Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (5)

5

Той изтича навън от мраморното фоайе на хотела, разположен на „Бернини Съркъл“ и слепешком се втурна по криволичещите улици, докато не стигна „Виа Венето“. Служителят на рецепцията в хотела, при цялото си желание, не бе в състояние да му помогне; стимулиран от дебелите пачки лири, той безуспешно чукаше по вилката на телефона, крещейки различни номера на заспалата операторка. Връзките му обаче бяха недостатъчни и той така и не можа да му помогне да наеме кола.

Хейвлок спря да си поеме дъх, като оглеждаше светлините по „Венето“. Часът бе доста късен, за да са запалени всичките, но няколко кафета и хотел „Екселсиор“ бяха осветени. Някой трябваше да му помогне, той трябваше да стигне до Чивитавекия! Трябваше да я намери! Не можеше да я загуби отново, още веднъж! Трябваше да я настигне, да я прегърне, да й каже за ужасните неща, които им бяха сторили, да й разказва отново и отново, докато тя не види истината в очите му, не чуе тази истина в гласа му, не почувства дълбоката му любов към нея и не разбере онази непоносима вина, която никога нямаше да го напусне… защото той беше убил тази любов.

Отново се затича и първо нахлу в „Екселсио“, където се оказа, че никакви пари не могат да заинтересуват арогантния нощен дежурен.

— Вие трябва да ми помогнете!

— Но, синьор, вие дори не сте гост на хотела — каза мъжът и погледна крадешком вляво.

Майкъл също бавно изви глава. В другия край на фоайето двама полицаи наблюдаваха сцената. Те размениха няколко думи; очевидно онова, което се развиваше по нощните часове в „Екселсиор“, бе обект на официален интерес. Пласьори на капсули и хапчета, бял прах и спринцовки работеха на световноизвестния булевард. Единият от полицаите пристъпи към тях. Хейвлок се обърна, бързо излезе от хотела и отново се затича по обезлюдената улица към следващите светлини.

Измореният метр д’отел на „Кафе дьо Пари“ му каза, че е откачил. Та кой би дал кола под наем на чужденец в този час? Един американец, мениджър на треторазредна версия на бар от Трето авеню, го посъветва да си изгризе ноктите.

И отново криволичещи улици, отново пот по челото, стичаща се по лицето. Хаслер… „Вила Медичи“! Спомни си, че използва името на елегантния хотел в магазина за куфари край Остия…

Нощният камериер във „Вила Медичи“ на Хаслер беше свикнал с приумиците на най-богатите гости на Рим и направи всичко необходимото, за да може Майкъл да наеме един фиат от автопарка на Хаслер. Цената беше абсурдна, но в нея влизаше карта на Рим и околностите, както и очертаният с червено най-пряк маршрут до Чивитавекия.

В три и петнайсет той стигна до пристанищния град, а до три и четиридесет и пет вече беше изучил крайбрежната улица, за да избере подходящо място за колата, преди да започне да търси Джена.

Това беше един район край брега, където прожекторите, насочени към кейовете, светят през цялата нощ и работата никога не спира, където групи докери и работници се смесват като някакви бавно движещи се автомати — хора и машини, вплетени в един неустойчив конфликт, — пренасяйки стоки през товарните люкове и подготвяйки огромните котли и износените двигатели на по-големите кораби, на които им предстои да излязат в открито море. Място, където кафенетата следват едно след друго на потъналите в мъгла улички, осветени нарядко от слабата, разсеяна светлина на уличните лампи, а кръчмите представляват убежища, в които се сервира най-острото уиски и най-гадната храна.

На север и на юг имаше по-малки кейове; виждаха се платна и мачти, поклащащи се неясно под лунната светлина, силуети на морски съдове — рибарски лодки и траулери, които рядко се отдалечаваха повече от четиридесет километра до онези места, считани в резултат от многогодишен опит за най-богати на рибни пасажи. Тези кейове оставаха безлюдни, докато не наближеше зората — онова слабо жълтеникаво сияние, което бавно си пробиваше път над югозападния хоризонт, за да изтласка нощното небе нагоре. Едва тогава стенещи мъже с безизразни лица тръгваха по дървените трапове към омазнени палуби и един безкраен, ослепително ярък ден. Нямаше защо да търси Карас по тези места, от които призори отплават лодки, за да се върнат обратно след залез-слънце. Тя ще е някъде из по-големите кейове, където корабите зависеха от приливи, отливи и лоции, за да могат да се отправят към други пристанища в други страни.

