Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (37)

37

Полицията мина по всички улици на Савана, патрулните коли обиколиха летището, автобусните спирки и гарата. Разпратени бяха хора по всички агенции за даване коли под наем; затворени бяха магистрали и черни пътища — на север за Аугуста, на юг за Сейнт Мерис, на запад за Мейкъм и Валдоста. Словесният му портрет беше разпратен на всички мобилни групи — градски, областни или щатски. Пуснат беше слух сред висшите държавни служители: Намерете го. Намерете човека с бял кичур в косата. Ако го забележите, приближете се към него крайно предпазливо с пистолет в ръка. Ако направи неочаквани движения, стреляйте. Ако трябва, убийте го.

Издирването придобиваше безпрецедентен характер заради броя на хората и интензивността на провеждане, а федералното правителство увери щатските власти и градските управи, че всички разноски ще бъдат покрити от Вашингтон. Мобилизирани бяха всички свободни от дежурство полицейски служители; изтеглени бяха превозните средства от сервизите, дадени за дребен ремонт; частните коли на полицаите получиха сигнализиращи магнитно прикрепящи се лампи на покривите и потеглиха по тесните междуселищни пътища; автомобили и пешеходци се спираха за проверка на документите за самоличност; всеки, който макар и слабо приличаше на разпратеното описание, вежливо помолваха да си свали шапката, след което полицаи с фенерчета в ръка внимателно изследваха дали няма да намерят следи от недобре боядисан бял кичур. Проведени бяха полицейски акции по хотели, мотели и крайпътни заведения; книгите за регистрация се подлагаха на внимателен оглед, като се обръщаше особено внимание на последните гости; полицаи разпитваха служителите на рецепциите. Обиколиха и фермите наоколо с опасението, че собствениците могат да бъдат заложници, че може да липсва дете или жена, които в момента са пленници на един мъж с бял кичур; претърсиха стаи, хамбари, силози — нищо не остана непроверено.

На сутринта хилядите заети в тази акция се явиха на рапорт разгневени, объркани, обезверени от неефикасните действия на правителството. Защото не бяха разпратени нито снимки, нито портрети на художници — единственото, с което разполагаха, беше името: мистър Смит. Издирването продължаваше, но първоначалният устрем се изчерпваше и професионалистите отлично съзнаваха това. Мъжът с белия кичур се беше изплъзнал през мрежата. Сега вече можеше да е рус, плешив, сивокос, можеше да накуцва, помагайки си с бастун, можеше да е в полицейска или военна униформа — можеше да няма нищо общо с предишния си външен вид.

В някои вестници се появиха съобщения за странно, широкомащабно издирване, но те останаха инцидентни. Високоуважавани държавни служители посетиха собственици и редактори, като започваха разговорите с това, че не знаят подробности за ситуацията, но имат абсолютно доверие в онези, които са ги помолили да станат посредници. Посланието, което имаха, беше кратко: Не раздухвайте историята, оставете я да заглъхне. Вечерните издания предлагаха вече само по няколко реда на последните страници, а онези вестници, които имаха три издания, изобщо не публикуваха нищо в третото.

Нещо странно се случи в една телефонна централа, която се избираше с 0–7742. От полунощ нататък тя престана да функционира, но точно в 8:00 сутринта, когато неочаквано и необяснимо заработи отново, в пристройката на търговския център „Вояджърс“, където се обработваха заявките за свързване с абонатите, се появиха телефонни „техници“, които записваха всяко обаждане. Записът на всички разговори с продължителност под петнайсет секунди се препращаше по телефона на „Пети стерилен“. Наложената горна граница на времетраенето сведе интересните позвънявания до минимум.

Федерални агенти обсадиха международните летища. Екипирани с най-съвременни средства за контрол на багажите, те търсеха метална кутия, около два инча, с шифрова ключалка отстрани. Действията им се основаваха на две предположения: първо, компрометиращият материал няма да бъде предаден като карго и, второ, той ще остане в оригиналната си опаковка, за да се запази автентичността му. Но понеже контейнерът и материалът можеха да бъдат и разделени, на оглед се подлагаше всичко, което предизвикваше някакво съмнение. Над две хиляди и седемстотин дипломатически куфарчета бяха отворени и претърсени до 11:30 сутринта по летищата, като се започнеше от „Кенеди“, през Атланта до Маями.

— Много ви благодаря — каза Хейвлок по телефона, опитвайки се да звучи бодро след безсънната нощ. Той остави слушалката и погледна Джена, която наливаше кафе: — Нито те могат да ме разберат, нито аз мога да им кажа. Пиърс не би се обадил на ORPHAN-96, освен ако не реши, че може да предаде каквото има с минимум думи, при това казани бързо. Той знае, че това място вече се подслушва.

— Ти направи всичко, което зависеше от тебе — успокои го Джена и донесе кафето. — Всички летища са под наблюдение…

— Това няма отношение към него — прекъсна я Майкъл. — Той никога не би рискувал, а и няма желание да напуска. Защото иска онова, което искам и аз. Парсифал… Мерките са заради психиатричното досие! Безпокои ме мисълта, че всеки миг един малък самолет може да прелети над мексиканската граница, че някоя рибарска лодка вече се намира някъде между нас и Куба, а може би току-що е излязла в морето от Галвестън на път за Матаморос и изследването е на път за Москва, където ще попадне в ръцете на безскрупулните маниаци от ВКР. И няма нищо, с което бих могъл да попреча на това!

— Мексиканската граница се патрулира в момента от два пъти повече хора, отколкото обикновено. Малките пристанища са под наблюдение оттук до залива, всички лодки се проследяват и се спират, ако има нещо съмнително в курса им. Ти сам настоя да се вземат подобни мерки, а президентът издаде заповедите.

— Но границата е дълга, а океанът е безкраен.

