Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (15)

15

Тази нощ във Вашингтон валеше. Поривистият вятър шибаше под наклон проливния дъжд и караше пешеходци и шофьори да не се доверяват на зрението си: светлините на фаровете се отразяваха, пречупваха и размиваха в почти плътната водна стена, която се изливаше. Шофьорът зад волана на лимузината, насочила се по 14 улица към източния вход на Белия дом, имаше същия проблем. Той натисна спирачки и отби към тротоара, за да избегне сблъсъка с връхлитащата кола, чиито високо разположени фарове й придаваха приликата с огромно атакуващо насекомо. Маневрата се оказа излишна: малката кола беше спряла отляво в своята лента, непосредствено до осевата линия. Шофьорът си помисли дали много високопоставените му пасажери са забелязали грешката.

— Извинете ме, господа — каза той, поизвърнал глава към микрофона на интеркома, и погледна в огледалото за обратно виждане към стъклената преграда, отделяща задната част на купето.

Никой не отговори. Сякаш не го бяха чули, макар че синята лампичка на интеркома светеше, а това бе знак, че е включен. Червената, разбира се, не светеше и той не можеше да чуе нищо от онова, което се говореше на задната седалка. Всъщност червената лампичка по правило си стоеше изгасена, освен в редките случаи, когато му се налагаше да получи указания и два пъти всеки ден системата се проверяваше в гаража, преди той или друг шофьор да потегли за някъде. Говореше се, че са монтирани миниатюрни датчици, които се задействат и при най-деликатния опит за намеса в системата.

Хората, които ползваха тези лимузини, бяха определяни лично от президента на Съединените щати, а шофьорите, които ги обслужваха, бяха обект на непрекъснати проверки от страна на службата за сигурност. Всички шофьори бяха неженени, без деца, военни ветерани, доказали качествата си във военна обстановка — с опит във воденето на партизанска война и способни да прилагат изненадващи тактически ходове. Самите лимузини бяха конструирани така, че да предлагат максимална защита. Стъклата на прозорците можеха да устоят на удара на куршуми 45-и калибър, многобройни предаватели позволяваха да се контролира с точност местоположението на колата по всяко време, с натискане на бутон можеше да се изхвърля във всички посоки два вида газ през малки дюзи — единият само парализиращ, който се използваше от отдела за борба с безредиците, другият — смъртоносна смес на основата на съединение, което бе създадено за борба с терористи. Освен конкретните си задачи шофьорите имаха една постоянна заповед: „Охранявайте пътниците си с цената на вашия живот.“ Защото в колите пътуваха само хора, запознати с тайни от национално значение — съветниците на президента по време на криза.

Шофьорът погледна часовника на таблото пред себе си. Беше девет и двайсет — бяха изминали почти четири часа, откакто бе върнал колата в гаража след последната си задача и беше изчакал проверката на всичките й системи, за да си тръгне. Трийсет и пет минути по-късно, когато довършваше питието си в един ресторант и се готвеше да си поръча вечеря, чу тихия сигнал на пейджъра от калъфа на колана си. Той позвъни на диспечера към службата за сигурност на телефонен номер, който не фигурираше в никой указател, и получи заповед да се върне в гаража незабавно: Тревога Водолей едно, Скорпион се спуска. Безсмислена фраза, но посланието беше недвусмислено — някой в Белия дом бе натиснал бутона, старшите шофьори встъпваха екстрено в дежурство и всички предишни разпореждания се отменяха.

Когато пристигна в гаража, с изненада констатира, че само две коли са готови за излизане. Беше очаквал, че ще види поне шест или седем черни „Ейбрахама“^[1], извадени от клетките им и готови да потеглят, но бяха само два — единият със заповед да отиде в Беруин Хайтс, Мериленд, а вторият — неговата машина — с направление за базата Андрюс, където трябваше да изчака кацането на двама души, пристигащи с военни самолети от два различни острова в Карибите. Някой вече се беше погрижил самолетите да пристигнат в интервал от петнайсетина минути.

