Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (22)

22

Строен човек на средна възраст и с дълга черна коса отвори вратата на телефонна кабина на пресечката на 116-а улица и „Ривърсайд Драйв“. Влажният сняг полепваше по стъклото на кабината и правеше почти невидими въртящите се червени светлини на полицейските коли една пряка по-нагоре. Той пусна монета, набра 0, после още пет цифри, изчака да чуе втория сигнал и отново набра номера. Секунда по-късно в жилищната част на Белия дом иззвъня телефон.

— Да?

— Г-н президент?

— Емъри? Какво стана?

— Нищо. Той е мъртъв. Застрелян.

Тишината откъм Белия дом се нарушаваше само от дишането на Беркуист.

— Кажи ми какво се е случило — каза президентът.

— Бил е Хейвлок, но името не беше съобщено правилно. Можем да отречем съществуването на подобно лице сред служителите на Департамента.

— Хейвлок? Във…? О, Господи!

— Не знам всички детайли, но знам достатъчно. Полетът се забави заради снега и обикаляхме над „Ла Гуардия“ почти час. Когато успях да се добера тук, се беше събрала тълпа, имаше полицейски коли, малко журналисти и линейка.

— Преса?

— Да, сър. Хенделман е фигура тук. И не само защото е евреин, оцелял след „Берген-Белсен“, а заради положението му в университета. Уважаван е, дори почитан.

— О, Боже… Какво успя да научиш? Как го научи? Надявам се, че не са разбрали името ти?

— Не, сър. Използвах ранга си в Департамента и влязох в Местния полицейски участък. Детективът, занимаващ се със случая, се съгласи да сътрудничи. Стана ясно, че Хенделман е имал уговорено посещение на студентка от горните курсове, която на два пъти се връщала при сградата, преди да се реши да позвъни на домоуправителя. Двамата се качили до апартамента на Хенделман, видели, че вратата не е заключена, влезли и го намерили. Домоуправителят позвънил в полицията и когато полицаите дошли, признал пред тях, че е пуснал да влезе човек, който се идентифицирал като служител на Държавния департамент. Лицето заявило, че се казва Хавилич; той не си спомня първото му име, но заявява, че се е легитимирал със служебната си карта. В момента полицията е все още в апартамента на Хенделман, като се опитва да снеме отпечатъци и търси улики за анализ като влакна от дрехи и кръв.

— Подробностите станаха ли публично достояние?

— В този град това не може да се отлага. Откритото до момента беше предоставено на пресата преди двайсет минути. Не беше възможно да се намеся даже и да исках. Но засега не се налага Департаментът да обяснява каквото и да е — ние можем да опровергаем.

Президентът замълча и след малко каза:

— Когато това се наложи, Държавният департамент ще съдейства максимално на органите. А до този момент искам да се подготви справка, предназначена за ограничен кръг лица, относно деянията на Хейвлок, откакто е напуснал правителствената служба. От нея трябва да личи безпокойството на правителството относно психическото му състояние, склонността му към убийства и… лоялността му. В интерес на националната сигурност справката да бъде изготвена като документ с поверително съдържание. Тя няма да стане достояние на обществеността.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Фактите ще бъдат разкрити, когато Хейвлок престане да бъде заплаха за интересите на тази страна.

— Сър?

— Индивидът е без значение — отговори тихо президентът. — Ковънтри, г-н помощник-секретар. „Енигма“… и Парсифал.

— Приемам логиката, сър, но не и допускането. Как можем да сме сигурни, че ще го заловим?

— Не ние него, а той ще ни намери и по-точно, ще намери тебе. Ако всичко, което научихме за Хейвлок, отговаря на онова, което сме убедени, че знаем за него, той не би убил Джейкъб Хенделман, без да има някаква изключителна причина за това. А той никога не би го убил, ако не знае къде Хенделман е изпратил жената на име Карас. И когато стигне при нея, ще научи и за тебе.

Бредфорд не отговори веднага; дъхът му направо се усещаше.

— Да, разбира се, г-н президент.

— Връщай се тук колкото можеш по-бързо. Трябва да сме готови… ти трябва да си готов. Ще разпоредя да върнат обратно двама от остров Пуул. Ще те посрещнат, затова остани на летището, докато не пристигнат.

— Да, сър.

— Сега, изслушай ме внимателно, Емъри. Ще дам недвусмислени указания и съвсем ясно обяснение. С президентска заповед ще ти бъде зачислена денонощна охрана — животът ти ще бъде в техните ръце. Причината: преследван си от убиец, който е продал правителствени тайни на врага. Това са думите, които ще използвам аз, но твоите думи ще бъдат други. Ти ще използваш жаргона на „Консулски операции“: Хейвлок е „неспасяем“. Всеки час в повече, докато е жив, означава един час повече опасност за нашите оперативни работници.

— Разбирам.

— Емъри?

— Сър?

— Преди всичко това да ни се стовари на главата, аз на практика не те познавах, във всеки случай, не лично — каза с тих глас президентът. — Каква е ситуацията в дома ти?

— У дома?

— Той ще те потърси там. Има ли деца у дома ти?

