Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (2)

2

Времето беше като наркотик срещу болката. Болката или изчезва, когато изпълни ролята си, или човек се научава да живее с нея. Хейвлок разбираше това, знаейки, че в този момент става дума за по-малко и от двете. Болката не беше изчезнала, но се бе притъпила; понякога спомените избледняваха и зарастващата рана болеше само ако я разчовърка. А и пътуването помагаше; той бе забравил какво значи да се справяш с трудностите, изправящи се пред един турист.

— Ако погледнете тук, сър, написано е на билета ви: „Подлежи на промени без предизвестие.“

— Къде?

— Долу, ето тук.

— Не мога да го прочета.

— Аз мога.

— Просто го знаете.

— Знам го, сър. Без съмнение беше разглезен. Предишният му живот може и да имаше своите трудности и рискове, но в тях не влизаха опасностите, с които туристът се сблъсква на всеки ъгъл. От друга страна, в предишния си живот, когато стигнеше, където трябваше да отиде, там вече го очакваше онзи подвижен затвор. Е, не точно. Имаше срещи, които трябваше да осъществи, осведомители, с които да влезе в контакт, информатори, на които да плати. И то често нощем, в мрака, за да не може да види, а и да не бъде видян.

Сега това вече беше минало. От близо осем седмици. Можеше да се разхожда през деня, както правеше в момента по „Дамрак“ в Амстердам, в посока към офиса на „Американ Експрес“. Там може би ще го чака телеграма и това би било начало на нещо конкретно. Работа.

Край на безработицата. Бяха изминали три месеца от онази нощ на Коста Брава, два месеца и пет дни от деня, когато приключи с отчета и официално се раздели с правителството. Бе отишъл във Вашингтон след престоя в клиниката във Вирджиния, в която прекара дванайсет дни терапия. (Каквото и да очакваха да намерят в главата му, то не беше там, това поне можеше да им каже предварително. Не можеха ли да разберат, че повече нищо не го интересува?). В четири следобед бе излязъл от Държавния департамент като свободен човек… също и като безработен, непенсиониран гражданин с определени парични ресурси, чийто размер бе далеч от една нормална годишна рента. И докато стоеше онзи следобед на тротоара, му мина мисълта, че ще дойде време, когато ще трябва да намери работа, работа, чрез която да може да освети уроците на… Уроците. Но не още, защото засега беше склонен да върши само минимума, изискван от едно нормално човешко същество.

Искаше да пътува, да види отново всички онези места, които така и не бе успял да посети истински… на слънце. Искаше да чете, по-точно да препрочита, но не кодови книги, графици или досиета, а книгите, които не бе отварял от гимназията. Ако смяташе да осветява нещо пред някого, налагаше се да научи отново онова, което бе забравил.

Но ако в четири часа онзи следобед в главата му имаше някаква мисъл, то бе за един добър обяд. След дванайсет дни терапия с какви ли не химикали и диетична храна изпитваше почти физическа болка при мисълта за добра храна. Беше тръгнал пеша обратно към хотела, за да вземе душ и си смени дрехите, когато едно изкушаващо такси се появи по улица С. Слънцето се отразяваше в предното стъкло и му пречеше да види дали има пътници. Таксито отби и спря — вероятно като реакция на сигнала му. Обаче от него бързо слезе пътник с дипломатическо куфарче, сякаш притеснен от това, че закъснява. Той трескаво бъркаше из джобовете си, търсейки портфейла си. В началото нито Хейвлок, нито пътникът се познаха: мислите на Майкъл бяха заети с ресторанта, а тези на другия — как да плати по-бързо на шофьора.

— Хейвлок? — неочаквано попита пътникът, нагласявайки очилата си. — Майкъл, ти ли си?

— Хари? Хари Люис?

— Позна. Как си, М. Х.?

Люис беше един от малкото, с които той се срещаше — а и с него се срещаше рядко. Обръщаше се към него с инициали. Това бе стар навик още от университета в Принстън, където той и Люис следваха заедно. Майкъл се ориентира към държавна служба, а Хари — към академична кариера. Д-р Хари Люис бе ръководител на катедра по политология в един малък престижен университет в Ню Ингланд, а от време на време пътуваше до окръг Колумбия като консултант на Държавния департамент. Няколко пъти се бяха срещали случайно, и то само благодарение на това че се намираха по едно и също време във Вашингтон.

— Добре. Още ли ти плащат на парче, Хари?

