Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (9)

9

Палатин, един от седемте хълма на Рим, се издига зад Арката на Константин и полегатите му склонове са осеяни с алабастрено бели антични руини. На него трябваше да се състои срещата.

На четвърт миля северно от портата „Григорио“ е разположена древна постройка — навес от зеленина, закрепен върху колони с растителност, която се спуска отстрани; бюст на император Домициан се издига на пиедестал с канелюри в края на каменен път, който минава покрай мраморните отломки на порутени стени. Клоните на диви маслини почиват върху насечени скали, зелено-кафяви лози се провират през камънака като паяжина, просната по напукания, но неостаряващ мрамор. В края на пътя, зад покритото с петна сурово лице на Домициан, се виждат останките на фонтан, построен на хълма. Постройката ненадейно свършва без изход от едната страна.

Спокойната обстановка събужда образи: в проникващите през надвисналите клони слънчеви лъчи крачат облечени в тоги представителни мъже, потънали в размисъл за съдбините на Рим и на разширяващата се империя, изпълнени с безпокойство за зачестилите злоупотреби, присъщи на неограниченото могъщество и огромната власт, и може би се питат кога ще настъпи началото на края.

Този горски фрагмент от едно друго време бе мястото на срещата. Времето: трийсетминутният интервал между три и три и половина, когато слънцето се намира почти в средата на западната част на небосвода. Тук щяха да се срещнат двамата — всеки с различна цел, добре съзнаващи, че различията могат да донесат смъртта на единия или другия. Никой не желаеше този изход. Следобедът щеше да мине под знака на предпазливостта.

Беше три без двайсет. Хейвлок се бе разположил зад храстите на съседния хълм, надвесен над градината, на няколкостотин фута над бюста на Домициан. Беше загрижен, ядосан и очите му неспокойно оглеждаха каменния път и дивите поля отвъд стените. Само преди половин час от едно кафене срещу „Екселсиор“ на „Виа Венето“ той беше видял онова, от което се опасяваше. Секунди след като червенокосият Огилви излезе през стъклените врати от хотела, той бе прехванат от един мъж и една жена, които спокойно — прекалено спокойно — излязоха от бижутерския магазин в съседство. Магазинът имаше извит входен коридор покрай витрината и това даваше добра възможност за наблюдение. Мъжът от Вашингтон зави за момент надясно, спря за кратко и се вля в потока пешеходци, движещи се наляво. Двамата други го наблюдаваха — издаваха ги малките жестове и беглите погледи в негова посока. Стана ясно, че е невъзможно Апаха да бъде отвлечен, преди да стигне до Палатин. Сигурно Огилви е очаквал подобен опит и е взел съответни мерки за защита. В разговора по телефона бившият таен агент, сега прехвален стратег, беше самата услужливост: разполагал с достатъчно данни — макар и секретни — които бил готов да предаде, и сред тях Майкъл щял да намери онова, което търси.

Не се безпокой, Навахо. Ще поговорим.

Но ако Апаха разполагаше с логични обяснения, които да предложи, той не се нуждаеше от охрана. И защо Огилви с такава готовност се съгласи на среща в усамотено място? Защо не предложи обикновена среща на улицата или в някое кафене? Един човек, който е уверен във важността на новините, които носи, не предприема подобни мерки за защита, а стратегът направи именно това.

Дали вместо обяснение Вашингтон не изпращаше ново послание?

Моето елиминиране?

Не съм казвал, че можем да те убием. Не живеем чак в такава страна… От друга страна, защо не? Подполковник Лорънс Бейлър Браун, разузнавач, посолство на САЩ, Рим.

Ако във Вашингтон са стигнали до същото заключение са изпратили висококвалифициран убиец. Хейвлок уважаваше таланта на Огилви, но не се възхищаваше от него. Бившият оперативен работник беше от хората, които оправдават собствените прояви на насилие прекалено леко, с повърхностни философски разсъждения, за да демонстрират отвращението си дори от необходими актове на насилие. Оперативните партньори обаче усещаха нещата много точно. Огилви си беше убиец, тласкан от вътрешни импулси да отмъсти на изгарящите го страсти, които беше в състояние да скрие от всички, с изключение на онези, които работеха с него под максимален стрес. Хората, които го познаваха в тази му светлина, правеха всичко възможно никога повече да не работят заедно с него.

След Истанбул Майкъл постъпи по начин, който изненада и самия него. Той се свърза с Ентъни Матиас и го посъветва да извади Огилви от оперативна работа. Обясни му, че този човек е опасен. Майкъл беше готов да се яви пред стратезите на закрито съвещание, но както винаги Матиас намери по-доброто решение, което да не противопоставя двамата бивши партньори. Огилви беше експерт; малцина можеха да се похвалят с такъв опит в провеждането на тайни операции. Държавният секретар разпореди да бъде повишен и го направи стратег.