По-младият от двамата пристигна пръв и шофьорът веднага го позна. Казваше се Холярд, макар репутацията му да бе завоювана на суша^[2]. Генерал-лейтенант Малкълм Холярд: Втора световна война, Корея, Виетнам. Смел военен, започнал кариерата си като взводен и после полкови командир във Франция, след това на Рейн, по-късно при Кесонг и Инчун, за да стигне до армейски командир в Югоизточна Азия, където шофьорът няколко пъти го беше виждал в Дананг. Той беше странна птица в редиците на висшите военни: никога не даваше пресконференции и не позволяваше на фотокореспондентите — военни или цивилни — да разберат нещо за живота му. Холярд, известен с прозвището Опънатото въже, се считаше за великолепен тактик и беше един от първите, заявили, че Виетнам е идиотизъм, при който не може да се спечели. Избягваше публичността със същата упоритост, която проявяваше на бойното поле, и се говореше, че скромността му допадала на президента.

Генералът бе ескортиран до лимузината и след като поздрави шофьора, седна на задната седалка, без да каже дума повече.

Вторият мъж кацна двайсет минути по-късно. Той се различаваше от Опънатото въже Холярд, както орелът се различава от лъва, но и двамата бяха великолепни представители на видовете, които представяха. Адисън Брукс беше започнал като адвокат, после международен банкер, след това консултант на държавници и посланик, за да стане сам високопоставен държавник и съветник на президенти. Беше олицетворение на аристокрацията от Източното крайбрежие, един от последните консервативни представители на старата школа и първообраз на дипломат от корпуса за бързо реагиране, смекчаващ представата за себе си с едно бързо реагиращо остроумие, което можеше да бъде както безобидно и предразполагащо, така и унищожително. Беше оцелял в политическите схватки, проявявайки ловкост, не по-малка от тази на Холярд на бойното поле. Това, което характеризираше и двамата, бе, че могат да направят компромис с реалността, но не и с принципите си. Тази преценка не принадлежеше на шофьора, разбира се: той я беше прочел на страниците на „Вашингтон Поуст“, където поради факта че познаваше посланика и беше виждал генерала в Дананг, вниманието му бе привлечено от един политически коментар, в който се анализираха двамата съветници. Случвало му се беше да откарва посланика на различни места и бе поласкан, че старият Брукс го помнеше по име и винаги намираше време за фраза от рода на: „Имам внук, който се кълне, че те е гледал, когато си направил двеминутна смяна за Стийлърите, Джек“ или „Дявол да го вземе, Джек, не мога да разбера как така не пълнееш. А мене жена ми ме кара да си пия джина с някакъв невъзможен диетичен плодов сок!“. Последното бе преувеличение, защото посланикът беше висок, строен мъж, чиято прошарена коса, източени черти на лицето и перфектно подстригани сиви мустаци го правеха да прилича повече на англичанин, отколкото на американец.

Тази нощ обаче липсваха подобни лично адресирани фрази, както и обичайните шеги. Брукс кимна разсеяно, когато шофьорът слезе, за да му отвори вратата, след което застина, когато погледът му се срещна с този на седящия вътре генерал. В този момент посланикът тихо произнесе със загрижен глас една-единствена дума — „Парсифал“ — и това беше всичко.

След като Брукс седна до генерала, те си размениха няколко фрази. Лицата им бяха напрегнати, те често се споглеждаха, като че ли единият задаваше въпрос, на който другият не можеше да отговори. След това замълчаха или поне така изглеждаше в моментите, когато погледът на шофьора се вдигаше към ретровизьора. Няколкото пъти, когато ги беше погледнал, както в момента например, дипломатът и военният гледаха право пред себе си и никой не говореше. Каквато и да беше кризата, довела ги в Белия дом от островите в Карибско море, тя очевидно не можеше да се дискутира.

