Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (30)

30

— Не можеше да го предотвратиш — каза Джена твърдо, изправена пред Хейвлок, който седеше зад бюрото. — Не ти беше разрешено да ходиш в Държавния департамент и ти се съгласи с това условие. Ако агентът те беше видял там, той или щеше да те убие на място и да остане, където си е, или щеше да избяга и да отиде в Москва. Ти искаш да го намериш, но в никакъв случай не бива да бъдеш видян.

— Може би не съм бил в състояние да го спася, но можех да направя смъртта му… живота му изпълнен с повече смисъл, отколкото е сега. Защото той искаше да ми каже, а аз му забраних да го направи. Той каза, че този телефон е стерилен като дома, а аз не се съгласих.

— Не, ти каза нещо друго. Ти му каза, че неговият телефон, неговият кабинет може да не са чисти. Ти взе логичното решение въз основа на опита си през годините. А аз продължавам да вярвам, че във вашия Държавен департамент има поменятчики, които биха излъгали заради онзи човек и биха монтирали подслушвателно устройство, ако той поиска.

— Знаеш ли, един параноик на име Маккарти говореше подобни неща преди години и буквално раздели страната ни на две. Пося страх и безпокойство навсякъде.

— Може той сам да е бил такъв. Кой друг би могъл да го направи по-добре?

— Възможно е. Поменятчикът по същество е тотален патриот. Той ще поиска клетва за вярност всеки път, защото няма морални задръжки да подпише такава, когато се наложи.

— Ето такъв трябва да търсиш сега, Михаил. Абсолютен патриот, човек с безукорно чисто досие. Той би могъл да бъде агентът къртица.

— Ако мога да разбера какво е чакал Бредфорд вчера, мисля, че ще имам и двете. Той спомена, че ще разбере „късно сутринта“. Това означава, че е очаквал нещо, което да му разкрие къде не е бил някой от заподозрените от петия етаж. От службата за сигурност на пропуска казаха, че за Бредфорд е пристигнал пакет в дванайсет и двайсет и пет, но никой не знае какво е имало в него и, естествено, пакетът по-късно не е бил намерен.

— Не е ли имало обратен адрес или име на компанията?

— Дори да е имало, никой не го е забелязал. Донесен е бил от куриер.

— Защо не провериш фирмите, които предлагат подобни услуги? Все някой може да си спомни цвета на униформата на куриера, а това може да стесни допълнително кръга на разследването.

— Тя не е била типичен куриер. Била е облечена в палто от туид с кожена яка и единственото, което на пропуска си спомнят за нея, е, че е била много шик за подобна работа.

— Много „шик“?

— Привлекателна и интелигентна. Мисля, че става дума горе-долу за това.

— Нечия секретарка.

— Да, но чия? Към кого би се обърнал Бредфорд, какъв вид доказателство е търсил?

— Какъв е бил размерът на пакета?

— Служителят от охраната, който го е приел, казва, че е бил голям плик с уплътнение, издут на дъното и доста дебел в останалата част. Документи и нещо друго.

— Документи? — каза Джена. — Вестници? Не е ли възможно да се е свързал с някой вестник?

— Напълно е възможно да е искал изрезки, в които се разказва за събития отпреди четири месеца. Но може да е поръчал данни от ЦРУ — той има приятели там. Нещо от техния архив, което има отношение към уликите срещу тебе или може би към Коста Брава… нещо, което сме пропуснали навремето. От друга страна, може да е решил да прави проверки по болниците, по планинските хижи, предградията на някои малък град, списъка на предстоящите дела за развод — които се гледат в отсъствие на заинтересованите страни — резервациите за карибските курорти, подписи върху сметки от ресторант или бар, показания от управители на салони или плажни спасители, които припечелват по някой долар от това, което си спомнят. Всичко, което казах, е възможно, защото може да има отношение към някого в тези досиета. — Майкъл докосна с ръка материалите, натрупани върху бюрото му, и прекара палец по ръба на една от папките. — А има и десетки други възможности, за които не се сещам в момента — Той се облегна в креслото и подпря брада на сплетените си пръсти. — Нашият човек е добър, Джена. Той ще се покрие със слой невидима боя.

