Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (27)

27

— Но това е някаква… лудост! — прошепна Хейвлок с поглед, прикован върху екрана. — Ние сме партньори и в двата договора? Всеки от които ни задължава да нанесем ядрен удар… първи удар?

— А също втори, дори трети, ако се наложи, от подводници, обикалящи около крайбрежието на Китай и след това на Русия. Два безумни договора, м-р Хейвлок, и наистина ние сме страна по всеки от тях. Както е изразено в писмена форма.

— Господи… — Майкъл прегледа съдържанието на двата документа, като че ли разглеждаше деформирани израстъци на някакво отвратително, ужасно същество. — Ако това някога види бял свят, всичко е свършено.

— Сега вече разбирате — каза Беркуист, чийто поглед също не можеше да се откъсне от споразуменията, запълващи двете половини на екрана. Лицето му бе изопнато, а очите сякаш бяха потънали в орбитите си. — Това е непоносимата заплаха, под която трябва да живеем. Ако не следвам до последната буква указанията, които се изпращат до кабинета ми, ние сме заплашени от глобална катастрофа в най-истинския смисъл на тази дума. Самата заплаха е проста: ядреният пакт с Русия ще бъде показан на лидерите на Китайската народна република, а този с КНР ще бъде предоставен на Москва. И на двете места ще разберат, че са били предадени от… най-богатата проститутка в историята. Точно това ще си помислят те и светът ще си отиде в пламъците на хиляди атомни експлозии. И последната произнесена фраза ще бъде: „Това не е учение, това е истина!“ Такава е истината, м-р Хейвлок.

Майкъл почувства, че ръцете му треперят, а сърцето му бие в слепоочията. Думите на Беркуист събудиха у него някакво безпокойство, но той не можеше да открие причината. Единственото, което можеше в момента, бе да съзерцава двата документа на екрана.

— Тук няма никакви дати — прошепна той някак несвързано.

— Има и втора страница; това, което виждате, е меморандум на намеренията. През април и май трябва да се проведат съвещания, на които ще бъдат прецизирани датите за нанасяне на ударите. Уговорката с руснаците е за април, а с китайците — за май. Това значи следващият и по-следващият месец. Ударите ще бъдат осъществени до четиридесет и пет дни след всяко от съвещанията.

— Това просто не е за вярване. — Поразен, Хейвлок усети, че отново го обхваща вцепенението. Той изгледа Беркуист: — И вие ме свързахте с всичко това? С тези неща?

— Вие бяхте свързан. Бог е свидетел, че не е по ваше желание, но бяхте опасно замесен. Знаем как, не знаем защо. Но дори отговорът на въпроса „как“ бе достатъчен, за да ви обявим за „неспасяем“.

— Тогава, за Бога, как?

— Ако се върнем в самото начало, Матиас изфабрикува уликите срещу вашата приятелка Джена Карас.

— Матиас?

— Той беше човекът, който искаше да излезете от играта. Но ние не бяхме сигурни. Излязохте ли от тази игра, или просто сменихте работата? Вместо за правителството на Съединените щати — за свещената империя на Матиас Велики.

— И заради това сте ме наблюдавали? В Лондон, Амстердам, Париж… И Бог знае къде още.

— Навсякъде, където отивахте. Но вие не издадохте нищо.

— И това стана причина да се превърна в „неспасяем“?

— Вече ви обясних, че аз нямах нищо общо с първоначалната заповед.

— Добре, значи е бил „Двусмисленост“. Но след това заповедта е била дадена от вас. Била е потвърдена.

— Много, много по-късно, когато научихме какво знае той. Били са издадени две заповеди — едната с необходимите пълномощия, другата — не. Разберете, вие започнахте опасно да навлизате в същността на манипулацията, да разплитате връзката между хора от Вашингтон и техните неизвестни колеги от КГБ. В момента ние сме в състезание, погрешен ход от ваша страна, едно непредпазливо разкриване на някакъв пропуск в тази структура може да стане причина тези споразумения, тези покани за Армагедон, да бъдат показани на лидерите в Москва и Пекин.

— Почакайте малко — извика Хейвлок, разгневен и объркан. — Вие вече казахте това. Но, от друга страна, по тези споразумения е преговаряно и с Москва, и с Пекин!

Президентът на Съединените щати не отговори. Той седна на най-близкия стол до масата. Тилът на голямата му глава и проредяващата руса коса отразяваха светлината. И едва след малко проговори:

— Не, не е така, мистър Хейвлок — каза той с поглед, устремен в екрана. — Това са подробно разработените фантазии на един гениален, но луд мозък, думи на един първокласен посредник.