— Деца? Не, няма деца. По-големият ми син е в колеж, а малкият учи в пансион.

— Не знам защо мисля, че съм чувал от някого, че имаш дъщери.

— Две. Те са при майка им. В Уисконсин.

— Ясно. Не знаех. Имаш ли друга съпруга?

— Имаше. Пак две. Но не за дълго.

— Значи в дома ти не живеят жени?

— Често има, но не в момента. И съвсем малко през последните четири месеца.

— Разбирам.

— Живея сам. Обстоятелствата са оптимални, г-н президент.

— Да, струва ми се, че наистина са.

* * *

С въжетата, които висяха по стените на камионетката, те завързаха шофьора за волана, а Кохоутек за скамейката.

— Превържи с нещо ръката му — каза Майкъл. — Искам да остане жив. Защото държа някой да му задава въпроси.

Джена намери някакво шалче в жабката. Издърпа ножа от огромната ръка на стария планински бик, разкъса тъканта на две и умело направи превръзка, спирайки кръвотечението както от порезната рана, така и от дупката при китката.

— Ще издържи три-четири часа — отбеляза тя. — След това просто не знам. Ако се свести и я разкъса, може да свърши от загуба на кръв… Но след това, което научих, няма да прочета молитва.

— Някой ще го намери. Ще ги намери. Ще забележи този камион. След около час ще се развидели, а „Фор Форкс Пайк“ е междуселищен път. Седни за момент. — Хейвлок запали двигателя и през крака на пазача натисна педала на съединителя, за да включи на скорост. Преборвайки се с вързания за волана мъж, той прекара камиона напречно на пътя. — О’кей, сега да се махаме.

— Не може да ме оставите тук! — изплака пазачът. — Боже Господи!

— Ходил ли си до тоалетната?

— Какво?

— Надявам се, че си ходил, защото ще е по-добре за теб.

— Михаил?

— Да?

— Радиото. Може да се появи някой и да го освободи. Ще може да го използва. А ние се нуждаем от всяка минута.

Хейвлок взе автоматика 45-и калибър от седалката и удари няколко пъти с дебелата му обла дръжка по различните циферблати и превключватели, докато не остана нищо друго, освен натрошено стъкло и напукана пластмаса. Накрая дръпна микрофона, скъса проводниците, отвори вратата на кабината и погледна Джена.

— Ще го оставя на габарити, за да не се блъсне някой в него — каза той и бутна напред облегалката на седалката, за да й направи път. — Остава ни още едно нещо. Ела.

Вятърът издухваше снега по „Фор Форкс Пайк“, макар че в тревата покрай банкета бяха се натрупали малки преспи. Майкъл подаде автоматика на Джена и прехвърли в дясната си ръка ламата.

— Другият ще вдигне много шум — продължи той. — Вятърът може да го отнесе към фермата. Стой тук.

Той изтича до задницата на камионетката и стреля по веднъж в двете задни гуми. След това заобиколи и направи същото с предните. Колата неуверено се заклати и след малко се отпусна на пътя. За да се разчисти магистралата, трябваше да бъде изтеглена на тревата, но едва ли щеше да отиде по-далече оттам. Той прибра ламата в джоба си.

— Дай ми сега другия — каза той на Джена и издърпа ризата от панталона си.

Тя му го върна.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще го избърша. Не че има кой знае какво значение, защото отпечатъците ни са навсякъде по камиона, но там могат и да не ги потърсят, а върху пистолета ще ги потърсят непременно.

— Е, и?

— Разчитам, че нашият шофьор, за да защити себе си, ще се развика, че не е негов, че е на неговия работодател — твоя домакин Кохоутек.

— Балистичната експертиза — каза Джена, кимвайки. — Ще направят справка в архива.

— Може би и нещо друго. Фермата ще бъде преобърната наопаки, а след това сигурно ще се поровят и в земята. И тогава може да разкрият убийства, за които изобщо не са подозирали. — Той хвана автоматика през ризата си, отвори вратата на камионетката и го хвърли назад през предната седалка.

— Ей, за Бога, моля ви! — извика шофьорът, като се извиваше, за да се освободи от въжетата. — Освободете ме, а? Не съм ви направил нищо! Ще ми лепнат десет години!

— Отнасят се много по-добре с онези, които се съгласят да дадат свидетелски показания. Помисли за това. — Хейвлок затръшна вратата и бързо се върна при Джена. — Колата е на около четвърт миля от другата страна на пътя. Добре ли си?

Тя го погледна, по косата й бяха полепнали снежинки, лицето й беше мокро, но очите й блестяха.

— Да, скъпи, добре съм… Не знам къде се намираме в този момент, но аз се чувствам у дома.

Той я хвана за ръката и те тръгнаха надолу по пътя.

— Върви по средата, за да се заличават стъпките ни.

* * *

Тя седеше близо до него, беше мушнала ръката си под неговата и от време на време отпускаше глава на рамото му, докато той караше.

