Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (38)

38

— Той е — каза Майкъл, надвесен над бюрото, все още стискайки в ръка слушалката. — Той е Парсифал. Реймънд Александър.

— Александър? — Джена отстъпи няколко крачки от масата, бавно поклащайки глава.

— Трябва да е той! Всичко е в думата „правила“. „Едно от правилата“, „част от правилата“. Винаги правилата — неговият живот е серия от ненарушими правила! И този необичаен акцент не е чужд, не е руски. Това е акцентът на Харвард от трийсетте години с претенциозните добавки на самия Александър. Бързо маркира същественото, ненадейно те поставя на място като при фехтовка. Ето, това е Александър!

— Както го описваш — намеси се Джена със спокоен, но твърд глас — има едно крещящо противоречие, което трудно ще обясниш. Готов ли си да го обвиниш в това, че е познавал съветския агент и не е направил нищо по въпроса? И то особено след като става дума за такава личност като помощник държавен секретар.

— Не, аз не мога да го обясня, но той може. И ще го направи. Той ме изпрати на остров Пуул, той ми наговори глупостите за някакъв офицер, който случайно издал тайната пред жена си по време на отпуск. Такъв човек изобщо не е имало — никакви молби за отпуск поради извънредни обстоятелства не са били подавани.

— Може би така е защитавал истинския източник на тази информация?

— Тогава защо ще ми сервира такава сложна лъжа? Защо просто не откаже да разкрие източника на информацията? Но не, той е искал да му повярвам, накара ме да му дам дума, че няма да го издам… знаейки, че аз ще направя всичко, за да го предпазя от неприятности.

— С каква цел! — запита Джена, приближавайки се до бюрото. — И най-вече, защо е решил да каже на тебе? За да те убият?

— Нека той отговори на тези въпроси. — Хейвлок се пресегна към телефона и натисна бутона за разговор по вътрешната уредба. — Искам кола и охрана, която да ме следва. До място на около един час път оттук. Веднага! — Той натисна отново бутона, задържа за миг поглед върху него, а после поклати глава: — Не — каза той.

— Президентът ли? — поинтересува се Джена.

— Няма да му кажа. Още не. В състоянието, в което се намира, той ще изпрати там цял батальон командоси. Така няма да научим истината. Заклещен в ъгъла по този начин Александър може просто да си тегли куршума.

— Но ако си прав, какво повече има да се научава?

— Защо! — с гняв произнесе Майкъл, издърпа горното чекмедже и извади от него ламата. — А също и как — допълни той, провери пълнителя и го щракна обратно. — И голямото противоречие, за което ти спомена. Предателството пред любимата му република.

— Идвам с тебе.

— Не.

— Да! Този път нямаш право да ми откажеш. Моят живот е в онази стая… както и смъртта ми. Имам правото да бъда там!

— Може и да имаш правото, но няма да дойдеш. Онзи кучи син е разработил сценария на всичко, той беше определил, че трябва да умреш.

— Трябва да знам защо!

— Ще ти кажа после. — И Майкъл понечи да тръгне.

— Ами ако не можеш? — извика Джена и се изпречи пред него. — Да, Михаил, погледни ме! Да предположим, че няма да се върнеш… това също е възможно, нали? Нима с това последно твое решение ще ме накараш да полудея?

— Нали ходихме там? Няма алармена сигнализация, няма кучета, няма и охрана. Освен това той не ме очаква. Ще се върна, и то с него!… Защо, по дяволите, ще полудяваш?

— Веднъж вече те загубих — обичах те и те загубих! Мислиш ли наистина, че мога да приема дори само риска да те загубя отново и никога да не разбера защо? Какво още би поискал от мене?

— Искам само да си жива.

— Не мога да съм жива, няма да съм жива, ако ти не си с мен! Опитвах го вече… и никак не ми хареса. Каквото и да ни чака там, то чака двама ни, а не само теб. Просто не е справедливо, Михаил, и ти много добре го съзнаваш.

— Пет пари не давам за справедливостта! — Той я придърпа към себе си, осъзнавайки, че го прави с пистолет в ръка, а искаше само едно — да са някъде другаде, където няма да има пистолети… никога. — Единственото, което ме интересува, си ти. Знам какво преживя, знам какво ти причиних. Искам да останеш тук, за да съм спокоен, че нищо няма да ти се случи. Не мога да рискувам теб, не разбираш ли?

— Защото ме обичаш?

— Толкова много… наистина толкова много.

— Тогава уважавай ме също! — извика Джена, отметна глава назад и русата й коса се разпиля върху раменете й. — Дяволите да те вземат, Михаил, уважавай ме!

