Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (19)

19

Хейвлок знаеше, че са го засекли: беше забелязал как рязко се раздвижи един вестник, докато минаваше през заграденото с въжета фоайе за пристигащи на „Ер Франс“ на летище „Кенеди“, за да излезе в коридора, водещ към залата за имиграционен контрол. Дипломатическият статут му позволяваше да избегне дългата опашка; документите, дадени му от Брусак, му гарантираха също бързо излизане и през митническата проверка и тези удобства му напомниха, че трябва да унищожи документите за самоличност колкото може по-бързо. Носеше в ръка малкото си куфарче — официално запечатано с надпис Diplomatique още в Париж — и след като минеше по коридора, щяха бързо да го пуснат през тежките метални врати, отвъд които трябваше само да покаже, че е акредитиран към ООН и да заяви, че няма друг багаж. Едно име от отдавна консервирано в архивите досие щеше да бъде сравнено със същото име от списъка на пътниците и той щеше да получи свободата да търси или да бъде убит в Съединените щати. Толкова просто.

Но за да предпази Режин Брусак — а в крайна сметка и себе си — трябваше да се освободи от фалшивите документи, които правеха всичко това възможно. Трябваше да установи също кой беше свалил вестника си толкова подозрително. Един мъж със сиво лице бавно се беше надигнал от мястото си, беше сложил сгънатия вестник под мишница и се бе упътил през оживения външен коридор, успореден на вътрешния, който водеше към една свобода под въпрос. Кой ли беше този човек?

Ако не успееше да разбере това, можеше да бъде убит, преди да е започнал търсенето, преди даже да е стигнал до посредника на име Джейкъб Хенделман.

Униформеният служител на имиграционните служби беше сериозен и вежлив. Той задаваше въпроси по същество и гледаше Хейвлок право в очите:

— Нямате ли багаж, сър?

— Не, господине. Само това, което виждате.

— Значи не очаквате да останете на Първо Авеню за дълго?

— Един ден, четиридесет и осем часа — отговори Хейвлок и сви рамене с галско безразличие. — На конференция.

— Надявам се вашето правителство да се е погрижило за транспорта ви до града. Няма ли да изчакате останалата част от групата ви?

Този служител е много добър, помисли си Хейвлок.

— Извинете ме, мосю, но вие ме принуждавате да бъда откровен с вас — усмихна се Майкъл леко притеснено, сякаш достойнството му беше донякъде компрометирано. — Очаква ме дама, а ние се виждаме толкова рядко. Може би това е отбелязано в бележките ви за мене, но аз получих поста на Първо Авеню за няколко месеца миналата година. Бързина, приятелю, „бързина“ е всичко, което сега се върти в главата ми.

Служителят бавно отвърна на усмивката, отбеляза името в някакъв списък и протегна ръка към бутона.

— Приятен ден, сър — пожела той.

— Много ви благодаря — отговори Хейвлок и бързо мина през разтворилата се метална врата на пропускателния пункт. Vivent les amours des gentilhommes francais^[1], помисли си той.

Сиволикият стоеше на опашката за телефонни кабини, които бяха заети. Бързо издърпа вестника, който държеше под мишница, и го разтвори. Явно не бе успял да се обади по телефона и това беше най-доброто, на което Майкъл можеше да се надява.

Той мина бързо покрай мъжа, продължавайки да гледа напред. При първа възможност зави наляво по пресичащия коридор, претъпкан със заминаващи пътници, запътили се към съответните терминали. След това рязко зави надясно и се озова в един по-тесен коридор, движещите се хора, по който бяха по-малко и облечени предимно в униформите на различни авиолинии.

Отново наляво в по-дълъг и още по-тесен коридор с още по-малко хора, главно мъже в бели работни комбинезони или по ризи с къси ръкави — беше се озовал в някакъв комплекс за обработка на товари и това беше административната му част. Вече не се виждаха пътници, нямаше костюми на бизнесмени, куфарчета или пътни чанти.

Нямаше и телефонни автомати. Стените бяха голи и еднообразието им се нарушаваше единствено от разположените нарядко стъклени врати. Най-близките телефони бяха далече зад гърба му — в първата централна зала. И не можеха да се видят оттук.

Намери мъжката тоалетна, на вратата, на която пишеше: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА КОМПЛЕКСА. Майкъл бутна вратата и влезе. Помещението беше голямо, подът — покрит с плочки, а на отсрещната стена леко бръмчаха два вентилатора. Прозорци не се виждаха. Вляво имаше редица умивални, писоарите и кабините бяха отдясно. Мъж в работно облекло стоеше изправен с гръб към него пред четвъртия писоар; в една от кабините се чу шум на вода, изпускана от казанчето. Хейвлок се насочи към един от умивалниците и постави куфарчето си под него.

Мъжът пред писоара отстъпи една крачка и дръпна ципа на комбинезона си, после обърна глава към Майкъл и оценяващо изгледа скъпия тъмен костюм, купен същата сутрин в Париж. С изражение на лицето, което казваше „Добре, мистър бизнесмен, аз също мога да си измия ръцете“, той пристъпи към съседния умивалник и пусна водата.

Друг мъж излезе от кабината, затегна колана си и се упъти към вратата, ругаейки под носа си. От пластмасовата картичка на ризата му личеше, че е супервайзър.

Човекът в работното облекло изтегли дълга лента тоалетна хартия от металната кутия до себе си, избърса ръцете си и хвърли смачканата топка в кошчето. После отвори вратата и излезе навън. В момента, когато тя се люшна в обратна посока, Хейвлок изтича и я задържа отворена не повече от инч, след което предпазливо надзърна през процепа.

Неизвестният преследвач бе в коридора на около петдесет фута от тоалетната; подпрял се небрежно на стената, четеше вестника. След малко погледна часовника си и хвърли поглед към непрозрачната стъклена врата: приличаше на човек, който чака приятеля си да излезе, за да отидат да пият по едно или да вечерят някъде, а може би да се разходят до някой мотел около аерогарата. В него нямаше нищо заплашително, но зад железния му самоконтрол Майкъл долавяше заплахата на професионалист.

Все пак двама можеха да упражняват самоконтрол, двама можеха да чакат и да действат като професионалисти. И предимството беше на онзи, който стоеше вътре. Другият отвън не можеше да знае какво става там, а не можеше и да си позволи да се отдалечи — до някой телефон например — защото преследваният можеше да избяга.

Добре, ще чакаме. Ще контролираме положението. И ще се освободим от фалшивите документи, които могат да отведат преследвачите до Режин Брусак и до един посредник на име Джейкъб Хенделман. Името от списъка на пасажерите бе мъртва следа, оставена от безмозъчните компютри, които не можеха да обяснят кой е натискал клавишите, за да бъде въведено. Документите обаче можеха да бъдат проследени до онзи, който ги беше издал. Хейвлок ги накъса на малки парчета, хвърли ги в тоалетната чиния и пусна водата. С джобното си ножче сряза лентата с надписа Diplomatique, с която бяха запечатали куфарчето му и която гарантираше, че багажът не подлежи на официална проверка. После го постави на крайната мивка в редицата и го отвори. Извади ламата с късо дуло изпод нагънатите дрехи, както и малък портфейл, в който бяха собствените му автентични документи. Разумно използвани, те бяха напълно безобидни. За предпочитане обаче е да не се налага да ги показва, което рядко беше необходимо по улиците на родната му страна и той беше благодарен за това удобство.

