Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (25)

25

Това, което се разкриваше пред очите му, бе сякаш извадено от някакъв налудничав сън, в който реалността е изкривена, сведена до абстрактни образи, деформирана, за да изпълни някаква демонична фантазия. Умалени модели на известни гледки бяха подредени до силно увеличени снимки на места, които познаваше много добре. Имаше малки, тесни, засадени с дървета улички, които започваха непредвидимо и свършваха неочаквано, преминавайки в мека пръст, имаше указателни знаци и лампи за улично осветление — всичко това в миниатюра.

Пред него се виждаше стъклената врата на Държавния департамент. Малко встрани бе и каменният вход на новата сграда на ФБР, а от другата страна на пътя, зад малък парк, осеян с малки бели скамейки, кафяви стъпала водеха към главния вход на Пентагона. Далече наляво — висока черна ограда от ковано желязо с портал, широк колкото да мине кола, от двете страни, на който имаше две малки стъклени караулки. Това беше южният вход на Белия дом.

Невероятно!

И блестящите корпуси на автомобили с нормални размери. Такси, две военни коли, две прекомерно големи лимузини — всички паркирани поотделно като неподвижни символи на едно друго място. Едни други символи, които не можеше да бъдат сбъркани с нищо друго, се виждаха надясно в далечината зад парка: малки, алабастрово бели макети — високи не повече от четири фута — на мемориалния комплекс „Джеферсън“, на паметника на Джордж Вашингтон и до тях малките компактни копия на Огледалното езеро в пазарния център… всички те окъпани в светлина… перфектни дубликати от това разстояние и едновременно с това безпогрешни ориентири.

Всичко беше на мястото си… и всичко толкова абсурдно! Като разпръснати на широка площ декори за филм, изработени от неправдоподобно големи фотографии, миниатюризирани макети, незавършени постройки. Цялата сцена би могла да бъде продукт на болното въображение на филмов творец, който си е поставил целта да изследва черно-белия кошмар на личното си виждане за Вашингтон.

Страшно.

Един фантастичен, фалшив свят, създаден като изопачена версия на друг реален свят, намиращ се на стотици мили оттук!

Беше много повече, отколкото Хейвлок можеше да възприеме. Трябваше да се махне оттук и да се окопити, за да разбере значението на този зловещ спектакъл. И за да намери Антон Матиас.

Хората от групата, с която бе влязъл, започваха да се разпръскват — някои надясно, други наляво. Зад фалшивата фасада на Департамента имаше поляна, виждаха се увисналите клони на върби и после нищо… мрак. Изведнъж зад гърба му, някъде откъм портала, се разнесе дълга ругатня и Майкъл несъзнателно се напрегна.

— Пак този шибан кучи син, къде е сега?

— Кой, сержант?

— Джексън, лейтенант. Отново закъснява.

— Ще го включа в доклада, сержант. Тук дисциплината падна много ниско. Искам да се затегне.

Войниците развеселено изкоментираха, а една част от тях хвърлиха поглед назад и тихо се разсмяха. Хейвлок се възползва от момента, за да се измъкне надолу по улицата и да се скрие зад ъгъла в сянката към ливадата.

Той се подпря на една стена от сгуробетон, тя поне беше солидна. Стената заграждаше нещо, което не беше част от фалшивата фасада. Майкъл се сви в тъмнината, опитвайки се да помисли. Но ситуацията излизаше извън способността му да я разбере. Той, разбира се, знаеше за центъра в Новгород, наричан Американски сектор — огромен комплекс, където всичко беше „американизирано“, където имаше магазини, супермаркети, мотели, бензиностанции, където всички използваха американска валута и говореха американски английски — на сленг и различни диалекти. Беше чувал и за съветските експерименти отвъд Урал, където имало построени цели американски казарми, в които американските правила и устави се спазваха с необикновена точност и където отново се говореше само на американски английски и се поощряваше използването на казармения език, а всичко останало бе автентично до последния, най-незначителен детайл. Знаеше, естествено, и за поменятчиките — наричани още „пътешественици“, — които бяха средството на една свръхсекретна операция, чието съществуване беше презрително отхвърлено като параноична фантазия от Ростов в Атина, но която все още съществуваше и продължаваше да се развива. Изпълнителите в нея бяха мъже и жени, доведени като малки деца в американски домове и осиновени от семействата, за да израснат изцяло в американската среда, но чиято мисия като възрастни бе да служат на Съветския съюз. Говореше се — и това бе потвърдено от Ростов — че поменятчиките са преминали на разпореждане към ВКР, маниакално тайнствената група фанатици, които дори КГБ изпитваше затруднения да контролира. И нещо повече, носеха се слухове, че някои от тези фанатици са се издигнали до постове, които им даваха възможност да упражняват власт и влияние. Къде свършваха слуховете, за да започне реалността? Къде беше самата реалност тук?

