Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (7)

7

Четиримата души около масата в стаята на третия етаж в сградата на Държавния департамент бяха млади според вашингтонските разбирания за служители от висшия ешелон. Бяха на възраст от средата на трийсетте до края на четирийсетте, но с бръчките по лицата и уморените им очи изглеждаха по-стари. Работата им изискваше безсънни нощи, налагаше дълги периоди на безпокойство, които затвореният им начин на живот правеше още по-непоносими; никой от тях нямаше право да обсъжда с когото и да е било извън тази стая кризите, които трябваше да разрешават вътре в нея. Тези хора бяха стратезите на тайни операции, диспечерите на засекретени дейности, а патрулиращи във въздуха „кондори“ рискуваха всеки момент да бъдат свалени при тяхната най-дребна недооценка. Други — над тях — познаваха общата картина; други пък под тях планираха конкретните задачи. Но само тези мъже бяха наясно с всяка мислима вариация, с всяка вероятна последица от дадена операция — те бяха хората, които в крайна сметка даваха всяко разрешение. Всеки от тях беше специалист, във всеки от тях беше концентрирана голяма власт. Само те можеха да дадат команда на „кондорите“, за да излетят.

Но те не разполагаха с радарни решетки или с въртящи се антени, които да им помогнат; единственото, което ги ръководеше, бе екстраполацията на човешкото поведение. Задачата им се състоеше в анализа на действията и реакциите, и то не само на врага, а и на собствените им оперативни работници. Процесът на оценяване беше една непрекъсната борба, която рядко стигаше до развръзка по начин, който да задоволи всички. Вероятностите „Какво ще стане, ако…?“ се усложняваха в геометрична прогресия с всяко непредвидено развитие на планираните по друг начин събития, с всяка човешка реакция на рязко променилите се обстоятелства. Тези хора бяха като психоаналитици, търсещи пътя в един безкраен лабиринт на отклонения от нормалното, в който пациентите им просто са резултат от това разстройство на функциите. Те бяха специалисти в онази зловеща разновидност на живота, в която истината обикновено беше лъжа, а лъжите най-често бяха единственият начин да се оцелее. Стресът беше онзи фактор, който най-много ги плашеше, защото подложените на максимален или на продължителен стрес, независимо дали са врагове или свои хора, виждаха или правеха неща, за които не биха помислили при нормални обстоятелства. Абсолютно непредсказуемото, добавено към ненормалното, се превръщаше в една крайно опасна територия.

Именно до това заключение по отношение на кризата стигнаха четиримата късно вечерта. Подполковник Лорънс Бейлър Браун в Рим бе изпратил телеграмата си, кодирана с шифъра за екстрени случаи, а съдържанието й наложи изваждането на закрито досие, за да може всеки стратег да изучи фактите.

А те бяха неоспорими. Събитията, случили се на онзи усамотен плаж на Коста Брава, бяха потвърдени от двама независими очевидци: единият от тях самият Хейвлок — служител във Външния отдел, другият — човек на име Стивън Маккензи, непознат на Хейвлок оперативен работник с голям опит в провеждане на тайни операции. Същият беше рискувал живота си, за да донесе доказателството: разкъсани дрехи с кървави петна по тях. Всичко бе огледано под микроскоп и резултатите бяха положителни: Джена Карас. Причините, наложили това подсигуряващо потвърждаване, не бяха ясно изказани, но това и не беше необходимо. Връзката между Хейвлок и Карас бе известна на онези, които трябваше да знаят за нея; един човек, подложен на максимален стрес, би могъл просто да се срине душевно и да не може да довърши онова, което трябваше да бъде сторено. Вашингтон трябваше да знае. Тогава агент Маккензи бе получил заповед да заеме позиция на около двеста фута северно от Хейвлок; той бе разполагал с ясна видимост, потвърждението му беше абсолютно, а доказателството му — неоспоримо. Жената на име Карас беше убита онази нощ. Фактът, че Маккензи бе починал от сърдечен удар по време на плаване с яхтата си из залива Чесапийк само три седмици след завръщането си от Барселона, по никакъв начин не омаловажаваше приноса му. Лекарят, повикан от бреговия патрул, бе Рендулф — един уважаван и с безукорна репутация хирург от Източния бряг. Аутопсията, извършена при спазване на всички формалности, бе дала недвусмислено заключение: смъртта се дължеше на естествени причини.

Но дори оставяйки случилото се на самата Коста Брава, уликите срещу Джена Карас бяха подложени на подробен анализ. Държавният секретар Ентъни Матиас бе разпоредил за това и стратезите знаеха причината. Имаше още една връзка, която трябваше да се има предвид: тази, която съществуваше между Матиас и Майкъл Хейвлок вече почти двайсет години от момента, когато ученикът беше срещнал учителя в Принстънския университет. Двамата бяха чехи по рождение: единият се беше утвърдил като може би най-брилянтния геополитически ум в академичния свят, а другият представляваше един сякаш обзет от духове младеж, който отчаяно търсеше своето лице. Различията бяха значителни, но приятелството — здраво.

Антон Матиас бе пристигнал в Америка преди повече от четиридесет години като син на известен пражки лекар, който набързо бе съумял да изведе семейството си от Чехословакия, над която беше надвиснала сянката на нацизма, и беше добре дошъл сред медицинските среди. Докато имигрирането на Хейвлок бе съвместна тайна операция на британското и американското разузнаване; произходът му оставаше скрит, първоначално заради безопасността на самото дете. И докато стремителното издигане на Матиас в правителствените служби се дължеше и на редица влиятелни политически фигури, които открито търсеха съветите му, превъзнасяйки до небесата ума му, много по-младият пражанин търсеше своето утвърждаване чрез серия секретни операции, на които бе съдено никога да не видят светлината на деня. И все пак, независимо от разликите във възраст и в репутация, в интелект и темперамент, между двамата съществуваше невидима връзка, здраво поддържана от по-възрастния, от която по-младият никога не си беше позволил да се възползва.