Докато унищожаваше фалшифицираните документи и поставяше оръжието и портфейла по местата им, служебната тоалетна бе посетена от още двама души. Те влязоха заедно — пилот на „Ер Франс“ и както личеше от разговора им, първият му помощник. Майкъл остана в своята кабинка. Те продължиха да спорят, изпикаха се, наругаха бюрократичните предполетни формалности и се чудеха по колко ще вървят купените пури „Хабана Монте Кристо“ на бара в ресторант, намиращ се очевидно в покрайнините на Манхатън. Печалбата продължи да ги занимава и когато излязоха.

Хейвлок свали сакото си, нави го и зачака в кабинката. Държеше вратата открехната не повече от четвърт инч и поглеждаше часовника си. Бяха минали близо петнайсет минути, откакто бе влязъл в тоалетната. Очакваше, че скоро ще се случи нещо.

Оказа се прав. Боядисаната в бяло метална врата бавно се отвори и Хейвлок видя най-напред част от рамото, а после края на сгънатия вестник. Неизвестният преследвач наистина беше професионалист: нямаше преметнато през ръка и сгънато, с цел да скрие оръжието сако или палто, което можеше да се дръпне и извие и така да се превърне в капан за собственика си, а просто най-обикновен вестник, който с едно леко движение можеше да се хвърли и пистолетът да стреля чисто.

Мъжът леко пристъпи вътре, опря гръб на металната врата и огледа стените, вентилационните отвори и редицата врати на кабините. Наведе се, но не дотолкова, че да надникне под долния ръб на първите няколко врати. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Тялото му беше извърнато настрани от Майкъл. Какво всъщност правеше?

Изведнъж Майкъл се досети: в главата му изплува образът на друг човек на моста при Кол де Мулине — един рус професионалист, облечен в униформата на италиански граничар. Но убиецът „Ричи“ беше дошъл подготвен, знаейки каква е обстановката, знаейки за вратата на караулката, която трябва да бъде залостена. Докато този сиволик професионалист тук трябваше да импровизира, да прояви изобретателност на място. Беше отчупил някаква летва от сандък, каквито имаше във всеки коридор на аерогара, и сега я набиваше под вратата на тоалетната. След малко се изправи, сложи крак на летвата и дръпна дръжката на вратата. Вратата не помръдна — беше залостена. Сега бяха сами. Мъжът се обърна.

Надзъртайки през почти невидимия процеп, Майкъл го изучаваше. Беше над петдесетте, с изтъняла коса над плоското сиво лице с високи скули и масивни кости на очните орбити. Висок не повече от пет фута и осем инча и раменете му бяха тесни, но здрави. Тогава Майкъл забеляза лявата му ръка (дясната беше скрита под вестника); тя беше огромна, Могъща ръка на селянин, оформена от години работа с тежки и груби предмети.

Мъжът тръгна край редицата врати. Под всяка от тях имаше около два инча и това му налагаше да се държи на известно разстояние, за да види дали поредната кабинка е заета или не. Беше обут в обувки с дебели гумени подметки и се движеше съвсем безшумно. Изведнъж дясната му ръка описа полукръг, отмятайки вестника с леко движение на китката. Хейвлок впи поглед в пистолета, докато противникът му се приближаваше към последните три кабини. Беше ядосан и едновременно с това озадачен — пистолетът беше модел „Буря“. Руснакът леко се наведе…

Това беше моментът. Майкъл хвърли навитото на руло сако през горния ръб на кабината вдясно от себе си. Шумът накара руснака пружиниращо да скочи, да се обърне наляво и да вдигне пистолета.

Почти едновременно Майкъл хвана дръжката на куфарчето, рязко отвори вратата и в широка дъга замахна странично с тежкия товар към сиволикия. Посегна с лявата си ръка към пистолета му и силно го дръпна. Руснакът се изви, опитвайки се да увеличи дистанцията помежду им, и го блокира със силните си ръце; но Майкъл притисна лявата ръка на мъжа под своята дясна, енергично я изтегли напред, така че лицето на руснака се изкриви от болка, после доиздърпа пистолета и стовари цевта му в главата на противника си. Когато тялото пред него започна да се свлича, Хейвлок леко се наведе и заби рамо в бъбреците му. Руснакът отхвърча назад върху писоарите. Падна на колене, подпря се на дясната ръка и вдигна лявата с гримаса на болка. Дишайки тежко, поклати глава:

— Нет! Нет! — задавено произнесе той. — Само разговор! Разговор!

— Със заключена врата и пистолет в ръката?

— А ти щеше ли да се съгласиш да разговаряш, ако дойда при тебе, за да ти се представя? Може би дори на руски?

— Трябваше да опиташ.

— Ти много бързаше… Мога ли? — руснакът се изправи до клекнало положение, придържайки ръката си, и изчака разрешение да стане.

— Добре — каза Хейвлок, като държеше „Буря“, без да го отклонява. — Искаше да се обадиш по телефона.

— Разбира се. За да предам, че съм те засякъл. А ти как би постъпил?

— Какво знаеш? Как ме намери? — Майкъл направи подканващ жест с пистолета, насочвайки го към главата на мъжа. — Ще те посъветвам да ми кажеш истината. Няма да загубя нищо, ако трупът ти остане тук.

Руснакът погледна в цевта, после в очите на Хейвлок.

— Не, не мисля, че ще загубиш особено и едва ли би се поколебал. Трябваше да изпратят някой по-млад.

— Как разбра, че пристигам с този полет?

— Не съм разбрал. И никой не беше сигурен. Но има един ранен съветски офицер от ВКР в Париж и той нямаше към кого друг да се обърне, освен към нас.

— Към фирмата за внос на „Бомарше“? — прекъсна го Майкъл. — Щабквартирата на КГБ в Париж?

Руснакът не обърна внимание на прекъсването.

— Знаехме, че имаш връзки навсякъде във френското правителство. Военното разузнаване, „Ке д’Орсе“, депутатите. И ако намерението ти е било да се измъкнеш от Франция, имаше само един начин, по който да го направиш. Прикривайки се като дипломат. Беше организирано наблюдение върху всички полети на „Ер Франс“, в чиито списъци на пасажерите имаше дипломатически служители. Навсякъде. Лондон, Рим, Бон, Атина, Холандия, цялата Латинска Америка — навсякъде. Решението ти да пристигнеш тук беше неочаквано. Особено за един „неспасяем“.

— Последното, изглежда, се е превърнало в свободно разгласявана информация.

— Е, съобщиха на определени места.

