Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (34)

34

Капитан трети ранг Томас Декер влезе в кабинета на „Пети стерилен“, ескортиран от двама служители на Службата за сигурност към Белия дом. Лицето му беше мрачно и той изглеждаше едновременно решителен и неспокоен. Широките плещи под добре скроената му синя униформа издаваха добра физическа форма, която се поддържаше не за забавление, а по принуда; тялото му бе малко вдървено, в движенията му липсваше плавност. Но Хейвлок не можеше да откъсне поглед от лицето му: то бе като застинала маска, готова да се напука и да се пръсне на парчета. Наглед силен и целеустремен, Декер беше сломен и колкото и да се опитваше, не можеше да прикрие ужаса, който изпитваше.

Майкъл се обърна към служителите на Службата за сигурност:

— Много ви благодаря, джентълмени. Кухнята е вдясно, в края на коридора. Готвачът ще ви измисли нещо за ядене, каквото пожелаете. Сигурен съм, че прекъснах почивката ви за вечеря, а пък и не знам след колко време ще свършим. Можете да се обадите по телефона, на когото пожелаете, разбира се.

— Благодаря, сър — обади се мъжът отдясно на Декер, кимна на колегата си и двамата излязоха.

— Вие прекъснахте и моята вечеря и аз очаквам…

— Млъкнете, капитане — прекъсна го тихо Хейвлок.

Вратата се затвори и Декер направи няколко гневни крачки към бюрото, но гневът му беше прекалено пресилен и преигран. Беше гняв, който заместваше страха.

— Имам среща тази вечер с адмирал Джеймс в Пети военноморски окръг!

— Адмиралът беше информиран, че спешен проблем ще ви попречи да отидете на срещата.

— Това е възмутително! Искам обяснение!

— Това, на което имате право, е наказателната рота — изправи се от стола си Хейвлок, а Декер ахна. — И, струва ми се, знаете защо.

— Вие! — очите на офицера се разшириха; той едва преглътна и цветът изчезна от маската на лицето му. — Вие ми се обаждахте по телефона и задавахте различни въпроси! Разправяхте ми, че… един велик мъж… не можел да си спомни! Това е лъжа!

— Това е истината — отговори Майкъл простичко. — Но вие не можете да разберете и това ви изважда от равновесие. Това е единственото, за което мислите, откакто ви казах — защото знаете какво сте направили.

Декер отново се вцепени, веждите му се извиха, някаква пелена се спусна в погледа му. Той приличаше на пленник, който отказва да отговаря при разпита въпреки очакващото го изтезание.

— Нямам какво да кажа. Мистър Крос. Крос бяхте, нали?

— О, не — възрази Хейвлок. — Вие имате много неща за разказване и ще ми ги разкажете. Защото, ако не го направите, президентска заповед ще ви прати в най-дълбоката килия на Лийвънуърт и ключът ще бъде изхвърлен. Да ви изправим пред съда би било твърде опасно за сигурността на държавата.

— Аз не съм направил нищо лошо! Аз бях прав, ние бяхме прави!

— Щабът на обединеното командване и най-важните членове на Камарата на представителите и на Сената ще се съгласят — продължи Майкъл. — Това ще бъде един от редките случаи, когато чадърът на националната ни сигурност ще остане непроницаем.

Маската се пропука, лицето под нея се пръсна на парчета. Страхът отстъпи пред отчаянието и Декер прошепна:

— Какво смятат, че съм направил?

— В нарушение на военната ви клетва, както и на многото декларации за опазване на държавна тайна, които сте подписали, вие сте копирали голям брой от най-секретните документи във военната история на страната и сте ги изнесли от Пентагона.

— И на кого съм ги предал? Отговорете ми на този въпрос.

— Това няма значение.

— Има! Това е единственото, което има значение!

— Не сте имали пълномощията.

— Но онзи човек има всички пълномощия! — Гласът на Декер трепереше и той се опитваше да се овладее. — Настоявам да се обадите на държавния секретар Матиас по телефона веднага!

Майкъл се отдалечи от бюрото и телефона на него. Военноморският офицер забеляза посоката на движението му. Моментът беше подходящ за леко тактическо отстъпление.

— Аз действам по заповед, капитане — каза Майкъл и позволи в гласа му да се прокрадне нотка на неувереност. — Заповед на президента и няколко от най-близките му съветници. Държавният секретар не бива да бъде тревожен по този въпрос, при каквито и да е обстоятелства. Не бива да бъде информиран. Не знам защо, но такава е заповедта.

Декер направи една неуверена крачка, след това втора. В широко отворените му, трескави очи се виждаше как фанатизмът идва на помощ на отчаянието.

— Президентът? Съветниците…? За Бога, не можете ли сам да разберете? Естествено, че не искат да бъде информиран, защото той е прав, а те грешат. Те се страхуват, а той — не! Нима и за миг си мислите, че ако аз изчезна, той няма да разбере какво се е случило? Нима мислите, че той няма да се изправи срещу президента и съветниците му, за да се свалят картите? Говорите за Щаба на обединените командвания, членове на Камарата и сенатори. Господи, не ви ли хрумва, че той сам може да ги свика и да им демонстрира колко слаба, неефективна, колко неморална е тази администрация? И след това вече няма да има администрация! Тя ще бъде отхвърлена, смачкана!

— От кого, капитане?

Декер изправи широкоплещестото си тяло като осъден човек, който знае, че върховната справедливост ще му донесе помилване.

— От народа, мистър Крос. Народът на тази страна е признал титана. Те няма да му обърнат гръб, просто защото един недодялан политик и мекушавите му съветници искат това. Той няма да допусне това! Вече няколко десетилетия светът страда от липсата на велик лидер. Ние имаме такъв и светът го осъзнава. И моят съвет е наистина да се обадите на Ентъни Матиас по онзи телефон. Няма защо да говорите с него. Ще разговарям аз.

Хейвлок стоеше, без да помръдне, и когато заговори, в гласа му се долавяше нещо повече от неувереност:

— И вие смятате, че наистина може да се стигне до сваляне на картите? И президентът… може да си отиде чрез импийчмънт?

— Та погледнете Матиас! Нима се съмнявате? Имало ли е през последните трийсет години друг като него?

Майкъл бавно се върна при бюрото, отпусна се в стола и вдигна поглед към Декер.

— Седнете, капитане — покани го той.

Декер бързо седна на стола, който Хейвлок предвидливо бе поставил пред бюрото си.