— Почини си малко, Михаил. Не можеш да направиш нищо, докато си изтощен — не помниш ли, това е едно от твоите правила!

— Едно от правилата… — Майкъл вдигна ръце и започна да масажира слепоочията си. — Да, това е едно от правилата, част от тях.

— Легни на дивана и затвори очи. Аз ще поема обажданията по телефона и ще ти кажа кои са по-важните. Аз успях поне малко да дремна.

— Кога си спала? — попита Майкъл със съмнение в гласа.

— Починах си, преди да се съмне. Ти говореше с твоята брегова охрана.

— Не е „моята“ — възрази уморено Хейвлок и стана. — Може би наистина трябва да полегна за малко… поне за няколко минути. Такива са правилата. — Той заобиколи бюрото и изведнъж се спря; огледа елегантния кабинет, в който бяха разхвърляни документи, бележници, папки. — Господи, колко мразя тази стая! — каза той и тръгна към дивана. — Благодаря за кафето, но не искам.

Телефонът иззвъня и Майкъл се вцепени при мисълта дали е нормален или непрекъснат звън, което беше сигнал за нещо спешно. Позвъняването този път беше нормално.

Хейвлок се отпусна на дивана, вслушвайки се в спокойния глас на Джена, която пое разговора:

— Тук е „Пети стерилен“… Кой се обажда? — закри с длан микрофона и погледна Майкъл: — От Държавния департамент, Ню Йорк, Отдела за сигурност. Току-що там е пристигнал твоят човек от съветския консулски отдел.

Майкъл се изправи и залитна, докато се справи със замайването.

— Трябва да говоря с него — каза той, приближавайки се към бюрото. — Мислех, че трябва да е там преди три часа. — Той пое слушалката от Джена и нареди: — Искам да говоря с кандидата, ако обичате. — След малко в слушалката се чу гласът на руснака. — Къде, по дяволите, беше досега?

— Изглежда, у вас се смята за недопустимо, ако някой реши да премине на ваша страна, да го направи в извънработно време — започна руснакът с напевния си, изморен глас. — Дойдох тук, на „Федерал Пласа“ в четири сутринта, след като се бях спасил от опит да бъда ограбен в метрото, само и само за да чуя от нощната охрана, че нищо не може да бъде направено, преди да отворят офиса! Обясних рискованата в известна степен ситуация, в която се намирам, а тъпият любезен идиот предложи да ме почерпи с кафе… в обществено заведение. Накрая успях сам да вляза в сградата — мерките ви за сигурност са направо смехотворни — и чаках в тъмния коридор, в който ставаше течение, до девет часа, когато пристигна охраната. Представих им се и тези малоумници решиха да се обадят на полицията! Искаха да бъда арестуван за взлом и възможни повреди на държавна собственост!

— Добре, след като вече сте там…

— Аз не съм свършил! От един час стоя в стая, която е толкова лошо подслушвана, че бих могъл да си сваля панталоните и да пръдна в микрофона! Освен това преди малко ми дадоха допълнителни формуляри, пълни с въпроси от рода какво хоби имам и как предпочитам да прекарвам свободното си време! Да не смятате да ме изпратите в лагер?

Майкъл се усмихна на краткото разведряване на напрегнатата обстановка.

— О, само там, където ще бъдете в безопасност — отговори той. — Не си ли спомняте, ние сме глупаците, а не чакалите. Мисля, че направихте правилен избор.

Руснакът въздъхна шумно.

— Защо ли се самонавивам? Тъпоглавците на „Дзержински“ не са по-добри… това поне мога да призная. Даже са по-лоши. Вашият Алберт Айнщайн щеше да се озове в Сибир, където да запряга магарета в някой гулаг. Какъв е смисълът от всичко това?

— Няма кой знае какъв смисъл — тихо каза Хейвлок. — Освен може би да се оцелее. Което се отнася за всички ни.

— Такава постановка ми допада.

— Така мислеше и Ростов.

— Аз още помня думите, които поръча да ви предам: „Той повече не е мой враг, а на тези, които могат да бъдат и мои врагове.“ Зловещи думи, Хейвлок.

— Военная.

— Маниаци! — изръмжа гласът. — В мислите си те маршируват с Третия райх.

— Доколко са в състояние да действат?

— Кой би могъл да каже? Те са до голяма степен самостоятелни, провеждат своя политика по вербовката. Имат контакти с много хора, за които никой не знае.

— Поменятчиките? Малко хора знаят за тях.

— Повярвайте, когато ви казвам, че може да съм бил доверено лице, но никой не ми е доверявал нещо особено. Както и да е… известни предположения могат да се направят въз основа на слухове. Около нас винаги има слухове, нали? Може дори да се каже, че именно на базата на някои предположения аз се реших на тази стъпка. — Руснакът замълча за малко. — Надявам се, че към мен ще се отнасят като към ценна придобивка.

— Охранявана и пазена като съкровище. За какви „предположения“ говорите?

— През последните месеци доста хора напуснаха нашите среди: едни неочаквано се пенсионираха и се усамотиха във вилите си, много други ненавременно заболяха… дори изчезнаха. Е, досега поне нито един случай не беше така брутален както с Ростов, но може би при него не са имали време да проявят повече деликатност. Както и да е, струва ми се, че има обезпокоително сходство между тези, които ни напуснаха. Това са спокойни реалисти, хора, които търсеха най-разумните решения и усещаха кога е настъпил моментът да отстъпят, за да не се изостри конфронтацията. Пьотър Ростов беше типичен представител на тази група, всъщност в известен смисъл бе техен говорител. Но не се заблуждавайте, той беше ваш враг, презираше системата ви „Много за малко и малко за много“, но ясно осъзнаваше, че има една разделителна линия, отвъд която враговете трябва да престанат да се ритат. В противен случай просто ще престанат да съществуват. Той също така знаеше, че времето е на наша страна, а не бомбите.