— Но отречете ги тогава! Та те не са истина!

Беркуист поклати глава.

— Обърнете внимание на езика! — изрече той с остър тон. — Той практически е над всякакво подозрение. Вътре има позовавания на най-тайните оръжия в нашия арсенал. Дислокация, пароли за активиране, спецификации, стратегически съображения — информация, за разкриването, на която обвинението би било предателство, а присъдата — затвор за не по-малко от трийсет години. В Москва или Пекин тези, които имат, макар и непряка връзка с данните по въоръженията в подобни документи, просто ще бъдат разстреляни без съд, ако има дори малка вероятност, че съзнателно или не са разкрили, макар и част от подобна информация. Президентът замълча и извърна леко глава наляво, без да откъсва поглед от екрана. — Това, което трябва да разберете, е, че ако лидерите в Москва или Пекин видят проектодоговора с противната страна, те без сянка от съмнение ще бъдат убедени в неговата автентичност. Всяка стратегическа позиция, всяка технико-тактическа характеристика на ракета-носител, всяка тактическа цел са изпипани до най-малката подробност, без да е пропуснато нищо, което да даде повод за дебати… дори графикът на роботизираната окупация на поразените територии.

— „Изпипани“? — попита Майкъл, когото думата подразни с нещо.

Беркуист се обърна и в погледа му отново се беше върнал ловецът, макар страхът да си личеше.

— Да, мистър Хейвлок, изпипани. Ето сега стигаме до сърцевината на Парсифал. Тези споразумения са разработени от необикновени, необикновено информирани мозъци. Двама души, които са изпипали всеки детайл, всяка стъпка, всяка точка, сякаш от това е зависило увековечаването им в историята. Една атомна шахматна партия, от изхода, на която зависи кой получава вселената… или по-скоро онова, което ще остане от нея.

— Защо мислите така?

— Разкрива го отново анализът на използвания език. Документите са продукт на две глави. Не е необходимо човек да е психиатър или патолог, за да разпознае приноса на всеки. По-правилно би било да кажа, че Матиас не би могъл да ги създаде сам — той просто не е имал пряк достъп до чисто военната информация. Но с помощта на друг — руснак, който знае за възможностите на китайците — те биха могли да го направят. И са го направили. Двамата.

С поглед, устремен към президента, Хейвлок проговори:

— Другият е Парсифал, нали? — попита той тихо. — Онзи, който може да отвори рани… по целия свят.

— Да. Той притежава оригиналния комплект на тези документи — единствения друг комплект, който той твърди, че съществува. И трябва да му вярваме. Опрял е атомния си пистолет до главите ни… до моята глава.

— Значи е установил контакт с вас — отбеляза Хейвлок и премести поглед върху екрана. — И вие имате тези страници от него, а не от Матиас.

— Да. Исканията му първоначално бяха от финансов характер, нарастваха с всеки следващ контакт, докато станаха повече от възмутителни — направо астрономични. Милиони и милиони, последвани от нови милиони. Решихме, че зад всичко това стоят политически мотиви. Та той разполагаше с ресурсите, необходими, за да купи цели правителства, да финансира революции из целия Трети свят, да спонсорира тероризма. Държахме под окото на разузнаването цяла дузина страни, в които политическата ситуация беше нестабилна, внедрихме там най-добрите си агенти със задачата да следят и най-малката промяна в посоката, която ни интересуваше. Мислехме, че по този начин ще излезем по следите му, ще му поставим капан. Постепенно се разбра, че Парсифал изобщо не е докосвал парите — те не са нищо друго, освен средство да разбере, че ще правим каквото поиска от нас. Парите не го интересуват и никога не са го интересували. Онова, което той иска, е контрол и власт. Той иска да упражни диктат върху най-силната нация на света.

— Той вече го е упражнил. Позволявайки му това, вие сте допуснали първата си грешка.

— Печелехме време. Продължаваме да се опитваме да спечелим.

— Под риска на тоталното унищожение?

— С единствената цел да го предотвратим. Вие, мистър Хейвлок, все още не разбирате. Ние можем и вероятно ще извадим Ентъни Матиас пред целия свят като един луд, унищожавайки по този начин доверието в сключените в продължение на цяло десетилетие договори и споразумения, но това няма да даде отговор на фундаменталния въпрос. По какъв начин, за Бога, е попаднала в споразуменията информацията, която се съдържа в тях? Била ли е предоставена на човек, който може да бъде освидетелстван като луд? И ако това е така, кой друг разполага с нея? И склонни ли сме ние доброволно да разкриваме пред потенциалните си врагове най-съкровените тайни на нашите нападателни и отбранителни възможности? Или готови ли сме да им разкажем колко и какво ни е известно за тяхното въоръжение?… О, ние не притежаваме монопола върху ядрените маниаци! В Москва и Пекин има хора, които след първото прелистване на тези страници ще протегнат ръка към бутона и ще изстрелят ракетите. И знаете ли защо?