— Използвахме доста остри думи и аз се извинявам за моите. Но вие трябва да ме разберете. Ние сме правите.

— Трябва ми нещо повече от това — проговори Хейвлок. — Известно ни е, че сте изнесли копия на стратегическите разработки на Комитетите за ядрени кризи — документи, които съдържат информация за всичко в нашите арсенали, както и разузнавателни сводки за най-значителното ни проникване в системите на Китай и Съветския съюз. Предавали сте тези данни на Матиас в продължение на месеци, но ние не разбрахме причините за вашите действия. Моля ви, кажете ми, обяснете логиката на всичко това. Защо?

— По най-очевидната причина на света! Всичко се свежда до ключовата дума, използвана в наименованието на тези комитети. Криза. Криза, мистър Крос, и пак криза! Реакция… реакция на едно, реакция на друго. Винаги реагираме на нещо, никога не започваме сами. Ние нямаме нужда от кризи. Не можем да си позволим враговете ни да вярват, че ние само ще реагираме в отговор на нещо. Имаме нужда от ръководна цел, трябва да им покажем, че разполагаме с такъв план, който ще доведе до тяхното пълно унищожение, само ако си позволят нещо. Нашата сила, нашето оцеляване не могат да продължат да се основават на отбраната, мистър Крос, те трябва да заложат на нападението! Ентъни Матиас разбираше това. Другите обаче не могат да погледнат истината в очите.

— И вие помогнахте да се разработи този… суперплан?

— С гордост мога да кажа, че имам принос — каза офицерът и бързо продължи, мислейки, че ще бъде помилван всеки миг: — Седях до него и часове наред обсъждахме всички варианти на развитие, всички възможности за реагиране от страна на Съветите или Китай, без да пропускаме дори и най-незначителните им ресурси.

— Кога се срещахте?

— Всяка неделя седмици наред. — Декер продължи малко по-тихо с доверителен тон: — Той обръщаше сериозно внимание на строго конфиденциалния характер на срещите ни, поради което наемах кола и пристигах във вилата му в Западна Вирджиния, по-скоро едно бунгало на второстепенен път, където работехме сами.

— Заслонът — изпусна се Майкъл, без да иска.

— А, значи го знаете?

— Бил съм там — Хейвлок затвори за миг очи. — Той познаваше заслона много добре. Малко бунгало, където Антон се оттегляше, за да работи над проекта си за мемоари, да изрече на глас мислите си. Всяка негова фраза се записваше от магнетофон, който се задействаше от гласа му. — Има ли още нещо? Слушам ви, капитане. Това, което разказвате, е много впечатляващо… слушам ви.

— Той е наистина гениален човек — продължи Декер с шепот, в който се долавяше благоговение; очите му блестяха, сякаш озарени от някаква свещена светлина: — Мозъкът му проникваше в естеството на проблема, в същността на всяко наблюдение, беше в състояние да възприема глобалните реалности — наистина забележително. Държавник като Ентъни Матиас може да поведе тази нация към нейния зенит, да ни отведе там, където е нашето място пред лицето на хората и в името на Бога. Да, аз знам какво съм направил и ако трябва, бих го направил пак, защото съм патриот. Обичам страната си, както обичам Светото писание и бих дал живота си за нея, знаейки, че ще запазя честта си… Наистина няма избор, мистър Крос. Правите сме ние. Вземете телефона, обадете се на Матиас и му кажете, че съм при вас. А аз ще му кажа истината. За малките хора, които се покланят пред истукани и са изпълзели от дупките си, опитвайки се да го унищожат. Той ще ги стъпче… с нашата помощ.

Майкъл се облегна в стола си и почувства умората и безсмислеността на всичко по-силно от всеки друг път.

— „С нашата помощ“ — прошепна той толкова тихо, че сам не разбра, че е проговорил.

— Да, разбира се!

Хейвлок подчертано бавно поклати глава в отрицателен жест:

— Ах, ти, лицемерен кучи син! — каза той.

— Какво?

— Нали ме чу: „Ах, ти, лицемерен кучи син!“ — изрева Майкъл. След това пое дълбоко дъх и продължи бързо, но вече спокойно: — Искаш да се обадя на Матиас, така ли? Нямаш представа колко силно желая да можех да го направя, и то не за друго, а за да видя проклетото ти лице, да видя фарисейския поглед в стоманените ти очи да се изпълва с ужас, когато узнаеш истината!

— За какво говорите? — прошепна Декер.

— Матиас изобщо няма да се сети кой си! Той има представа за това точно толкова, колкото знае кой е президентът, кои са съветниците му, кои са помощник държавните секретари или дипломатите, с които работи ежедневно; няма да се сети дори кой съм аз — аз, който го познавам от двайсет години и който бях по-близък с него, отколкото който и да е друг жив човек на земята.

— Не… не, вие грешите. Не!

— Да, капитане! Той се пречупи. По-точно, ние го пречупихме. Този мозък, за който говореше, го няма. Пръсна се! Той е луд. Не можа да издържи. И Бог е свидетел, че и ти си допринесъл за това. Ти му даде онези върховни пълномощия, ти постави на плещите му върховната отговорност. Ти открадна световните — да, световните! — тайни и му прошепна в ухото, че неговият гений ще намери за какво да ги използва. Ти подбра хиляди факти и стотици стратегически разработки, разбърка ги добре и ги превърна в най-ужасното оръжие, което този свят някога е виждал. В чернова на план за глобална анихилация.

— Но аз не съм правил такова нещо!

— Да, мога да се съглася, че не си го направил сам, но ти си създал носещата конструкция за една фантазия, която се превърна в нещо толкова реално, че няма да се намери експерт на света, който да не повярва, че е истина. Истина от Евангелието, ако така по ти харесва, капитане!

— Ние само дискутирахме, анализирахме, разглеждахме съставните елементи на различните варианти! Планът в крайна сметка трябваше да бъде негово дело, защо не разбирате? Той вникваше в тази материя по гениален начин. Нямаше нищо, което да не е в състояние да схване — просто невероятно!

— Това е последният акт на един умиращ мозък, преди тялото да се превърне в нещо като много сложно организирано растение. Той е искал да му вярвате и е бил все още достатъчно добър, за да ви накара да му повярвате. Трябвало е да го направи, а вие просто сте го искали.

— Да, вярно е! Вие също щяхте да го поискате!

— Това ми го казва човек, който е по-добър от онова, което вие някога можете да станете.