— Това ли е, за което искаше да разговаряме? Защото ако е така, Москва плаща излишни пари на очакващите ме по аерогарите.

— Нося ти съобщение от Пьотър Ростов. Той мисли, че след Рим може да го изслушаш.

— Рим? Какво общо има Рим с това?

— Палатин. Би трябвало да нямаш съмнения след това. Палатин трябваше да бъде краят за тебе.

— Така ли? — Хейвлок не откъсваше поглед от очите на мъжа, от устните му. Значи Ростов знаеше за Палатин, това можеше да се очаква. Все пак там бяха намерени тела: трупът на бивш американски агент, известен с участието си в кръвопролитни операции, и двама ранени италиански наемници, които нямаше какво да загубят, а можеха и да спечелят, ако кажеха истината. Москва не можеше да не знае. Но Ростов не знаеше за Джена Карас или Кол де Мулине, защото ако беше така, съобщението нямаше да започва със споменаването на Палатин. Защото обстоятелствата можеха да наложат пратеникът му да извика бързо: Джена Карас е жива! Кол де Мулине! Тези две фрази биха били далече по-убедителни. — Какво е съобщението?

— Той казва, че примамката е оценена по нов начин. Сега е готов да я захапе и мисли, че трябва да се съгласиш. Казва също, че вече не ти е враг, но има други хора, които могат да ти бъдат врагове.

— Какво означава всичко това?

— Не мога да отговоря — каза мъжът, без да помръдва дебелите си вежди над дълбоко разположените очи. — Аз съм просто куриер. Посланието трябва да е ясно за тебе, не за мене.

— Но ти знаеш за Палатин.

— Новината за смъртта на един маниак се разпространява бързо, особено ако е бил твой противник и най-вече ако е отнел живота на няколко приятели… Как го бяхте нарекли? „Лекият спусък“, мисля. Романтично прозвище, напомнящо за уестърните, които, между другото, много харесвам. Но исторически погледнато, подобен тип неизменно се оказва мръсна, лишена от принципи свиня, която няма морал или идеология и е мотивирана единствено от евентуална печалба или от патологична бруталност. В тези времена такъв би могъл да стане президент на голяма корпорация, нали?

— Спести ми това. Запази го за държавните училища.

— Ростов очаква да получи отговор, но не е необходимо да го даваш веднага. Ден или два, или няколко часа, считано от този момент нататък. Можеш сам да определиш как ще го предадеш. В състояние сме да те изведем оттук. На безопасност.

Майкъл отново изгледа изучаващо руснака. Също както Ростов в Атина преди известно време, и този вярваше, че говори истината — такава каквато му беше известна, както му беше съобщена от началника му в Москва.

— И какво точно предлага Ростов?

— Казах ти. Безопасност. Знаеш какво те очаква тук. Палатин.

— Безопасност срещу какво?

— Това вече е проблем между тебе и Ростов. Защо искаш да измислям условията? И без това няма да им повярваш.

— Предай на Ростов, че е сбъркал.

— За Рим? За Палатин?

— За Палатин — поясни Майкъл, задавайки си за един кратък момент въпроса, дали директорът на КГБ на хиляди мили оттук ще долови зрънцето съществена истина, обвито в голямата лъжа. — Не се нуждая от безопасността в „Лубянка“.

— Значи отказваш предложението?

— Отказвам да захапя примамката.

Изведнъж някой силно блъсна вратата и изруга, после отново се чуха нови няколко удара по металната врата. Летвата изскърца по плочките, но не поддаде повече от инч, отваряйки процеп, през който вече по-ясно се чуваше гласът на нетърпеливеца, който продължаваше да блъска:

— Хей, какво, по дяволите, е това! Отворете!

Руснакът погледна към вратата; Хейвлок не реагира. Мъжът бързо заговори:

— Ако промениш решението си, на Брайънт Парк, зад Обществената библиотека има редица кофи за боклук. Сложи червен белег на най-предната от тях — предлагам ти да използваш дебел маркер или още по-добре точка с лак за нокти. След това от десет часа вечерта на същия ден се разхождай по Бродуей между Четиридесет и първа и Петдесет и трета улица, като се придържаш откъм източната страна. Някой ще установи контакт с тебе и ще ти даде адрес, на който трябва да отидеш. Извън Щатите, разбира се. Няма никакви уловки.

— Какво става там? За Бога, отворете проклетата врата!

— Струва ми се, спомена, че мога сам да определя как да предам отговора си.

— Можеш. Просто кажи на човека къде и как желаеш да стане срещата. Дай ни три часа време.

— За да подготвите мястото?

— Копелета! Отворете вратата! — силен удар в металната врата я разтвори още няколко инча и летвата пак изскърца, плъзгайки се по плочките.

Отвън се разнесе втори, по-властен глас:

— Я да видим какво става тук?

— Вратата е залостена. Не мога да вляза, но ги чувам да си говорят! Те са я залостили! — нов удар, ново изскърцване и процепът се разшири с още няколко инча.

— Ние също вземаме предпазни мерки, не само вие — каза руснакът. — Това, което съществува между тебе и Ростов, е на практика… между тебе и Москва. Ние не сме в Москва, аз не съм в Москва. И не се обръщам към полицията, когато имам проблеми в Ню Йорк.

— Хей, вие там! — извика вторият глас, слизайки в по-долен регистър на официалността. — Наистина ви предупреждавам, пънкове! Възпрепятстването на нормалната дейност по аерогарите е нарушение на обществения ред и това се отнася и до тоалетните! Ще извикам службата за сигурност! — властният глас се обърна към разгневения служител: — Ако бях на ваше място, щях да потърся друга тоалетна. Децата, които се боцкат, могат да изпаднат във възбудено състояние и да проявят склонност към насилие!

— Искам да се изпикая, човече! А гласовете на тези тук не ми звучат като детски… А, ето го полицая! Ей, ченге!

— Няма да ви чуе! Просто минава оттам. Ще отида да позвъня.

— Майната му!

— Време е! — каза Хейвлок, взе от пода сакото си и го облече.

— А моят живот? — запита руснакът. — Ще има ли труп в мъжката тоалетна?

— Искам отговорът ми да бъде предаден. И забрави за точката от лак на онези кофи.

— Ще ми върнеш ли и оръжието?

— Не съм чак толкова великодушен. Ти май забрави, че сме врагове. И то отдавна.

— Много трудно е да се обясни загубата на лично оръжие. Трябва да ме разбереш!

— Кажи им, че си го продал на свободния пазар — това е основен принцип при капитализма. Купуваш евтино — или го получаваш, без да даваш пари — и продаваш по-скъпо. „Буря“ е добро оръжие и може да донесе голяма печалба.

— Моля ви!

— Ти май не разбираш, другарю. Нямаш представа колко мошеници в Москва ще те погледнат с уважение. Хайде! — Хейвлок грубо хвана мъжа за рамото и го избута към вратата — Ритни летвата — заповяда той, мушна пистолета в колана си и взе куфарчето от пода.