Хейвлок я изгледа, видя гнева и молбата в погледа й. За толкова много неща съм ти задължен.

— Хайде — каза той. — Да си вземем палтата. И да тръгваме.

Джена се обърна и отиде до масичката, откъдето взе снимките, включително и падналата на пода.

— Добре — отговори тя.

— Защо е всичко това? — попита Майкъл и кимна с глава към снимките.

— А защо не? — отвърна му тя.

* * *

Скритият в тъмнината на върха на бора мъж заби прикрепените към обувките си шипове по-дълбоко, после нагласи колана, за да разпредели по-равномерно натоварването. Изведнъж в далечината под него той съзря светлините от фаровете на кола, която се задаваше по алеята към „Пети стерилен“. Той вдигна бинокъла с инфрачервената приставка с дясната ръка, а с лявата издърпа предавателя от колана. Опря микрофона до устните си и натисна бутона.

— Нещо става — каза той. — Имайте готовност. Отговорете.

— Север те чува — чу се кратък отговор.

— Юг също — беше вторият.

Мъжът пъхна включения предавател в кожената яка и фокусира бинокъла върху излизащата кола. Беше буикът. Той донагласи фокуса и образите зад предното стъкло станаха контрастни.

— Това са нашият човек и жената — съобщи той. — В момента завиват на север. Сега е твой, Север.

— Готови сме.

— Юг, потегляй и заеми втората позиция.

— Тръгвам веднага. Север, дръж ни в течение. Искаме да знаем кога да те сменим.

— Ще го направя.

— Задръжте за момент! Има и втора кола… Това е линкълнът с двама федерални агенти на предните седалки, но не мога да кажа нищо за задните… А, вече мога. Отзад няма никой.

— Това е охраната — ненужно поясни единият от двамата, седящи в колата на миля и половина по на север.

— Дръжте се на голяма дистанция — посъветва ги мъжът на дървото. — Тези хора са много любопитни.

— Не се безпокой.

* * *

Буикът стигна до пресечката и зави наляво; линкълн континенталът го следваше на няколкостотин ярда като огромен звяр, който охранява малкото си. И двете коли поеха на запад.

В тъмната работилница на бензиностанцията хидравличният крик се задвижи със съскащ звук и още преди да се спусне, двигателят на колата мощно изрева. Шофьорът вдигна предавателя и се обади:

— Юг, те поемат по маршрут „В“. Тръгни на запад по успоредния път и ги поеми шест мили по-надолу.

— Насочвам се на запад по паралелния — чу се в отговор.

— Побързай — допълни Север. — Защото те бързат.

* * *

Светлините на фаровете осветиха бялата ограда, която очертаваше границите на имението на Александър. Секунди по-късно отляво се появиха лъчите на прожекторите, осветяващи дърветата в огромния преден двор. Гората и каменната къща бяха зад тях. Както очакваше Хейвлок, на алеята нямаше паркирали автомобили; само някои прозорци светеха. Той намали ход и издърпа микрофона от отделението под таблото.

— Ескорт, стигнахме — съобщи той, като натисна бутона за предаване. — Останете на пътя. Няма гости и искам човекът, с когото ще се видим, да мисли, че сме дошли сами.

— Ами ако ви потрябваме? — запита някакъв глас.

— Няма да се наложи.

— Това не е достатъчно. Съжалявам, сър.

— Добре тогава, ще ме чуете. Аз не съм притеснителен, ще стрелям един-два пъти.

— Това звучи по-приемливо, но само ако сме край къщата.

— Искам да останете тук, на пътя.

— Съжалявам отново, сър. Ще оставим „Ейбрахам“ тук, но ще дойдем там, отвън и наблизо. Да сме подръка.

Майкъл сви рамене и остави микрофона. Беше безполезно да спори. Изгаси фаровете и зави по входната алея, като изключи двигателя. Колата се плъзна безшумно по инерция и спря на трийсетина фута от входа. Той хвърли поглед на Джена:

— Готова ли си?

— Никога не съм се чувствала по-готова през живота си. Дори пред смъртта си. Той искаше и двете. — И тя скри снимките под палтото си. — Хайде.

Слязоха от колата и изкачиха широките стъпала, които свършваха пред масивната дъбова врата. Хейвлок натисна звънеца и за пореден път усети колко непоносимо е очакването. Вратата се отвори и на прага застана униформената прислужница, която очевидно беше изненадана.

— Добър вечер. Инид, доколкото си спомням?

— Да, сър. Добър вечер. Не знаех, че мистър Александър очаква гости.

