Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (31)

31

Окръг Талбот, Мериленд, разполагаше в лицето на Д-Р Матю Рендолф с известен лекар, но в същото време трябваше да се примири и с присъствието на един изключително неприятен човек. Роден в семейство, което беше натрупало състояние по Източното крайбрежие, възползвал се от всевъзможни привилегии, което включваше най-добрите училища и клубове, притежаващ практически неограничени средства, той въпреки това оскърбяваше всеки и всичко при упражняване на професията си.

Когато навърши трийсетте, след като беше завършил „Джон Хопкинс“ magna cum laude и бе натрупал опит като патолог и хирург в щатската болница на Масачузетс и впоследствие Ню Йорк, той реши, че не може да приложи таланта си по най-добър начин сред сковаващата, политизирана обстановка на нормалните болници. За него решението беше просто: той изнуди привилегированите богаташи на Чесапийк, добави сам два милиона и откри собствен медицински център с петдесет легла.

Заведението беше управлявано в неговия стил, което означаваше една твърде откровена диктатура. При приемането на болни се прилагаше едно практично правило: богатите плащаха луди пари за оказваните им услуги, а бедните получаваха финансови отстъпки, но след като минеха през унижението да предоставят доказателства за бедността си и да изслушат лекция колко е грешно да си лентяй. Все по-голям брой бедни и богати обаче се смиряваха с тези оскърбления, защото с течение на годините центърът „Рендолф“ беше спечелил репутация, която нямаше равна на себе си. Лабораторното му оборудване беше най-доброто, което можеше да се купи с пари; щедро заплатените лекари на щат бяха измежду най-умните випускници на най-добрите университети; гостуващите хирурзи и патолози идваха от цял свят, а професионализмът на техническия и средния медицински персонал, чиито заплати далече надвишаваха средните, беше много над нормалното болнично равнище. Казано накратко, лечението в центъра „Рендолф“ бе превъзходно от медицинска гледна точка и задоволително от чисто човешка. Единственият начин нещата да станат още по-добри, бе да се изхвърли непоносимата персона на шейсет и осем годишния Матю Рендолф. Имаше хора обаче, които изтъкваха, че най-сигурният начин да се повреди плуващ кораб в бурно море е да се откъсне винтът, защото бученето му дразнело ушите. И специално в случая с Рендолф, ако се изключеше смъртта му — която изглеждаше малко вероятна през следващите няколко века — физическото му изхвърляне беше единственият начин той да бъде отстранен оттам.

Освен това имаше ли някой друг, който можеше да погледне племенника на Емил Дюпон в мига преди да започне операцията му и да попита: „Е, на колко оценяваш живота си?“

Резултатът от случая с Дюпон беше компютърно оборудване за над един милион долара, свързано с четири от водещите изследователски центрове в страната.

Хейвлок научи тези подробности от архивите на ЦРУ докато проучваше обстоятелствата по смъртта на специалиста по черните операции Стивън Маккензи — разработил операцията в Коста Брава. Анри Салан в Кан сюр Мер бе изказал в завоалирана форма съмнения относно честността на лекаря, подписал смъртния акт на Маккензи. Майкъл беше стигнал в мислите си и по-далече: беше предположил възможността от фалшифициране на лабораторните изследвания, бе помислил дали има противоречия между резултатите от аутопсията и общото състояние на трупа и — понеже сам президентът бе споменал за рентгенови снимки — бе разгледал вероятността от подмяна на фотографските плаки. Все пак в светлината на информацията за Рендолф и неговия медицински център беше трудно да отдаде предпочитание, на която и да е от тези възможности. Всичко, свързано с официалната причина за смъртта, бе минало през личния контрол на постоянно присъстващия Рендолф и собствените му лаборатории. Лекарят грубиян можеше да е диктатор, сприхав, вироглав и крайно неприятен, но ако някога е имало човек, който да е олицетворение на честността, това бе именно Матю Рендолф. В нищо не можеше да бъде обвинен и медицинският му център. И като се поставеха на везните всички неща — наистина всички — нямаше никакви основания, за каквито и да е съмнения.