Беше ли това възможно? Можеше ли изобщо да се допусне, че остров Пуул е в ръцете на випускниците от Новгород и Урал, чиито редици се попълваха от израстващите поменятчики и чиито началници бяха други поменятчики — онези, издигнали се в обществото? Бяха ли тези хора в състояние да отвлекат Антон Матиас? И Емъри Бредфорд… беше ли и той…?

Може би всичко това са само безпочвени слухове. Все пак известно е, че има хора във Вашингтон, които работят съвместно с хора в Москва и дори в това признавано сътрудничество имаше наченки на лудост.

Нищо нямаше да научи, ако останеше свит в сянката на стената от сгуробетон; трябваше да се движи, да разгледа… и най-вече да не допусне да го заловят. Внимателно се прокрадна към ъгъла на сградата и надзърна към осветените с мека светлина улици и към малките постройки, между които минаваха. Трима офицери се отдалечаваха от поста при портала, навлизайки в миниатюрния парк по посока към алабастровите паметници в далечината, а четирима войници бързаха към голямата сграда на „Куонсет Хът“, издигаща се на поляната между две непознати тухлени здания, които напомняха за първите етажи на прилично изглеждащ жилищен комплекс. Изведнъж, за изненада на Хейвлок, от входа на тухлената сграда отдясно облечен в цивилни дрехи човек излезе, последван от друг в бяла престилка, който говореше нещо тихо, но настойчиво. За миг Майкъл се усъмни дали не говорят на руски. Двамата тръгнаха по алеята и завиха надясно на „кръстовище“, маркирано от неработещ макет на светофар. Там завиха пак надясно, продължавайки разговора си, в който цивилният явно укоряваше, макар и доста кротко, своя спътник. Не се чуваха никакви гласове, спокойствието на сцената се нарушаваше само от щурците. Каквито и да бяха тайните на остров Пуул, те бяха скрити под това привидно спокойствие — измама, създадена от измамници.

Докато двамата цивилни се отдалечаваха по алеята, Хейвлок забеляза метална табела, закрепена на стълб от другата страна на улицата. Беше ли виждал нещо подобно по-рано? Разбира се! Всеки път, когато пристигаше или си тръгваше с такси от дома на Матиас в Джорджтаун. На нея имаше синя стрелка и думите „Канал Чесапийк и Охайо“. Ставаше дума за живописния воден път, разделящ пронизителния шум на Вашингтон от спокойствието на жилищните квартали в Джорджтаун, с тихите му улици, по които бяха разположени къщите на най-богатите и могъщи хора в столицата.

Джорджтаун.

Има ли алармена инсталация и вътре?

Само в Джорджтаун.

Антон Матиас се намираше някъде на тази улица, някъде над някой мост — със или без вода, в къща, която беше лъжлива. Боже мой! Нима бяха направили макет и на къщата му, за да отрепетират отвличането му? Беше напълно възможно: домът на Антон се охраняваше по заповед на президента и задачата на денонощната охрана бе да се опази най-ценният жив капитал на нацията. Не само възможно — това бе единственият начин, по който можеше да се направи. Матиас трябваше да бъде пленен в дома си, алармената инсталация трябваше да бъде изключена, охраната трябваше да бъде изтеглена и сменена по заповед от Държавния департамент — по заповед на лъжците. Мисия като тази трябваше да бъде отработена до най-малките подробности и след това осъществена.

Майкъл излезе на улицата и тръгна, без да се притеснява — служещите тук имаха право на глътка въздух извън компанията на своите колеги. Той се изравни с тухлената сграда отляво и пресече улицата към поляната до тротоара от другата й страна. Улицата продължаваше надолу, но беше тъмна — над редицата ниски дървета не светеха никакви лампи. Той ускори ход, защото в мрака се чувстваше по-добре, и забеляза пътеките, които отиваха надясно — към трите „Куонсета“. Някои от прозорците бяха осветени и през тях просветваше синкавото сияние на включени телевизори. Допусна, че това са жилищните помещения на офицерския състав и на цивилните им колеги. Випускниците на Новгород и Урал?