— Ние сме стари приятели — обясни Майкъл, сложил ръката си върху тази на Джена, и двамата пристъпиха вътре. — Поканите са излишни. Това е част от правилата.

— Никога не съм чувала това правило.

— Е, то е относително ново. Мистър Александър на обичайното за този час място ли е? В библиотеката?

— Да, сър. Ще му съобщя, че сте тук. Може ли отново да ми кажете името си, ако обичате?

Неочаквано в големия входен хол се разнесе кухо отекващ глас:

— Не е необходимо, Инид. — Беше отсеченият, пронизителен глас на Реймънд Александър, идващ откъм невидим говорител. — Освен това аз очаквах мистър Хейвлок.

Майкъл огледа стените и стисна ръката на Джена по-силно.

— Това поредното правило ли е, Реймънд? Да се убедиш, че гостът е онзи, който казва, че е?

— И то е относително ново — отвърна гласът.

Хейвлок и Джена минаха през елегантната дневна, запълнена с антики от най-далечните кътчета на земята, и стигнаха до украсената с дърворезба врата на библиотеката. Той я дръпна вляво и тя го разбра. Ръката му бръкна за ламата под сакото и той я задържа там, докато завърташе тежката месингова дръжка. Бутна вратата да се отвори и опря гръб в стената, готов да използва пистолета.

— Наистина ли е необходимо това, Майкъл?

Хейвлок бавно застана в рамката на вратата, докато приспособи зрението си към мекото индиректно осветление в библиотеката. Източниците бяха два: единият — настолна лампа с абажур с пискюли върху огромното бюро в дъното на стаята, вторият — лампион на пода над меко кожено кресло, който хвърляше светлината си основно върху безумно рошавата коса на Реймънд Александър. Старият боен кон седеше, без да помръдва, и бледите му подпухнали ръце стискаха чаша с бренди, опряна в халата от тъмночервено кадифе.

— Влезте — каза той и се обърна към някакво устройство, което приличаше на обикновена кутия, поставена на масичката до него. Натисна един бутон и мониторът над главите им върху стената над вратата бавно угасна. — Мис Карас е симпатична жена. Направо прекрасна… Влезте, скъпа.

Джена се появи на вратата и застана до Майкъл.

— Вие сте чудовище — каза тя със спокоен глас.

— Нещо много по-лошо.

— Искахте да убиете и двама ни — продължи Джена. — Защо?

— О, не него, никога не е ставало дума за него. Само не… Михаил. — Александър повдигна чашата до устните си и отпи. — Вашият живот… или смърт… никога не са били разглеждани по един или друг начин. Нещата бяха извън нашия контрол.

— Бих могъл да те убия заради това — каза Хейвлок.

— Повтарям. Извън нашия контрол. Откровено казано, ние смятахме, че тя ще се оттегли, ще се върне в Прага и, макар и след време, ще заживее нормално. Не разбираш ли, Майкъл, тя не беше важна. Само ти, ти единствен беше от значение. Ти трябваше да се оттеглиш, а ние знаехме, че те никога няма да те пуснат, защото беше изключително ценен. Затова трябваше да го направиш сам, трябваше сам да поискаш. Отвращението ти трябваше да е толкова дълбоко, толкова болезнено, че за теб да не остане друг изход. Така и стана. Ти се оттегли. Това беше необходимо.

— Защото те познавах — каза Хейвлок. — Познавах човека, който водеше един болен, нищо неразбиращ приятел надолу по пътя на лудостта, превръщайки го в една гротескна фигура. Защото познавах човека, който причини всичко това на Антон Матиас. Познавах Парсифал.

— Това име ли измислиха? Парсифал? Иронията не е лишена от известно изящество. Този Парсифал не би могъл да лекува рани, той можеше само да ги разтваря по-широко. Навсякъде.

— Затова си направил всичко това, нали? Знаел съм за тебе.

Александър поклати глава и хилядите къдри в несресаната му коса се раздвижиха, а зелените очи под гъстите му извити вежди се притвориха за миг.

— И аз не бях важен. Антон настояваше. Той непрестанно мислеше за тебе. Ти беше единственото, останало от разпадащата му се психика, от изчезващото му съзнание.

— Но ти си знаел как да го направиш. Познавал си двоен руски агент, толкова високопоставен, че би могъл да стане един ден държавен секретар. И сигурно щеше да стане, ако не беше отишъл на онзи плаж в Коста Брава. Ти си знаел къде е, знаел си името му и ти си се свързал с него!