И когато зави по краткия път до охранявания източен вход на Белия дом, в главата на шофьора минаваха различни мисли. Като много други колежански атлети, чиито умения бяха по-скоро на игрището, отколкото в класната стая, по внушение на треньорите той бе изкарал курс по възприемане на музика. Голям номер му скроиха тогава — курсът се беше оказал много тежък. Но все пак той си спомняше: Парсифал^[3] беше опера от Вагнер.

* * *

Шофьорът на „Ейбрахам“-7 зави от „Кенилуърт Роуд“ към жилищната част на Беруин Хайтс, Мериленд. Идваше тук за трети път и затова бе избран за този маршрут, въпреки че вече бе изказвал нежеланието си да обслужва помощник държавния секретар Емъри Бредфорд. Когато диспечерът го попита за причините, единственото, което можа да каже, бе, че не го харесва.

— Това изобщо не ни интересува, приятелю — бе отговорът. — Времето, когато вкусовете ти ще се превърнат в наша политика, тепърва предстои. Просто си свърши работата.

Но, разбира се, проблемът беше в работата. Ако в работата се включва и това да се защити животът на Бредфорд с цената на собствения живот, той не беше сигурен, че е готов да го стори. Преди двайсет години студеният, аналитичен Емъри Бредфорд беше един от най-добрите, най-умните представители на новото поколение млади прагматици, които изтласкваха противниците си наляво и надясно в устрема си към властта. И трагедията в Далас с нищо не забави този устрем; скръбта бързо бе сменена от нагаждане към променената ситуация. Нацията беше под заплаха и онези, които бяха надарени със способността да противостоят на агресивната природа на комунизма, трябваше да заемат твърда позиция и да обединят силите на останалите. Бредфорд — човек, лишен от емоции, с плътно свити устни — стана безстрастен ястреб. А една игра — „доминото“, неочаквано се превърна в теория, на която се основаваше оцеляването на свободата.

А в Айдахо едно здраво фермерско момче се зарази от треската. То не можеше да не отговори на повелята на деня; трябваше да заеме своя позиция срещу дългокосите хипари, които горяха националния флаг и повиквателните си и плюеха върху неща, които бяха почтени и… и американски. Така девет месеца по-късно фермерското момче се озова в джунглата, за да види как снаряди отнасят главите, ръцете и краката на приятелите му. То стана свидетел как десантници бягат от атаките с напалм и как техните командири разпродават автомати, джипове и порционите храна на цели батальони. Постепенно осъзна онова, което беше толкова очевидно за всички, с изключение на онези във Вашингтон и командването в Сайгон. Така наречените жертви на така наречените атеистични орди не даваха и пет пари за каквото и да било друго, освен за собствените си кожи и собствената си материална изгода. Това бяха хората, които горяха и плюеха на онова, което не можеше да бъде изтъргувано или продадено, и се смееха. Боже, колко страшно се смееха! Над своите така наречени спасители, онези кръглооки наивници, които поемаха огъня върху себе си, които стъпваха върху мините и губеха ръце, крака… глави.

И тогава дойде проглеждането. Онзи подивял ястреб, известен във Вашингтон като Емъри Бредфорд, видя светлината, една различна светлина. В едно необикновено публично признаване на собствена вина пред Сенатската комисия той заяви на нацията, че нещо не е както трябва, че онези гениални планировчици — включително и той самият — са направили фатална грешка. Призовал за незабавно изтегляне, безстрастният ястреб се превърна в страстен гълъб.

И бе възнаграден от аплодисменти със ставане на крака. В момент, когато джунглите бяха осеяни с ръце, крака и глави, едно фермерско момче от Айдахо правеше всичко възможно да не се превърне във военнопленник. Овации със ставане на крака, майната му!

Не, мистър Емъри Бредфорд, аз няма да рискувам живота си за тебе! Няма да умирам заради тебе… отново.