От известно време Матиас отсъстваше от Вашингтон и това беше доста обезпокоително. Често се налагаше да се вземат решения, без да бъдат обмислени последиците, защото нямаше хора, които можеха да оценят ситуацията в нейната дълбочина. И неотложността да бъде решена една криза често се превръщаше в зелена светлина за действие.

Най-сетне, помисли си Хейвлок, когато погледът му се спря на една фигура в далечината на ливадата зад дясната стена. Това беше мъжът, който излезе заедно с жената от бижутерския магазин до „Екселсиор“ — онзи, който прикриваше Огилви. Майкъл погледна наляво и видя и жената. Тя стоеше на стъпалата на древна баня и държеше скицник в лявата си ръка. Дясната обаче, вместо да държи молив, беше мушната под ревера на габардиненото манто. Хейвлок отново прехвърли поглед към мъжа вдясно. Той вече беше влязъл в парка и дори бе успял да седне на тревата с отворена книга в скута — един римлянин, потърсил час спокойствие, за да почете. Но не бе съвпадение, че и той бе пъхнал ръката си в горната част на сакото от туид. Двамата поддържаха връзка и Майкъл се досещаше на какъв език. Италиански.

Значи са италианци. Не сътрудници от посолството, не агенти на ЦРУ, не Бейлър; всъщност наоколо не се виждаха никакви американци. Когато пристигне Огилви, той ще е единственият. Логично: да се отстрани всякакъв американски персонал, да се елиминира всяка възможност за установяване на евентуално участие. Да се използват само местни хора, мъже и жени, които могат да бъдат пожертвани. Елиминирани.

Защо? Защо този случай представляваше криза? Какво бе направил или какво бе онова, което знаеше, за да поискат във Вашингтон смъртта му? Първо се бяха опитали да го отстранят, използвайки Джена Карас. Сега желаеха смъртта му. Боже господи, какво става?

Имаше ли и други, освен тези двамата? Той присви очи срещу слънцето и внимателно огледа всички скрити кътчета, разбивайки терена на парцели — една трудна задача. Лятната къща на Домициан не бе измежду забележителностите на Палатин — по-скоро бе една незначителна антика, оставена на милостта на времето. Отвратителният март също бе прокудил посетителите. В далечината, на едно възвишение на изток групичка деца играеха под погледите на двама възрастни, сигурно учители. Долу, в южна посока, се простираше неокосена зелена поляна, прошарена с мраморни колони от ранната империя, стоящи като изправени, безкръвни трупове с различна височина. Освен двойката не се виждаше никой друг на това място, избрано навремето от Домициан като място за отдих. Разбира се, ако те бяха добри снайперисти, нямаше никаква необходимост от подсигуряване. Входът беше един и всеки, който би се опитал да се прехвърли през стената, щеше да се превърне в лесна цел. Мястото бе идеално, за да бъде елиминиран някой. Използвай колкото може по-малко местни сътрудници и винаги помни, че те могат да се проявят като изнудвачи.

Тази иронична мисъл се беше появила в главата му подсъзнателно. Цяла сутрин Майкъл бе обикалял Палатин, избирайки място с определени предимства, които сега можеха да бъдат обърнати срещу него. Отново погледна часовника си: три без четиринайсет. Време бе да действа, и то бързо, но не можеше да го направи, преди да е видял Огилви. Апаха беше умен; той разбираше, че за него е добре да не се показва до последния момент, приковавайки по този начин вниманието на противника си върху очакваното му появяване. Майкъл също знаеше това и реши да се концентрира върху вариантите, с които разполагаше: жената със скицник в ръка и мъжът, подпрял лакът на тревата.

Той се появи изведнъж. В три без една минута червенокосият агент пристигна. Първо се видяха главата и раменете му, докато вървеше нагоре по пътя от портата „Григорио“. Мина покрай мъжа, без да му обърне внимание. Има нещо странно, помисли Хейвлок, нещо в самия Огилви. Дали бяха дрехите, които както обикновено бяха измачкани и лошо му стояха… и някак възголеми за набитата му фигура. Каквото и да беше, той изглеждаше различен, макар и не в лицето… всъщност беше още твърде далече, за да се види лицето му ясно. По-скоро нещо в походката, в раменете, странно напрегнати, сякаш плавният наклон на хълма бе много по-стръмен. Апаха се бе променил след Истанбул; седемте изминали години явно не бяха добри за него.

Огилви стигна до останките от мраморната арка на входа. Очевидно възнамеряваше да влезе. Беше три часът — началото на интервала, през който трябваше да се осъществи срещата.

