Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Parsifal Mosaic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo(2019)
Допълнителна корекция и форматиране
analda(2019)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Мозайката на Парсифал

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: (второ — COBISS)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-358-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2373

История

  1. —Добавяне

18

Мъж, облечен в тъмно палто, с нахлупена широкопола шапка, хвърляща сянка на лицето му, слезе от боядисана в два цвята кола и заобиколи голямата локва до вратата на шофьора. Нощният дъжд тихо ромолеше, отскачаше от капака на двигателя, стичаше се по предното стъкло, тракаше по покрива и образуваше безброй локвички по безлюдния паркинг на брега на Потомак. Мъжът бръкна в джоба си, извади позлатена газова запалка, щракна я, но в мига, когато езичето на пламъка се показа, той я загаси, пъхна я обратно в джоба и не извади оттам облечената си в ръкавица ръка. Отиде до парапета и погледна надолу към купчините мокри листа и струпаната по края на брега гъста кал, която се губеше в тъмната вода. След това вдигна глава и разгледа отсрещния бряг, отвъд който през пелената на дъжда проблясваха светлините на Вашингтон. Чул стъпки зад гърба си и звука на кожени подметки по влажния чакъл, той се обърна.

До него се приближаваше мъж, чийто силует изплува от тъмнината. Облечен беше в брезентово пончо с маскировъчна шарка. На главата си носеше тежка широкопола кожена шапка с неопределен модел. Лицето под шапката, което подсказваше, че е около трийсетгодишен, беше с твърди черти, набола брада и широко разположени очи, които едва се виждаха изпод смръщените вежди. Беше пил — усмивката, от която личеше, че е познал другия, беше толкова гротескна, както и всичко останало в него.

— Хей, какво ще кажеш, а? — извика мъжът с пончото с дълбок, леко завален глас. — Бам! Бум!… Пляс! Като някой шибан рикша, ударен от танк! Бам! Изобщо не си виждал подобно нещо!

— Отлично свършено — каза мъжът в палтото.

— Разбира се, че е така! Настигнах ги в прохода и… б-а-а-м! Хей, едва те виждам! Ти си, нали?

— Да, но ти ме разочарова.

— Защо? Справих се чудесно!

— Пак си пил. Мисля, че се разбрахме да престанеш.

— Е, една-две чаши, това е всичко. В стаята ми, не в някоя кръчма, не, сър!

— Разговаря ли с някого?

— Боже, не, разбира се!

— Как дойде до тук?

— Както ми каза. С автобус… три автобуса… и пешком последните една-две мили.

— По пътя ли вървя?

— Покрай пътя. Все едно че участвах в наказателна акция в Дананг.

— Добре. Тогава си заслужил правото на отдих.

— Хей, майоре…? Извинявам се, исках да кажа… сър.

— Какво има?

— Как стана така, че във вестниците не пише нищо? Искам да кажа… ударът беше страшен. Сигурно са горели часове и се е виждало от няколко мили. Защо не писаха за това?

— Тези хора не бяха кой знае какво, сержант. Те бяха онова, което ти казах, че са. Лоши хора, предали такива като тебе и мене, които си стоят зад бюрата и разпореждат да бъдем убити.

— А-а, добре, значи съм помогнал да им го върнем. Е, мисля, че е време да си вървя, а? В болницата.

— Няма нужда. — Облеченият в цивилни дрехи човек, към който се бяха обърнали с „майоре“, спокойно извади ръка от джоба си. В нея държеше автоматичен пистолет 22-ри калибър, който оставаше скрит в тъмнината и дъжда. Той натисна спусъка от хълбок еднократно.

Другият падна и окървавената му глава се отпусна в мокрото пончо. Цивилният направи крачка напред и избърса оръжието във влажната тъкан на палтото си. После се наведе и разтвори пръстите на дясната ръка на мъртвеца.

* * *

Боядисаната в два цвята кола зави по черния път и фаровете й осветиха ивица от каменистата земя на Мериленд. Високата трева, поникнала тук-там между камънака, полягаше под напора на вятъра и нощния дъжд. Шофьорът с тъмното палто и нахлупената шапка съзря онова, което бе очаквал да види, намали скоростта и изгаси фаровете, преди да е спрял. На банкета на пътя, до сами ограда от бодлива тел, беше спряла бяла линейка. От номера личеше, че е кола на федералните служби, а черните букви, изписани върху вратата, уверяваха в партньорство с данъкоплатеца, разкривайки още нещо:

ВОЕННОМОРСКА БОЛНИЦА „БЕТЕЗДА“, БЪРЗА ПОМОЩ — ЕКИП 14

Шофьорът спря непосредствено до дългата бяла линейка. Той извади запалката си, отвори я и задържа пламъка за кратко до прозореца на линейката. Вратата на линейката се отвори и един мъж малко под трийсетте изскочи под дъжда. Служебният му дъждобран се разтвори, разкривайки бялата престилка на медицински работник.

Шофьорът натисна един бутон и десният прозорец се спусна.

— Влез вътре! — извика той, за да надвие шума на дъжда. — Ще се намокриш там!

Човекът се качи, затръшна вратата зад себе си и избърса с дясната си длан капките, стичащи се по лицето му. Външността му издаваше, че е латиноамериканец; големите му очи блестяха като въглени, косата му беше гарвановочерна и прилепнала по мургавата кожа на челото.

— Направо не можеш да ми се изплатиш, мама — проговори латиноамериканецът. — О, голямата мама ми дължи един голям montón de dinero[1].

— Ще ти бъде платено, макар да ми се струва, че по-скоро най-сетне си издължил стария си дълг към мене.

Olvidalo[2], мама майор!

— Или щяха да те екзекутират, или щеше да влачиш камъните край Ливънуърт, ако не бях аз. Не забравяй това, ефрейтор.

— Но аз похарчих онзи лекар заради тебе! Плащай!

— Ти похарчи — както сам се изразяваш — двама военни полицаи в Плейку, които те бяха хванали да крадеш наркотици от камион за евакуиране на ранените. Голям късметлия си, че се появих тогава, нали? Защото броят на изчезналите по време на сражение се увеличи с още двама, които свършиха в реката.

— Разбира се, мама, страшен късмет! А коя свиня ми каза за камиона? Ти, майоре!

— Знаех, че си предприемчив. През последните години те държах под око. Ти изобщо не ме забелязваше, но аз не те изпусках от поглед. Винаги знаех къде мога да те намеря, защото дълговете трябва да бъдат плащани!

— Е, добре, сбъркал си, майоре. Аз пък те видях миналата нощ в новините по телевизията. Излизаше от една дълга лимузина в Ню Йорк. Май до сградата на ООН? Това беше ти, нали?

— Боже мой, наистина ме дразниш.