Руснакът се подчини. Той настъпи парчето дърво, натисна вратата и с няколко разклащания го изтегли и ритна встрани. След това отвори вратата.

— Исусе Христе! — възкликна някакъв дебел мъж в син работен комбинезон. — Две шибани феи!

— Идват! — извика друг по риза с къси ръкави, който излезе, тичайки през вратата на офиса от другата страна на коридора.

— Май закъсняхте, г-н супервайзър — каза ококорилият се пред тоалетната служител, който не можеше да свали поглед от Хейвлок и руснака. — Ето ги шибаните пънкове! Две стари кралици, които са решили, че на паркинга е много студено.

— Да вървим! — прошепна Хейвлок и хвана руснака за лакътя.

— Отвратително! Гадове! — възмути се супервайзърът. — На вашата възраст! Не ви ли е срам? Извратени навсякъде!

— Няма ли да размислиш за оръжието? — попита руснакът, задъхано подтичвайки по коридора, изкривявайки лице всеки път, когато Майкъл го стискаше за лакътя. — Ще получа тежко дисциплинарно наказание. Не съм го използвал от години, за мене той е нещо като част от униформата.

— Перверзници! Трябва всички да ви пратят в затвора, а не да ходите по обществените тоалетни! Вие сте заплаха за обществото!

— Вече ти казах, че ще те повишат, ако този, който трябва, научи, че си направил удар.

— Педерасти!

— Пусни ми ръката. Онзи идиот ни гледа.

— Защо? Ти си възхитителен.

Те стигнаха до втория коридор и завиха наляво към центъра на терминала. Както и преди, около тях сновяха хора в работни комбинезони и по ризи с къси ръкави. От време на време секретарки излизаха през вратите на офисите. Пред тях се виждаше главният коридор, по който бързаха хора в двете посоки — към изходите за заминаващите самолети и към фоайетата за посрещане.

Само след секунди ги подхвана тълпа от току-що пристигнали. Почти веднага след това видяха трима униформени полицаи, които си пробиваха път през потока на заминаващите, разблъсквайки с рамене пътниците, избутвайки пътни чанти и пластмасови пликове. Хейвлок мина от другата страна на руснака и го избута наляво към приближаващото се в успоредния поток трио полицаи. Майкъл стовари рамото си в спътника си и го запрати в сините униформи.

— Нет! — извика руснакът.

— Дявол да го вземе! — изкрещя един от полицаите, залитна надясно и препъна колегата си, който на свой ред се стовари върху възрастна жена със синя коса, която изпищя ужасена.

Хейвлок ускори ход, пробивайки си път между изненаданите пасажери, забързани към ескалатора отдясно, който извеждаше в залата за получаване на багажа. Той се насочи натам и тръгна още по-бързо заедно с разредилата се около него тълпа. Ослепително ярка слънчева светлина проникваше през изцяло остъклените стени. Майкъл се огледа, докато се насочваше към изхода, над който зърна надпис „Такси“. Видя редици гишета под надписи с бели букви, празни ленти за пренасяне на багажа, които се въртяха безсмислено, кръгли будки за продажба на закуски, хаотично пръснати под огромния купол на сградата. По дължината на стените бяха наредени телефони, изолирани в прозрачни пластмасови черупки, като под всеки от тях имаше полица с нахвърляни телефонни указатели. Той се насочи към най-близкия телефон.

Трийсет секунди по-късно беше намерил каквото му трябваше: Хенделман, Дж. Адрес: Манхатън, 116 улица, Морнингсайд Хайтс. Джейкъб Хенделман, посредникът, брокер на убежища за преследваните и лишените от права. Човекът, който можеше да скрие Джена Карас.

* * *

— Спри ей там — нареди Хейвлок, като се наклони през предната седалка, за да посочи син навес с изрисувана върху него златна корона. Надяваше се, че няма да му се наложи да нощува тук — всеки час увеличаваше разстоянието между него и Джена Карас, — но, от друга страна, не можеше да се разхожда из Колумбийския университет, носейки в ръка, макар и малкото си куфарче, докато издирва Хенделман. Беше казал на шофьора да мине по моста Трибороу, на запад към Хъдсън и на юг към Морнингсайд Хайтс. Искаше да мине по 116-а покрай адреса, който търсеше, и после да намери сигурно място, където да остави багажа си. Следобедът беше преполовен и посредникът можеше да е някъде в кампуса.

Майкъл бе идвал в Колумбийския университет два пъти като студент в Принстън: първия път — за да посети лекция за Европа след Наполеон, изнасяна от гостуващ досадник от Оксфорд, и втория път — за да вземе участие в общоуниверситетски семинар. И двата случая нямаше с какво да се запомнят; посещенията му бяха за кратко време и в резултат той практически не познаваше това място. Това беше без значение, но за съжаление той не знаеше нищо за Джейкъб Хенделман.

Хотелът беше зад ъгъла на пресечката с улицата, където се намираше апартаментът на Хенделман. Беше един от онези малки хотели, които успяват да оцелеят с вкус в обкръжението на градски университет: манхатънският отговор на стария „Тафт“ в Ню Хейвън или, макар това вече да бе преувеличение, „Ин“ в Принстън — по същество превърнал се в елемент от кампуса, по-скоро място, където временно да се настанят гостуващите лектори, отколкото кръчма за студенти от началните курсове. Тапицерията на мебелите вътре беше от тъмна кожа и уютът напомняше за старата Англия, а миризмата създаваше академична атмосфера. Шансът беше минимален — тъй като хотелът се намираше толкова близо до седалището на Хенделман, някой там можеше да го познава.

— Но, разбира се, мистър Хиърфорд — каза служителят на рецепцията, след като прочете картичката за регистрация. — Доктор Хенделман от време на време се отбива при нас на чаша вино или за да вечеря с приятели. Очарователен джентълмен с удивително чувство за хумор. Както и почти всички останали, тук го наричаме Равинът.

— О, това ме изненадва. Това че е равин, искам да кажа.

— Не съм сигурен дали, официално погледнато, е такъв, макар да не ми се вярва, че някой ще се усъмни в това. Той е професор по философия и доколкото ми е известно, често изнася лекции на еврейския теологически семинар. Ще ви бъде много приятно да събеседвате с него.

— Сигурен съм, че ще е така. Благодаря ви.

— Пиколо — извика служителят и удари звънеца.

* * *

Сградата, в която се намираше апартаментът на Хенделман, се намираше между „Бродуей“ и „Ривърсайд Драйв“, като улицата леко се спускаше към Ривърсайд Парк и река Хъдсън. Сградата беше солидна, облицована с бял камък — едновремешен паметник на бързо забогатяващите нюйоркчани — но оставен бавно да остарява, макар да минаваше през кратки периоди на обновяване, за да се превърне накрая в гробище на всички тези сложно орнаментирани украси, които бяха станали неприемливи за ефективната икономика. В миналото на входа пред остъклената фасада най-вероятно е стоял портиер, но сега вътрешната врата беше заключена, а посетителите и живеещите вътре можеха да разговарят през все още функционираща разговорна уредба.

