Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (14)

14

В Париж пристигна около осем сутринта, към девет вече се беше свързал с Граве и в единайсет и четвърт се разхождаше в южната част сред тълпата по булевард „Сен Жермен“. Претенциозният художествен критик и търговец на тайни щеше да го намери някъде между „Рю дьо Понтоаз“ и кея Сен Бернар. Граве имаше нужда от двата часа, за да разпита колкото може повече информатори за онова, от което Хейвлок се нуждаеше. Майкъл, от друга страна, реши да използва времето, за да се поразходи бавно, да си почине — подпирайки гръб по стените, без да сяда — и да пообнови гардероба си.

Съпругата на Салан не успя сутринта да му купи дрехи — беше го обзела единствената мисъл колкото може по-бързо да стигне до Париж, защото усещаше, че всеки изминал миг увеличава разстоянието между Джена и него. Тя беше идвала в Париж само с него и възможните й стъпки му се струваха познати, той искаше да е тук, когато тя започне да ги прави една по една.

Докторът бе карал лудешки три и половина часа, за да стигнат навреме до Авиньон, където Майкъл хвана товарен влак, който тръгна в един часа за Париж. Облеклото му се състоеше от онова, което можеше да използва от собствените си дрехи, плюс пуловер и едно габардинено палто на Салан, което му стоеше отвратително. Сега той разглеждаше отражението си в една витрина, преценявайки избора си: сако, панталони, риза с отворена яка и шапка, които беше купил от лавиците в Распай преди четиридесет и пет минути. Бяха подходящи за целта му — свободни и без отличителни особености. Човек, облечен в такива дрехи, не можеше да се откроява в тълпата, а периферията на шапката падаше достатъчно ниско над челото, за да хвърли сянка върху лицето му.

Зад витрината имаше тясна колона от огледално стъкло — част от аранжимента. Нещо в огледалото го привличаше и това беше лицето в сянката на периферията на шапката. Неговото лице. Беше измъчено, с черни кръгове под очите и набола брада. Не се беше сетил да се погледне даже по време на пазаруването в Распай. Там имаше огледала навсякъде, но него го интересуваха единствено дрехите, а мислите в главата му се въртяха около онзи Париж, който той и Джена познаваха заедно: един-два контакта в посолствата, няколко колеги по съдба, броени приятели французи — главно от държавни институции, от министерствата, които попадаха в неговата орбита, и три-четири случайни запознанства късно нощем по бистрата, които нямаха нищо общо със света, в който той заработваше хляба си.

Пепелявобледото лице, което разглеждаше сега на „Сен Жермен“, му напомняше колко е изморен и изтерзан от болката, колко много му се иска да легне, за да възвърне силите си. Както беше казал Салан, имаше нужда от почивка. Бе опитал да дремне във влака от Авиньон, но честите спирки по малките гари, където фермерите доставяха продукцията си, го раздрусваха и събуждаха. А докато беше буден, главата му просто се пръскаше от болка и мислите му неизменно се въртяха около изгарящото го чувство на загуба, объркване и гняв. Единственият човек на този свят, към когото се отнасяше с доверие и любов, се беше отрекъл от него и той не знаеше защо. През всичките тези години, когато животът му протичаше в самота и изпитания, той не се чувстваше изоставен, защото мисълта за Антон Матиас бе винаги с него. Антон беше приятел, който го караше да е винаги по-добър, закриляше го срещу спомените за ранните ужасни дни, защото им придаваше друг смисъл и нова перспектива. Не, това не беше оправданието, а по-скоро причина да прави онова, което правеше, да прекара живота си в един ненормален свят, докато дълбоко в себе си съзнаваше, че би могъл да се присъедини към нормалния. Той се беше борил срещу оръжията от Лидице и съдиите, които решаваха кой да свърши в гулаг, независимо от формата, в която ги срещаше по света.

Онези пушки винаги ще те съпровождат, приятелю мой. Моля се на Всемогъщия Бог да ти позволи да се откъснеш от тях, но не мисля, че някога ще успееш. Така че прави онова, което намалява болката, което дава цел в живота, което те освобождава от чувството на вина, че си измежду оцелелите. Опрощението не е тук между книгите и склонните към спорове теоретици — ти нямаш търпение за техния концептуализъм. Ти желаеш да виждаш практически резултати… Един ден може и да се събудиш свободен, изразходвал гнева си, и тогава ще се върнеш. Надявам се да бъда жив и да го видя. Нещо повече, възнамерявам да бъда жив за този миг.