— Просто ми плати.

— Най-напред пистолета — каза мъжът в палтото. — Аз ти го дадох и сега си го искам. Той беше твоята защита — никаква балистична експертиза не би могла да го свърже с тебе.

Санитарят бръкна в джоба на дъждобрана си и извади оттам малък пистолет, идентичен по размер и калибър с оръжието, което шофьорът на колата беше използвал преди час на паркинга край Потомак.

— Не е зареден — каза латиноамериканецът и подаде автоматика в тъмнината. — Ето, вземи си го.

— Дай ми го.

— Поеми го! За Бога, нищо не виждам тука! Ох! Майната му… Какво, по дяволите…?

Ръката на шофьора се промъкна покрай късата цев на пистолета и леко повдигна ръкава на санитаря.

— Съжалявам — каза той. — Пръстенът ми се е изкривил. Одрасках ли те?

— Остави това, мама. Парите. Дай си ми шибания dinero!

— Разбира се. — Мъжът пое пистолета и го пусна в джоба си. Отново извади запалката и с щракване я запали; на седалката между тях имаше дебела пачка банкноти, пристегнати с ластик.

— Ето ги. Петдесет и една стодоларови банкноти — изпрани, разбира се. Искаш ли да ги преброиш?

— Защо? Знам къде мога да те намеря — каза санитарят и отвори вратата. — А ти ще ме виждаш много често, голяма мама.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна шофьорът.

Вятърът отново повдигна полите на дъждобрана от бялата престилка на санитаря, който затръшна вратата и се отправи към линейката. Човекът в колата се наведе по дължината на седалката, гледайки през прозореца, сложил ръка на лостчето за отваряне на вратата до себе си, готов да изскочи от колата в мига, в който види онова, което очакваше.

Санитарят започна да преплита крака, залитна напред с протегнати ръце, които слепешката търсеха вратата на линейката. После вдигна глава и изкрещя; дъждът плющеше по лицето му. Секунди по-късно той се свлече на мократа земя.

Шофьорът слезе от колата и докато заобикаляше отпред, извади стъклена ампула от джоба си. Когато стигна до санитаря, коленичи и дръпна нагоре ръкава на неподвижната ръка. После нагласи ампулата в лявата си ръка, а с дясната извади спринцовка. Малко по-късно заби иглата, натисна буталото, докато не изпразни белезникавата течност в ръката и остави иглата както си беше. Пресегна се през тялото на санитаря, притегли безжизнената ръка върху спринцовката, нагласи палеца върху буталото и я остави да се отпусне в естествено положение.

Мъжът се изправи, съзрял в полумрака разпръснатите банкноти, част от които бяха затиснати от тежестта на тялото. Обърна се и отвори вратата на линейката. Купето беше чисто и подредено, както подхождаше на доверен служител от военноморската болница „Бетезда“. Извади малкия автоматичен пистолет и го хвърли на седалката. После бръкна във вътрешния джоб на палтото си и прерови съдържанието му: още четири стъклени ампули — две пълни и две празни. Провери етикетите, на всеки от които пишеше едно и също:

Военноморска болница „Бетезда“

Лекарствено средство под контрол

Съдържание: C17H19NO3H2O

MORPHINE

Извади ампулите и ги пусна на пода на линейката.

Порив на вятъра в този момент понесе пелената на дъжда под наклон. Човекът повдигна ръка към шапката си, но закъсня. Подхваната от вятъра, тя литна от главата му и се заби странично в неговата кола. Той прекоси тревата, за да я вземе. Дори в мрака лесно се забелязваше белият кичур във вълнистата му черна коса.

Николай Петрович Малейков беше раздразнен и капките, стичащи се по челото му, бяха само една от причините за това. Притискаше го недостигът на време. В ролята си на помощник държавен секретар Артър Пиърс трябваше да се преоблече и да добие представителен вид. За човек с неговото положение в правителството на Съединените щати беше недопустимо да тича в пороя из калта, а трябваше да телефонира за лимузината си в минутата, когато се върнеше у дома. Беше приел поканата на британския посланик за по едно питие късно през нощта: ОПЕК отново създаваше проблеми и все някой трябваше да се грижи за държавните дела.

Не беше точно онова, което Москва желаеше от него, но не можеше да махне с ръка на шанса да научи повече за англо-американската петролна стратегия. Всяка подобна информация трябваше да доведе „Военная“ по-близо до желаната власт по пътя, начертан от Ягода още преди половин век. Но единствено човекът, когото той не можеше да намери, онзи, който знаеше тайната на Ентъни Матиас, би могъл да отведе „Военная“ до постигането на крайната цел… за доброто на света.

Артър Пиърс, отгледан като дете на фермери в Айова, но роден в руското село Раменское, свърна към колата си в дъжда. Нямаше време за умора, защото загадката все още не беше решена. Поне не от него.

* * *

Посланик Адисън Брукс погледна втренчено Бредфорд, който седеше от другата страна на масата.

— Казахте, че този агент знае кой е Парсифал и е знаел за него, преди да научим ние! — възкликна той. — Какви основания имате за подобно необикновено заявление?

— Коста Брава — отговори помощник-секретарят. — И събитията през последните седемдесет и два часа.

— Опиши ги — заповяда президентът.

— За последните часове на драмата при Коста Брава Хейвлок е разполагал с радиостанция, настроена от техниците на ЦРУ в Мадрид на определена честота. Те са изпълнявали сляпо заповедта и не са имали никаква представа какво е предназначението на предавателя и кой ще го използва. Както знаете, цялата операция в Коста Брава е била под контрола на един човек на име Стивън Маккензи — служител на ЦРУ с най-голям опит в провеждането на черни операции, което е било гаранция за запазване на тайната.

— Напълно — прекъсна го Беркуист. — Маккензи е починал от сърдечен удар три седмици след като беше изтеглен от Барселона. Няма нищо подозрително. Лекарят е уважаван, добре известен медик, който беше подробно разпитан. Смъртта на Маккензи се дължи на естествени причини.

— Само той е знаел подробностите — продължи Бредфорд. — Наел е лодка, двама души и блондинка, говореща чешки, която трябвало да изпищи в далечината — и в тъмнината — по време на мрачната сцена, разигравана на плажа. И трите наети лица са били от утайката на обществото: дребни пласьори на наркотици и проститутка, съгласили се да участват за солидно възнаграждение. Не са задавали никакви въпроси. Хейвлок е предал сигнала, използвайки кода на КГБ, като мислел, че се свързва с хора от групата на Баадер-Майнхоф в лодка, намираща се в морето. Маккензи прехванал съобщението със скенера си и дал своя сигнал на лодката да се приближи. Няколко минути по-късно Хейвлок видял със собствените си очи онова, което ние искахме да види… или е помислил, че е видял. С това операцията в Коста Брава завършила.