— Тогава нека се захванем с нещо друго.

— Вече съм започнал. Един лекар от Мериленд. Най-почитаният лекар на областта Талбот.

— Михаил?

— Да?

— Преди… нали прочете записа на показанията ти по време на сеансите с теб в клиниката. След Коста Брава.

— Как разбра?

— От време на време затваряше очи. Тези страници не са били никак лесни за теб.

— Не бяха.

— Разбра ли нещо от тях?

— Не. Като се изключи описанието на твоето екзекутиране и моята реакция на това, нищо друго.

— Мога ли да ги прегледам и аз?

— Не знаеш колко ми се иска да има някаква причина да те спра. Но не мога да го направя.

— За мен би било достатъчно да кажеш, че не искаш.

— Не, не е така. Все пак, след като са убивали тебе, редно е да знаеш. — Той отвори едно чекмедже отдясно и извади дебел плик с черни ивици по ръбовете. Подаде й го и погледите им за миг се срещнаха. — Не мога да кажа, че се гордея — каза той. — И ще трябва да живея с този спомен през целия си живот. Знам вече какво означава това.

— Ще си помагаме един на друг… през целия си живот. Аз също им повярвах.

Тя отнесе плика на дивана, седна, отвори го и извади няколко папки от него. Бяха номерирани; тя взе първата, бавно се облегна и разгледа предмета в ръцете си като нещо ужасно, но свято. Отвори папката и се зачете.

Хейвлок не беше в състояние да помръдне и да се концентрира. Той седеше вдървен в креслото, буквите пред очите му бяха размити, думите — лишени от смисъл. Някакви образи от онази страшна нощ се стрелкаха в съзнанието му и се взривяваха в главата му. Както тогава я бе гледал да умира, така сега тя ставаше свидетелка на хода на оголените мисли в един третиран мозък — неговия мозък, неговите най-интимни емоции — и също наблюдаваше как той умира.

Фразите, писъците отново изплуваха в съзнанието му, но сега и тя ги чуваше. Сигурно беше така, защото сега тя затвори очи и затаи дъх, а ръцете й трепереха. Но продължаваше да чете нататък… и по-нататък. Приключи с третата папка и той изведнъж осъзна, че го гледа втренчено. В ушите му оглушително звучаха писъците — гръмотевици на непоносима жестокост, ек от непростими грешки. Предателство.

Бързо си отивай! Бързо умри! Напусни ме бързо! Ти никога не си била моя. Ти си била лъжа, а аз съм обичал една лъжа, но ти никога не беше част от мен!… Защо направи това с нас? С мен? Ти беше единственото нещо, което имах, а сега се превърна в моя личен ад… Умри, иди си!… Не! За Бога, нека умра с теб! Искам да умра… но няма да умра заради тебе!… Само заради мен самия, не, противно на мен самия! Никога заради теб. Ти ми се отдаде, но аз получих една проститутка, аз обладах една проститутка… аз повярвах в една проститутка. Една отвратителна мръсна проститутка!… О, Господи, улучиха я! И пак. Иди при нея! За Бога, иди при нея! Прегърни я!… Не, само не при нея! Свърши се! Свърши се, вече е история и аз повече няма да слушам лъжи. О, Боже, тя пълзи, пълзи в пясъка като ранено, кървящо животно. Жива е! Иди при нея! Прегърни я! Облекчи агонията й… ако трябва дори с куршум! Не! — Отиде си. Вече не мърда, има кръв по ръцете и в косата. Мъртва е, но и част от мен е мъртва. И все пак това вече е минало, както са минало онези… ранните дни… Боже мои, сега я теглят, влачат пронизаното убито животно. Кой? Кои са те? Виждал ли съм… снимки, досиета… не, това няма значение. Знаят ли какво направиха? Знае ли тя? Убийици, проститутка!… Моята единствена любов. Сега това е минало, вече е минало. Убиецът си отиде… любовта също. А проклетият глупак пак оцеля.