— Мисля, че не заслужавам подобно отношение. Той апелира към една истина, в която наистина вярвам: Ние трябва, а бъдем силни!

— Не знам дали има нормален човек на земята, който да не се съгласи с това, но има различни видове, различни степени на силата. Има сила, която е полезна, и тя обикновено е недемонстративна, но има и сила, която е безполезна, защото е раздута от войнственост. Дивакът експлодира от собствената си напрегнатост, той не може да се овладее, той трябва да покаже мускулите си. И докато се хвали, губи контрола над себе си, задействайки най-различни реакции, които също са експлозивни.

— Кой сте вие? Какъв сте?

— Един изследовател на историята, който се е отклонил от правия път. Но да не говорим за мен. Проблемът си ти. Всичко, което си дал на Матиас, може да попадне всеки момент в ръцете на руснаците, капитане! Суперпланът, за който така убедително разказваше, че светът трябва да научи, може би в този момент пътува заедно с всичките си подробности за Москва. Защото човекът, на когото си го дал, е луд и вече е бил започнал да полудява, когато си му предавал материалите.

Декер бавно се надигна от стола:

— Не ви вярвам! — прошепна той с кух глас.

— Защо тогава съм тук? Защо разказвам тези неща? Ако оставим настрана личните съображения, мислите ли, че ви разказвам всичко това просто така? Имате ли представа какъв шок би означавало за страната да разбере, че мозъкът на държавния й секретар е унищожен? Искам да ти напомня, капитане, че правото да бъдеш патриот не е изключително само твое. Нито е монопол на когото и да било от нас.

Известно време Декер гледаше втренчено Хейвлок, но накрая не издържа. Извърна се — широките му плещи някак се бяха свили под куртката.

— Вие ме излъгахте. Накарахте ме да кажа неща, които никога не бих казал.

— Такава е работата ми.

— Това е краят за мен. Свършен съм.

— Може би не още. Струва ми се, че в момента вие сте най-малко вероятният кандидат за човек, който представлява слабо звено в сигурността на Пентагона. Опарихте се в легендата и това е урок, който едва ли ще забравите. Никой не знае по-добре от мен колко убедителен може да бъде Матиас… Ние имаме нужда от помощ, а не от съдебна присъда. Отпращането ви в Лийвънуърт само ще даде повод за въпроси, на които никой не иска да отговаря. В момента се състезаваме на тъмно и вие можете само да ни помогнете.

Декер се обърна към Хейвлок и тежко преглътна; лицето му беше пепеляво.

— С всичко, което мога да направя. Как?

Майкъл стана от стола, заобиколи бюрото и се изправи очи в очи с офицера.

— Първо: нищо от това, което ви казах, не може да бъде повторено, където и да било.

— Господи, разбира се.

— Разбира се, че се разбира. Това би било все едно сам да си метнете примка на шията.

— Или по-скоро да я метна на страната. Правото на патриотизъм може и да не е лична привилегия, но аз наистина съм патриот, мистър Крос.

Хейвлок мина покрай масичката и дивана и едва сега осъзна, че Джена не е в стаята. Двамата решиха, че присъствието й няма да е от полза, и тя се качи горе. Всъщност тя самата настоя да не присъства. Той разсеяно разгледа надписа на някаква метална табелка на стената и проговори:

— Сега отново ще изкажа едно предположение, капитане. Струва ми се, че преди известно време Матиас е престанал да се среща с вас. Вярно ли е?

— Напълно. Опитвах се многократно да се свържа с него по телефона — не в Департамента, естествено — но въпреки молбите да му предадат той така и не ми позвъни в отговор.

— Не в Департамента ли? — запита Майкъл и се обърна към него. — Но вие сте се обаждали там. Това стана причината да ви открия.

— Само три пъти. Два пъти, за да го информирам, че в неделя ще има заседание в Пентагона, и един път, за да му предам, че ми се налага да постъпя в болница за няколко дни. Той прояви загриженост, но тогава ми каза никога повече да не се опитвам да се свържа с него в Държавния департамент.

— В такъв случай звънели сте във вилата му?

— И у дома му в Джорджтаун.

— Но това е било по-късно?

— Да. Звънях му вечери наред, но той не вдигаше телефона. Опитайте се да ме разберете, мистър Крос. Съзнавам какво съм извършил, съзнавам чудовищността на непростимата ми грешка. И нека бъда откровен: само допреди няколко минути изобщо не съжалявах за това, защото аз не мога да изменя на себе си — това, в което вярвам, е дълбоко вътре в мен. Но в онзи момент — преди пет или може би шест месеца — бях объркан, може би изплашен, не знам. Чувствах се като риба, изхвърлена на сухо.

— Така е в началото на отвикването — прекъсна го Хейвлок. — След спирането на един от най-силните наркотици в света — Ентъни Матиас.

— Да, прилича на това. Дните с него бяха вълнуващи — имам великолепни спомени за тях. И после… връзката ми с величието се прекъсна. Мислех, че с нещо съм го разсърдил, че не е доволен от някой от материалите, които му носех. Не знаех, единственото, което знаех, бе, че съм отстранен без обяснение.

— Разбирам ви — каза Хейвлок, спомняйки си за онази вечер в Кан сюр Мер, когато не можа да се свърже с приятеля си, който се намираше на пет хиляди мили от него. — Изненадва ме, че не сте настояли за обяснение, че не е имало лична среща. Все пак поне обяснение той ви е дължал.

— О, не се наложи да го търся. То ми беше предложено.

— Какво?

— Една вечер, когато за пореден път опитах безуспешно да се свържа с него, ми се обади някакъв човек. Много странен човек…

Продължителното иззвъняване на телефона прекъсна напрегнатата нишка на разговора. Хейвлок се втурна и вдигна слушалката, прекъсвайки неспиращия звън, който казваше съвсем ясно: извънредни обстоятелства.

— Обажда се Лоринг — каза напрегнат глас шепнешком. — Ранен съм. Няма опасност, но съм ранен.

— Къде се намираш?

— В един мотел на автомагистрала трийсет и седем, близо до Харингтън. Казва се „Фазан“. Бунгало дванайсет.

— Ще изпратя лекар.

— Много специален лекар, Хейвлок. Използвай някой от Дентън.

— Какво значи това?

— Трябваше да тръгна оттам. Спрях една полицейска кола…

— Полицейска…? Защо?

— Ще ти обясня по-късно. Всичко ще ти разкажа… Намери специален лекар и му кажи да си напълни чантата със спринцовки.