Изведнъж стигна до края на цивилизацията. Улицата и тротоарът свършваха като отсечени с нож и напред не се виждаше нищо друго, освен черен път, навлизащ в тъмнината сред гъста зеленина. И все пак това беше път — той водеше някъде. Хейвлок леко се затича — джогингът щеше да му послужи за оправдание, ако някой го спреше… преди да се справи с любопитника. Сети се за Джена, която в този момент изрежда кабините на телефонните автомати на пет мили оттук, за да влезе във връзка с озадачения оператор на „Кон Оп“ и да произнесе думи, които оставаха без отговор, който можеше така и да не получи. Майкъл съзнаваше това, но, странно, то само го ядосваше още повече. Човек се научава да приема рисковете на професията и да се отнася към тях с респект, защото те предизвикват страх и предпазливост — една ценна предпазна мярка — но трудно може да приеме предателството на своите. Това беше последният кръг на безсмислието, доказателството за върховната измама… и за един похабен живот.

Далече надолу по пътя, отляво, се виждаше някаква светлина. Затича се по-бързо и докато се приближаваше, различи силуета на къща, по-скоро на част от къща, която свършваше с втория етаж, но първите два етажа не можеше да бъдат сбъркани. Това беше фасадата на дома на Антон в Джорджтаун — част от улицата, възпроизведена с най-големите подробности. Черният път също свършваше и отляво започваше асфалтирана площадка. Майкъл гледаше и не вярваше на очите си.

Тухлените стъпала бяха същите, които водеха до колоните на входа с бялата врата, лампите и месинговата брава. Всичко беше идентично с оригинала, намиращ се на стотици мили от това място, дори и дантелените завеси на прозорците. Той си представяше стаите вътре и беше сигурен, че и те са същите. Уроците на Новгород бяха добре усвоени, а плодовете им бяха пренесени на един малък остров, който се намираше само на няколко минути път от крайбрежието на Съединените щати, дори само на секунди по въздух. Господи, какво ставаше тук?

— Остани там, където си, редник! — разнесе се команда зад гърба му. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Хейвлок се обърна, стараейки се да не показва колта. Един часови излезе от храстите с пистолет в ръка, но не беше военен — дрехите му бяха цивилни.

— Ама какво ти става? — обади се Хейвлок. — Не може ли човек да се поразходи?

— Ти не се разхождаш, ти тичаше.

— Джогинг, приятелю. Чувал ли си за такова нещо?

— Всяка сутрин, приятелю, когато не се занимавам с тези среднощни дивотии. Но по централната улица на острова, както го правят всички, а не из тези места. Не знаеш ли правилата? Никой не излиза отвъд сектор шест и не се позволява напускане на макадамовия път.

— Хайде, човече — каза Хейвлок. — Не ставай…

От къщата се разнесе силна музика, която запълни нощта, заглушавайки щурците. Майкъл я познаваше много добре — беше едно от любимите изпълнения на Матиас. Хенделовата „Музика на водата“. Той беше вътре!

— Всяка нощ с проклетия му концерт — обади се цивилният.

— Защо?

— Откъде да знам? Излиза в градината и я пуска в продължение на около час.

Музиката е за размисъл, Михаил. Колкото е по-добра музиката, толкова по-добре се мисли. Връзката е естествена, разбираш ли.

— Добре е, че му позволявате това.

— Че защо не? Какво друго му остава, а и къде би могъл да отиде? Но твоят войнишки задник ще пострада жестоко, ако не се махнеш оттук — и часовият мушна пистолета си в кобура. — Голям щастливец си, че аз не съм… Хей, я почакай! Ти си въоръжен!

Хейвлок скочи, сграбчи човека за гърлото и го хвърли на земята — в същото време се стовари върху него, заби коляно в гърдите му, отвори ципа на куртката си и извади ловния нож.

— Ти обаче не си чак такъв късметлия! — прошепна той. — Откъде си ти, скотина. Новгород? Урал? Май си поменятчик? — Майкъл опря върха на ножа под носа му. — Ще ти нарежа лицето на ивици, ако не ми кажеш това, което искам да знам. Първо, колко сте тук? Внимавай! — той намали натиска върху гърлото на мъжа и той получи възможност задавено да се изкашля.

— Ти… никога няма да се измъкнеш оттук — изграчи той.

Хейвлок натисна острието и през устните на човека потече струйка кръв.

— Не ме принуждавай, касапино! Аз помня някои неща, понимаешь? Колко сте?

— Един.

— Лъжеш.