Беше свършила с документа. Остави последната папка на масичката пред себе си и се обърна към него. Плачеше мълчаливо.

— Толкова много любов и такава омраза. Омраза и към самия себе си. Не ме принудиха да мина през това, което ти си преживял… не знам, може би дори е по-лесно, макар и по-озадачаващо, да бъдеш жертвата. Но когато удивлението се смени с гняв, тогава аз изпитах същото като теб. Мразех те силно, мразех и себе си заради тази омраза и не можех… просто не можех да забравя любовта, която знаех, знаех, че беше съществувала между нас. Не можеше да е фалшива, тя беше толкова силна, че не можеше да е изцяло фалшива. Но там, на границата, бях обладана от гняв, както и по-късно на летището в Кол де Мулине, когато реших, че си дошъл да ме убиеш. Да ме убиеш с жестокостта, която показа към жената на кея в Чивитавекия. Мернах лицето ти през илюминатора на самолета и — ако има Господ, нека ми прости — видях в тебе врага. Това беше краят на любовта ми.

— Помня — каза Майкъл. — Видях погледа ти и запомних омразата в него. Опитах се да извикам, опитах се да ти кажа, но ти не можеше да ме чуеш, аз сам не можех да се чуя от рева на самолетния двигател. Но онази нощ очите ти бяха най-страшното оръжие, което някога съм виждал. Усещах, че едва ли ще имам куража да погледна в тях отново и ми се струва, че донякъде това винаги ще бъде истина.

— Само в спомените ти, Михаил.

Телефонът иззвъня. Хейвлок не му обърна внимание. Не можеше да свали погледа си от Джена. На третото позвъняване той вдигна слушалката.

— Да?

— Хейвлок?

— Г-н президент.

— Получи ли информацията за Емъри? — запита Беркуист и в гласа му се долавяше тъга и изтощение, макар също и опит да събере сили.

— Изобщо не е онова, което ми е необходимо.

— Това, което ти е необходимо, е свръзка. Ще избера някой тук, в Белия дом, някой с необходимите пълномощия — човек, на когото мога да се доверя. Ще трябва да му бъде разказано всичко, но мисля, че от това не може да се избяга. Бредфорд си отиде и ти имаш нужда от легално действаща свръзка.

— Не още, сър. И не някой от Белия дом.

Гласът в слушалката замълча.

— Заради онова, което Ростов ти е казал в Атина?

— Не е изключено. Вероятността е малка, но точно сега не искам да я подлагам на проверка.

— Ти му вярваш?

— Не искам това да ви прозвучи оскърбително, г-н президент, но той беше единственият, който ми каза истината. От самото начало.

— Защо ще ти казва такава истина?

— Не съм сигурен. От друга страна, защо е изпратил онази телеграма до „Кон Оп“? И в двата случая информацията се оказа достатъчна, за да ни накара да й обърнем внимание. Това е първата стъпка, когато се изпраща сигнал.

— Адисън Брукс каза нещо доста близко по смисъл.

— Той е говорил като дипломат, но е бил прав. Военная не говори с гласа на Москва.

— Разбирам. Бредфорд… — Беркуист отново замълча за малко, сякаш изведнъж си бе спомнил, че говори за мъртвец.

— … Бредфорд ми обясни нещата снощи. Значи наистина смяташ, че в Белия дом действа съветски агент?

— Както вече казах, не съм съвсем сигурен. Но може и да има… а по-вероятно — имало е. Не мисля, че Ростов щеше да подхване сам тази тема, ако не разполагаше с доказателства — минали или настоящи. Той се опитваше да научи нещо, интересуваше го реакцията ми. Истината провокира най-истинските отговори в нашата работа и той разбра това, когато заговори за Коста Брава. В нашия случай не мисля, че следва да поемаме риска.