— Правилно ли ви разбирам, че хората, които подмениха Ростов, мислят по обратния начин?

— Така се говори.

— „Военная“.

— Така се предполага. И ако те завземат центровете на властта в КГБ, ще могат ли лидерите на Кремъл да останат далече зад тях? Това не може да стане. Но ако стане… — руснакът не довърши мисълта си.

— Това ще е краят? — подхвърли Хейвлок.

— Именно. Виждате ли, те вярват, че вие няма да предприемете нищо съществено. Смятат, че първо ще ви сръфат на едно място, после на друго.

— Това не е нещо ново.

— Когато се използват тактически ядрени средства?

— Това е съвсем ново.

— Според мен това е лудост — каза човекът от КГБ. — Защото вие ще трябва да направите нещо, светът ще го поиска от вас.

— Как бихме могли да спрем ВКР?

— Като не им позволите достъп до амуниции.

— Какви „амуниции“?

— Имам предвид достъп до информация с провокационна или направо унищожителна стойност, която биха могли да използват като средство, с което да сплашат уморените старци в президиума. Същото се отнася и до вас — вие си имате своите чакали. Накичени с отличия генерали и диви полковници, които се съвещават насаме с дебели, застаряващи сенатори и конгресмени, за да излязат с решения, че ви очаква катастрофа, ако не ударите първи. Умните хора никъде не са мнозинство, макар в действителност при вас положението в това отношение да е по-добро. Средствата ви за контрол са по-добри.

— Надявам се да е така — отговори Майкъл и за миг си помисли за капитан трети ранг Томас Декер. — Значи смятате, че „Военная“ постепенно се намества сред вашите редици — тези на КГБ?

— Казах, че това е само предположение.

— Но ако е истина, това означава, че дори в този момент поне няколко от тях се разхождат в посолството тук или в консулството в Ню Йорк.

— Не съм сигурен дори в моя началник.

— В такъв случай някой поменятчик, действащ отвън, ще може да се свърже с тях и да им предаде нещо?

— Вие изхождате от предпоставката, че аз знам нещо. Но аз не знам нищо. Какво да им предаде?

Хейвлок замълча, опитвайки се да успокои пулсиращата болка в слепоочията си.

— Нека приемем, че известно количество амуниции като онези, които описахте, са били откраднати снощи от агент къртица, окопал се толкова дълбоко, че е получил достъп до информация, до която се стига само по заповед на самия президент. След това е изчезнал.

— Такава готовност да се откаже от сигурното си положение?

— Той беше разкрит. Вие бяхте в основата на това, след като ми разказахте за смъртта на Ростов и ВКР. Защото човекът, за когото говоря, е от ВКР. Той е врагът.

— В такъв случай обърнете внимание на неочаквано напускане на дипломат като аташе с не особено висок ранг, на човек, отговарящ за външната охрана, или на специалист по комуникациите. Ако има вербуван от ВКР, той трябва да е измежду тях. Заловете го, ако сте в състояние; задръжте самолета, ако трябва. Предявете обвинение в кражба или шпионаж, не се колебайте да направите каквото и да е. Но не им позволявайте да получат амунициите.

— Ами ако вече е късно…

— Какво мога да ви кажа, без да знам естеството на пратката?

— Допуснете, че става дума за най-лошото.

— Не можете ли да опровергаете автентичността й?

— Не е възможно. Част от информацията е фалшифицирана — най-лошата частно ще бъде възприета като истинска от… накичените с военни отличия генерали и дивите полковници.

Руснакът дълго не проговори, но накрая тихо каза:

— Трябва да говорите с други хора, много по-високопоставени, много по-мъдри. Знаете ли, ние имаме чисто практическо правило, когато трябва да вземем решение в подобна ситуация. Изходът е да се поиска среща с някой от влиятелните хора в партията на възраст между шейсет и седемдесет, които са преживели неща като „Операция Барбароса“ и Сталинград. Паметта им е свежа и те могат да помогнат. Опасявам се, че аз не мога.

— Вече го направихте. Сега знаем къде да гледаме по отношение на посолството или консулския отдел… Предполагам, разбирате, че ще трябва да ви доведат тук за разпит.

— Разбирам. Ще ми бъде ли разрешено да гледам американски филми… може би по телевизията? След разпитите, естествено.

— Убеден съм, че все нещо ще бъде организирано.

— Страшно обичам уестърни… Хейвлок, спрете пратката, преди да е стигнала в Москва. Не знаете какво представлява „Военная“.

— Опасявам се, че знам — отговори Хейвлок, мина покрай бюрото и се отпусна на стола. — И ме е страх — допълни той, преди да постави внимателно слушалката върху вилката.

Нямаше никаква възможност за почивка през следващите три часа; единствено кафето, аспиринът и студените компреси му помагаха да остане буден и да притъпи пронизващата болка в главата. Всички отдели на разузнавателните служби или агенции за разследване, които имаха информация за съветското посолство или консулския отдел, получиха заповед да сътрудничат максимално с „Пети стерилен“. Внимателно бяха проучени разписанията на всички авиокомпании, поддържащи полети до източния блок, а списъците на пътниците бяха прегледани за евентуални имена на дипломати. Камерите, насочени към двете съветски сгради във Вашингтон и Ню Йорк, бяха удвоени, всеки, който излизаше оттам, попадаше под наблюдение, а екипите, осъществяващи проследяването, имаха заповед да не откъсват поглед от обектите дори с цената на риска да бъдат забелязани. Беше направено всичко необходимо, за да се попречи на пратката да замине за Москва. И най-сигурният начин да се постигне това бе да се покаже на агента на ВКР, че може да провали прикритието на беглеца, ако реши да проведе среща, или да се подскаже на Пиърс, че може сам да бъде заловен при подобен опит.