Хейвлок натисна звънеца, просто за да разбере дали Хенделман е у дома, но говорителят мълчеше. Отново позвъни. И пак никакъв отговор.

Той излезе през външната врата, прекоси улицата, влезе в някакъв вход отсреща и се замисли върху вариантите, с които разполагаше. Беше телефонирал в университетския информационен център и оттам му дадоха адреса и номера на кабинета на Хенделман. Второто обаждане, когато се представи за служител, който иска разписанието на занятията за деня, научи, че Хенделман има насрочени срещи до четири следобед. Сега обаче наближаваше пет часа и безпокойството му нарастваше. Къде беше Хенделман? Естествено, нямаше никаква гаранция, че ще се върне у дома веднага, след като приключи с ангажиментите, но посредник като него, който беше уредил — или може би точно в този момент уреждаше — проблема на една жена, избягала от Париж, налагаше определени задължения. Хейвлок анализираше възможността да отиде до кабинета на Хенделман или да го пресрещне на улицата и отново обмисли двата варианта. Може би някоя от срещите се беше проточила, а може и да беше приел покана за вечеря, но, от друга страна, там все още можеше да има някой, който би могъл да знае нещо и би проявил готовност да му помогне.

Потискането на напрежението от чакането — нещо, в което едно време нямаше равен на себе си, сега просто му причиняваше физическа болка, която усещаше в стомаха си. Пое няколко пъти дълбоко въздух. Разбира се, че не можеше да се конфронтира с Хенделман в неговия кабинет, на улицата или на обществено място. Срещата трябваше да се състои там, където се съхраняваха имена и номера, карти и кодове, защото това бяха инструментите на посредник като него. А тези неща трябваше да бъдат на място, където можеха да бъдат надеждно скрити и бързо достъпни — под някоя дъска на пода, в тайник, иззидан дълбоко в стената, или намалени до микроскопични размери в някоя обувка или кухо копче на дреха.

Не беше виждал снимка на Хенделман, но знаеше как изглежда. Барманът с подпухналото лице в хотела — сам по себе си забележителност — чиято словоохотливост можеше да се сравни с тази на третокласен поет от Дъблин, му беше описал Равина. Джейкъб Хенделман беше средно висок, с дълга бяла коса и къса сива брада, с тенденция към напълняване и корем, който твърде забележимо беше изпреварил тази тенденция. Походката му била „бавна и величествена“, бе обяснил барманът, „като че ли е кръвен потомък на еврейските крале, сър, който вечно разделя води на морета или се изкачва на планини, за да намери там скрижали или пък да побеседва с животни. О, а в очите му има блясък и сърцето му е пълно с любов, сър.“

Хейвлок го беше изслушал докрай, след което си бе поръчал двойно уиски.

* * *

Пет часа и три минути. Дишай дълбоко. Наистина поеми въздух дълбоко и си мисли за Джена, мисли си за това, което ще трябва да й кажеш. Може да стане след час или два, или през нощта. Но не мисли за времето.

Скоро щеше да се здрачи. Оранжевото слънце пламтеше ниско в небето над Хъдсън. Магистралата „Уест Сайд“ бе задръстена, както и успоредната на нея „Ривърсайд Драйв“. Температурата започваше да се понижава, сиви облаци се събираха в притъмнялото на изток небе. Във въздуха миришеше на сняг.

А от другата страна на улицата един средно висок мъж, широк в таза, облечен в дълго черно палто, бавно вървеше по тротоара. Осанката му наистина бе величествена и подхождаше напълно на достолепния образ, създаван от снежнобялата коса, спускаща се няколко инча под ръба на черната му шапка. Под светлината на далечната улична лампа Хейвлок успя да види сивата брада. Това беше посредникът.

Джейкъб Хенделман се приближи до вратата на сградата, в която живееше и лампата над входа го освети по-добре. Хейвлок се вгледа едновременно сякаш хипнотизиран и странно обезпокоен: дали не познаваше посредника? Не е ли участвал Равинът в някоя операция преди осем… или десет години? Някъде в Близкия изток, Тел Авив или Ливан? Майкъл имаше чувството, че познава този човек. Нещо в походката? Или тази почти анахронична величественост, поддържана съзнателно, за да предизвика асоциации с човек, който крачи загърнат в средновековна тога? Или нещо в очилата с тънки стоманени рамки, които така решително стояха в центъра на голямото лице?

Моментът отмина. Разбира се, че е възможно с този посредник да са се пресичали пътищата му поне няколко пъти. Можеше да са били в един и същи район при един или друг случай, когато уважаваният професор е бил уж на екскурзия, но всъщност се е срещал с някого като Режин Брусак. Защо не; напълно е възможно.

Хенделман влезе през заключващата се вътрешна врата, изкачи няколко стъпала и спря пред пощенските кутии. Майкъл едва се сдържа: желанието да изтича през улицата и да се изправи срещу посредника просто го задушаваше.

Той може да откаже да говори с тебе. Брусак.

Един възрастен човек, който не иска да се пазари, като нищо би могъл да извика на стълбището за помощ. А другият, който наистина се нуждаеше от помощ, нямаше представа какво се крие зад входната врата от другата страна на улицата, каква охранителна система бяха инсталирали интелигентните обитатели на града, за да се запазят от нападения във входа. Пазарът беше наводнен с алармени системи и най-добре щеше да бъде да изчака Джейкъб Хенделман да се прибере в апартамента си. Тогава обикновеното почукване на вратата и думите „Ке д’Орсе“ щяха да бъдат достатъчни; уважението към човека, който е съумял да заобиколи алармената инсталация на входа, също щеше да изиграе ролята си, както и страхът, че някой пред вратата знае истинското лице на обитателя. Хенделман щеше да говори с него, не можеше да си позволи да му откаже.

Старецът изчезна зад тежката вътрешна врата, която бавно се затвори зад гърба му. Хейвлок изчака три минути и видя, че няколко прозореца на четвъртия етаж светнаха. Логиката подсказваше, че апартаментът на Хенделман е 4А. Един посредник с неговите задачи има нещо сходно с дълбоко законспирираните агенти и съветското ВКР — той трябваше да може да наблюдава улицата.

Сега обаче не я наблюдаваше, защото зад щорите не се виждаше скрита фигура. Майкъл излезе от входа и пресече улицата. Озовал се зад външната врата в малкото входно помещение, той запали клечка кибрит и прегледа имената върху звънците.

Р. Чарлс. Домоуправител 1D.

Натисна бутона и доближи устни до решетката на микрофона.

— Ало, кого търсите? — чу се ясен мъжки глас, който говореше на чист английски.

— Мистър Чарлс? — попита Хейвлок, без да може да каже защо гласът му прозвуча странно.

— Да, Чарлс е. Кой се обажда?

— Правителство на Съединените щати, Държавен департамент…

— Какво?

