Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (36)

36

След час и четиридесет и пет минути отново видя осветения от прожекторите портал на „Пети стерилен“. По време на полета от „Андрюс“ до Куонтико и пътуването с кола до Феърфакс се чувстваше странно неспокоен, без да знае защо. Сякаш част от мозъка му отказваше да функционира, а друга негова част осъзнаваше тази пропаст в мислите му, която той отказваше да анализира.

Една дълга, безкрайна, безсънна нощ.

Лимузината на военноморските сили спря на пропуска при входа на имението. Той излезе от колата, благодари на шофьора и постовия и се насочи към вратата. Застана пред нея замислен, с пръст на звънеца — това бе поредната врата на един от многото домове, в които бе влизал, за която не притежаваше ключ. Щеше ли да има някога ключ за собствен дом — за техен дом — щеше ли да може да отключва вратата като милиони други по света? Глупава мисъл, която ангажира вниманието му прекалено дълго. В какво се състоеше значението на собствения дом и собствения ключ за него? Тази мисъл не искаше — може би той имаше нужда да мисли за това — да излезе от главата му.

Вратата рязко се отвори и образът на Джена го върна към настоящето. Красивото й лице бе напрегнато, очите й горяха.

— Слава Богу! — възкликна тя, прегърна го и го дръпна навътре. — Върна се най-сетне! Щях да полудея!

— Какво има?

— Михаил, ела с мен. Бързо! — Тя го държеше за ръката, докато минаха бързо през фоайето, после покрай стълбището към кабинета, който бе оставила отворен. Отиде до бюрото, взе някаква бележка и каза: — Трябва да се обадиш в болницата „Бетезда“. На вътрешен 671. Но най-напред трябва да ти кажа какво се е случило!

— Какво…?

— Поменятчикът е мъртъв!

— О, Боже! — Майкъл грабна телефона, който Джена му подаде. Набра номера с трепереща ръка. — Кога? — извика той. — Как?

— Екзекуция — отговори му тя, докато чакаха „Бетезда“ да отговори. — Преди по-малко от час. Двама мъже. Убили са човека от охраната с нож, влезли са в стаята и са убили пътешественика, докато е бил под въздействието на успокоително. Докторът не е на себе си.

— Шест-седем-едно! По-бързо, моля ви!

— Едва издържах — прошепна Джена и докосна с пръсти лицето му. — Мислех, че си там… някъде отвън… че са те видели. Казаха, че те нямало, но не знаех дали да им вярвам.

— Тейлър? Как се случи?

Докато слушаше доктора, Хейвлок усети, че някаква тъпа болка плъзва по тялото му и го задушава. Тейлър беше в шок и обясняваше несвързано. Краткото описание на Джена беше много по-ясно и той не можа да научи нищо повече. Двама убийци в униформи на военноморски офицери се качили на шестия етаж, намерили пациента на Тейлър и го бяха екзекутирали съвсем професионално, като убили и пазача.

— Загубихме „Двусмисленост“ — прошепна Майкъл, докато затваряше телефона. Ръката му бе толкова натежала, че направо изпусна слушалката върху вилката. — Как? Ето това не мога да разбера. При максимални мерки за сигурност, при военен транспорт, след като бяхме помислили за всичко! — Той погледна безпомощно Джена.

— Възможно ли е транспортирането и специалните мерки за сигурност да са привлекли вниманието на някого? — попита тя.

Хейвлок кимна изморено.

— Разбира се. Ние буквално превзехме цяло летище, кацахме и излитахме като поделение командоси, отклонихме трафика на другите.

— Цялата тази активност е привлякла нечие внимание — допълни Джена. — А в нашия случай дори една носилка би била достатъчна.

Майкъл свали палтото си и апатично го остави на стола.

— Но това не обяснява случилото се в Медицинския център. Група убийци е била изпратена там, за да предотврати операция по ликвидация, да убие собствените си хора, така че да няма никаква опасност някой да бъде заловен жив.

— Поменятчиките — обади се Джена. — Това се е случвало и преди.

— Но по какъв начин са узнали техните контрольори, че там е организиран капан? Аз говорих единствено с Апахите и Лоринг. С никого друг! Как са могли да разберат? Как са могли да бъдат толкова сигурни, че да рискуват да изпратят втората група убийци? Рискът е огромен! — Хейвлок заобиколи бюрото, погледна разпръснатите върху него листа, изпитвайки омраза — омраза от ужаса, който те му навяваха. — Лоринг ми каза, че сигурно са го видели, обвиняваше себе си за случилото се, но аз не вярвам на това. Тази фалшива патрулна кола не се е появила случайно — била е изпратена от някого, който е упълномощен да взема крайно опасни решения като това. И той не би взел подобно решение единствено заради човек, забелязан да чака в някакъв паркинг… който, на всичко отгоре, е достатъчно опитен, за да не се показва по толкова очевиден начин.

— Не звучи логично — съгласи се Джена. — Освен, разбира се, ако другите са били забелязани преди това.

— Но дори прикритието на кардиолозите да се е оказало прекалено прозрачно, те в най-добрия случай щяха да бъдат възприети като допълнителна охрана. Не, контрольорът е знаел, че става дума за клопка, знаел е, че основната цел, дори единствената цел, е да се залови жив поне един… Дявол да го вземе, как! — Майкъл толкова силно стисна ръба на бюрото, чак му се стори, че главата му се пръска. След това се отблъсна и тръгна към високите тъмни прозорци.