Над мексиканската граница патрулираха хеликоптери, които проследяваха малките самолети; непрекъснато се извършваха опознавателни проверки по радиото, а самолетите, които не можеха да дадат приемливо обяснение, трябваше да се върнат, за да бъдат претърсени. Покрай крайбрежията на Флорида, Джорджия и двете Каролини се носеха в нисък полет самолети на военноморските сили, които проследяваха плавателните съдове, отклоняващи се прекалено на югоизток^[1]; проверките по радиото също можеха да дадат основания в случай на незадоволително обяснение да се поиска връщане в някое от близките пристанища. В околностите на Корпус Кристи други самолети и кораби на бреговата охрана откриваха и прехващаха рибарските лодки и яхтите, излезли с увеселителна цел на път за мексиканската акватория, но за щастие лошото време в западната част на Залива^[2] ги спираше да излизат в открити води. Никой обаче не потърси контакт с някой от тези съдове, а и никой не подмина Порт Изабел или остров Бразос.

Беше четири без петнайсет, когато Хейвлок полегна на дивана, изтощен до смърт.

— Засега се държим — обяви той. — Ако не сме проспали нещата, може да се приеме, че удържаме ситуацията. Но може… — той се отпусна на възглавниците. — Трябва отново да погледна оня списък с имената. Той е там. Парсифал е там и аз трябва да го открия! Беркуист казва, че можем да си позволим максимум още една нощ. Оттам нататък той не може да рискува, светът не може да си позволи подобен риск.

— Но Пиърс не е влязъл в онази стая — възрази Джена. — Той изобщо не е видял споразуменията.

— В материалите по психиатричното изследване на Матиас са казани най-важните неща… в цялата им лудост. В някои отношения този документ е още по-опасен. Той разкрива как един доказан луд е ръководил външната политика на най-могъщата държава в света. Ще станем прокажени… така твърди Беркуист. Ако оживеем.

Телефонът иззвъня. Майкъл шумно изпусна въздуха от гръдния си кош и зарови глава между възглавниците. Облаците отново се събираха и този път усещаше, че започват да го обгръщат, да го задушават.

— Да, много ви благодаря — чу той гласа на Джена в другия край на стаята.

— Какво има? — запита Хейвлок и отвори очи.

— В ЦРУ са изровили още пет снимки. Остава само снимката на още един човек и за него те твърдят, че е починал. Не е изключено това да се отнася и за някой от другите, разбира се.

— Снимки? Какви снимки, на кого?

— На старците от моя списък.

— О? — Майкъл се обърна по гръб; усещаше, че очите му, които сега гледаха в тавана, започват да се затварят. — Старците? — прошепна той, унасяйки се. — Защо?

— Спи, Михаил. Трябва да поспиш. В това състояние не си от полза за никого — Джена се приближи до дивана и коленичи до него. После леко докосна с устни бузата му. — Спи, мили.

* * *

Джена седеше до бюрото и всеки път, когато телефонът иззвъняваше, се хвърляше към слушалката като безстрашна дива котка, която защитава леговището си от други хищници. Обаждаха се отвсякъде — различни хора, сляпо изпълняващи заповедите, докладваха за развитието на събитията.

Продължаваха да се държат.

* * *

Симпатични мъж и жена, облечени в червени сака и бричове за езда, напъхани в ботуши, яхнали коне, галопираха през полето. Животните препускаха с изпънати шии, разтворени ноздри и стройните им крака биеха в земята сред високата трева. Далече вдясно се виждаше оградата на близкото имение, а отвъд нея полето се простираше досред стена от гигантски кленове и дъбове. Мъжът кимна към оградата. Жената го погледна с престорена изненада, после разигра неувереност и изведнъж пришпори коня си надясно и се понесе пред своя спътник, изправяйки се в седлото, докато се приближаваше към оградата. Тя прелетя над нея, следвана отблизо от мъжа, и двамата стигнаха края на горичката, където опънаха юздите на конете си. Гримаса на болка премина по лицето на жената.

— Дявол да го вземе! — извика тя. — Сигурно съм си разтегнала сухожилието! Направо ми идва да крещя от болка.

— Слез и се поразходи. Не се отпускай върху този крак.

Мъжът се пресегна, за да поеме юздите на коня й, и жената слезе. Спътникът й обикаляше в кръг. Тя накуцваше и тихо ругаеше.

— Къде се намираме, боже мой? — почти извика тя.

— Мисля, че това е имението на семейство Хефернан. Как е кракът ти?

— Ужасно, направо ще ме побърка! Господи!

— Няма да можеш да яздиш така.

— Аз едва ходя…

— Спокойно, спокойно. Добре, хайде да потърсим телефон. — Жената и мъжът тръгнаха през горичката. Мъжът водеше след себе си и двата коня, търсейки път между дебелите стволове. — Ето тук — каза той и се протегна към един провиснал клон. — Ще ги завържа, а после ще се върна за тях, няма къде да избягат.

— Трябва да ми помогнеш. Направо ще умра.

Завързаните коне наведоха глави и започнаха да пасат, а двамата продължиха нататък. През дърветата лъкатушеше път за коли, който излизаше към парадния вход на голяма къща. Изведнъж пред тях се появи някакъв мъж. Беше облечен в габардинено палто с ръце в джобовете.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Това е частна собственост.

— Мисля, че ние всички притежаваме частна собственост, приятелю — отговори ездачът, придържайки жената. — Съпругата ми, изглежда, си е навехнала крака. Не може да язди.

— Какво?

— Коня си, момче. Оставихме конете в горичката. Решихме да поогледаме местността, преди да излезем на лов с приятелите, които поканихме за събота, но ми се струва, че се провалихме. Ще ни заведете ли до телефона, ако може?

— Ами…

— Нали това е имението на Хефернан? — осведоми се мъжът.