— Не съм сигурен… в нищо не съм сигурен.

— Е, тогава се присъединявате към един крайно елитарен клуб. Нека ви кажа защо. Защото ни бяха необходими четиридесет години и безброй милиарди, за да постигнем това, което сме днес. Взаимно опрели атомни ножове в гърлата си. Няма нито време, нито пари, за да започнем отначало. Накратко казано, мистър Хейвлок, в отчаян опит да избегнем глобалната ядрена катастрофа, ние трябва сами да я започнем.

Майкъл преглътна, усещайки как лицето му пребледнява.

— Най-простите предположения са изключени — каза той.

— И никога не са били на мода — отвърна Беркуист.

— Кой е Парсифал?

— Не знаем. Така както не знаем кой е „Двусмисленост“.

— Не знаете?

— Освен че са свързани. Това може да се допусне.

— Почакайте малко! Но вие разполагате с Матиас. Разигравате му тук някакъв компютризиран театър. Защо не проникнете в главата му? Разполагате със стотици възможности за това. Използвайте ги! Научете каквото ви трябва!

— Мислите ли, че не сме го опитвали? Не остана нищо, което да не използваме в момента! Но той е изтрил реалността в главата си, самоубедил се е, че е преговарял с милитаристите в Пекин и Москва. Разбира се, той просто не може да допусне, че е било иначе. Фантазиите му за него са реалност. Те са неговата защита.

— Но Парсифал е жив, той не е фантазия! Той има лице, очи, неща, които го характеризират! Антон просто трябва да е в състояние да ви даде някаква информация!

— Абсолютно никаква. Вместо това той описва — и то съвсем точно — известните ни екстремисти в съветския Президиум и китайския Централен комитет. Това са хората, които изплуват в съзнанието му със или без химикали, когато се отвори дума за споразуменията… Неговият мозък — този невероятен инструмент — изобретателно го защитава сега, както му е служил, когато поучаваше света на простосмъртните преди.

— Но това са абстракции! — възкликна Хейвлок.

— Казахте вече това.

— Парсифал е реален. Съществува! И ви е хванал на мушка!

— Е, това, доколкото си спомням, са моите собствени думи.

Майкъл стовари върху масата свития си юмрук.

— Не мога да повярвам на всичко това!

— Повярвайте — каза президентът — но не правете това повече. Тук вътре има инсталиран датчик, който регистрира децибелите, не самия разговор. Ако не проговоря веднага хранилището ще бъде отворено и можете да загубите живота си.

— О, Боже мой!

— Нямам нужда от вота ви на гласоподавател. Знаете, че не мога да се кандидатирам за трети мандат в бъдеще — ако има такова нещо като бъдеще — а дори да можех, не бих желал.

— Забавен ли се опитвате да бъдете, г-н президент?

— Може би. Във времена като днешните, ако обстоятелствата ви позволят да остареете, редки опити като този носят едно странно задоволство. Но аз не съм сигурен… вече в нищо не съм сигурен. Милиони бяха похарчени, за да се построи това място, мерките за сигурност са безпрецедентни, привлечени са най-добрите психиатри в страната. Но има ли смисъл всичко това? Не знам. Единственото, което знам, е, че няма къде другаде да отида.

Хейвлок се отпусна на стола в края на масата, усещайки неясно притеснение да седи в присъствието на Беркуист, без да бъде поканен да седне.

— О — каза той неопределено и гласът му заглъхна, докато разсеяно гледаше към Беркуист.

— Оставете това — обади се президентът. — Аз изпратих по следите ви наказателната рота, не помните ли?

— И все още не мога да разбера защо. Казахте, че съм започнал да разплитам нещо, че съм бил на път да разкрия някакъв пропуск в структурата на нещо. И че ако бях продължил… — Майкъл погледна към екрана и примижа — тези неща са щели да попаднат в Москва и Пекин.

— Ще ви поправя: биха могли. Но ние не можем да си позволим и най-нищожната вероятност Парсифал да изпадне в паника. Защото, ако това се случи, той без съмнение ще се насочи към Москва. Мисля, че се досещате защо.

— Той си осигурил съветската връзка. Уликите срещу Джена, всичко, което се случи в Барселона — тези неща биха били невъзможни без руското разузнаване.

