Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (23)

23

По обед, преди да навлязат в Хейгърстаун, видяха автомат за продажба на вестници встрани от входа на заведението. Бяха останали само два вестника от следобедното издание на балтиморския „Сън“. Купиха и двата, за да видят дали има публикувани снимки, по които би могло някой да разпознае кой влиза в крайпътния ресторант. Мисълта за оцеляване се беше превърнала в инстинкт.

Седнаха един срещу друг в едно от ъгловите сепарета. Бързо прелистиха страниците и когато приключиха, въздъхнаха с облекчение. Снимки нямаше. Сега можеха да се върнат и на трета страница, където беше материалът.

— Сигурно умираш от глад — каза Хейвлок.

— Ще ти призная, че предпочитам да пийна нещо, ако ни сервират.

— Разбира се, че ще ни сервират. — Той погледна към бара и вдигна ръка.

— Даже не се бях сетила за ядене.

— Това е странно. Кохоутек ми каза, че не си яла нищо снощи и че си хвърлила подноса в лицето на кубинеца.

— Поднос с боклуци. Ядох, нали винаги си ми казвал да не се отказвам от храна, когато попадна в тежка ситуация. Защото човек никога не знае кога ще може отново да се нахрани.

— Слушай майка си.

— Послушах едно дете, което се е криело из горите, за да спаси живота си.

— Това е история. Но защо хвърли подноса? За да не се приближи до тебе?

— Не, исках да задържа вилицата. Нямаше нож.

— Ти наистина си голяма работа!

— Бях направо отчаяна. И стига си ми правил комплименти.

Възпълничка, силно гримирана сервитьорка се приближи, оценявайки Джена с поглед, в който се четеше тъга и завист. Майкъл разбра, без задоволство, без снизхождение, той просто разбра. Джена Карас беше дама и когато беше принудена да убие, за да се спаси, и когато приема да бъде съблазнявана, за да оцелее. Хейвлок поръча напитките. Сервитьорката се усмихна, кимна и бързо отиде да изпълни поръчката. Личеше, че и бързо ще се върне с нея.

— Сега да минем към лошите новини — въздъхна Хейвлок и отвори вестника.

— На трета страница е.

— Знам. Прочете ли статията?

— Само последния ред, на който пишеше „продължава на страница 11“. Помислих, че снимката е публикувана там.

— И аз — Хейвлок започна да чете, а Джена го наблюдаваше. Сервитьорката се върна и остави чашите на масата. — Ще поръчаме след минутка — отпрати я Майкъл, без да откъсва поглед от вестника. Сервитьорката се отдалечи, а той бързо прелисти на продължението и нервно подреди страниците. Докато четеше статията, изпита облекчение, после загриженост и накрая тревога. Свърши и се облегна, поглеждайки Джена с широко отворени очи.

— Какво има? Какво са написали?

— Опитват се да потулят историята — отвърна той тихо.

— Какво?

— Опитват се да ме защитят… всъщност направо ме прикриват.

— Не си прочел внимателно.

— Опасявам се, че я прочетох крайно внимателно. — Той се наклони напред и прекара пръст по редовете на колоната. — Чуй това:

„Според Държавния департамент нито в момента, нито изобщо някога там е работило лице, което да съответства на името, описанието или намерените отпечатъци от пръсти. По-нататък говорител на Департамента заяви, че предположенията за сходство между съобщеното име на убиеца и това на настоящ или бивш служител на Департамента би било крайно несправедливо и непрецизно. След получаване на доклада от полицията в Манхатън е била направена подробна справка в компютъра с отрицателни резултати. Обаче доклад на Държавния департамент разкрива, че професор Хенделман е работил в качеството на консултант за Департамента в областта на пренасочването на бежанци от Европа, обръщайки особено внимание на оцелелите след нацизма. Според друг говорител Манхатънската полиция работи по версията, че убиецът е член на терористична организация, враждебно настроена към евреите. Държавният департамент изтъква, че не е необичайна практиката терористи по целия свят да се представят като държавни служители.“

Хейвлок спря и вдигна поглед към Джена. — Ето за това става дума — каза той. — Опитват се да отклонят всички от истинската следа.

— Но може би сами са повярвали в това?

— Не е възможно. Първо, има стотици хора в Департамента, които знаят, че съм работил за „Консулски операции“. Всеки веднага ще се сети за името ми. Второ, отпечатъците ми са останали из целия апартамент на Хенделман, а на всичко отгоре са регистрирани в картотеката. Накрая, Хенделман няма нищо общо с правителството и в това беше силата му. Той работеше като посредник за „Ке д’Орсе“ и те никога не биха се решили да го използват, ако знаеха, че някога може да бъде проучван, за да постъпи на държавна работа. Това не се прави, всички ние сме специална категория.