Майкъл се прокрадна от храстите, зад които се бе скрил, през високата трева по наклона на поляната, като се стараеше тялото му да е по-близко до земята. Направи широка дъга на север и се озова в основата на възвишението. Пак погледна часовника си — бяха изминали почти две минути.

Жената сега се намираше над него, на около стотина ярда в центъра на поляната, вдясно под къщата на Домициан. Не можеше да я види, но знаеше, че не е помръднала. Беше избрала мястото така, че да й дава най-големи удобства за наблюдение — навик на убиец. Майкъл тръгна нагоре към нея, промъквайки се почти пълзешком, като разделяше внимателно тревата пред себе си и се вслушваше да дочуе гласове. Не чу нищо.

Стигна до билото. Жената сега се намираше право пред него, все още изправена на първите стъпала, водещи надолу към древната мраморна баня. Държеше скицника пред себе си, но не гледаше в него Погледът й беше насочен към входа, концентрацията й — абсолютна, а тялото — в напрегната поза. В този момент Хейвлок видя, че ръката на яката жена вече не беше на ревера. Беше я скрила под габардиненото палто и без съмнение стискаше пистолет, готова да го извади мигновено и да се прицели точно, без да е необходимо да се съобразява с неудобствата при изваждането на оръжието от джоб. Майкъл се страхуваше от оръжието, но апаратът за радиовръзка го безпокоеше повече. След секунди само той можеше да му помогне, но в момента беше негов враг, също смъртно опасен, както и пистолетът.

За пореден път погледна часовника, притеснен от безмилостно изтичащите секунди. Крайно време беше да действа. Придържайки се малко под билото, той тръгна да заобикаля каменния ров, който водеше към римската баня. Огромни плевели излизаха през пукнатините в стените на рова, покриваха го, от което той изглеждаше като огромна грозна стоножка. Хейвлок размести влажната мръсна растителност и продължи напред, лазейки по корем в мраморното корито. Трийсет секунди по-късно вече излизаше от сплетените плевели в древните останки на каменния басейн, който преди много столетия бе предлагал уют на изнежените тела на разглезени императори и куртизанки. На седем фута над него — само през осем разбити стъпала — стоеше жената, чиято задача беше да го убие, ако човекът, който я беше наел, не успееше да направи това. Стоеше с гръб към него и дебелите й крака бяха здраво забити в земята като на сержант, готов да отдаде команда за стрелба на наказателен отряд.

Той огледа останките на мраморното стълбище — изглеждаха нестабилни, а на нивото на второто стъпало железен парапет, висок около един фут, предпазваше посетителите да не слизат по-надолу. От тежестта на човешкото тяло камъкът сигурно щеше да изпука и този звук щеше да бъде последният за него. А какво би станало, ако звукът е съпроводен от силен удар? Знаеше, че трябва да решава бързо, да се движи бързо. Всяка изтекла минута засилваше безпокойството на убиеца, който го очакваше в парка на Домициан.

Безшумно заопипва с ръце под преплетените плевели и след малко намери твърд кръгъл предмет: мраморен къс, издялан от майстор преди две хилядолетия. Стисна го в дясната си ръка, а с другата изтегли от колана пистолета „Лама“ който беше взел от мафиота неудачник в Чивитавекия. Преди много години се бе научил да стреля както с дясната, така и с лявата ръка и това умение сега щеше да му свърши добра работа. Ако ходът се окажеше неуспешен, трябваше да убие наемничката. Но този ход беше резервен, само една от възможностите да остане жив. Искаше да отиде на срещата в градината на Домициан.

Безкрайно внимателно присви крака под себе си и се приготви за скок. Жената се намираше само на четири фута точно над него. Той вдигна дясната си ръка с мраморния отломък в нея и скочи, като в същото време го запрати с все сила към широкия гръб.

При изшумоляването инстинктът на жената сработи. Но преди да успее да се обърне, камъкът я удари. Заби се в шията и по косата й изби кръв. Хейвлок се втурна нагоре по стълбите, грабна я през кръста, дръпна я през ниския парапет и затисна с ръка устата й, за да задуши вика. Двамата се прекатуриха през парапета върху каменния под на банята и в същия миг Майкъл стовари коляното си между едрите й гърди, забивайки дулото на своята „Лама“ в гръкляна й.

— Сега ме чуй! — прошепна той през зъби, знаейки, че нито посолството, нито Огилви ще наемат сътрудник, който не говори английски и може да не разбере разпорежданията. — Включи предавателя и кажи на приятеля си да дойде тук веднага! Кажи му, че е наложително. Кажи му също да мине през горичката под арката. Защото не искаш американецът да го види.

— Cosa dici^[1]?

— Ти ме чу и знам, че ме разбираш! Направи каквото ти казвам! Кажи му, че мислиш, че и двамата сте предадени. Prudente! Io parlo italiano! Capisci?^[2] — добави Хейвлок и за по-убедително усили натиска едновременно с коляното и с дулото на пистолета. — Presto^[3]!