— За Бога, Чарли, говори по-ясно!

— Задържах един от онези кучи синове. Сега лежи гол, вързан за леглото — без капсули, без ножчета за бръснене. Хванах един от тях!

* * *

Хейвлок трескаво се обади няколко пъти по телефона, издавайки серия от заповеди, а капитан трети ранг Декер стоеше, без да помръдва, в другия край на стаята, наблюдаваше и безпомощно очакваше развоя на събитията. Беше информиран президентът, след което трябваше да бъде намерен един специален лекар, който трябваше да замине за Мериленд с хеликоптер, ескортиран от служители на „Сикрет Сървис“. За излитане се подготвяше и втори хеликоптер, но той щеше да изчака пристигането на Майкъл на летището в Куонтико на шест мили оттук. До там щяха да го съпроводят тримата служители на „Сикрет Сървис“, които бяха довели Декер в „Пети стерилен“. Последно Майкъл се обади на втория етаж — Джена все още чакаше там.

— Налага се да замина. Обади се Лоринг от Мериленд. Ранен е, но доколкото разбирам, задържал е един от пътешествениците — само не ме питай как. И още нещо — ти се оказа права. Информаторът е един. Той е тук и има да разказва още, затова слез долу и го поеми. Трябва да вървя… Благодаря.

Майкъл стана и се обърна към изплашения военноморски офицер:

— Една дама тръгва за насам и аз ви заповядвам — заповядвам ви, капитане — разкажете й всичко, което щяхте да разкажете на мене, и й отговорете най-пълно на всички въпроси, които ви зададе. Когато приключите, само ако тя разреши, можете да си вървите. Но след като се приберете у дома, няма да излизате под никакъв предлог. Ще ви наблюдават.

— Да, мистър Крос.

Хейвлок сграбчи сакото си от облегалката на стола и тръгна към вратата. Сложи ръка на дръжката, спря и се обърна към Декер:

— Между другото, тя се казва мисис Крос.

* * *

Целият нисколетящ трафик бе отклонен и двата хеликоптера с рев се приземиха на частно летище в Дентън, Мериленд. Този от военноморската болница „Бетезда“ пристигна единайсет минути преди другия от Куонтико. Хейвлок изтича до служебната кола, изпратена за него от Анаполис. Шофьорът — мичман втори ранг — беше специално избран, защото добре познаваше пътищата по източния бряг на залива Чесапийк. Мичманът не знаеше нищо друго — но и никой друг не знаеше нищо, нито дори докторът, на когото бе наредено да се заеме най-напред с Лоринг и да не инжектира на пленника му нищо, преди да се появи „Пети стерилен“. Към мотел „Фазан“ бяха изпратени две полицейски коли, които трябваше да получат указания от „Сикрет Сървис“.

Макар името на мотела да събуждаше в съзнанието пасторалната картина на спокойно кътче, където хората се занимават със земеделие и лов, то нямаше нищо общо със запуснатите бунгала, подредени в редица далече от магистралата. Очевидно предназначението на мотела бе да служи като място за „отдих“ за не повече от час, а колите се паркираха на малки неасфалтирани паркинги, които не се виждаха от главния път. Управата се грижеше повече за приумиците на клиентелата си, отколкото за удобствата, и Лоринг беше направил добър избор. Един ранен човек, който не желае да се разбере за раните му, без багаж, но с пленник, когото иска тайно да скрие — такъв човек трудно би могъл да се регистрира в ярко осветения мотел от веригата „Хауърд Джонсън“.

Хейвлок благодари на мичмана и го освободи да се върне в Анаполис, напомняйки му, че цялата операция трябва да остане в абсолютна тайна. Каза му, освен това, че Вашингтон знае името му и сътрудничеството му няма да остане незабелязано. Младежът, очевидно впечатлен от прожекторите, осветяващи военните хеликоптери в нощта, както и от собственото си участие, отговори с равен глас:

— Можете да сте уверен, сър, че няма да проговоря.

Някакъв човек, който държеше отворена карта със сребърна значка в нея, спря Майкъл, който тичаше покрай редицата от бунгала, търсейки номер дванайсет.

— Пети стерилен — съобщи Хейвлок и едва сега забеляза двете полицейски коли, паркирани в сенките на двайсетина фута отляво. Дванайсети номер очевидно беше наблизо.

— Оттук — посочи мъжът, прибра в джоба си значката и поведе Майкъл между две бунгала към края на мотела. Отзад имаше втора редица бунгала, които не се виждаха от алеята. Лоринг, въпреки болката и безпокойството си, беше използвал част от времето, за да изучи плана на мотела — още един факт, който показваше, че беше запазил контрол над ситуацията.

В полумрака зад лявото бунгало се виждаше предницата на друга спряла кола. Бяла линия, която завършваше със стрелка, минаваше по средата по цялата дължина на купето. Беше патрулната кола, открадната от Лоринг — единствената индикация, че макар и за миг, той е загубил контрол, изиграл толкова добра роля до момента. Очевидно някой във Вашингтон трябваше да се обади на един изпаднал в паника полицейски участък някъде из Мериленд и да нареди да прекратят издирването й.

— Ето тук — обади се федералният агент и посочи вратата на едно бунгало, към която водеха три стъпала. — Ще остана отвън — допълни мъжът. — Внимавайте със стъпалата.

— Благодаря — каза Хейвлок и бързо, но внимателно се изкачи до вратата.

Опита дръжката, но вратата беше заключена. Почука и някой отвътре попита:

— Кой е?

— Пети стерилен — отговори Майкъл.

Вратата отвори як, червенокос мъж под четиридесетте, с луничаво лице, остър поглед и навити ръкави на ризата.

— Хейвлок?

— Да.

— Казвам се Тейлър. Влезте, трябва бързо да поговорим.

Докторът затвори вратата. На леглото, в стаята със зацапани тапети, лежеше гол мъж, с разпънати ръце и крака: китките му бяха пристегнати с колани, а глезените — с пресукани чаршафи, завързани за рамката на леглото. През устата му минаваше силно стегната синя вратовръзка на райета, а в широко отворените му очи се четяха страх и гняв.

— Къде е…?

В дъното на стаята, на пода, покрит с одеяло и с възглавница под главата, лежеше Чарли Лоринг. Очите му бяха полуотворени — той или бе в шок, или бе замаян. Хейвлок тръгна по мръсния сив мокет, но докторът го спря, хващайки го за ръката.