За Хейвлок слабият пункт бе точно в това. Всичко беше прекалено симетрично. В живота обаче парчетата рядко падат сами в мозайката, нито пък това става с такава прецизност. В живота винаги съществуват пещери, които очакват някой да ги изследва и да се натъкне на изненади. Дали щеше да има изненади или не, нямаше значение; важно беше наличието на самите пещери. Тук обаче нямаше дори това.

Първата индикация за Майкъл, че в съмненията му може да има нещо, бе фактът, че Матю Рендолф не се обади след първото му позвъняване. Във всички останали случаи, включително обажданията до осем старши офицери от Комитетите за ядрени кризи към Пентагона, секретарката на Бредфорд, служители на ЦРУ и на Националния съвет за сигурност, телефонът във Феърфакс обикновено позвъняваше минути след като той установеше първия контакт. Човек не може така леко да отхвърли искането да се обади на личния президентски помощник в Белия дом.

Д-р Матю Рендолф очевидно не страдаше от подобни скрупули. Затова Хейвлок се обади повторно, но му казаха: „Докторът днес е крайно зает. Той каза, че ще ви се обади, мистър Крос, когато се освободи.“

— Обяснихте ли му, че трябва да ме потърси в Белия дом?

— Да, сър — секретарката замълча и в настъпилата тишина се усети колко е притеснена. — Той поръча да ви предам, че центърът също е боядисан в бяло, сър — и с много тих глас допълни: — Той каза така, мистър Крос, това не са мои думи.

— В такъв случай, предайте на Чингис хан, че или ще ми се обади до един час, или шерифът на Талбот ще го придружи лично до границата между окръг Колумбия и Мериленд, където ще бъде взет под стража и доведен тук.

Матю Рендолф се обади на петдесет и осмата минута.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си ти, Крос?

— Едно крайно претоварено с работа нищожество, д-р Рендолф.

— Ти си ме заплашил! Не обичам заплахите, дори когато идват от бял, син или какъвто и да е друг дом! Надявам се, че разбираш какво говоря?

— Ще предам чувствата ви на президента.

— Направи това. Може и да не е от най-лошите, но аз поне мога да се сетя за по-добър.

— Може би дори ще си допаднете.

— Съмнявам се. Искрените политици ми дотягат. Честността и политиката са диаметрално противоположни. И какво искаш? Ако ти трябва някакво поръчителство, защо не пробвате преди това най-сетне да обявите, че правителството ще финансира някои изследвания в областта на медицината?

— Започвам да си мисля, че президентът ще склони да разгледа тази идея само ако вие открито му се противопоставите.

Рендолф направи пауза.

— Не е лошо — каза той след малко. — Какво искаш? Ние тук сме заети хора.

— Искам да ви задам един-два въпроса за един човек — вече мъртъв — на име Стивън Маккензи.

Отново настана тишина, но този път по-различна. И когато докторът проговори, гласът му беше различен. Враждебността му, преди малко искрена, сега вече беше изиграна.

— Дявол да го вземе, колко пъти ще обсъждаме едно и също? Маккензи умря от удар — масивен кръвоизлив на аортата, или, за да бъда прецизен, аневризъм. Предадох отчета от патологическия оглед и разговарях с вашите лекари куки. Това е всичко, с което разполагаме.

— Лекари куки?