Жената изкриви лице от болка и със сила пое въздух през стиснатите си зъби; широкото й мъжко лице се надигаше като на кобра, хваната във вилка, преди да е нанесла удара. Докато Майкъл отместваше коляно, тя вдигна ръка към ревера на палтото и го обърна, откривайки миниатюрен микрофон във формата на дебело копче, зашито към плата. В центъра му се виждаше малък превключвател, който тя натисна. Чу се слаб мелодичен звън, сигналът измина триста ярда до западния склон на Палатин и тя заговори:

— Trifoglio, trifoglio^[4] — бързо произнесе тя паролата. — Ascolta! C’e un’emergenza…!^[5] — Тя изпълни нареждането на Майкъл и тихата настойчивост в гласа й съумя да предаде паниката, която изпитваше от дулото, забито в гръкляна й. В отговор се чу изненаданият металически глас на италианец.

— Che avete^[6]?

— Sbrigatevi^[7]!

— Arrivo^[8]!

Хейвлок се изправи, дръпна жената на колене и рязко разтвори палтото й. Пристегнат с широк колан, над кръста й се виждаше дълъг кобур, от който стърчеше дръжката на „Магнум“ автоматик. Неестествено дългият кобур позволяваше в него да се скрие перфориран цилиндър, завинтен на цевта — заглушител, фиксиран за постоянно и очевидно прострелян за точност. Тази жена наистина беше професионалист. Майкъл бързо извади оръжието и го мушна в колана си. След това грубо я изправи на крака и я избута до второто стъпало, откъдето през върховете на металната оградка се виждаше старинната баня. Стоеше зад нея, притиснал тялото си в нейното, за да я обездвижи, не сваляше ламата от дясното й слепоочие, като същевременно бе заклещил врата й с лявата си ръка. Секунди по-късно той видя партньора й да тича приведен през храсталаците под постройката. Внезапно рязко затисна врата на жената, а с другата си ръка блъсна главата й напред в смазващо менгеме. Тялото се отпусна в ръцете му — жената щеше да остане в безсъзнание на Палатин до вечерта. Не искаше да я убива, тя трябваше да разкаже за случилото се на патриотите, които я бяха наели. Дръпна се встрани и тя се свлече покрай мраморната стена на пода. След това зачака.

Мъжът предпазливо се показа на поляната, като държеше ръка под туидовото си сако. Времето течеше прекалено бързо, интервалът бе почти преполовен. Още някоя минута и убиецът от Вашингтон наистина щеше да се обезпокои. Ако излезе от постройката и види, че охраната му не е по местата си, ще заподозре провал и ще избяга. Не бива да го допуска! Отговорите, които Хейвлок търсеше, се намираха на петдесет ярда разстояние в едни развалини от древността. След като овладее ситуацията — само да може да го стори — въпросите му щяха да намерят своите отговори. Хайде, наемнико, направи своя ход — мислеше си Хейвлок, докато италианецът приближаваше.

— Trifoglio, trifoglio — прошепна рязко Майкъл, събра в шепа боклук от стъпалата и го хвърли през перваза на мраморния басейн вдясно от себе си, към противоположния край на кръглата дупка.

Като чу гласа, който повтаряше паролата, и видя падащите парчета боклук, мъжът се затича. Хейвлок се изтегли вляво и приклекна на третото стъпало, хванал с една ръка стърчащия връх на един от прътовете на парапета, опитвайки с крака каменните стъпала — те трябваше да го издържат.

И наистина го издържаха. Когато италианецът стигна до ръба на старинния басейн, Майкъл излетя над парапета и толкова го изненада и уплаши, че той остана парализиран за момент от обхваналата го паника. Хейвлок се хвърли напред, замахна и стовари ламата в лицето на италианеца, раздробявайки кости и зъби. Кръв бликна от устата му и обля ризата и сакото. Мъжът залитна, но Хейвлок го подхвана, обърна се и го прехвърли през ръба на басейна. Италианецът полетя с разперени ръце и крака и остана да лежи неподвижно на дъното, проснат върху тялото на жената с глава, забита в корема й. Той също ще има какво да разказва — помисли си Майкъл. Държеше стратезите във Вашингтон да узнаят за случилото се, защото, ако не получеше отговори на въпросите си през следващите няколко минути, Палатин щеше да бъде само началото.

