради нея, но аз не го вярвам.

— Как е възможно това? — кротко попита Доркас.

Хилдегрин й отвърна:

— Казват, че Самодържецът я искал тук, за да може да дойде и да говори с нея, без да му се налага да прекоси половината свят. Не знам дали е така, но понякога тук се появяват странни хора, а под широките им наметала току проблясват скъпоценни камъни и стомана. Не ги знам кои са, пък не ми и трябва. Колкото до нея, бъдещето не ме тревожи, а миналото си вече го знам, тъй че не виждам защо трябва да ходя до пещерата. Но там често ходят хора, които искат да разберат дали бракът им ще бъде щастлив или дали ще им провърви в някое търговско начинание. Казват, че някои от тях не се връщали.

Почти бяхме достигнали центъра на езерото. Градината на вечния сън се възправяше около нас като огромна купа с покрити със сивкавозеленикав мъх стени. Все още ми беше доста студено, отчасти заради факта че просто седях неподвижен, вместо да се стопля с гребане. Хрумна ми неприятната мисъл, че тази странна вода може да е повредила някак си острието на Терминус Ест. Изведнъж ми се прииска да го измъкна веднага от ножницата, за да подсуша острието му и да го полея със смазка, но въпреки това не го направих. Като че ли странната магия на това място ми забраняваше да го сторя. А градината наистина беше омагьосана. Можех почти да чуя нейното жужене, извиращо сякаш от причудливата вода с цвят на чай. Сякаш тих хор напяваше заклинания на непознат за мен език. Мисля, че всички го усещаха, дори Хилдегрин и Аджиа.