— За мен беше ясно, че не са от щатската болница на Мериленд, нито от балтиморската „Майка на милосърдието“. А и те самите не се опитаха да се представят за такива. — И Рендолф отново млъкна. Майкъл не се опита да запълни паузата. Той се вслушваше с ухото на професионалиста и дишането, което се чуваше в слушалката, представляваше част от общата тонална картина, в която се опитваше да се ориентира. После докторът продължи, като фразите му следваха бързо една след друга, гласът му беше твърде остър, а предишната му увереност бавно се изпаряваше, заменена единствено от силата на гласа: — Ако искате някаква информация за Маккензи, потърсете я от тях. Ние всички бяхме на едно мнение и дори за миг не се е появявала и сянка на съмнение. Кръвоизлив на аортата — съвсем ясно изразен; не разполагам с време да се занимавам повторно с тези неща. Ясно ли се изразявам?

— Не знам дали съзнавате колко сте ясен, д-р Рендолф — Хейвлок реши, че сега е негов ред да направи пауза. Той помълча, докато видя в съзнанието си образ на отваряща се уста и дочу в слушалката агресивното дишане на човек, който иска да скрие нещо. — На ваше място аз бих намерил време. Случаят тук не е приключен, докторе, и поради оказвания ни външен натиск не можем да го приключим… колкото и да ни се иска. Разбирате ли, ние сме склонни да го приключим по начина, който вие сте определили, но мисля, че ще бъде по-добре, ако си сътрудничим. Ясно ли се изразявам сега аз?

— Но патологическите находки бяха недвусмислени, поне с това съгласен ли сте?

— Бихме желали да е така. Моля ви, разберете това. Бъдете сигурен в това.

— Какво искахте да кажете с този „външен натиск“? — увереността на лекаря се възвръщаше и въпросът беше зададен от искрено любопитство.

— Мога само да ви кажа, че става дума за вътрешни проблеми в разузнаването. Искаме да запушим устата на размирниците веднъж завинаги.

Коста Брава никога не оставаше далече. Дори в измамата.

Последната пауза на Рендолф беше кратка:

— Елате утре — предложи той. — Точно по обед.

* * *

Хейвлок седеше на задната седалка на блиндирана лимузина без номера, съпровождан от трима служители на „Сикрет Сървис“. Разговорите бяха сведени до минимум. Агентите — двама на предната седалка и един приятен, но мълчалив, на задната — очевидно бяха инструктирани да не проявяват излишен интерес.

Медицинският център „Рендолф“ беше боядисан в бяло. Представляваше ограден блестящ бял комплекс от три сгради, свързани с алеи, разположен на голяма площ сред зелени ливади. Паркираха на най-близкото място до входа, на който пишеше:

ПРИЕМАНЕ НА ПАЦИЕНТИ И АДМИНИСТРАЦИЯ

Майкъл излезе от колата, упъти се по гладката бетонна пътека към двойната стъклена врата и влезе. Очакваха го.

— Д-р Рендолф е в кабинета си, мистър Крос — обяви униформена медицинска сестра зад мраморно гише. — Моля ви, тръгнете по първия коридор вдясно от вас — неговата врата е последната в края. Ще се обадя на секретарката му, че сте пристигнали.

— Благодаря ви.

Докато вървеше по безукорно чистия коридор към кабинета на Рендолф, Хейвлок обмисляше възможностите, с които разполагаше. Какво щеше да каже на доктора, зависеше от това, колко знае сам той за Стивън Маккензи. Ако знаеше малко, думите на Майкъл щяха да бъдат завоалирани в терминологията на секретните служби, но ако знаеше много, тогава потвърждаването на част от истината нямаше да навреди с нищо. Това, което най-много безпокоеше Хейвлок, бе причината за необичайното поведение на доктора. Той почти се бе издал, че е изопачил или скрил някои аспекти от смъртта на Маккензи, и независимо дали смяташе това за дреболия, подобно действие беше опасно. Фалшифицирането на причината за смъртта или скриването на информация, отнасяща се до нея, представлява криминално деяние. Какво беше направил лекарят и защо? Абсурдно бе дори да се съмнява, че Матю Рендолф може да е част от шпионска мрежа. Такова съмнение би било лишено от всякаква рационална основа. Но какво бе направил той?