— Ние нямахме нищо общо с Коста Брава! Аз научих за случилото се там едва след като поразпитах за тебе. Не можехме да разберем нищо, бяхме шокирани.

— О, не и Матиас. Него нищо вече не е можело да го шокира.

— И едва тогава разбрахме, че нещата са излезли извън нашия контрол.

— Защо говориш в множествено число? Става дума само за тебе!

Възрастният журналист отново застина за миг, стискайки чашата с двете си ръце. Той погледна Майкъл право в очите и каза:

— Да. Аз знаех.

— И ме изпрати на остров Пуул, като очакваше, че ще бъда убит, и вече мъртъв, щях да бъда виновен, защото съм мълчал.

— Не! — Александър отново поклати глава, този път енергично. — Никога не съм предполагал, че ще отидеш там, никога не съм допускал, че ще ти позволят да стигнеш дотам.

— А онази изключително убедителна история за съпругата на офицера, с която си се запознал, и нещата, които уж ти била разказала? Лъжа от начало до край. Никой не е излизал в отпуск и никой не е напускал острова. Но аз ти повярвах и даже ти обещах, че ще опазя анонимността на твоя информатор. Обещах да опазя тебе! И не казах на никого, даже на Бредфорд.

— Да, аз исках да те убедя, но не по този начин. Исках да тръгнеш нагоре по стълбицата, да използваш връзките си. Да се изправиш срещу тях и да ги накараш да ти кажат истината… И тогава, след като научиш цялата истина, ти може би щеше да разбереш. И може би щеше да спреш развитието на нещата… Без моето участие.

— Но как? Как, за Бога?

— Мисля, че знам, Михаил — Джена докосна Майкъл и погледна седналия Александър. — Той неслучайно използваше множественото число. Този човек не е Парсифал. Може би негов слуга, но не самият Парсифал.

— Истина ли е? — попита Хейвлок.

— Налей си нещо и предложи на мис Карас някакво питие, Майкъл. Знаеш правилата. Ще ти разкажа една история.

— Никакви питиета. Правилата ти вече не са валидни.

— Поне седни и прибери този пистолет. Няма от какво да се страхуваш тук. От мен най-малко. Вече не.

Хейвлок погледна Джена, кимна и двамата седнаха на съседни столове. Джена извади снимките изпод палтото и ги сложи в скута си. Майкъл пусна пистолета в джоба си.

— Добре, продължавай — каза той рязко.

— Преди много години — започна журналистът, загледан в чашата в ръцете си — Антон и аз извършихме престъпление. В нашето съзнание то беше много по-сериозно, отколкото всякакво евентуално наказание за него, а наказанието би трябвало да бъде максималното. Бяхме заблудени… „преметнати“ е безобидната дума, „измамени“ е малко по-точна, но най-правилната е „предадени“. Но фактът, че това е могло да се случи именно на нас — двама прагматични интелектуалци, за каквито се смятахме — беше трудно поносим. Но това се беше случило. — Александър доизпи брендито и остави чашата на масичката до него. След това скръсти пухкавите си деликатни ръце и продължи: — Дали заради приятелството ми с Матиас или поради положението ми в този град, каквото и да е то, но един човек ми се обади от Торонто, за да ми каже, че се е снабдил с фалшив паспорт и излита за Вашингтон. Той беше съветски гражданин, образован човек на възраст малко над шестдесетте и с относително високо положение в съветското правителство. Намерението му беше да избяга и той ме попита дали не бих могъл да го свържа с Ентъни Матиас. — Журналистът поспря, наведе се напред и се хвана за дръжките на креслото: — Нали знаеш, в онези дни едва ли не всеки знаеше, че Антон го очаква необикновено бъдеще и влиянието му нарастваше с всяка негова следваща статия, с всяко посещение във Вашингтон. Аз се съгласих да организирам срещата и тя се състоя в тази стая. — Александър се облегна назад в креслото и се вторачи в една точка на килима. — Този човек имаше необикновен поглед върху нещата отвътре, разполагаше с огромна информация за вътрешните проблеми на Съветите. Само месец по-късно вече работеше за Държавния департамент. Три години по-късно Матиас стана специален съветник на президента, а след още две — държавен секретар. Този човек от Русия, дошъл през Торонто, продължаваше да работи в Департамента и талантите му бяха толкова високо ценени, че вече обработваше строго секретна информация като директор на службата за Източния блок, която се занимаваше с разпитите на бегълци и анализа на донесенията оттам.

— Кога разбрахте? — попита Хейвлок.