Той толкова се бе приближил до свободата! Яростта в него се бе редуцирала до някакво абстрактно чувство за безсмисленост, нормалният свят бе само на една крачка. И това се случи на два пъти. Веднъж с жената, която обичаше, която отвори едно ново измерение на смисъла на живота… и по-късно, без нея, без да обича нито нея, нито спомена за нея, повярвал на лъжите, предал най-съкровените си чувства… и нея. О, Боже!

И ето днес единственият човек, който можеше да изпълни предсказанието, което сам бе направил преди години на своя земляк, своя студент, своя син… го бе изхвърлил от живота си. Гигантът се оказа един обикновен смъртен. И негов враг в момента.

— Mon Dieu, изглеждаш като излязъл от Аушвиц! — прошепна облеченият в палто с кадифена яка и с лъскави черни обувки на краката висок французин, който стоеше пред витрината на няколко фута вдясно от Хейвлок. — Какво се е случило?… Не, не ми казвай! Не тук.

— А къде?

— На кея Бернар, след университета има малък парк, който е повече детска площадка — продължи Граве, възхищавайки се на отражението си в стъклото. — Ако всички пейки са заети, намери място край оградата и аз ще се присъединя към тебе. Пътьом купи пакет сладкиши и се опитай да изглеждаш като баща, а не като сексуален перверзник.

— Благодаря ти за откровението. Носиш ли ми нещо?

— Ще кажа само, че си ми силно задължен. Много повече, отколкото сиромашкият ти външен вид би подсказал, че си в състояние да платиш.

— За нея?

— Все още работя по въпроса. Във връзка с нея.

— Тогава какво?

— Кеят Бернар — отсече Граве, оправяйки алената си вратовръзка и нагласявайки сивата си шапка, докато се разглеждаше във витрината. После се обърна с грациозността на балетмайстор и си тръгна.

Вятърът духаше от Сена и в малкия парк беше доста студено, но това не беше изплашило бавачки, гледачки и млади майки да доведат шумните си палавници на детската площадка. Навсякъде имаше деца — по пързалките, катерушките и люлките — и гълчавата бе невъобразима. За щастие слабостта, която Майкъл усещаше, не бе поставена на изпитание — намери се свободна пейка до задната стена, встрани от центъра на хаоса. Той седна на нея и разсеяно бръкна в плика с разноцветни бонбони, спрял поглед на едно непоносимо дете, което караше велосипед с три колела. Ако някой го наблюдаваше, можеше да си помисли, че малчуганът е неговото дете. Беше съобразил, че истинският пазач на палавника ще се държи колкото може по-далече от него. Момченцето спря да изтезава трите колела за малко, колкото да отвърне на погледа му с изненадваща неприязън.

Елегантният Граве мина през входа, боядисан на червени ивици, и левитирайки, заобиколи по периферията площадката, като кимаше благо на крещящите деца, които му се изпречваха на пътя — олицетворение на възрастен човек, изпълнен с най-мили чувства към младите. Забележително изпълнение, помисли си Майкъл, сигурен, че на безполовия критик му е крайно неприятна тази обстановка. Накрая той стигна до пейката, седна и рязко отвори вестника, който носеше.

— Налага ли се да отидеш на лекар? — поинтересува се критикът, без да откъсва поглед от вестника.

— Разделих се с него буквално преди няколко часа — отвърна Майкъл, почти опрял до устата си белия хартиен плик. — Просто съм изморен, много изморен.

— Това ме успокоява, но бих те посъветвал да се погрижиш за външния си вид, а също и да се избръснеш. Гледката на двама ни може да докара gendarmes^[1]. Двата полюса на един отблъскващ спектър — това ще бъде заключението им.

— Нямам настроение за шеги, Граве. Какво си ми донесъл?

Критикът сгъна вестника и отново рязко го разтвори. После проговори:

— Едно противоречие, ако източникът на информацията не греши, а аз имам всички основания да смятам, че е прав. Всъщност даже едно невероятно противоречие.

— Какво е то?

— КГБ изобщо не се интересува от тебе. Бих могъл да те доставя там като един изпълнен с готовност словоохотлив беглец, изтръгнат от челюстите на империализма — в щаба им в Париж, който е маскиран като фирма за внос на „Бомарше“, което, мисля, ти е известно… и няма да получа за това дори едно су.

— Защо гледаш на това като на противоречие? Казах ти същото нещо преди няколко седмици на Пон Роял.

— Не в това е противоречието.

— Тогава в какво е?

— Търси те друг. Кацна в Париж снощи, защото мисли, че си тук или си на път за насам. Не е от КГБ в нормалния смисъл на думата, но не се заблуждавай, съветски човек е.