— Много по-рядко, отколкото преди. Някой взел, та ви научил как да четете анализите на секретните ни институти.

— Боже мой, та мене ме смени един тип в джинси, който пушеше някакви смешни цигари.

Очилатият професор бе изумен:

— Ти се шегуваш! Да не си напуснал? Мислех, че си там за цял живот.

— Напротив, Хари. Животът ми започна преди пет до седем минути, когато сложих последния си подпис. И след час-два ще ми представят първата сметка за обяд от много години насам, която не мога да платя от резервния фонд.

— И какво смяташ да правиш, Майкъл?

— Нямам представа. Известно време не искам да правя нищо.

Хари замълча, поемайки рестото от шофьора, а после бързо заговори:

— Слушай, закъснявам за среща горе, но ще преспя тук тази нощ. И тъй като ми плащат дневните, вечерята е от мене. Къде си отседнал? Може да ми хрумне нещо.

Никакви дневни, плащани от кое да е правителство на този свят, не можеха да покрият сметката за вечерята онази нощ, преди два месеца и пет дни, но на Хари Люис наистина му хрумна идея. Едно време бяха приятели, сега отново станаха и Хейвлок установи, че му е лесно да говори с някого, който има поне бегла представа за работата, която бе вършил за правителството, отколкото с друг, който не знае нищо за нея. Винаги беше трудно да се обясни онова, което не може да се обясни, и това Люис разбираше добре. И понеже едно нещо води към друго, накрая Хари измисли нещо.

— Мислил ли си някога да се върнеш в университета?

Майкъл се усмихна.

— Как би прозвучало „постоянно“?

— Знам, знам — каза Хари с лека нотка на сарказъм. — Вие… „куките“, такъв, струва ми се, е изразът, получавате най-разнообразни предложения от международните корпорации със страхотно заплащане, това ми е известно. Но, М. Х., ти беше един от най-добрите. Дисертацията ти беше забелязана от десетина университетски издания, дори води собствен семинар. Академичната ти кариера, съчетана с годините в Департамента — за повечето от които, доколкото зная, не можеш да навлизаш в подробности — те правят много привлекателен за една университетска администрация. Нали ти е известно как винаги си говорим: „Нека намерим някого, който е бил там, а не просто още един теоретик.“ Дявол да го вземе, Майкъл, мисля, че това си ти! Е, от друга страна, парите не са…

— Хари, не си ме разбрал. Наистина го искам. Аз постоянно мисля за връщане.

Беше ред на Хари да се усмихне.

— Тогава имам друга идея.

Седмица по-късно Майкъл взе самолета за Бостън и оттам стигна с кола до живописния кампус в покрайнините на Конкорд, Ню Хемпшир. Той прекара четири дни с Хари Люис и съпругата му, като бродеше без посока, посещаваше различни лекции и семинари и се срещаше с онези хора от факултета и администрацията, на чиято подкрепа Хари държеше. Възгледите на Майкъл бяха „между другото“ сондирани на кафе, питие или вечери; различни мъже и жени го оглеждаха, сякаш преценяваха обещаваща кандидатура. Люис бе свършил добра подготвителна работа. В края на четвъртия ден той обяви по време на обяда:

— Харесват те!

— Че защо не? — обади се жена му. — Той е страшно приятен човек.

— В действителност доста са възбудени. Аз ти го казах оня ден, М. Х. Ти си бил там. Шестнайсет години работа за Държавния департамент не могат да не ти се отразят.

— И?

— След осем седмици предстои да се проведе годишното съвместно заседание на администрацията и настоятелите. На него се обсъжда коефициентът търсене-предлагане. Работна сила. Мисля, че ще ти предложат работа. Къде мога да те намеря?

— Ще пътувам. Аз ще ти се обадя.

Позвъни на Хари от Лондон преди два дни. Заседанието още не било завършило, но Люис мислеше, че всеки момент може да получи отговор.

— Прати ми телеграма до „Американ Експрес“, Амстердам — каза Майкъл. — И… благодаря, Хари.