И тогава чу тихите думи на Джена:

— Михаил, ти говори и с още някого. С президента.

— Разбира се, но… Той се спря насред фразата и се вгледа в изкривеното отражение на лицето си в непробиваемото дебело стъкло на прозореца. Мъчително бавно проумя, че вижда безформените очертания на едно друго лице. Нощната мъгла сред дърветата и над ливадите се превърна в една друга мъгла, в едно друго време. Дочу шум на разбиващи се вълни, който се засилваше до гръмотевичен, оглушителен, непоносим. Светкавица проряза невидимия екран в съзнанието му и изведнъж се разнесоха остри изстрели — един след друг, които сякаш раздираха слуха му. Стори му се, че излита в някаква невъзможна галактика от бляскащи светлини, обзе го ужас.

Коста Брава. Той отново се намираше на Коста Брава.

А лицето в огледалото започна да добива очертания… смътно познати… но все по-ясно различими. Над това лице минаваше бял кичур и се губеше сред тъмната коса… някак изолиран… сякаш отделен образ в образа.

— Не… не! — чу той собствения си глас. Усети ръцете на Джена върху своите, после върху лицето си… не, това не беше неговото лице! Лицето от отражението в прозореца. Лицето с открояващия се бял кичур… сред неговата коса, макар тя да не бе неговата, върху неговото лице… макар и то да бе на друг! Но и двете лица принадлежаха на убийци — неговото и това, което бе видял онази нощ на плажа в Коста Брава.

Кепето на рибаря излетя във въздуха от порива на вятъра и се превърна в търкалящата се шапка, издухана от струята на самолетните витла. На пистата… в полумрака… преди два часа!

Същият човек? Възможно ли е? Мислимо ли е?

— Михаил! — той усети, че Джена е сложила длани върху бузите му. — Какво има? Какво не е наред?

— Не е възможно! — изкрещя той. — Това не може да бъде!

— Какво, скъпи? Какво не може да бъде?

— Боже мой. Започвам да полудявам!

— Скъпи, спри! — извика Джена и го разтърси.

— Не… не, ще се оправя. Остави ме. Остави ме сам! — той се откъсна от прегръдките й и изтича към бюрото. — Къде е това? Къде, по дяволите, се намира?

— Какво търсиш? — запита Джена подчертано спокойно, застанала зад гърба му.

— Папката.

— Коя папка?

— Папката за мене! — той рязко дръпна горното чекмедже и трескаво прерови документите, докато намери папката с черна рамка. Издърпа я, хвърли я на бюрото и я отвори. Дишайки учестено, започна да прелиства страниците с някаква маниакална целеустременост.

— Какво те безпокои, Михаил? Кажи ми. Нека ти помогна. На какво се дължи всичко това? Какво те накара да се върнеш назад?… Нали се съгласихме да не се наказваме взаимно!

— Не аз! Той!

— Кой?

— Не мога да направя грешка! Не мога! — Хейвлок откри страницата, която търсеше. Прекара пръст по редовете и започна да чете с равен глас:

„Те я убиват. О, Боже, той я уби, а аз не мога да понеса писъците. Иди при нея, спри ги… спри ги. Не, не аз, само не аз. Господи, сега я влачат… от нея тече кръв, но вече не изпитва болка. Отиде си. Боже мой, отиде си, любовта ми си отиде… Вятърът е силен, отвя шапката му… Лицето му? Познавам ли това лице? Някаква снимка? Или досие?… Досие на някакъв убиец… Не, косата е — Този бял кичур.“

Майкъл се изправи и погледна Джена; беше плувнал в пот. — Бял… кичур — произнесе той подчертано бавно, опитвайки се да изрече думите най-ясно. — Може да е същият!

Джена се приближи до него и леко го прегърна през раменете.

— Овладей се, мили. Не мислиш рационално, изпаднал си в шок. Разбираш ли какво ти казвам?

— Няма време — отговори той, измъкна се от прегръдката й и протегна ръка към телефона. — Аз съм добре, а ти пак си права. В шок съм наистина, но само защото това е толкова невероятно. Невероятно! — Той набра номера, пое дълбоко въздух и заговори: — Свържете ме с главната централа на Военновъздушната база „Андрюс“ и наредете на дежурния офицер да се подчини на всякакво мое искане относно получаването на информация.

Джена му наля малко бренди и му го поднесе.

— Бледен си — каза тя. — Никога не съм те виждала толкова бледен.

Хейвлок чакаше, долавяйки в слушалката как шефът на „Сикрет Сървис“ към Белия дом дава заповедите си на някого в „Андрюс“ и чу сигнала на електронната проверка, извършвана от полковника, отговарящ за комуникациите. Невероятното винаги има корени сред правдоподобното, помисли си той. По най-логичните възможни причини той се беше озовал онази нощ на плажа в Коста Брава, за да стане свидетел на невероятна сцена, където случаен порив на вятъра бе отвял шапката на един мъж. Сега трябваше да се увери дали в това, което мозъкът му бе регистрирал, имаше някаква истина. И в двата случая.

— Но от Ню Йорк ни звънят непрекъснато — отговори полковникът в отговор на запитването му.