— Какво мислиш тогава?

Майкъл се отпусна в сянката на сепарето, протегна ръка към чашата с уиски и отпи.

— Струва ми се, че е прекалено явно — отговори той и задържа чашата до устните си.

— Тогава е клопка — предположи Джена. — Искат да изплуваш очевидно по следите на Бредфорд и да те заловят.

— Да стигна до точката на „неспасяемост“, ако ми позволиш играта на думи. И след като ме премахнат, след като няма да съм в състояние да проговоря, ще обяснят, че са ликвидирали един убиец. Мисля, че лесно ще стигна до Бредфорд, но ще е невъзможно да избягам с него… Освен ако не го изкарам навън, ако не го накарам той да тръгне след мене.

— Те никога няма да разрешат това. Той ще бъде охраняван от телохранители и те ще дебнат само тебе. Ще те убият в мига, в който те зърнат.

Хейвлок отново отпи и усети как някаква, все още неясна мисъл се заражда в главата му.

— Ще дебнат само мене… — повтори той и остави чашата. — Ще ме търсят… Но мен никой друг не ме търси, с изключение на тези, които ни причиниха всичко това.

— Както ти ги наричаш, лъжците — каза Джена.

— Да. Имаме нужда от помощ, но аз предположих, че никой няма да ни я окаже, че всеки, с когото се опитам да се свържа, ще се отдръпне. Сега обаче това вече не е вярно, защото те обявяват край на преследването.

— Не ставай глупав, Майкъл — прекъсна го Джена. — Това е част от клопката. Обявено е издирването ни, при това твоето, за разлика от моето, даже не е разпратено с шифрограма и в него няма нищо двусмислено. Всяка служба, която може да помогне, те има в списъка си. На кого мислиш, че би могъл да се довериш?

— На никого — съгласи се Майкъл. — Още по-малко на някого, който може да оцелее след сътрудничество с „неспасяем“, ако реша да му се доверя.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Кан сюр Мер — поясни Майкъл и примижа. — От дома на Салан, след като не успях да се свържа с Антон, позвъних на стария Зелиенски, нали помниш, че ти разказах? Той спомена името му. „Александър Велики“, така го нарече. Реймънд Александър. Не просто общ приятел, а един страшно добър приятел — както мой, така и на Матиас. Той може да се справи.

— Как?

— Заради това, че не е на държавна служба. Не е, но Вашингтон има нужда от него, а и той има нужда от Вашингтон. Той пише за „Потомак Ривю“ и знае за правителството повече от всеки друг. Но той зависи от връзките си и никога не би ме допуснал близо до себе си, ако ме бяха идентифицирали във вестниците.

— Как би могъл да ни помогне?

— Не съм съвсем сигурен. Може да измъкне на открито Бредфорд, за да ми помогне. Негова специалност са интервютата анализи и всяко интервю, направено от него, е полезно за кариерата на всеки правителствен служител. Той е човек извън каквото и да е било подозрение. Може и да развеждат Бредфорд по улиците с танк, но ще го пуснат да влезе в дома му сам. Мога да му намекна, че се е случило нещо извънредно, че в Държавния департамент се заражда промяна, в центъра, на която се намира Бредфорд. И ще му намекна, че има смисъл да го интервюира… като ми позволи да остана у дома му, за да чуя разговора и да се убедя, че Бредфорд говори истината.

— В дома му?

— Той работи у дома си и това е част от мистерията около него. Подобно на Джеймс Рестън от „Таймс“: когато някой политик или чиновник обяви, че е бил във Файъри Рън, всички знаят какво иска да каже — ще има материал за него, написан лично от Скоти Рестън. По същия начин, когато спомене, че се връща от Фокс Холоу, същите хора ще схванат, че е бил интервюиран от Реймънд Александър. Фокс Холоу е във Вирджиния, западно от Вашингтон. Можем да стигнем там за час и половина, максимум два.

— И мислиш, че той ще се съгласи?

— Би могъл. Аз няма да му кажа защо, но въпреки това би могъл. Ние сме приятели.

— От университета?

— Не, но има връзка с университета. Запознахме се благодарение на Матиас. Когато започнах работа в Департамента, Матиас имаше навика да идва до Вашингтон за едно или друго, да разработва връзките си, да очарова с присъствието си влиятелните глупаци и често се случваше Антон да ми се обади по спешност, за да ме покани на вечеря в компанията на двама им. Никога не съм отказвал не само заради компанията, но и защото ресторантите бяха нещо, което не можех да си позволя.

— Колко мило от страна на твоя приятел.