Журналистът вдигна поглед и тихо отговори:

— Преди четири години. Това стана отново в тази стая. Този бежанец поиска да се срещне с двама ни: заяви, че онова, което имал да ни каже, било спешно и че плановете ни за същата вечер трябвало да се променят… не било възможно никакво отлагане. Седна там, където сега седи мис Карас, и ни разказа истината. Призна, че е съветски агент и че непрекъснато е предавал особено поверителна информация в Москва през последните шест години. Но се било случило нещо и станало невъзможно повече да функционира в същата роля. Каза, че се чувствал стар и изхабен и не можел да издържа на напрежението. Искаше да изчезне.

— А тъй като вие двамата с Антон — прагматичните интелектуалци — сте били отговорни за продължилата цели шест години инфилтрация, той е могъл да иска каквото си пожелае — каза с остър тон Майкъл. — Боже, опази великите мъже да бъдат опетнени.

— От една страна, това, разбира се, имаше известно значение, но имаше и своето оправдание. Антон Матиас беше в зенита си, отдаден на преструктурирането на глобалната политика, беше на път да постигне сериозни споразумения и да доведе нещата до истинско разведряване, за да направи от света едно малко по-безопасно място за живот, отколкото преди него. Подобно разкритие би представлявало политическа катастрофа, би го унищожило и сложило край на доброто дело, с което се бе захванал. Сам аз изтъкнах този аргумент с всичката му сериозност.

— О, убеден съм, че не са били необходими кой знае какви усилия, за да го убедиш — каза Хейвлок.

— Все пак малко повече, отколкото си мислиш — отвърна Александър с нотка на гняв в гласа си. — Ти, изглежда, си забравил що за човек беше той.

— По-скоро никога не съм знаел.

— Споменахте „от една страна“ — прекъсна ги Джена. — А от друга?

Журналистът прехвърли поглед върху Джена, преди да отговори.

— Този човек беше получил заповед, която не можеше… не искаше да изпълни. Беше му казано да има готовност за серия шокиращи донесения от Източния блок, които трябваше да оформи по такъв начин, че да принуди Матиас да поиска морска блокада на Куба и едновременна заповед на президента за поставяне на въоръжените сили в състояние на бойна готовност.

— Ядрена тревога?

— Да, мис Карас. Едно повторение на ракетната криза от 62-ра година, но много по-провокативно по характер. Смайващите разкрития, които щяха да принудят Матиас на този ход, щяха да потвърдят „уликите“, получени от спътникови снимки, които да показват разположено из джунглите и по цялото южно крайбрежие на Куба нападателно ядрено оръжие, готово за предстояща атака.

— С каква цел? — запита Джена.

— Геополитически капан — отговори Майкъл. — Този, който се хване в него, е загубен.

— Точно така — съгласи се Александър. — Антон изправя цялата военна мощ на Съединените щати на прага на войната, но в същия момент всички врати на Куба се отварят и се отправя покана към инспекционни екипи от цял свят да дойдат и се убедят сами. Нищо особено, но Антон Матиас трябва да изтърпи голямо унижение, проявил се пред света като истеричен паникьор, какъвто никога не е бил — и целият му брилянтен труд по преговорите да бъде сведен на нула. Както и оздравителният процес, свързан с тях.

— Но този съветски агент — каза Джена озадачено — същият, който в продължение на шест години е изнасял тайни за Москва, поне е бил професионалист, ако не нещо друго, и е отказал. Обясни ли защо?

— Доста сантиментално, както си помислих тогава. Той каза, че Антон Матиас бил прекалено ценен, за да бъде хвърлен на глутницата маниаци в Москва.

— „Военная“ — обади се Хейвлок.

— Въпросните шокиращи донесения се получиха и бяха игнорирани. Никаква криза не се разви от тях.

— Щеше ли да ги приеме Матиас за автентични, ако не знаеше? — попита Майкъл.

— Някой щеше да го принуди. Ако не бяха предупредени какво да очакват, ако не знаеха каква е стратегията, някои напълно искрени и загрижени мъже и жени на работа в този отдел щяха да се обезпокоят и поне един от тях сигурно би отишъл да разкаже каква е ситуацията на някого като мен. Антон се обади на съветския посланик и води с него дълъг разговор на четири очи. Някои хора загубиха работата си в Москва.

— Отново са се върнали — намеси се Хейвлок.

Журналистът примигна — той нито разбираше, нито се преструваше, че разбира какво му казва Майкъл. След това продължи:

— Човекът, който ни измами, но който не можеше да извърши предателство спрямо някакъв свой вътрешен глас, изчезна. Антон направи това възможно. Той го снабди с документи за нова самоличност, даде му възможност да започне нов живот далече от онези, които биха го убили.