Бяха разменили само няколко думи, но мълчанието не ги притесняваше; бяха твърде изморени и прекалено изплашени, за да разговарят разумно в момента. Това състояние им беше познато — знаеха, че тишината ще им върне душевното равновесие.

Майкъл помнеше думите на Кохоутек и избра пътя на север — към платената магистрала „Пенсилвания“, а после потегли в източна посока към Харисбърг. Старият моравец се оказа прав — ветровете бяха издухали широкото платно на магистралата, а снегът беше сух и някак си безтегловен. Въпреки лошата видимост Майкъл поддържаше висока скорост.

— Това главният път ли е? — попита Джена.

— Да, това е щатската магистрала.

— Дали е разумно да се движим по нея? Ако открият Кохоутек преди зазоряване, ще изпратят патрулиращи коли по магистралата.

— От негова гледна точка ние сме последните хора на земята, които полицията трябва да залови. Знаем какво представлява фермата му. Той ще протака, ще измисли някаква история с нападение, ще каже, че е бил взет за заложник и ще се представи за жертва. А и горилата му ще мълчи, докато има избор или докато не извадят досието му. Едва тогава ще започне да се пазари. Мисля, че няма от какво да се опасяваме.

— Ти говориш за полицията, скъпи — каза Джена и нежно го погали по ръката. — Ами ако не е полицията? Иска ти се да е полицията, затова се опитваш да се убедиш сам себе си. Но ако е някой друг? Например фермер или шофьор на цистерна, превозваща мляко? Мисля, че Кохоутек би платил много, само и само да се прибере у дома си, без да му се случи нищо.

Майкъл я погледна в тъмнината, която индикаторите на таблото неуспешно се опитваха да разсеят. Очите й бяха изморени, с тъмни кръгове около тях, погледът й все още не можеше да се освободи от изживяния страх. Но въпреки изтощението и ужаса тя мислеше… и то по-добре от него. Може би се дължеше на това, че е преследвана много повече и много по-наскоро от него. Най-важното за нея бе да не изпада в паника; тя знаеше колко е важен самоконтролът дори когато болката и страхът обхванат цялото ти същество. Той се наклони към нея и докосна с устни лицето й.

— Ти си великолепна — прошепна той.

— Изплашена съм — отвърна тя.

— И освен това си права. Има една детска песничка, в която се казва, че когато силно поискаш нещо, то се сбъдва. Лъжа е, разбира се, на която могат да се хванат само деца, но и аз много разчитах на това, надявах се така да стане. Шансовете полицията да намери Кохоутек или да го намери някой, който да съобщи на полицията, са около седемдесет на трийсет. В полза на противното. Ще отбием на следващия изход от магистралата и ще потеглим на юг.

— Накъде? Къде отиваме?

— Най-напред отиваме там, където ще можем да починем и да не сме на път. И най-вече, без да се налага да бягаме.

* * *

Тя седеше на стол до прозореца на мотелската стая. Слънцето се издигаше на хоризонта над планината Алегени. Жълтите му лъчи подчертаваха златото в пищната руса коса, пръснала се по раменете й. Тя го поглеждаше, после отново извръщаше лице, за да затвори очи; думите му бяха твърде болезнени на светло.

Той свърши, но не можеше да се освободи от терзаещата го истина на признанието, че се е съгласил да бъде нейният екзекутор. Беше убил своята любима и любовта му също беше умряла.

Джена се надигна от стола и се изправи мълчаливо до прозореца.

Хейвлок стоеше също прав в другия край на стаята и я наблюдаваше, просто не можеше да отмести поглед от нея. И за пореден път усети как потокът на времето го подхваща, за да го върне някъде назад, сред мъглявите образи на онзи натрапчив, преследващ го сън, от който не можеше да се отърве. Все същите образи и същите запечатали се в съзнанието му спомени, които се беше опитал да изтласка от живота си, но те отново и отново се надигаха и го връхлитаха, за да запалят пожар в главата му, когато им позволеше, въпреки волята си, да излязат изпод земята. Какво остава, когато изчезне паметта, мистър Смит? Нищо, разбира се, но колко често бе искал да потъне в забравата и да няма повече видения или спомени! Просто да се примири с душевната празнота, но да се отърси от болката. И ето, беше минал през кошмарния неспокоен сън, за да се върне към живота в същия момент, когато сълзите бяха измили омразата в очите на Джена. Но тази реалност беше много крехка и предстоеше тепърва да бъдат сглобени парчетата.

— Трябва да разберем защо — каза Майкъл. — Брусак ми разказа какво се е случило с тебе, но има празнини, които не можах да разбера.

— Не съм й разказала всичко — поясни Джена, разсеяно гледайки снежния пейзаж навън. — Не, не съм я лъгала, просто не й казах всичко. Страх ме беше, че няма да ми помогне.

— Какво не й каза?

— Името на човека, който дойде да говори с мен. Работил е за правителството на твоята страна в продължение на дълги години. Струва ми се, че в миналото е бил противоречива фигура, но все още е уважаван. Най-малкото, бях чувала за него.

— Кой е той?

— Един мъж на име Бредфорд. Емъри Бредфорд.