— Да, но мистър и мисис Хефернан не са тук в момента, сър. И имаме заповед да не пускаме никого.

— Дявол да те вземе! — извика жената. — Как може да си такова дърво? Боли ме кракът, задник такъв! И трябва да ме откарат обратно в клуба.

— Някой от хората ни ще бъде щастлив да ви върне, мадам.

— Шофьорът ми сам може да дойде и да ме вземе! Кои са тези Хефернанови всъщност? Те членове ли са, скъпи?

— Мисля, че не, мила. Виж какво, този човек изпълнява заповед и може да ти се вижда груб, но това не е негова вина. Ти тръгвай, а аз ще прибера конете.

— По-добре изобщо да не се опитват да стават членове — каза жената, докато двамата мъже й помагаха да се качи в колата, паркирана наблизо.

Мъжът се върна през горичката при конете, отвърза юздите и ги поведе през полето към оградата. Когато стигна до нея, вдигна гредите, изкара конете отвън и намести оградата както си беше. После яхна своя кон, върза за седлото коня на спътницата си и пое на юг по трасето, по което трябваше да минат ловците в събота… така, както го беше запомнил от първия му и единствен оглед на картата като гост на клуба.

Бръкна с ръка под седлото, извади оттам мощен портативен радиопредавател, натисна някакъв ключ и повдигна устройството до устните си.

— Има две коли — произнесе той в микрофона. — Черен „Линкълн“ с номер „MRL 704“ и тъмнозелен „Буик“ с номер „GMJ 137“. Вътре е тъпкано с охрана и няма път отзад. Стъклата на прозорците са дебели и ще ви трябва оръдие, за да ги пробиете. Освен това забелязаха присъствието ни чрез охранителна система, която създава плътна стена от инфрачервени лъчи.

— Разбрано — чу се глас в малкия говорител. — Интересуваха ни основно колите… Между другото, в момента виждам буика.

* * *

Закрепен с кука, на стъблото на висок бор висеше мъж с накачени по широкия му кожен колан триони от различен вид и размери. Той пъхна радиопредавателя в колана и нагласи бинокъла пред очите си, гледайки диагонално през клоните към колата, която излизаше от заградения с дървета път.

Видимостта беше отлична и оттук можеше да се наблюдава цялата околност. Никаква кола не можеше да влезе или да излезе от „Пети стерилен“, без да бъде забелязана — дори нощем, благодарение на инфрачервената приставка към бинокъла.

Мъжът изсвири и вратата на камиона под него се отвори. На нея имаше надпис „Хирурзи по върхарите“. Друг мъж слезе от камиона и погледна нагоре.

— Потегляй — извика мъжът на дървото. — Ще ме смениш след два часа.

* * *

Шофьорът на камиона потегли на север и измина около миля и половина до първото отклонение. Отдясно имаше бензиностанция; вратата на сервиза беше отворена и вътре се виждаше някаква кола, вкарана на заден ход. Шофьорът светна с фаровете два пъти. В същия миг примигнаха и предните фарове на колата в гаража — сигналът беше приет и другият шофьор показваше, че е заел позиция. Собственикът на бензиностанцията вярваше, че сътрудничи, тайно, разбира се, на отдела за борба с наркотиците към щатската полиция, и смяташе, че прави най-малкото, което един гражданин е задължен да направи.

Шофьорът на камиона зави надясно, после веднага наляво и обърна в обратна посока, след което потегли на юг. Три минути по-късно подмина бора, на върха, на който се бе скрил партньорът му. Друг път щеше да натисне клаксона, сега се въздържа. Не биваше да се чува нито звук, не биваше да се разбере, че този участък от пътя е по-особен от останалите. Вместо това той натисна педала на газта и след минутка стигна до друга пресечка — първата южно от „Пети стерилен“.

Вляво имаше миниатюрен крайпътен мотел, построен в предвоенен стил като голяма къщичка за кукли с предназначението да върне спомена за старата плантация. Отзад на асфалтиран паркинг бяха спрели десетина коли като големи, ярко оцветени играчки, с изключение на една — четвъртата от края, паркирана така, че да има добра видимост към пресечката и да може да излезе от паркинга бързо. Обърната с предницата към изхода, тя бе покрита с прах и приличаше на беден роднина до скъпите си лъскави братовчеди.

За втори път шофьорът на камиона се наклони напред и светна два пъти с фаровете. Мръсната кола — чийто двигател бе по-мощен от този, на която и да е друга в паркинга — направи същото. Второто потвърждение на приет сигнал. В която и посока да излезеше кола от „Пети стерилен“, тя щеше да бъде прехваната.

* * *

Артър Пиърс разглеждаше лицето си в огледалото на една стая в запуснат хотел, разположен в предградията на Фолс Чърч, Вирджиния, и беше доволен от това, което виждаше. Венецът сива коса около обръснатото му теме хармонираше с очилата без рамки и развлечения кафяв пуловер върху изцапаната бяла риза със захабена яка. Образът в огледалото беше образ на лишен от илюзии неудачник, с дребни таланти, които му позволяваха да преживява на ръба на бедността. Нищо не е поставено на карта, защото би било безсмислено. Защо да се главоболи? Никой не спираше подобни хора на улицата, те вървяха твърде бавно и бяха хора без значение.

Пиърс се извърна от огледалото и се приближи до пътната карта, разгърната под светлината на пластмасовия лампион върху евтино, изплескано с петна бюро, опряно до стената. Отдясно, задържайки картата разтворена, беше поставен сив метален контейнер с емблемата на Военноморските сили на Съединените щати върху капака, с отличителния знак на медицинските служби под него и с вградена шифрова ключалка отпред. Това беше най-смъртоносният документ в човешката история. Психиатричната диагноза на един държавник, когото светът боготвореше — диагноза, която го обявяваше за луд още докато се изявяваше като гласа на една от двете най-могъщи държави на земята. А една нация, която бе допуснала подобна непоносима ситуация, нямаше правото да бъде лидер на каузата, която претендираше да защитава. Един луд бе предал интересите не само на собственото си правителство, но и на света — лъжейки, мамейки, заблуждавайки, сключвайки договори с врагове, заговорничейки срещу съюзници. Нямаше значение, че бе луд — това се беше случило. И доказателствата бяха вътре.