Секретарка със строг външен вид и опъната назад коса, събрана в кок, се надигна от стола си. Гласът й обаче влизаше в дисонанс с външния й вид — това беше същият глас, който бе предал коментара на доктора, че медицинският център има същия цвят като Белия дом. Беше очевидно, че е взела мерки да се защити от урагана, който представляваше гневът на Рендолф.

— Днес е много разстроен, мистър Крос — каза тя с познатия му нежен, но настойчив глас. — Най-добре ще е директно да пристъпите към въпроса, по който идвате. Той мрази да му се губи времето.

— Аз също — отвърна Майкъл. Жената го съпроводи до вратата с орнаменти в дъното на офиса й. Тя почука два пъти — не един или три пъти, а точно два пъти — и застана гордо изправена, сякаш готова да откаже да й завържат очите преди екзекуцията.

Причината за стоицизма й скоро стана ясна. Вратата се отвори и се показа висок, строен, ъгловат мъж със снопче сива коса, която обграждаше голо теме, но с живи и нетърпеливи очи зад металните рамки на очилата. Д-р Матю Рендолф имаше мощна фигура и напомняше донякъде Савонарола с дългите си красиви ръце, еднакво пригодни да държат вила, факла или скалпел. Той погледна през секретарката си и излая — очевидно не говореше.

— Крос?

— Да.

— Закъсня с осем минути.

— Часовникът ви избързва.

— Може би. Влез. — И едва сега погледна секретарката, която пристъпи встрани. — Никой да не ни прекъсва — инструктира я той.

— Да, д-р Рендолф.

Лекарят затвори вратата и кимна към стола пред голямото, отрупано с книжа бюро.

— Седни — каза той — но преди да го направиш, искам да се убедя, че не носиш една от онези проклети записващи машини със себе си.

— Имате думата ми.

— И колко струва тя?

— А вашата?

— Ти ми се обади. А не аз на тебе.

Хейвлок поклати глава.

— Не нося нищо, с което да записвам разговора ни, по простата причина че той може да навреди на нас в много по-голяма степен, отколкото на вас.

— Възможно е — изсумтя Рендолф и мина зад бюрото си, докато Майкъл се настаняваше. — Но може и да не е така. Ще видим.

— Много обещаващо начало.

— Недей да остроумничиш, младежо.

— Извинявам се, ако е прозвучало именно така. Но аз наистина го мисля. Ние сме изправени пред проблем, който се надявам да разрешим окончателно с ваша помощ.

— Значи ли това, че преди съм отказал да го направя?

— Нека се изразя така: ние имаме някои въпроси и честно казано, може би има основание те да бъдат зададени, защото могат да бъдат притеснителни не само от политическа, но и от морална гледна точка в определени сфери на разузнавателната ни общност. Някой може дори да излезе с тези неща в печата. Ето това е проблемът ни.

— Тъкмо това искам да чуя — кимна лекарят и нагласи очилата си така, че да може да гледа над стоманените рамки. — Проблемът ви. Кажете го най-сетне.

Хейвлок разбра. Рендолф искаше Белият дом да признае някаква вина, преди той да признае каквато и да е своя. Следователно колкото по-сериозно прозвучеше първото признание на Хейвлок, толкова по-склонен би бил Рендолф да бъде обсъждана собствената му грешка.

— Известно ли ви е с какво се занимаваше Маккензи?

— Познавам Мак и семейството му от четиридесет години. Родителите ни бяха близки приятели, а и трите му деца са родени тук, в този център. Аз лично съм ги израждал, а е много вероятно да съм извадил на бял свят и жена му, Мидж.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Би следвало да е. Аз съм се грижил за семейство Маккензи през по-голямата част от техния живот и това се отнася за Стив като млад, а после и като възрастен — поне дотогава, докогато вие му позволихте да живее като възрастен. Всъщност, за да бъда по-точен, ще кажа, че през последните три години аз повече проверявах работата на лекарите от „Уолтър Рийд“, които в по-голямата си част са много добри. Човек трудно можеше да каже, че четири от белезите му са от куршуми.