— КГБ отхвърля подобна връзка; един човек вече официално направи това. Според архивите на „Кон Оп“ и по думите на подполковник Лорънс Бейлър същият този човек ви е посетил в Атина.

— Ростов?

— Да. Той, разбира се, няма представа какво отрича, но от това, което ни казва, става ясно, че ако е имало връзка, тя не е била санкционирана. Струва ни се, че това е един много угрижен човек, макар да няма престава колко са сериозни основанията му за това.

— Може и да има — поясни Хейвлок. — Той ви казва, че това може да е работа на ВКР.

— Какво, по дяволите, е това? Не съм експерт в тези неща.

— Военная контраразведка. Клон на КГБ, елитен корпус, който всява страх във всеки, който притежава достатъчно разум. Това ли е, което съм почнал да разплитам? — Майкъл спря и поклати глава. — Не, не би могло да е това. Тези неща изясних в Париж, след Кол де Мулине. Чрез един офицер на ВКР от Барселона, който дойде за мен в Париж. Но аз бях обявен за „неспасяем“ още в Рим, а не в Париж.

— Това решение беше на „Двусмисленост“, а не мое — поясни Беркуист.

— Макар и по същите съображения. Вашите думи… сър.

— Да — президентът се наведе напред. — Става дума за Коста Брава. Онази нощ на Коста Брава.

Майкъл усети, че гневът и объркването отново се връщат и едва успя да се овладее.

— Коста Брава беше шарлатанство! Измама! Аз бях използван и заради това несправедливо обвинен! Било ви е известно! Казахте, че сте част от това!

— Видяхте жената, която е била убита на онзи плаж.

Хейвлок рязко стана и със сила хвана облегалката на стола.

— Това пореден опит да бъдете забавен ли е… г-н президент?

— Не изпитвам и най-малко желание за шеги. Онази нощ в Коста Брава не трябваше да умира никой.

— Никой… Боже! Но вие го направихте! Вие, Бредфорд и онези копелета от Ленгли в Мадрид, с които говорих! Не ми разказвайте за Коста Брава, аз бях там! Отговорността е ваша — на всички вас!

— Ние дадохме ход на нещата, но не ние ги доведохме до подобен завършек. И това, мистър Хейвлок, е цялата истина.

Майкъл изпита желание да се хвърли върху екрана и да стовари ръце върху ужасните образи на него. Но в този миг се сети за думите на Джена. Не една операция, а две. И малко след това — за своите собствени думи. Прехваната. Променена.

— Почакайте малко! Вие сте започнали операцията, но без да разберете, сценарият е бил променен, прехванат, нишките са били преплетени и крайният резултат е бил различен.

— Не разполагам с подобна терминология в речника си.

— Терминологията е крайно ясна. Все едно че тъчете килим с птици и лебеди в оригиналния модел. Изведнъж те се превръщат в кондори.

— Добре, приемам корекцията. Случи се именно така.

— Лайняна история! Извинете ме.

— Аз съм от Минесота. Прехвърлял съм с лопати това, което споменахте, и то предимно тук, във Вашингтон. — Беркуист се облегна на стола. — Сега разбрахте ли?

— Мисля, че да. Това е пропускът, който може да го провали. Парсифал е бил в Коста Брава.

— Или неговият съветски помощник — поправи го президентът. — Фактът, че сте видял Карас три месеца по-късно, е станал причина да разнищите подробно случилото се онази нощ. И ако разкриехте истината, това можеше да обезпокои Парсифал. Не бяхме уверени, че ще го направите, но доколкото подобна възможност съществуваше, не можехме да си позволим последиците.

— Защо никой не ми каза? Защо никой не се свърза с мен, за да ми разкаже тези неща?

— Вие не желаехте да се върнете. Стратезите в „Кон Оп“ направиха всичко възможно това да стане. Но вие им се изплъзнахте.

— И само заради това… — Хейвлок направи безсилен, гневен жест към екрана. — Можехте да ми кажете, а не да се опитвате да ме убиете.

— Нямаше нито време, нито възможност да се изпратят куриери, макар и с част от тази информация или дори с намек за истинското състояние на Матиас. Не знаехме как ще постъпите, какво и на кого ще разкажете за онази нощ. По наша преценка — моя преценка — ако мъжът, когото наричаме Парсифал, е бил в Коста Брава или е станал част от променената стратегия и помисли, че е бил разпознат онази нощ, това спокойно би могло да го провокира да направи немислимото. И ние не можем да допуснем даже възможността това да се случи.

— Толкова много въпроси… — Майкъл затвори очи под яркия блясък на лампите. — Толкова много неща, които просто не мога да свържа едно с друго.