Голямата триетажна къща в колониален стил се издигаше в дъното на безукорно окосена ливада, която подсказваше още наличието на плувен басейн и тенис корт, скрити някъде. Най-добрите и най-умните имаха своите прищевки, но това бе част от стила им на живот и бе пряко свързано с тяхната стойност и техния имидж. Фермерското момче от Айдахо се запита как ли помощник държавният секретар Емъри Бредфорд би се държал в компанията на водни плъхове, нападнали тръстикова клетка, потопена в застоялата вода край делтата на Меконг. Вероятно много добре, дяволите да го вземат.

Шофьорът протегна ръка, бръкна под таблото и извади от там микрофон. Натисна бутона и заговори:

— „Ейбрахам“ седем до диспечера.

— Казвай, „Ейбрахам“ седем.

— Пристигнах. Моля, уведомете каргото по телефона.

— Готово, седем. Добре се движиш. Ти и „Ейбрахам“ четири ще пристигнете при Водолей по едно и също време.

— Радвам се, че одобряваш. Опитваме се да се харесаме.

* * *

Тримата слязоха с асансьора заедно и двамата по-възрастни мъже бяха учудени, че съвещанието ще се състои в една от подземните зали за стратегическо планиране, а не в Овалния кабинет. Само помощник държавният секретар, стиснал дръжката на дипломатическото си куфарче, изглежда, разбираше от какво е продиктувано това. Предимствата, разбира се, бяха свързани с оборудването. В тази зала имаше компютри и средства за визуализиране, които прехвърляха образа върху огромния екран на стената, имаше комуникационна техника, която свързваше Белия дом с почти всяко място на земята, имаше машини за обработка на данни, които бяха в състояние да извлекат отделни факти от масата безполезна научна информация. Но дори цялото съвременно оборудване във Вашингтон само по себе си беше безполезно, ако не се появеше идеята. Дали тази идея се бе появила? Повикването от президента не даваше никаква индикация за това. По-скоро ставаше дума за обратното. „Скорпион се спуска“ бе предзнаменование за катастрофа и всеки усещаше стягане на коремните мускули, когато достигнаха долното ниво и вратата на асансьора се отвори към строгия коридор с боядисани в бяло стени. Те излязоха и тръгнаха в крачка към определената зала и очакващия ги президент на Съединените щати.

Президентът Чарлс Беркуист поздрави делово всеки от тях и те разбраха. Студенината не бе присъща на този силен мъж от Минесота — можеше да бъде твърд, много твърд, но не и студен; сега просто беше изплашен. Той направи жест с ръка към масата на подиума във формата на буквата U, обърната към екрана на стената на около трийсет фута срещу отворената й страна. Тримата изкачиха двете стъпала заедно с президента и заеха местата си. До всеки имаше малка настолна лампа, която осветяваше оставения бележник. Адисън Брукс седна отдясно на президента, генерал Холярд отляво, а по-младият Емъри Бредфорд — до държавника през един стол, така че той да може да се обръща и към тримата. Разположението им подсказваше, че повечето въпроси щяха да бъдат отправени към Бредфорд, който на свой ред щеше да задава въпроси на онези, които щяха да бъдат привиквани да отговарят. Под U-образната маса и по средата на разстоянието до екрана имаше друга маса, по-малка, правоъгълна, с два въртящи се стола, за да може седящите в тях да се завъртат и наблюдават екрана.

— Изглеждате изморен, мистър президент — обади се Брукс, след като всички седнаха и нагласиха индивидуалните си лампи.

— Наистина съм изморен — съгласи се Беркуист. — Освен това извинявам се, че ви извиках заедно с Мал в това отвратително време.

— Щом сте преценили за необходимо да ни извикате — обади се Холярд и в гласа му звучеше искреност — времето е най-малкият проблем.