— Става дума за интервал от пет до десет минути — възрази Майкъл. — Разговорът е бил прехвърлен в сервизния хангар на южния периметър. Беше преди около два часа и не е възможно никой да не помни. Проверете всички дежурни оператори в централата. Веднага!

— Господи, не може ли по-спокойно!

— А не може ли по-бързо!

Нито един оператор във Военновъздушната база „Андрюс“ не бе прехвърлял телефонен разговор в сервизния хангар на южния периметър.

— Имаше един сержант, който караше джип със заповед да поеме карго с надпис „Пети стерилен“, стоката на Военноморските сили. Разбирате ли ме добре?

— Известна ми е класификацията на стерилните домове и знам за полета. Хеликоптер, северната площадка.

— Как се казва?

— Шофьорът ли?

— Да.

Полковникът се замисли и когато се обади, гласът му прозвуча загрижено:

— Доколкото ни е известно, шофьорът е бил сменен. По устна заповед.

— Чия?

— Още не сме установили.

— Благодаря ви, полковник.

— Намери ми досието на Пиърс — каза Хейвлок на Джена, без да сваля ръка от бутоните на телефона.

— Артър Пиърс?

— И колкото можеш по-бързо. — Майкъл отново набра някакъв номер и прошепна: — Не мога да допусна грешка, аз не мога да допусна грешка! Не тук, не точно сега. — Той изчака да чуе глас в слушалката и продължи: — Г-н президент? Хейвлок се обажда. Видях се с Пиърс и се опитах да му помогна… Да, сър, много е умен и е страшно добър. Искаме да изясним нещо, става дума за дреболия, но все пак и двамата бихме желали този проблем да се изчисти. Той в момента има много грижи, а и страшно много информация, която трябва да осмисли. Споменахте ли на заседанието днес следобед, след като ви се обадих, за операцията на Апахите в Медицинския център?… Да, разбира се, за да бъдат всички в течение. Благодаря ви, г-н президент. — Майкъл прекъсна разговора и пое една тъмнокафява папка от ръцете на Джена.

— Досието на Пиърс.

Хейвлок го отвори и зачете резюмето на личностните характеристики.

Обектът пие умерено на събирания с колеги и никога не е злоупотребявал с алкохол. Не пуши.

Кибритената клечка, незащитеният пламък, духнат от вятъра… втората клечка, пламъкът се задържа много характерно. Тази последователност, странна и толкова характерна, както цигареният дим, излизащ само от устата, за да се смеси с парата на дъха му… изпускане на дим от непушач. Сигнал. Само след секунди неизвестен шофьор предава спешно известие, използвайки име, което не би следвало да знае, разгневявайки с това мъжа, към когото се обръща. Всеки ход е бил обмислен, премерен във времето, отчитащ възможните реакции на околните. Никой не е викал Артър Пиърс на телефона, той сам се е обадил.

Наистина ли беше така? Не можеше да допусне грешка в този момент. Възможно ли бе операторът в централата да е забравил едно незначително обаждане в треската на непрестанните позвънявания в огромната Военновъздушна база? От друга страна, колко често се случваше колеги по служба да поемат дежурства вместо приятелите си, без да информират за това началството? Освен това колко често високопоставени личности се вслушваха привидно в съветите на личните си лекари и не пушеха пред хора, но в моменти на криза вадеха скрития пакет, с което честно се опитваха да се преборят, забравили навика да пушат с маниерите на пушачи?… Най-сетне, колко бяха мъжете с преждевременно появил се бял кичур в косата? Никакви грешки. Нямаше да може да оттегли обвинението, ако не успее да го потвърди, щеше да загуби, може би дори завинаги, доверието на най-високо ниво — хората, които трябваше да комуникират един с друг, щяха да станат предпазливи, затворени. Имаше ли абсолютно доказателство?

Москва?

На първо място е КГБ, останалото идва после. Един човек… една жена, може да гравитира около ВКР, може дори да се прояви блестящо в някоя от най-секретните им операции, но той или тя трябва да излязат от КГБ. Ростов. Атина.

… Той казва, че не ви е враг, но има други, които биха могли да бъдат и негови врагове. Съветски агент. Летище „Кенеди“.

— Виждам го в очите ти, Михаил — Джена докосна рамото му, принуждавайки го да я погледне. — Обади се на президента.

— Трябва да съм абсолютно сигурен. Пиърс спомена, че ще са необходими поне три часа, за да се отвори хранилището, а ще му трябват още два допълнително, за да се оправи из документите. Разполагам с известно време. Ако той е „Двусмисленост“, вече е в капана.

— Но как можеш да бъдеш абсолютно сигурен, когато се касае за поменятчик?

— Като направя справка в първоизточника. Москва.

— Ростов?

— Мога поне да опитам. Може да е стигнал до точката на отчаяние, в която се намирам аз, но ако не е, ще му кажа, че вече е време да се обезпокои сериозно. Ние си имаме нашите маниаци, те — техните. — Хейвлок вдигна слушалката и набра трите цифри за връзка с централата на Белия дом: — Моля, свържете ме с руското консулство в Ню Йорк. Опасявам се, че не знам номера… Не, ще изчакам — Майкъл сложи ръка върху микрофона и се обърна към Джена: — Прегледай досието на Пиърс. Потърси нещо, за което можем да се хванем. Родители, ако са живи.