— Именно за това трябва да поговорим. Не знам какво става тук, но знам, че няма да поема отговорност за живота на този човек, ако не го откараме в болница до един час. Ясно ли се изразявам?

— Ще го направим при първа възможност, но първо трябва да го разпитам. Той е единственият, който може да ми даде информацията, от която се нуждая. Останалите са мъртви.

— Вие май не ме чухте. Казах до един час.

— Чух ви много добре, но аз знам какво трябва да направя. Съжалявам.

— Не ви харесвам — процеди Тейлър, впил поглед в Хейвлок, и отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал нещо отвратително.

— Бих искал това да ме развълнува, докторе, защото аз пък харесвам него. Ще гледам да приключа колкото може по-бързо и по-тихо. Повярвайте, той сам би пожелал това.

— Нямам избор. И аз не можах да го убедя преди десет минути, че трябва да го откарат.

Майкъл клекна и се наведе към Лоринг.

— Чарли, Хейвлок е. Чуваш ли ме?

Лоринг се опита да отвори очи, устните му потрепнаха, мъчейки се да кажат някакви думи. След малко успя:

— Да. Чувам… те… добре.

— Ще ти кажа какво научих, но то е дяволски малко. Кимни леко, ако не греша, поклати глава отрицателно, ако се отклоня. Не си хаби силите за думи. О’кей? — Агентът на „Кон Оп“ кимна и Майкъл продължи: — Говорих с полицията, където се опитват да си обяснят станалото. Както ми разказаха, някаква линейка докарала жертвите на транспортно произшествие — мъж и съпругата му, а Рендолф, още един лекар и медицинска сестра се захванали да почистват раните, проверявайки и за други травми. — Лоринг поклати глава, но Хейвлок не му обърна внимание: — Нека свърша, след това ще се върнем на този епизод. Не били изтекли и пет минути, когато двама полицаи тичешком влезли и разменили няколко приказки с нашите „кардиолози“. Никой не знае какво са си казали, но те им разрешили да влязат в стаята за преглед. — Агентът на „Кон Оп“ отново поклати глава. — След около две минути трети човек — предполагам, че си бил ти — разбил вратата, през която се приемат спешните случаи, и тогава всичко тръгнало по дяволите — Лоринг кимна.

Майкъл пое дълбоко въздух и продължи бързо, но тихо:

— Персоналът чул изстрели — пет или шест, никой не може да каже със сигурност. Повечето хора избягали навън. Останалите се изпокрили по коридорите и из болничните стаи, заключили вратите и всеки се опитвал да се добере до телефон. Когато престрелката утихнала, някой от избягалите навън видял как ти и един от полицаите тичешком сте слезли по стълбите на рампата — ти си бил приведен с пистолет в ръката, полицаят бил ранен, накуцвал и се държал за ръката. Вкарал си го насила в патрулната кола и сте изчезнали в неизвестна посока. В полицията се мъчат да разберат кой е другият полицай, но по тялото нямало нищо, което да подпомогне идентификацията. — Лоринг енергично поклати глава отрицателно. Майкъл го докосна по рамото и каза: — Спокойно, ще се върнем и на това. Няма да ти казвам, че останалите са мъртви: Рендолф, другият лекар, сестрата, жертвата на катастрофата, съпругата му и двамата Апахи. Намерени са два автомата с монтирани заглушители. Още не могат да преброят гилзите. Изстрелите, които са били чути, са твоите. В момента се опитват да открият притежателите на оръжието и да снемат отпечатъци. Никой не знае нищо повече от това, което ти разказах. Добре, нека сега се върнем към началото. — Хейвлок присви очи, припомняйки си: — Да, катастрофата.

— Не е имало катастрофа — прошепна Лоринг, поклащайки глава.

— Защо да не е имало?

— Двамата не бяха полицаи.

Майкъл вдигна поглед към голия мъж, вързан за леглото, и униформата му, захвърлена на пода. — Разбира се, че не са. И патрулната кола е фалшификация. Трябваше да се сетя — ти иначе не би го задържал.

Раненият агент кимна, извади ръка изпод одеялото и направи знак на Хейвлок да се приближи още повече.

— Мъжът и жената… от линейката… катастрофата. Имат ли документи за самоличност?

— Не.

— Значи… като полицаите… нали?

— Да.

— Катастрофата — прошепна Лоринг и спря, за да си поеме дъх. — Много лесно. Мъжът ранен… жената не го оставя. Откарват ги… в стаята… доктора, сестрата… Рендолф. Те са го убили.

— Откъде са могли да знаят, че Рендолф ще бъде там?

— Няма значение. Щяха да кажат… да го извикат… да заплашат с пистолет. Може би… така е станало. Те са го убили. Много лесно.

— А полицаите?

— Бързаха… страшно. Пратили са ги… да спрат… всичко… много бързо.

— Как стигна до този извод?

— Оставиха вратите отворени, тичаха странно… тежко оръжие под униформата. Не беше както трябва… Апахът каза… раненият бил голям мафиот… полицаите дошли да го разпитат. Но тогава трябваше да дойдат десет коли, не една — Лоринг се закашля и от ъгълчето на устните му протече тънка струйка кръв. Той спазматично отвори уста и започна пак да диша. Лекарят стоеше вече зад гърба на Хейвлок.

— За Бога — обади се Тейлър с тих, но гневен глас. — Защо просто не забиете куршум в главата му?

— Питам се дали да не го забия във вашата. — Майкъл се наклони отново към устата на Лоринг. — Защо, Чарли? Защо мислиш, че са били изпратени да предотвратят операцията?

— Не съм сигурен. Може би са ме видели… може би отново се издъних?

— Надали е това.

— Не бъди излишно… добър… не мога да го понеса. Мисля, че се издъних… Остарявам.

— Тогава остави ни инстинкта си, Матусала, ще ни свърши добра работа. Нищо не си издънил. Ти хвана един от тях, Чарли.

Лоринг се опита да надигне рамене, но Майкъл леко го натисна.

— Кажи ми, Хейвлок. Ти каза сутринта… за Шипърс. „Преди много време“. Бил програмиран преди много време. Кажи ми. Този кучи син там… пътешественик ли е?

— Мисля, че да.

— Дявол да го вземе… май не съм толкова стар.

Майкъл се изправи и се обърна към стоящия лекар.

— Добре, Тейлър, ваш е. Нека го откарат и му осигурят най-добрите условия в „Бетезда“. Вдигнете телефона и предайте на мамините синчета там, че Белият дом държи този човек да бъде в ръцете на най-добрия екип хирурзи.