— Прав сте. — Президентът натисна бутон, монтиран на масата вляво от него. — Първият слайд, ако обичате. — Осветлението над главите им изгасна и останаха да светят само настолните лампи. Екранът в края на стаята се раздели на четири и в четирите части се появиха снимки на четирима души. — Познавате ли някого от тези хора? — запита Беркуист и добави в по-остър тон: — Въпросът не се отнася до Емъри. Той ги познава.

Посланикът и генералът погледнаха Бредфорд и после обърнаха глави към фотографиите. Адисън Брукс проговори пръв:

— Мъжът в горния десен квадрат е Стърн. Дейвид или Даниел Стърн, ако си спомням добре. Работи в Департамента, нали? Един от европейските специалисти, умен, аналитичен и свестен човек.

— Да — потвърди тихо Беркуист. — А ти, Мал? Познаваш ли някого?

— Не съм сигурен — проговори запасният генерал, примижавайки към екрана. — Онзи под Стърн, долу вдясно. Мисля, че съм го виждал по-рано.

— Виждал си го — потвърди Бредфорд. — Работил е известно време в Пентагона.

— Не мога да се сетя за униформата, за чина му.

— Не е носил униформа и не е имал чин. Той е лекар и е бил вещо лице пред много комисии, разследващи психическите травми при военнопленниците.

— Разбира се, сега си спомням. Психиатър е.

— Един от водещите експерти по поведението при стрес — поясни Бредфорд, наблюдавайки реакцията на двамата по-възрастни мъже.

— Какво беше това? — попита неспокойно посланикът. — Поведение при стрес?

Думите стреснаха съветниците. Военният се наведе напред.

— Има ли връзка? — попита той помощник-секретаря.

— С Парсифал?

— Разбира се, какво друго бих могъл да имам предвид? Има ли?

— Има, но не е това.

— Какво не е това? — попита Брукс неспокойно.

— Специалността на Милър. Това е името му. Д-р Пол Милър. Според нас връзката с Парсифал няма общо с интереса му към стреса.

— И слава Богу — промърмори генералът.

— Тогава каква е връзката? — настоя нетърпеливо дипломатът.

— Мога ли, г-н президент? — запита Бредфорд и погледна върховния главнокомандващ. Беркуист мълчаливо кимна и помощник-секретарят се обърна към екрана и фотографиите на него. — Двамата мъже отляво — съответно горе и долу, са Джон Филип Огилви и Виктор Алан Доусън.

— Доусън е адвокат — прекъсна го Адисън Брукс. — Не се познаваме, но съм чел някои от анализите му. Той е просто гений в областта на международните преговори. Усеща инстинктивно същината на чуждите законодателни системи и разбира техните нюанси.

— Гениален — съгласи се президентът тихо.

— Последният човек — бързо продължи Бредфорд — е не по-малък експерт в своята област. Бил е таен агент в продължение на години и беше един от най-добре информираните тактици в сферата на тайните операции.

Помощник-секретарят съзнателно използва минало време и тази подробност бе забелязана от двамата съветници. Те се спогледаха, а после погледнаха към президента Беркуист. Минесотчанинът кимна.

— Мъртви са — каза президентът, вдигна дясната си ръка към челото и нервно разтри веждите си. — И четиримата. Огилви загина преди четири дена в Рим от куршум, непредназначен за него, при обстоятелства, за които разполагаме с приемливо обяснение. Станалото с другите не е от категорията на нещастните случаи — те бяха убити тук. Доусън и Стърн едновременно, а Милър на двайсет мили оттук, горе-долу по същото време.

Посланикът се наведе напред и впи очи в екрана.

— Четирима — каза той тревожно. — Единият от тях експерт по европейските въпроси и политиката ни там, вторият — адвокат, чиято дейност е изцяло насочена към международното право, третият — ветеран, таен агент с огромен тактически опит, и четвъртият — психиатър, признат за водещ специалист по въпросите на поведението под стрес.