— Това може да стане, след като и ако ние двамата се споразумеем да се присъедините към нас.

— Апаха — прошепна Хейвлок, избягвайки да реагира на коментара на Беркуист — Палатин… червеният Огилви. Беше ли това случайност? Беше ли изстрелът предназначен за мене или е бил за него, защото е знаел нещо за това тук? Той спомена за някакъв мъж, който е умрял от сърдечен удар в Чесапийк.

— Смъртта на Огилви наистина е грешка. Куршумът е бил предназначен за вас. Другите обаче не са обикновен нещастен случай.

— Кои други?

— Останалите трима стратези на „Консулски операции“ бяха убити във Вашингтон.

Хейвлок замръзна, поемайки информацията мълчаливо.

— Заради мене? — запита той след малко.

— Индиректно. Но, от друга страна, вие сте в центъра на всичко поради простия въпрос, на който никой не може да отговори: защо Матиас е постъпил така с вас?

— Моля ви, разкажете ми за стратезите.

— Те са знаели кой е съветската връзка на Парсифал — отговори президентът. — Или са щели да научат следващата нощ след ликвидирането ви при Кол де Мулине.

— Парола „Двусмисленост“. Тук ли е той?

— Да. Стърн му е дал паролата. Знаем къде е, но не знаем кой е.

— Къде е?

Мога да ви кажа, но мога да реша и да не казвам.

— За Бога! С цялото си уважение към вас, г-н президент, позволете ми да ви попитам дали се замисляте, че можете да ме използвате? Не да ме убиете, а да ме използвате!

— Защо да се замислям? Можете ли да ми помогнете? Да ни помогнете?

— Прекарах шестнайсет години като действащ агент преследвах и ме преследваха. Говоря пет езика без акцент, ползвам три други и даже не знам с колко диалекта мога да се оправя. Познавам една страна на Ентъни Матиас по-добре от всички останали — знам какво чувства. И което е от по-голямо значение за конкретната ситуация, разкрил съм повече двойни агенти, отколкото всички останали в Европа, взети заедно. Да, наистина мисля, че мога да помогна.

— Тогава искам да получа вашия отговор. Възнамерявате ли да изпълните заплахата си? Онези тринайсет страници, които могат…

— Изгорете ги — прекъсна го Хейвлок, който наблюдаваше очите на президента и започваше да му вярва.

— Но това са само копия — отбеляза Беркуист.

— Аз ще се свържа с нея. Тя е на две мили оттук, в Савана.

— Много добре. Лицето, което нарекохме „Двусмисленост“, се намира на петия етаж в Държавния департамент. Един от шейсет и петте, може би седемдесетте възможни мъже или жени. Доколкото ми е известно, думата за такива като него е „къртица“.

— Стеснили сте кръга толкова много? — запита Майкъл и отново седна.

— Заслугата е на Емъри Бредфорд. Той е по-добър човек, отколкото си мислите. И никога не е възнамерявал да причини нещо лошо на Карас.

— Тогава е бил некомпетентен.

— Мисля, че той пръв ще се съгласи с подобно определение. И все пак, ако тя беше следвала инструкциите му, вие двамата щяхте да бъдете върнати тук.

— А вместо това бях обявен за „неспасяем“.

— Нека ви кажа нещо, мистър Хейвлок — каза президентът и пак се наведе напред в стола си: — Ако бяхте на мое място, ако знаехте това, което вече научихте, как щяхте да постъпите?

Майкъл погледна екрана, а изумителните думи горяха в главата му.

— По същия начин. Аз съм човек, който може да бъде пожертван.

— Благодаря ви — президентът се изправи. — Между другото никой тук, на остров Пуул, не знае за тези документи. Нито лекарите, нито техниците, нито военните. Те са известни само на петима. И на Парсифал. Единият от тях е психиатър от „Бетезда“, специалист по умствените разстройства, свързани с халюцинации, който идва с хеликоптер веднъж седмично, за да поработи с Матиас в тази стая.

— Разбирам.

— А сега нека излезем от това място, докато все още не сме загубили разсъдъка си — завърши Беркуист, отиде при проекционния апарат и го изключи, след което изгаси осветлението. — Ще бъде разпоредено двамата да излетите за базата „Андрюс“ още днес следобед. Ще ви настаним някъде в провинцията, не във Вашингтон. Не можем да рискуваме някой да ви разпознае.

— За да работя ефикасно, трябва да имам достъп до архиви, дневници, досиета. Те не могат да се пренасят в провинцията, г-н президент.