Стъклените врати на офиса на „Американ Експрес“ се отвориха. Излезе съпружеска двойка. Мъжът непохватно се опитваше да задържи през рамо каишките на два фотоапарата, докато междувременно броеше пари. Хейвлок се поспря, питайки се дали наистина иска да влезе. Ако телеграмата е пристигнала, в нея ще има отказ или предложение. При отказ той просто ще продължи да пътува… и в тази мисъл имаше нещо успокоително; тази носеща го по повърхността пасивност, която се дължеше на липсата на планове, му беше приятна. Но ако имаше предложение? Готов ли бе за него? Подготвен ли бе да вземе решение? Не като онези, които вземаше в оперативна обстановка, когато трябва да се довериш на инстинктите си, за да оцелееш, а по-скоро решение, с което променяш съдбата си съзнателно. Беше ли в състояние да се посвети на нещо? И къде оставаха задълженията на вчерашния ден?

Той пое дълбоко дъх и пристъпвайки предпазливо, се приближи до стъклената врата.

Предлага се за срок от две години длъжността гостуващ лектор по държавно право. Постоянно назначение като доцент е възможно в края на периода при взаимно съгласие. Начална заплата двайсет и седем точка пет. Искам отговор до десет дни. Не ме карай да чакам, затаил дъх.

Твой Хари

Майкъл сгъна телеграмата на две и я сложи в джоба на сакото си. Не отиде на гишето да изпрати своя телеграма до Хари Люис, Конкорд, Ню Хемпшир, САЩ. Можеше да го направи по-късно. За момента бе достатъчно да знае, че го искат, че е възможно ново начало. Бяха му нужни няколко дни, за да осмисли усещането за своята легитимност, може би още някой ден след това, за да свикне с нея. Защото в легитимността се съдържаше възможност да се посвети на нещо ново, а без това не можеше да има ново начало.

Той излезе отново на „Дамрак“, вдъхна дълбоко от студения въздух на Амстердам, усещайки влажния полъх откъм канала. Слънцето залязваше; скрило се за малко зад един нисък облак, то се появи отново като оранжев глобус, който пронизваше с лъчите си издигащите се изпарения. Хейвлок си спомни за зората край океана на испанското крайбрежие… на Коста Брава. Бе останал там цялата нощ, докато накрая слънцето изгря над хоризонта, стопявайки мъглата над водата. След това бе отишъл до черния път, до пясъка и боклуците…

Спри! Не мисли за това. То беше в друг живот.

Преди два месеца и пет дни по някаква случайност Хари Люис беше слязъл от едно такси и се бе захванал да промени живота на стария си приятел. Сега, два месеца и пет дни по-късно, Майкъл трябваше да поеме нещата в ръцете си. И той щеше да го направи, знаеше това, но нещо му се губеше: една промяна трябва да бъде споделена, но нямаше с кого да я сподели; нямаше кой да запита: „Какво ще преподаваш?“

* * *

Облеченият в смокинг сервитьор на „Дикер ен Тийс“ потопи ръба на пламтящата чаша за бренди в сребърната захарница; после последваха останалите съставки за кафе „Жамик“. Подобен начин на угаждане беше нелеп и в известна степен похабяваше великолепното питие, но Хари Люис настоя всеки от тях да го опита онази нощ във Вашингтон. Ще спомене на Хари, че е повторил ритуала в Амстердам, макар че вероятно би се въздържал от него, ако знаеше колко ярки са проклетите пламъци и как привличат вниманието на околните към това, което става на неговата маса.

— Благодаря ти, Хари — прошепна той, след като сервитьорът се отдалечи, и повдигна чашата си няколко инча над масата в наздравица към невидимия си компаньон. В крайна сметка по-добре е да не си съвсем сам.

Той усети приближаването на някого и едновременно с това долови с периферното си зрение увеличаващото се тъмно петно встрани. Един мъж, облечен в консервативен костюм на тънко райе, си пробиваше път през сенките и светлината на свещи към неговото сепаре. Хейвлок наклони чашата си и вдигна поглед към лицето. Името на мъжа беше Джордж, шеф на резидентурата на ЦРУ в Амстердам. Бяха работили заедно преди, невинаги приятно един за друг, но професионално.

— Добър начин си избрал да оповестиш пристигането си тук — каза разузнавачът, поглеждайки към сервизната масичка, на която все още стоеше сребърната захарница на сервитьора. — Мога ли да седна при тебе?

— С удоволствие. Как си, Джордж?

— Бил съм и по-добре — каза мъжът от ЦРУ, намествайки се на мястото срещу Майкъл.

— Съжалявам да го чуя. Ще пийнеш ли нещо?

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще остана достатъчно дълго.

— Ще говорим с недомлъвки, значи — каза Хейвлок. — Но в такъв случай работното ти време не е изтекло?