— Не е… в нормалния смисъл? — запита Хейвлок, озадачен, но предусещащ приближаването до един заплашителен скорошен спомен.

— Разбрах за него благодарение на информатор във военното разузнаване. Той е от един специален клон на съветското разузнаване, може да се каже — от елитен корпус…

— Военная контраразведка — прекъсна го Майкъл остро.

— Ако това се произнася съкратено като ВКР, значи става дума за него.

— Това е.

— Той те иска. Готов е да плати прескъпо.

— Маниаци.

— Михаил, трябва да ти кажа и друго. Пристигнал е тук от Барселона.

— Коста Брава.

— Не поглеждай към мен! Измести се в края на пейката.

— Разбираш ли какво ми каза току-що?

— Разстроен си. Трябва да си тръгвам.

— Не!… Добре, добре! — Хейвлок вдигна плика пред лицето си. Ръцете му трепереха и той едва дишаше, превъзмогвайки болката, която се премести от гърдите в слепоочията му. — Знаеш какво трябва да ми дадеш сега, нали? И понеже го имаш, дай ми го!

— Ти не си на себе си.

— Аз по-добре мога да преценя. Кажи ми!

— Питам се дали трябва да го правя. Даже ако забравим за парите, които може и да не видя, тук има и морална дилема. Не знам дали го разбираш, Михаил, но ти ми харесваш. Културен човек си, може би даже си добър човек, макар и в един противен бизнес. Ти сам взе решение да излезеш от играта, имам ли аз правото да те връщам в нея?

— Вече се върнах!

— Заради Коста Брава?

— Да!

— Защо не отидеш в посолството?

— Не мога! Не го ли разбра вече?

Граве наруши свещеното си правило — наклони вестника и погледна Хейвлок.

— Боже мой, нима са могли да го направят? — прошепна той.

— Само ми кажи.

— Не ми оставяш избор.

— Кажи! Къде се намира?

Критикът се надигна от пейката, сгъна вестника си и отговори:

— Има един долнопробен хотел на „Рю Етиен“. Нарича се „Ла Курон Нувел“. Той е отседнал на втория етаж, стая двайсет и три. Има прозорец откъм фасадата и може да наблюдава всички, които влизат.

* * *

Прегърбената фигура на скитника е обичайна гледка за всеки голям град. Дрехите му бяха парцаливи, но достатъчно дебели, за да го запазят от нощния студ на крайните улички, краката му бяха обути в боти с дебели подметки, с изпокъсани връзки, чиито остатъци бяха завързани в големи, груби възли. На главата си носеше плетена вълнена шапка, нахлупена до веждите, очите гледаха в земята и отбягваха света, в който се бе провалил и който от своя страна намираше присъствието му за досадно. На рамото си бе метнал мръсен сак и беше хванал омазнените му дръжки със сила, сякаш предизвикваше околните да оспорят правото му на собственост: това е всичко, което имам, всичко, което ми е останало и което е мое. Мъжът, приближаващ „Ла Курон Нувел“, нямаше възраст, той измерваше времето само с онова, което беше изгубил. Спря до коша за боклук и разрови съдържанието му методично и търпеливо… като уличен археолог.

Хейвлок отдели един прокъсан абажур от влажен плик с полуизяден обед и мушна малко огледало между тях, скривайки ръцете си в диплите на абажура. В отражението добре се виждаше руснакът в рамката на прозореца на втория етаж. Той стоеше подпрян на рамката, наблюдаваше улицата, оглеждаше минувачите и чакаше. Щеше да стои до прозореца и да чака по една-единствена причина: хората му бяха заели местата си, но дали не се подготвяше контраудар? Майкъл го познаваше — не по име или по репутация, нито дори от снимка в досие, но го познаваше, познаваше решимостта в тези лица, познаваше и погледа им. Тази игра му беше ясна отдавна. Нещата се организират, после се казва каквото е необходимо, на когото трябва и команден пост номер едно започва да чака реакцията. Междувременно се установява връзка с посредниците на смъртта, с онези, които са верни единствено на долара, франка, лирата или дойче марката. Обявява се и ценоразписът, в който заплащането съответства на стойността на приноса, и най-голямата награда е за онзи, който извърши убийството и донесе доказателство за това. Но има и по-дребни неща, за които също се плаща: сведения за движението, пристигането или засичането на жертвата на дадено място, информация дали се движи с известни или неизвестни помощници, сведения дали се намира в кафене, хотел, пансион, дали е наел стая под наем — тези неща се заплащат незабавно, в зависимост от важността на съобщението. Между професионалистите се създава конкуренция, единственото правило, в която е, че командният пункт не бива да бъде лъган. Важното е да се знае, че неуспехът днес може да се превърне в успешно убийство утре.