— Пак ще напомня — прекъсна го нетърпеливо посланикът. — Генерал Холярд и аз сме в течение на най-същественото…

— Та операцията завършила, като, с изключение на президента и нас тримата никой друг не е знаел за нея — продължи помощник-секретарят малко по-бързо. — Маккензи беше сглобил нещата по фрагменти, така че никоя група не знаеше какво правят другите. Единственото съобщение, което направихме, даваше гласност на версията за разкрития двоен агент и нямаше никакви засекретени документи, останали в архива, които да противоречат на тази версия. А след смъртта на Маккензи последният външен човек, който знаеше истината, изчезна.

— По-правилно ще бъде да се каже последният мъж може би — възрази Холярд. — Но не и последната жена. Джена Карас е знаела. Изплъзнала се е от вас, но е знаела.

— Тя е знаела само онова, което й беше казано, и аз бях човекът, разговарял с нея в хотела в Барселона. Историята, която й разказахме, имаше двойна цел. От една страна, трябваше да я изплаши така, че да постъпи както искахме от нея и ние демонстративно да спасим живота й; от друга, трябваше да я разстрои достатъчно, за да обърка Хейвлок и да го убеди, че тя наистина е агент на КГБ, в случай че има някакви съмнения или емоционални препятствия. И ако се беше придържала към моите инструкции, тя щеше да бъде в безопасност. Или ако бяхме в състояние да я намерим, тя нямаше да се крие от хората, които сега трябва да я убият… и да убият Хейвлок, за да се запази тайната за случилото се в Коста Брава. Защото те знаят истината.

Посланик Брукс подсвирна — тихо и мелодично като искрено изумен човек.

— Така стигаме до началото на последните седемдесет и два часа — каза той, — започващи с непроследимото телефонно обаждане до Рим, направено с помощта на оторизиращ код, установен от Даниел Стърн.

— Да, сър. Кол де Мулине. Долових връзката, когато прочетох доклада на агента наблюдател, но нищо не бе ясно. Просто смътни очертания и неопределени сенки. И когато тази нощ той ни ги разказа по-подробно, нещата се доизясниха.

— Някой на име Ричи, когото той не е виждал преди — разви мисълта му Брукс — и двама експерти по експлозивите, за които нищо не знае.

— И мощна експлозия, избухнала дванайсет минути след престрелката на моста — допълни Бредфорд. — А на всичко отгоре неговото определение на тази жена като „игла“ за Съветите — едно подставено от тях лице, което могат да си получат обратно и да му дадат урок.

— Което, разбира се, е лъжа — възрази Холярд. — Бомбата е била предназначена за колата, с която е пътувала. И колко души е убила? Седем на пътя за моста? Боже мой, тя е била достатъчно мощна, за да запрати на парчета в небето и колата, и онези, които са били в нея. А нашите хора не знаят нищо по въпроса.

— Било е възможно благодарение на онзи Ричи — каза Бредфорд. — И двамата негови помощници, отишли там под прикритието на специалисти по ръчно оръжие, а се оказали експерти по експлозивите. Били са изпратени от Рим, но двамата спасили се така и не установили контакт с посолството впоследствие. По думите на нашия човек това не е нормално. Те не са посмели да се върнат в Рим.

— Били са изпратени от нашите хора — обади се Беркуист — но не са се върнали като наши хора. Имали са специална уговорка със същия, който се е обадил от Вашингтон в Рим. „Двусмисленост“.

— И същият човек, г-н президент, който е в състояние да се обади в Москва и да изтегли оттам автентичен код на КГБ, защото нищо по-слабо от това не би могло да убеди Хейвлок. Някой, който е знаел истината за Коста Брава, и силно, може би отчаяно силно е искал тя да не се разбере.

— Защо? — попита генералът.

— Защото, ако огледаме под лупа всички аспекти на тази операция, бихме могли да разберем кой друг е бил там.

Президентът и генералът реагираха така, сякаш току-що са им съобщили новината за неочаквана смърт; единствено Брукс запази самообладание и продължи внимателно да наблюдава Бредфорд — един първокласен професионалист, който признава присъствието на втори.

— Скокът е прекалено голям, синко — отбеляза Холярд.

— За мене не съществува друго обяснение — заяви Бредфорд. — Издадена е заповед за екзекуцията на Хейвлок, която се приема дори от онези, които уважават досието му. Той бива обявен за предател, за побъркан, за убиец, опасен за всички оперативни агенти, които все още са на работа. Но защо е трябвало жената да бъде изпратена през границата? Защо е било подчертано, че е „игла“, подставено лице? Защо бягството й е трябвало да стане урок за Съветите, след като е била поставена бомба, нагласена да избухне само минути по-късно?

— За да се затвърди илюзията, че е умряла при Коста Брава — каза Брукс. — Ако е останела жива, можело е да поиска политическо убежище и да разкаже историята, тъй като вече не би имала какво да губи.

— И така да стане причина събитията от онази нощ да бъдат преразгледани — намеси се президентът, завършвайки мисълта. — Трябвало е да бъде ликвидирана на моста, за да се подкрепи лъжата, че е била убита в Коста Брава.

— И казвате, че онзи, който е оторизирал екзекуцията на Хейвлок — произнесе генералът намръщен, с неуверен глас, — който е използвал кодовата дума „Двусмисленост“ и който е изпратил Ричи и другите двама от Рим в Кол де Мулине… казвате, че той е бил на плажа през онази нощ?

— Всичко сочи натам, генерале.

— Но защо, за Бога?

— Защото той знае, че Джена Карас е жива — отговори Брукс, продължавайки да гледа към Бредфорд. — Поне знае, че не тя е била убитата в Коста Брава. Никой друг не знае това.

— Това е само предположение. Може и да сме се старали да го запазим в тайна, но я търсим вече четири месеца.

— Без изобщо да сме признавали, че става дума за нея — обясни помощник-секретарят — без дори с намек да сме давали да се разбере, че тя е жива. Издирването беше обявено за лице, а не за име. Някаква жена, чийто опит като дълбоко законспириран агент би могъл да я отведе при хората, с които е работила по-рано, и която действа легендирана по много начини. Ударението беше поставено на външността й и езиците, които владее.

— Това, което не можах да приема, беше вашият скок във веригата от умозаключения — поклати глава Холярд с жеста на военен стратег, виждащ практическите слабости в предлагания план за тактическа маневра. — Маккензи сглобява Коста Брава парче по парче и докладва само на вас. ЦРУ в Ленгли не знае за Мадрид, а Барселона е държана настрани и от двете. Как при тези условия някой може да проникне в нещо, което просто го няма? Освен ако не приемете, че Маккензи се е продал или е оплескал нещата.