Тя беше някъде тук — в тази отсечка на крайбрежната ивица, където мъглата нахлуваше от морето през доковете и осветените зони, белязани с татуировката на нощния труд. Щеше да остане скрита, невидима за онези, които не трябваше да я виждат — контрольори на кейовете, на които държавата и корабните компании плащаха, за да следят за контрабанда на хора и стоки; щеше да стои настрани до момента, когато можеше да се качи на борда, след като някой отговорник огледаше трюма и подпишеше документите, че корабът е свободен да отплава, спазил законите на сушата и на морето. Тогава тя бързо щеше да излезе иззад сенките и да прекоси кея, защото изпълнилите задълженията си контрольори и работници ще са се прибрали.

Но кой кей? Кой кораб? Къде си, Джена?

Имаше три търговски кораба — и трите със средна вместимост — акостирали успоредно един до друг на три от четирите главни кея. Четвъртият кей бе подслонил два по-малки съда от типа на баржите, снабдени с оборудване за обработка на контейнери и някакви тръбопроводи, чрез които отворените трюмове се запълваха с насипен товар. Тя щеше да се качи на борда на един от товарните кораби и първата задача беше да се установи кога ще отплава всеки един от тях.

Той паркира фиата в една странична уличка, излизаща на булеварда срещу четирите кея. Прекоси широкото платно, лавирайки сред няколкото пикапа и камиони, и тръгна наляво към първия от кейовете, входът, на който се охраняваше от униформен пазач — държавен служител, чиято принадлежност към държавната институция изглеждаше съмнителна. Пазачът беше недружелюбен, а необходимостта да разгадава фразите на изопачения италиански на Хейвлок допринасяше за неговата враждебност.

— Защо искаш да знаеш? — попита той, запълвайки с тялото си вратата в портала. — За какво ти е?

— Опитвам се да намеря някого, който може би си е купил място — каза Майкъл, надявайки се думите, които използва, да са достатъчно близки до смисъла, който искаше да вложи.

— Passaggio? Biglietto^[1]? Та кой би купил билет за португалски търговски кораб?

Хейвлок видя открилата се възможност и се наклони напред, оглеждайки се, докато говореше.

— Тогава става дума за този кораб. Моля за извинение, че лошо говоря езика ви, синьор контрольор. Това е непростимо. Всъщност аз съм от посолството на Португалия в Рим. Като… като инспектор, какъвто сте вие. Получихме информация, че може да има известни нередности с този кораб. Всякакво съдействие от ваша страна ще бъде доведено до знанието на началниците ви.

Когато на човешкото его е дадена щастливата възможност да се изяви, незначителността на заемания пост е без значение. Враждебният пазач изведнъж стана самата любезност, отмествайки се встрани, за да пропусне важния чужденец.

— Scusatemi, signore^[2]! Не ви разбрах. Ние, които охраняваме тези дупки на корупцията, трябва да си сътрудничим, нали? И честно казано, една дума пред началниците ми… в Рим, разбира се.

— О, разбира се. Не тук.

— Разбира се, не тук. Тези тук са зверове. Влезте, влезте. Сигурно ви е студено.

„Мигел Кристовао“ трябваше да вдигне котва по разписание в 5:00 сутринта. Капитанът на име Алиандро, беше прекарал на мостика последните дванайсет години и като скипер познаваше всеки остров, всеки рибен пасаж в Западното Средиземноморие.

Другите два кораба бяха с италианска регистрация. Пазачите на кейовете бяха отегчено услужливи, но напълно готови да предоставят всякаква информация на чужденеца със странния италиански. Всъщност онова, което той искаше да знае, би могъл да прочете в раздела „Корабна информация — Чивитавекия“ на всеки вестник и тези страници обикновено биваха откъсвани, за да ги налепят по стените на различните заведения по крайбрежието. Това помагаше на екипажите да си припомнят разписанието, след като се напият.

„Остров Елба“ отплаваше в пет и трийсет, а „Санта Тереза“ двайсет минути по-късно, в пет и петдесет.

Хейвлок си тръгна от третия кей. Погледна часовника си: беше четири и осем минути. Толкова малко време!

Джена! Къде си?

Зад гърба си чу иззвъняване. Беше неочаквано, дразнещо, с отекващи вибрации; един външен звънец, поставен, за да се чува над шума на машините и виковете по кейовете. Обезпокоен, той бързо се обърна. Пазачът беше вече влязъл в остъклената кабинка и говореше по телефона. Потокът от „да“ в речта му показваше, че някой от другата страна даваше заповеди, които трябва ясно да бъдат разбрани.

Телефоните и пазачите в караулки бяха постоянен източник на безпокойство за Майкъл. За момент той се поколеба дали да не избяга. В този момент пазачът окачи слушалката обратно и подаде глава през вратата:

— Ей, ти! Нали искаше да знаеш нещо повече за това прогнило корито? Ето една новина: „Тереза“ остава да чака. Няма да отплава, докато някакви шест забравени от бога камиони не се доберат дотук от Торино, а това значи още осем часа. Синдикатите ще накарат тези мръсници да си платят, мога да ти го гарантирам! А след това ще глобят и екипажа, че се е напил! Всички те са копелета!