Тези, които потвърдиха уликите срещу Карас, добре разбираха, че няма място за грешки, както и стратезите добре осъзнаваха в този момент, че телеграмата, получена от Рим, трябва да бъде внимателно проучена и да се предприемат деликатни мерки. А най-важното — за известно време да не се показва на Ентъни Матиас. Защото макар медиите да бяха оповестили, че държавният секретар е в отпуск, истината беше съвсем друга. Матиас беше болен — някои шепнешком споделяха, че е тежко болен — и въпреки че поддържаше чрез помощниците си връзка с департамента, не се бе появявал във Вашингтон близо пет седмици. Но онези от нищо непропускащите журналисти, акредитирани към Белия дом, които бяха заподозрели, че има друго обяснение, нито бяха съобщили, нито бяха публикували нещо друго.

И Рим не биваше да се превърне в едно допълнително бреме за Ентъни Матиас.

— Той, разбира се, халюцинира — обади се оплешивяващият мъж на име Милър, потупвайки с длан своето копие от телеграмата на масата пред себе си. Пол Милър беше психиатър — авторитет в диагностицирането на изменчивото поведение.

— Има ли данни в досието му, които биха могли да ни послужат? — попита един червенокос, набит мъж, облечен в измачкан костюм, риза с отворена яка и разхлабен възел на вратовръзката. Казваше се Огилви и беше бивш таен агент.

— Нищо, което би могло да ти бъде от полза — отвърна Даниел Стърн, стратегът вляво от Милър. Постът му беше директор на „Консулски операции“ — евфемизъм за шефа на отдела, занимаващ се със засекретените дейности на Департамента.

— Защо не? — запита четвъртият стратег, един консервативно облечен мъж, сякаш току-що слязъл от рекламата на Ай Би Ем в „Уолстрийт Джърнъл“. Седеше непосредствено до Огилви. Името му беше Доусън — адвокат и специалист По Международно право. Той настоя: — Да не би да казваш, че има… пропуски в служебното му досие?

— Да. Бюрократична задръжка по съображения за сигурност отпреди години. Никой впоследствие не се е главоболил да преразгледа материалите и така досието останало непълно. Но отговорът на въпроса, който Огилви зададе, може и да е там. Онова предупреждение, което ни се е изплъзнало.

— Как така? — попита Милър, като погледна над очилата си, и с разперени пръсти поглади оредяващата си коса.

— Може просто да не е издържал. И да е направил стъпката през ръба.

— Какво искаш да кажеш? — наклони се Огилви напред с не твърде приятно изражение на лицето. — Оценката зависи от наличните данни, дявол да го вземе!

— Струва ми се, че никой не е сметнал това за необходимо. Досието му е превъзходно. С изключение на едно-две избухвания, той е бил изключително продуктивен и сдържан при крайно тежки условия.

— Само дето днес му се привиждат мъртъвци по гарите — прекъсна го Доусън. — Защо?

— Познаваш ли Хейвлок? — запита Стърн.

— Само от разговорите, проведени с оперативни работници преди осем-девет месеца — отговори адвокатът. — Той трябваше да дойде със самолет за тях. Изглеждаше ефективен.

— Такъв беше — съгласи се директорът на Кон Оп. — Ефикасно действащ, продуктивен, сдържан, много здрав, много студен и много умен. Но нека имаме предвид, че именно за такъв е бил трениран още в ранна възраст при крайно необикновени обстоятелства. И може би точно на тях трябваше да се спрем. — Стърн направи пауза, взе един голям плик, извади от него папка с червена рамка и внимателно я разтвори. — Това тук е пълното досие за миналото на Хейвлок. Данните, с които сме разполагали преди, се отнасят до основните факти. Випускник на Принстън със степен по история на Европа и втора специалност славянски езици. Израсъл в Гринуич, Кънектикът. Сирак от войната, доведен от Англия и осиновен от семейство Уебстър, и двамата проверени. Онова, което всички сме видели, е препоръката от Матиас — човек, с когото и по онова време е било трудно да не се съобразяваш. Напълно очевидно е какво са видели вербовчиците тук, в Департамента: високоинтелигентен младеж с научна степен от Принстън, който не възразява да работи за бюрократите, даже е склонен да усъвършенства езиковите си умения и едновременно с това да се захване с дълбоко законспирирана работа. Но по отношение на езиците не е имало особена необходимост — родният му език е чешки и той го е знаел по-добре, отколкото сме допускали. Тук обаче разполагаме с останалата част от живота му и точно в нея може да се крият причините за кризата, която наблюдаваме сега.

— Но това е един огромен скок назад — обади се Огилви. — Защо не екипирате ситуацията? Не обичам изненадите, а параноици в оставка са последното нещо, от което имаме нужда.

— Въпреки това налага ни се да се занимаваме точно с такъв случай — намеси се Милър, като взе телеграмата в ръка. — Ако преценката на Бейлър може да означава нещо…

— Означава — отсече Стърн. — Той е един от най-добрите, които имаме в Европа.

— И все пак това е човек на Пентагона — добави Доусън. — Умението да преценява едва ли е от силните му страни.