— Изненадан съм да те видя тук. Чух, че си се оттеглил.

— Добре си чул.

— Тогава защо си тук?

— А защо не? Пътувам. Обичам Амстердам. Харча парите, които ми изплатиха при напускането, посещавайки всички онези места, които рядко съм разглеждал на дневна светлина.

— Това, че те слушам, не означава, че ти вярвам.

— Повярвай ми, Джордж. Това е истината.

— Не е легенда, така ли? — попита разузнавачът, пронизвайки с поглед Майкъл. — Знаеш, че мога да проверя.

— Никаква легенда. Напуснах, приключих и временно съм безработен. Ако решиш да проверяваш, това ще научиш, но едва ли си струва да си прахосваш времето по канала за връзка с Ленгли. Убеден съм, че шифрите „центрекс“ са променени навсякъде, където това има отношение към мене, а и всички осведомители в Амстердам са информирани за новината. Неприкосновен съм, Джордж. Всеки, който се занимава с мене, просто си търси да го задраскат във ведомостта за заплата, а и е твърде възможно да си изпроси скромно погребение.

— Това са фактите на повърхността — съгласи се човекът на ЦРУ.

— Не се опитвай да търсиш други факти, няма да ги намериш.

— Добре, да кажем, че ти вярвам. Пътуваш, прахосваш си компенсацията — агентът направи пауза и се наведе напред. — Но ще дойде краят.

— На кое?

— На парите.

— Това е неизбежно. Но в този момент се надявам да съм си намерил доходна работа. Всъщност, днес следобед…

— Какво чакаш? Бих могъл да ти помогна.

— Не можеш, Джордж. Нямам нищо за продаване.

— Разбира се, че имаш. Опита. Става дума за консултантски хонорар, изплащан от резервния фонд. Без имена, без разписки, абсолютно непроследимо.

— Ако ме изпитваш, правиш го зле.

— Нищо подобно. Готов съм да платя, за да изглеждам по-добър, отколкото съм. Едва ли бих признал това, ако те изпитвах.

— Би могъл, но ще бъдеш просто един глупак. Това е третокласна клопка; толкова е плоска, че сигурно си я опитвал наистина. Знаеш, че никой от нас не би искал подробна ревизия на резервния фонд, нали?

— Може и да не съм от твоя калибър, но не съм и третокласен. Имам нужда от помощ. Ние имаме нужда от помощ.

— Така е по-добре. Опитваш се да събудиш моето его. Много по-добре.

— И какво ще кажеш, Майкъл: КГБ е превзел Хага. Не знаем кого са купили и колко нагоре са стигнали. НАТО е компрометиран.

— Всички сме компрометирани, Джордж, а освен това не мога да ти помогна. Защото мисля, че това не би променило нещата. Ние се преместваме в квадрат номер пет, изтласквайки ги обратно на номер четири, откъдето те могат да ни прескочат, за да отидат на номер седем. Тогава плащаме, за да се придвижим на номер осем, те ни блокират на девет и никой не стига до десет. Всички започват да кимат многозначително и потегляме отначало. Междувременно оплакваме загубите си, възхваляваме нанесените от нас щети и никога не признаваме, че нещата с нищо не са се променили.

— Това е пълна дивотия! Няма да позволим да ни погребе, който и да е.

— Ще позволим, Джордж! Всички ние. От децата неродени и незаченати. Освен ако те се окажат по-умни от нас, което е доста вероятно. Боже, колко се надявам да е така!

— Какво, по дяволите, говориш?

— Аленият атомен завет на шибаната война.

— Какво?

— История, Джордж. Чакай, да ти поръчам питието.

— Не, благодаря — резидентът на ЦРУ се отмести. — Освен това ми се струва, че и на тебе ти е достатъчно — добави той, изправяйки се.

— Не още.

— Върви по дяволите, Хейвлок! — И разузнавачът се обърна и си тръгна.

— Джордж.

— Какво?

— Издаде се. Исках да ти кажа нещо за следобеда, но ти ме прекъсна.

— Е, и какво?

— Значи си знаел какво съм смятал да ти кажа. Кога прехванахте телеграмата? По обед?

— Майната ти.