Значи „Тереза“ излизаше от състезанието, поне засега. Майкъл можеше да се концентрира върху „Елба“ и „Кристовао“. Ако Джена трябваше да се качи незаконно на борда на „Тереза“, той имаше часове на разположение, но ако ставаше дума за някой от другите два кораба, разполагаше само с минути. Трябваше да ги използва бързо, но мъдро, губейки колкото може по-малко от тях. Нямаше време за тънки ходове и маневри, за това да отбягва преките въпроси и да подбира целите си предпазливо, да се опасява, че може някой да го наблюдава. Имаше време само за пари… ако се намерят хора, които да ги приемат. И за използване на сила… в случай че сребролюбците се спънат в лъжите си, което би означавало, че знаят истината.

Хейвлок бързо се върна към втория портал, зад който се виждаше акостиралата „Елба“, модифицирайки леко историята си за отегчения пазач. Искаше да говори с някои от екипажа на кораба — онези, които може би бяха слезли на брега и очакваха да ги повикат обратно. Дали услужливият служител, чиято ръка с готовност пое няколко хиляди лири при ръкостискането, знае кои заведения предпочитат моряците на „Елба“?

— Те се движат заедно, нали разбирате това, синьор? Когато започне свада, моряците искат да са сред приятели, макар това да са ония, с които се мразят на борда. Опитайте „Пингвин“. Или може би „Кароца ди Маре“. В първото заведение уискито е най-евтино, но от храната можеш да повърнеш. По-добре е в „Кароца“.

Неприветливият първоначално пазач пред портала на „Кристовао“ сега беше повече от услужлив; той просто излъчваше дружелюбие.

— Има кафене на „Виа Маджо“, където се говори, че много неща сменят притежателите си.

— Биха ли отишли мъжете от „Кристовао“ там?

— Някои може би. Португалците не се смесват с останалите. Никой не им се доверява… Не говоря за вас, синьор! Имам предвид само онези боклуци от морето. Навсякъде са все същите. Не вие, синьор, Бог да ме прости!

— Името, моля ви?

— „Тритон“.

Бяха нужни по-малко от дванайсет минути, за да отхвърли „Тритон“. Майкъл влезе през тежката врата, мина под масивния барелеф на голо създание — наполовина човек, наполовина риба, и се озова сред гълчавата на смрадлив пристанищен бар. Стелеше се плътна димна завеса, през която си пробиваше път вонята на застояло уиски. Мъже, насядали около масите, крещяха един през друг, други застрашително се бяха изправили, трети бяха обронили глави върху скръстените си ръце, докато вадички алкохол се цедяха по носовете и брадите им.

Хейвлок избра най-възрастния на външен вид мъж, който стоеше зад бара, и се приближи към него.

— Има ли тука някой от „Кристовао“?

— Portoghese^[3]?

— Si.

— Няколко… ония там, мисля.

През дима и гмежта от тела Майкъл погледна към въпросната маса. Бяха четирима.

— А от „Елба“? — попита той, като се обърна отново към бармана.

— Porci^[4]! — отговори мъжът. — Свине! Когато дойдат тук, ги изхвърлям! Измет!

— Трябва наистина да са нещо специално — каза Хейвлок, разглеждайки клиентелата на „Тритон“, като усети гърлото му да се свива при мисълта за Джена сред подобни мъже.

— Ако ти трябва екипажът на „Елба“, иди в „Пингвин“. Там не им пука.

Майкъл извади банкнота от 10 000 и я сложи пред бармана.

— Говориш ли португалски? Достатъчно, за да те разберат?

— Ако някой тук иска да спечели пари, трябва да го разбират на половин дузина езици. — Човекът мушна банкнотата в джоба на престилката си и добави: — Без съмнение, те говорят италиански по-добре от вас, синьор. Така че ще говорим на английски. Какво искате да направя?

— Там, отзад, има свободна маса — каза Хейвлок с облекчение на английски и кимна с глава към задния ляв ъгъл на заведението. — Отивам там и ще седна. Ти иди при тези хора и им кажи, че искам да ги видя — един по един. Ако мислиш, че няма да ме разберат, ела с всеки, за да ми бъдеш преводач.

— Interprete^[5]?

— Si.

— Bene.