— Но не беше много разумно от страна на един гениален човек, като се има предвид естеството на моето обучение. Той беше учителят, който възхвалява качествата на не особено надарения студент от Прага, а най-малкото, от което тогава имах нужда, бе някой да се заинтересува от мен. Обясних това спокойно на Александър. И двамата се посмяхме, а в резултат започнахме да вечеряме заедно понякога, когато Антон се намираше в Принстън, грижейки се за академичната си градина. Но не се заблуждавай, Антон не се свенеше да тори семената, които беше посял.

— Вечеряли сте в дома на Александър?

— Винаги. Той много добре разбираше, че също не е човек, с когото държа да бъда видян в обществото.

— В такъв случай сте добри приятели.

— Доста.

— И той е влиятелен човек?

— Разбира се.

Джена протегна ръка и го докосна.

— Защо тогава не му разкажеш всичко, Михаил?

Хейвлок се намръщи и сложи ръка върху нейната.

— Не мисля, че би искал да го чуе. Той бяга от подобни неща.

— Но той е писател. Във Вашингтон. Как можеш да се изразяваш така?

— Той е аналитик, коментатор. Не репортер, който разследва някакъв случай; не обича да се рови в калта, както и да настъпва по пръстите.

— Но онова, което би могъл да му разкажеш, е необикновено!

— И той ще ме посъветва да се обърна директно към отдела за вътрешна сигурност на Държавния департамент, като ще ме успокои, че ще бъда изслушан с внимание. Но аз не мога да го направя. Защото ще получа куршум в челото. Александър е шейсет и пет годишен проклетник, когото не можеш да изненадаш с нищо — започвайки с Далас и свършвайки с „Уотъргейт“ — и според него сто и десет процента от тези истории са конспирация на глупостта. А ако разбере какво съм направил — дори без да става дума за Хенделман — сам ще повика службата за сигурност.

— Тогава не е чак такъв приятел.

— Според неговите правила е, но те просто не бива да бъдат прекрачвани. — Майкъл замълча и обърна ръката й с дланта нагоре. — Но дори ако забравим за възможността той да измъкне Бредфорд от охраната му и да го докара във Фокс Холоу, има още нещо, което може да ми помогне да разбера. Ще го помоля да открие къде е Матиас в момента, обяснявайки му, че тъй като може и да не ми остане време да го посетя, не искам и да му се обаждам, защото Антон ще се разстрои. Той ще го направи, с неговите връзки би могъл да го направи.

— Ами ако не може?

— Е, все ще ни каже нещо, нали? В този случай ще го накарам да извика Бредфорд при себе си, ако ще и да трябва да го сторя с пистолет, опрян в главата му. Но ако успее да се свърже с Матиас в бунгалото му в Шенандоа… тогава ще сме научили нещо друго и от това ме побиват тръпки. Защото това би означавало, че държавният секретар на Съединените щати разполага с връзки в КГБ.

* * *

Селото Фокс Холоу^[1] беше малко. Улиците бяха осветени от газови лампи. Архитектурата беше в колониален стил, дрогериите се наричаха магазини, а клиентелата беше измежду най-богатите хора в орбитата Ню Йорк-Вашингтон. Очарованието на селото беше не просто очевидно, то беше направо рекламирано, но не заради туристите — туристите тук не бяха добре дошли. Минималната по численост полиция беше максимално въоръжена, а средствата за комуникация, падащи се на един полицай, съперничеха с тези на Пентагона, където вероятно бяха създадени. Фокс Холоу бе като остров сред земите на Вирджиния, заобиколен от море, което не може да се прекоси.

Въздухът беше топъл благодарение на река Потомак, а снегът се бе изтеглил до крайните квартали на Харпърс Фери. Всъщност снегът беше преминал в студен дъжд още при Лийсбърг и по това време Хейвлок вече беше измислил своя сценарий за Реймънд Александър. Правдоподобността му придаваше известна доза убедителност и се основаваше на искрено безпокойство по отношение на минали и настоящи тайни операции. В Ню Йорк беше извършено убийство — ако Александър още не беше научил за него, щеше да прочете в сутрешните вестници, тъй като бе страстен читател на вестници — и убиецът бе използвал служебна карта и променена външност, обезпокоително напомнящи за самия Майкъл. Държавният департамент наредил той да се върне от Лондон на борда на военен транспортен самолет, защото „Консулски операции“ искат да получат съдействие от бившия дипломатически служител.