— Но и той отново се върна — подсказа Майкъл.

— Той изобщо не беше заминавал. Но да, в известен смисъл завърна се. Преди около година той ме посети без предупреждение, без предварително обаждане и каза, че трябвало да поговорим. Не в тази стая, той не искаше да говори тук и му бях благодарен за това. Помнех много добре онази нощ, когато ни разкри какво бяхме сторили. Беше късен следобед и ние тръгнахме на разходка по билото над долината — двама възрастни мъже, които бавно крачат, внимателно стъпват по земята, единият дълбоко изплашен, другият напрегнат, но любопитен… и по един странен начин, сякаш обладан от нечиста сила — Александър замълча за малко. — Бих искал малко бренди, не ми е никак лесно да говоря тези неща.

— Аз не искам — заяви Майкъл.

— Къде е? — попита Джена, стана и отиде при масичката, за да вземе чаша.

— На медното барче — каза старецът и я погледна. — До стената, скъпа.

— Продължавай — каза Майкъл с нетърпение в гласа. — Тя те чува, и двамата те чуваме.

— Наистина искам. Имам нужда от малко бренди… Майкъл, не изглеждаш добре. Изморен си, не си избръснат и имаш сенки под очите. Трябва да се грижиш повече за себе си.

— Ще си отбележа.

Джена се върна от барчето.

— Ето — тя подаде на Александър чашата и се върна на стола.

Едва сега Хейвлок забеляза, че ръката на Реймънд трепери. Затова той държеше чашата с двете си ръце, здраво стискайки я, за да намали треперенето.

— „… по един странен начин, сякаш обладан от нечиста сила“. Беше стигнал дотук — подкани го той.

— Да, помня — Александър отпи и отново погледна Джена. — Благодаря ви.

Тя кимна.

— Моля ви, продължете.

— Да, разбира се… Разхождахме се по билото — ние двамата старци през онзи късен следобед, когато изведнъж той се спря, обърна се към мен и ми каза: „Трябва да направиш както ти казвам, защото пред нас се разкрива възможност, каквато светът никога вече няма да има.“ Отговорих му, че нямам навика да се поддавам на подобни молби, без да знам какво точно се иска от мен. Каза, че това не било молба, а категорично изискване, а също и че ако откажа да го изпълня, той ще разкрие ролята, която двамата с Матиас сме играли в неговата шпионска дейност. Щял да ни разкрие и двамата и да ни унищожи. Това ме разтревожи — изплаших се най-вече за Антон, но се страхувах и за себе си, разбира се. Не бих могъл да излъжа.

— Какво искаше от вас? — попита Хейвлок.

— Трябваше да се превърна в един нов Бозуел и да отразя в списанията, на които сътруднича, постепенното влошаване на състоянието и окончателното рухване на един мъж, притежавал власт, която бе в състояние да тласне света в бездната, отворила се за него самия. Ролята на моя Самуел Джонсън се отреждаше на Матиас, а посланието ми до човечеството трябваше да съдържа отрезвяваща нотка: „Не бива да се допусне повторно подобно нещо; никога вече никой не бива да бъде издиган на такива висоти.“

— „Ние направихме от него Бог, макар да не притежавахме небесата“ — спомни си Майкъл думите на Беркуист.

— Добре казано — съгласи се журналистът и кимна. — Бих искал да е излязло изпод моето перо. Но както е казал Уайлд, вероятно ще го направя, ако ми се удаде възможността.

— Значи онзи следобед — намеси се Джена — руснакът ви е казал какво става с Матиас?

— Да. Беше се виждал с него и забелязал симптомите. Неочаквани тиради, последвани от необясними ридания, постоянни опити за самооправдание, престорена смиреност, използвана като претекст да се изтъкнат личните заслуги… нарастваща подозрителност по отношение на околните. И една напълно нормална фасада за пред обществеността. А с течение на времето — загуба на паметта, най-вече по отношение на провалите, която се превръща в необходимост да бъдат обвинени други за тези провали, ако някой се опита да съживи спомените… Аз сам видях всичко това и го описах. Започнах да пътувам до Шенандоа почти всяка седмица…

— В неделните дни? — прекъсна го Хейвлок.

— Да, неделите.

— А Декер?

— О, да, капитан Декер. Трябва да разберете, че човекът, когото наричате Парсифал, бе съумял да убеди Антон, който се чувстваше все по-зле, че цялата му политика, всичките му виждания ще намерят върховното си оправдание в абсолютната власт. Наричаха замисъла си „Ръководната цел“ и бяха намерили човека, който да им достави необходимото за неговата разработка.