Един по един четиримата португалски моряци дойдоха при масата, всеки леко озадачен; двама говореха италиански отлично, един английски, а последният се нуждаеше от услугите на преводач. На всеки Майкъл каза едно и също:

— Търся една жена. Не е нещо важно, нещо, за което да се безпокоите; наречете го сърдечна история. Тя е пламенна натура, знаем ги какви са, нали? Но май стигна твърде далече и сама си вреди. Известно ми е, че има приятел на „Кристовао“. Може би се е появявала на кея, задавала е въпроси, търсела е транспорт. Тя е привлекателна жена, среден ръст, с руса коса, вероятно облечена в шлифер и с широкопола шапка. Виждал ли си такава? Ако да, парите в джоба ти ще станат много повече, отколкото имаш в момента.

И на всеки той предложи обяснение за повикването, което да предаде на компанията си, заедно с 5000 лири:

— Каквото и да ми кажеш, ще си остане между нас. Повече заради мене, отколкото заради тебе. Когато се върнеш на масата, можеш да кажеш онова, което казвам на всички: „Търся по-груб секс с някой, който напуска Чивитавекия, но не и с такъв, който не би оставил документите си на рецепцията в хотел. Ще му ги дадат, когато аз кажа.“ Ясно ли е?

Когато на масата дойде третият, барманът, който настоя да присъства на всеки разговор, предупреди Хейвлок твърдо:

— Този е готов да си остави документите.

— Тогава той не е моят тип.

— Bene!

— Grazie.

— Prego.

И нищо. За подобна жена никой не беше чувал, нито пък беше виждал на кея на „Кристовао“. Четиримата португалци подновиха запоя си на масата.

Хейвлок благодари на озадачения по-възрастен мъж, седнал до него, и пъхна още една банкнота в джоба на престилката му.

— Как да стигна до „Пингвин“? — попита той.

— За екипажа на „Елба“?

— Точно така.

— Ще дойда с тебе — каза барманът, свали престилката и извади парите от джоба й.

— Защо?

— Изглеждаш ми свестен. И глупав. Когато влезеш в „Пингвин“ и започнеш с въпросите си, парите ти вече няма да са твои. Достатъчен е само един моряк с тих нож.

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Ти не си само глупав, а си много глупав. Аз съм собственик на „Тритон“ и ме уважават в „Пингвин“. С мене ще си в безопасност. Даваш парите прекалено бързо.

— Аз самият бързам.

— Presto^[6]! Нека приключим с тази работа. Сутрините тук са твърде неприятни. Не е както едно време, когато мъжете знаеха, че когато си напълниш стомаха наполовина, е достатъчно. Сега усещат пиенето с гърлото си. Тези задници бъркат комфорта с желанието да забравят. Vieni^[7]!

Заведението на пет преки оттук му навя спомени от живота, който мислеше, че е оставил зад гърба си; той бе посещавал много подобни места в другия си живот. Ако „Тритон“ се грижеше за боклука на човечеството, „Пингвин“ приемаше утайката, считайки я за отбрана клиентела. Димната завеса беше още по-плътна, крясъците още по-оглушителни; мъжете не стояха заплашително изправени, те се хвърляха към нищо и към всичко, концентрирани само върху насилието в мислите си. Хората тук намираха забавление в това, изненадващо да извадят на показ слабостта или привидната слабост — което считаха за липса на мъжественост — на другия и тогава нападаха.

Те не притежаваха нищо друго. Предизвикваха само сенките на собствените си дълбоко заровени страхове.

Собственикът на „Тритон“ бе приветстван от колегата веднага щом двамата с Хейвлок прекрачиха прага. Този собственик прилягаше на заведението си с малкото останали му зъби и косматите масивни ръце. Не беше толкова едър, колкото новия приятел на Майкъл, но излъчваше някаква заплаха като разярен глиган, готов всеки момент да нападне разярено.

Двамата си размениха бързи формални поздрави, в които обаче личеше уважение и без много обяснения набързо се разбраха.

— Американецът търси една жена. Това е недоразумение и не е наша работа — каза собственикът на „Тритон“. — Тъй като може да пътува с „Елба“, някой от моряците може да я е видял. Той е готов да плати.

— По-добре да побърза — отговори навъсеният глиган. — Някои от тях тръгнаха преди час и вече сигурно пикаят в зелено. Вторият помощник трябва да се появи всеки миг и да прибере и останалите.

— Колко са тук?

— Осем, десет, кой ги знае? Аз броя парите, не лицата.

— Накарай един от помощниците ти да се поразходи, да поразпита предпазливо, да ги открие и да ми каже кои са. Разчисти една маса за спътника ми. Аз ще довеждам всеки при него.

— Даваш заповеди, сякаш „Пингвин“ ти е „Тритон“.

— Защото и ти можеш да разчиташ на същата любезност, дори когато езикът ми стане толкова дебел, колкото е твоят сега. Човек никога не знае. Утре може да ти потрябва помощта ми… Всяко прасе от „Елба“ ще ти донесе по десет хиляди.