Контейнерът съдържаше невероятно оръжие, но за да бъде ефектът от използването му съкрушителен, трябваше да попадне на съответното място в Москва. Не в ръцете на престарелите съглашатели, а във вестоносците на бъдещето, които имаха както силата, така и волята да свалят корумпирания, некомпетентен гигант на колене. Възможността този материал да попадне в нечии меки, набръчкани ръце в Москва беше направо непоносима; психиатричното заключение ще бъде използвано като разменна монета, по него ще се водят преговори и накрая ще бъде захвърлено от слабодушните хора, изплашени от самия народ, който контролираха. Не, помисли си Пиърс, този метален контейнер принадлежи само на ВКР.

Той не можеше да си позволи никакви рискове, а няколкото телефонни разговора го убедиха, че съществува сериозна опасност, ако се опита да изнесе материала по някой от малкото нормални канали, на които можеше да се довери. Както можеше да се очаква, посолството и консулският отдел бяха под наблюдение, всички международни летища се контролираха, ръчният багаж и каргото се преглеждаха със специализирана техника. Не, рискът беше голям.

Щеше да го изнесе сам, заедно с абсолютното оръжие, с последното оръжие: документите, които предвиждаха последователни ядрени удари срещу Съветска Русия и Китайската народна република — споразумения, подписани от великия американски държавен секретар. Това бяха ядрените фантазии на един побъркан гений, работил заедно с един от най-светлите умове, родени някога в Съветския съюз. Фантазии, толкова реални, че уморените старци в Кремъл ще се изпокрият по своите дачи при бутилките водка, за да оставят вземането на решения на тези, които можеха да се справят — хората на ВКР.

Къде ли се намираше геният, направил всичко това възможно? Човекът, обърнал се срещу своята родина, само и само за да разбере истината, че не е бил прав. Къде беше Парсифал? Къде беше Алексей Калязин?

С тези мисли в главата Пиърс отново се загледа в картата. Несръчният — и все пак не чак толкова неопитен — Хейвлок беше споменал Шенандоа, беше споменал, че човекът, когото те наричаха Парсифал, се намирал някъде в района на Шенандоа, а това означаваше недалече от вилата на Матиас. Предполагаемата близост обаче бе критичната променлива. Долината Шенандоа беше повече от стотина мили дълга и поне двайсет широка, от Алегени до Сините планини. Какво можеше да означава думата „недалече“? Разумен отговор на този въпрос не съществуваше и затова решението трябваше да се търси в противната посока. В бавнодействащия мозък на Майкъл Хейвлок — Михаил Хавличек, син на Вацлав, кръстен на руския си дядо от Ровно — човекът, чиито таланти бяха настойчивостта и известно въображение, но в никакъв случай не и гениалността. Хейвлок ще минимизира неизвестността, ще впрегне мощта на стотици компютри, за да проследи едно-единствено телефонно обаждане, направено в определен момент на определен телефонен номер, където живееше човек, наричан от него фанатик. Хейвлок ще свърши работата, а един поменятчик ще пожъне плодовете. На капитан трети ранг Декер не бива да се случва нищо лошо — той е ключът, който може да отвори някоя врата.

Пиърс се наведе над картата и проследи с показалец някакви линии по нея. Дъгата, полукръгът, който разделяше „Пети стерилен“ от Шенандоа, бе покрит с хора и коли, заели позиция. От Харпърс Фери до Вели Пайк, магистрали 11 и 66, пътища 7, 50, 15, 17, 29 и 33 бяха под наблюдение и хората очакваха да им бъде съобщено, че определена кола, пътувайки в определена посока, ще наближи в определен момент мястото. От хората се искаше само да съобщят къде е пристигнала колата. Това бяха наети лица, а не участници и за труда си щяха да получат пари, а не удовлетворение от постигането на целта.

Артър Пиърс, роден като Николай Петрович Малейков в село Раменское, Съюз на съветските социалистически републики, изведнъж се замисли за тази цел, за съдбата, за годините, изживени в очакване на този възбуждащ момент, предшестващ кулминацията на неговото участие в постигането й. Той не бе изпитал и миг колебание, никога не беше забравял кой е или защо му е поверена тази върховна възможност да служи на върховната кауза, кауза, изпълнена във висша степен със смисъл и така необходима на един свят, в който малцинството тиранизираше останалите, в който милиони и милиони живееха на границата на отчаянието или в безнадеждна бедност, за да могат хитрите капиталисти да се хилят доволно над общия баланс, докато междувременно армиите им избиват босоноги деца в далечни земи. И това бяха факти, а не провокационна пропаганда. Той бе виждал всичко това с очите си: от горящите села в Югоизточна Азия до банкетните маси на големите корпорации, край които предложенията за работа се придружаваха от намигвания, широки усмивки и обещания за привилегировани акции като първа стъпка към богатството, към вътрешните коридори на властта, в които лицемери и некадърници окуражаваха проявата на лицемерие и некадърност и от другите. Боже Господи, колко силно ги ненавиждаше! Колко силно мразеше корумпираните, алчни и лицемерно престорени лъжци, мамещи масите, пред които носеха отговорност, злоупотребяваха с дадената им власт, тъпчеха собствените си джобове и джобовете на тези като тях… Имаше по-добър път. Имаше дълг. Имаше „Военная“.