— Боже Господи… — Хейвлок беше изумен. Бредфорд беше име от миналото, от тревожното минало. Бе една от политическите комети, издигнали се в небосклона заедно със звездата на Кенеди, и си беше създал съмнително име по време на управлението на Джонсън. Когато кометите избледняха в небесата над Вашингтон, насочвайки се към международни банки и различни фондации, към престижни адвокатски кантори и заседателните зали на големите компании, Бредфорд остана не толкова почитан и определено не толкова влиятелен — там, където се водеха политическите битки. И никой не разбра защо. Дори да е махнал с ръка на личното богатство, оставаха още хиляди други неща, които можеше да направи, но се отказа да го стори. Бредфорд, помисли си Майкъл и името отекна в главата му. Наистина ли през всички тези години Бредфорд беше тъпкал на място, просто чакайки следващата версия на Камелот, която да го изведе в нова орбита на славата? Изглежда, беше точно така. След като е установил контакт с Джена в Барселона, значи е бил и сред най-посветените в измамата при Коста Брава, една измама, която отиваше много по-далече от него и Джена — двамата нещастни любовници, насъскани един срещу друг. Измама, която свързваше неизвестни хора в Москва с влиятелни фигури сред ешелоните на правителството на Съединените щати.

— Познаваш ли го? — поинтересува се Джена, продължавайки да гледа безучастно през прозореца.

— Не лично. Никога не сме се запознавали. Но ти си права, той беше противоречива фигура и почти всички го познават. Последното, което чух за него, е, че е станал помощник държавен секретар в Департамента, който се старае да стои в сянка, но има доста висока репутация. И той ти е казал, че работи в „Кон Оп“, Мадрид?

— Той спомена, че изпълнява специална задача за „Консулски операции“ във връзка с кризисна ситуация, която имаше отношение към вътрешната сигурност.

— Мен ли имаше предвид?

— Да. Показа ми копия на документи, открити в депозитна касета в Рамблас — Джена се обърна към него. — Спомнящ ли си, когато няколко пъти ти ми казваше, че се налага да пътуваш до Рамблас?

— Казах ти също, че тази касета служи като пощенска кутия за връзка с Лисабон. Няма значение, това е манипулация.

— Но ти трябва да разбереш. Аз бях запомнила името Рамблас.

— О, те са се погрижили за това. За какви документи спомена?

— Инструкции от Москва, които можеха да бъдат предназначени само за тебе. Дати и маршрути, напълно съвпадащи с местата, където сме били. Освен това кодове — и ако те не бяха автентични, значи никога не съм виждала руски шифър.

— Същите материали, които дадоха и на мен — каза Хейвлок и усети, че трудно сдържа гнева си.

— Да, разбрах това, когато ми разказа какво са ти показали в Мадрид. Не всичко съвпада, разбира се, но много от документите и голяма част от информацията, с която са те запознали, показаха и на мен. Дори и радиото в стаята на хотела.

— Морската честота? Тогава помислих, че проявяваш небрежност, но така или иначе ние изобщо не слушахме там радио.

— Когато видях всичко това, част от мен умря — призна Джена.

— Когато открих ключа в чантичката ти и — понеже бях вече прочел от секретната поща в Мадрид — той наистина се оказа от кабина за багаж в летище, повече не можех да стоя в една стая с тебе.

— Точно така! Едно последно доказателство и за двама ни. Промених се, но не можех да се насиля да остана същата. А когато ти се върна от Мадрид, и ти беше променен. Изглеждаше, сякаш нещо силно те дърпа в няколко посоки едновременно, но имаш единствен ангажимент и това не бях аз, не бяхме ние двамата. Ти се беше продал на Съветите по съображения, които не можех да разбера… Дори се опитах да разсъждавам логично и си мислех, че след трийсет години се е обадил баща ти… и по-странни неща са се случвали. Или че възнамеряваш да се скриеш някъде без мене — един предател, който се превръща в двоен агент. Разбирах само, че каквото и да става в този момент, то ще стане без мое участие. — Джена отново се обърна към прозореца. След малко продължи с глас, който едва се чуваше: — Тогава Бредфорд отново ми се обади, този път беше изпаднал в паника, почти беше загубил контрол. Каза ми, че току-що са прехванали заповед на Москва за моето ликвидиране. Ти трябвало да ме заведеш в клопката и планът бил това да стане същата вечер.

— В Коста Брава?

— Не, той изобщо не спомена Коста Брава. Каза само, че някакъв мъж щял да ми се обади около шест вечерта, когато нямало да те има, който щял да използва фраза или описание, което да разпозная като изхождащо единствено от тебе. Този човек щял да ми каже, че ти не си могъл да се свържеш с мен по телефона, но аз трябвало да взема колата и да тръгна по брега към Вилануева, където ти си щял да ме чакаш при фонтана на площада. Но нямало да бъдеш там, защото нямало да стигна до града. Щяла съм да бъда премахната по пътя.