— Bene! — собственикът на „Пингвин“ се отдалечи в посока на бара.

— Не давай на никого от тези мъже възможност да ти отговаря както онези португалци — каза спътникът на Майкъл. — За ония ходът може и да беше добър, но не и тук. Няма време, а и както са пияни, могат да те разберат погрешно. Бутилките тук се чупят много лесно.

— Какво тогава да им кажа? Трябва да ги разделя, за да почувства всеки, че говорим насаме. Не мога да отида при тях, както са в компания. Ако един от тях знае нещо, няма да ми го каже пред останалите.

— Съгласен съм. Затова казвай на всекиго, че вярваш само на него. Другите, както са ти казали, не заслужават доверие. Говориш с тях само за да не го издадеш, защото това, което те интересува, засяга „Елба“. Това е напълно достатъчно.

— Но аз съм чужденец. Кой би ми казал такова нещо?

— Един човек, който си познава стоката. И който те е информирал срещу заплащане — собственикът на „Пингвин“ — спътникът му се усмихна. — И когато те отново слязат на пристанището, той ще е омърсен. Ще трябва да вика карабинери всяка нощ.

Поотделно, отегчени, в различни фази на напиване, останалите моряци от екипажа на „Елба“ сядаха пред Хейвлок и изслушваха изложението му, което той правеше на все по-добър италиански, след което повтаряше едни и същи въпроси. Всеки път той изучаваше лицето на мъжа, очите му, търсейки реакцията, блясъка на спомена, краткото отместване на погледа, за да се прикрие лъжата. При шестия той помисли, че е открил онова, което търсеше; беше нещо в устните — едно неочаквано опъване, нямащо нищо общо с провисналите от уискито мускули, а също и в замъглените очи, присвити допълнително от нежеланието да слуша. Този човек определено знаеше нещо.

— Ти си я виждал, нали? — попита Майкъл на английски, загубвайки контрола си.

— Ascolta^[8]! — прекъсна го собственикът на „Тритон“. — In italiano, signore^[9]!

— Извинявам се — Хейвлок повтори въпроса си на италиански, който прозвуча повече като обвинение.

Морякът реагира със свиване на рамене, размърда се на стола си и понечи да се надигне. Майкъл бързо се пресегна и впи пръсти в ръката му. Реакцията този път беше грозна: морякът присви влажните си очи, осеяни с червени жилки, и се озъби като разсърдено куче, показвайки през разтворените си устни жълти зъби. В следващата секунда щеше да се нахвърли — пиянски, разбира се, но все пак щеше да го направи.

— Lascialo^[10]! — заповяда собственикът на „Тритон“, а след това бързо и тихо заговори на английски: — Покажи му пари! Бързо! Тази свиня ще те сграбчи за гърлото, след което ще се нахвърлят и останалите и няма да научиш нищо. Прав си. Този я е виждал.

Хейвлок пусна ръката на мъжа, бръкна в джоба си и извади дебела пачка неудобно малки банкноти. Отдели две от тях и ги сложи пред моряка: сумата беше 40 000 лири — една дневна надница на борда.

— Както виждаш — каза той на италиански — тук има още. Не можеш да ги вземеш от мене, но мога сам да ти ги дам. От друга страна, можеш да си тръгнеш, без да ми кажеш нещо. — Майкъл направи пауза, облегна се на стола и впери поглед в мъжа, без да крие враждебното си изражение. — Но аз мога да ти причиня неприятности. И ще го направя.

— In che modo^[11]? — морякът беше толкова ядосан, колкото и объркан, а очите му се стрелкаха от лицето на Хейвлок към парите и собственика на „Тритон“, който стоеше безстрастен, макар напрегнатата му поза да показваше, че осъзнава опасността в тактиката на Майкъл.

— Как ли? — Хейвлок се наклони напред и пръстите му започнаха да придръпват лирите обратно, сякаш беше играч на бакара, който изтегля две ключови карти. — Ще се кача на „Елба“ и ще намеря твоя капитан. И онова, което ще му кажа за тебе, няма никак да му допадне.

— Che cosa! Какво?… Какво можеш да му кажеш за мен, което той да повярва? — неочакваното използване от моряка на английски беше изненадващо. Той се обърна към собственика на „Тритон“: — Може би тази свиня ще сграбчи тебе за гърлото, старче? Аз нямам нужда от помощта на останалите за такива като тебе или този богат американец — мъжът дръпна ципа на грубото си вълнено яке; в пояса му се виждаше ножница, от която стърчеше дръжка на нож; главата му се клатеше от изпитото уиски. Предстоеше да бъде пресечена една много тънка линия.

Изведнъж Майкъл се облегна на стола и се засмя тихо. Смехът му беше искрен, в никакъв случай не бе враждебен или предизвикателен, което допълнително обърка моряка.