Рано или късно човекът, подпрян на прозореца, щеше да започне да получава информация. Някои от сведенията ще бъдат само предположения, базиращи се на информация от втора ръка, други ще са неумишлена грешка, която не заслужава наказание и ще бъде анализирана даже като грешка. И накрая ще се получи онова единствено вярно сведение, чиято автентичност ще бъде установена по наличието на ключова фраза или специфична реакция — специфична за жертвата, — и тогава командният пункт ще има в ръцете си първата нишка. Може да става дума за кафене, за улица или защо не за детски парк край Сена — информаторите ще са плъзнали навсякъде. Ловът ще започне, а наградата ще надвишава многократно годишния доход на късметлията. И едва когато нещата приключат, човекът на прозореца ще напусне доброволния си затвор. Да, помисли си Майкъл, това ми е познато. Чакането е най-лошата част.

Погледна часовника на заровената си в боклука ръка. Имаше още един телен кош за боклук на другата пресечка, от другата страна на входа на хотела; той не беше сигурен дали няма да му се наложи да отиде до него и да продължи да рови из отпадъците. Малко по-рано беше минал покрай хотела два пъти с такси, за да планира маршрута си и да направи разчет на необходимото му време, след което отиде до магазините за използвани дрехи в Северин и до друго не толкова известно място, откъдето купи амуниции за ламата и магнума. Преди седем минути се беше обадил на Граве по телефона, за да му каже, че операцията започва. Французинът щеше да позвъни от уличен автомат около „Плас Вандом“, сигурен, че ще остане неразпознат сред многолюдната тълпа. Какво ли го задържаше? Възможностите бяха много. Заети или повредени телефони, бъбривци безделници, които водят безсмислени разговори по обществения телефон — това бяха логични обяснения, но каквато и да беше причината, Хейвлок усещаше, че не може да се задържа на това място повече. С усилие, като възрастен човек с болки в ставите — и наистина в момента не се чувстваше като младеж в разцвета на силите си, — той започна да се изправя. Възнамеряваше да хвърли безразличен нефокусиран поглед наоколо.

Изведнъж мъжът на прозореца рязко се обърна. Нещо беше отвлякло вниманието му, с което наблюдаваше събитията по улицата; той се отдръпна в полумрака на стаята. Граве беше съумял да позвъни в последния момент. Трябваше да действа сега.

Майкъл вдигна сака от земята, пусна го в коша за боклук и бързо тръгна диагонално по тротоара към няколкото стъпала пред входа на хотела. С всяка стъпка изправяше все повече стойката си. Докато изкачваше стъпалата, придърпваше края на плетената си шапка, за да бъде профилът му прикрит. Само на осем фута над главата му се намираше прозорецът, на който беше стоял офицерът от ВКР и който след секунди вероятно отново щеше да заеме поста си. Обаждането на Граве сигурно е било делово и професионално — така че дори и по-късно да не изглежда като отвличаща вниманието маневра. Той щеше да съобщи, че обектът май е бил забелязан на Монпарнас. Щеше да попита дали има информация, че лицето е ранено. Защото силно е накуцвало. Каквото и да отговореше руснакът, разговорът щеше да бъде прекратен, може би по средата на изречението. „Ако подозрителното лице е онова, което ни интересува, в момента то се насочва към спирката на метрото.“ И ловецът щеше да завърши с обещанието да се обади пак.

Озовал се в мрачно, миришещо на мухъл фоайе, с напукана теракота на пода и паяжини по тавана, Хейвлок смъкна шапката, оправи реверите на измачканото си сако и откъсна дрипавия парцал, който висеше от подгъва му. Разликата не беше голяма, но слабото осветление и изправената му походка трябваше да помогнат да мине за обикновен клиент на хотел, който дава подслон на проститутки и хора без определено занимание. Тук се интересуваха не толкова от посетителите, колкото от парите им.

Майкъл искаше да мине за човек след продължителен запой, който търси място, където да изкара неприятната фаза. Не се оказа необходимо — охраненият портиер, скръстил меките си, дебели ръце върху огромно шкембе, дремеше на стола си зад гише от напукан мрамор. В устата му под рошави сиви мустаци висеше цигара, а главата му беше клюмнала напред, сякаш още се взираше във вестника в ръцете си. Не вдигна поглед.