— Аз ти споменах, че отивам във Вилануева — каза Майкъл. — Беше част от плана на „Кон Оп“. След като си знаела, че трябва да съм на двайсет мили на юг по служба, щяла си да имаш време да се качиш до плажа Монтебело в Коста Брава. Това е трябвало да бъде последното доказателство срещу тебе. Аз трябваше да стана свидетел на това… всъщност поисках го сам, но се молех на Бога да не отидеш на този плаж.

— Всичко съвпада, всичко е било нагласено да съвпадне — извика Джена. — Бредфорд ми каза да замина, ако онзи човек се появи. Във фоайето на хотела щяло да бъде и друг американец, със задача да наблюдава как се развива операцията на КГБ. Те двамата щели да ме отведат в консулския отдел.

— Но ти не замина с тях. Жената, която видях, не си била ти.

— Не можах. Изведнъж разбрах, че не мога да имам доверие на никого… Спомняш ли си инцидента в кафенето при Пасео Изабел нощта, преди да заминеш за Мадрид?

— Пияният — каза Майкъл, който помнеше случилото се много добре. — Той се блъсна в тебе, просто падна върху тебе, а след това настоя да ти целуне ръка. Направо те беше награбил.

— Смяхме се на това. И на тебе ти беше по-смешно.

— Два дни по-късно не ми беше толкова смешно. Убеден бях, че именно тогава са ти предали ключа за кабината на летището.

— За който аз изобщо не подозирах.

— И който намерих в чантичката ти, защото Бредфорд го е сложил там, докато е бил в хотелската стая, а аз съм бил в Мадрид. Предполагам, че си го оставила за малко сам.

— Бях направо шокирана от онова, което ми разказа. Сигурно е имал възможност да го направи.

— Това обяснява радиото, морската честота… И какво искаше да ми кажеш за пияния?

— Той беше другият американец във фоайето на хотела. Но защо беше там? Кой беше той? Качих се обратно колкото можах по-бързо.

— Той не те ли видя?

— Не, качих се по стълбището. Без да знам защо, изплаши ме лицето му. Може би защото беше се престорил, че е друг човек… не, не знам. Но знам, че очите му ме разтревожиха — в тях имаше гняв, но той не се оглеждаше. Той изобщо не наблюдаваше фоайето на хотела за хората на КГБ, а неспокойно поглеждаше часовника си. Тогава изпаднах в паника… бях объркана, бях наранена повече от всеки друг път в живота ми. Ти беше решил да ме оставиш да умра и аз изведнъж усетих, че не мога да им вярвам.

— И се върна обратно в стаята си?

— Господи, не, разбира се — там щях да съм като в капан. Качих се до моя етаж, но останах на стълбищната площадка и се опитах да се ориентирам какво става. Помислих дори, че изпадам в истерия, че съм твърде изплашена, за да действам логично. Защо не вярвах на американците? Почти бях взела решение отново да сляза, когато чух гласове по вътрешния коридор. Открехнах леко вратата… и разбрах, че съм била права да постъпя както направих.

— Искаш да кажеш, че са тръгнали след теб?

— Не, бяха използвали асансьора. Бредфорд почука няколко пъти на вратата на стаята ми и докато чукаше, другият мъж — пияният от кафето — извади пистолет. След като не получиха отговор, те изчакаха да се убедят, че са сами в коридора. И тогава с един ритник мъжът с пистолета изкърти вратата и те се втурнаха вътре. Не беше действие на хора, дошли да спасяват някого. Избягах.

Хейвлок се опитваше да мисли, докато я наблюдаваше. Имаше толкова много двусмислености… двусмисленост? Започваше ли вече да се очертава силуетът на човека, който бе използвал кодовата дума, „Двусмисленост“?

— Как взеха куфара ти? — поинтересува се той.

— Ако съдя по описанието ти, това наистина е бил един стар мой куфар. Последният ми спомен за него е, че просто го оставих в сутерена на апартамента, който бях наела в Прага. Всъщност може ти сам да си го свалил долу.

— КГБ сигурно го е намерило.

— КГБ?

— Някой от КГБ.

— Да, ти спомена това, нали? Трябва да е някой.

— Каква беше фразата или описанието, използвано от мъжа, който ти е позвънил по телефона?

— Отново Прага. Каза ми, че имало калдъръмен вътрешен двор в центъра на града.

— Veřejná mistnost — потвърди Майкъл, кимайки. — Съветската полиция в Прага. Те знаят за него. В отчета, който изпратих във Вашингтон, описах как си се измъкнала от онова място, колко великолепно си се справила. И как едва не получих сърдечен удар, докато те наблюдавах през един прозорец на третия етаж.

— Благодаря ти за оценката.

— Помниш ли за плановете, които правехме? За решението ни да се измъкнем от онзи вечен затвор?

— Ти искаше да преподаваш.

— История.

— И щяхме да имаме деца…

— Да ги изпращаме на училище…

— Да ги обичаме и да им се поскарваме.

— Обичам те…

— Михаил?