— В такъв случай знаете — уточни Майкъл и кимна.

— Аз му казвах да се махне оттам. Господи, повтарях му го в продължение на последните пет, може би вече шест години. Напрежението, на което беше подложен, бе ужасно… и ми се струва, най-тежко беше за Мидж. Той летеше от единия край на света до другия и никога не знаеше дали ще се върне, макар и да не бих казал, че той я държеше в течение на работата си… не беше такъв човек… Да, мистър Крос, аз знаех с какво се занимава Стив… не подробностите, длъжността му или нещо такова, но знаех, че не е ежедневно седене зад бюрото, както е при вас например.

— Странно — тихо проговори Хейвлок, който наистина долови нещо странно. — Аз никога не съм мислил за Маккензи като за човек, който има жена и деца и в чието минало няма нищо необикновено. — Той не беше от ония, които са родени да оцеляват. Защо беше решил да се захване с това?

— Може би именно заради това бе толкова добър. На пръв поглед изглеждаше като среден, преуспяващ симпатичен служител… нещо доста подобно на вас например. Но под тази външност той гореше от треска, защото вие, мръсници, го бяхте отровили.

Неочакваната остра атака и фактът, че беше отправена с разговорен тон, беше доста неприятна.

— Това беше твърде силно изявление — каза Майкъл, а погледът му изучаваше лицето на доктора. — Бихте ли ми го обяснили? Доколкото ми е известно, никой не е опирал пистолет в челото на Маккензи, за да го накара да прави онова, което той вършеше.

— Не е било необходимо и ще ви обясня защо мисля така. Струва ми се, че вие имате схема, по която вкарвате наркотик в някой мъж, така че да се откаже от нормалния, продуктивен, разумен живот и да избере другия, в който той се събужда посред нощ, облян в студена пот, може би просто защото не е спал нормално последните няколко седмици. Или, ако съумее да заспи, първият по-остър звук го стряска и той се хвърля от леглото, за да се скрие; или пък посяга към пистолета.

— Представяте нещата много драматично.

— Но именно това направихте с него.

— Как по-точно?

— Вие го държахте на диета от напрежение, превъзбуда, дори треска — гарнирана с добри дози кръв, за да се поеме по-лесно.

— Сега вече е мелодраматично.

— Знаете ли как започна всичко при него? — продължи Рендолф, като че ли Хейвлок не беше казал нищо: — Преди тринайсет-четиринайсет години Мак беше един от най-добрите ветроходци по Източното крайбрежие, а вероятно и по целия Атлантик, и Карибите също. Той можеше да подуши полъха на новия вятър и усещаше теченията. Можеше да гледа звездите в небето, да върти руля през цялата нощ и да ви изведе на сутринта на мястото, където предварително е казал, че отива. Това си беше направо дарба… И тогава дойде войната във Виетнам и той се записа като морски офицер. Е, онези с фуражките бързо са разбрали, че са попаднали на нещо добро. И преди да изречете името на едно от онези непроизносими места, той вече превозваше хора и товари по крайбрежието и навътре по реките. Там започна всичко. Той беше най-добрият; можеше да разчита дори местните им карти и да откарва всеки на мястото, на което той пожелае.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Това означава само, че по принцип трудно разбирате. Той откарваше наказателни отряди и саботажни групи в тила на врага. Цяла флотилия от малки съдове беше под неговото командване — той сам беше една цяла тайна флотилия. И тогава…

— Какво тогава?