— При него е — коригира го директорът на Кон Оп. — Той е чернокож и няма друг избор, освен да е добър.

— Всъщност възнамерявах да кажа — продължи Милър, — че Бейлър настойчиво препоръчва да приемаме Хейвлок сериозно. Той е видял онова, което твърди, че е видял.

— Което от своя страна е невъзможно — каза Огилви. — И което означава, че не е с всичкия си. И какво има там, Дан?

— Ужасни детски години — отговори Стърн, отгърна корицата на папката и прелисти няколко листа. — Знаел е, че е чех, но това е всичко, което и ние знаем. По време на войната в Англия е имало няколко хиляди чешки бежанци и именно това се посочва като причина за присъствието му там. Но не е истина. Имало е две истории: едната истинска, а другата — легенда. Той не е бил в Англия по време на войната, нито пък там са били родителите му. Прекарал е онези години в и около Прага. Преживял е един дълъг кошмар, който е съвсем истински за него. Всичко е започнало, когато е бил достатъчно голям, за да разбира нещата, които вижда. За нещастие, не можем да надзърнем в главата му, а това би могло да бъде от изключително значение сега. — Директорът се обърна към Милър: — Тук можеш да ни дадеш съвет ти, Пол. Той би могъл да стане крайно опасен.

— В такъв случай най-добре е да бъдеш по-ясен — каза лекарят. — Колко назад ще се върнем? И защо?

— Първо на въпроса „защо“ — отговори Стърн и извади няколко страници от папката. — Живял е с призрака на предателството от детска възраст. След това по време на пубертета и ранното му юношество — гимназията и годините в колежа — гнетящото напрежение вече го е нямало, но спомените сигурно са били твърде тежки за него. И след това — цели шестнайсет години — се връща в същия този свят. Може би е видял твърде много призраци.

— По-конкретно, Даниел — настоя психиатърът.

— За да бъдем по-конкретни — каза директорът, преглеждайки първата страница, — ще трябва да се върнем в месец юни 1942 година, по време на войната в Чехословакия. Та видите ли, името му не е Хейвлок, а Хавличек. Михаил Хавличек. Роден е в Прага някъде в средата на трийсетте години, но точната дата не е известна. Всички архиви са били унищожени от Гестапо.

— Гестапо? — Адвокатът Доусън се облегна на стола си. — Юни 1942… Не стана ли дума за това по време на Нюрнбергския процес?

— Това наистина беше едно от нещата, широко застъпени в дневния ред на Нюрнберг — потвърди Стърн. — На двайсет и седми май Райнхард Хайдрих, известен като палача на Прага, бе убит от чешките партизани. Групата била водена от един професор, уволнен от Карловия университет и работещ за британското разузнаване. Името му било Хавличек и той живеел с жена си и сина си в едно село на около осем мили от Прага, където бил организирал ядрото на съпротивата. Селото е Лидице.

— О, Боже! — прошепна Милър и бавно остави телеграмата на масата.

— Не че са го видели да се навърта около онова място — сухо отбеляза Стърн и пренареди листата в ръцете си. — Изплашен, че може би са го забелязали по време на операцията по ликвидирането на Хайдрих, Хавличек не се прибира у дома цели две седмици, като живее през това време из мазетата на университета. Макар него никой да не го е познал, някой друг от Лидице е бил идентифициран и е била определена цената за смъртта на Хайдрих: екзекутиране на всички пълнолетни мъже; жените — изпратени на робски труд в лагерите, а по-представителните — в офицерските казарми, за да станат Feldhuren^[1]; а децата — просто е трябвало да „изчезнат“. Jugendmöglichkeiten^[2]. Приспособимите щели да бъдат осиновени, а другите трябвало да свършат в душегубките.

— Ефикасни копелета, нали? — обади се Огилви.

— Заповедта от Берлин останала в тайна до сутринта на десети юни — деня на масовата екзекуция — продължи Стърн, четейки. — Същият ден, в който Хавличек тръгнал за дома си. Когато се разчуло — прокламациите били окачени по телефонните стълбове и обявени по радиото — партизаните го спрели да се върне. Задържали го под ключ, натъпкан с успокоителни, защото знаели, че бил безсилен да направи нещо, а бил ценен за тях. Накрая му съобщили най-лошото, което можел да чуе. Съпругата му била изпратена в лагер за проститутки — по-късно се разбрало, че се самоубила още първата нощ, като отнела и живота на един офицер от Вермахта, — а синът му просто изчезнал безследно.

— Но очевидно не е бил отведен с другите деца — каза Доусън.

— Не. Играел си, гонейки зайци; а когато тръгнал да се прибира, видял загражденията, екзекуциите и труповете, нахвърляни наоколо. Изпаднал в шок и побягнал към гората, където живял седмици наред като животно. Из околността се разнесли слухове: дете било видяно да тича през гората, край хамбарите имало стъпки, които водели към шубраците. Баща му чул за това и разбрал; още преди време бил казал на сина си, ако някога германците поискат да го приберат, да се скрие в гората. Едва след месец Хавличек намерил момчето. То се криело из дупките и по дърветата, ужасено, че някой може да го мерне, хранейки се, с каквото можело да открадне или да изрови от земята, но кошмарът от убийствата още не го бил напуснал.

— Чудесно детство — не се сдържа психиатърът и отбеляза нещо в бележника си.