Заговорът на Бредфорд щеше да бъде уточнен по време на самия разговор, но посоката на главния удар щеше да се състои в това, че противоречивата в миналото фигура на помощник държавния секретар отново излиза на сцената. Майкъл щеше да сподели, че в Лондон е имал възможността да прочете подробен доклад относно задълбочените, но тайни преговори, които Бредфорд е водил във връзка с дислокацията на ядреното оръжие на НАТО, а това представлява доказателство за една съществена промяна в политиката. Тези разкрития трябваше да разпалят любопитството на Александър. Именно на подобно предварително изтичане на информация разчиташе той, защото това му даваше достатъчно време, за да подложи на подробен анализ съображенията „за“ и „против“. Но ако старият боен кон пожелаеше да интервюира Емъри Бредфорд, разполагайки с човек, който на място да чуе обясненията, който дори би могъл да изправи Бредфорд пред фактите — тогава той трябваше да убеди помощник-секретаря да дойде на следващата сутрин във Фокс Холоу. Това е единствената възможност, защото Хейвлок има резервация за следобедния полет за Лондон, а би желал, ако му остане време и разписанието позволи, да се отбие при стария си учител Антон Матиас, макар и само за няколко минути. Знае ли Александър къде би могъл да бъде намерен?

Самият Бредфорд просто нямаше избор. Ако изтъкнатият журналист го поканеше, той трябваше да се отзове. Може и да имаше други важни неща — като Коста Брава например, — но той не можеше да позволи да събуди интереса на обществеността, а това би могло да се случи, ако откажеше да бъде интервюиран от Реймънд Александър. А когато пристигнеше във Фокс Холоу и пазачите му останеха в лимузината Майкъл щеше да го залови в къщата. Изчезването му щеше да изненада както лъжците, така и телохранителите, наети от тях. Огромната къща на журналиста беше заобиколена от простираща се на много мили гъста гора, неокосени ливади и стръмни оврази. Никой не познаваше гората така, както Михаил Хавличек, и те щяха да я пресекат, за да стигнат до един селски път с една кола, спряла на него, и една жена в тази кола — една жена, която Бредфорд беше използвал в Барселона. След срещата с Александър те щяха да имат цяла нощ на разположение, за да изучат местността по карта, да минат по пътищата, да наблюдават как действа полицията на Фокс Холоу, готови да дадат невинно обяснение, ако бъдат спрени. Можеха да се справят. Трябваше да го направят.

— Но тук е прекрасно! — възкликна Джена, очарована от газовите лампи по улиците и малките колони от алабастър пред входовете на магазините.

— И е охранявано — отбеляза Майкъл, забелязвайки синьо-белия силует на патрулираща полицейска кола, спряла до тротоара между две пресечки.

— Лягай долу! — нареди той. — Скрий се.

— Какво?

— Моля те!

Джена се подчини и се сви на пода на колата.

Той намали скоростта, приближи до полицейската кола, видя, че вътре има полицай, и паркира пред него.

— Но какво правиш? — прошепна Джена, озадачена.

— Показвам препоръчителните си писма, преди някой да ми ги е поискал.

— Отлично, Михаил.

Хейвлок слезе и се върна при полицейския патрул. Полицаят свали прозореца, но не пропусна най-напред да запомни номера на наетата от Майкъл кола. Майкъл разчиташе точно на това — щеше да бъде от полза, ако по-късно същата нощ в доклада на патрула се споменеше за „подозрителна кола“.

— Може ли да ми кажете къде има наблизо телефонен автомат? Мислех, че беше на ъгъла, но не съм идвал тук от две години.

— Били сте тук преди? — осведоми се полицаят с дружелюбност, която прозвуча в гласа му, но не се забеляза в очите му.

— О, разбира се. Едно време идвах често за уикенда.

— Имате ли някаква работа във Фокс Холоу, сър?

— Е… — Хейвлок замълча, сякаш въпросът беше прозвучал на границата на нахалството. След това сви рамене, признавайки, че полицията трябва да върши своята работа. Накрая проговори, но малко по-тихо: — Добре, разбирам ви. Работата, по която идвам, е свързана с един стар приятел, Реймънд Александър. Искам да му се обадя по телефона и да му кажа, че съм тук… Просто в случай че при него се е отбил някой, когото той не би искал аз да видя. Това е стандартната процедура при м-р Александър, но вие вероятно знаете за това. Бих могъл да се разходя наоколо. И без това сигурно по-късно ще ми се наложи.

Отношението на полицая явно се подобри след споменаването на името на Александър. По пътя за къщата на уважавания политически коментатор често можеха да се видят лимузини и коли на военни. Сега нямаше такива, но съзнанието на полицая беше вече попило ключовите фрази „стар приятел“ и „… идвах често за уикенда“.

— Да, сър. Разбира се, сър. Пет преки нагоре има ресторант и във фоайето му има телефон.

— А, „Лемплайтър“? — попита Хейвлок, припомняйки си.

— Точно така, сър.