— Странна колекция от жертви — завърши недоизказаната мисъл възрастният военен.

— Те са свързани, Мал — каза Брукс. — Един с друг, и то още преди Парсифал. Прав ли съм, г-н президент?

— Нека Емъри обясни — отговори Беркуист. — Тъй като ще поеме работата, нека обясни той.

В погледа на Бредфорд ясно се долавяше разбирането, че макар и да се налага той да даде обяснението, отговорността трябва да бъде споделена. Независимо от това, той пое бавно въздух и започна със спокоен тон, който предвещаваше, че може да се очаква най-лошото:

— Тези мъже са стратезите на „Консулски операции“.

— Коста Брава! — възкликна с шепот посланикът.

— Те са успели да разчепкат нещата и са стигнали до нас — каза Холярд и в очите му проблесна съвсем по военному гневното приемане на факта. — И са си платили.

— Да — съгласи се Бредфорд — но не знаем как е станало това.

— Как са били убити? — запита генералът недоверчиво.

— Това ни е известно — отговори помощник-секретарят. — Много професионално и решението за това е било взето мигновено.

— Какво тогава не разбирате? — В гласа на Брукс прозвуча раздразнение.

— Връзката с Парсифал.

— Но казахте, че връзка има — настоя възрастният държавник. — Има ли всъщност или не?

— Със сигурност има. Но не можем да я открием.

— Не ви разбирам — каза военният.

— Започни от самото начало, Емъри — прекъсна ги президентът. — От това, което е начало за тебе. От Рим.

Бредфорд кимна.

— Преди пет дни стратезите са получили спешна телеграма от нашия човек в Рим, някой си подполковник Бейлър — с агентурно име Браун. Той осъществява контрол над мрежата за тайни операции.

— Лари Бейлър?

— Да, генерале.

— Чудесен офицер. Дайте ми десет негри като него и можете да изхвърлите випускниците на Военния колеж.

— Подполковник Бейлър е чернокож, г-н посланик.

— Очевидно, г-н помощник-секретар.

— За Бога, Емъри — обади се Беркуист.

— Да, г-н президент. Ще продължа, като кажа, че телеграмата на Бейлър се е отнасяла до срещата му с… — Брадфорд направи пауза. После неохотно каза името: — Майкъл Хейвлок.

— Коста Брава — прошепна военният.

— Парсифал — допълни Брукс, поспря за малко и продължи, влагайки нещо като протест в интонацията си: — Но Хейвлок бе изваден от тази история. След клиниката и раздялата със службата той остана под наблюдение, беше проверяван и всеки негов ход се разглеждаше, както се казва, под микроскоп. Убедихме се, че няма нищо, абсолютно нищо.

— Дори по-малко от нищо — съгласи се мъжът от Държавния департамент. — При контролирани обстоятелства той прие лекторски пост — като доцент — в университета „Конкорд“, Ню Хемпшир. И съдейки по всичко, беше деликатно изваден от играта и ние се върнахме към първоначалния сценарий.

— Какво промени нещата? — запита военният. — Какво промени статуса на Хейвлок?

Бредфорд отново замълча, после отново поде все така неохотно:

— Една жена на име Карас — обясни той тихо. — Изплувала отнякъде на повърхността и той я видял. В Рим.

Над масата се възцари тишина. Лицата на двамата по-възрастни мъже се опънаха, погледите им се заковаха в помощник-секретаря, който ги посрещна с неподправено примирение. Накрая посланикът проговори:

— И кога се е случило това?

— Преди десет дни.

— Защо не сме били информирани, г-н президент? — попита Брукс, без да сваля очи от Бредфорд.

— Причината е, че аз самият не бях информиран — избърза помощник-секретарят, преди президентът да успее да отговори.

— Намирам подобно обяснение за неприемливо.

— Това наистина е прекалено — съгласи се с остър тон военният. — Какво, по дяволите, си мислите, че ръководите тука?