Майкъл наблюдаваше как агентът на ЦРУ се връща на своята маса в другия край на залата. Сервирано беше за един, но Хейвлок знаеше, че той не е сам. Само три минути по-късно подозрението му се потвърди. Джордж подписа чека за сметката — слаба форма наистина — и забързан излезе под арката във фоайето. Няма и минута по-късно един младеж от маса в дясната част на залата се надигна, хванал за лакътя една озадачена дама. Измина още минута и двама души от сепарето отляво станаха едновременно и се упътиха към изхода. Взирайки се през полумрака на свещите, Майкъл установи, че чиниите в сепарето бяха отрупани с храна. Слаба форма.

Бяха го следили, наблюдавали и прехванали телеграмата. Защо? Защо не го оставят на мира?

Добре, край на Амстердам.

* * *

Обедното слънце в Париж беше ослепително жълто и трептящите му лъчи се отразяваха в река Сена. Хейвлок стигна до средата на Пон Роял; тъй като малкият хотел, където бе отседнал, се намираше само на няколко преки от „Рю дю Бак“, маршрутът, който бе избрал, изглеждаше най-логичният път към Лувъра. Знаеше, че е важно да не се отклонява, за да не си помисли онзи зад него, че той подозира присъствието му. Забеляза таксито, все същото такси, което направи две резки маневри из трафика, за да не го изпуска от очи. Който и да бе онзи, който даваше указания на шофьора, явно беше добър: таксито спря за две-три секунди на пресечката и бързо се отдалечи в обратна посока. Без съмнение онзи, който го следеше, сега вървеше след него по моста. Ако целта му беше контакт, мястото беше много подходящо. Хората спираха на мостовете на Сена просто за да погледат разсеяно водата и това продължаваше векове наред. Завързването на разговор бе най-естественото нещо. Ако целта бе контакт, а не проследяване.

Майкъл спря, подпря се на високата до гърдите му стена, запали цигара и проследи с поглед корабчето, което навлизаше под моста. Ако някой го следеше, щеше да изглежда като че ли гледа към корабчето за туристи и небрежно им маха с ръка. Но всъщност преструвайки се, че си прави сянка, той не откъсваше поглед от високата фигура, която се приближаваше отдясно.

Можеше да различи сивата шапка, пардесюто с кадифена яка и лъскавите черни лачени обувки — това беше достатъчно. Мъжът олицетворяваше богат и елегантен парижанин, който пътува из Европа и удостоява с присъствието си салоните на богаташите. Името му беше Граве и се смяташе за най-информирания критик на класическото изкуство в Париж — значи на континента — и само онези, които трябваше да знаят това, знаеха, че продава и нещо повече от опита си на критик. Той спря до парапета близо до Хейвлок, оправи кадифената си яка и чак тогава проговори едва чуто:

— Знаех си, че си ти. Следя те от „Рю Бернар“.

— Това ми е известно. Какво искаш?

— Въпросът е какво искаш ти? Защо си в Париж? Информирани сме, че вече не си активен. Честно казано, съветът е да те отбягваме.

— И да съобщите незабавно, ако осъществя контакт, нали?

— Естествено.

— Но ти реши да обърнеш нещата. Ти направи контакта. Малко е глупаво, как мислиш?

— Дребен риск, който си струва да се поеме — каза Граве, вдървено изправен, с поглед, вперен някъде встрани. — Познаваме се отдавна, Майкъл. Дори и за момент не допускам, че си в Париж за своето културно издигане.

— И аз. Изобщо кой казва, че съм тук за това?

— Задържа се в Лувъра точно двайсет и седем минути. Малко е, за да възприемеш нещо, и е твърде много, ако си влязъл само за да се облекчиш. Но е доста правдоподобно за среща с някого в тъмна изложбена зала сред тълпата… например в далечния край на третия етаж.

Хейвлок избухна в смях.

— Слушай, Граве…

— Не поглеждай към мене, моля те! Гледай към водата.

— Отидох да разгледам римската колекция на мецанина. И понеже имаше посещение на група от Прованс, си тръгнах.

— Винаги реагираш бързо, възхищавам ти се за това. А онова заплашително предупреждение: „Повече не е активен. Да се отбягва“?

— Истина е.

— Каквато и да е новата ти легенда — продължи бързо Граве, изтупвайки ръкавите на палтото си — за да бъде така радикално нова, значи си с титулована компания. Аз също съм брокер на информация с широк спектър. С колкото по-достопочтени клиенти имам работа, толкова повече ми харесва.

— Съжалявам, не купувам. Отбягвай ме.