— За решаващата шахматна партия — прошепна Майкъл.

— Да. Декер идваше по задния път и се срещаше с Матиас в едно бунгало, където той обичаше да се усамотява.

— Заслонът — каза Хейвлок. — Където е използвал устройство за запис, активиращо се от човешки глас.

— Да, безотказно — промълви Александър едва доловимо. — Никога не го подвеждаше. Дори по-късно, когато двамата с… Парсифал играеха своята страшна игра, още по-страшна от това, че единият от играчите беше Матиас. Страшна още и поради това, че Матиас щеше да се превърне във военен диктатор, страшна, защото той — гениалният дипломат, не виждаше целта на онзи, когото наричате Парсифал, но виждаше останалите, разговаряше с тях. С руските генерали и учени, които ги нямаше, с китайските военачалници и комисари от другата страна на земното кълбо. В тези мигове той ги виждаше, те бяха там, при него. Това беше някаква терапия чрез самоиндуцирани психиатрични сеанси от най-разрушителен тип. И всеки следващ път той излизаше от нея по-зле, очите зад очилата с рогови рамки ставаха все по-разфокусирани. Сякаш се съвземаше след поемане на наркотик, но идваше в съзнание с все по-размътена глава. Болестта му се развиваше прогресивно, но той някак съумяваше да действа и в двата свои свята… Видях всичко това и го описах.

— И в кой момент се сетиха за мен? — поинтересува се Хейвлок. — И защо точно за мен?

— Ти беше там през цялото това време — твоите снимки бяха на бюрото му, там, в заслона. Имаше цял албум със снимки на двама ви, когато сте тръгнали на къмпинг из Западна Канада.

— Бях забравил — каза Майкъл. — Това беше толкова отдавна. Тогава се дипломирах и Антон ми стана ръководител.

— Бил е много повече от това. За него ти беше като син, какъвто той нямаше, разговаряше с него на родния му език, напомнял си му за едно друго място и едно друго време. — Александър вдигна глава и погледна Хейвлок с някакво дълбоко чувство. — Но ти най-вече беше синът, отказал да повярва, че неговите планове, неговите решения на световните проблеми са правилни. Той не можа да те убеди. Вътре в себе си чуваше твоя глас, който му казваше, че не е прав, и не можа да понесе това. Не можа да понесе някой да му казва, че греши, най-вече, че това си именно ти.

— Наистина не е бил прав. И е знаел, че бих му го казал.

— Очите му често се спираха върху твоите снимки и изведнъж започваше да приказва с тебе, да се измъчва от твоите аргументи, от гнева ти. Наистина го беше страх от тебе и… работата замираше.

— Значи трябваше да бъда отстранен от кръга на близките му.

— Да, трябваше да престанеш да оценяваш действията му, струва ми се. Беше част от заобикалящата го всекидневна реалност в Държавния департамент. Трябваше да бъдеш изваден от тази реалност, защото това започваше да го измъчва — той не можеше повече да понася твоята намеса. Трябваше да си отидеш и за него това стана единственият вариант.

— И Парсифал знаеше как да го постигне — допълни с горчивина в гласа Майкъл. — Познавал е агента къртица в Департамента. Свързал се е с него и му е казал какво да направи.

— Нямам никакво участие в това. Знаех, че планират да го направят, но не знаех как… Ти беше споменал пред Антон за мис Карас. За чувствата ти към нея, за това как след дълги години вътрешни терзания — започнали още от детството ти — си на път да изплуваш. Заедно с нея. Беше му разкрил колко важно е за теб да излезеш от системата. И че си взел решение за това.

— Вие сте допускали, че аз бих могъл да стана нов човек без нея? Защо?

— Защото Парсифал е имал опит в тези работи — поясни Джена. Тя избра една от снимките и я подаде на Майкъл. — Клиничен психолог, работещ за КГБ. Човек на име Алексей Калязин — лицето, което ти се стори познато.

— Но аз не го познавам! — извика Хейвлок, стана от стола и се обърна към Реймънд Александър. — Кой е този човек?

— Не искай от мен да ти кажа името — прошепна журналистът, като поклати глава и се сви в креслото. — Не ме питай. Не искам да бъда замесван.

— Дявол да те вземе, та ти вече си дълбоко замесен! — изкрещя Майкъл и хвърли снимката на коленете на Александър. — Ти си Бозуел!… Почакай малко! — Майкъл погледна Джена и продължи: — Този човек е избягал оттам. Дори да забравим, че е бил шпионин, той е избягал оттам. И е трябвало да фигурира в някакви списъци!