— Не мисля, че там ще бъде удобно. Вечер е и може да има посетители. Няма ли някъде кабина на улицата?

— Има една в „Акация“.

— Ако ме упътите как да стигна там и аз, и м-р Александър ще ви бъдем признателни.

— Следвайте ме, сър.

— Много ви благодаря — Майкъл понечи да се върне при своята кола, но спря и пак се обърна към сваления прозорец: — Знаете ли, давам си сметка, че това звучи глупаво, но обикновено ме докарваха тук с кола. Мисля, че знам пътя към дома му. Трябва да завия наляво по „Уебстър“ до „Ъндърхил Роуд“ и да продължа направо около две-три мили, нали?

— По-скоро шест мили, сър.

— О? Благодаря.

— След като се обадите, мога да ви покажа пътя дотам, сър. Тази нощ в града е спокойно.

— Това е страшно любезно от ваша страна. Но честно казано, не знам дали бих могъл да искам такова нещо от вас.

— Няма проблеми. Нали затова сме тук.

— Е, благодаря ви отново. Наистина съм ви признателен.

* * *

Обаждането на Александър предизвика реакцията, която Майкъл очакваше. Никакви възражения не се приемаха — той трябваше да се отбие, макар и само за по едно питие. Майкъл му каза, че е доволен, че го сварва свободен, защото иска не само да поднови старото приятелство, а и защото е чул нещо в Лондон, към което Александър може би ще прояви любопитство. Нещо, с което Майкъл може би най-сетне ще може да се отплати за многото и скъпи вечери, на които се беше наслаждавал за сметка на Реймънд.

Когато се връщаше от кабината, Майкъл спря за миг до прозореца на полицая.

— М-р Александър иска да научи името ви. Той ви е много благодарен.

— Наистина няма защо, сър. Името ми е Люис. Полицай Люис, само един съм с това име.

Люис, помисли той. Хари Люис, професор по политология, университета „Конкорд“. Сега не можеше да си позволи да мисли за Хари, но скоро можеше и да се наложи. Люис сигурно беше решил, че Майкъл се е откъснал от цивилизацията. Така и беше, но за да се върне обратно в нея, трябваше да открие и разобличи лъжците.

— Какво има, сър?

— О, нищо. Познавам един човек на име Люис и се сетих, че трябва да му се обадя. Благодаря ви отново. Сега ще карам след вас.

Хейвлок се върна зад волана на наетата кола и погледна Джена.

— Как си?

— Много е неудобно и съм изплашена! Какво щеше да стане, ако този човек бе дошъл до колата?

— Щях да го спра и да го повикам до телефонната кабина, но не мисля, че имаше такава опасност. Полицията във Фокс Холоу гледа да стои близо до радиостанцията. Просто не искам да те виждат, ако това е възможно. Във всеки случай не тук и не с мен.

Пътуването до къщата на Александър им отне десетина минути. Бялата ограда около дома на журналиста блестеше под светлините на фаровете на двете коли. Самата къща бе построена навътре, далеч от пътя. Комбинацията от камък и дърво беше чудесна; прожектори осветяваха алеята, водеща до централния вход, откъдето започваше широко стълбище, което водеше към тежка дъбова врата. Тревата пред и отстрани на къщата беше окосена; дървета с огромни корони се издигаха над поляната. Но там, където тя свършваше, се намираше границата с гъста гора. Майкъл се опита да възстанови по памет плана на задната част: големият вътрешен двор отделяше гората на приблизително същото разстояние от къщата. Той щеше да използва тази гора и Бредфорд щеше да бъде с него.

— Когато чуеш полицейската кола да си тръгва — обърна се той към Джена — стани, протегни се, но не излизай. Не знам каква алармена система е инсталирал Александър тук.

— Много странно ме посреща твоята свободна страна, Михаил.

— Освен това не пуши.

— Благодаря.

— Няма защо.

Хейвлок съзнателно натисна клаксона, преди да излезе от колата — резкият остър звук лесно можеше да се обясни. Нямаше кучета. Той се упъти към полицейската кола пред себе си, надявайки се, че клаксонът ще изиграе ролята си, преди да е стигнал до нея. Така и стана: вратата на къщата се отвори и в рамката застана униформена прислужница, която погледна навън.

— Здравей, Маргарет! — извика Майкъл през колата на патрулиращия полицай. — Идвам веднага. — След това погледна полицая и видя, че той е обърнал глава към входната врата и си е направил съответните изводи. — Благодаря ви много, полицай Люис — каза той и извади банкнота от джоба. — Бих искал да…

— О, не, сър, но въпреки това ви благодаря. Приятна вечер, сър — полицаят кимна усмихнато, включи на скорост и замина.