— Това е само началото. — Директорът на Кон Оп се пресегна за друга страница. — Хавличек и синът му останали в сектора Прага-Болеслав и нелегалните само спечелили от това, че бащата ги предвождал. Няколко месеца по-късно момчето станало един от най-младите членове на детските отряди. Използвали ги за куриери и доста често се случвало да пренасят нитроглицерин и пластични експлозиви вместо кореспонденция. Една погрешна стъпка, един обиск, един офицер, който да си пада по малките момченца, и това щяло да бъде краят.

— И бащата го е позволил? — попита Милър недоверчиво.

— Не е могъл да го спре. Момчето разбрало какво са сторили на майка му. Това прекрасно детство продължило още три години. През нощите, когато баща му не отсъствал, му предавал уроци като на обикновен ученик. А после денем из горите и полята други го учили как да се крие, да бяга, да лъже. И как да убива.

— Това значи е обучението, за което подхвърли, нали? — промълви Огилви.

— Да. Той е знаел какво значи да отнемеш живот, виждал е как убиват приятелите му още преди да стане на десет години. Ужасно.

— Незаличимо — допълни психологът. — Експлозиви, заложени още преди четиридесет години.

— Възможно ли е случилото се в Коста Брава само да е запалило фитила четиридесет години по-късно? — запита адвокатът, гледайки лекаря.

— Би могло. В главата му са се въртели десетки кървавочервени призраци, а това е доста мрачна символика. Но трябва да науча още доста неща — Милър се обърна към Стърн с вдигнат над бележника молив: — И какво е станало с него после?

— С всички — поясни Стърн. — Дошъл мирът — или по-точно казано, официално войната свършила — но в Прага нямало мир. Съветите си имали свои планове и едната лудост била само сменена от друга. Възрастният Хавличек бил готов да продължи да се бори за свободата, за която воювал заедно с другите партизани. И скоро се озовал в една друга война също толкова тайна, колкото предишната, и не по-малко брутална. С руснаците. — Директорът обърна нова страница. — За него тя свършила на десети март 1948 година с убийството на Ян Масарик и падането на социалдемократите.

— В какъв смисъл?

— Той изчезнал. Изпратен в гулаг в Сибир или може би в някой гроб по-наблизо. Политическите му приятели действали доста бързо; чехите имат една и съща поговорка с руснаците: „Игривото кутре утре ще стане вълк.“ Скрили младия Хавличек и се свързали с британската МИ-6. Може би нечия съвест проговорила, но в резултат момчето било изведено нелегално от страната и се озовало в Англия.

— Онази поговорка за кутрето и утрешния вълк — прекъсна го Огилви. — Потвърдила се, нали?

— По начин, който Съветите никога не са допускали.

— И как се появява в играта семейство Уебстър? — попита Милър. — Тук те са го приютили, но тогава момчето се е намирало в Англия.

— Това всъщност било чиста случайност. Уебстър бил полковник от запаса по време на войната. През четиридесет и осма бил в Лондон по работа заедно с жена си и веднъж по време на вечеря с бойни другари те чули за младия чех, измъкнат от Прага, който живеел в сиропиталище в Кент. И тъй като в живота едно нещо води до друго — нека кажа, че семейството нямало деца, а историята на това момче била крайно интригуваща, ако не направо невероятна — така в крайна сметка двамата отишли в Кент и провели разговор с него. Така и пише тук: „Проведено интервю“. Доста студен израз, нали?

— Но те очевидно не са били такива.

— Не, не са били. Уебстър се хванал на работа. Били фалшифицирани документи, заобиколени закони и едно крайно объркано дете се качило на самолета, за да кацне тук с нова самоличност. Хавличек имал късмет: от сиропиталището той се озовал направо в уютен дом в добър квартал на един американски провинциален град, по-късно — в добро средно училище, и накрая — в Принстънския университет.

— И с ново име — подсказа Доусън.

Даниел Стърн се усмихна:

— Доколкото се налагали известни мерки за опазване на тайната, нашият запасен полковник и неговата съпруга очевидно сметнали, че за Гринуич е уместно известно американизиране. Всички имаме своите слабости.

— А защо не тяхното име?

— Момчето не искало и да чуе за това. Както вече споменах, главата му щяла да се пръсне от спомени. Както се изрази Пол, незаличими.

— Уебстърови още ли са живи?

— Не. Би трябвало да са над стоте. Починали са в началото на шейсетте, когато Хейвлок бил в Принстън.

— Там, където се е запознал с Матиас? — осведоми се Огилви.

— Точно така — отговори директорът на Кон Оп. — Това смекчило удара. Матиас се заинтересувал от него не само заради качествата на Хейвлок, а вероятно най-вече защото неговото семейство е познавало Хавличкови в Прага. Те били част от интелектуалния кръг, когато се появили германците, за да го разпръснат, а по-късно руснаците — къде съзнателно, къде по стечение на обстоятелствата — които погребали оцелелите.

— Матиас знаел ли е цялата история?

— Абсолютно всичко — отговори Стърн.

— В такъв случай онова писмо в архива за Коста Брава започва да се изяснява — каза адвокатът. — Бележката, изпратена от Матиас на Хейвлок.

— Той сам поиска да бъде включена — обясни Стърн — за да няма нищо неясно за нас. Щом като Хейвлок избра незабавно да се оттегли, ние трябваше да му го разрешим.

— Знам това — продължи Доусън — но аз предполагах, че когато Матиас споменава колко много е страдал Хейвлок… „в началото“, мисля, че така се беше изразил, той е имал предвид просто загубата и на двамата родители през войната. Обаче няма нищо такова.

— Е, сега знаеш. Всички знаем. — Стърн отново се обърна към психиатъра: — Някакви насоки, Пол?