Хейвлок пусна шапката си на пода, подритна я към стената и тръгна наляво, към тясно стълбище със стъпала, излъскани от дълга употреба, и перила, откъртени на няколко места. Тръгна нагоре по скърцащото стълбище и с облекчение видя, че няма завои или площадки, а води директно от едното ниво до другото. Когато се озова на втория етаж, Майкъл спря и се ослуша. Не се чуваше нищо друго, освен слабия шум на уличния трафик, разнообразяван от време на време от редки изсвирвания на нетърпеливи клаксони. Погледна към вратата с полуизтрит номер 23, която се намираше на десетина фута от него. Не се чуваше глас на човек, който говори по телефона, а това означаваше само, че разговорът с Граве е приключил и съветският офицер е отново на прозореца. Бяха изминали не повече от четиридесет и пет секунди. Майкъл разкопча опърпаното си сако и сложи ръка на ръкохватката на магнума. Изтегли предпазливо пистолета, при което перфорираният цилиндър на заглушителя се закачи за кобура. Освободи предпазителя с палец, хвана го по-здраво и през тъмния тесен вестибюл тръгна към вратата.

В този момент дъските на пода изскърцаха, но не под краката му, а зад него! Той се обърна и видя първата врата отляво зад стълбището бавно да се отваря. Явно беше оставена открехната, защото не бе чул шум от завъртане на бравата. Пролуката бе умишлено оставена от някого, който се намираше вътре, за да може да наблюдава коридора. Нисък набит мъж се показа и опря гръб на рамката на вратата. В отпусната си ръка държеше пистолет, който бързо вдигна. Хейвлок нямаше време за оценка на ситуацията и едва успя да реагира. При други обстоятелства може би щеше да вдигне ръка или остро да прошепне някакво предупреждение — дума или сигнал, предназначен да предотврати някоя ужасна грешка. Сега вместо това той стреля. Едрокалибреният куршум повдигна мъжа и го заби в рамката. Майкъл се вгледа в пистолета, стиснат от безжизнената ръка, и разбра, че е постъпил правилно, защото оръжието бе „Буря“ — най-мощният и точен автоматик, произвеждан в Русия. Офицерът от ВКР не беше сам. И щом имаше един помощник…

Този път се чу шум от завъртане на брава и това беше вратата срещу стая номер 23. Хейвлок бързо се залепи до стената вдясно от вратата. Тя се отвори изцяло и той изскочи с вдигнат магнум, готов да стреля, да нанесе удар… или да го свали, ако се окажеше, че това е само нищо неподозиращ гост на хотела. Мъжът беше приклекнал и държеше пистолет. Хейвлок стовари цевта върху главата му. Руснакът падна вътре в стаята и повлече вратата подир себе си. Майкъл направи крачка напред и я хвана, за да не се затръшне. Остави я леко открехната и замирайки на място, отново се вслуша. Тишина, с изключение на шума от минаващите по улицата коли. Отдалечи се от вратата, без да отмества насочения към нея магнум и огледа пода за оръжието на противника си. Беше на няколко фута зад проснатата фигура. Ритна го леко навътре и се наведе да го вземе. И това беше „Буря“ — групата, изпратена в Париж, явно беше екипирана с най-доброто. Майкъл пъхна пистолета в джоба на сакото си, после повдигна главата на руснака — тялото беше омекнало и мъжът нямаше да се свести, преди да са минали няколко часа.

След това се изправи, отиде до вратата и предпазливо излезе. Резките движения бяха изцедили силите му и той се облегна на стената, поемайки си въздух бавно и дълбоко, опитвайки се да изгони болката от тялото и слабостта от главата си. Сега вече не можеше да се откаже. Сети се, че първият руснак остана на прага на стаята си близо до стълбището. Всеки момент можеше да мине някой, да погледне през отворената врата и да изпадне в истерия… разбира се, не преди да е проверил джобовете на мъртвеца за случайно останали пари. Майкъл се отлепи от стената и тихо пристъпвайки, прекоси тесния вестибюл. Затвори вратата и се върна обратно пред стая номер 23.

Събирайки сили, за миг спря пред почти изтрития с времето номер, изписан с боя на вратата. Не можеше да разчита на нищо друго, освен на шока от пълната изненада на другия. Напрегна се, отстъпи една крачка, обърна се със здравото рамо към вратата и стовари цялата тежест на тялото си върху нея. Вратата изпращя и се разтвори, офицерът от ВКР се обърна от прозореца и протегна ръка към отворения кобур на колана си. Замръзна и бавно вдигна пред себе си и двете си ръце, без да може да откъсне поглед от широкото дуло на магнума, насочен към главата му.

— Мисля, че търсите мене — каза Хейвлок.