Хейвлок махна с ръка: нямаше кучета, нямаше полиция, оставаше единствено невидимата алармена система. Джена беше в безопасност, докато стоеше в колата. Той се изкачи по стъпалата към очакващата го на вратата прислужница.

— Добър вечер, сър — каза жената с отчетлив ирландски акцент. — Казвам се Инид, не Маргарет.

— Страшно се извинявам.

— Мистър Александър ви очаква. Не съм чувала за Маргарет; момичето преди мен се казваше Гретхен. Изкара четири години и нека Бог даде мир на душата й.

Влязоха в библиотеката, чиито стени бяха покрити с ламперия и шкафове с книги. Реймънд Александър се надигна от креслото, в което седеше, и посрещна Майкъл с протегната ръка. Движенията му бяха много пъргави за внушителната му фигура. Имаше ангелско лице с ясни зелени очи и пищна разбъркана коса, която съумяваше да остане по-тъмна, отколкото годините нормално позволяваха. Верен на анахроничния си стил на живот, той беше облечен в дълъг червен кадифен халат — нещо, което Хейвлок не беше виждал от юношеските си години в Гринуич, Кънектикът.

— Майкъл, как си? Мили Боже, май станаха четири, не, пет години! — извика журналистът с отсечен висок глас.

— И виждам, че са ти се отразили добре, Реймънд. Изглеждаш страхотно.

— Но не и ти! Извинете ме, млади човече, но приличате на нещо, което една от котките ми би оставила навън. Мисля, че оттеглянето не ти понася. — Александър пусна ръката на Хейвлок и бързо вдигна двете си ръце с дланите напред: — Да, знам за това! Опитвам да съм в течение, когато приятелите ми трябва да отговарят на въпроси. Налей си нещо, знаеш правилата в тази къща, а и изглеждаш като човек, който има нужда да пийне.

— Благодаря, ще се възползвам — каза Майкъл и се отправи към познатото му барче до стената.

— Предполагам, че ще изглеждаш по-добре, ако се наспиш…

И понеже фразата му даваше необходимия повод, Майкъл седна срещу журналиста и му разказа историята на убийството в Ню Йорк и как Държавният департамент е организирал полет за него от Лондон в четири часа сутринта британско време.

— Прочетох за това тази сутрин — поклати глава Александър. — И, естествено, си помислих за тебе поради сходството в имената, но, разбира се, го отхвърлих като нелепо. Точно ти, с твоето досие? Да не би да са ти откраднали старата служебна карта?

— Не, била е фалшифицирана, поне така мислим. Във всеки случай тези два дена ми се сториха безкрайни. Имаше един момент, когато си помислих, че отивам в затвора.

— Е, сигурно, че нямаше да те доведат по този начин, ако се бяха допитали до Антон.

Само най-близките приятели на Матиас го наричаха по чешкото му първо име и понеже Майкъл знаеше това, думите му го изненадаха. Те променяха реда в сценария на Хейвлок и щеше да бъде неестествено да не се поинтересува. Сега Бредфорд отиваше на второ място, а Матиас на първо.

— И аз си зададох същия въпрос — отговори Хейвлок с нормален тон, като въртеше чашата в ръка. — Реших, че е много зает. Всъщност смятах да те попитам: знаеш ли дали е във Вашингтон? Бих искал да се отбия при него, но разполагам с ограничено време. Трябва да се връщам в Лондон, а ако му се обадя… е, познаваш Антон. Ще настоява да остана ден-два.

Александър се наведе напред в креслото си и на интелигентното му лице се изписа загриженост.

— Значи не знаеш?

— Какво да знам?

— Дявол да го вземе, параноята на това правителство отива прекалено далече! Та той за теб е почти баща, а ти си му като син! Вие двамата знаете подробностите на хиляди тайни операции, а те дори не са ти казали.

— Какво е трябвало да ми кажат?

— Антон е болен. Съжалявам, че се налага да го чуеш от мен, Майкъл.

— Колко е сериозно?

— Носят се слухове, че наистина е сериозно, дори фатално. Очевидно той знае какво е състоянието му, но в негов стил, най-малко мисли за себе си. Когато Департаментът разбра, че съм научил, той ми изпрати бележка, с която ме заклева да пазя тайна.

— А ти как научи?

— Едно от онези странни неща, които се случват, без да им обърнеш внимание, а после се замисляш. Поканиха ме на прием в Арлингтън преди няколко седмици — знаеш колко силно ненавиждам тези изтощителни състезания по словесна издръжливост, но домакинята е близка приятелка на покойната ми съпруга.

— О, съжалявам — прошепна Хейвлок, който съвсем смътно си спомняше жената на журналиста — тънко създание, което обичаше да се занимава с градини и подреждане на цветя. — Не знаех.