Хейвлок напъха със сила ламата във вътрешния джоб на сакото си, усещайки неудобния грамаден магнум под колана. Искаше да задържи и двете оръжия: ламата бе къс и лесен за скриване, докато магнумът с фиксирания заглушител имаше предимства в ситуации, когато не трябва да се вдига шум. Изведнъж почувства как го облива студената вълна на отчаянието. Само преди двайсет и четири часа мислеше, че никога повече няма да хване оръжие, че започва нов живот. Ненавиждаше оръжията, страхуваше се от тях и тъкмо затова си бе наложил да ги овладее, за да остане жив и да може да накара да замлъкнат другите оръжия — онези от неговото детство. Началото, ужасните дни, животът, който мислеше, че е оставил зад гърба си. Да се намерят оскърбителите, живите да могат да живеят… да бъдат ликвидирани убийците от Лидице, каквито и да са те. Това бе животът, който искаше да изостави, но убийците не му позволяваха, макар и приели вече друг облик. Той закопча сакото си и тръгна към входа на лятната къща, в която го очакваше човекът, дошъл със задача да го ликвидира.

Докато приближаваше към порутената мраморна арка, очите му инстинктивно оглеждаха земята, а краката му отбягваха нападалите клони, за да не изпращят под тежестта на стъпките му и да издадат присъствието му. Стигна до назъбената стена на арката и тихо сви встрани от входа. Предпазливо разтвори спускащите се отгоре лози и надзърна вътре. Огилви беше в далечния край на мраморната пътека до пиедестала с бюста на Домициан. Пушеше цигара и разглеждаше хълма вдясно на постройката, същото възвишение, на което Майкъл се беше крил до преди двайсетина минути. Апаха бе направил своите изводи и точността на анализа му бе очевидна.

Беше хладно и Майкъл забеляза, че измачканото сако на Огилви е закопчано. Видя също, че това няма да му попречи бързо да извади пистолет. Майкъл съсредоточи вниманието си върху лицето на стратега — промените в него бяха изненадващи. Бе много по-бледо, откакто Майкъл си го спомняше. Бръчките сега изглеждаха изсечени по-дълбоко и сякаш бяха по-дълги, подобно на следите на времето по напукания мрамор на античната постройка. Не беше нужно да е лекар, за да забележи, че Огилви е сериозно болен. Ако все още имаше някакви сили в това тяло, те бяха толкова добре скрити, както оръжията, които носеше със себе си.

Майкъл пристъпи вътре, беше нащрек, готов да реагира на всякакво неочаквано движение от страна на бившия агент.

— Здравей, Ред — каза той.

Огилви леко извърна глава, показвайки, че е забелязал Майкъл с периферното си зрение още преди той да го поздрави.

— Радвам се да те видя, Навахо — отговори стратегът.

— Остави това „Навахо“. Тук не е Истанбул.

— Тук не е, но там ти спасих задника, нали?

— Спаси ме, след като почти успя да ме убиеш. Казах ти тогава, че онзи мост е капан, но ти, моят така наречен началник — колко много е злоупотребявано с този термин — настоя на своето. И дойде за мен, защото ти казах за капана пред нашия контрольор на „Месрутийет“. Щеше да те съсипе в доклада си за операцията.

— И все пак дойдох за тебе — настоя Огилви гневно и по бледото му лице плъзна червенина. След това се овладя, уморено се усмихна и сви рамене: — Това е без значение, по дяволите.

— Наистина е без значение. Мисля, че би рискувал и своя живот, и този на децата си, за да се оправдаеш, но както каза, ти наистина се върна тогава. Благодаря ти за това. Беше по-бърз начин, макар и не по-безопасен, отколкото да скоча в Босфора.

— Нямаше да оживееш.

— Кой знае?

Огилви хвърли цигарата си на пода, смачка я с ток и пристъпи напред.

— Не и децата, Хейвлок. Аз да. Децата — не.

— Добре, без децата. — При споменаването на децата, без да вложи никакъв умисъл, Майкъл почувства моментно притеснение. Спомни си, че децата му бяха отнети от съда. Този изведнъж остарял мъж живееше сам в своя свят на сенки и изгарящи го страсти.

— Нека поговорим — предложи човекът от Вашингтон и се насочи към една от мраморните пейки покрай каменния път. — Седни… Майкъл. Или може би Майк? Не помня.

— Ти, ако искаш, седни. Аз ще остана прав.

— Е, сядам. Нямам нищо против да си призная, че се чувствам смазан. Вашингтон е далече и полетът е дълъг. От край време не мога да спя в самолети.

— Изглеждаш уморен.

При тази забележка Огилви спря и погледна Хейвлок.

— Интересно — каза той и седна. — Кажи ми, Майкъл. Ти чувстваш ли се уморен?

— Да — отговори Хейвлок, — от целия проклет живот. От всичко, което се случи. С нея. С мене. От всички вас в онези стерилни бели кабинети и с мръсните ви мисли… О, Бог да ми е на помощ, аз бях част от вас. Какво си мислите, че правите? Защо го направихте?