— Но се оказва, че не съм се доверил, на когото трябва — отбеляза тихо руснакът на почти безупречен английски.

— Но това не са ваши хора — прекъсна го Майкъл.

— Ти си специален случай.

— А ти загуби.

— Не съм разпореждал да бъдеш ликвидиран. Направил го е друг или други.

— Сега вече лъжеш, но това няма значение. Както казах — ти загуби.

— Мога само да те поздравя — прошепна руснакът и отмести поглед над рамото на Хейвлок към разбитата врата.

— Изглежда, не си ме чул. Загуби. Имаше един човек в стаята срещу тази, но той няма да се погрижи за тебе.

— Разбирам.

— И друг в стаята до стълбището. Той е мъртъв.

— Нет! — Съветският агент отстъпи, а напрегнатите му пръсти бяха на сантиметри от кобура.

— Говоря руски, ако предпочиташ.

— Езикът е без значение — каза обърканият мъж. — Завършил съм Масачузетския технологичен институт.

— Или американския сектор в Новгород, с титла от КГБ?

— Кеймбридж, не Новгород — възрази руснакът с нотка на презрение в гласа си.

— Да, забравих. ВКР е елитен корпус и образование, получено в родната организация, се смята за обидно. Представяш ли си — неуките и нешлифованите дават научни звания на по-висшите си колеги.

— Няма подобно разделение при нас.

— Няма ли? Хайде де!

— Този разговор е безсмислен.

— Така е. Какво тогава се случи в Коста Брава?

— Нямам представа какво имаш предвид.

— Работиш за ВКР в Барселона! Коста Брава е в твоя сектор! Какво стана там през нощта на четвърти януари?

— Нищо, което да има отношение към мене.

— Мърдай!

— Какво?

— До стената!

Имаше предвид външната стена, иззидана от тухли и хоросан, останала непокътната и непоклатима десетилетия наред. Руснакът бавно пристъпи и спря пред нея. Хейвлок продължи:

— Аз съм толкова специален случай, че твоят началник в Москва не знае каква е истината. Но ти знаеш. Именно заради това си в Париж и си обявил премия за главата ми.

— Не са те информирали добре. Да се крие информация от по-висшестоящите е престъпление, граничещо с измяна. А относно моето пристигане от Барселона, мисля, че разбираш как стоят нещата. Това беше последната ти задача и аз бях последният ти противник. Моята информация за тебе е най-прясна. Кой друг е бил по-подходящ да се изпрати по следите ти?

— Добър си. Много си проницателен.

— Не съм казал нищо, което да не знаеш, и още по-малко нещо, което да не можеш да научиш.

— Нещо обаче пропусна. Защо съм толкова специален? Твоите колеги от КГБ изобщо не се интересуват от мене. Даже нещо повече: те не желаят да ме докоснат, смятат ме едва ли не за табу. А ти казваш, че съм специален. „Военная“ ме искала.

— Не мога да отрека, че съществуват известни междуведомствени търкания, та дори и между определени отдели. Може би сме възприели това от вас. Вие поне не можете да се оплачете от липсата на подобни отношения.

— Не отговори на въпроса ми.

— Просто знаем определени неща, които колегите ни не знаят.

— Какви например?

— Ами например че си обявен за „неспасяем“ от собственото си правителство.

— Знаеш ли защо?

— Причините в този момент са нещо второстепенно. Важното е, че ние ти предлагаме убежище.

— Причините никога не са второстепенни — поправи го Майкъл.

— Добре тогава — съгласи се неохотно съветският офицер. — Стигнали са до извода, че си неуравновесен.

— Въз основа на какво?

— Подчертана враждебност, съпровождана със заплахи, каблограми. Илюзии, халюцинации.

— Заради Коста Брава?

— Да.

— Просто така? Един ден си вървя нормален, пиша отчети, излизам в оставка с почести и на следващия ден съм някакъв ненормален, който подсвирква на луната? Нещо май загуби форма? Вече не си толкова проницателен.

— Казвам ти каквото знам — възрази троснато руснакът. — Аз не правя преценки, а следвам указанията. Премията, както ти се изрази, е обявена за организиране на разговор между нас. А и защо трябва да бъде иначе? Ако целта беше ликвидирането ти, най-лесно щеше да бъде да платим за информация къде си и да позвъним в посолството ви на улица „Габриел“, като поискаме специален вътрешен номер, който, уверявам те, знаем много добре. Информацията щеше да бъде предадена, на когото трябва и щяхме да останем незамесени, избягвайки всякакви възможни грешки, които евентуално биха предизвикали ответна реакция.