— Една изключително ефективна организация, която реагира на входни данни. И която конкретно в случая се оказа прекалено ефективна, твърде чувствителна.

— Обяснете ни думите си — заповяда Холярд.

— Тези четиримата — каза Бредфорд, посочвайки изображенията на четиримата мъртви стратези на екрана — са били убедени, че жената на име Джена Карас е била убита в Коста Брава. И как иначе биха могли да мислят? Ние разиграхме всичко, без да пропускаме и най-малката подробност. Нищо не бе оставено на въображението им, смъртта й бе наблюдавана от самия Хейвлок и беше потвърдена по независим път впоследствие с окървавените й дрехи. Искахме тази смърт да бъде приета и никой да не я постави под съмнение; и най-малко от всички — Хейвлок.

— Но тя се появила на сцената — настоя Холярд. — Споменахте, че той я е видял. И предполагам, че именно тази информация е била предадена с телеграмата на Бейлър?

— Да.

— И защо за това не е било докладвано незабавно? — осведоми се Брукс.

— Защото те просто не са повярвали — обясни Бредфорд. — Помислили са, че Хейвлок се е побъркал и има халюцинации. Изпратили са Огилви в Рим, което само по себе си е безпрецедентно и доказва колко сериозно се гледали на развиващата се криза. Бейлър потвърждава това. Той твърди, че според Огилви нервите на Хейвлок не са издържали и че е започнал да вижда неща, които не съществуват, че халюцинациите му са резултат от дълбоко скрити, латентни чувства на неприязън и вражда, останали в продължение на години под натиск. Той просто бил експлодирал, това е искал да каже Огилви.

— Тази преценка вероятно е на д-р Милър — прекъсна го президентът. — Той е единственият, който би могъл да я направи, ако човек се замисли върху това.

— Поведението на Хейвлок се влошило много бързо — продължи помощник-секретарят. — Той заплашвал да направи разкрития за минали и настоящи тайни операции, с което би ни компрометирал в цяла Европа, ако не получи обяснения и отговори. Дори изпратил изобличителни телеграми, за да демонстрира какво може да се случи. Стратезите са приели нещата крайно сериозно. Огилви е заминал за Рим или да върне Хейвлок… или да го убие.

— Вместо това убили него — подметна военният. Не като въпрос, а по-скоро като констатация.

— Трагичен инцидент. Подполковник Бейлър е прикривал срещата на Огилви с Хейвлок на хълма Палатин — едно усамотено място. Възникнал е спор, при който преждевременно е била използвана газова капсула от страна на Огилви и след което Хейвлок го заплашил с пистолет. Бейлър разказва, че чакал до последния момент. Стрелял в мига, когато бил убеден, че Хейвлок ще убие Огилви, и очевидно бил прав. Огилви вероятно е почувствал същото — в същия миг той се хвърлил към Хейвлок и паднал под куршума на Бейлър. Всичко това го има в отчета на Бейлър и той, разбира се, е на ваше разположение.

— И това ли са приемливите обстоятелства, г-н президент? — запита Брукс.

— Само доколкото става дума за обяснение, Адисън.

— Естествено — обади се Холярд и кимна, поглеждайки към Бредфорд. — Ако това са думите на Бейлър, аз нямам нужда от отчета му. Как приема той нещата? Този човек не обича да бъде между губещите.

— Тежко е ранен в дясната ръка. Костта е раздробена и може да не заздравее както трябва. Очевидно е, че това е краят на неговата дейност.

— О, не го отписвайте, това би било грешка. Поставете го зад някое бюро.

— Ще направя тази препоръка пред Пентагона, генерале.

— Нека се върнем на нашите стратези от „Кон Оп“ — каза държавникът. — На мене все още не ми е ясно защо не са докладвали за получената от Бейлър информация, особено мотивите на Хейвлок за изпращането на тези „изобличителни телеграми“, мисля, че ги нарекохте. Между другото, колко изобличителни са те?