— Съпруга — подсказа Джена.

— Не е женен.

— Много е удобно. Тогава приятелки.

— Той е дискретен.

— Естествено. — Джена взе досието от бюрото.

— Добрый вечер — каза Хейвлок в слушалката, сваляйки ръка от микрофона. — Соедините меня с начальником охраны. — Всеки оператор във всяко съветско посолство или консулство разбираше ясно с кого иска да говори позвънилият, когато пожелае да бъде свързан с шефа на външната охрана. В слушалката се разнесе дълбок глас, като показа, че е на линията. Майкъл продължи на руски: — Казвам се Хейвлок и по липса на избор ще приема, че разговарям, с когото трябва — човек, който може да ме свърже с лицето, с което искам да разговарям.

— И кое би могло да бъде това лице, сър?

— Опасявам се, че не знам името му, но той знае моето. Както съм сигурен, че и вие го знаете.

— Това не може да ми помогне много, мистър Хейвлок.

— Мисля, че е напълно достатъчно. Въпросното лице ме посрещна на летище „Кенеди“, където разговаряхме надълго и широко, уточнявайки дори начина, по който бих могъл да се свържа с него отново. Ще уточня, като кажа, че ставаше дума за интервал от четиридесет и осем часа и трябваше да бъде използвана обществената библиотека на Ню Йорк. След това между нас възникна дружеска дискусия относно липсващ автоматик марка „Буря“ — мисля, че дори вие ще се съгласите, едно великолепно оръжие. Крайно спешно трябва да говоря със същия човек — мисля, че е толкова спешно, колкото беше съобщението, което той трябваше да ми предаде.

— Може би, ако си спомните самото съобщение, това ще може да ми помогне, сър.

— Предложение за убежище от името на директора на „Външните стратегии“, Пьотър Ростов, КГБ, Москва. Предполагам разбирате, че не бих изрекъл последните думи, ако записвах разговора ни. Вие можете да го правите, но аз не мога да си го позволя.

— Винаги е възможно тази ситуация да се промени в обратна посока, сър.

— Е, ще трябва да рискувате, другарю. Това вече вие не можете да не си позволите.

— Защо не поговорите в такъв случай с мене… другарю.

— Защото не ви познавам. — Майкъл хвърли поглед на списъка на директните, нерегистрирани телефонни номера, които му бяха дадени и повтори един от тях на руски. — Ще бъда на този номер следващите пет минути. — И без да чака отговор, прекъсна разговора. После взе чашата с бренди.

— Какво мислиш, ще се обади ли? — попита Джена, седнала в стола пред бюрото с досието на Пиърс в ръцете си.

— Защо не? От него не се иска да говори, а само да слуша… Има ли нещо там, което да можем да използваме?

— Майката е починала през 1968. Бащата е изчезнал осем месеца по-късно и оттогава не са го виждали. Писал на сина си във Виетнам, че не иска да живее без съпругата си и че ще се яви заедно с нея пред Бога.

— Естествено. Но няма самоубийство, липсва и тялото. Едно типично християнско изчезване.

— Естествено. Поменятчик. Той е имал толкова много неща, които е можел да предложи в Новгород.

Телефонът иззвъня и светна индикаторът на бутона над номера, който беше дал на съветското консулство в Ню Йорк.

— Надявам се разбирате, мистър Хейвлок — произнесе на английски напевният глас на съветския агент от летище „Кенеди“ — че съобщението, което ви предадох, бе от състрадание за голямата несправедливост, причинена от онези във вашето правителство, които пожелаха да екзекутират един мирен човек…

— Ако говорите това — прекъсна го Хейвлок — заради някакво записващо устройство в този край на линията, забравете го. А ако опипвате почвата от името на консулството, оставете го за после. Нямам време. Приемам част от предложението на Ростов.

— Не знаех, че то е делимо на части.

— Аз изхождам от нашия предишен разговор с него.

— В такъв случай, ще кажа, че е възможно — каза руснакът. — При стриктно лимитирани условия.

— Условията не ме интересуват, просто използвайте този номер и му кажете да се свърже с мен до един час. — Майкъл погледна часовника си. — Сега е малко преди седем сутринта в Москва. Свържете се с него.

— Подобни условия не ми се струват приемливи.

— Няма други. Кажете му, че може би съм открил врага. Нашия враг — думата, разбира се, е валидна само за определено време, и то единствено ако приемем, че ни предстои някакво бъдеще.

— Наистина не мисля…

— Не мислете. Свържете се с него. Защото, ако не го направите вие, ще опитам да го направя аз и това ще бъде доста притеснително… за вас, другарю, не за мен. Мен вече нищо не ме притеснява. Аз съм наградата. — Майкъл прекъсна разговора и усети капките пот по челото си.

— Какво би могъл да ти каже Ростов? — Джена стана от стола и остави досието на Пиърс на бюрото. — Между другото, тук няма нищо. Просто един гениално умен, скромен герой на републиката.

— Естествено. — Майкъл изтри челото си с опакото на ръката и се подпря на лакти: — В Атина Ростов ми каза, че един от информаторите му за операцията в Коста Брава е агент къртица, който действа в Белия дом. Не му повярвах тогава, помислих, че опитва да ме накара чрез шок да се вслушам в другото, което имаше да ми каже. Ами ако допуснем, че е говорил истината в минало време, защото е знаел, че агентът вече е напуснал и е непроследим? Перфектният пътешественик.