— Не допускам нито едно от двете — помощник-секретарят замълча за миг. — Мисля, че лицето, което е приело кода „Двусмисленост“, вече е било забъркано по някакъв начин с Парсифал, и то отпреди месеци. Този човек е знаел върху какво да се концентрира и се е разтревожил, когато на Хейвлок е било наредено да се яви в Мадрид в условия на секретност, регламентирана под графа „четири нули“.

— Значи е някой, който разполага с максимален допуск тук, в Държавния департамент — включи се в разсъжденията посланикът. — Някой, който има достъп до поверителни документи.

— Да. Той е държал под око работата на Хейвлок и е видял, че нещо става. Отлетял е за Испания, прехванал го е в Мадрид и го е проследил обратно в Барселона. Аз бях там, също и Маккензи. Почти е сигурно, че ме е познал, а тъй като се срещнах два пъти с Маккензи, логично е да допуснем, че ни е видял заедно.

— И ако допуснем това, логически следва, че някой в Москва е притежавал досие за Маккензи, достатъчно дебело, за да разтревожи съветското разузнаване. — Брукс се наведе напред и пак заби поглед в очите на Бредфорд. — Просто един факс, изпратен в Москва, и човекът, когото търсим, е разбрал, че се подготвя черна операция.

— Възможно е да е било така.

— С доста предположения от ваша страна — вмъкна Холярд.

— Не мисля, че помощник-секретарят е свършил, Мал. — Посланикът кимна към листовете, които Бредфорд разстилаше пред себе си. — Не мисля, че той би позволил на въображението си да броди из толкова екзотични места без нещо, което да го подтикне. Прав ли съм?

— По същество, да, сър.

— Защо не кажеш едно обикновено „да“ — каза президентът.

— Да — съгласи се мъжът от Държавния департамент. — Струва ми се, че бих могъл да бъда изправен пред съда за това, което направих днес следобед, но ми се струваше важно. Трябваше да се махна от телефоните и от това, което отвлича вниманието, за да препрочета част от този материал и да провокирам онова въображение, с което разполагам. Отидох в секретната архива на „Кон Оп“, изтеглих отчета на Хейвлок за събитията на Коста Брава, получен с химическо въздействие, и го взех у дома. Проучвам го от три часа… без да забравям за устния доклад, направен от Маккензи, след като се завърна от Барселона. Има несъответствия.

— В какъв смисъл? — попита Брукс.

— Става дума за това, което Маккензи е планирал, и онова, което Хейвлок е видял.

— Видял е каквото ние сме искали да види — каза президентът. — Преди малко сам подчерта това.

— Може да е видял повече неща, отколкото си мислим, повече, отколкото Маккензи е заложил.

— Но Маккензи беше там — протестира Холярд. — За какво, по дяволите, говорите?

— Намирал се е на приблизително седемдесет ярда от Хейвлок и погледът му към плажа е бил периферен. Повече го е интересувала реакцията на Хейвлок, отколкото събитията, които са се развивали долу. Направил няколко репетиции с двамата наети мъже и блондинката. Идеята, която е трябвало да се реализира, е всичко да се случи в близост до водата: изстрелите да бъдат в прибоя, жената да падне на мокрия Пясък, а лодката да бъде наблизо, подръка. Разстоянието, тъмнината — всичко това е трябвало да допринесе за общия ефект.

— Визуално убедителен — вметна Брукс.

— Напълно — съгласи се Бредфорд. — Но Хейвлок описва друго. Онова, което той е видял, е безкрайно по-убедително. Под въздействието на химически вещества в болницата във Вирджиния той буквално изживя повторно целия епизод, включително емоционалната травма, станала съществена част от него. Той описа куршуми, които са се забивали в пясъка, каза, че жената е изтичала към пътя, а не към водата и спомена за двама души, които отнесли тялото. Двама души.

— Били са наети двама — отсече Холярд озадачено. — Какъв е проблемът?

Единият е трябвало да остане в лодката, която се е намирала на двайсетина фута в морето с незагасен двигател. Вторият е трябвало да произведе изстрелите и да издърпа жената във водата, хвърляйки „мъртвото“ тяло в лодката. Разстоянието, тъмнината, лъчът на фенерчето — това са били съществените части от сценария на Маккензи, неща, които е отрепетирал с наетите от него хора. Но фенерчето остава единственото общо между планираното от Маккензи и видяното от Хейвлок. Той не е наблюдавал представление, а е видял една жена, която действително е била убита.

— Боже мой — генералът седна отново на стола си.

— Маккензи не спомена ли за това? — осведоми се Брукс.

— Мисля, че не го е видял. Онова, което ми каза, бе: „Моите хора направиха страхотно шоу.“ Останал е на своя хълм над пътя в продължение на няколко часа, наблюдавайки Хейвлок. Тръгнал си, когато започнало да се развиделява, защото не можел да рискува Хейвлок да го забележи.

Адисън Брукс се почеса по бузата.

— Значи човекът, когото търсим, онзи, който е дръпнал спусъка в Коста Брава, същият, на когото Стърн доверява кода „Двусмисленост“ и който обявява Хейвлок за „неспасяем“, е съветски агент в Държавния департамент.

— Да — потвърди помощник-секретарят.

— И той също така отчаяно се стреми да намери Парсифал, както и ние — заключи президентът.

— Да, сър.

— И все пак, ако съм разбрал правилно — бързо изрече Брукс — налице е фрапиращо несъответствие. Той не е предал потресаващата си информация на нормалните контрольори в КГБ. Щяхме да узнаем, ако го беше направил. О, Боже, щяхме да разберем!

— Не само е скрил тази информация, г-н посланик, той целенасочено е заблудил един от директорите на КГБ. — Бредфорд вдигна горния лист от купчината пред себе си и с уважение го поднесе на седналия вдясно от него държавник с посребрени коси. — Задържах това за накрая. Между другото, не за да ви стресна или шокирам, а само просто защото няма обяснение, ако не се разглежда в контекста на всичко, имащо отношение към него. Честно казано, аз също не съм сигурен, че го разбирам напълно. Това е телеграма от Пьотър Ростов в Москва. Той е директор на отдела „Външна стратегия“ на КГБ.

— Телеграма от Съветското разузнаване? — изумен, възкликна Брукс и пое листа.

— Противно на това, което много хора предполагат — допълни помощник-секретарят, — стратезите на борещите се едно срещу друго разузнавания често влизат в контакт помежду си. Това са просто практични хора, занимаващи се с един практичен и смъртно опасен бизнес. И те не могат да си позволят да бъдат подведени от грешни сигнали… Според Ростов КГБ няма нищо общо с Коста Брава и желае ние да знаем това. Между другото, подполковник Бейлър споменава в отчета си, че Ростов е заловил Хейвлок в Атина и макар да е можел да го изведе от Гърция в Русия през Дарданелите, се е въздържал да го направи.