— Ако не могат, тогава ще ви откараме до тях, но ще бъдат взети специални мерки… Край масата ще бъдат поставени още два стола. Ще получите допуск до всичко, но под друго име. А Бредфорд ще ви запознае с обстановката.

— Преди да тръгна оттук, бих желал да поговоря с лекарите. А също така искам да се видя с Антон. Разбирам, че е възможно само за малко, няколко минути.

— Не съм сигурен дали ще ви разрешат.

— Дайте вашето разпореждане да ми бъде разрешено. Искам да поговоря с него на чешки, родния му език. Каза ми нещо, което искам да поразровя. Спомена: „Ти не разбираш. Ти никога няма да разбереш.“ Става дума за нещо, което е укрито дълбоко в него — нещо, което се отнася само до нас двамата. Може би аз съм единственият, който може да го разбере. Защо, по каква причина е постъпил така не само с мен, а и със себе си. Някъде в главата ми има бомба, знам това от самото начало.

— Добре, ще се разпоредя. Но искам да ви припомня, че прекарахте дванайсет дни в клиника, бяхте общо осемдесет и пет часа под химическа терапия и не можахте да ни помогнете.

— Не са знаели къде да търсят. И нека Бог ми е на помощ, аз също не знам.

* * *

Тримата лекари не бяха в състояние да му кажат нищо, за което да не се е досетил вече от разказа на Беркуист, а на всичко отгоре психиатричната терминология правеше нещата още по-неясни. Сравнението, което президентът беше направил, оприличавайки мозъка на деликатен, забележителен инструмент, който се е взривил под нечовешкия натиск на отговорностите, беше много по-картинно, отколкото сухото обяснение за границите на издръжливостта под стрес. Единият от специалистите — най-младият — се намеси с фразата: „За него реалността не съществува в общоприетия смисъл на тази дума. Той прекарва възприятията си през филтър, разрешавайки до съзнанието му да достигнат само онези, които подкрепят онова, което иска да види и да чуе. Това е неговата реалност, всъщност по-реална може би от всичко преди — защото фантазията му е защитен механизъм. Той не разполага с нищо друго, само с откъслечни спомени.“

Майкъл си помисли, че президентът не само има способността добре да описва, но че също може и да изслушва.

— Не може ли да се овладее състоянието му? — поинтересува се Хейвлок.

— Не — потвърди друг психиатър. — Клетъчната структура е дегенерирала. Тя е невъзстановима.

— Той е твърде стар — каза по-младият.

— Искам да се видя с него. Ще бъде за кратко.

— Вече изтъкнахме нашите възражения — намеси се и третият лекар — но президентът гледа на нещата другояче. Моля ви да ни разберете: ние работим тук при практически невъзможни условия с пациент, който прогресивно отпада, макар да не може да се каже колко бързо. Налага се изкуствено да бъде едновременно стимулиран и релаксиран, за да можем да постигнем някакъв резултат. Тези въздействия са крайно деликатни и една сериозна травма може да ни върне дни назад. А ние не разполагаме с време, мистър Хейвлок.

— Ще бъда кратък. Десет минути.

— Нека бъдат пет. Моля ви!

— Добре, пет минути.

— Аз ще ви заведа — предложи младият психиатър. — Сега е там, където го видяхте миналата нощ. В градината.

Когато излязоха на улицата, лекарят съпроводи Майкъл до армейския джип, паркиран край тухлената сграда.

— Мисля, че се подразнихте — подхвана той. — Не би трябвало. Те са двама от най-добрите специалисти в страната и това, което казаха, в никакъв случай не е преувеличение. Понякога това място ми прилича на град на безсмислеността.

— Защо?

— Резултатите, до които достигаме, идват крайно бавно. Ние просто не можем да насмогнем.

— С какво?

— С онова, което е извършил.

— Разбирам. Вие също едва ли сте просто един от многото — каза Майкъл, докато минаваха по улиците на града към черния път, отвеждащ до имитацията на дома на Матиас.

— Имам една-две публикации, добър съм в статистическата обработка, но съм щастлив да бъда помощник на двамата.

— А къде работите?

— О, работех за доктор Шрам в клиниката „Менингер“ — това е онзи, който настоя на петте минути. Той е един от най-добрите невропсихиатри. Помагах му с техниката: скенери, електро спектрографи и други такива неща. Продължавам да правя същото.

— Значи тук е докарана доста техника, така ли?

— Нямаше никакви ограничения в разходите.