— Това е сериозно обвинение, Навахо.

— Вече ти казах. Остави това шибано прозвище!

— Като име от капака на кутия със сладкиши, а?

— По-зле. За да си наясно, племето навахо е от групата на апахите, но за разлика от тях, е било мирно и повече загрижено за собственото си оцеляване. Това име не ми пасваше в Истанбул, още по-малко подходящо е сега.

— Това е интересно. Не го знаех. Не ти ли се струва, че е нещо, което някой, роден в друга страна — и доведен след тягостно детство, изживяно на друго място — открива изненадващо за себе си. Искам да кажа, че да се изучава този вид история е своеобразен начин да се изрази „благодарност“, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбираш. Едно дете преживява кланета, вижда как приятели и съседи са разстреляни с картечница в полето и телата им нахвърляни в ями, вижда майка си изпратена бог знае къде, но разбира, че никога повече няма да я види. После се крие из горите, без да има какво да яде, освен онова, което улови или открадне, ужасено от мисълта да се покаже пред другите. И тогава го откриват и му се налага да прекара следващите няколко години по улиците, пренасяйки експлозиви, пристегнати на гърба му, намирайки път между врагове, всеки от които може да стане неговият палач. И всичко това преди още да е навършило дори десет години, а когато става на дванайсет, баща му вече е ликвидиран от Съветите… Такова дете, когато най-сетне се установи в безопасност, ще иска да научи всичко за това място. То наистина ще казва: „Благодаря, че ми позволихте да дойда тук!“ Не си ли съгласен с това… Хавличек!

Значи строго секретното не е останало тайна за стратезите. Разбира се, че вече знаят — той трябваше да се сети за това — след като собствените му действия го направиха наложително. Единствената гаранция, която му дадоха, бе, че оригиналното му досие ще бъде достъпно за онези, които трябваше да знаят фактите, но само на най-високо ниво. Другите, под това ниво, щяха да разполагат с приложението, съставено от британската МИ-6. Словашки сирак, родители, убити по време на британска бомбардировка, проверен и представен за осиновяване и емиграция. Това бе всичко, което трябваше да знаят, всичко, което можеше да им потрябва. Преди. Вече не.

— Това, което говориш, няма отношение към момента.

— Защо, може би има — каза бившият агент, намести се на пейката и небрежно посегна към джоба на сакото си.

— Не прави това.

— Какво?

— Ръката ти. Дръж я настрани.

— О, съжалявам… Както казах, всички тези неща от миналото може да имат отношение към настоящите събития. Човешката способност да поема емоции не е толкова голяма; те се натрупват, нали разбираш какво искам да кажа? И един ден нещо се пречупва и без човек да осъзнава, главата му почва да си прави шеги с него. Той се връща назад, много назад — когато са му се случили разни ужасни неща — и онези години и поведенческите мотиви на хората, които е познавал, започват да се смесват с годините и хората днес. Той започва да обвинява настоящето за отвратителните неща, които са му се случили в миналото. Ето това става с много хора, които са живели по начина, по който сме живели ние с тебе. Дори не бих го нарекъл нещо необикновено.

— Свърши ли? — осведоми се Хейвлок остро. — Защото, ако си…

— Върни се с мене, Майкъл — прекъсна го човекът от Вашингтон. — Имаш нужда от помощ. Ние сме тези, които могат да ти помогнат.

— И ти прелетя пет хиляди мили, за да ми кажеш само това? — извика Хейвлок. — Това ли е твоята информация, твоите обяснения?

— Чакай малко, по-спокойно.

— Не, ти почакай! Ти се успокой, защото ще ти трябва всичкото спокойствие, което имаш! Което всички имате! Ще започна тука, в Рим, и ще продължа нататък, през Швейцария, Германия… Прага, Краков, Варшава… до самата Москва, ако се наложи! И колкото повече говоря, в толкова по-дълбока каша ще затъвате всички вие. Кой, по дяволите, си ти, че да ми обясняваш какво става в главата ми? Аз видях тази жена. Тя е жива! Проследих я до Чивитавекия, където ми се изплъзна, но разбрах какво сте й казали, какво сте й сторили! И смятам да тръгна след нея, но всеки ден забавяне ще ви струва скъпо. Започвам в мига, в който се разделим тук, и няма да можеш да ме спреш! Само включи на новините тази вечер и прочети утрешната преса. Тук, в Рим, има един разузнавач, много уважаван първи аташе, при това от малцинството — каква легенда наистина! Само че той е на път да загуби стойността си и цялата мрежа, преди слънцето да е залязло! Копелета нещастни! Какво си мислите, че сте?