— Кога получихте тази телеграма? — попита държавникът.

— Преди двайсет и четири часа — отговори президентът. — Анализирахме я и се опитвахме да осмислим нещата. Очевидно не очакват отговор.

— Прочети я, Адисън — каза генералът.

— Изпратена е до Д. С. Стърн, директор на „Консулски операции“, Държавен департамент на Съединените… — Брукс вдигна поглед към Бредфорд: — Стърн беше убит преди три дни. Не би ли трябвало Ростов да знае за това?

— Нямаше да я изпрати, ако знаеше. Той не би могъл да си позволи и най-малкото подозрение, че КГБ има пръст в смъртта на Стърн. Изпратил е телеграмата, защото не е знаел, че Стърн е мъртъв… както и другите.

— Излезе съобщение само за смъртта на Милър — подчерта Беркуист. — Не можехме да я запазим в тайна; цяла „Бетезда“ беше научила. Но спуснахме информационна завеса върху случая със Стърн и Доусън, поне засега, докато не научим какво точно е станало. Преместихме семействата им в секретния комплекс Чайен, Колорадо Спрингс.

— Прочети я — повтори генералът.

Брукс поднесе листа под светлината на настолната лампа. Започна да чете бавно и с равен глас:

„Предателството в Коста Брава не е наше дело. Нито се хванахме на клопката в Атина. Печално известният отдел «Консулски операции» продължава практиката си на провокативни действия и Съветският съюз ще продължи да протестира срещу демонстрираното незачитане на правото на живот, както и срещу престъпленията и терористичните актове, които този отдел извършва срещу невинните — както отделни граждани, така и цели народи. И ако този прословут отдел на американския Държавен департамент вярва, че има колаборационисти между стените на «Дзержински», бъдете уверени, че тези предатели ще бъдат разкрити и ще получат заслуженото си наказание. Ще повторя: «Коста Брава» не е наше дело.“

Държавникът завърши — това беше краят на текста. Той отпусна ръката си на масата, продължавайки да държи в нея телеграмата. — Мили Боже! — прошепна той.

— Разбрах думите — обади се Холярд — но не и какво се опитва да ни каже с тях.

— По-добре Дяволът, когото познаваш, отколкото онзи, за когото не знаеш нищо — поясни Брукс. — На площад „Дзержински“ няма стени.

— Точно така — потвърди Бредфорд и се обърна към президента: — Това е връзката, която не успяхме да направим. Стените са в Кремъл.

— Външни и вътрешни — продължи бившият посланик. — Опитва се да ни каже, че „Коста Брава“ не би могла да се случи без помощник или помощници в Москва…

— Това го разбрахме — прекъсна го Беркуист. — Но какво беше другото за стените? За Кремъл? Как разбираш този намек?

— Предупреждава ни. Съобщава ни, че не знае кои са извършителите и поради това те са извън контрол.

— Може би са извън нормалните канали за комуникация — предположи президентът.

— Дори извън ненормалните канали — каза Брукс.

— Борба за власт. — Беркуист се обърна към помощник-секретаря: — Има ли информация за нещо сериозно от нашите разузнавателни служби, което има отношение към тези въпроси?

— Обичайните търкания. Старите кадри умират, а младите комисари са нетърпеливи и амбициозни.

— Какво е отношението на генералитета? — осведоми се генералът.

— Половината искат да вдигнат във въздуха Омаха, другата половина искат САЛТ-3.

— А Парсифал може да ги обедини — каза държавникът. — И всяка ръка там би могла да сложи пръст на ядрения бутон.

— Но Ростов не знае за Парсифал — възрази Бредфорд. — Той няма и представа…

— Но долавя нещо — прекъсна го посланикът. — Той знае, че „Коста Брава“ представлява операция на Департамента, осъществявана по някакъв начин с помощта на елементи в Москва. Опитва се да разбере кои са и не може, а това сериозно го безпокои. Съществува дисбаланс — едно отклонение от нормата на най-високите нива.

— Откъде ти хрумна това? — попита президентът, взе телеграмата от ръката на Брукс и започна да я изучава, сякаш за да види нещо, което му беше убягнало преди.

— Не е там, сър — обади се Бредфорд и кимна на Брукс, докато говореше. — С изключение на думата „клопка“, която се отнася до Хейвлок. Спомнете си, че той се отказа да изведе Хейвлок от Атина. Ростов знае за твърде необикновените отношения между Майкъл Хейвлок и Ентъни Матиас. Двама чехи, студент и учител, и двамата оцелели… в много отношения като баща и син, без да може да се каже къде свършва едното и започва другото! Дали единият от тях, а може би и двамата не са във връзка с някой в Москва? И ако е така, с каква цел? Логичните причини могат да се изключат, защото отбягването на нормалните канали е индикация в това отношение. Не чак толкова отдавна и ние се питахме същото: Какво е направил Матиас и къде стои Хейвлок в тази история? И създадохме „Коста Брава“ именно заради това.

— И тогава Парсифал влезе в контакт с нас и другата история престана да бъде от значение… — намеси се Беркуист. — Изправиха ни до стената. И още сме там, само че стената стана по-голяма, на практика стените са две и ние опираме гръб в една от тях, без значение как ще се завъртим. Към издирването на Парсифал се добави и търсенето на още един човек — някой тук, на място, който наблюдава всеки ход от наша страна. Съветски агент къртица, който е в състояние да изтегли от Москва код, оставен в резерва, и е законспириран достатъчно дълбоко, за да може да промени хода на операцията при Коста Брава… Боже мой, този човек просто трябва да бъде изтрит от лицето на земята! Ако намери Парсифал, преди ние да успеем, той и маниаците в Кремъл могат да ни наложат каквито си искат условия.

— Знаем къде се намира — каза генералът. — И трябва да тръгнем по следите му! Той е в Департамента. Високопоставен, с достъп до шифрограмите от посолствата и очевидно много приближен на Матиас. Защото, ако съм ви разбрал, той е човекът, осъдил на смърт Джена Карас. Той е доставил онзи код, той го е поставил в куфарчето й. Той!

— Мисля, че той е организирал всичко — поклати бавно глава Бредфорд и смръщи вежди, спомняйки си за невъзможното. — Куфарчето, разкаялият се терорист от „Баадер-Майнхоф“, собствените ни шифри и инструкциите от Москва. Всичко това просто се появи в Барселона… от нищото. И никой не знае как!

— Струва ми се, безсмислено е да притискаме Матиас повече? — подхвърли Брукс, все пак във формата на въпрос.