— Благодаря. Скоро ще станат две години.

— Разказваше за приема в Арлингтън.

— Да. И там за мое притеснение, една пияна жена буквално ме нападна. Е, ако беше хищник, решила на всяка цена да завърши със сексуална връзка, бих разбрал, че я интересуват по-привлекателните мъже, които присъстваха, но случаят явно не беше такъв. Оказа се, че жената има семейни проблеми от много необичаен характер. Съпругът й, армейски офицер, отсъствал от дома — разбирай, от брачното ложе — три месеца и никой в Пентагона не й казвал къде се намира. Тогава се престорила на болна, макар да се съмнявам това особено да я е затруднило — и по този повод му дали домашен отпуск по спешност. Когато се прибрал, настояла да узнае къде е бил и какво е правил — сиреч замесена ли е друга жена. Той отказал да й даде каквото и да било обяснение и когато заспал, тя претърсила дрехите му и намерила пропуск за обект, за какъвто никога не била чувала. Впрочем и аз самият не бях чувал. Събудила го и го изправила пред уликата, а той, за да се защити, измънкал, че ставало дума за нещо, което е свръхсекретно. Някакво място, където бил доведен един много влиятелен човек и повече не можел да каже нищо.

— Антон? — прекъсна го Майкъл.

— Не се досетих за това до следващата сутрин. Последното, което ми каза, преди един благороден или може би похотлив гост да я отведе, беше, че страната трябва да знае за тези неща и че правителството се държи като Матушка Русия. На сутринта ми позвъни трезва и доста изплашена. Извини ми се за, както сама го нарече, „отвратителното си поведение“ и ме помоли да забравя всичко, което ми е казала. Аз от своя страна проявих разбиране и отговорих, че инстинктите й не са я излъгали, понеже не аз съм човекът, към когото би трябвало да се обърне, и че има други, които ще й свършат по-добра работа. Разговорът завърши с думите й, че съпругът й може да пострада и обещаващата му военна кариера да отиде по дяволите. Това беше всичко.

— Как така? Откъде разбра, че е ставало дума за Матиас?

— По стечение на обстоятелствата същата сутрин прочетох във „Вашингтон Поуст“, че Антон продължава почивката си и няма да се появи пред Сенатската комисия по външните работи. Мислех си за жената и онова, което ми беше казала… както и колко рядко се отказва Антон от възможността да бъде показан в хрониката от Сената. И изведнъж ми хрумна „А защо не?“. Подобно на тебе, аз също знам къде прекарва всеки свободен миг, който…

— Бунгалото в Шенандоа — прекъсна го Хейвлок в пристъп на deja vu^[2].

— Точно така. Реших, че ако информацията е вярна и той си дава няколко допълнителни дни почивка, бихме могли или да отидем на риба, или да поиграем любимия му шах. Също като тебе и аз имам телефонния му номер, така че му позвъних.

— И не беше там — каза Майкъл.

— Не, не ми казаха точно това — поправи го журналистът. — Обясниха ми, че не може да се обади в момента.

— На онзи телефон?

— Да… на онзи телефон. На личния му телефон.

— На телефона, на който не отговаря никой, ако той не е там?

— Да — Александър вдигна чашата с бренди и отпи.

На Хейвлок му идваше да започне да крещи. Изпитваше желание да се втурне към достолепния журналист и да го разтърси: Продължавай! Продължавай, разкажи всичко! Вместо това тихо отрони:

— Това сигурно те е шокирало?

— А тебе не би ли те шокирало?

— Разбира се. — Така и стана. Не можеш ли да го видиш в очите ми? — Какво направи после?

— Първата ми задача беше да позвъня на Зелиенски. Помниш стария Леон, нали? Винаги когато Матиас отива в Шенандоа, той кани Зелиенски на вечеря… Това им е навик от години насам.

— И свърза ли се с него?

— Да, и той ми каза нещо крайно странно. Каза, че от месеци не е виждал Антон и че Матиас вече не отговаря на позвъняванията му и че според него нашият велик приятел повече няма време за долината.

Сега Майкъл разбра, че странното му усещане отпреди малко не е било измама. После си спомни.

— Ти също си приятел със Зелиенски, нали?

— Нас ни свързва главно Антон. Връзката ни до голяма степен е подобна на нашата с теб. Той идва от време на време на обяд и партия шах. Никога на вечеря, защото не обича да пътува с кола нощем. Но това, което исках да кажа, е, че Матиас не посещава вече единственото място, където би могъл да отдъхне. Изобщо не мога да си представя, че няма да се види със стария Леон. В края на краищата Леон му позволява да спечели някоя и друга партия шах.