— Още не мога да свикна с всичко това — възкликна Майкъл, обърнат към отдалечаващата се гледка, към зловещите фасади, алабастровите макети, миниатюрните улички, странните фотоувеличения, изправени по безукорно поддържаните поляни. — Просто е невероятно. Като че ли е декор от филм — странен, непонятен филм. Кои, по дяволите, построиха всичко това и как са ги накарали да не казват нищо? Според мене из цяла Южна Джорджия са плъзнали слухове.

— Но не ги разпространяват хората, които построиха това.

— Какво им пречи да говорят?

— Те просто не са от тези краища. Това са хора, които работят по различни други проекти на стотици мили от тук.

— Какво?

— Вие сам го казахте — усмихна се младият лекар. — Филм. Целият този комплекс беше построен от канадска филмова компания, на която й е известно само, че е наета от финансово притеснен продуцент от Западното крайбрежие. Те започнаха работа веднага след като войските от инженерния корпус издигнаха загражденията и преоборудваха съществуващите сгради, както ни беше необходимо.

— Ами хеликоптерите, които излитат от Савана?

— Те са насочвани по коридор, откъдето не могат да виждат зад загражденията. Освен това, с изключение на хеликоптера на президента и един-два други, останалите са на тиловите служби, които докарват продукти. За тях това е център за океанологически изследвания и те нямат никакви основания да се съмняват в това.

— А персоналът?

— Това сме ние — лекарите, техниците, които се оправяме практически с всичко, няколко помощници, охраната, рота професионални войници и петима офицери. Последните са изцяло от пехотата, дори онези, които патрулират с катера.

— Какво им казахте?

— Възможно най-малко. Лекарите, техниците и помощниците знаят повече от останалите, но те са така добре проверени, сякаш изпълняват задача в Москва. Същото се отнася и до охраната, но мисля, че това ви е известно. Доколкото разбирам, запознали сте се с някои от тях.

— С един. — Джипът излезе на черния път, като вдигаше облак прах зад себе си. — Не мога да проумея армията. Как си държат езика зад зъбите?

— Първо, те не ходят никъде. Нито който и да било от нас — това е официалното разпореждане. Но дори и да го направят, не биха се притеснявали от офицерите. Всички те са от Пентагона и всеки от тях гледа на себе си като на бъдещия началник на обединеното командване. Те не биха казали нищо — това е единствената им гаранция за бързо повишение.

— Ами обикновените служители? При тях сигурно ври и кипи.

— Ето това е стереотипното мислене. Тези младежи са дебаркирали на множество брегове и са се сражавали в много джунгли.

— Исках само да кажа, че се носят най-различни слухове. Как ограничавате това?

— О, те не виждат кой знае колко, във всеки случай не виждат нищо, което да е от значение. Казано им е, че на остров Пуул се провежда учение по оцеляване, че всичко е строго секретно, че за издаване на тайна се полагат десет години на топло. Освен това те също са проверени, до един са от редовната армия и за тях тук има построени жилища. Защо да развалят всичко?

— Продължава да ми звучи малко несигурно.

— Е, тук идва ред на последното съображение. Искам да кажа, че не след дълго всичко това ще престане да има някакво значение, нали?

Хейвлок извърна глава и погледна психиатъра. Между другото, никой тук, на остров Пуул, не знае за тези документи. Нито лекарите, нито техниците… Това бяха думите на Беркуист. Нима някой беше проникнал в тайната на онова хранилище?

— Какво искате да кажете?

— След известно време Матиас кротко ще си отиде от този свят. А след това никакви слухове няма да имат значение. За всички велики хора се разказват какви ли не небивалици след смъртта им — това е част от играта.

Ако изобщо се стигне до някаква игра, докторе.

* * *

— Dobre odpoledne, pritel — прознесе тихо Майкъл, след като излезе от къщата в слънчевата градина. Матиас седеше под сянката на палма, разперила клони до стената, в същия стол в края на покритата с плочки алея, където го бе намерил предната нощ. Хейвлок продължи бързо и спокойно на чешки: — Зная, че присъствието ми те притеснява, приятелю, но искам само да премахна всички недоразумения между нас. Все пак ти си ми любимият учител, ти си единственият ми баща и не е редно баща и син да живеят в отчуждение.

При първите му думи Матиас отскочи със стола и се отдръпна по-навътре под сянката на палмата. Случайно проникнали слънчеви лъчи падаха върху разкривеното му от страх лице. След малко през погледа на широко отворените очи зад роговите рамки на очилата мина сянка на неувереност — той може би си спомняше собствените думи, казани преди много време — думи на баща в Прага или някаква детска молба. Нямаше значение. Родният език с мекия напевен изговор започваше да оказва своето въздействие. Сега беше важно да се докосне някаква струнка в душата, да се намери някакъв символ на нещо от друг език, друга култура, да се събуди спомен за доверие. Майкъл се приближи, като думите му продължаваха бавно да се леят в плавен ритъм, отнасящ към друго време, към друга земя.