— Не бъди категоричен. Ти не знаеш какво имам да предложа. Невероятни неща се случват навсякъде. Съюзници се превръщат във врагове и обратно. Персийският залив е пламнал и цяла Африка се движи в пресичащи се кръгове; в блока на Варшавския договор зеят отворени рани, за които не си чувал, а Вашингтон развива няколко противоречиви стратегии, които могат да се сравнят само с трудната за вярване глупост на Съветите. Мога да те осведомя подробно за техните последни изпълнения. Не ме отпращай, Майкъл. Плати ми. Ще се изкатериш дори още по-високо.

— Защо да се катеря по-високо, ако вече съм изпълзял встрани?

— Отново си категоричен. Ти си сравнително млад мъж и те няма да те пуснат току-така.

— Могат да ме наблюдават, но не могат да ме задържат. Всичко, което трябваше да направя, бе да се откажа от пенсията някъде в края на пътя.

— Прекалено е просто. Всички вие имате банкови сметки на отдалечени, но достъпни места, и това се знае от останалите. Отклонени средства от резервния фонд, тайни плащания за несъществуващи осведомители, суми за неотложни пътувания и за неочаквано необходими документи. Ти си решил въпроса с пенсията още преди да навършиш трийсет и пет.

— Преувеличаваш както талантите ми, така и финансовата ми осигуреност — каза усмихнато Хейвлок.

— Или може би един дълъг документ — продължи французинът, сякаш Майкъл не го бе прекъсвал — описващ детайлите в определени тайни процедури — решения, както би се изразил ти — които трябва, в случай на нужда, да доведат до разкриването на конкретни събития и личен състав. Скрит, разбира се, далече извън досега на най-заинтересованите.

Хейвлок спря да се усмихва, но Граве упорстваше:

— Естествено, това не е финансова обезпеченост, но помага на човек да се чувства комфортно, нали?

— Губиш си времето, не играя на пазара. Ако разполагаш с нещо ценно, ще си получиш цената. Ти поне знаеш с кого да преговаряш.

— Това са изплашени второкачествени типове. Никой от тях не притежава твоя директен достъп до… центровете на решимостта, да го наречем така.

— Вече и аз го нямам.

— Не ти вярвам. Ти си единственият човек тук, в Европа, който говори очи в очи с Ентъни Матиас.

— Не го замесвай. А за твое сведение, не съм говорил с него вече месеци — Хейвлок ненадейно се изправи и се обърна открито към французина. — Да вземем такси и да отидем в посолството. Ще те представя на първия аташе и ще му кажа, че имаш неща, които предлагаш, но аз не разполагам с ресурсите и нямам интерес да се забърквам. О’кей?

— Знаеш, че не мога да постъпя така! И, моля те… — не беше необходимо Граве да довършва молбата си.

— Добре де, добре — Майкъл се върна до стената. — Тогава, дай ми телефон или място за среща. Аз ще позвъня, а ти можеш да слушаш.

— Защо се държиш така с мене? За какво е целият този театър?

— Защото не е никакъв театър. Както спомена, познаваме се отдавна. Ще ти направя услугата и това може да те убеди. Може би дори ще убедиш други, които могат да се поинтересуват. А дори и без да се поинтересуват. Как ти се вижда?

Французинът изви глава, облегнат на стената, и изгледа Хейвлок.

— Не, благодаря ти, Майкъл. Както е и с дяволите, по-добре второкласен, когото познавам, отколкото първокласен, когото не съм виждал. Не знам дали те интересува, но мисля, че ти вярвам. Ти няма да разкриеш осведомител като мене, дори и пред първия аташе. Аз съм прекалено законспириран, твърде уважаван и освен това мога да ти потрябвам. Да, вярвам ти.

— Можеш да ми облекчиш живота. Не пази това в тайна.

— Ами твоите противници от КГБ? Ще бъдат ли и те убедени?

— Сигурен съм в това. Агентите им вероятно са съобщили на площад „Дзержински“ още преди да подпиша оставката си.

— Ще заподозрат нещо нечисто.

— Тогава ще имат още повече основания да не ме закачат. Кой би захапал отровна стръв?

— Те имат химикали. Всички вие ги имате.

— Аз не бих могъл да им кажа нищо, което вече да не знаят, а онова, което знам, вече е променено. Това е забавната страна на нещата: моите врагове няма за какво да се страхуват от мене. Няколкото имена, които биха могли да научат, не си струват цената. Ще има и ответни мерки.