— Очевидните — каза Милър. — Трябва да го върнете. Обещайте му всичко, но го върнете. И при това не можем да си позволим никакви инциденти. Доведете го тук жив.

— Съгласен съм, че това е оптималният вариант — намеси се червенокосият Огилви, — но не виждам как той изключва останалите.

— По-добре ще бъде да виждаш това — отговори лекарят. — Ти дори сам го каза. Параноик. Не е с всичкия си. Коста Брава е нещо дълбоко лично за Хейвлок. Много е възможно именно това да е подпалило онези експлозиви, заложени преди трийсет години. Част от него се е пренесла отново там, в миналото, пазейки се, изплитайки мрежата на защитните мерки срещу преследване, срещу нападение. Той кръстосва горите около Лидице, след като е станал свидетел на екзекуциите, той е отново с детските отряди, с нитроглицерин, прикрепен на тялото му.

— Има нещо, което Бейлър споменава в телеграмата си — поде Доусън. — Ето тук: „Запечатани изявления, оставени на съхранение“, „кирливи ризи“. Той може да го направи.

— Той е в състояние да направи всичко — продължи да обяснява психологът. — Поведението не се подчинява на правила. След като започне да халюцинира, той ще се пренася между фантазия и реалност и всяка такава фаза ще изпълнява двойното предназначение да го убеждава, че е преследван.

— Ами Ростов в Атина? — попита Стърн.

— Не знаем със сигурност дали в Атина е имало някакъв Ростов — каза Милър. — Това също може да е част от фантазията — ретроактивно припознаване на човек от улицата. Но знаем със сигурност, че Джена Карас означава КГБ. Защо изведнъж ще се появява човек като Ростов, само за да го отрече?

Огилви се наклони напред:

— Бейлър казва, че Хейвлок е категоризирал случая като „опипване в тъмното“. Че Ростов е могъл да го изведе от Гърция и да го вземе със себе си.

— И защо тогава не го е направил? — запита Милър. — Хайде, Ред, ти цели десет години си бил агент. Слепешком или не, но ако си Ростов и знаеш какво има на „Лубянка“, ще хванеш ли Хейвлок при обстоятелствата, описани в телеграмата?

Огилви мълчеше, гледайки психиатъра.

— Да — каза той накрая. — Защото винаги мога да го пусна — ако реша това — преди който и да е било да е разбрал, че съм го отвел.

— Ето, това е. Липса на логика. Дали е имало някакъв Ростов в Атина или на друго място? Или може би нашият пациент фантазира, убеждавайки се, че е преследван, за да мотивира необходимостта от последваща защита?

— Ако се съди по обяснението на подполковник Бейлър, той е бил дяволски убедителен — намеси се адвокат Доусън.

— Един халюциниращ шизофреник — ако е такъв — може да бъде необикновено убедителен, защото вярва напълно в онова, което казва.

— Но ти не можеш да си толкова сигурен, Пол — настоя Даниел Стърн.

— Вярно е, не мога. Но ние сме сигурни в едно нещо, всъщност даже в две. Жената на име Карас е била от КГБ и е била убита на онзи плаж в Коста Брава. Уликите за първото са неопровержими, а по отношение на второто разполагаме с две потвърждения от очевидци на мястото, като един от тях е самият Хейвлок. — Психиатърът погледна лицата на тримата пред него. — Това е всичко, въз основа на което мога да поставя диагноза, това и новата информация за някой си Михаил Хавличек. Не съм в състояние да направя каквото и да било друго. Вие поискахте ориентири, а не абсолютни величини.

— „Обещайте му всичко…“ — повтори Огилви. — Като в проклетата телевизионна реклама.

— Но го върнете — довърши Милър. — И то колкото може по-бързо. Вкарайте го в клиника, подложете го на терапия, но установете какво е направил и къде е оставил своите защитни механизми. Онези „запечатани свидетелства на съхранение“ и „кирливи ризи“.

— Едва ли има смисъл да напомням някому тук — тихо се намеси Доусън — че Хейвлок знае много неща, които могат силно да ни навредят, ако бъдат разкрити. И пораженията върху доверието към нас — тук и зад граница — ще бъдат сравними с пораженията от онова, което Съветите биха могли да научат. Честно казано, даже още по-големи. Шифри, информатори, източници — тези неща могат да бъдат променени, а мрежите уведомени. Но не можем да се върнем назад в миналото и да пренапишем историята на определени инциденти, при които са били нарушавани споразумения между разузнавателните служби или при които нашите хора са нарушавали законите на страните, в които са действали.

— Да не говорим за ограниченията, които са ни наложени в работата тук — допълни Стърн. — Знам, че ти имаше и това предвид, но просто искам да го подчертая. Хейвлок знае за тези случаи — той беше посредник при няколко размени, в резултат от тях.

— Каквото сме направили е било наложително — отсече Огилви. — Ако някой иска доказателства, налице са стотици папки в архивите, които ще докажат какво сме направили.

— И още няколко хиляди, които няма да могат да ни помогнат — възрази адвокатът. — Освен това имаме и Конституция. Говоря така, заемайки противната страна, разбира се.

— Дивотии! — извика Огилви. — Защото докато ни връчват призовки за съда, бащата или жената на някой нещастник тук ги откарват към някой гулаг там, въпреки че хора като Хейвлок биха могли да сключат съответната сделка. Защо не можем да сложим кранче на хода на времето, да поставим наблюдатели и да разберем какво всъщност става около нас?

— Това е трудна материя, Ред — обясни Доусън съчувствено. — Кога е оправдано убийството, наистина оправдано? Ако се тегли чертата, ще се намерят такива, които ще кажат, че това, което сме постигнали, не оправдава неуспехите ни.