— Не се безпокойте, м-р Чарлс. Ако дойдете до вратата, ще можете да проверите документите ми през стъклото и или ще ме пуснете, или ще ви дам телефон, на който да позвъните.

Р. Чарлс замълча и после бавно отговори:

— Почакайте.

Трийсет секунди по-късно огромен, мускулест младеж се появи във фоайето на вътрешното стълбище зад вратата. Обут беше в къси спортни гащета, а на фланелката бе изписано огромното число 20. Той беше като символ на епохата или олицетворение на един от колумбийските защитници на футболното игрище. Това значи беше защитата, която жителите на сградата в Морнингсайд Хайтс си бяха избрали. Логиката беше очевидна: погрижи се за себеподобните, за да се грижат те за тебе. Безплатен апартамент срещу внушително присъствие. Майкъл поднесе старата си служебна карта в черна пластмасова обвивка. Датите, разбира се, бяха избледнели.

Р. Чарлс присви очи през стъклото на вратата, сви рамене и я отвори.

— Какво, по дяволите, е това? — запита той, но в гласа му се долавяше повече любопитство, отколкото враждебност. Човек с неговото телосложение нямаше нужда да бъде агресивен — масивните му крака, дебелият врат и мускулестите ръце бяха достатъчно застрашителни сами по себе си. Както и младостта му.

— Тук живее човек, с когото бих искал да разговарям по служебен въпрос, отнасящ се до Държавния департамент, но не се е прибрал. Позвъних, естествено, той ми е приятел.

— Кой е той?

— Д-р Джейкъб Хенделман. Той е наш консултант, макар че едва ли го тръби.

— А, Хенделман. Симпатично старче.

— Най-добрият, м-р Чарлс. Обаче, струва ми се, че ще се обезпокои, ако някой ме познае — Хейвлок се усмихна. — Освен това тук навън е доста студено.

— Не мога да ви пусна в апартамента му. Няма да ви пусна.

— Аз самият не бих ви разрешил. Ако е възможно, искам просто да го изчакам вътре.

Р. Чарлс се поколеба и погледът му се спусна на все още отворената служебна карта, която Майкъл не беше прибрал.

— Да-а, добре, о’кей. Бих ви поканил при мене, но аз и съквартирантът ми се готвим за контролното утре.

— Но, моля ви, дори не бих помислил да…

Хейвлок беше прекъснат от появата на един още по-едър — ако това изобщо бе възможно — младеж в другия край на входното фоайе. Той беше облечен в анцуг и в едната си ръка държеше книга, а в другата две чаши.

— Хей, човече, какво става?

— Нищо. Един тук търси Равина.

— Още един? Хайде, губим време. Ти може и да си мозъкът, но аз утре искам само да изкарам.

— В един отбор ли сте? — запита Майкъл, който искаше да изглежда съвременен.

— А, не. Той е борец. Искам да кажа, че се бори, докато не го изхвърлят за мръсни хватки. О’кей, Мастиф, идвам.

Съквартирантът се прибра.

— Отново хиляди благодарности.

— Добре. Вие даже звучите някак официално. Равинът трябва да се появи всеки момент.

— Той май е много пунктуален, нали?

— Като швейцарски часовник. — Номер 20 се обърна да си върви, а после погледна през рамо Хейвлок. — Знаете ли, подозирах нещо такова. Нещо като вас.

— В какъв смисъл?

— Не знам… може би хората, с които се среща, струва ми се. Понякога късно нощем; и не са хора от кампуса.

Няма да навреди, ако попитам, помисли Майкъл. Младежът сам му даваше повод за това.

— Ще бъда откровен. Много се безпокоим за жената. Добре би било за Равина, ако вече е дошла тук. Може би сте я видели? Руса, около пет фута и пет инча висока, вероятно облечена в шлифер, може би с шапка. Вчера… или днес?

— Снощи — отговори младежът. — Не аз, а Мастиф. Странна жена, малко неспокойна; даже сбърка звънеца и събуди стария Уейнбърг; той е в 4В и е още по-неспокоен и от нея.

— Е, добре е, щом е дошла. По кое време миналата нощ?

— По това, мисля. Говорех по телефона, когато Уейнбърг ни позвъни по вътрешната уредба.

— Благодаря. — Двайсет и четири часа. Посредникът е някъде горе. Тя вече беше близо… усещаше го! — Между другото, това, за което стана дума, е поверителна информация! Моля ви да проявите необходимото разбиране!

— Човече, ти наистина звучиш толкова официално. Никога не съм ви виждал, м-р Хавлак. Но ако наистина решат да ни пратят повиквателните, мога да ви потърся.

— Направете го. Отново благодаря.

— Всичко хубаво — и огромният студент се отправи през фоайето към отворената врата.

В мига, когато тя се затвори, Майкъл бързо тръгна към широкото каменно стълбище в центъра. Стъпалата бяха гладки, леко изтрити от дълго използване. Не можеше да си позволи да се качи с асансьора — звукът на електромотора можеше да обезпокои доверчивия як студент, който изведнъж би отхвърлил идеята за поверителната информация в полза на своите не така загадъчни задължения.

Още в Париж, когато си купи скъпите черни обувки в тон с костюма, Майкъл бе проявил съобразителността да ги даде да им сложат подметки от твърд каучук. Сега, нагоре по стълбището, той се поздрави за идеята, защото въпреки че се качваше през две, дори три стъпала, краката му не издаваха никакъв звук. За по-малко от половин минута той стигна до четвъртия етаж. Апартамент 4А се намираше в края на покритата с плочки и недобре осветена площадка. Той спря за момент, възстановявайки дишането си, след което се приближи до вратата и натисна малкото бутонче, монтирано в рамката. Чу как вътре звънецът мелодично звънна, а секунди по-късно дочу и приближаващи се към вратата стъпки.

— Да? — прозвуча странен висок глас, в който се долавяше гърлен европейски акцент.

— Доктор Джейкъб Хенделман?

— Кой е, моля? — изговорът беше на немски евреин.

— Нося новини от „Ке д’Орсе“. Може ли да поговорим?

— Какво? — настъпи кратка тишина и думите, които последваха, буквално се изсипаха: — Имате грешка. Нямам представа за какво говорите. Не познавам никого на… „Ке д’Орсе“ ли казахте?

— В такъв случай ще трябва да се свържа с Париж и да кажа на моята свръзка, че е направила ужасна грешка. Естествено, името на д-р Джейкъб Хенделман ще бъде изтрито от компютъра.

— Една минута, моля. Трябва да се поровя из паметта си на стар човек.

Хейвлок долови как стъпките вътре припряно се отдалечиха, затихвайки, за да се върнат обаче много преди минутата да е изтекла. Чу се металното изщракване на няколко ключалки зад дебелата врата. После тя се отвори и посредникът се взря в Майкъл за миг, след което му направи знак с глава да влезе.