Джена посочи с пръст досието.

— Пиърс е служил известно време в Съвета за национална сигурност. Имал е кабинет в Белия дом няколко месеца.

— Да. И Ростов наистина е казвал каквото мисли: той не е разбирал някои неща, а в професия като нашата това, което не можеш да разбереш, е причина за тревога. Всичко, което е знаел за Коста Брава — проверил съм го лично — му е подсказвало, че подобна операция не може да се проведе без сътрудничеството на някого в Москва. Но кой? Тези операции са под прекия му контрол, а той не е имал нищо общо с тази, не е знаел нищо за нея. Затова искаше да ме изпита, мислейки, че ще му кажа нещо, и използва фразата за агента, просто за да създаде атмосфера на доверие, като знаеше, че и двамата ще приемем информацията от този агент за надеждна. Неговата истина всъщност е била лъжа.

— Разказана от офицер на КГБ, от агент поменятчик, който е прехвърлил клетвата си за вярност от КГБ към „Военная“ — допълни Джена. — Зарязва старите си началници заради новите.

— И продължава с прехващането на операцията при Коста Брава. Ако е бил в Коста Брава… Ако…_ако_…

— Как ще говориш с Ростов? Този разговор със сигурност ще се записва.

— Дори и да е под наблюдение, то едва ли е тотално. Той все пак е шеф на „Външните стратегии“. Ще играя на струйката на борбата за власт. КГБ срещу ВКР. Той ще ме разбере.

— Той няма да разговаря за „Операция поменятчик“ по телефона. Просто не може да си го позволи.

— Няма и да искам от него това. Само ще кажа името и ще слушам. Той ще намери как да ми съобщи. Ние и двамата сме в тази игра отдавна — вече много време — и думите, които използваме, никога не са означавали между нас онова, което казват, а паузите, които правим, никога не могат да бъдат разбрани от други хора. Той иска онова, което аз имам — ако го имам, — толкова силно, колкото аз се нуждая от неговото потвърждение. Мисля, че ще се разберем. По някакъв начин. Той ще ми каже дали Артър Пиърс е бил агентът къртица, ако е убеден, че агентът е минал на пръсти зад гъба му, за да се присъедини към маниаците.

Джена взе от масичката бележника си и седна в коженото кресло.

— Докато чакаш, искаш ли да поговорим за капитан Декер?

— Боже мой! — дясната ръка на Хейвлок автоматично грабна телефонната слушалка, а с лявата издърпа листа с телефонните номера. Докато набираше номера, обясни с тревога в гласа: — Споменах името му пред Пиърс. О, Господи, защо го направих?… Свържете ме с охраната на Декер, моля. Бързо!

В слушалката се чуха отчетливи думи и пулсиращата болка в слепоочията на Майкъл започна да затихва.

— Тук е „Пети стерилен“. Имаме основания да се опасяваме, че срещу вас ще бъдат предприети враждебни действия.

— Няма признаци за това — беше отговорът. — Всичко е спокойно, а улицата е добре осветена.

— Няма значение, искам да повикате подкрепление.

— На номер 1600 вече почти никой не остана, „Пети стерилен“. Защо не се обърнем към местните? Не е нужно да им казваме повече, отколкото знаем ние, а то е твърде малко.

— Можете ли да го направите?

— Разбира се. Ще им кажем, че са замесени дипломати, и така те ще получат двойно възнаграждение за извънредния труд. Между другото, какво очаквате да се случи?

— Опит за отвличане. Най-напред ще ви неутрализират, а после ще отмъкнат Декер.

— Благодаря за предупреждението. Веднага ще вземем мерки. Край.

Хейвлок се отпусна с облекчение.

— Сега, след като знаем, че капитан Декер е жив, разкажи ми какво научи от него.

— Докъде бяхте стигнали с него?

Майкъл затвори очи, припомняйки си:

— Телефонно обаждане — каза той бавно. — Било е по-късно, след като са прекъснали неделните си сбирки в бунгалото. Дни, дори седмици наред той се опитвал да се свърже с Матиас, но Антон не реагирал на позвъняванията. И тогава неочаквано се обадил някой… който предложил обяснение. Да, той се изрази именно така — обяснение.

Джена прелисти страниците, спря на една от тях и се върна с две назад.

— Човек със странен глас и необичаен акцент, говорещ насечено и бързо, както се изрази Декер. Накарах го да си припомни колкото може по-точно всяка дума, казана от този човек. За щастие, това обаждане е било много важно за него; той си спомни почти всичко. Записах го тук.

— Прочети ми го, моля те.

Джена прелисти страницата:

— Мъжът се идентифицирал като колега на държавния секретар и задал на Декер няколко въпроса за кариерата му на морски офицер, най-вероятно за да се убеди, че говори наистина с него… Ето тук… опитах се да го запиша така, сякаш аз самата съм провела този разговор:

„Секретарят Матиас дълбоко оценява всичко, което сте направили за него, и иска да знаете, че ще бъдете споменаван често в неговите мемоари като име на бележит човек, когото той уважава. Но вие би трябвало да знаете правилата, които не могат да бъдат нарушавани. За да бъде ефикасна глобалната стратегия на секретаря, тя трябва да бъде разработена в обстановка на абсолютна тайна и елементът изненада е от първостепенно значение; никой от правителството или извън него…“

Джена направи пауза и поясни: — Декер специално подчерта това… „… от правителството или извън него не трябва да разбере, че съществува ръководна цел.“ — Джена отново се спря и вдигна поглед: — Тук Декер не беше прецизен — изключването на хората в правителството очевидно се основава на предположението, че на мнозина сред тях не може да се има доверие, които могат да разпространяват държавна тайна, независимо от положената клетва.