— Но ти си в основата на много от нанесените им рани. Има понятия като наранена гордост, отмъстителност — просто такива са хората.

— Не и в този случай. По отношение на последното сме равни, а и отново не си струвам цената, защото няма да има практически резултат. Никой не убива без причина. Никой от нас не би желал да поеме отговорността за падащите парчета. Невероятно, нали? Почти викторианско в същността си. Когато свършим, няма да има нужда от нас. Може би ще се съберем заедно в някоя от залите за стратегически разработки в ада и ще пием по едно питие, но докато сме на земята, просто ще бъдем излишни. Това е иронията, това е безсмислието, Граве. И когато няма да играем повече, тогава няма и да ни е грижа. Няма да имаме причина да мразим. Или да убиваме.

— Добре казано, приятелю. Ти очевидно си размишлявал по темата.

— Напоследък имах доста свободно време.

— От друга страна, има едни хора, които крайно се интересуват от последните ти наблюдения, от изводите ти… от ролята ти в живота, такъв, какъвто е. Но, разбира се, това можеше да се очаква. Става дума за маниакално-депресирани типове. Мрачни, а после ликуващи; един миг изпълнени с желание за насилие, а в следващия — с мъка и с песните на земята. И доста често съвсем параноични; това са тъмните аспекти на класицизма, струва ми се. Разсичащите диагонали на Делакроа в мултинационалната психика, които стигат толкова далече и са толкова взаимно противоречиви. Ах, тези Съвети — те са безкрайно подозрителни!

Хейвлок беше спрял да диша; той погледна Граве в очите.

— Защо си го направил?

— Никому не можеше да навреди. Ако бях друг човек, кой знае какви щях да им ги наприказвам. Но тъй като наистина ти вярвам, приеми това като обяснение защо се налагаше да те изпитам.

— Москва мисли, че още съм в играта?

— Ще предам преценката ми, че не си. Дали те ще я приемат или не, е друг въпрос.

— Защо не биха я приели? — попита Хейвлок, загледан във водата.

— Нямам представа… Ще ми липсваш, Майкъл. Ти винаги си бил изискан мъж. Труден за работа, но културен. Пък и освен това не си роден американец, нали? В действителност си европеец.

— Американец съм — каза тихо Хейвлок. — Наистина съм такъв.

— Ти добре се оправи в Америка, това ти признавам. Ако промениш решението си — или ако някой ти го промени, без да те пита, — обади ми се. Винаги можем да правим бизнес заедно.

— Малко вероятно е, но благодаря.

— Това поне не е директно отхвърляне.

— Опитвам се да се държа вежливо.

— Културно. Довиждане, Михаил… Предпочитам името, с което си се родил.

Хейвлок бавно изви глава и проследи с поглед Граве, който със заучена грациозност се отдалечаваше надолу по Пон Роял. Французинът се бе съгласил на разпит от хората, които му бяха омразни. Явно му се плащаше добре. Но защо?

ЦРУ беше в Амстердам и ЦРУ не му повярва. КГБ беше в Париж и КГБ също не му повярва. Защо?

Добре, край на Париж.

* * *

„Аретуза Делфи“ беше един от онези малки хотели в близост до площад „Синтагма“ в Атина, които никога не позволяват на пътешественика да забрави, че се намира в Гърция. Стаите бяха белосани до болка в очите. Единствената отмора за тях бяха маслените картини на антични теми, нарисувани по стени, мебели и ориенталски завеси от мъниста за оформяне на интериора. Предпочитаните мотиви: храмове, площади, оракули, представени в романтична светлина от художници, рисуващи илюстрациите за пощенски картички. Във всяка стая имаше тясна двукрила врата, която се отваряше към миниатюрен балкон — достатъчно голям обаче, за да побере два малки стола и лилипутска масичка, на които гостите да пият сутрешното си кафе. Из фоайета и асансьори човек не можеше да се отърве от оглушителния ритъм на гръцката фолклорна музика — струнни инструменти и цимбали в prestissimo greco^[1].

Хейвлок галантно помогна на мургавата жена да излезе от асансьора, музиката беше утихнала и те можеха да въздъхнат с облекчение.

— Зорба си взе почивка — и Майкъл посочи с жест наляво, където беше стаята му.