Кой беше той? Защо бе убеден, че познава този старец със сива брада и дълга бяла коса? Голямото лице бе с меки черти, но очите, скрити в набръчканата плът зад дебелите лещи на очилата в тънки стоманени рамки, бяха… Не, не беше сигурен, изобщо не можеше да се сети.

— Вие сте в дома ми, сър — каза Хенделман, затвори вратата и повтори манипулациите с ключалките. — Много съм пътувал, разбира се, при това невинаги по собствено желание, подобно на хиляди като мене в моето положение. Може би имаме общ приятел, за когото в момента не мога да се сетя. На „Ке д’Орсе“. Естествено, познавам неколцина професори в Сорбоната.

Или беше тънкият напевен глас? Или това въпросително наклоняване на главата? Или начинът, по който старият човек стоеше, леко разкрачен, но въпреки естествената поза малко напрегнат? Не, не можеше да бъде само едно нещо… По-скоро много свързани едно с друго неща.

— „Общ приятел“ не е най-точният израз. Вие знаете името. Брусак. От Министерството на външните работи, отдел 4. — Трябваше да се свърже с вас днес, тя е човек, който държи на думата си. И мисля, че го е направила.

— Да, но кабинетът ми е затрупан с бележки на хора, които са се обадили, и само секретарката ми знае за тях, мистър… мистър…?

— Хейвлок.

— Да, м-р Хавлахт. Влезте, влезте. Познавах едно време Хабернихт в Берлин. Фридрих Хабернихт. Звучи доста сходно, нали?

— Близко е. — Беше ли в походката? Същата съзнателно използвана походка, която беше видял навън. Тази величественост… тези стъпки, които можеха да се скрият под средновековната тога или под расото на свещенослужител? Трябваше да попита: — Срещали сме се преди, нали?

— Ние? — Веждите на посредника се извиха, той нагласи очилата си и погледна по-внимателно Майкъл. — Не мога да си представя къде. Освен ако сте бил студент в голяма група, на която съм чел лекции, но това трябва да е било преди доста години, струва ми се. В такъв случай вие бихте могли да ме помните, но аз… Нали разбирате, старостта и броят на студентите…

— Няма значение. — Преди доста години. Преди колко? — Значи твърдите, че Брусак не се е свързала с вас?

— Нищо не твърдя… Седнете, моля ви, седнете… Това, което твърдя, е, че не знам. Казвате, че тази Брусак ми е изпратила съобщение, а аз ви казвам, че получавам всеки ден дузини такива и могат да минат много дни, преди да ми остане време за тях. Отново ви казвам, старостта и броят…

— Чух какво ми казахте преди — прекъсна го Хейвлок, който продължаваше да стои прав и очите му оглеждаха стаята. Навсякъде имаше лавици с книги, стара мебелировка… дебело тапицирани столове, орнаментирани лампи, възглавници, на които да се коленичи… нищо спартанско. Още веднъж долови мириса на академичната атмосфера. — Джена Карас! — неочаквано и бързо каза Майкъл, повишавайки глас.

— Ново съобщение? — изобретателно запита Хенделман като старец, който е развеселен от по-младия си противник. — Толкова много съобщения… Наистина трябва да поговоря с моята секретарка. Тя прекалява с опитите си да ме защити.

— Джена Карас е дошла при вас снощи, знам това!

— Трима… не, четирима дойдоха да ме посетят снощи и всички бяха мои студенти. Дори имам имената им някъде там, както и конспектите на две дипломни работи. — Хенделман се отправи към затрупаното си бюро до стената.

— Спрете това! — извика Хейвлок. — Препратили сте я, а аз трябва да я открия! Това ви е казала Брусак.

— Толкова много съобщения — не спираше посредникът, сякаш рецитирайки пасаж от Талмуда. — А-а-а, ето ги имената и конспектите — продължи той, навеждайки се над купищата листа. — Толкова много посетители, толкова много съобщения. Кой би могъл да се ориентира?

— Чуйте ме! Брусак нямаше да ми даде вашето име, нито да ми каже как да ви намеря, ако не ви казвах истината. Аз трябва да я намеря! Причинено й беше нещо ужасно… всъщност сториха го на двама ни… и тя не разбира!

— „Опроверженията на Филиок пред Съветите на Арий“ — пропя Хенделман и се изправи, държейки куп листа под светлината на лампиона на пода. — Това тук е отхвърлянето от Никена на Източната църква около пети век. Много малко известни неща… да не говорим за осмислянето им.

Той може да откаже да говори с теб.

— Дявол да ви вземе, къде я изпратихте? Престанете да ме разигравате! Защото… ако трябва… ще…

— Да? — обърна глава Джейкъб Хенделман под светлината на лампиона и го погледна през дебелите лещи на очилата си. После направи няколко крачки наляво и остави листата на бюрото.

В този момент истината проблесна в главата му. Всичко се подреди. Очите зад дебелите лещи, напрегнатата поза на отпуснатото тяло… походката. Не отмерените крачки на високопоставен прелат, нито тези на средновековен барон, който влиза в зала… а наперената походка на човек в униформа. Черна униформа!

Преплетени светкавици блеснаха в очите на Хейвлок. Съзнанието му експлодира… сега, тогава, пак сега и пак тогава! Не преди осем или десет години, а в детството, в годините на ужаса! Той беше един от тях! Образите в паметта му го потвърждаваха и очите му възприемаха стоящия сега пред него човек, както го бяха видели тогава. Голямото лице… без брада, косата дълга и права, не бяла, а арийски жълта. Той върви… не, наперено пристъпва… и се отправя към рова. Изстрели на картечница. После писъци.

Лидице!

Като в транс Майкъл се насочи към посредника, усещайки, че ръцете му се втвърдяват, пръстите се извиват като нокти на хищна птица, готови за схватка с друго животно… друг, по-низш животински вид.

— Какво? — изрече Хенделман с глас, който прозвуча по-тънко, отколкото досега. — Какво ви става? Да не сте луд? Само се погледнете… болен ли сте? Не се приближавайте до мене!

— Равинът…? О, Господи, какъв кучи син си ти! Ти, невероятен кучи син такъв! Чакай, какъв беше… Standartenführer? Sturmbannführer? Не, ти беше Obergruppenführer! Да, ти беше! Лидице!

Очите на стареца се разшириха и увеличени от лещите, станаха чудовищно огромни.

— Ти си луд, напълно, абсолютно луд! Напусни дома ми! Не си добре дошъл тук! След болката, която съм изживял, няма да слушам бълнуванията на един безумец!

Напрегнатата напевна реч прикри движението на посредника. Ръката му се плъзна надолу към бюрото, сред разхвърляните листа. Хейвлок се хвърли в момента, когато в ръката на Хенделман се появи пистолет, оставен там само преди три минути от един Obergruppenführer, който никога не би могъл да забрави своя произход. Посредникът беше убиец на чехи, поляци и евреи, един човек, който беше възприел образа на някого, изпратен от него в газовата камера или в пламтящата пещ.