— Bene! — каза той, като се наклони рязко напред и отдели още две банкноти по 5000 от снопчето банкноти. — Исках да разбера колко ти стиска. И ти ми показа. Добре! Човек без кураж не е сигурен какво точно е видял. Той си въобразява неща, защото го е страх, или защото вижда пари — Хейвлок хвана ръката на другия и със сила разтвори пръстите му. Хватката беше здрава, може би приятелска, но в нея имаше сила, която морякът не можеше да не признае. — Ето! Петдесет хиляди лири! Ние не се караме. Къде я видя?

Резките промени в настроението бяха извън способността на моряка да ги осмисли. Не беше сигурен, че може да подмине предизвикателството, но комбинацията от пари, това парализиращо стискане на ръката му и заразителният смях го накараха да отстъпи.

— Ще… отидеш ли при капитана? — попита той на английски с плувнал поглед.

— С каква цел? Ти току-що ми каза. Това изобщо не го засяга. Защо да забъркваме този мошеник? Нека сам си заработва парите. Къде я видя?

— На улицата. Ragazza bionda. Bella. Capello a larga tessa^[12].

— Руса, привлекателна… широкопола шапка. Къде? С кого беше? Офицер, някой от кораба? Un ufficiale^[13]?

— Не от „Елба“. Съседния кораб. Nave mercantile^[14].

— Има само два. „Кристовао“ и „Тереза“. Кой точно?

Мъжът се огледа, главата му клюмаше встрани, погледът му беше разфокусиран.

— Тя говореше с двама мъже… единият капитан.

— Кой точно?

— Destra — прошепна морякът, обърсвайки устни с опакото на ръката си.

— Този вдясно? — повтори Майкъл бързо. — „Санта Тереза“?

Морякът потри брада и примигна; явно го беше страх, защото очите му неочаквано се фокусираха върху лявата част на масата. Той сви рамене, смачка парите в дясната си ръка и бутна стола си назад.

— Non so niente. Una puttana del capitano^[15].

— Mercante italiano? — настоя Хейвлок. — Италианският търговски кораб? „Санта Тереза“?

Морякът се изправи, пребледнял.

— Si… No! Destra… sinistra^[16]? — очите на мъжа бяха приковани някъде в другия край на стаята; Майкъл незабележимо изви глава. Трима души край една маса до стената наблюдаваха моряка от „Елба“. — Il capitano. Un marinaio superiore! Il migliore^[17]! — извика дрезгаво морякът. — Не знам нищо друго, синьор! — той се люшна встрани, пробивайки си път с рамо през телата, събрани около бара близо до вратата.

— Играеш много опасно — коментира собственикът на „Тритон“. — Нещата можаха да се развият и другояче.

— При магарето — пияно или не — нищо никога не е замествало моркова и камшика — каза Хейвлок с все още леко извита глава, концентриран върху тримата мъже до масата в другия край на помещението.

— Можеше обаче сега от тебе да тече кръв и все още нищо да не си научил.

— Но аз научих нещо.

— Не е кой знае колко. Корабът отдясно или отляво. Кой?

— Първо каза отдясно.

— Като се върви откъм кея или като се отива към него?

— От неговата гледна точка. На отиване. Destra. „Санта Тереза“. Тя ще се качи на борда на „Тереза“, а това значи, че имам време да я открия, преди да са й подали сигнал. Трябва да е някъде в непосредствена близост до кея.

— Не съм толкова сигурен — възрази собственикът на „Тритон“, поклащайки глава. — Нашето магаре е по-специално. Капитанът за него е un marinaio superiore. Migliore. Най-добрият, голям моряк. Капитанът на „Тереза“ е един уморен търговец. И никога не е пътувал по-далече от Марсилия.

— Кои са онези край масата там? — попита Майкъл, чийто въпрос едва се чу в гълчавата на бара. — Не си обръщай главата, просто извърти очи. Кои са те?

— Не ги познавам по име.

— Какво означава това?

— Italiano — промълви собственикът на „Тритон“ с равен глас.

— Значи „Санта Тереза“ — заключи Хейвлок, отдели няколко банкноти и пъхна останалата част в джоба си. — Ти ми помогна много. Ето, дължа на proprietario. Останалото е за тебе.

— Grazie.

— Prego.

— Ще те изпратя по пътя до крайбрежната. Не ми харесва. Не знаем дали онези са наистина от „Тереза“. Нещо не е in equilibrio^[18].

— Ако го разглеждаме като вероятност, е иначе. Трябва да е „Санта Тереза“. Да вървим.