— Напълно разбираемо е, че не е бил прецизен. Той е говорил за такива като себе си и подобна връзка се възприема болезнено.

— Съгласна съм… За последната част съм сигурна, че е точна до дума: „Държавният секретар би искал да знаете, че когато стане възможно, той ще ви направи негов старши съветник, предавайки целия контрол във ваши ръце. Но поради отличната ви репутация в областта на тактиката на ядрената война е недопустим дори и намек за каквато и да е било връзка между вас. Ако някой ви попита познавате ли държавния секретар, трябва да отречете. Това също е част от правилата.“ — Джена остави бележника в скута си. — Това е всичко. Егото на Декер е било поласкано и мястото му в историята е било осигурено.

— Той не е имал нужда от нищо повече — каза Хейвлок и се изправи в стола. — Надявам се всичко това да е записано, така че да мога да го прочета.

— Пиша по-добре на английски, отколкото на чешки. Защо?

— Защото искам да го прегледам по-внимателно — отново и отново. Човекът, изрекъл тези думи, е Парсифал и някога в миналото аз съм чувал този човек да говори.

— Върни се назад в годините, Михаил — предложи Джена, седна по-напред, взе бележника и прелисти страниците. — Аз ще бъда с теб. Да го направим веднага! Не е невъзможно. Руснак, говорещ английски бързо, изяждайки думите. Нали така го описа Декер? Колко такива хора може да си познавал?

— Да опитаме. — Хейвлок излезе иззад бюрото, а Джена откъсна двете страници с бележките за разговора на Декер с този човек. Майкъл се приближи до нея и ги взе. — Става дума за хора, за които знам, че се познават с Матиас. Ще започнем от тази година и ще вървим назад. Записвай всяко име, за което се сетя.

— Защо не подходиш по географски принцип? Град по град. Така бързо ще елиминираш някои, ще се насочиш към други.

— Асоциативно мислене — кимна той. — Задраскваме Барселона и Мадрид, а от Съветите винаги сме се държали настрана… Белград — склад на брега на река Сава, среща с аташе на руското консулство, Василий Янкович. Беше с Антон в Париж.

— Янкович — повтори Джена, записвайки.

— И Илич Борин — гостуващ професор в Белградския университет; вечеряхме с него, пихме. Познава Матиас от конференции по линия на културния обмен.

— Борин.

— Не се сещам за друг в Белград… Прага. Охо, в Прага има поне дузина. В Прага буквално гъмжи от руснаци.

— Имената им? Започни по азбучен ред.

В паметта му нахлуха имена — някои бързо, други по-бавно, някои възможни кандидати, други — практически невероятни. Джена записваше всички, разпитваше Майкъл, настояваше да си спомня подробности и това водеше от едно име към следващото.

Краков. Виена. Париж. Лондон. Ню Йорк. Вашингтон.

Месеците се превърнаха в година, след това втора и накрая трета. Списъкът нарастваше, докато Майкъл ровеше из съзнанието си, позволявайки на подсъзнанието да прави свободни асоциации, докато търсеше из спомените, докато напрягаше паметта си, принуждавайки мозъка си да работи като фино настроен инструмент. На челото му отново бе избила пот, пулсът му се ускори и той се почувства изтощен.

— Господи, колко съм изморен — прошепна той, загледан през прозореца, където преди час се бяха появили двете лица: образите на убийците от Коста Брава. Но дали беше истина?

— Разполагаш с трийсет и девет имена — каза Джена, приближи се и започна да разтрива врата му. — Седни и ги разгледай заедно със записа на телефонния разговор. Открий Парсифал, Михаил.

— Има ли съвпадения на тези имена с някое от твоя списък? Помислих за тази възможност, когато ти споменах Илич Борин — той е кандидат на науките. Има ли някой?

— Не.

— Съжалявам.

— И аз.

— Ростов още не се обажда.

— Знам.

— Казах един час, това беше крайният срок. — Хейвлок погледна колко е часът. — Изминали са още трийсет и четири минути.

— Не е изключено да има проблеми с връзката. Нищо ново.

— О, не за такъв като него. Мисля, че просто не иска да се обади.

— А колко често ти самият си чакал до края на дадения ти срок? Протакал си, докато онзи, който е очаквал да му се обадиш, започне да се изнервя и да става непредпазлив.

— Не, той знае досието ми достатъчно добре, за да опитва този номер с мен. — Майкъл се обърна към нея. — Трябва да взема решение. Ако съм прав, Пиърс не бива да напуска онзи остров. Ако бъркам, ще си помислят, че ми е дошло прекалено много. Беркуист няма да има какво друго да направи, освен да ме подмени.

— Това не е задължително.

— Разбира се, че е задължително: щом виждам чудовища в тъмните ъгли и прахосвам ценно време в самозаблуждение. Никой не би искал подобен човек да му заповядва. И все пак Артър Пиърс! Най-ценният човек, с когото разполагаме… ако може да се каже, че разполагаме с него.