— Безсмислено е — потвърди Бредфорд. — Той повтаря онова, което поддържаше от самото начало: „Уликите съществуват. Те са истина. Бяха ми предадени.“

— Свети Ентъни вече чува камбанен звън! — избухна президентът.

— Ами агентът в Департамента — настоя Холярд. — Защо да е толкова трудно да бъде намерен? С колко души е разговарял Стърн? Отчетен ли е факторът време? Няколко минути ли са разговаряли? Няколко часа? Нека се върнем назад и проследим всичко, което е направил.

— Стратезите на „Кон Оп“ са действали в пълна секретност — обясни Бредфорд. — Нямало е насрочени срещи, не е имало и график на съвещанията. Просто едно обаждане до конкретно лице на горния етаж или до Управлението, или до Съвета за национална сигурност и теренът се разчиства, но без да се води какъвто и да е протокол за срещата. И всичко това — все по съображения за опазване на тайната, защото голяма част от темата на разговора може да се реконструира от информатори, имащи достъп до неща като такива протоколи или паметни записки.

— Да се изкриви потокът на вярната информация на всяка цена — промълви президентът.

— Нашите пресмятания показват, че Стърн е могъл да разговаря с всяко едно измежду шейсет до седемдесет и пет лица — продължи Бредфорд. — И не е възможно да подценяваме това число. Има представители на администрацията между специалистите и специалисти между представителите на администрацията. Списъците стават безкрайно дълги, а на всичко отгоре всички те са минали през проучване за предоставяне на максимален допуск.

— Но ние говорим за Държавния департамент — подчерта Брукс. — За интервал от време между последния разговор, проведен от Стърн, и четири часа по-късно, когато заповедта е била получена в Кол де Мулине. Това значително стеснява възможностите.

— А нашият човек, който и да е той, знае това — обясни помощник-секретарят. — И е взел допълнителни мерки да прикрие придвижванията си. Дори проверка на присъствените книги, в които се регистрира кой кога влиза и излиза, няма да ни разкрие нищо.

— Никой ли не е виждал Стърн? — настоя Брукс. — Сигурен съм, че сте разпитвали.

— Постарахме се да го направим колкото може по-незабелязано. Никой от разпитаните не призна да го е виждал през двайсет и четирите часа, които ни интересуват, но ние и не очаквахме от онзи, който го е видял, да ни каже това.

— Значи никой не го е виждал? — попита генералът, недоверчиво смръщен.

— Е, не чак никой — поясни Бредфорд. — Дежурният на пропуска на петия етаж, отдел L. Освен това Доусън е оставил бележка за Стърн, който я взел на път за асансьора. Но може да е бил във всеки един от седемдесет и петте офиса зад вратата на приемната.

— Кои са присъствали там по това време? — Задавайки въпроса си, посланикът поклати глава, като че за да каже: „Извинявам се, това няма значение.“

— Точно така — произнесе Бредфорд, съгласявайки се с недоизказаната мисъл на държавника. — Това не може да ни помогне. Двайсет и трима не са регистрирани, че са излезли: имало е съвещания, различни секретари са водили протоколите, провеждали са се оперативки на персонала. Всичко намира своето обяснение. Никой не е напускал дадено съвещание за толкова дълго време, за да може да осъществи онова телефонно обаждане.

— Но, дявол да го вземе, става дума за един етаж! — избухна военният. — Седемдесет и пет офиса, седемдесет и пет души. Не са сто и петдесет или хиляда — просто седемдесет и пет и един от тях е нашият агент! Започнете с най-близките до Матиас и ги привикайте. Измъкнете всичко от тях в някоя клиника, ако се наложи!

— Ще се създаде паника и целият Държавен департамент ще бъде деморализиран — поясни Брукс. — Освен… Има ли някаква група, която стои близо до Матиас?

— Вие не го разбирате — Бредфорд подпря брадичка на ръцете си и потърси най-точните думи: — Той е първо, последно и винаги доктор Матиас — учителят, просветителят, провокаторът на мисълта. Той е неспокойно суетящият се край Потомак Сократ, набиращ последователи там, където може да ги намери, превъзнасяйки онези, които виждат светлината, сразяващ неверниците с най-жестокия хумор, който някога съм чувал. Жесток, но винаги зад брилянтно конструирани фрази на смирение. И както е при повечето самопровъзгласили се елитни арбитри, арогантността му го прави адски язвителен. Зърва с периферното си зрение някой човешки сонм и ето че членовете му се превръщат в неговите русокъдри момченца и момиченца, а след това се появява друга група, която му отправя ласкателствата си в удобен момент, и в нейно лице се появяват новите съидейници, на които да прочете лекциите си. Естествено, напоследък нещата загрубяха… но винаги са се развивали по същата схема. — Тук Бредфорд си позволи лека усмивка. — И освен това аз може би съм предубеден. На мене никога не ми беше позволено да стана част от онези омагьосани кръгове.

— Защо мислите, че сте бил изключен? — поинтересува се посланикът.

— Не съм съвсем сигурен. Аз самият имах известна репутация навремето и може би това го е притеснявало. Но основната причина, мисля, беше, че го наблюдавах много изкъсо и крайно внимателно. Просто не можех да откъсна поглед от него и това вече, със сигурност знам, го притесняваше… Разбирате ли, „цветът на нацията“ е бил воден по множество странни пътеки от хора като него. Но някои от нас пораснаха и не мисля, че Матиас одобряваше това. Защото с възрастта идва скептицизмът. Подскачането след месията вече не те удовлетворява, а сляпата вяра е лоша за зрението… и перспективата. — Бредфорд се наведе напред, впил поглед в Холярд: — Извинете ме, генерале. Отговорът, който мога да дам на вас с посланик Брукс, е, че не съществува една-единствена група, върху която да се концентрирам, и не мога да дам гаранция, че нашият агент няма да се изплаши и избяга, преди да го заловим. А това точно не можем да си позволим. Знам, че съм прав. Ако го разкрием, той ще ни отведе до онзи, когото наричаме Парсифал. Защото той може и да го е изпуснал от погледа си за известно време, но знае кой е Парсифал.

Останалите запазиха мълчание; спогледаха се и после отново обърнаха поглед към Бредфорд. Генералът се намръщи и в ясните му очи се появи въпрос. Президентът бавно кимна и погледна към представителя на Държавния департамент.