— Останалата част от света може би мисли, че сме нервни развалини — каза жената, засмивайки се, после докосна черната си коса и приглади дългата бяла рокля, която хармонираше с тена й, подчертавайки гърдите и източеното й тяло. Английският й беше с подчертан акцент, отработван на средиземноморските острови, които са така предпочитани от средиземноморските богаташи. Тя беше високоплатена куртизанка, чиято благосклонност беше търсена от принцовете на търговията, както и от принцове по наследство, една проститутка с приятен характер, чувство за хумор и лек смях — жена, която съзнаваше, че времето, през което може да доставя удоволствие, е ограничено. — Ти направо ме спаси — каза тя, леко стискайки ръката на Хейвлок, докато вървяха по коридора.

— По-скоро те отвлякох.

— Двете думи са взаимозаменяеми — отвърна тя, като отново се засмя.

И наистина имаше нещо вярно и от двете. Майкъл се срещна с един човек от Маратон, с когото бяха работили в сектора Термаикос преди пет години. Той го покани на парти в едно заведение на площад „Синтагма“ и тъй като мястото беше удобно, Майкъл прие поканата. Жената вече беше там, придружавана от значително по-възрастен бизнесмен, ужасен грубиян. Узото и prestissimo greco бяха нанесли своите поражения върху него. Хейвлок седеше до нея, ръцете и краката им се докосваха и те често се поглеждаха. Сравнението се натрапваше. Майкъл и островната куртизанка бързо се измъкнаха от компанията.

— Мисля, че утре ще се сблъскам с един разгневен атинянин — каза Хейвлок, като отвори вратата на стаята си и пропусна жената пред себе си.

— Не ставай смешен — възрази тя. — Той не е джентълмен. Той е от Епидавър, а там няма джентълмени. Това просто е един застаряващ селски бик, който е направил парите си по време на полковниците. Което е едно от най-гадните неща, останали ни в наследство от режима им.

— „Когато си в Атина, стой настрана от епидаврейците“ — каза Майкъл, отивайки до бюрото, на което имаше бутилка добро уиски и чаши. Той наля.

— Често ли си идвал в Атина?

— Няколко пъти.

— С какво се занимаваш?

— Купувам, продавам. — Хейвлок донесе питиетата. Пред погледа му се разкри това, което искаше да види, макар да не очакваше да е толкова бързо. Жената беше свалила тънката си копринена пелерина и я беше окачила на облегалката на един от столовете. Сега разкопчаваше роклята, а извивката на бюста й беше предизвикателна и подканваща.

— Не си ме купил — каза тя, като пое чашата със свободната си ръка. — Дойдох, защото исках. Ефаристо^[2], Майкъл Хейвлок. Правилно ли произнасям името ти?

— Много приятно.

Тя докосна чашата му с нейната и когато се разнесе кристалният звън, пристъпи по-близо. Вдигна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си устните му, погали го по лицето и накрая притегли главата му към своята. Те се целунаха, устните й се разтвориха, меката плът и влагата на устните й бяха възбуждащи. После тя притисна тяло в неговото и сложи лявата му ръка върху гърдите си под полуразкопчаната рокля. Изви се назад, дишайки дълбоко.

— Къде е банята? Ще си сложа нещо… по-леко.

— Ей там.

— Защо не го направиш и ти? Остани в нещо по-леко… Ще дойда при тебе в леглото. Доста съм нетърпелива. Ти си много, много привлекателен и аз съм много… нетърпелива.

Тя взе пелерината от стола и без преструвки се отдалечи към вратата от другата страна на леглото. Влезе вътре и го погледна през рамо, казвайки му с очи неща, които може и да не бяха истина, но бяха доста възбуждащи за през нощта. Добрата проститутка, независимо от съображенията си, трябваше да изиграе своята роля и той искаше, нуждаеше се от релаксацията на това изпълнение.

Майкъл се съблече по гащета, отнесе своята чаша до леглото и отдели чаршафа от одеялото. Мушна се под чаршафа и се обърна настрани, протягайки ръка за цигара.

— Добрий вечер, приятель.

При звука на дълбокия мъжки глас Хейвлок рязко се извърна в леглото и инстинктивно се пресегна за оръжие… каквото всъщност нямаше. Изправен в рамката на вратата на банята стоеше един оплешивяващ мъж, чието лице Майкъл си спомняше от десетки фотографии, датиращи от преди години. Мъжът беше от Москва — един от най-могъщите хора в КГБ. В ръцете си държеше пистолет — голям, черен автоматик „Буря“. Чу се щракане и затворът застина в позиция за стрелба.