— Един ден той престана да превозва онези, за да се превърне в един от тях.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Там треската го докосна за пръв път. Хората, които преди не бяха нищо повече от карго за него, се превърнаха в негови приятели, с които заедно правеше планове, редом, с които воюваше, които умираха пред очите му. Той продължи да прави това цели двайсет и осем месеца, докато накрая го раниха и беше върнат у дома. Мидж го очакваше — те се ожениха и той реши да завърши право. Обаче не го свърташе на едно място. Още след първата година той прекъсна и започна да преговаря с различни хора във Вашингтон. Някаква част от него жадуваше за онази лудост… Господи, даже не знам как я наричате.

— Това няма особено значение — прошепна Хейвлок. — Знам какво имате предвид.

Докторът погледна Майкъл с тежък поглед.

— Може би наистина знаете. Може би точно затова тук… Както много други хора, Мак се върна от онази война променен — не външно, а дълбоко в себе си. В него имаше гняв, какъвто по-рано не бях забелязвал, изпитваше необходимост да се състезава за най-високия залог, който можеше да измисли. Не беше в състояние да се задържи на едно място повече от двайсет минути, да не говорим за усвояването на тънките моменти в правото. Трябваше непрекъснато да се движи.

— Да, знам — прекъсна го Майкъл неволно.

— А вие, копелета от Вашингтон, знаехте точно какво да му подадете. Как да му върнете възбудата, напрежението. Обещахте му най-добрата — или, защо не, най-лошата — комбинация, която можахте да измислите, и направихте залога толкова висок, че никой нормален не би го погледнал. И през цялото това време му втълпявахте, че е най-добрият, най-добрият, най-добрият! Той живееше от това… което в същото време го разкъсваше на части.

Хейвлок сплете ръце, силно ги стисна, усещайки, че нещо едновременно дълбоко го е трогнало и разгневило. Но в момента не можеше да сподели нито едното, нито другото — в момента имаше нужда от информация.

— И какво трябваше да направим ние… вашингтонските копелета… тогава? — попита той спокойно.

— Толкова глупав въпрос наистина може да зададе само един от вас, кучи синове.

— Ще ми отговорите ли все пак?

— Да му осигурите медицинска помощ! Психиатрична помощ!

— Защо не го направихте вие? Нали сте неговият семеен лекар.

— Дявол да ви вземе, аз опитах! Опитах се даже да ви спра!

— Моля?

— Някъде в архива ми са запазени копия на писмата ми до ЦРУ, в които описвам — дявол да го вземе, давам диагнозата! — един объркан, обезпокоен човек. Мак се връщаше у дома и за седмица-две прикриваше състоянието си, пътувайки ежедневно до Ленгли. Но не след дълго симптомите отново излизаха наяве: той изпадаше в депресия, ставаше мълчалив, преставаше да слуша останалите. После идваше следващата Фаза: ставаше неспокоен, не го сдържаше, беше нетърпелив. Мислите му винаги витаеха някъде далече оттук. Разбирате ли, той беше в очакване, очакваше следващата си задача!

— И ние му я възлагахме — каза Майкъл.

— Точно така! Знаехте съвсем точно колко дълго може да издържи. Опъвахте пружините в него, наточвахте острието, така че той или да се пръсне на парчета, или да се върне в… както и да го наричате.

— На оперативна работа — поясни Хейвлок.

— Точно така, на проклетата оперативна работа! Мидж идваше при мен, за да ми каже, че Мак просто се разпада, че не може да спи, че не говори, а аз пишех поредното писмо. И знаете ли какво получавах в отговор? „Благодаря ви за проявения интерес“; сякаш ви предлагах, копелета, да си смените пералнята, където си давате дрехите! Мидж и децата живееха в своя ад, а вие си мислехте, че ризите ви са колосани точно колкото трябва.

Погледът на Майкъл остана прикован върху бялата стена зад Рендолф. Колко ли много са погребаните писма в неотворените досиета? Колко ли много са подобните на Маккензи… на Огилви… на Хейвлок? Колко са останалите каубои днес? Мъжете с натегнати пружини заради каузата на безсмислието. Смъртно опасните талантливи мъже, останали на работа, защото някой беше съобразил, че те ще изпълнят поставената задача, независимо от психическото си състояние и броя на жертвите… собствени и чужди. Кой печели от всичко това?