— Добре, добре! — примоли се Огилви, разперил ръце във въздуха. — Всичко ти е ясно, но не ме обвинявай за опита ми. Такива бяха заповедите: „Върни го обратно, така че да му кажем всичко тук, на място. Опитай всичко, но не казвай нищо, не преди да си го извел от страната!“. Убеждавах ги, че няма да стане, че ти няма да се вържеш. Принудих ги да ми дадат опция за разкриване — не искаха, разбира се, но просто я изтръгнах от тях.

— Тогава говори!

— О’кей, о’кей, ще ти кажа. — Човекът от Вашингтон шумно изпусна въздуха от гърдите си и бавно поклати глава: — Боже, колко са оплетени нещата.

— Разплети ги тогава!

Огилви вдигна поглед към Майкъл и понечи да вдигне ръка.

— Една цигара, може ли?

— Дръпни ревера.

Стратегът разгърна ревера на сакото си, при което се показа пакет цигари, пъхнат в джоба на ризата му. Хейвлок кимна, Огилви извади пакета заедно с плосък кибрит. Изтръска една цигара в дясната си ръка и отвори кибрита; оказа се празен.

— Майната му — промърмори той. — Имаш ли огънче?

Майкъл бръкна в джоба си, извади кибрит и го отвори.

— Добре е да си струва онова, което смяташ да ми кажеш, защото…

Дали бе поради едва доловимото помръдване на червенокосата глава под него или неестественото положение на дясната ръка на Огилви, или отражението на слънцето от целофана на пакета цигари, той никога нямаше да може да обясни, но в съчетанието на тези случайни факти той видя капана, готов да щракне. Рязко изхвърли десния си крак и улучи дясната ръка на стратега. Силата на удара събори Огилви от пейката. Изведнъж във въздуха се появи разширяващ се облак от синкава мъгла. Майкъл се хвърли наляво през каменния път, запуши носа си и затвори очи, търкаляйки се по земята, докато не усети, че се удря в развалините на срутената стена, далече извън обхвата на облака.

Ампулата явно беше скрита в пакета цигари, а острият мирис, достигащ до постройката, му разкри какво е имало в тази ампула. Това бе нервнопаралитичен газ, потискащ контрола над мускулите, ако жертвата попадне в облака. Ефектът му продължаваше между един и три часа. Използваше се изключително при операции по отвличане и много рядко като прелюдия към ликвидиране.

Хейвлок отвори очи и се изправи на колене, опрял гръб в стената. Зад мраморната пейка човекът от Вашингтон се мяташе в тревата, задавено кашляйки, опитвайки се да се изправи въпреки конвулсиите на тялото му. Беше попаднал в периферията на облака, където концентрацията на газа стигаше само за моментна загуба на контрол.

Майкъл се изправи на крака и изчака синкавият облак да се разсее напълно, носен от бриза над Палатин. Усещаше болка от натъртванията от магнума в колана. Извади пистолета с грозния перфориран цилиндър на цевта и малко нестабилно се отправи през тревата към Огилви. Червенокосият дишаше с труд, но очите му бяха чисти. Той спря да се тресе и погледна първо Майкъл, а после оръжието в ръката му:

— Давай, Навахо — каза той почти шепнейки. — Спести ми неудобствата.

— Така си и мислех — Хейвлок не откъсваше поглед от измъченото, набръчкано лице на бившия агент, върху което се бе спуснала тебеширената бледност на приближаваща смърт.

— Не мисли. Стреляй.

— Защо аз? Искам да кажа, защо точно аз да правя нещата по-лесни? Или да ги усложнявам, ако човек се замисли. Ти не си дошъл, за да ме убиеш, а само за да ме отведеш. И освен това не разполагаш с никакви отговори на моите въпроси.

— Дадох ти отговорите.

— Кога?

— Само преди няколко минути… Хавличек. Войната. Чехословакия, Прага. Баща ти и майка ти. Лидице. Всички онези неща, които ти мислиш, че нямат отношение към момента.

— Какво, по дяволите, говориш?

— Главата ти е повредена, Навахо! Не те лъжа.

— Какво?

— Ти не си видял Карас! Тя е мъртва.

— Жива е! — изкрещя Майкъл, клекна до бившия си партньор и го улови за реверите на сакото. — Проклет да си, тя ме видя! И избяга от мене!

— Изобщо не е възможно — настоя Огилви, клатейки глава. — Ти не беше сам на Коста Брава — имаше и друг. Разполагаме с доклада му, а донесе и доказателства — скъсани парчета от дрехи, изцапани с кръвта й, която съвпада, и така нататък, знаеш как се проверяват тези неща. Тя умря на онзи плаж в Коста Брава.