Първите им стъпки бяха плахи. Изведнъж те се хвърлиха един към друг и се прегърнаха, забравили за времето, за болката, за хилядите моменти на душевни терзания. И тогава дойдоха сълзите, измивайки последните прегради, издигнати от лъжците и хората, които им служат. Те все по-силно се притискаха един към друг и всеки разбираше защо трепери. После устните им се срещнаха неуверени, подпухнали, търсещи избавлението, което можеха да намерят. Разбираха, че отново са попаднали в стария вечен затвор, но в момента се чувстваха свободни.

* * *

Мечтата се бе сбъднала най-сетне и реалността вече не изглеждаше толкова крехка. Тя лежеше до него, лицето й докосваше рамото му, устните й бяха полуотворени, дъхът на дълбокото й равно дишане стопляше кожата му. И както толкова много пъти в миналото, косата й покриваше гърдите му — едно деликатно напомняне, че дори и насън тя продължава да е част от него. Той се обърна внимателно, за да не я събуди, и погледна лицето й. Тъмните сенки под очите й още не бяха изчезнали, но бяха избледнели и бледата кожа придобиваше нормалния си цвят. Щяха да минат дни, може би седмици, докато изчезне страхът в погледа. Но въпреки този страх в него личеше силата, която й бе помогнала да устои на огромното напрежение.

Тя помръдна, протегна се и слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, озари лицето й. Докато я наблюдаваше, той продължаваше да мисли за изживяното от нея, за това какви душевни сили е трябвало да събере, за да може да оцелее. През кои места бе минала? Кои хора й бяха помогнали и кои я бяха наранили? Толкова много въпроси и толкова много неща, които искаше да научи. Някъде дълбоко в него продължаваше да живее един неопитен юноша, който ревниво мислеше за неща, които не искаше да си представя, докато в друга част от съществото му се бе настанил човекът, създаден да оцелява, който знаеше много добре цената, която тя трябваше да плаща, за да остане жива в този объркан и толкова жесток свят. Отговорите ще дойдат с времето, постепенно или в изблици на спомени и огорчения, но той беше убеден, че не бива да ги провокира. Оздравителният процес не можеше да става насила, за да не тласне Джена назад към повторното изживяване на ужасите, което само щеше да ги удължи.

Тя отново помръдна и обърна лице към него. Дъхът й беше топъл. В този момент той осъзна абсурдността на мислите си. Защо беше забравил къде се намира… къде са те двамата сега? Имаше ли представа какво ще им бъде разрешено да направят? Как изобщо можеше да си позволи да мисли за неща, които изискват време, за да станат?

Джейкъб Хенделман беше мъртъв, а убиецът му — напълно идентифициран… и в този момент много добре известен на лъжците във Вашингтон. Преследването щеше да бъде организирано със съответната подготовка; той си представяше заглавията във вестниците: обичан от всички учен е брутално убит от побъркан бивш дипломатически служител, който се издирва за най-различни престъпления. Би ли повярвал някой на истината? Би ли допуснал някой, че един мил стар евреин, изстрадал ужасите на лагерите, в действителност е бил чудовище, заповядало в Лидице автоматите да открият стрелба? Беше лудост да мисли, че някой ще повярва!

Самата Брусак щеше да го презре, всички, на които би могъл да се опре, нямаше да го погледнат, нямаше да им помогнат с нищо. Не, не можеха да си позволят бавно да се възстановяват, защото сега всеки час беше от значение, а най-важна беше бързината на собствените им удари… на неговите удари. Той погледна часовника, беше три без петнайсет — три четвърти от деня бяха изтекли. Предстоеше им да обмислят плановете си… и да стигнат до лъжците през нощта.

Въпреки това те се нуждаеха от нещо. Нещо лично, само за тях — нещо, с което да притъпят болката, да заличат усещането, че наоколо всичко е крехко и нетрайно. И ако не откриеха това нещо, значи и останалото нямаше смисъл.

Той направи онова, за което беше мечтал, събуждайки се плувнал в пот, когато онзи сън отново го споходи, разбирайки, че това никога не може да се случи. Но ето сега това се бе сбъднало. Той прошепна името й и я върна от бездната на съня.

И сякаш никога не се бяха разделяли, тя протегна ръка към неговата. После се разсъни, погледна го с поглед, в който той просто се изгуби, без да проговори дума, отметна завивките, притисна голото си тяло до неговото и го обгърна с ръце.

Без да нарушават тишината, те усещаха как възбудата им бавно нараства. Усещаха нуждата от другия и някаква тревога, която не ги безпокоеше.

Любиха се още два пъти. Слънчевите лъчи вече не проникваха през прозореца, вместо тях навън се беше спуснало онова оранжево зарево, което предшества залеза. След малко седнаха в леглото, Майкъл запали цигарата й и двамата се засмяха тихо над начина, по който изразходваха енергията си, и над временното изтощение.

— Смяташ да ме зарежеш заради някой темпераментен самец в Анкара.

— Изобщо няма за какво да ми се извиняваш, скъпи… Михаил. Освен това не ми харесва как правят кафето.

— Какво облекчение е да науча това.

— Ти си чудесен — каза тя и докосна превръзката на рамото му.

— Просто съм влюбен. А има толкова много грехове, за които трябва да платя.