— Дори ако само един човек премине граничния пункт, за да дойде при нас, би ги оправдало — очите на Огилви бяха студени. — Дори само едно семейство, измъкнато от лагер в Магя-Орсак или Краков, или Даненвалде, или Либерец, ги оправдава. Защото те са именно там, съветнико, а не би трябвало да са там. И кой, по дяволите, наистина страда, но наистина? Няколко истерични побъркани, размахали политическите си томахавки и демонстриращи раздутото си его? Просто не си заслужава да се говори за тях.

— Законът казва, че си заслужава. Конституцията казва, че си струва.

— Тогава майната му на закона и нека направим няколко дупки в Конституцията. Направо ми се повдига, като гледам да я използват няколко бъбриви умници, готови да яхнат всеки удобен повод, за който могат да се сетят, само и само за да ни вържат ръцете и да привлекат вниманието към себе си. Аз съм виждал тези рехабилитационни лагери, господин адвокат! Бил съм в тях.

— И поради тази причина си ценен тук — намеси се Стърн бързо, изгасяйки искрите. — Всеки от нас има нещо, с което е ценен, дори ако прави преценки, от които следва да се въздържа. Аз мисля, че Доусън иска да каже, че нямаме време да отговаряме на питания от Сената, нито да чакаме решението на съдиите в някой комитет на Конгреса, натоварен да проведе разследване. Те наистина биха могли да ни вържат ръцете много по-ефикасно от някоя тълпа застаряващи радикали или група заклети привърженици на принципността.

— Или — каза Доусън, като хвърли към Огилви поглед, който показваше, че споделя чувствата му — представителите на няколко правителства, които един ден се появяват в посолствата ни, за да настояват да прекратим определени операции. Ти си бил и там, Ред. Не мисля, че искаш това.

— Нашият пациент може да направи това да се случи — прекъсна ги Милър. — И е много вероятно да го направи, ако не сложим ръка на него своевременно. Колкото по-дълго позволим на халюцинациите му да продължават без медицински надзор, толкова по-далече ще се озовава той във фантазиите си и скоростта на този процес ще се засилва. Идеята, че е преследван, ще се разширява, докато стане непоносима и той реши, че трябва да удари… да ни отвърне с удар. И ще използва възможностите си за атака. Защото това е защитният му механизъм.

— В каква форма може да стане това, Пол? — запита директорът на Кон Оп.

— Една от няколко възможни — отговори психиатърът. — В крайния вариант той може да се свърже с хора, които познава — или за които е чувал — в средите на чуждите разузнавания, и да предложи секретна информация. Такава идея може да има във фантазията, в която се „среща“ с Ростов. Или може да напише писма с копия до нас, или да изпрати телеграми, знаейки, че лесно ще бъдат прехванати от нас, където да намеква за минали дейности, които не можем да си позволим да бъдат разглеждани под лупа. Но каквото и да направи; той ще бъде крайно предпазлив, потаен, като използва реалността на собствения си опит, за да защити манипулативните си фантазии. Ти правилно го каза, Даниел: той може да стане опасен. Той е вече опасен.

— „Да предложи секретна информация“ — адвокатът повтори фразата на Милър. — Да намекне… но не да го направи просто така… директно?

— Не в началото. Той ще се опита да ни принуди, да ни изнуди да му кажем онова, което иска да чуе. А именно че Карас е жива и че е имало някаква конспирация, целяща неговата оставка.

— А ние не можем да потвърдим нито едно от двете, защото не разполагаме с никакво доказателство — уточни Огилви. — Нищо, което би му се сторило приемливо. Този човек е оперативен работник. Каквото и да му изпратим, той ще го прекара през филтрите си, ще го сдъвче, за да усети точността му, и ще го изплюе на боклука. Е, тогава какво ще му кажем?

— Не му казвайте нищо — отвърна Милър. — Само обещайте да му кажете. Направете го, както сметнете за уместно. Например че информацията е толкова секретна, че не може да се изпрати по куриер, или че е твърде взривоопасна, за да напусне тези стаи. Разиграйте ходовете си, както той очаква да направите, но го примамете на открито. Помнете, той отчаяно иска — нуждае се, ако щете — да получи потвърждение на първичната си халюцинация. Той е видял една мъртва жена; той сигурно вярва в това. И ето потвърждението е тук — факт, на който той не би следвало да устои.

— Съжалявам, докторе — червенокосият бивш агент вдигна ръце с дланите напред, — той няма да се върже, не и на този номер. Той… как се изрази преди малко? Онази част от него, която живее в реалността… ще отхвърли подобна възможност. Та това е все едно да ти предложат да купиш шифър на чужда страна в кутия от бисквити. Такива неща не могат да се случат. Ще му бъде необходимо нещо по-силно, много по-силно!

— Матиас? — попита Доусън тихо.

— Това е оптималното — съгласи се психиатърът.

— Не още — каза Стърн. — Поне не до момента, когато нямаме друг избор. Има слухове, че той е наясно, че състоянието му се влошава; иска да запази силите си за преговорите САЛТ-3. Не можем сега да му стоварим и това.

— Може да ни се наложи — настоя Доусън.

— Но може и да не сме в състояние. — Директорът се обърна към Огилви: — Защо трябва Хейвлок да се хване на нещо конкретно, Ред?

— За да се доближим достатъчно до него.

— Не можем ли да разработим сценарий… да кажем, някаква информация, която води към друга и всяка следваща находка да му изглежда все по-важна от предишната, така че да го примамим на открито, както се изрази Пол?