Беше на тринайсет години, когато научи истината от обичните му хора, които бе наричал майка и татко. Те го прегърнаха и му обясниха, гледайки го в очите, за да види в техните очи любовта им. Ти си наш, казаха му те, но в същото време и не си наш. Разбра, че е бил роден в семейство на хиляди мили оттук, което го е обичало толкова много, че го е предоставило на държавата в името на една кауза, която ще направи света едно по-добро място за идните поколения. И докато неговите майка и татко разказваха, много неща започнаха да заемат местата си в свежата памет на младия Артър. Всички дискусии — не само с тях, но и с десетките гости, които толкова често ги посещаваха във фермата, — дискусии, в които се говореше за потисничество, за страдание, за замяна на деспотичната форма на управление и правителство, което ще се обърне към хората… към всички хора.

Той беше предопределен да стане част от тази промяна. През детските му години започнаха да ги посещават по-различни хора, които му даваха да играе на различни игри, насърчаваха го да решава главоблъсканици, помагаха му в упражненията — все тестове, които развиваха способностите му. И един ден, когато беше навършил тринайсет години, бе обявен за изключителен. Същия ден той научи истинското си име. И беше готов да се присъедини към каузата.

Нямаше да бъде лесно, говореха му майка и татко, но в минутите на изпитание, когато напрежението стигнеше връхната си точка, те са наблизо, винаги ще бъдат наблизо. А ако нещо се случи с тях, ще дойдат други, които да му помагат, да го окуражават, да го насочват. И винаги ще има хора, които да наблюдават. Той трябваше да бъде най-добрият във всичко, трябваше да израсне като американец — мил, щедър и най-вече изглеждащ честен; трябваше да използва заложбите си и да се издигне колкото може по-високо. Но никога не биваше да забравя кой е, какъв е, каква е каузата, която му е дарила живота и му е предоставила възможността да помогне този свят да стане по-добър, отколкото е.

Нещата след този незабравим ден съвсем не се бяха оказали толкова тежки, колкото майка и татко бяха предричали. Тайната му сякаш го пришпорваше през гимназиалните му години и после в колежа — защото тя беше неговата тайна, а той беше изключителен. Това бяха опияняващи години, през които всяка награда, всяко отличие се превръщаше в поредното доказателство за превъзходството му. Установи, че започва да му харесва — сякаш участваше в едно безкрайно състезание, в което целта бе да стане популярен — и короната винаги беше негова. Но имаше и своите вътрешни терзания, които му помагаха да помни за дълга. Имаше приятели, но с никого не стана особено близък, не завърза никакви връзки. Мъжете го харесваха, но усещаха дистанцията, приписвайки я на необходимостта да търси работа, за да плаща таксите за обучение. Жените той използваше само за снемане на сексуалното напрежение и избягваше по-сериозните връзки. Уговаряше срещите си с тях далече от мястото, където живееше.

Москва установи контакт с него в края на следването му в Мичиган и го предупреди, че е на прага на нов живот. Срещата премина донякъде забавно, защото на нея се появи кадровик на една от големите компании, който се представи като човек, прегледал списъка на студентите и пожелал да говори с някой си Артър Пиърс. Но в онова, което му каза впоследствие, нямаше нищо забавно — новините бяха сериозни и опияняващи.

Наредено му бе да постъпи в армията и да търси там възможности за неколкократно повишение и контакти из средите на цивилните и военните кръгове. След изслужване на подходящ срок трябваше да се уволни и да се върне, но не в Средния запад, а във Вашингтон, където други щяха да се погрижат талантът и кариерата му да станат известни. Щяха да се появят много компании, готови да го наемат на работа, но той трябваше да изчака ход от страна на правителството. И да приеме предложението.

Но всичко минаваше през армията, в която трябваше да даде всичко, на което е способен, и да продължи да бъде най-добрият. Неговите майка и татко организираха прощално парти във фермата и поканиха всичките му приятели, включително голяма част от отряд 37 на бойскаутите. Изпращането се оказа прощално в повече от един смисъл. В края на вечерта майка и татко му казаха, че повече няма да ги види. Обясниха му, че остаряват и са си свършили работата. А той трябваше да им даде основание да се гордеят с него. Освен това талантите им били нужни на друго място. Разбра ги: каузата стоеше над всичко.

За пръв път, откакто беше навършил тринайсет години, плака онази нощ. Беше простимо, а и това бяха сълзи на радост.

Какви години, мислеше си Артър Пиърс, разглеждайки в евтиното огледало лицето с останките от сива коса и захабената яка около шията. Струваше си да се изживеят; и доказателството за това щеше да бъде в ръцете му само след няколко часа.

Сега започваше очакването. Наградата — място в историята.

* * *

Майкъл отвори очи, заобиколен от тъмнокафява кожа, усещайки около себе си влага и потискаща топлина. Обърна се на другата страна, повдигна глава и едва тогава осъзна, че стаята е обляна не в слънчева светлина, а в светлината на лампата. Беше плувнал в пот. Беше нощ, а той не бе подготвен за това. Какво се беше случило?

— Добър ден — разнесе се поздрав отнякъде.

— Колко е часът? — попита той и седна на дивана.

— Седем и десет — обади се Джена откъм бюрото. — Спа малко повече от три часа. Как се чувстваш?

— Не знам. Изостанал от нещата. Какво става?

— Нищо особено. Както сам се изрази, държим се. Знаеш ли, че тези бутони светват, преди да звънне телефонът? Само с част от секундата, но е точно така.

— Това не ме успокоява. Кои се обадиха?

— Много сериозен, леко озадачен мъж, който нямаше какво да каже. Просто съобщи, че нямат нищо за докладване. Няколко души попитаха колко още трябва да продължават наблюдението. Казах им да продължават до второ нареждане.

— Точно така.

— Пристигнаха снимките.