— Но как ще действаш в такъв случай? Не можем да допуснем да бъдеш видян, когато обикаляш да разпитваш хората.

— Разбира се, че не можем, но ще го направя, без да бъда видян. Мога да използвам телефона, ако се направи необходимото. Знам какви въпроси бих искал да задам и знам какво в отговорите ме интересува. От развитието на разговорите ще реша с кого искам да се видя и ще установя контакт с него. Имам опит в тази работа, г-н президент.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това. Е, как да направим необходимото, за което спомена?

— Дайте ми самоличност и нека да бъда съветник на президента или нещо подобно. Мисля, че практиката Овалният кабинет да провежда дискретни разследвания по определени въпроси не е чак толкова необичайна, нали?

— Не е, разбира се. Аз разполагам с персонал за това и тези разследвания не са задължително дискретни. В Белия дом всяка седмица се получават стотици документи. По тях трябва да се направят проверки, да се разпитат експерти, да се намери потвърждение на цитирани числа. Не е възможно да се вземат отговорни решения без всичко това. Навремето Линкълн е разполагал с двама младежи, които са се грижили за всичко, включително за черновите на писмата му. Днес разполагаме с десетки помощници, съветници и секретарки на съветниците и те не могат да обработят информацията и наполовина. Отговорът на това, което искаш, е положителен.

— Какво става, когато някой от помощниците или съветниците ви се обади някому, който има съмнения относно пълномощията на лицето, което го разпитва?

— Това се случва често, особено с Пентагона, и решението е просто. Учтиво препоръчват на съмняващия се да позвъни на централата на Белия дом и да бъде свързан по вътрешната линия с въпросния помощник или съветник. Това е достатъчно.

— Да, би трябвало да е достатъчно — съгласи се Майкъл. — Възможно ли е към линиите, вече свързани с този пост, да се добави още една и да бъде включена в номератора на Белия дом, а вътрешният номер да бъде изведен тук?

— Хейвлок, едно от най-екзотичните удоволствия в това да си президент или приближен на президента е в масата електроника, до която имаш достъп практически мигновено. Ще бъдеш включен в номератора и ще бъдеш свързан към централата на Белия дом до един час. Какво име би искал да използваш?

— Вие ще трябва да го изберете, сър. Иначе има опасност да се дублирам с някого.

— Ще ти се обадя пак.

— Г-н президент, преди да прекъснете разговора…

— Какво има?

— Ще имам нужда от едно от онези неща, които не са във вашия речник. Контекстуално потвърждение.

— Бъди сигурен, че не съм чувал за това. Какво е то?

— В случай че някой позвъни на централата на Белия дом и попита с какво точно се занимавам, там трябва да има някой, който да го осведоми.

Президентът отново замълча.

— Ти беше прав още там, на остров Пуул — каза замислено Беркуист. — Думите казват точно онова, което са, нали? Значи имаш нужда от някой, който да потвърди прикритието ти в контекста на това, което правиш?

— Точно така, сър.

— Ще ти се обадя.

— Мога ли да предложа нещо? — запита бързо Майкъл.

— Какво?

— През следващите няколко дни — ако има следващи няколко дни — някой ще се появи в Белия дом при това лице, за което ви помолих, и ще се поинтересува къде се намира офисът ми. Когато той или тя го направи, задръжте го — или задръжте я — защото това ще ни приближи една стъпка по-близо.

— Ако това се случи — каза Беркуист гневно — който и да е той, може да се окаже удушен от ръцете на едно момче от фермите в Минесота, преди да получиш шанса да разговарям с него. Или с нея.

— Сигурен съм, че не говорите сериозно, г-н президент.