— Спомняш ли си нашата велика Вълтава с красивите й мостове, Вацлавския площад, когато вали сняг… езерото Стршибрне през лятото. И долините на Вах и Нитра, планините…

Те се докоснаха — дланта на ученика легна върху ръката на учителя. Матиас трепереше, дишайки дълбоко; след малко другата му ръка се надигна от скута и покри тази на Хейвлок.

— Ти ми каза, че не разбирам и че никога няма да мога да разбера. Не е така, учителю мой… татко… Аз мога да разбера. Между нас никога не трябва да стои нищо, защото аз дължа всичко на тебе.

Сянката в погледа на Матиас започваше да се разсейва, фокусът се връщаше и в този фокус изведнъж се появи нещо диво… нещо налудничаво.

— Не, Антон, моля те — бързо изрече Майкъл. — Кажи ми за какво става дума. Помогни ми, помогни ми да разбера.

Разнесе се глух шепот както миналата нощ в тъмнината на градината. Само че сега всичко беше обляно в слънчева светлина и езикът беше друг, думите бяха по-различни.

— Най-кошмарните споразумения на земята са абсолютното решение. Това е, което ти никога няма да разбереш… Но ти ги видя да пристигат… видя да идват и да си отиват пратениците на света! Да идват при мен! Да ме умоляват! Светът знаеше, че аз мога да го постигна, и дойде при мен! — Матиас млъкна и изведнъж, точно както предната нощ, тихият шепот се смени с писък, който сякаш сложи преграда пред слънчевите лъчи, като кошмар посред бял ден: — Махни се от мен! Ти ще ме предадеш! Ти ще предадеш всички ни!

— Но как бих могъл?

— Защото ти знаеш!

— Аз нищо не знам!

— Предател! Предател на своите сънародници! На баща си! Предател на света!

— Тогава защо не ме убиеш! — изрева Майкъл, който знаеше, че вече не остава нищо друго, че няма какво повече да постигне от Матиас. — Защо не нареди да ме убият?

— Хейвлок, прекратете! — извика младият лекар от прага на къщата.

— Не сега! — извика в отговор Майкъл на английски.

— Сега, по дяволите!

— Jà slyšim! — изкрещя отново на чешки Хейвлок в лицето на Матиас. — Можеше да ме убиеш, но не го направи! Защо? Аз съм нищо в сравнение със света, с твоите решения на световните проблеми! Какво те спря!

— Край на всичко това, мистър!

— Оставете ме! Той трябва да ми каже!

— Какво трябва да ви каже?

— Ted, starý pane? — Майкъл стисна силно облегалките за ръце на креслото, в което седеше Матиас, за да му попречи да стане. — Какво те спря?

Отново се разнесе глухият шепот и подивелите очи се проясниха. Неувереността в тях изчезна.

— Ти напусна конференцията и повече не те видяхме, не можахме да те намерим. А трябваше да знаем какво беше направил, на кого беше казал.

Лудост.

— Приключихме, Хейвлок! — каза психиатърът, хвана Майкъл за лакътя и го дръпна. — За какво разговаряхте? Знам, че беше на чешки, толкова мога да разбера. Какво ти каза? Искам го дословно!

Майкъл се опитваше да се отърси от вцепенението, от познатото му чувство на безсмисленост. Той погледна лекаря, спомни си, че той употреби същата дума; не, той не можеше да я употреби в неговия смисъл.

— Няма да ви помогне с нищо. Той се върна в детството си, това бяха несвързани приказки… на сърдито, изплашено дете. Но ми се стори, че е готов да ми каже нещо важно. Не го направи.

Докторът кимна с разбиране; погледът му беше на мъдър, възрастен човек.

— Често прави така — каза той вече по-спокойно. — Това е дегенеративен синдром при възрастните, които са родени в друга страна и майчиният им език е друг. Не е от особено значение дали са нормални или не, те винаги се връщат в миналото си. А и защо не? Те имат право на това утешение… Съжалявам. Опитът си струваше. Хайде, трябва да ви откарам оттук. Пристигнал е хеликоптер за вас, който чака на площадката.

— Благодаря. — Майкъл стъпи отново на плочките и погледна за последен път в живота си Антон Матиас… приятел, наставник, баща. Великият едно време мъж отново се беше сгушил, търсейки сянката на палмата.

Лудост. А може би не?

Възможно ли е? Знаеше ли той — Михаил Хавличек — отговора? Познаваше ли Парсифал?