— Какво…? А, твоят списък.

— Те се на масичката. Разгледай ги.

Хейвлок спря поглед върху увеличените снимки на лица, които го гледаха. Разтри очи и избърса потта от челото си. Примигна няколко пъти, опитвайки да се концентрира. Започна с най-лявата снимка. Лицето не му говореше нищо. После следващата, по-следващата и… следващата.

— Ето го — чу се да казва, без да знае защо.

— Кой?

— Четвъртият. Кой е той?

Джена погледна листа пред себе си.

— Снимката е много стара; направена е през 1948 година. Единствената, която са успели да изровят. Минали са повече от трийсет години оттогава.

— Кой е той? Кой е той?

— Казва се Калязин. Алексей Калязин. Познаваш ли го? — Джена стана от стола.

— Да… не. Не знам.

— Снимката е стара, Михаил. Разгледай я добре. Внимателно. Очите, брадичката, формата на устата. Къде? Кой?

— Не знам. Сещам се… и в същото време не мога да се сетя. Какво се знае за него?

— Бил е клиничен психотерапевт — започна да чете Джена. — Написал е студии относно ефекта на стреса в бойни условия и на продължителното подлагане на тежки, труднопоносими условия. Познанията му в тази област са били използвани от КГБ — станал е онова, което вие тук наричате стратег, но с известна разлика. Анализирал е информацията, изпращана до КГБ от неговите агенти по света, и е търсел в нея отклонения от нормата, които биха могли да означават, че дадено лице е станало двоен агент или вече не е в състояние да изпълнява задачите, които са му възложени.

— Аналитик. Човек, предразположен да пропуска очевидното.

— Не те разбирам.

— Каубоите, хората с пръст на спусъка. Те никога не могат да ги забележат.

— И пак продължавам да не те разбирам.

— Не познавам този човек. Едно лице като другите, като лицата в безбройните досиета. Господи, тези лица!

— Но тук има нещо!

— Може би. Не съм сигурен.

— Продължавай да гледаш. Концентрирай се.

— Кафе. Има ли кафе?

— Забравих — сепна се Джена. — Първото правило при събуждане изисква кафе. Черно и силно. Ти наистина си чех, Михаил. — Тя отиде до масичката, където някой от охраната услужливо беше включил посребрения кафеник.

— Първото правило — повтори Майкъл, неочаквано обезпокоен. — Първото правило?

— Какво?

— Къде са бележките ти за разговора по телефона, проведен от Декер?

— Нали ги чете?

— Къде са?

— Ето там. На масата.

— Къде точно?

— Под последната снимка. Най-дясната.

Налей си нещо, знаеш правилата в тази къща.

Майкъл хвърли снимката на непознатото лице върху масата и взе двата листа от бележника. Прегледа ги, изваждайки ту единия, ту другия отгоре.

— Боже мой! Правилата, проклетите правила!

Хейвлок стана и залитна към бюрото, усещайки едновременно слабост в краката и замайване.

— Какво има? — попита обезпокоено Джена с чаша в ръката си.

— Декер! — извика Майкъл. — Къде са бележките от разпита на Декер?

— Там са. Отляво. Бележника.

Хейвлок трескаво прелисти страниците, усещайки, че ръцете му отново се разтреперват. Очите му се замъглиха. Той търсеше думите. И ги намери.

— „Необичаен акцент“ — прошепна той. — „Необичаен акцент“, но необичаен в какъв смисъл?

Той грабна слушалката, ръцете му трепереха, докато набираше номера.

— Свържете ме с капитан трети ранг Декер; трябва да имате номера му в списъка.

— Михаил, овладей се.

— Млъкни! — той чу в слушалката сигнала за позвъняване. Очакването беше непоносимо.

— Ало? — чу се неуверен женски глас.

— Капитан Декер, ако обичате.

— Ужасно съжалявам… но той не е тук.

— За мен трябва да е там! Обажда се мистър Крос. Повикайте го на телефона.

Изминаха двайсет секунди и Майкъл помисли, че главата му ще се пръсне.

— Какво има, мистър Крос? — запита Декер.

— Казахте „необичаен акцент“. Какво означава това?

— Не ви разбирам.

— Обаждането по телефона! От онзи, който ви е казал, че говори от името на Матиас! Когато казахте, че имал „необичаен акцент“, какво означава това, руски ли беше?

— Не, в никакъв случай. Гласът беше доста пронизителен и звучеше съвсем по американски. Почти британски, но не съвсем.

— Лека нощ, капитане — каза Майкъл и прекъсна разговора.

Налей си нещо… знаеш правилата в тази къща… Я виж, и двамата имаме нужда. Налей си пак, а докато си там, налей и на мен. Помниш ли — това също е част от правилата?

Хейвлок отново взе слушалката и издърпа списъка с номерата пред себе си. Набра номера. Очакването този път беше почти удоволствие, но бе прекалено кратко — той имаше нужда да се съвземе. Остров Пуул!

— Обажда се мистър Крос. Дайте ми Службата за сигурност, ако обичате.

След два къси мелодични сигнала се чу гласът на дежурния офицер.

— Проверка.

— Обажда се Крос. Искам изпълнение на заповед от името на президента с приоритет „нула“. Моля, потвърдете.

— Започнете да броите — нареди гласът.

— Едно, две, три, четири, пет, шест…

— О’кей. Съвпада. Какво искате, мистър Крос?

— Кой ваш офицер е излизал в отпуск поради извънредни обстоятелства преди приблизително шест седмици?

Настъпи тишина, която му се стори почти безкрайна. Отговорът беше категоричен, на човек, който си знае работата.

— Информацията ви е некоректна, мистър Крос. Не са постъпвали молби за отпуск както от офицерския корпус, така и от когото и да било.

— Благодаря.

Александър Велики… Реймънд Александър!

Фокс Холоу!