— Но като ми предлагаш убежище, ти се съгласяваш да вземеш един трофей, който по-малко талантливите ти колеги смятат за клопка, независимо дали съм програмиран или не.

— По принцип, да. Може ли да поговорим?

— Ние вече го правим — Хейвлок продължаваше да анализира поведението на противника си. Той беше убедителен и може би казваше своята версия на истината. И така, убежище или куршум, за какво ставаше дума? Единствено разобличаването на лъжата можеше да даде отговора. Трябваше да се търси лъжата, а не интерпретациите на истината от страна на един подчинен. С периферното си зрение Майкъл видя отражението на помътнялото огледало, окачено над старо бюро до стената. Той поде разговора: — И ще очаквате да ви дам информация, с която знаете, че разполагам?

— В замяна на живота ти. Ти сигурно разбираш, че заповедта да се елиминира един „неспасяем“ няма да бъде оттеглена.

— Значи предлагаш да мина на ваша страна?

— Имаш ли друг избор? Колко още смяташ, че ще можеш да се криеш, като бягаш? Колко дни или седмици ще са необходими на агентурата и компютрите им, за да те открият?

— Имам опит. Имам и средства. Може би съм склонен да поема риска. Има случаи с изчезвания на хора… не, не в гулазите, а на други места, където са живели съвсем щастливо след това. Какво друго можете да ми предложите?

— А ти какво търсиш? Комфорт, пари, добър живот? Това е, което предлагаме. И ти го заслужаваш.

— Не и в твоята страна. Не бих могъл да живея в Съветския съюз.

— О?

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че вече съм си избрал едно място? На хиляди мили в Тихия океан — Британските Соломонови острови. Бил съм там — мястото е цивилизовано, но отдалечено. Никой няма да ме намери. Ако разполагам с пари, бих могъл да остана там.

— Можем да стигнем до някои споразумения. Аз съм упълномощен да гарантирам това.

Първа лъжа. Никой от избягалите в Съветския съюз не напуска страната и офицерът от ВКР прекрасно знае това.

— Пристигнал си в Париж снощи. Откъде знаеш, че съм тук?

— Информацията е от Рим, откъде другаде?

— А те как са разбрали?

— Информаторите не могат да бъдат разпитвани за всичко.

— Как да не могат?

— Ако им се има доверие.

— Ти си поискал информация. Не ме карай да вярвам, че си напуснал резидентурата, за да отлетиш за един град на стотици мили от Барселона, без да си абсолютно сигурен, че информацията може да бъде потвърдена.

— Добре тогава — каза руснакът, отново обзет от желание да бъде откровен. — Проведе се разследване и беше открит един човек в Чивитавекия. Той каза, че си на път за Париж.

— Кога разбрахте това?

— Вчера, разбира се — отговори руснакът нетърпеливо.

— Кога вчера?

— Късно следобед. Мисля, към пет и трийсет. Пет и трийсет и пет, за да бъда точен.

Втора лъжа: тази прецизност е фалшива. Решението да тръгне за Париж му беше наложено от обстоятелствата след Кол де Мулине. В осем вечерта.

— И ти си убеден, че онова, което мога да разкажа за операциите на разузнаването ни в Европа, е толкова ценно, че вие сте готови да поемете ответните мерки, които са неизбежни при бягство на моето ниво?

— Естествено.

— Това мнение не се споделя от директорското тяло на КГБ.

— Тези хора са глупаци. Изплашени, изморени зайци, сгушили се сред вълците. Ние ще ги подменим.

— Не те ли притеснява мисълта, че мога да съм програмиран? Че онова, което бих ви казал, може да се окаже блъф или най-малкото да бъде безполезно?

— Нито за миг! Нали затова си обявен за „неспасяем“?

— Или за параноик?

— Никога. Нито си параноик, нито имаш склонност към халюцинации. Ти си такъв, какъвто винаги си бил — един високоинтелигентен специалист в своята област.

Трета лъжа. Беше пуснат слух, че той има проблеми от психическо естество. Вашингтон повярва на тях, а мъртвият вече Огилви го потвърди в Палатин.

— Ясно — каза Хейвлок с гримаса, която трябваше да създаде фалшивото впечатление, че изпитва болка, което всъщност беше почти истина. — Уморен съм — каза той, свали магнума и леко се обърна наляво, така че да не изпуска от поглед огледалото. — Снощи ме улучиха. Изобщо не съм спал. И както каза, не спирам да се крия и да търся някакво обяснение…

— Какво има за разбиране? — запита руснакът, позволявайки си нотка на съчувствие. — В основата си това е едно икономично решение: вместо да се променят кодове, да се алармират агентурните мрежи и информаторите, те решават да елиминират един човек, който просто знае прекалено много. Шестнайсет години служба и това е вместо премия. „Неспасяем“!