— Извинете ме — проговори Хейвлок. — Ако разрешите, ще докладвам нашия разговор пред хора, които няма да го игнорират.

— Имате разрешението ми за това, което беше казано до този момент. Не повече.

— Не повече — съгласи се Майкъл.

Лекарят се облегна на стола си.

— Аз ви очертах една картина. Не е особено приятна, но имам своите съображения да я представя именно така. Сега, очертайте ми вие вашата и нека видим къде се намираме.

— Добре — Хейвлок кръстоса крака и заговори, внимателно подбирайки думите си: — Убеден съм, знаете, че в по-голямата си част разузнавателната дейност е скучна и тривиална. Свежда се до рутинно търсене на факти, четене на вестници, на доклади, на научни списания и събиране на информация от най-разнообразни други източници, повечето тях са нормални, разумни хора, лесно убедими да кажат каквото знаят, защото не виждат причина да го крият. От друга страна, има и такива, които се занимават с това, за да печелят от фактите, които са купили, използващи древния принцип „Купувай евтино, продавай скъпо“. Тези хора контактуват с по-друг вид разузнавач — човек, който е в състояние да отсее фактите от измислицата, защото продавачите, действащи на горния принцип, имат силно развито въображение. — Майкъл направи малка пауза, усещайки, че е жизненоважно в каква последователност ще развие разказа си. — Обикновено — продължи той — комбинацията от тези източници и обема информация, който идва от тях, е достатъчна на специалистите, за да си изградят те точна картина на факти и събития, посредством един процес, подобен на нареждане на мозайка. — Хейвлок отново замълча. Онова, което Рендолф искаше, което имаше нужда да чуе, налагаше едно по-внушително встъпление. Три секунди бяха достатъчни: — Накрая, има една последна категория потенциална информация. Тя се получава особено трудно, защото трябва да бъде получена с изнудване от хора, разполагащи с тайни, които биха могли да им струват живота, ако техните началници научат, че са били издадени. За тези случаи се използва един напълно различен вид разузнавач, който е специалист в тази област. Той е трениран да манипулира, да създава ситуации, в които индивидите сами стигат до убеждението, че нямат друг избор, освен да предприемат предначертания им начин на действие, водещ в крайна сметка или до разкриването на тайната, която притежават, или до извършването на нещо, което те в началото не са смятали да правят. Стивън Маккензи беше именно такъв специалист, той наистина беше един от най-добрите и нямаше нужда никой да го убеждава да се занимава с това. Но по време на последната му задача някой съумя да прехване контрола над операцията му и промени ситуацията, която Маккензи беше създал. И за да стане така, че новата ситуация да бъде възприемана вместо оригиналната, Маккензи беше белязан да умре.

— Каква, по дяволите, е тази измислица?

— Беше убит.

Рендолф рязко се наклони напред в стола си.

— Какво?

— Убит беше. Можехме да предотвратим това, ако бяхме взели съответните предпазни мерки. Това е нашият проблем докторе, и все повече хора започват да го разбират. Мак, както вие го наричате, не е умрял от сърдечен удар на яхтата си, а е бил убит. Знаем това, но не бихме искали да го признаем публично… Сега вероятно може да разберете защо не съм дошъл със скрит магнетофон някъде. Моята картина е по-грозна от вашата.

— Положително е така… ако беше истина. Но се опасявам, че не е. Предлагам да се придържаме към версията за кръвоизлив на аортата, понеже тя е най-добрата. Нещастници такива, вие не бихте могли да бъдете по-далече от целта. Направо се провалихте.

— Какво означава всичко това?

— Стивън Маккензи се е самоубил.