Посланикът заговори, без да помръдва в стола си:

— Поздравления, г-н помощник-секретар! Мога ли сега да се опитам да реконструирам новия сценарий?… По неизвестни причини Матиас желае неопровержими улики срещу жената на име Джена Карас като средство да постигне оттеглянето на Хейвлок. В настоящия момент, благодарение на стореното от него, Матиас е пешка в ръцете на Парсифал — направо негов затворник — но Парсифал разбира, че е в негов интерес да доведе до края натрапчивата идея на Матиас. Той се свързва с дълбоко окопалия се съветски агент във висшия ешелон на Държавния департамент, на когото предава инкриминиращите улики срещу Карас. Те са анализирани и приети за добри. Само че двама старши контрольори от ЦРУ се явяват пред вас и ви казват, че това не може да бъде истина — до последния детайл — и вие, Емъри Бредфорд, излизате на сцената. Всъщност президентът, алармиран от опасността за конспирация в Държавния департамент, ни извежда всичките на сцената, за да привлечем специалист по черните операции, който да разработи и проведе операцията в Коста Брава. Тази машинация, този акт от пиесата, се превръща в убийство, в който момент, твърдите вие, агентът загубва следите на Парсифал.

— Да. Парсифал, който и да е той, е получил необходимото от агента и го изоставя. Агентът е смаян, после изпада в трескава паника. Без съмнение вече е направил обещания пред Москва — основани на уверенията на Парсифал — които вещаят сериозен удар върху американската външна политика, може би дори пълния й колапс.

— Което и да е от двете — вметна президентът безстрастно — би било чудесна алтернатива.

— И който притежава информацията, съдържаща се в документите на Парсифал, ще поеме контрола в Кремъл. — Брукс не помръдна, а аристократичното му лице беше бледо и изопнато. — Ние сме в състояние на война — допълни той тихо.

— Ще повторя — намеси се Холярд. — Заловете се със седемдесет и петте офиса в Департамента. Извършете подробно претърсване, под претекста на лекарска карантина например — може да звучи просто, но е ефективно, даже е приемливо. Направете го в ранните вечерни часове, веднага след работа. Изолирайте ги по домовете им и в ресторантите, привикайте ги и ги закарайте във вашите лаборатории. Намерете този агент! — настойчивият тон на военния впечатли цивилните, които запазиха мълчание. Холярд понижи глас: — Зная, че намирисва, но не мисля, че имате друг избор.

— Ще имаме нужда от двеста души, представящи се за санитари и шофьори — изкоментира Бредфорд. — Също между трийсет и четиридесет правителствени коли. И без никой да знае нищо.

— Освен това ще трябва да се занимаваме със семействата им и съседите, защото „техническите лица“ ще чукат по домовете нощем — възрази президентът. — О, Боже, този кучи син! Човекът на всички времена! — Президентът рязко млъкна, дълбоко пое дъх и продължи: — Няма да ни се размине! Ще плъзнат слухове като летен пожар през юли. Пресата ще започне да рови и ще ни оплюе и ще сме го заслужили. Масови арести без обяснение — защото какво бихме могли да обясним — разпити, без да се спази процедурата, десантници и… химикали! Ще ни разпънат във всички редакционни статии, ще обесят чучелата ни във всеки кампус, ще ни прокълнат изправени на всеки олтар и стъпили на всеки кашон, без да говоря за реакцията на законодателите. Ще свърша с импийчмънт.

— По-важното, г-н президент — обади се посланикът — и съжалявам, но наистина съм убеден в това, е, че Парсифал без съмнение ще се изплаши. Той ще види какво правим и ще разбере, че се опитваме да намерим хора, чрез които да стигнем до него. И тогава без съмнение ще изпълни заплахите си и ще докара нещата до невъобразимото.

— Да, знам това. Обречени сме, ако помръднем, безнадеждно е, ако не го направим.

— И все пак може и да стане — настоя генералът.

— Ако се извърши както трябва, би могло, г-н президент — допълни Бредфорд.

— Но как, за Бога?

— Ами всеки, който енергично се противопостави и се опита да откаже или да се изплъзне, вероятно е нашият човек — обясни Бредфорд.

— Или някой, който има нещо друго за криене — каза спокойно Брукс. — Ние живеем в неспокойни времена, г-н помощник-секретар, а в този град личните тайни трудно се опазват. Може да се окаже, че се опитвате да вкарате в ъгъла човек, който не крие нищо повече от омразата си към своя шеф или непопулярните си възгледи, или любовна връзка в службата. Парсифал ще види само онова, което неговата лудост ще го накара да види.

Бредфорд изслуша и неохотно се съгласи с преценката на държавника.

— Има и друг подход, който не сме имали време да използваме. Проучване на придвижванията. Установяване на местата, където всеки човек от този етаж е бил през седмицата със събитията в Коста Брава. Ако се окажем прави — искам да кажа, ако аз не греша — той не е бил тук по това време. Бил е или в Мадрид, или в Барселона.

— Сигурно се е опитал да го прикрие — предположи Холярд.

— Независимо от това, генерале, той ще трябва да има обяснение за отсъствието си от Вашингтон. Колко хора биха могли да отсъстват?

— Кога можеш да започнеш това проучване? — попита Беркуист.

— Още утре сутринта…

— Защо не още тази нощ? — прекъсна го генералът.

— Ако разполагам с архива, мога и веднага. Но това в момента не е възможно, а да се извика някой, който да отвори архива, значи да се даде ход на слуховете. Това вече не можем да си позволим.

— Но дори и сутринта — попита посланикът — как ще подтиснете чуждото любопитство?

Навел поглед, Бредфорд помълча, търсейки отговор.

— Анализ на ангажираността — отвърна той и вдигна очи, защото фразата прозвуча въпросително. — На онези, които съхраняват тези материали, ще бъде обяснено, че става дума за рутинна проверка на служебната ангажираност. Винаги има по някой, който проверява нещо подобно.

— Приемливо е — съгласи се посланикът — банално и затова приемливо.

— Никак не е приемливо — тихо се намеси президентът на Съединените щати, вперил поглед в бялата стена, към екрана, на който само преди час бяха изобразени лицата на четирима мъртъвци. — „Човек на всички времена“ — така го нарекоха. Но оригиналът е бил учен, държавник, създателят на утопия… и палач на еретиците; удобно е това да се забравя днес, нали? „Прокълнете невярващите, те не виждат онова, което аз виждам, а аз съм… неосквернен.“ Дявол да го вземе, ако можех да постъпя както искам, щях да направя същото, което дебелият Хенри направи с Томас Мор. Щях да отсека главата на Матиас и вместо на Лондон Бридж, щях да я набуча на паметника на Джордж Вашингтон като предупреждение. Еретиците са също граждани на републиката и затова, свети човече, няма такова нещо като ерес! Дявол да го вземе!

— Знаете какво би се случило, г-н президент, нали?

— Да, г-н посланик, знам. Хората щяха да погледнат окървавената шия, вечно добродушното лице — без съмнение очилата му с роговите им рамки щяха да са на мястото си — и в своята безкрайна мъдрост щяха да отсъдят, че е бил прав, прав през цялото време. Гражданите — включително еретиците — щяха да го канонизират и в това е гадната ирония на съдбата.