— Като търсене на съкровище? — засмя се Огилви.

— Нещо, което той си мисли, че прави в момента — прошепна Милър.

— Отговорът е не — червенокосият мъж се наведе напред и подпря лакти на масата. — Операция, която се саморазвива на отделни стъпки, силно зависи от правдоподобността. И освен това е нещо крайно деликатно. Субектът, за който е разработена, ако е човек като Хейвлок, ще използва подставени лица и нищо неподозиращи посредници. Той ще обърне процеса, като програмира хората, които би използвал, със своя информация, ще ги накара да зададат въпроси, на които те ще очакват отговор веднага и по този начин ще измъкне вас на открито. Той няма да очаква перфектни отговори и ще заподозре нещо нечисто, ако получи такива; ще чака отговори, които да съответстват на вътрешното му чувство: нещо, което не може да се напише на хартия и да се анализира, а да бъде правдоподобно в определена степен. Нямаме достатъчно добри изпълнители, които да заблудят Хейвлок в операция от този тип. Само една съществена грешка и той затваря учебника и си отива.

— И подпалва фитила — каза Милър.

— Разбирам — обади се Стърн.

Беше ясно, че събралите се около масата наистина разбираха положението. Именно в моменти като този рошавият, сприхав Огилви, който беше прекарал доста време в лабиринта, наричан „оперативна работа“, правеше красноречиви обобщения, отличаващи се с особена проницателност.

— Има все пак един вариант — продължи агентът. — Не съм сигурен дали изобщо има друг.

— Какъв е той? — осведоми се директорът на Кон Оп.

— Аз.

— Не може и дума да става.

— Само помислете — бързо продължи Огилви. — Аз съм онази правдоподобност. Хейвлок ме познава и което е по-важно, знае, че стоя край тази маса. За него аз съм един от тях — скапан стратег, който със сигурност не знае какво иска, но знае защо. А при мене има разлика; някои от нашите там, навън, може би дори разчитат на нея. Аз съм бил там, където са били и те. Никой от вас обаче не е бил. Като изключим Матиас, ако той изобщо е готов да изслуша някого, това съм аз.

— Съжалявам, Ред. Дори ако се съглася с тебе, а мисля, че съм съгласен, не мога да ти разреша. Знаеш правилата. След като стъпиш в тази стая, повече не излизаш от нея.

— Това правило е измислено в тази стая. И изобщо не е Светото писание.

— Правилото е възприето по много основателни причини — каза адвокатът. — По същите причини домовете ни се наблюдават денонощно, колите ни се съпровождат, обявените ни телефони се подслушват с наше съгласие. И ако някой от нас попадне в ръцете на заинтересована страна — от Москва до Пекин през Персийския залив, — последиците могат да бъдат непоправими.

— Без да проявявам неуважение, ваша чест, но тези предпазни мерки са приети за хора като вас с доктора. Дори за такива като Даниел. Аз съм малко по-различен. Такъв като мене няма да се опитат да отвлекат, защото знаят, че ще си останат с нищо.

— Никой не се съмнява в качествата ти — възрази Доусън — но искам да изтъкна…

— Това, което казвам, изобщо не е свързано с моите качества — прекъсна го Огилви, вдигна ръката си до ревера на износеното си туидено сако и го обърна към адвоката. — Разгледайте отблизо. Ето тази издатина на инч от върха.

Без да променя изражението на лицето си, Доусън свали поглед към сакото.

— Цианкалий?

— Точно така.

— Понякога, Ред, просто не мога да повярвам, че те има.

— Не ме разбирай погрешно — каза просто Огилви. — Не бих искал някога да ми се наложи да използвам тази ампула или някоя от скритите на други места. Не се опитвам да се правя на мъжкар, за да ви шокирам. Нямам и навика да си държа ръката в огъня само за да демонстрирам колко съм смел, нито искам да убивам някого или да го провокирам той да ме убие. Нося тези неща с мене, защото съм страхливец, господин адвокат. Казвате, че ни наблюдават и охраняват двайсет и четири часа в денонощие. Това е страхотно, но аз мисля, че се престаравате в предпазните мерки срещу нещо, което просто не съществува. Не мисля, че има досие на ваше име на площад „Дзержински“ — най-малкото не за вас или за доктора. Сигурен съм, че Стърн има, но евентуалната идея да бъде отвлечен той ми прилича на споменатия шифър в кутията за бисквити — все едно ние да отидем при тях и да грабнем някой като Ростов. Такива неща просто не стават. Но аз имам досие — можете да си заложите задника на това — и не съм в оставка. Онова, което знам, е валидна оперативна информация, и то в още по-голяма степен, откакто стъпих в тази стая. Ето поради тази причина нося тези нещица със себе си. Аз знам как ще отида и как ще се върна и те знаят, че аз знам това. Може да изглежда странно, но тези ампули са моята защита. Те знаят, че ги имам, и знаят, че бих ги използвал. Просто защото съм страхливец.

— Ти току-що ни разказа за причините, поради които не можеш да се върнеш на оперативна работа — каза директорът на Кон Оп.

— Така ли? Значи или не си слушал, или трябва да те уволнят поради некомпетентност. Защото не отчиташ какво не казах. Какво искаш, Учителю? Бележка от моя лекар? Оправдание да не участвам в нищо?

Стратезите се спогледаха неловко.

— Хайде, Ред, остави това — каза Стърн. — Не е необходимо.