— Ти единствен знаеш какво точно си видял.

— Беше нощ — нощ, която винаги ще помня. Погледни в стенограмата от клиниката. Според теб рационален ли е човекът, който говори и мисли на глас там? И какво вижда този човек?… Колко силно се нуждая от една дума, едно изречение от Ростов!

— Почакай, Михаил — докосна го Джена по ръката и го накара да се върне в креслото. — Все още имаш време. Разгледай списъка на имената, прочети думите, казани пред Декер. Може нещо да се случи: име, глас, фраза. Защо не?

Учени, военни, адвокати, лекари, аташета, дипломати… бегълци. Все руснаци, които в един или друг момент са имали директен контакт с Ентъни Матиас. Хейвлок си представяше лицето на всеки от тях, чуваше десетки гласове, говорещи на английски, свързваше лицата с гласовете, вслушваше се във фразите, които прозвучаваха бързо, търсеше изядени думи… Беше подлудяващо — бъркотия от лица и гласове, движещи се устни, резки преходи между пълна тишина и силни викове. … Ще бъдете споменаван често в неговите мемоари като име на бележит човек, когото той уважава. Можеше ли той да се изрази така, би ли се изразил така? … Той ще ви привика… Колко пъти бе чувал тази фраза? Много. Но кой я беше използвал? Кой?

Мина час, след това почти още един, а с него свърши и вторият пакет цигари. Удълженият краен срок за Москва приближаваше крайния срок за действие на остров Пуул. Решение… решение… трябваше да го вземе. Не беше забравил нищо, но някои от спомените бяха потънали прекалено дълбоко, вътрешното напрежение в търсенето на Парсифал започваше да достига опасно ниво.

— Не мога да го открия! — извика Майкъл и удари с юмрук по масичката. — Тук е, чувам думите му, но не мога да го локализирам!

Телефонът иззвъня. Ростов? Хейвлок скочи от креслото и се загледа в апарата, без да може да помръдне. Беше на границата на изтощението и мисълта да намери сили за словесна фехтовка със съветския разузнавач, намиращ се на осем хиляди мили оттук, просто го смазваше. Острият сигнал се разнесе отново. Той направи усилие да отиде до телефона и вдигна слушалката. Джена го наблюдаваше.

— Да? — каза тихо, събирайки мислите си за началните ходове на започващата партия.

— Обажда се приятелят ви от летище „Кенеди“, който вече не е собственик на оръжието си…

— Къде е Ростов? Дадох ви краен срок!

— Крайният срок беше спазен. Изслушайте ме внимателно. В момента се обаждам от телефонна кабина на Осмо авеню и част от вниманието ми е насочено към улицата. Оттам се обадиха преди около половин час. За щастие разговора поех аз, понеже началникът ми имаше среща тази вечер. И съм сигурен, че ще очаква да ме намери, когато се прибере.

— Какво намеквате?

— Ростов е мъртъв. Намерили са го в девет и трийсет тази сутрин, московско време, след многократни неуспешни опити да се свържат с него по телефона.

— Как е умрял?

— С четири куршума в главата.

— О, Господи! Имат ли някаква представа кой го е убил?

— Носят се слухове, че е ВКР, и аз съм един от тези, които вярват на тези слухове. Напоследък се пуснаха много подобни слухове, а щом могат да премахнат човек като Ростов, тогава аз съм просто много стар и нямам друг избор, освен да ви се обадя от телефонна кабина. Вие тук сте глупаци, но е по-добре да си жив сред глупаци, отколкото да си сред чакали, готови да разкъсат гърлото ти, ако решат, че не им харесва как се смееш или как пиеш.

На съвещанието днес следобед… което не разбрах добре… агент на КГБ установил контакт… изказал предположения относно… Думи на Артър Пиърс, докато пуши непохватно цигара на страничната самолетна писта.

Ростов изобщо не е правил предположения. Той знаеше… Група фанатици, събрали се в един клон на КГБ, известен като ВКР… Ростов се опитва да се справи с тях… Колега убиец от Коста Брава.

Дали обаждането на Пиърс е включвало нещо повече от исканата смърт на един поменятчик? Беше ли поискал също и екзекуцията на един мъж в Москва? Четири куршума в главата. Ростов се раздели с живота си, но може би цената на това бе доказателството, което му трябваше. Решаваше ли това дилемата? Можеше ли изобщо да има такова нещо като абсолютното доказателство?

— Парола „Хамър-02“ — произнесе Майкъл замислено. — Означава ли това нещо за вас?

— Част от него може би да, но не цялото.

— Коя част?

— Думата „Хамър“. Напомня ми за нещо отпреди години. Дълго след това не съм го чувал. Хамършелд. Даг Хамършелд. Един от генералните секретари на Обединените нации.

— Боже мой, Господи!… Нула, нула… две. Нулата е кръгла… кръг. Съвет! Две… двойно, два пъти, втори. Вторият глас в делегацията! Точно това е!

— Мисля, че разбирате — прекъсна го руснакът — че при тези обстоятелства ще трябва да се присъединя към вас.

— Обадете се в управлението на ФБР в Ню Йорк. Идете при тях. Аз ще им се обадя.

— Това е мястото, където със сигурност няма да отида.