Хейвлок сграбчи ръката с пистолета, заби средния си пръст зад спусъка и с ожесточение я удари няколко пъти в ръба на бюрото. Тя обаче не го изпускаше! Посредникът беше извит под него, блокирайки дясната му ръка, а на лицето му се бе появила гротескна гримаса с устни, опънати назад като на бясно куче. Отпуснатото тяло беше се втвърдило и се гърчеше в спазъм. Хенделман рязко изнесе лявата си ръка и заби пръсти в лицето на Майкъл, търсейки очите.

Хейвлок енергично изви тялото си няколко пъти и посредникът се измъкна изпод него. Сега се намираха до края на бюрото, всеки от тях приклещил ръцете на другия със сила, която граничеше със счупване. Изведнъж Майкъл освободи дясната си ръка, сви я в юмрук и я заби като чук в лицето на Хенделман, което виждаше сякаш през пелена.

Лещите на очилата се пръснаха на парчета. Германецът изкрещя, пистолетът издрънча на пода и той вдигна двете си ръце към лицето.

Хейвлок скочи към него, вдигна го на крака и сложи длан върху грозно отворената уста. Очите на Хейвлок горяха, сълзи и капчици кръв замъгляваха зрението му. Но все пак той можеше да вижда, а нацистът — не.

— Ако повишиш глас, старче, ще те убия в същата секунда. Сега седни!

Той дръпна германеца от бюрото и го натисна със сила върху най-близкия стол. Натрошените очила обаче стояха все така здраво върху лицето на Хенделман — бяха част от това лице, част от грозотата му.

— Ти ме ослепи! — изхълца палачът от Лидице. — Един луд се вмъква у дома ми и…

— Остави това! — заповяда Майкъл. — Аз бях там!

— Но това е някаква лудост! — тежко дишайки, Хенделман вдигна ръце, за да свали очилата си.

— Остави ги на място! — отново заповяда Хейвлок. — Нека останат точно там, където са в момента.

— Млади човече, вие сте…

— Не говори! Чуй ме. Мога да разпоредя проучване на миналото на някой си Якоб Хенделман от петдесет години насам. Всичко за него — стари снимки, все още живи германци, които са го познавали, ако изобщо някога е съществувал. След това мога да разпространя снимката ти, без брадата, разбира се, из определени райони на Прага. Ти си бил там, аз те видях по-късно и исках да те убия. Едно девет-десетгодишно момче искаше да забие нож в гърба ти на улицата. А някои, които още са живи в Прага или Кладно, ще пожелаят да го сторят сега. Това е краят за тебе, копеле! Така че не ми говори за хора, които не са били тук снощи, а ми разкажи за единствената, която е била. Къде е тя сега?

— Аз съм един много ценен човек…

— Обзалагам се, че си. Кой друг би могъл да знае толкова много за начините да се намерят безопасни места, освен човека, който го е правил толкова добре? И кой друг би могъл да се защити по-добре от човека, който знае къде се намират толкова много други. Ти добре си се спотаил Mörder^[2]! Но не и от мене, разбираш ли? Защото на мене не ми пука! Сега, къде е Джена Карас?

— Без да се спирам на чудовищните обвинения, които ми отправяте — изхленчи германецът — трябва да обсъдим размяната.

— Получаваш живота си — отсече Хейвлок. — Той не ме интересува. Достатъчно е да знаеш, че ме има, а аз от своя страна винаги мога да сложа край на нещата! Това са условията. Къде е тя?

— Горното чекмедже на бюрото — посочи с треперещата си ръка посредникът, без да вижда нищо иззад натрошените лещи на очилата си. — Повдигнете кутията за моливи. Там има сгънат зелен лист.

Майкъл отвори чекмеджето и извади кутията за моливи и писалки. Наистина имаше зелен лист. Беше формуляр на Колумбийския университет, Факултет по философия. С прецизни печатни букви на него беше написана информацията, за която Хейвлок беше готов да убие:

БРУСАК. МОЛБА ЗА АСПИРАНТУРА

ИМЕ: АРВИДАС КОРЕСКУ, ЗА КОХОУТЕК

МД 3, МЕЙСЪНФОЛС, ПЕНС.

— Кореску ли е името, което използва? — попита остро Хейвлок.

— Временно. Документите са само временни и ще бъдат готови след няколко часа. После ще има други… ако се наложи.

— Което означава…?

— За тях трябва да се плати. Не може нещо срещу нищо.

— Естествено, въдицата е захапана и някой започва да отпуска кордата. Сигурно рибата там е доста впечатляваща.

— Може да се каже, че имам могъщи… приятели. На много места.

— Кой е този Кохоутек?

— Славянин — каза посредникът и сви рамене презрително. — Има там ферма.

— Кога замина тя?

— Откараха я тази сутрин.

— Под какво прикритие?

— Поредният случай на изоставен беглец — нечия племенница може би — измъкнала се от Балканите или от някое друго място. Отървала се от „Мечката“, както се изразяват. Кохоутек ще й намери работа; той има връзки в текстилните синдикати.

— И тя ще започне да плаща — на двама ви — или никога няма да види документи.

— Но хората имат нужда от документи — изви Хенделман, — за да карат кола или да си открият банкова…

— Или да бъдат оставени на мира от имиграционните служби — прекъсна го Майкъл. — Това също е вярно, нали?

— Тази нация се придържа към законността, сър.

— Повдига ми се от тебе — прошепна Хейвлок, приближавайки към стола, вперил поглед в звяра от Лидице. — Бих могъл да те убия, без да изпиташ нищо, освен радост — допълни той тихо. — Можеш ли да разбереш това, философе? Но няма да го направя, защото искам да проумееш какво значи да осъзнаваш, че това може да се случи всеки ден, всеки миг. След едно почукване на вратата. Поживей така, du altes Luder^[3]. Heil Hitler.

Той се обърна и тръгна към вратата.

Зад гърба му се чу остър звук, нещо щракна. Той рязко се извърна и видя дългото острие на нож, което се насочваше към него. Посредникът беше смъкнал натрошените очила от носа си и сигурно беше измъкнал ножа от тапицерията на стола. Хейвлок скочи назад, но не преди острието да проникне през ръкава на сакото и да прониже ръката му, оставяйки червена диря върху бялата риза.

Ръката му потърси ламата под сакото. Той енергично ритна с крак пред себе си, надявайки се да улучи някаква част от тялото на германеца. И в момента, когато острието описа дъга назад, за да се стовари върху него, той рязко се отклони от траекторията му, вдигна пистолета и го насочи към лицето.

Стреля два пъти. Посредникът падна на пода с глава, обляна в кръв и голяма дупка вместо око.

Пистолет трябваше да даде полагаемото му се на другия пистолет от Лидице. Но това не породи радост у него; то вече беше изгубило значението си.

Оставаше само Джена. Беше я намерил! Сега тя не можеше да му попречи да стигне до нея. Можеше да го убие, но първо щеше да го погледне в очите. Това имаше значение.

Той напъха ламата под колана си, пъхна зеленото листче в джоба си и се втурна навън.