— Необходимо е, Дан. Става дума за едно от онези неща, които трябва да се имат предвид при вземане на решение. Всички го знаем, само просто не говорим за това и допускам, че става дума за друг вид съобразяване с нещата. Колко ми остава? Три месеца, може би четири? Та нали именно по тази причина съм тук и това специално беше умно решение!

— Трудно може да се каже, че е било единственото ни съображение — обади се тихо Доусън.

— Ако не е наклонило силно везните в моя полза, би следвало да е така. Винаги трябва да избирате измежду онези агенти, на чието дълголетие може да се разчита… или обратно — Огилви се обърна към Милър: — Нашият доктор знае, нали, Пол?

— Аз не съм твоят домашен лекар, Ред — каза спокойно психиатърът.

— Не е необходимо да си, след като четеш резултатите от изследванията. След четири-пет седмици болките ще се усилят… и после — още повече. Аз няма да ги чувствам, разбира се, защото в този момент ще съм настанен в болнична стая и инжекциите ще забавят процеса и фалшиви сладки гласчета ще ме уверяват, че започвам да се оправям. Докато не настъпи денят, когато погледът ми ще престане да се фокусира, ще престана да ги чувам и тогава няма да има защо да ми казват каквото и да е. — Бившият агент се облегна на стола си и обърна поглед към Стърн: — Ситуацията в момента, както би се изразил нашият уважаван адвокат, предлага удачно стечение на благоприятни обстоятелства. Може да се очаква, че Съветите няма да ме закачат, но ако опитат, аз не губя нищо, а вие сте съвсем сигурни в това. От друга страна, аз съм единственият наблизо, който може да изтегли Хейвлок на открито, достатъчно навън, за да го приберем.

Стърн не отместваше поглед от червенокосия мъж, който се изправи, за да си тръгне.

— Убедителен си — каза той.

— Не просто убедителен — аз съм прав. — Огилви рязко бутна стола си назад. — Толкова съм прав, че сега си отивам, за да си приготвя багажа, след което ще взема такси за „Андрюс“^[3]. Поискайте военен самолет до Италия; няма смисъл да декларирам пристигането си с пътнически полет. Наблюдателите на КГБ познават всеки паспорт, всяка легенда, които някога съм използвал, а сега нямаме време да измисляме нови. Нека полетът бъде заявен през Брюксел за базата в Паломбара. И накрая уведомете Бейлър да ме очаква. Кажете му, че съм… Апаха.

— Апаха? — попита Доусън.

— Били са добри следотърсачи.

— Ако допуснем, че Хейвлок ще приеме да се срещне с тебе — каза психиатърът — какво смяташ да му кажеш?

— Не кой знае колко много. Нека само се приближи на една ръка разстояние и е мой!

— Той е опитен, Ред — възрази Стърн, изпитателно поглеждайки Огилви. — Може и да не е съвсем с всичкия си, но е труден противник.

— Ще бъда подготвен — отвърна той и се насочи към вратата. — Освен това аз също съм опитен, поради което съм и страхлив. Нямам навика да се приближавам до нещо, от което не мога да се отдалеча. В повечето случаи. — Огилви отвори вратата и излезе, без да каже нито дума повече. Напускането му беше бързо и шумът от затварящата се врата прозвуча като финален акорд.

— Няма да го видим повече — промълви Милър.

— Знам — съгласи се Стърн. — И той също го знае.

— Мислиш ли, че ще намери Хейвлок? — попита Доусън.

— Сигурен съм — отговори директорът на Кон Оп. — Той ще го залови, ще го предаде на Бейлър и на няколкото местни лекари, с които разполагаме в Рим, а после ще изчезне. Нали ни го каза? Няма да влезе в онази болнична стая с лъжливите гласове. Ще си отиде, както сам избере.

— Има право на това — каза психиатърът.

— Предполагам — съгласи се адвокатът, но гласът му прозвуча неубедително, и се обърна към Стърн: — Както Ред би се изразил: „Без да проявявам неуважение“, но как ми се иска да сме сигурни относно Хейвлок, за бога! Той трябва да бъде блокиран. Иначе ще ни разнасят из цяла Европа, ще ни хвърлят за храна на фанатиците, независимо какво изповядват. Ще се стигне до затваряне на посолства, не, до опожаряването им до основи, ще гръмнат мрежите ни, ще се загуби безвъзвратно време, ще бъдат взети заложници и — изобщо не се заблуждавайте с противното — много, много хора ще бъдат убити. И всичко това само защото един човек е излязъл от равновесие. Подобни неща са се случвали и при много по-дребни провокации от онази, на която е способен Хейвлок.

— Затова именно съм убеден, че Огилви ще се справи с него — каза Стърн. — Не разбирам много от работата на Пол, но мисля, че знам какви мисли му минават през главата. Той е засегнат, дълбоко засегнат. Виждал е свои приятели да загиват — от Африка до Истанбул — без да може да стори каквото и да е, за да не провали легендата си. Жена му с трите деца са го напуснали заради неговата работа; мисля, че не е виждал децата си от пет години. Той трябва да живее с това, което му е останало… и да умре заради него. И като си помислим — ако, разбира се, той подуши следата — кое дава правото, привилегията на Хейвлок да се побърква? Нашият Апах тръгна на последния си лов и ще заложи последния си капан. И ще се справи, защото е гневен.

— Да, и поради още една причина — обади се психиатърът. — Нищо друго не му е останало. Това е последното му оправдание.

— За какво? — запита адвокатът.

— Болката — поясни Милър. — Неговата и тази на Хейвлок. Разбираш ли, навремето той го е уважавал. И не може да забрави това.