— В такъв случай разходете се из града и ми се обадете след трийсет минути. Сега бързо трябва да действам.

— Глупаци или чакали? Какъв е изборът?

Хейвлок натисна съседния бутон на телефона и прекъсна разговора. После погледна в упор Джена.

— Пиърс е! Хамър-02. Аз му разказах — всички му разказахме — за това, че Ростов започва да се ориентира какво се върши във „Военная“. И той е поискал Ростов да бъде ликвидиран. Само той е!

— И сега е в капана — допълни Джена. — В ръцете ти.

— В ръцете ми. В ръцете ми е „Двусмисленост“ — човекът, който поиска смъртта ни в Кол де Мулине… А когато го откарат в клиниката, направо ще го изстрелям в космоса. Ще науча всичко, което знае. — Майкъл бързо набра номер. — Президентът, моля ви. Обажда се мистър Крос.

— Трябва да си безкрайно спокоен, Михаил — каза Джена, пристъпвайки до бюрото. — Спокоен и прецизен. Помни, за него шокът ще бъде разтърсващ и което е най-важното, той трябва да ти повярва.

Хейвлок кимна.

— Това действително е най-трудното. Благодаря за съвета. Аз смятах да започна направо със заключенията. Ти си права. Трябва да го подготвя постепенно… Г-н президент?

— Какво има? — попита неспокойно Беркуист. — Какво се е случило?

— Имам нещо да ви кажа, сър. Ще отнеме няколко минути и искам да го изслушате много внимателно.

— Добре. Нека отида на другия телефон, защото в съседната стая има хора… Между другото, Пиърс свърза ли се с вас?

— Какво?

— Артър Пиърс. Обади ли ви се?

— Какво общо има Пиърс?

— Телефонира ми преди около час; трябвало му ново разрешение. Казах му, че ми се обадихте във връзка с желанието на двама ви да знаете дали съм споменавал за Медицинския център „Рендолф“ — за онази касапница там — и потвърдих, че съм споменал, че всички знаем за това.

— Моля ви, г-н президент! Върнете се на разговора. Какво точно му казахте?

— Какво ви става?

— Какво ви каза той?

— Относно кое?

— Просто ми кажете! Първо, какво му казахте вие?

— Вижте какво, Хейвлок, почакайте малко…

— Кажете ми! Нямате време, никой вече няма време! Какво му казахте?

Настойчивостта в гласа му най-сетне подейства. Беркуист се замисли и отговори спокойно с глас — гласа на ръководител, който долавя тревогата на подчинения си, не я разбира, но проявява желание да се отнесе с уважение към него:

— Казах, че сте се обадили, проявявайки подчертан интерес дали съм споменал за случилото се в Медицинския център на Рендолф по време на съвещанието днес следобед. Поясних, че съм го направил и че съм почувствал облекчение у вас, че вече всички знаят за това.

— А той какво каза?

— Стори ми се смутен, честно казано. Мисля, че каза „ясно“ и ме попита дали съм разбрал защо се интересувате.

— Дали се интересувам от какво?

— Относно Медицинския… Вижте, Хейвлок, какво ви става?

— Какво му казахте?

— Отговорих, че доколкото съм схванал, този въпрос е интересувал и двама ви, макар да не ми е станало ясно защо.

— И какво ви отговори той?

— Не си спомням да ми е отговарял… А, да. Попита дали има някакво развитие с човека, когото откарахте в „Бетезда“?

— Което е било невъзможно да стане по-рано от утре и той много добре е знаел това.

— Какво?

— Г-н президент, нямам време да ви обясня, а вие не можете да губите дори секунда. Успя ли Пиърс да влезе в онова хранилище?

— Не знам.

— Спрете го! Той е агентът!

— Вие сте луд!

— Дявол да те вземе, Беркуист, по-късно можеш да наредиш да ме разстрелят, но в този момент ще слушаш какво ти казвам аз! Той има със себе си камери, за които никой не подозира! Монтирани в пръстени, часовници, копчета! Спри го! Задръж го! Нека го съблекат и проверят най-напред за скрити капсули с цианкалий! Аз не мога да разпоредя това, но ти можеш! И трябва да го направиш! Веднага!

— Останете на телефона — каза президентът на Съединените щати. — Може да наредя да ви застрелят!

Хейвлок стана от стола просто защото не можеше да стои на едно място. Над него отново надвисваха черни облаци и трябваше да ги разпръсне. Погледна Джена и прочете в очите й разбиране.

— Пиърс е разбрал, че се интересувам от него. Аз открих него, а той мен.

— Но той е в капан.

— Можех да го убия в Коста Брава. Исках да го убия, но не се вслушах. Не се вслушах в себе си.

— Не се връщай пак на това. Важното е, че го разкри. И не е късно.

Майкъл се отдалечи от бюрото, от облаците, които го преследваха, за да го обгърнат.

— Не съм се молил — прошепна той. — Не съм вярващ. Но сега се моля, макар да не съм уверен за какво.

Телефонът иззвъня и той се втурна към него.

— Да?

— Заминал е. Заповядал е на патрулната лодка да го върне в Савана.

— Влизал ли е в онази стая?

— Не.

— Слава Богу!

— Но разполага с нещо друго — каза президентът с едва доловим глас.

— Какво?

— Пълното психиатрично изследване на Матиас. В него има всичко.