— Не мога да допусна, че си оставил нещата така.

— Прав си, не се примирих. Обадих се в кабинета на Антон и поисках да говоря с първия му съветник. Подчертах, че очаквам да ме свържат с някого, който е упълномощен да представлява държавния секретар в негово отсъствие, тъй като поводът, по който се обаждам, е сериозен. И можеш ли да си представиш с кого ме свързаха?

— С кого?

— Емъри Бредфорд. Помниш ли го? Бредфорд „бумеранга“, бичът на войнолюбците, чийто говорител беше едно време. Стана ми много интересно, защото всъщност аз му се възхищавам, че намери смелостта да се обърне на сто и осемдесет градуса, макар винаги да съм считал, че Матиас ненавижда цялата тази пасмина. Ако проявяваше съчувствие, то беше по-скоро към онези, които паднаха сред пламъците, защото не се промениха.

— Какво ти каза Бредфорд? — Майкъл толкова силно стискаше чашата, че тя можеше да се строши в ръцете му.

— Питаш какво ми каза, след като му обясних моята версия за случилото се? Аз, естествено, не споменах онази жена и Бог ми е свидетел, че това не се наложи. Бредфорд изпадна в шок. Той започна да ме умолява да не казвам на никого, да не пиша нищо и обеща, че Матиас сам щял да ми се обади. Съгласих се и същия ден следобеда получих по куриер бележка от Антон. Изпълнявах молбата му… до днес. И за миг не мога да допусна, че той би искал да те изключи от кръга на посветените.

— Просто не знам какво да кажа. — Хейвлок престана да стиска чашата и пое дълбоко дъх, оставяйки журналиста да интерпретира реакцията му както пожелае. Но за Майкъл това беше прелюдия към един въпрос — най-важния от всички, които беше задавал през живота си: — Помниш ли името на обекта, където е бил изпратен съпругът на онази жена? Спомена, че не си чувал за него преди.

— Да — каза Александър и изучаващо огледа Хейвлок. — Но никой не знае, че го знам. Нито откъде го знам.

— Ще ми го кажеш ли? Давам ти дума, че никой никога няма да разбере кой е моят източник на информация.

— За какво ти е, Майкъл?

Хейвлок не отговори веднага и след малко се усмихна.

— Може да реша да му изпратя плодове. И писмо, разбира се.

Журналистът кимна, също се усмихна и отговори:

— Мястото се нарича остров Пуул, някъде около брега в Джорджия.

— Благодаря.

Александър забеляза празната му чаша.

— Я виж, и двамата имаме нужда. Налей си пак, а докато си там, налей и на мен. Помниш ли? Това също е част от правилата.

Майкъл стана, поклати глава все още усмихнат въпреки напрежението, което усещаше.

— С удоволствие ще ти налея, но аз трябва да тръгвам. — Той взе чашата на журналиста. — Трябваше да бъда в Маклийн още преди час.

— Тръгваш ли? — възкликна старият боен кон и извил вежди, се извърна в стола. — Не спомена ли за някаква информация от Лондон, с която смяташе да платиш някои от най-добрите ястия, които някога си опитвал, млади човече?

Хейвлок се изправи пред облицования с мед бар и наля бренди.

— Разсъждавах по този въпрос по пътя насам — каза той замислено. — Май постъпих прибързано.

— Ще ми развалиш удоволствието — каза Александър, засмивайки се.

— Е, зависи само от тебе. Става дума за сложна, дълбоко засекретена операция на разузнаването, която по мое мнение няма да ни донесе нищо. Да разказвам ли по-нататък?

— Веднага спри, скъпи момко! Не си попаднал, на когото трябва; няма да се докосна до тази история, защото се придържам към максимата на Антон: осемдесет процента от цялото разузнаване е като партия шах, разигравана от идиоти, за да се достави удоволствие на умствено недоразвити параноици!

* * *

Майкъл се качи в колата и усети лека миризма на цигарен дим.

— Пушила си — каза той.

— Чувствах се като малко момче в лозето — отвърна Джена, свита на пода. — Какво се разбра за Бредфорд? Ще го повика ли приятелят ти при себе си?

Хейвлок завъртя ключа на запалването, включи на скорост и зави по алеята към изхода.

— Вече можеш да се изправиш.

— Какво стана с Бредфорд?

— Ще го оставим малко да се поизпоти.

Джена изпълзя на седалката и впи поглед в него.

— Какво говориш, Михаил?

— Ще трябва да пътуваме през цялата нощ, после да починем за малко сутринта и отново да продължим. Искам да пристигнем там утре късно следобед.

— Къде да пристигнем, Боже мой?

— Едно място, наречено остров Пуул, където и да се намира то.