— О, може да си сигурен също, че няма да изстрелям ракета с ядрен заряд към Ленинград. Ще ти се обадя по-късно.

Хейвлок остави слушалката и хвърли поглед към Джена:

— Сега вече можем да стесняваме кръга. Ще започнем да звъним след час.

* * *

— Името ти е Крос. Робърт Крос. Длъжността ти е специален помощник на президента и всички запитвания относно статута и функциите ти тук ще бъдат насочвани към мисис Хауел, която е съветник по вътрешните въпроси на Белия дом. Инструктирана е как да постъпи.

— А офисът ми?

— Имаш офис, дори и помощник. Той се намира на пропуска за източното крило. За да се стигне до главния коридор там, е необходим ключ, а твоят човек е инструктиран да арестува всеки, който се появи, за да потърси мистър Крос. Твоят помощник е от поделението на тайните служби тук и в случай че се появи човек, който се интересува от тебе, той ще те уведоми и ще доведе под стража лицето във Феърфакс. Предполагам, че искаш именно това.

— Така е. Интересуват ме и другите офиси в тази зона. Няма ли да проявят любопитство хората, работещи там?

— Малко вероятно е. Хората там в по-голямата си част изпълняват временни задачи и всеки от тях работи тихо и незабележимо за другите. Любопитството не се насърчава. И все пак, ако някой го прояви, твоят човек ще има грижата.

— Звучи ми приемливо.

— И на мен. Откъде ще започнеш?… Емъри ми показа списъка на исканията ти и ме увери, че ще ти предостави всичко още сутринта. Получи ли каквото ти трябваше?

— Всичко. Ще започна от секретарката на Бредфорд, а после продължавам с доктора от Мериленд. Интересува ме смъртта на Маккензи.

— Разнищихме подробно този случай — каза Беркуист. — Обстоятелствата позволяваха да използваме ЦРУ, а тези хора са агресивни, повярвай. Какво търсиш?

— Не съм сигурен. Някого, който вече не е някъде, може би. Кукла.

— Няма да се опитвам да го разбера.

— Все пак може да поискам директната ви намеса в нещо. Споменахте, че Пентагонът често възразява на опитите да бъде разпитван от персонала на Белия дом.

— Това е характерно за хората в униформа. Мисля, че имаш предвид Комитетите за ядрени кризи. Видях ги в списъка ти.

— Да, те ме интересуват.

— Те са много чувствителни на тази тема. Бих казал, с право.

— Трябва да говоря с всеки член на трите екипа, а това означава петнайсет старши офицери. Можете ли да поговорите с председателя и да го уведомите, че очаквате пълното им сътрудничество с мистър Крос? Не в областта на строго секретната информация, а по-скоро по отношение оценката на текущото състояние.

— Отново една от онези фрази.

— Мисля, че фразата обяснява сама себе си, г-н президент. Би помогнало, ако въвлечете под някакъв предлог и Матиас.

— Добре — отвърна Беркуист бавно. — Ще стоваря и това бреме на великия мъж. Не бих казал, че е типично за мен, но той едва ли ще откаже. Ще поискам съветникът ми по военните въпроси да предаде следното: държавният секретар възлага на онези комитети да подготвят задълбочен анализ на текущото състояние за нуждите на Овалния кабинет. Мисля, че един обикновен меморандум, с който нареждам максимално съдействие в областта извън строго секретната информация, ще свърши работата… Там, разбира се, ще възразят, че става преплитане на функциите. Защото не може да получиш това, без да нарушиш някакви ограничения в допуска.

— Тогава кажете им да затворят очи по отношение на секретността. Обяснете, че окончателният документ е само за вас.

— Нещо друго?

— Психиатричното изследване на Матиас. Бредфорд ми беше обещал да го вземе за мен.

— Утре ще пътувам за Кемп Дейвид. Ще се отбия по пътя до остров Пуул и ще го донеса лично.