— Отнася се и за двама ни, не само за тебе. Недей да мислиш така. Аз също повярвах на лъжите. Невероятни лъжи, поднесени по невероятен начин. Макар да продължаваме да не знаем защо.

— Но знаем с каква цел, което отчасти отговаря на въпроса защо. За да ме отстранят, запазвайки контрола над мен, оставяйки ме под микроскопа.

— С цената на моето предателство, моята смърт? Има и други начини да се премахне един човек, който повече не е необходим.

— Като бъде убит? — кимна Майкъл, после се замисли и поклати глава: — Да, това безспорно е един от начините. Но в този случай е невъзможно да се сложи ръка на уличаващите доказателства, които той може да остави. Възможността подобен човек да скрие някъде такава информация често му запазва живота.

— Но сега те искат да те убият. След като са те обявили за „неспасяем“.

— Някой е променил решението си.

— Онзи, който е известен като „Двусмисленост“ — съгласи се Джена.

— Да. Каквото и да е онова, което знам — или което си мислят, че знам — то е сменено от нова, по-голяма заплаха, много по-голяма опасност за тях. И това отново е свързано с мен. С нещо, което съм открил или научил.

— Не разбирам.

— Това си ти — поясни Хейвлок. — Коста Брава. Операция, която трябва да бъде погребана.

— Съветската връзка?

— Това не знам. Коя беше жената на плажа? Защо е решила да отиде там? Защо това не беше ти — слава Богу, че не беше ти, но защо все пак не беше ти? Къде са искали да те отведат?

— В гроба, предполагам.

— Но ако е така, защо не са изпратили теб на онзи плаж? Защо не са възнамерявали да те убият там?

— Може би са усещали, че няма да искам да отида. А и нали не напуснах хотела заедно с тях!

— Те не са могли да знаят, че ще се случи така. Мислили са, че те държат в ръцете си — изплашена, шокирана, нуждаеща се от закрила. Най-същественото е, че изобщо не са споменали пред теб за Коста Брава, дори не са се опитали да те подготвят.

— Аз бих отишла там онази нощ… и щеше да бъде напълно достатъчно само да ми се обадиш. И те щяха да получат своята екзекуция, а ти щеше да си видял онова, на което са искали да станеш свидетел.

— Нещо не мога да разбера — Майкъл запали цигара този път за себе си. — И това е най-голямото несъответствие, защото онзи, който е планирал Коста Брава, е страхотен техник, експерт по черните операции. Сценарият е направо гениален, а отделни фази са сглобени с точност до секунди… Не, има нещо, което не се връзва!

Настъпи дълго мълчание. Неочаквано Джена го наруши:

— Майкъл — каза тя тихо, наклони се напред, затвори очи и се замисли. — Две операции — прошепна тя.

— Какво?

— Защо не допуснем, че са били проведени две операции, а не само една? — тя се обърна към него и очите й блестяха. — Първата е задействана в Мадрид, започвайки с уликите срещу мен, после е пренесена в Барселона, продължавайки с уликите и доказателствата срещу тебе…

— Но завесата е само една — поясни Хейвлок.

— Но след това тя е била разкъсана — настоя Джена. — На две части.

— Как?

— С прехващане на оригиналната операция — обясни тя. — От някой, който не е бил участник в първоначалния замисъл.

— И това е променило развитието й — започна да разбира той. — Тъканта е същата, но шевовете са в други места, за да направят крайния резултат различен. Различна завеса.

— Остава въпросът с каква цел — повтори тя.

— Целта е все същата: контролът — отговори Майкъл. — Но ти се измъкваш и контролът отива по дяволите. Брусак ми каза, че след Коста Брава е била разпратена шифрограма, в която се обявява издирването ти.

— Което е добре завоалирано — съгласи се Джена и изгаси цигарата си. — А това означава, че онзи, който е прехванал операцията, за да я промени, може и да не знае, че съм се измъкнала жива от Барселона.

— И така е било до момента, когато те видях и разказах на другите, че съм те видял — на онези, от които зависят някои неща. От този момент нататък и двамата е трябвало да умрем: единият, чрез типична черна операция от учебника — това съм аз. Другият — извън плана, защото хората, които санкционират тези неща, не знаят за него — чрез взривяване на кола в района на Кол де Мулине. Това си ти. И следите се загубват.

— Отново „Двусмисленост“?

— Никой друг не би могъл да го направи. Никой друг, освен човека, на когото е поверена тази парола, не би могъл да даде втората директива в онази операция на моста.

Джена отмести поглед към прозореца, зад който оранжевото зарево беше започнало да потъмнява.

— И все пак остават много неясни неща.

— Ще запълним някои от празнините, може би дори всичките.

— Имаш предвид Емъри Бредфорд, разбира се.

— И още един човек — отговори Хейвлок — Матиас. Преди четири дни се опитах да се свържа от Кан сюр Мер с него на частния му номер, който е известен на много малко хора. Не ми стана ясно защо, но той отказа да разговаря с мен. Дори не можеш да си представиш колко невероятно ми се стори това. Но той наистина не пожела да говорим и тогава аз си помислих най-лошото: човекът, когото чувствам като най-близък, се е отрекъл от мен. Но когато ми разказа за Бредфорд, започнах да мисля, че не съм бил прав.