— Да, сър — каза лекарят сардонично. — Нещо друго, сър?

— О, да, докторе. Пригответе си торбата с чудеса. След малко се хващате на работа.

* * *

Двама санитари изнесоха Лоринг на носилка. Те получиха инструкции от лекаря, докато откарваха ранения агент на „Кон Оп“.

Тейлър се обърна към Хейвлок:

— Ще започваме ли?

— Какво ще кажете за раните му? — попита Майкъл, навеждайки се над окървавения бинт на дясната ръка и левия крак на мъжа.

— Вашият приятел е направил турникет, където трябва, а и аз го постегнах, така че за момента не кърви. Освен това бил е много точен. Костта е раздробена, но като се изключи болката, няма нищо опасно. Естествено, сложих му местна упойка, за да се успокои и да може да си събере мислите.

— Може ли упойката да повлияе на ефекта от химикалите?

— Нямаше да му я сложа, ако имаше такава вероятност.

— Тогава напълнете го, докторе, нямам време за губене.

Тейлър огледа изучаващо съдържанието на голямата черна кожена чанта, която вече беше отворена върху масата до прозореца, и извади три ампули и три неразопаковани спринцовки, като ги постави внимателно на края на леглото до бедрото на голия мъж. Пленникът надигна глава, чертите на лицето му се изкривиха, очите му помътняха, сякаш беше на границата на истерията. Неочаквано започна конвулсивно да се гърчи и от гърлото му се разнесе приглушен животински вой. Спря почти веднага, обезсилен от болката в ръката, учестено задиша и втренчи поглед в тавана. Изведнъж спря да диша, задържайки въздуха в дробовете си. Лицето му почти веднага почервеня и очите му изскочиха от орбитите.

— Какво, по дяволите, се…?

— Махнете се! — изкрещя Хейвлок, блъсна доктора и стовари юмрук върху голия корем на мъжа. Той изпусна въздуха си с експлозивна сила, очите му се прибраха и лицето започна да възвръща нормалния си цвят.

— Господи — каза Тейлър и с трескаво движение задържа ампулите, които се търкулнаха към ръба на леглото. — Какво беше това?

— Този случай е нещо, което може би никога не сте виждали, докторе. Те са програмирани като роботи: убиват по заповед… не влагат никакво чувство, не изпитват и най-малки угризения. Не им е жал даже за самите тях.

— Тогава той няма да се съгласи да преговаря. Мислех, че като види тези неща, ще размисли.

— В никакъв случай. Той ще ни разиграва, ще опита върху нас всяка правдоподобна лъжа от учебника, а те знаят всичките. Те са майстори в занаята, докторе. Хайде да започваме.

— Как желаете да процедираме? На етапи, по време на които ще се връща стъпка по стъпка назад, или искате веднага да рискувате с максимална доза? Това е най-бързият начин, но съществува риск.

— Какво може да стане в най-лошия случай?

— Ще стане неразбираем. Ще започне да бръщолеви несвързано, без никаква логическа връзка.

— Без логическа връзка…? Точно така. Ще се примиря с неразбираемостта, само го докарайте до състояние, в което да не може да се улавя за неща, които активират програмирани реакции.

— Не, нещата не стоят точно така. Словесният поток става лишен от структура, а първата реакция е дисоциативност. Подходът е да се налучкат определени думи…

— Вие казахте всичко, което исках да чуя, докторе, а освен това губим ценно време.

— Така ли мислите? — С бързината на хирург, който спира неочакван вътрешен кръвоизлив, Тейлър пречупи шийката на една от ампулите, вкара спринцовката, извади я и я заби в бедрото на мъжа, преди той да е осъзнал какво става. Убиецът се загърчи неистово, опъна с всичка сила коланите и чаршафите в опит да се освободи и започна да се мята в различни посоки, мучейки приглушено. — Колкото повече буйства, толкова по-бързо ще му подейства — допълни Тейлър и натисна с пръстите на ръката си изпънатата шия. — Само след минутка.

Майкъл наблюдаваше заинтересован, изпитвайки познатото отвращение от въздействието на тези химикали върху човешкия организъм. Но този убиец само преди три часа беше отнел живота на мъже и жени — на свои и на чужди, на виновни и на абсолютно непричастни. Колко ли щяха да бъдат другите, които щяха да скърбят за убитите и никога нямаше да могат да разберат нищо? И колко още лежаха проснати в краката на някой си Майкъл Хейвлок, благодарение на Ентъни Матиас? Двама офицери от кариерата, един млад лекар, още по-млада медицинска сестра и един мъж на име Рендолф, чието единствено престъпление беше опитът да поправи една ужасна неправда.

— Почти е готов — обади се Тейлър, разглеждайки с професионален интерес замъглените, полузатворени очи на пленника. Конвулсиите бяха преминали и сега тялото бавно се извиваше и се чуваха тихи стонове.

— Изглежда, тази работа ви прави щастлив, докторе.

— Винаги съм си бил любопитно момче — отвърна червенокосият мъж и внимателно свали вратовръзката от устата на пътешественика. — Освен това все някой трябва да прави и това, а чичо Сам е платил, за да получа дипломата си на медик. Смятам просто да си платя дълговете и да се махна.

Хейвлок не можа да измисли отговор и затова се наклони над леглото. Тейлър се отдръпна.

— Мога ли да започвам? — запита Хейвлок.

— Говорете. Сега той представлява кръстословица, която ви предстои да решите.

— Заповеди — започна Майкъл, поставил ръка на таблата зад главата, шепнейки в ухото на пътешественика с твърд и равен глас. — Заповеди, заповеди, заповеди. Никой от нас не може да направи нищо без заповед! Но трябва да сме сигурни. Не можем да допуснем грешка. Кой ще потвърди заповедта, кой трябва да потвърди сега?

Главата на пленника се мяташе, устата му се отваряше и затваряше. Но той не издаваше нито звук.

— Обстоятелствата са извънредни — продължи Хейвлок. — Всички знаят, че са изключителни… това е криза. Трябва да бързаме, бързаме…

— Бързаме… бързаме — изтръгна се най-сетне неуверен шепот от гърлото.

— Но как да бъдем сигурни? — настояваше Майкъл. — Трябва да сме сигурни.

— Полетът… полетът мина успешно. Чухме го два пъти. Друго не е необходимо. Полетът… успешен.

— Разбира се. Полетът мина успешно. Сега всичко е наред. Можем да бързаме… Сега нека се върнем назад… преди кризата. Отпусни се. Заспи.