— И още нещо. Става дума за онази мисис Хауел, която ще поеме запитвания за мен извън охраняваната зона, където е офисът ми. Какво обяснение ще даде тя за моите функции?

— Единственото, което ще каже, е, че изпълняваш специална задача за президента.

— Може ли да се промени?

— По какъв начин?

— Че изпълнявам рутинна задача. Например че анализирам архивите на проведени заседания с цел попълване архива на Белия дом по различни въпроси.

— Но ние разполагаме с хора, които непрекъснато се занимават с това. То по същество е политическа дейност: как някой е защитавал дадена теза, защо даден сенатор ни напада и как да му попречим да опита отново.

— Отлично, поставете ме тогава сред тълпата.

— Вече си там. Късмет… Макар че сигурно ще имаш нужда от нещо много повече от обикновен късмет. Нашият свят има нужда от нещо повече от късмет. Понякога ми се струва, че имаме нужда от някакво чудо, за да оцелеем още една седмица… Както и да е, дръж ме в течение. Наредил съм да ме свързват с мистър Крос, независимо с какво съм зает в момента.

* * *

Секретарката на Бредфорд, някоя си Елизабет Андрюс, си беше у дома, все още под въздействието на шока от сензационната смърт на своя началник. Безброй журналисти й телефонираха и тя покорно и с тъга преразказваше събитията от вчерашния ден, до момента, когато репортерката на едно клюкарско издание, която беше обърнала внимание на семейното положение на Бредфорд, си позволи да намекне за сексуални мотиви.

— Гадна кучка — каза Елизабет, преди да тръшне слушалката.

Хейвлок позвъни само двайсет минути по-късно и Елизабет Андрюс не бе склонна да повтаря многократно разказаното още веднъж. Тогава той помоли да му се обади в Белия дом, когато се почувства по-добре, и хитростта сработи. Телефонът в кабинета му във Феърфакс позвъня само шест минути след като Майкъл беше прекъснал разговора с нея.

— Много се извинявам, мистър Крос. Много ми е трудно в момента, а някои репортери са направо непоносими.

— Ще бъда възможно най-кратък.

Тя му разказа за случилото се вчера сутринта, като започва от ненадейното излизане на Бредфорд от кабинета му, когато тя току-що беше дошла на работа.

— Изглеждаше ужасно. Очевидно не бе спал цялата нощ и беше изтощен, но мисля, че имаше още нещо. Някаква маниакална енергия го беше изпълнила… беше възбуден по някакъв повод. Виждала съм го такъв много пъти, разбира се, но вчера беше някак по-различен. Дори говореше по-високо от обикновено.

— Това може да се е дължало на изтощението, което често дава подобна реакция — подсказа Хейвлок. — Компенсаторен механизъм, който се включва, защото човек усеща слабост.

— Може би, но аз не мисля така. Знам, че може да прозвучи страшно, но ми се струва, че той вече е бил взел решението… Ужасно е наистина, но аз вярвам в това. Сякаш беше въодушевен, сякаш очакваше момента, когато това ще се случи. Сигурно ще прозвучи зловещо, но той излезе малко преди десет, като каза, че ще отсъства само няколко минути, но аз сега си мисля, че е слязъл на улицата, за да погледне нагоре към онзи прозорец… и си е помислил „Да, това е!“.

— А няма ли друго обяснение? Защо например да не е отишъл да се види с някого?

— Не, не мисля. Попитах го дали отива в друг офис, за да знам къде да му прехвърля телефонните обаждания, но той ми каза, че излиза да вземе глътка въздух.

— Не спомена ли защо е останал през нощта?

— Каза само, че е работил, за да навакса изоставането по някакъв проект. Напоследък доста пътуваше…

— Вие ли организирахте транспорта?

— Не, обикновено го правеше сам. Както знаете, той често… вземаше някого със себе си. Беше разведен, всъщност няколко пъти вече. Беше много потаен човек, мистър Крос. И мисля, че беше и много нещастен човек.