— „Обезпокоителни“ е по-точната дума, но най-точно могат да се окачествят като „фалшива тревога“. Една от тях беше изпратена до нас — кодирана с до неотдавна използван шифър „1600“ за съобщения с висок приоритет; в нея се твърди, че в Белия дом има дълбоко законспириран съветски агент. Друга телеграма е получена в Надзорната комисия на Конгреса и в нея се казва, че резидентурата на ЦРУ в Амстердам е корумпирана. И в двата случая избраният шифър и споменатите имена на служители в Амстердам придават правдоподобност на информацията.

— А има ли истина в тези информации? — запита военният.

— Абсолютно никаква. Но реакцията беше бурна. Стратезите разбраха, че имат основания да очакват нещо още по-лошо.

— В такъв случай те са имали още по-сериозни основания да подадат информация за мотивите на Хейвлок — продължаваше да настоява Брукс.

— Може и наистина да е било така — отговори замислено Бредфорд. — Поне за някого. Ще стигнем и до това.

— Защо са били убити? Каква е връзката им с Парсифал? — генералът сниши глас: — С Коста Брава?

— Нямаше никаква „Коста Брава“, Мал, преди ние да я измислим — напомни президентът. — Но и това би следвало да се разкаже по ред. Защото това е единственият начин, по който можем да стигнем донякъде… ако изобщо можем да разберем логиката.

— Това изобщо не трябваше да се случва — подметна сивокосият държавник. — Ние нямахме никакво право.

— Ние нямахме избор, г-н посланик — каза Бредфорд и се наведе напред: — Държавният секретар Матиас изфабрикува уликите срещу Карас, ние всички знаем това. Целта му, поне доколкото можем да я схванем, беше да извади Хейвлок от ролята му на активен агент, но това е нещо, в което никога няма да сме сигурни. Тяхната дружба беше здрава, с корени далече в миналото; семейните връзки са били още по-здрави и датират от Прага. Бил ли е Хейвлок част от плановете на Матиас или не? Бил ли е той съзнателен изпълнител на заповеди, преструвайки се, че прави онова, което за други е нещо напълно разбираемо, или е бил неосведомена жертва на една ужасна манипулация? Трябва да разберем това!

— Ние вече го разбрахме — възрази тихо Адисън Брукс с възмущение в гласа си. — В клиниката във Вирджиния. Върху него бяха приложени всички известни на лекарите средства за извличане на информация, но той не знаеше абсолютно нищо! И както казахте, това ни върна към първоначалния сценарий или по-точно просто ни остави в пълен мрак. Защо Матиас е искал да го извади от оперативна работа? Това е въпросът, останал без отговор, или може би дори въпросът, който ще остане без отговор. И когато разбрахме това, ние трябваше да кажем на Хейвлок истината.

— Не можехме да го направим — изрече помощник-секретарят, облягайки се в стола си. — Джена Карас беше изчезнала и нямахме представа дали е жива или мъртва. При тези обстоятелства Хейвлок щеше да зададе въпроси, които не могат да се поставят извън Овалния кабинет… или зала като тази.

— Въпроси — допълни президентът на Съединените щати — чието разгласяване би хвърлило света в глобална ядрена война само за няколко часа. Ако Съветите или Китай разберат, че това правителство е изпуснало контрола над нещата, от двете полукълба ще полетят междуконтинентални балистични ракети и хиляди подводници в океаните ще заемат позиции за нанасяне на втория удар, след който всичко ще бъде изтрито от лицето на земята. А истината е, че контролът е извън ръцете ни.

Тишина.

— Има едно лице, с което искам да се запознаете — завърши Бредфорд. — Разпоредих да го изпратят тук от един проход в Алпите на име Кол де Мулине. Бил е на работа в Рим.

— Ядрена война — прошепна президентът и натисна бутона върху голямата извита маса. Екранът изгасна.