След шумното заведение тясната търговска улица им се видя тиха; голите лампи над безкрайните входове, обгърнати в мъгла, светеха слабо. Изгладените през вековете павета заглушаваха стъпките им. В дъното се виждаше осветеният булевард пред кейовете, но по пътя до него уличката представляваше една плетеница от сенки, през която човек се придвижваше предпазливо, внимавайки за местата, където се бе настанила черна тишина.

— Ecco^[19]! — прошепна италианецът, вперил поглед напред. — Има някой в онзи вход. Отляво. Имаш ли оръжие?

— Не. Нямах време…

— Тогава бързо! — собственикът на „Тритон“ се затича, подминавайки входа, от който изскочи някаква фигура — набит мъж с разперени ръце. В ръцете нямаше пистолет, никакво друго оръжие, освен самите мощни ръце.

Хейвлок направи няколко бързи крачки към нападателя и рязко се отклони в сенките от другата страна на улицата. Човекът се хвърли, Майкъл се извъртя, сграбчи го за палтото и заби коляно в корема му. След това се извъртя за трети път, изтегли го от земята и го заби в стената. Човекът падна, а Майкъл се стовари върху него, забивайки коляно в същото място, докато дясната му ръка се плъзна по лицето в посока на очите.

— Basta! Por favor! Se Deus quiser^[20]! — изпъшка нападателят, като се държеше за корема, а от устата му се стичаше слюнка. Езикът беше португалски, а мъжът — един от екипажа на „Кристовао“. Майкъл го вдигна на крака с рязко движение и лицето му се видя в слабото улично осветление — беше морякът, който бе използвал няколко английски думи на масата в „Тритон“.

— Ако си вадиш хляба с кражби и бой, не си толкова добър.

— Не, синьор! Исках само да говоря, но не трябваше да ме видят! Вие ми платихте, а аз ще ви кажа някои неща, но не там, където могат да ни видят заедно!

— Продължавай.

— Когато платите!

Хейвлок опря моряка в стената, затисна го с ръка през шията му, бръкна в джоба си и извади парите. След това заби коляно в гръдния му кош, за да освободи ръката си и отброи няколко банкноти.

— Двайсет хиляди лири — каза той. — Говори!

— Струва повече. Много повече, синьор! Ще се убедите.

— Имай предвид, че ще си ги взема обратно, ако не… Трийсет хиляди, това е. Продължавай!

— Жената ще се качи на борда на „Кристовао“… sete… седем минути преди да отплаваме. Това е уговорено. Ще излезе през вратата на източния склад. Сега е под охрана, не можете да стигнете до нея. Но трябва да извърви пеша четиридесет метра до трапа, по който носят стоките.

Майкъл го освободи и добави още една банкнота към трите в ръката на моряка.

— Махай се оттук — каза той. — Никога не съм те виждал.

— Закълнете се, синьор! — извика мъжът, като се надигаше с мъка на крака.

— Заклевам се. Сега изчезвай.

В края на улицата неочаквано се разнесоха викове; двама души идваха откъм светлото.

— Americano! Americano! — беше собственикът на „Тритон“, който се беше върнал с помощ. И когато португалецът се опита да избяга, те го хванаха.

— Пуснете го да си върви! — извика Майкъл. — Всичко е наред. Нека си върви.

Минута по-късно Майкъл обясняваше на новия си приятел:

— Не е „Тереза“. Трябва да е „Кристовао“.

— Ето това ми се губеше! — възкликна италианецът. — Големият капитан, големият мореплавател. Всичко е било ясно, но кой да го види. Алиандро. Жоао Алиандро! Най-добрият капитан на Средиземноморието. Може да прекара кораба си покрай най-опасната брегова ивица, може да разтовари каргото, където пожелае, там, където скали и плитчини не позволяват на любопитните наблюдатели да видят каквото и да е. Намерихте своето момиче, синьор!

* * *

Беше се свил в сенките около неподвижния кран и спокойно наблюдаваше откритото пространство. Каргото беше натоварено, бригадите на докерите се разпръснаха, ругаейки по пътя си, докато се насочваха през булеварда към тесните улички с безброй заведения. С изключение на групата от четирима, които трябваше да освободят въжетата на отплаващия кораб, кеят бе опустял, а дори и тези четирима не се виждаха добре, застанали неподвижно по двама на въже, в близост до носа и кърмата на кораба.

На стотина ярда зад него беше порталът; сервилният пазач се бе прибрал в стъклената караулка, а фигурата му се мяркаше от време на време в ранната мъгла. На около осемдесетина фута диагонално вляво пред крана се намираше мостчето с въжени перила, което водеше към бака на „Кристовао“. Това беше последната физическа връзка с кораба, която щеше да бъде изтеглена на борда, преди да бъдат свалени гигантските корабни въжета, освобождавайки го да отплава.