Майкъл свали пистолета си още малко и леко сведе глава, но без да откъсва поглед от огледалото.

— Трябва да помисля — прошепна той. — Тази ситуация е толкова налудничава, толкова невъзможна.

Четвърта лъжа — най-издаващата! Руснакът посегна към пистолета си!

Хейвлок рязко се обърна и стреля. Куршумът се заби в стената. Офицерът от ВКР се хвана за лакътя, но кръвта изби през ризата му и прокапа на пода.

— Ублюдок^[2] — изкрещя той.

— Ние едва сега започваме! — прошепна Майкъл, едва контролирайки гнева си. Той се приближи до руснака, бутна го до стената, извади оръжието му от отворения кобур и го хвърли в другия край на стаята. — Ти беше толкова уверен в себе си, другарю, толкова сигурен във фактите си! Никога не ги излагай така твърдо, винаги оставяй съмнение за грешка, защото грешки могат да се допуснат. Ти дори направи няколко.

Руснакът не отговори нищо, но в очите му се четеше злоба и примирение. Хейвлок познаваше този поглед, познаваше комбинацията от злоба и осъзнаването на собствената смъртност — тези неща бяха вътрешно присъщи на определени мъже, възпитани да мразят и да умират. Сборове от хора, които съществуваха под различни имена: Гестапо, Нипон Кай, активистите на ООП, Военная… Но имаше и по-дребни риби, аматьори, които не признаваха нищо друго, освен омраза и арогантност, смъртта, на които не бе част от детинските им пазарлъци. Това бяха зловещо крещящи фанатици, които маршируваха под такта на барабаните на светата ненавист.

Майкъл отговори на мълчанието с мълчание, на погледа с поглед. След малко изрече спокойно:

— Не си хаби адреналина. Няма да те убия. Готов си за това, всъщност готов си вече от години. Проклет да съм, ако ти услужа. Не, най-напред ще ти пръсна капачките на коленете, а после ще ти откъсна ръцете. Не си обучаван да живееш с последиците. Никой не е, но такива като вас най-малко. Толкова много най-обикновени неща ще бъдат невъзможни за теб. Най-простите неща. Да отидеш до вратата или до шкафа с папки. Да ги отвориш. Да набереш телефонен номер или да отидеш в тоалетната. Да извадиш пистолет и да дръпнеш спусъка.

Лицето на руснака беше пребледняло и долната му устна трепереше.

— Нет! — прошепна той дрезгаво.

— Да! — каза Хейвлок. — Само по един начин можеш да ме спреш. Кажи ми какво се случи на Коста Брава.

— Казах ти! Нищо!

Майкъл наклони магнума и стреля в бедрото на офицера. Струя кръв бликна и обля стената. Руснакът изкрещя и се свлече на пода. Хейвлок затисна устата му с длан.

— Не уцелих капачката. Нищо, сега няма да пропусна. Все ще улуча една от двете. — Той се изправи и наклони пистолета надолу към ниската цел.

— Не! Спри! — офицерът от ВКР се претърколи на пода, държейки се за крака. Беше пречупен — можеше да приеме смъртта, но не онова, което Майкъл му бе обещал. — Ще ти кажа каквото знам.

— Ще разбера, ако ме излъжеш. Пръстът ми е на спусъка и пистолетът е насочен към дясната ти ръка. Ако ме излъжеш, вече няма да я имаш.

— Това, което ти казах, е истината. Ние не бяхме на Коста Брава онази нощ.

— Шифърът ви беше разгадан. Направиха го във Вашингтон. Аз видях радиограмата, аз я изпратих!

— Вашингтон не е разгадал нищо. Този шифър беше изоставен седем дни преди нощта на четвърти януари. Даже и да си изпратил радиограма и тя да е била приета, ние не бихме могли да ти отговорим. Това беше физически невъзможно!

— Защо?

— Никой от нас не се намираше наблизо до този район, никой! Заповядано ни беше да напуснем сектора. — Руснакът се задави и лицето му се изкриви от болка. — Всякаква дейност беше преустановена за въпросния период. Беше ни забранено да се приближаваме на повече от двайсет мили до плажа Монтебело на Коста Брава.

— Лъжец!

— Не! — каза руският офицер и подгъна кървящия крак под себе си. Тялото му беше изпънато и погледът му не изпускаше Майкъл. — Не, не лъжа. Такава беше заповедта от Москва.