— Много добре — одобрително проговори докторът от другия край на зле осветената стая. — Не бях виждал някой да попада в центъра толкова бързо като вас. И каква реакция!

— Не беше трудно — отвърна Хейвлок, стана от леглото и огледа пътешественика. — От момента на получаване на заповедта в главата му е имало само три неща: кризисната ситуация, бързината на действие и пълномощията. Бил е инструктиран да убие — едно крайно по същността си разпореждане, но също и опасно, така че не е било без значение кой дава такава заповед. Чухте го — той е искал да се убеди два пъти.

— Паролата е „успешен полет“. Той ви я даде, сега е ваш ред да я използвате. Вече сте по-близко.

— И вие не сте аматьор, докторе. Дайте ми един стол, моля ви. И в моята глава не е по-различно: бързина и криза. Защото нещата могат да загрубеят. — Тейлър донесе един стол с права облегалка до леглото. Майкъл седна, наклони се напред, опря ръце в ръба на леглото и отново заговори на вързания човек: — Полетът беше успешен… един успешен полет… един много успешен полет! Сега, убий партньора си!

Пътешественикът отметна рязко глава надясно, замъглените му очи примигнаха, устните му помръднаха в беззвучен протест.

— Нали ме чу! — извика Хейвлок. — Полетът мина успешно, така че убий го!

— Какво…? Защо? — шепотът идваше дълбоко от гърлото.

— Женен ли си? Кажи ми, след като летим успешно, женен ли си?

— Да… да, женен.

— Убий жена си!

— Защо?

— Защото полетът е успешен! Как си позволяваш да отказваш?

— Защо… защо?

— Убий партньора си! Убий жена си! Имаш ли деца?

— Не! — очите на пътешественика се разшириха, бялото в очните му ябълки сякаш пламтеше. — Ти никога не можеш да поискаш… никога!

— Мога! Полетът мина успешно! Какво повече искаш?

— Потвърждение. Настоявам за потвърждение. Аз… трябва да го получа!

— Откъде? От кого? Вече ти казах. Полетът минава успешно. Толкова!

— Моля…! Мен… убий ме. Аз съм… объркан!

— Защо си объркан? Нали чу заповедите ми, както чу заповедта за операцията днес. Аз ли ти заповядах това?

— Не.

— Не? Не си ли спомняш? Ако не съм бил аз, кой тогава?

— Пътуването… успешният полет. Контрольорът.

— Контрольорът?

— Базата.

— Контрольорът в базата! Твоят контрольор в базата. Аз съм твоят контрольор в базата. Убий партньора си! Убий жена си! Убий децата си! Всички деца!

— Аз… аз. Не можеш да искаш от мен… моля те, не искай от мен.

— Аз не искам! Аз изисквам, аз заповядвам! Искаш ли да спиш?

— Да.

— Забранявам ти да спиш! — Майкъл се обърна и запита Тейлър много тихо: — Колко ще продължи действието на дозата?

— По начина, по който я консумирате, половината от нормалното време. Най-много още десет минути.

— Подгответе следващата. Искам да усиля натиска.

— Следващата доза направо ще го изстреля в космоса.

— Ще се спусне обратно долу.

— Добре, вие сте докторът — каза докторът.

— Аз съм твоят контрольор от базата! — изкрещя Майкъл, ставайки от стола, като се наведе близо до лицето на пътешественика. — И ти не разполагаш с никой друг, поменятчик! Ще правиш каквото ти кажа и само каквото ти кажа! Сега — партньора, жената, децата…

— А-а-а — разнесе се протяжен вик на човек, който е повече от безпомощен.

— Аз едва сега започвам…

Вързаният упоен убиец напрегна всичките си сили, за да се освободи от мъчителя си, тялото и лицето му се изкривиха, мислите му се лутаха в ужасния лабиринт, в който от него се искаше да прави все нови и нови жертвоприношения, новата болка се трупаше върху старата, а изход не се виждаше.

— Сега — каза Хейвлок на застаналия до него лекар.

Тейлър заби следващата спринцовка в ръката на пътешественика и реакцията настъпи почти мигновено. Писъците се превърнаха в животински рев, от устата на убиеца протече слюнка — жестокост беше единственият отговор на жестокостта.

— Искам това! — изрева Майкъл. — Докажи ми! Или ще бъдеш убит заедно с останалите! Партньор, жена, деца… всички ще умрете, ако не ми докажеш верността си. Сега, точно в този момент! Какво е името на твоя контрольор?

— Хамър-нула-две! Ти го знаеш!

— Да, знам го. Сега ми кажи къде можеш да ме намериш… и не лъжи!

— Не знам… не знам! На мене ми се обаждат… на нас ни се обаждат.

— Когато искаш потвърждение! Когато трябва да предадеш информация. Как трябва да се свържеш с мен, когато искаш потвърждение, когато имаш информация, която трябва да предадеш?

— Ще им кажа… трябва. Всички го правим. Всеки от нас.

— Какво?

— Сирак. Свързвам се със… сирак.

— Сирак?

— Деветдесет и шест.

— Сирак-деветдесет и шест? Къде е той? Къде?

— С… и… р… а… — последният писък беше разтърсващ. Пътешественикът се напрегна с нечовешко усилие, скъса един от кожените колани, освободи лявата си ръка, изправи се, но изви гръб в спазъм и се отпусна, загубил съзнание, в далечния край на леглото.

— Толкова — обади се Тейлър, мина покрай Хейвлок и постави пръсти на пулса на пленника. — Пулсът му е като пневматичен чук. Трябва да минат поне осем часа, преди да може да понесе следващата доза. Съжалявам… докторе.

— Всичко е наред, докторе — каза Майкъл, отдалечи се от леглото и бръкна в джоба си за цигари. — Нещата можеха да се развият и по-зле. Но вие сте страхотен химик.

— Е, не мисля да се пенсионирам на тази работа.

— Ако не беше толкова късно, можехте… — Хейвлок спря насред фразата, за да запали цигара.

— Какво?

— Нищо. Исках да кажа, че вие може би нямате време да пийнете нещо, но аз имам.

— Разбира се, че имам време. Ще откарам нашия Борис в клиниката.

— Борис?… Значи знаете?

— Знам достатъчно, за да се досетя, че не е бойскаут.

— Най-смешното е, че сигурно е бил.