— Всички следи от бягството на Алексей Калязин бяха заличени — каза тихо Александър. — Всички препратки в архивите бяха премахнати и този човек просто изчезна.

— Естествено. За да не може титанът на мисълта да бъде очернен! — Хейвлок се приближи до стола на Александър, хвана го за реверите на халата и със сила го изправи. — Кой е той? Кажи ми!

— Погледни снимката. — Александър се тресеше. — Погледни я добре. Махни част от косата, както и от веждите. Постави бръчки по лицето, около очите… представи си малка прошарена брадичка.

Майкъл сграбчи фотографията и впи поглед в нея.

— Зелиенски… Леон Зелиенски!

— Мислех, че ще се досетиш, че ще разбереш. Без моята помощ. Решаващата шахматна партия… най-добрият шахматист, когото Антон някога е познавал.

— Но той не е руснак, той е поляк! Пенсиониран професор по история от Бъркли… дошъл преди много години тук от Варшавския университет!

— Нова самоличност, нов живот, нови документи и празноти за местата, където е пребивавал. Живеещ на тихо място, на две мили от вилата на Матиас. Антон винаги знаеше къде се намира този човек.

Хейвлок притисна слепоочията си, за да притъпи острата болка в главата си.

— Ти, ти… и Зелиенски. Двама смахнати старци! Знаете ли какво сте направили?

— Всичко излезе от контрол. Всичко.

— Та ти никога не си имал контрол над нещата! В мига, в който Зелиенски се е свързал с агента, ти просто си загубил! Ние, всички ние, загубихме! Не можа ли да прозреш какво всъщност става? Наистина ли си мислеше, че нещата ще свършат с проклетото ти послание към човечеството? Не се ли опита да го спреш? Ти си знаел, че Матиас е на остров Пуул… Как разбра?

— Имам информатор. Един от лекарите… той е изплашен.

— Тогава си знаел, че е освидетелстван като луд! Как можа да оставиш това да продължава?

— Ти сам го каза току-що. Не съумях да го спра. Той не искаше да ме чуе… и сега не иска. Не мога да го спра! Той е луд точно както Антон! Страда от комплекса на Христос — неговата светлина е единствената, неговият път е най-верният.

— И ти си изтъргувал репутацията си на журналист, а той е получил каквото му е трябвало! От какво тесто, по дяволите, си замесен?

— Остави ми поне нещо, Майкъл. Той ми беше вързал ръцете. Зелиенски ми каза, че ако разкажа на някого, ако някой го арестува, той няма да може да спази уговорката да се обажда по телефона, което прави всеки ден от различни телефонни кабини, и тогава онези споразумения — подписани саморъчно от Матиас — ще заминат за Москва и Пекин.

Хейвлок гледаше неспокойните зелени очи на възрастния журналист, после свали поглед върху подпухналите ръце, стиснали дръжките на креслото.

— Не, Реймънд, ти казваш само част от истината. Другата част е, че не можеш да приемеш, че може да бъдеш разобличен, че може да се разбере каква огромна грешка си направил. Ти си същият като Антон — изплашен от истината за своите грешки. Слепият, но всезнаещ Тирезий, който вижда онова, което другите не виждат — и този мит е трябвало да остане жив на всяка цена.

— Погледни ме! — внезапно извика Александър, разтреперан. — Аз живях с това — аз минах през всичко това — в продължение на цяла година! А ти какво би направил?

— Господ да ми е на помощ, не знам. Само се надявам, че щях да постъпя по-правилно от теб… но не знам. Налей си повече бренди, Реймънд. Поддържай мита за себе си, продължавай да си казваш отново и отново, че си непогрешим. Може да ти помогне. Освен това няма да промени нищо. Можеш отново да се появиш пред хората с усмивка на надутото си лице. Хайде, излез. — Майкъл се обърна към Джена: — Да се махаме оттук. Чака ни дълъг път.

* * *

— Юг до Север, обади се.

— Тук е Север. Какво има?

— Намери телефон и се обади на Виктор. Има раздвижване. Нашите хора бързо напуснаха къщата и разговаряха с охраната, която ги чакаше в имението. Преди секунди и двете коли излетяха оттук, в посока запад, натискайки газта до ламарината.

— Да не ги изгубиш!

— Не е възможно. Охраната беше оставила линкълна си на пътя и ние им поставихме предавател под капака на двигателя. Дори земетресение няма да го свали оттам. Можем да ги открием в радиус от двайсет мили с точност до десет ярда. Държим ги в ръцете си.