— Това е лъжа! Аз бях там цялата нощ! Слязох до пътя и после на самия плаж. Нямаше никакви разкъсани дрехи, защото тя бягаше и не беше докосната, докато не я убиха, докато куршумите не се забиха в нея. Но която и да е била онази жена, тялото й беше отнесено непокътнато, без нищо да се скъса, без да останат каквито и да е следи по пясъка! Как би могло да има следи? Защо ще има? Този доклад, за който ми казваш, е лъжа!

Стратегът остана да лежи, без да помръдва; погледът му сякаш се забиваше в Хейвлок, а дишането му започна да се успокоява. Мозъкът му трескаво работеше и пресяваше истината там, където можеше да я намери.

— Било е тъмно — обади се накрая той с преднамерено равен глас. — Как си могъл да видиш?

— Когато слязох долу на плажа, слънцето беше вече изгряло.

Лицето на Огилви се изкриви, той отпусна глава на лявото си рамо, опитвайки се да приглуши разкъсващата болка, пронизваща гръдния му кош и ръката.

— Човекът, който написа онзи отчет, умря от инфаркт три седмици по-късно — каза стратегът с напрегнат шепот. — Свършил е на проклетата си яхта в залива Чесапийк. Ако си прав, в Държавния департамент сме изправени пред проблем, за който и двамата нищо не знаем. Помогни ми. Трябва да отидем до Паломбара.

— Ти трябва да отидеш до Паломбара. Аз няма да се прибера, докато не получа отговорите, които искам. Вече ти казах това.

— Трябва да дойдеш! Защото не можеш да си тръгнеш от тук без мене и това е вярно като Светото писание.

— Остаряваш вече, Апах! Взех този магнум от симпатичната дама, която беше наел. Между другото, приятелят й също е с нея на дъното на мраморната баня.

— Не говоря за тях! За него! — човекът от Вашингтон изведнъж се развълнува. Той се надигна на лакти и с очи, присвити от слънчевите лъчи, неспокойно заоглежда околните възвишения. — Чака и ни наблюдава — прошепна той. — Свали този пистолет! Възползвай се от момента. Бързай!

— Кой? Защо? С каква цел?

— За Бога, направи както ти казвам! Бързо!

Майкъл поклати глава и се изправи на крака.

— Ти наистина си пълен с малки мръсни номера, Ред, но май доста време не си ги упражнявал. И от тебе мирише на същото, което мога да подуша чак от Потомак…

— Недей! Не! — изкрещя бившият агент, широко отворил очи, вперени към върха на хълма. Неочаквано събрал остатъка от силата си, той скочи от земята, сграбчи Хейвлок и го дръпна настрани от каменния път.

Хейвлок вдигна цевта с прикрепения за нея тежък цилиндър и миг преди да я стовари върху главата на Огилви, чу два сухи изстрела отгоре. Огилви изохка, после шумно изпусна въздуха в гърдите си и омекна, отпускайки се назад в тревата. Гърлото му беше разкъсано — той бе загинал, спирайки куршума, предназначен за Майкъл.

Хейвлок се хвърли към стената в момента, когато се разнесоха още три изстрела. Куршумите изсвистяха над главата му, посипвайки го със ситни мраморни отломки. Той изтича до края на полусрутената стена, като държеше магнума пред лицето си. После надникна през V-образната пролука в камъните.

Тишина.

След това видя ръка, рамо. Зад шубраците. Ето сега! Той внимателно се прицели и бързо натисна спусъка четири пъти. Окървавена ръка се метна във въздуха, последвана от рамото на човек, който плонжираше на земята. След миг раненият мъж изскочи от гъстата зеленина и накуцвайки, забърза към билото на хълма. Беше гологлав, с късо подстригана коса и чернокож, с махагоново кафява кожа. Убиецът на Палатин се бе оказал резидентът в Рим за тайните операции в северния сектор на Средиземноморието. Дали беше натиснал спусъка от гняв, от страх или поради комбинация от двете — страх и гняв, че легендата му и цялата му мрежа могат да бъдат разкрити? Поредният въпрос, още един нищо неговорещ фрагмент от мозайката.

Хейвлок се обърна и се облегна на стената, изтощен, изплашен, уязвим както в детските си ужасни години. После погледна към Ред Огилви — Джон Филип Огилви, ако си спомняше правилно. Преди минута това беше един умиращ човек, сега вече беше мъртъв. Убит, спасявайки живота на другиго, когото не искаше да види убит. Апаха не беше дошъл да ликвидира Навахо, беше дошъл да го спаси. Но спасяването не бе от нещата, с които стратезите във Вашингтон се занимаваха; те самите бяха програмирани от лъжци. Които от своя страна държаха контрола в ръцете си.

Защо? С каква цел?

Нямаше време. Трябваше да се махне от Рим, от Италия. Да стигне до границата при Кол де Мулине, а ако не успее и там — до Париж.

При Джена. Само Джена, сега повече от всякога!