Вдясно, на не повече от шейсет фута от крана, беше вратата за канцеларията на склада; тя беше заключена и всички светлини вътре бяха изгасени. Зад тази врата се намираше Джена Карас — беглец от предателствата на свои и чужди — негова любима, предала тази любов по причини, които само тя можеше да му обясни. Само след секунди вратата ще се отвори и тя ще измине разстоянието, разделящо я от мостчето, и ще се отправи нагоре по изтърканите му дъски към палубата. Едва когато се озове на борда, тя ще е свободна; дебелите въжета ще бъдат хвърлени на кея, една свирка щеше да изсвири, мостчето ще бъде изтеглено и прибрано. Но дотогава тя няма да е свободна — щеше да е контрабандна стока в транзитна фаза, пресичаща една територия, където никой не би посмял да я защити. Вътре, в офиса на склада, тя може да бъде защитена — евентуалният неканен посетител би могъл да бъде застрелян дори само за опит за взлом. Но не и на открито — ония не биха рискували да ги заловят за контрабанда на хора с кораб. Присъдите са тежки и няколкото хиляди лири не си струваха риска.

Малко над сто и четиридесет фута беше разстоянието, което тя трябваше да прекоси, за да изчезне. Отново. Този път не в смъртта, а потъвайки в една загадка.

Майкъл погледна часовника си; беше четири петдесет и две и стрелката на секундарника завършваше още една обиколка — седем минути преди „Кристовао“ да надуе сирената, последвана от по-остри свирки, предупреждаващи останалите кораби, че му предстои да напусне убежището си. В този момент морските закони щяха да влязат в сила. Високо горе на палубата, на бака и в средата няколко души сновяха безцелно и огънчетата на цигарите им хаотично се движеха. С изключение на двете групи, които щяха да изтеглят въжетата, и групата, която имаше за задача да прибере мостчето, останалите нямаше какво друго да правят, освен да пушат, да пият кафе и да се надяват, че главите им ще се прояснят. През масивния черен корпус се чуваше приглушеното боботене на двигателите; едва доловимото тракане на колелата на предавката подсказваше, че наближава моментът, когато ще бъде отдадена команда да се завъртят гигантските винтове. Мазни, тъмни води се плискаха в кърмата.

Вратата на склада се отвори и Хейвлок трепна, когато една руса жена пристъпи от тъмнината в полумрака на мъгла и сенки. Оживелият труп от Коста Брава тръгна по пътя, който трябваше да я изведе на борда на „Кристовао“, а оттам на Неизвестен бряг в една неизвестна страна. Бягство. От него. Защо?

Ударите в гръдния му кош ставаха непоносими, болката в очите му — пронизваща, но трябваше да издържи още няколко секунди. Едва когато Джена се озове по средата на пътя, там, където ще бъде забелязана от пазача, който можеше да вдигне тревога, едва там Майкъл можеше да я пресрещне. И нито миг по-рано.

Тя стигна до това място. Сега?

Той изскочи иззад крана и се затича напред, без да се безпокои за шума от стъпките, концентриран единствено върху това да я настигне.

— Джена! За Бога, Джена!

Той я хвана за раменете и жената ужасена се извърна.

Дъхът му експлозивно изсвистя през гърлото му. Лицето, обърнато към него, беше старо, грозно лице, обезобразеното от шарка лице на пристанищна курва. Очите, които го гледаха, бяха широките, тъмни очи на гризач, оформени с тежките линии на евтини сенки; устните бяха кървавочервени, зъбите — жълти и начупени.

— Коя си ти? — крясъкът му беше крясък на луд. — Лъжкиня! Лъжкиня! Защо си тук! Защо не си тук? Лъжкиня!

Мъгла, но не онази от морето, замъгляваше съзнанието му, в което лудешки се преплитаха объркани мисли. Беше загубил способността да съобразява, съзнаваше единствено, че ноктите на ръцете му деряха нещо, юмруците му удряха — Убий тази твар! Убий самозванката! Убий, убий!

И други викове, други крясъци и команди запълваха неясно ъгълчетата на подсъзнанието му. Нямаше начало, нямаше край, а само едно разярено ядро.

Тогава изпита ударите, но без да усеща болка. Около него се насъбраха хора; юмруци и тежки ботуши се блъскаха в тялото му. Пак и пак. Навсякъде.

А след това се спусна мрак. И тишина.

* * *

Над кея, на втория етаж на офиса, една фигура стоеше до прозореца и гледаше сцената, разиграваща се долу. Тя дълбоко си пое дъх, прокара пръсти по устните си, ясните й кафяви очи плувнаха в сълзи. Джена Карас разсеяно свали длан от лицето си и притисна под бузата дългата си руса коса, падаща изпод широкополата шапка.

— Защо направи това с мене, Михаил? — прошепна тя тихо на себе си. — Защо искаш да ме убиеш?