— Мисля, че той все още може да го направи — замислено се обади Бредфорд. — Ще излезе пред тълпата и виковете отново ще се разнесат. Ще му предложат короната, той ще откаже, те ще настояват, докато стане неизбежно. Това е другата ирония. Не „Две, Цезар“, а „Две, Антоний“ и следва коронацията. Бърза поправка на конституцията[3], прокарана през Камарата на представителите и Сената, и ето че президент Матиас сяда в Овалния кабинет. Колкото и неправдоподобно да изглежда, той вероятно все още може да го направи. Дори сега.

— Може би трябва да му дадем тази възможност — прошепна тихо и с горчивина в гласа Беркуист. — Може би хората с тяхната безкрайна мъдрост все пак ще се окажат прави. Може би той е бил правият през цялото това време. Понякога наистина не знам какво да мисля. Може би той действително вижда неща, които другите не могат да видят. Дори сега.

* * *

Аристократичният държавник и генералът, който изразяваше мислите си прямо и без увъртания, напуснаха подземната зала. Четиримата се бяха уговорили да се срещнат отново по обяд на следващия ден, като всеки трябваше да пристигне сам на входа при Южната веранда, далече от любопитните очи на акредитираните към Белия дом журналисти. В случай че Бредфорд направеше неочаквани разкрития сутринта, срещата щеше да се изтегли по-рано, а дневният график на президента щеше да се промени. Търсенето на агента получаваше абсолютен приоритет. Последният можеше да ги отведе при лудия, когото президентът и съветниците му наричаха Парсифал.

— Поздравления, г-н помощник-секретар — каза Беркуист тихо, подражавайки на гладката и изтънчена реч на посланика. В имитацията се долавяше лека ирония, но имаше също и респект. — Той е последният от оригиналите, нали?

— Да, сър. Останали са малцина и от тези, които познавам, никой не е така загрижен. Данъците и великата демократизация или ги ликвидираха, или ги отчуждиха. Те вече не се чувстват така удобно и мисля, че това е загуба за страната.

— Остави погребалния си тон, Емъри, не ти отива. Имаме нужда от него; брокерите на властта на Хълма[4] все още се прехласват от него. Ако изобщо някога е имало някой, който да се опре на Матиас, това е Адисън Брукс. „Мейфлауър“ и Плимут Рок, Четиристотинте на Ню Йорк и състоянията, натрупани на гърбовете на имигрантите, са все неща, които допринасят за чувството на вина у тези, които са ги наследили. Благодушни либерали, които плачат при гледката на подпухналите черни коремчета по делтата на Мисисипи. Но, за Бога, не ни отнемайте бутилката „Шато д’Икем“!

— Да, г-н президент.

— Долавям „Не, г-н президент“. Виждам го в очите ти, Емъри; тези неща са винаги в очите. Не ме разбирай погрешно; аз се възхищавам на старото елегантно магаре, уважавам го за онова, което има в главата си. Както мисля, че Опънатото въже Холярд е един от малкото военни, които са прочели Конституцията и са разбрали какво означава определението „цивилна власт“. Не че войната е прекалено важна, за да бъде оставена на генералите — това са глупости, разбира се. Рейн ще понесе изгнилите трупове и на едните, и на другите. Не, важното идва след края на войната, когато трябва да се справяме с последиците. Генералите с неохота приемат първото и нямат представа за второто. Но Холярд е различен и в Пентагона знаят това. Щабът на Обединените командвания се вслушва в него, защото е по-добър от тях. Имаме нужда и от него също.

— Съгласен съм.

— Ето, това е същността на този кабинет. Необходимост. Не одобрение или неодобрение. Просто необходимост. Ако някога се върна обратно в Маунтийн Айрън, Минесота, жив и здрав, тогава ще си мисля кой ми харесва и кой не. Но не мога да си позволя това сега. И точно в този момент имам нужда да спра този Парсифал, да спра онова, което е направил и което стори на Ентъни Матиас. — Президентът се замисли и след малко продължи: — Наистина мисля това, което казах… което той каза. Поздравявам те. Свърши страхотна работа.

— Благодаря ви, сър.

— Особено за онова, което не каза. Хейвлок. Къде е той сега?

— Почти сигурно е в Париж; следва Джена Карас. Между страниците, които прочетох тази сутрин, успях да се обадя на някои хора, които познавам — Парламента, Сената, няколко министерства, „Ке д’Орсе“ и нашето посолство. Упражних натиск, намеквайки, че заповедите ми идват от Белия дом, но без да ви споменавам по име.

— Можел си да го направиш.

— Не още, г-н президент. Може би някога, но определено не и сега.

— Значи се разбираме — каза Беркуист.

— Да, сър. Необходимост.

— Холярд би разбрал, той е практичен военен. Брукс нямаше да разбере; под обвивката си на дипломат той е заклет моралист.

— Такава беше и моята преценка и поради това не изясних положението, в което се намира Хейвлок.

— Това ми напомня за Кол де Мулине. Ако той беше успял да разкрие „Коста Брава“, това щеше да алармира Парсифал по-бързо от всичко, което ние бихме могли да направим в Държавния департамент. Хейвлок се намираше в центъра… още от самото начало.

— Разбирам това, сър.

Беркуист отмести поглед към белия екран в далечния край на стаята.

— През Втората световна война Чърчил е бил изправен пред необходимостта да вземе решение, буквално разкъсван от противоречия. Съюзническото разузнаване разгадало тайната на немската шифровъчна машина „Енигма“ и това означавало, че военните заповеди, издавани в Берлин, можели да бъдат прехващани и разчитани. По този начин стотици хиляди, може би дори милиони човешки живота са могли да бъдат спасени. Така се разбрало, че срещу Ковънтри се подготвя масирана въздушна атака. Радиограмата била единствена и кодирана с „Енигма“. Евакуирането на целия град или дори организирането на неочаквано плътна противовъздушна защита би означавало да се разкрие, че тайната на „Енигма“ е разгадана… Ковънтри е трябвало да бъде бомбардиран и почти изтрит от лицето на земята, само за да се запази тайната. Тайната на Коста Брава не може да бъде разкрита по същите съображения — залог е животът на милиони човешки същества… Открийте Хейвлок, г-н помощник-секретар. Открийте го и нека бъде убит. Искам да подновите заповедта за неговото екзекутиране.

Бележки

[1] Голям куп пари (исп.). — Бел.прев.

[2] Забрави го (исп.). — Бел.прев.

[3] Президенти на САЩ могат да стават само родените в САЩ. — Бел.прев.

[4] Капитолийският хълм, на който се намира Конгресът на САЩ. — Бел.прев.