— Какво искаш да кажеш?

— Да предположим, че Антон не е бил там. Защо не допуснем, че там са се настанили други хора и са сложили ръка на тайния му телефон?

— Бредфорд?

— И другите като него. Завръщането на политическите комети, които отново искат да се наместят в ешелоните на властта. Според списание „Тайм“ Матиас е излязъл в продължителен отпуск, но ако не е така? Ако най-достойният от американските държавни секретари е просто изолиран от света? Например в някоя клиника някъде, без възможност да съобщи за себе си?

— Но, Майкъл, това просто е неправдоподобно! Човек като него трябва да поддържа постоянен контакт с кабинета си. Нали се провеждат ежедневни оперативки, вземат се решения…

— Тези неща могат да се ръководят от помощници, известни на персонала в Департамента.

— Това е твърде нелепо.

— Може и да не е. Когато ми казаха, че Антон не желае да разговаря с мен, не можех да го приема за истина. Проведох втори разговор… с един възрастен човек, съсед на Матиас, с когото той се среща винаги когато отива в Шенандоа. Името му е Зелиенски и оказва благотворно влияние на Антон. Пенсионирал се професор, дошъл от Варшава преди много години. Те прекарват заедно на партия шах и говорят за миналото. Направо е като тоник за Матиас — съзнават го и двамата, особено Антон. Но когато позвъних на Зелиенски, той ми каза, че Антон не намерил време за него този път. Нямал време.

— Напълно е възможно, Майкъл.

— Но противоречи на принципите му. Матиас би намерил време, той не би се отрекъл от свой приятел, без да му предложи поне някакво обяснение, по същия начин, по който би постъпил и с мен. Това изобщо не е характерно за него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Помня думите на Зелиенски. Той ми каза, че е оставял бележки за Матиас, след което му се обаждали и изказвали съжалението на Матиас, че напоследък пътува до долината съвсем рядко. Но това не е истина, той беше там, когато позвъних. Или поне се предполагаше, че е. Това, което искам да кажа, е, че може и да не е бил там.

— Сега вече ти не си последователен — прекъсна го Джена. — Ако онова, което разказваш, е истина, тогава защо просто не са ти казали, че не е там?

— Не могат да кажат такова нещо. Използвах секретен телефонен номер, на който отговаря той и само той, ако е в имението. Но някой е вдигнал слушалката погрешка и се е опитал да я поправи.

— Някой, който работи за Бредфорд?

— Във всеки случай някой, който е част от заговора срещу Матиас, и аз не бих изключил Бредфорд. Има хора във Вашингтон, които тайно си сътрудничат с хора в Москва. Заедно създават Коста Брава, убеждават Матиас, че ти си съветски агент… писмото, което ми изпрати, прави това ясно. Ние не знаем дали всичко планирано се е развило не според очакванията им, но знаем, че Матиас не е част от него, а Бредфорд е. Антон нямаше вяра на Бредфорд и подобните нему — смяташе ги за най-лошия вид кариеристи. Държеше ги настрана от крайно деликатните преговори, защото се опасяваше, че те ще ги използват за свои цели. И имаше известни основания за това: те вече го бяха правили, бяха съобщавали на хората в страната само онова, за което според тях е трябвало да ги информират, използвайки печата „Секретно“ толкова често, че го бяха превърнали в свой подпис. — Майкъл поспря и дълбоко пое от цигарата, докато Джена го наблюдаваше. — И може отново да се е захванал с това, но един Бог знае с каква цел. Скоро ще се стъмни и ще можем да потеглим. През Мериленд към Вашингтон.

— При Бредфорд?

Хейвлок кимна. Джена го докосна по ръката и каза:

— Те ще направят връзката между тебе и Хенделман и ще предположат, че си тръгнал да ме намериш. Ще се досетят, че първото име, което ще спомена пред тебе, е това на Бредфорд. И ще му дадат охрана.

— Знам това — обясни Майкъл. — Хайде да се обличаме. Ще хапнем и ще купим вестник, за да се ориентираме какво става. Ще говорим в колата. — Той се упъти към куфара си и спря като закован. — Боже мой, дрехите ти. Даже не помислих, че си без дрехи.

— Хората на Кохоутек ми взеха всичко. Обясниха, че чуждите етикети, европейският багаж, различните лични вещи, взети за спомен — всички подобни неща — трябва да бъдат конфискувани за наше добро. Не можело да се оставят никакви следи, по които да се разбере откъде идваме. После щели да ни дадат нещо подходящо.

— Подходящо за какви цели?

— Бях твърде изплашена, за да мисля за това.

— Да ти вземат всички лични принадлежности и да те напъхат в някаква килия. — Толкова много грехове, за които трябва да платя. — Да тръгваме — каза той.

— Ще спрем по пътя да купим комплект за оказване на бърза помощ — допълни Джена. — Превръзката на рамото ти трябва да се смени. Аз мога да го направя.

Толкова много грехове, за които трябва да платя.