— Какво ви кара да мислите така?

Мисис Андрюс се замисли и продължи с твърд глас:

— Емъри Бредфорд беше изключително умен, но не беше достатъчно оценен. Преди да се реши да каже истината, такава, каквато я виждаше, той имаше голямо влияние в този град, но когато аплодисментите утихнаха, всички се отдръпнаха от него.

— Вие отдавна ли работите при него?

— От доста време. Всичко стана пред очите ми.

— Можете ли да ми дадете примери на отдръпването на хората, за което споменахте?

— Разбира се. Ще започна с това, че непрекъснато го игнорираха за неща, в които той имаше голям опит. Освен това той често пишеше писма, в които коригираше различни влиятелни хора — сенатори, конгресмени, техните секретари — допуснали глупави грешки при интервюта или на пресконференции, но едва ли един на десет реагираше или отговаряте с благодарствено писмо. Той обичаше да гледа сутрешните телевизионни програми, когато стават най-големите гафове — точно както бе направил вчера, почти до самия си край — и да диктува, както той се изразяваше, уточнения. Те винаги бяха в сдържан тон, внимателни, никога агресивни и макар много от уточненията му да биваха използвани впоследствие, той не получи нито една благодарност.

— Значи вчера сутринта е гледал телевизия?

— Преди това да се случи. Искам да кажа, че мониторът беше изтеглен пред бюрото му. След това го е върнал на мястото му… преди… До последния миг не е можел да изневери на навиците си. Искаше хората да бъдат по-добри, отколкото са, искаше правителството да е по-добро.

— А имаше ли някакви бележки на бюрото му, от които да се разбере какво точно е наблюдавал?

— Не, нищо. Това сякаш беше финалният му жест — да остави този свят по-подреден, отколкото го беше заварил. Никога не съм виждала бюрото му по-подредено.

— Сигурен съм, че е така.

— Извинете?

— Нищо. Просто се съгласих с вас… Разбрах, че сте била в обедна почивка, но имаше ли някакви хора наблизо, около вратата на кабинета му, които биха могли да видят някой да влиза или излиза?

— О, полицията също се интересува по този въпрос, мистър Крос. Там, наоколо, винаги има много хора; освен това обедните ни почивки са по различно време, защото се провеждат разговори с хора в друг часови пояс, но никой не е видял нещо необикновено. Всъщност по това време там не е имало кой знае колко хора. Имаше оперативка за секретарите в един и трийсет, така че повечето от нас…

— Кой беше насрочил оперативката, мис Андрюс?

— Изпълняващият длъжността председател за този месец, но после той каза, че не бил го правил, затова просто поседяхме и пихме кафе.

— Писмено ли ви уведомиха за оперативката?

— Не, просто някой каза това сутринта. Често става така, бих казала, че обикновено е така.

— Благодаря ви. Помогнахте ми много.

— Това е такава загуба, мистър Крос. Такава ужасна загуба.

— Знам. Довиждане. — Хейвлок затвори телефона и без да откъсва поглед от него, промълви: — Нашият човек е добър. Невидимата боя.

— Нищо ли не научи от нея?

— Напротив. Бредфорд се е вслушал в съвета ми. Излязъл е да се обади от телефонен автомат, за да се свърже, с когото му е било необходимо. Така номерът, който ни интересува, ще остане загубен в няколкото милиона телефонни обаждания по мрежата.

— И нищо друго?

— Може би още нещо. — Майкъл се обърна към Джена замислен и леко намръщен: — Виж дали няма да намериш вчерашен вестник тук. Искам да знам имената на всички старши служители на Държавния департамент, които са били интервюирани по сутрешните телевизионни програми. Но това е налудничаво. Мисля, че последното нещо, за което е мислел Бредфорд, е била телевизията.

Джена намери вестник. Никой от Държавния департамент не се беше появявал по телевизията предишната сутрин.