— Не, един съм! До четири часа сме само двама. Един вътре и един отвън!

— Алармената система. Къде е? Какво представлява?

— Пресичащи се лъчи на височина от рамо до коляно. В рамката на вратата.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което е включено. За да сме сигурни, че е вътре.

— А градината?

— Заградена е със стена. Висока. За Бога, къде може да отиде? Къде би могъл да отидеш ти?

— Ще видим това. — Майкъл вдигна пазача от земята, като го държеше за косата, остави ножа и с отсечен тежък удар зад ухото го просна обратно. После извади една от кожените връзки, разряза я на две с ножа и завърза ръцете и краката му. Накрая напъха в устата му собствената му носна кърпа и я пристегна с една от трите останали връзки. Издърпа неподвижното тяло в храстите и тръгна към къщата.

Мелодията на „Музика на водата“ наближаваше кулминацията на марша, звуците на духови и струнни инструменти се преплитаха, отеквайки наоколо. Хейвлок се приближи към входа отстрани, изкачи се по натрупаната пръст, върху която беше иззидано стълбището, и стигна почти до първия прозорец със спуснати завеси. След това се приведе и бавно се придвижи, навеждайки се под перваза на прозореца, после направи крачка встрани и се изправи. Стаята беше, както я помнеше от едно друго време и място. Изискани ориенталски килими, макар и не нови, тежки удобни кресла, месингови лампи: това беше дневната на Матиас, гостната — както я наричаше той, мястото, където посрещаше гостите си. Майкъл беше прекарал много приятни часове тук, но това не беше същата стая.

Отново приклекна и се прокрадна към края на странната постройка, зави зад ъгъла и тръгна към задната й част, към стената, която можеше да си представи — стената, която заграждаше градината… на стотици мили оттук. Имаше три прозореца, покрай които се наложи да мине приведен и да провери какво става вътре. Още през втория видя онова, което му трябваше. Един възпълен мъж седеше на дивана, пушеше цигара, поставил крака върху масичката за кафе, и гледаше телевизия. Звукът беше пуснат силно, очевидно за да се пребори със силната музика.

Хейвлок изтича до стената и скочи. Хвана се за горния ръб с двете си ръце и въпреки разкъсващата болка на раната си се набра на мускули. Остана горе легнал, за да възстанови дишането си и да даде на болката възможност да утихне.

Долу, в краката му, призрачно осветената градина изглеждаше както я беше запомнил. Мека светлина проникваше от къщата, една-единствена лампа стоеше на особено важната масичка за шах, поставена между два кафяви плетени стола, и покрита с плочки пътека се извиваше между цветните лехи.

Антон седеше на един стол в дъното на градината със затворени очи, потопил се в образите, които музиката събуждаше в съзнанието му. И очилата с рогови рамки бяха на мястото си, и сивата вълниста коса беше вчесана назад.

Майкъл рязко спусна крака през ръба, превъртя се по корем и скочи на земята. За миг остана в сянката; музиката се чуваше едва-едва в пианисимо, а звукът от телевизора се долавяше отчетливо. Пазачът щеше да остане вътре, докато Майкъл прецени, че му е нужен. И когато се справеше с наемника на лъжците, щеше да го убие или да го използва по някакъв начин.

Хейвлок бавно се отдалечи от стената и се упъти по кръговата алея към Матиас. Когато го приближи, той изведнъж отвори очи. Майкъл се втурна напред, вдигнал ръце в жест, умоляващ за мълчание… но Матиас не му обърна внимание. Заговори и плътният му глас отчетливо се извиси над музиката: „То je dobré srováni, Михаил. Радвам се, че се отби. Онзи ден си мислех за тебе, за онова есе, което написа преди няколко седмици. Как беше…? Последиците от Хегеловия ревизионизъм или нещо подобно. Нескромно и неподходящо заглавие. Все пак, мой darebák akademik, Хегел е най-добрият ревизионист на самия себе си, нали? Revisionist maximus. Как ти харесва това определение?“

— Антон…

Неочаквано, без никакво предупреждение, Матиас се надигна от стола си с широко отворени очи и изкривено лице. Той бавно и нестабилно отстъпи няколко крачки, скръсти ръце на гърдите си и прошепна с ужасен шепот: „Не! Ти не можеш… не трябва… да се приближаваш до мене! Ти не разбираш и никога няма да разбереш! Махни се от мен!“

Хейвлок гледаше изумен — шокът беше също толкова непоносим, както и истината.

Ентъни Матиас беше полудял.