— Кажете ми — попита червенокосият доктор — би ли му заповядал неговият контрольор подобно нещо? Да убие жена си и децата си, най-близките му хора?

— Никога. Москва не би поела подобен риск. Тези хора може и да са като роботи, но във вените им тече кръв, не машинно масло. Непрекъснато ги контролират и ако КГБ иска да се отърве от някого, просто изпращат наказателна група. Нормалното семейство е част от прикритието, но също представлява и вторичен възпиращ механизъм. Ако някой някога изпита желание да се поддаде на изкушение, той много добре знае какво ще последва.

— Вие използвахте същото, нали? Само че по обратен начин.

— Да, без да съм особено горд с постижението си.

— Исусе Христе, Дева Марийо и Пади О’Рурк — промърмори докторът.

Майкъл изгледа как Тейлър се обажда по телефона до леглото, за да даде инструкциите си някому в „Бетезда“. Телефонът. Сирак-96. — Почакайте за минутка! — извика Майкъл ненадейно.

— Какво има?

— Искам да използвам телефона! — Хейвлок изтича до масичката, грабна слушалката и набра номер, произнасяйки буквите на глас^[1].

— Централа — чу се женски глас в слушалката.

— Какво?

— Моля, кажете дали разговорът ще бъде за сметка на този, когото търсите, дали ще бъде платен с кредитна карта или ще бъде по сметката на друг номер.

— Кредитна карта — съобщи Хейвлок и впери поглед в стената, концентрирайки се, за да си спомни непроследимия номер на служебната си кредитна карта. Продиктува цифрите на операторката и чу сигнала на избрания номер.

— Добър вечер и благодаря ви, че позвънихте на търговски център „Вояджърс^[2]“, където предлагаме всичко по вкуса на изтънчения пътешественик. Ако заявите каталожния номер на желаната от вас стока, ще ви свържем със съответния експерт, който е на услугите ви по всяко време на денонощието.

Майкъл върна слушалката на вилката. Трябваше му нов код, но можеше да го изтръгне само в клиниката. Трябваше да го разберат… Всички го правим. Всеки от нас.

— Какво има? — попита озадачено Тейлър.

— Това зависи от вас, докторе. Чували ли сте за търговски център „Вояджърс“? Аз не съм, в продължение на дълги години купувах всичко, което ми беше необходимо, само в Европа.

— „Вояджърс“? Разбира се, те имат клонове навсякъде. Те са нещо като „Тифани“ в областта на туристическите услуги. Веднъж жена ми си купи пътна чанта от тях и бог ми е свидетел, че когато ми изпратиха сметката, реших, че е купила кола. Те са първа класа.

— Също и собственост на КГБ. Ще трябва да поработите по този въпрос. Не знам какви са били плановете ви, но най-добре е да ги изоставите. Искам незабавно да се върнете в клиниката с нашия пътешественик. Трябва ни още един числов код. Само още един.

Отвън пред бунгалото се чуха тежки стъпки и на вратата силно се почука.

— Какво има? — попита високо Хейвлок, за да го чуят.

— Пети стерилен, търсят ви спешно. Обадиха се на полицейската честота. Налага се незабавно да ви отведем на летището.

— Тръгвам — Хейвлок се обърна към Тейлър. — Направете необходимото. Останете при него. Ще ви се обадя. Съжалявам за питието.

— Също и Пади О’Рурк.

— Кой, по дяволите, е Пади О’Рурк?

— Едно малко човече, което седи на рамото ми и ми казва да не мисля толкова много.

* * *

Хейвлок се качи във военния хеликоптер и когато гигантското витло над главите им се развъртя, пилотът го повика в кабината.

— Отзад ще намерите телефон — извика той. — Когато затворим люка, ще стане малко по-тихо. Ще ви прехвърля разговора там.

— Кой се обажда?

— Не може да се разбере — извика още по-силно радистът и се обърна от конзолата пред себе си. — Нашата връзка е филтрирана. Байпас.

Тежката метална врата се плъзна и прегради пътя пред заслепяващите лъчи на прожекторите отвън. Ревът на двигателя стихна до приглушено бучене. Хейвлок напипа в мрака телефона. Вдигна слушалката с едната ръка, а с другата запуши ухото си. Гласът беше на президента на Съединените щати.

— Ще ви откарат директно до военновъздушната база „Андрюс“, за да се срещнете с Артър Пиърс.

— Какво се е случило, сър?

— Той излита за остров Пуул заедно с човек, който да му отвори хранилището, но преди това иска да поговори с вас. Доста е изплашен, а мисля, че не е човек, който се плаши лесно.

— Съветите?

— Да. Не може да каже със сигурност дали са повярвали на обясненията му. Изслушали го мълчаливо, кимнали и му посочили вратата. Има впечатлението, че през последните осемнайсет часа са научили нещо важно — нещо, за което не искат да говорят, което може да прати по дяволите всичко останало. Предупредил ги е да не предприемат прибързани ходове, без да се свържат с нас на най-високо равнище.

— Как са реагирали на това?

— Убийствено. „Грижете се за себе си“, казали.

— Значи имат нещо. Пиърс си знае стоката.

— Като краен вариант ще имаме готовност да извадим пред света Матиас… с надеждата, че ще отложим изстрелването, но без никаква гаранция. Излишно е да ви обяснявам какво означава това — ще се превърнем в правителство от прокажени и никой никога повече няма да ни има доверие. Ако изобщо ни има на картата.

— Какво мога да направя аз? Какво иска Пиърс от мене?

— Всичко, с което разполагате, което знаете. Той разчита на нещо — каквото и да е, за да му послужи като средство за оказване на натиск. Всеки час, който може да спечели, предявявайки контраобвинения, всеки ден, който може да ни даде по този начин, е ден за вас. Има ли някакво развитие на нещата?

— Да. Знаем връзката на „Двусмисленост“, знаем къде изпраща, каквото има, и откъде получава, каквото му трябва. Утре предобед ще разберем как точно го прави, чрез кого. И тогава ще го намерим.

— Значи от Парсифал ви дели само стъпка?

— Мисля, че е така.

— Не искам да чувам това! Искам да чуя категорично „Да“!

— Да, г-н президент. — Хейвлок замълча, мислейки за няколкото кратки думи, които трябваше да узнаят, за да научат паролата на „Вояджърс“. Тези думи щяха да бъдат изтръгнати в клиниката. — Вярвам в това.

— Иначе нямаше да го кажете, слава Богу. Идете при Пиърс. Дайте му всичко, с което разполагате. Помогнете му!