Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (11)

11

— Тя не е на борда, кълна се! — оправдаваше се измъченият капитан на товарния кораб „Санта Тереза“, седнал до бюрото си в малката каюта зад кабината на щурвала. — Претърсвайте, ако желаете, синьор. Никой няма да ви попречи. Оставихме я на брега преди три… три и половина часа. Каква бъркотия!

— Как? Къде? — настояваше Хейвлок.

— Една моторница излезе да ни пресрещне южно от Арма ди Тагия. Кълна се, нищо не знам! Ще убия онази свиня от Чивитавекия! Каза ми, че била политически бежанец от Балканите… обикновена жена с малко пари и приятели във Франция. Толкова много като нея има тези дни. Грешно ли беше да помогна?

Майкъл се наведе и прибра дипломатическата си карта с изтекъл срок на валидност, която казваше, че е аташе към консулски отдел от Държавния департамент на САЩ, и спокойно отговори:

— Разбира се, че не е грешно, ако си вярвал в тази история.

— Истина е, синьор! Вече трийсет години се мотая из тези води. Скоро ще сляза на суша, е, имам малко земя, малко пари. Отглеждам грозде. Никога наркотици! Никога контрабанда! Но хора — да. От време на време хора и не се срамувам от това. От онези, които бягат от различни места, за които ние с вас нищо не знаем. Отново ви питам, в какво съм съгрешил? Не мога да повярвам, че тази жена е престъпник.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че трябва да я намерим.

Капитанът кимна примирено с глава.

— Колко лошо ще бъде, ако ме издадете. Ще сменя морето със затвор. Grazie, gran Signor Americano!

— Това също не съм го казвал — тихо отговори Майкъл.

Капитанът вдигна поглед, без да се помръдва.

— Che cosa?

— Не очаквах да се окажеш такъв, какъвто изглеждаш.

— Che dice^[1]?

— Няма значение. Има моменти, когато е желателно да се избягват притеснителните ситуации. Ако пожелаеш да сътрудничиш, може и нищо да не се узнае. Ако сътрудничиш.

— В каквото пожелаете. Това е подарък, какъвто не очаквах.

— Искам да знам всичко, което ти е казала. И говори по-бързо.

— Говорихме за много незначителни неща…

— Не това очаквах да чуя.

— Разбирам. Тя беше спокойна, очевидно много интелигентна, но зад това привидно спокойствие личеше една силно изплашена жена. Беше в тази кабина.

— О?

— Не с мене, уверявам ви. Синьор, аз имам дъщери на нейната възраст. Хранихме се заедно три пъти; в екипажа ми не са хора, с които бих пуснал дъщерите си да се хранят. Сещам се — носеше много пари в себе си. Нямаше избор; този начин на пътуване не е евтин… Освен това очакваше неприятности. Тази нощ.

— Какво искаш да кажеш?

— Попита ме дали някога съм бил в селцето Кол де Мулине в Лигурийските планини.

— Казала ти е за Кол де Мулине?

— По една случайност съм бил в Мулине няколко пъти. Корабите, които ми поверяват, доста често имат нужда от ремонт тук — в Сан Ремо или Савона, или Марсилия, която между другото е най-отдалеченото пристанище, до което плавам. Не съм онова, което наричат capitano superiore^[2].

— Продължавай нататък.

— Били сме на сух док тук, в Сан Ремо няколко пъти и съм се качвал в планините до Кол де Мулине. Намира се на френската граница, западно от Монеси — едно чудесно градче, пълно с планински ручеи и… как се нарича? Ruote a palle?

— Воденични колела. „Мулине“ може да означава на френски и воденични колела.

— Si. Това е един малък проход в ниските Алпи, през който не се минава често. Трудно се стига дотам, няма удобства, транспортът е лош. А граничният патрул е най-ленивият — мързи ги да извадят цигарите „Голоаз“ от устата си, да не говорим за проверка на документи. Опитах се да успокоя моята изплашена пътничка, че няма да има проблеми.

— Мислиш, че ще се опита да мине през граничния пункт?

— Има единствен малък мост през планинска река. А и защо не? Съмнявам се, че дори трябва да подкупва някого, особено ако е една от жените в група добре облечени туристи, която пресича границата нощем и всички са весели от виното. Какво толкова ще ги заинтересува?

— Хора като мене се интересуват.

Капитанът спря и се облегна на стола си, оценявайки американския служител в някаква нова светлина.

— Тогава сам ще трябва да си отговорите на тези въпроси, синьор. Кой друг би могъл да знае? — Двамата се гледаха известно време един друг, без да проговорят. Капитанът кимна и продължи: — Но ще ви кажа само, че ако не използва моста, ще трябва да намери път през гъсти гори и стръмни планини.

— Благодаря. Тази информация ми беше полезна. Спомена ли защо иска да напусне страната по този начин?

— А, обичайните обяснения. Летищата били под наблюдение, гарите също, както и главните пътища към Франция.

— Кой ги наблюдава?

— Хора като вас, синьор.

— Така ли каза?

— Не беше нужно да ми казва нищо повече от това, което сподели, а и аз не разпитвах. Такава е истината.

— Вярвам ти.

— Ще отговорите ли тогава на въпроса? Знаят ли други?

— Не съм сигурен — каза Майкъл. — Честно.

— Защото, ако и други знаят, аз съм свършен. Отивам в затвора.

— Означава ли това, че информацията ще бъде публично известена?

— Почти сигурно. Ще бъда обвинен пред комисията.

— Надали някой ще се занимава с тебе. Струва ми се, че хората, с които се занимавам, не биха искали този инцидент да се разчуе. Щом не са се добрали до тебе досега — по радио, с моторница или хеликоптер — те или не знаят, че съществуваш, или не искат да знаят за теб.

Капитанът пак замълча и предпазливо погледна Хейвлок.

— Хората, с които се занимавате ли, синьор? — прошепна той и думите му увиснаха във въздуха.

— Не разбрах?

— Щом „се занимавате“, значи не сте един от тях, така ли е?

— Това не е важно.

— Вие искате да й помогнете, нали? Не я преследвате, за да я… накажете?

— На първия въпрос отговорът е да. На втория — не.

— Тогава ще ви кажа. Тя ме попита дали съм чувал за самолетната писта до Кол де Мулине. Не бях чувал. Никога.

— Самолетна писта? — Майкъл разбра. Допреди десет секунди тази допълнителна информация нямаше да му бъде дадена. — Мост над планинска река и самолетна писта. Тази нощ.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

* * *

Планинският път, който водеше от Монеси към френската граница, беше достатъчно широк, но скалите, канарите и крайпътната зеленина го правеха да изглежда тесен и по-удобен за тежкотоварни камиони и джипове, отколкото за леки автомобили. Майкъл каза, че е свикнал да изминава последната половин миля пеша и шофьорът на таксито не можа да скрие облекчението си.

Беше узнал, че има мотел преди моста, едно място, където френските и италианските гранични патрули се събираха, където и двата езика се владееха еднакво добре от двата гарнизона, както и от малцината местни жители и туристи, които макар и рядко, но все пак минаваха в двете посоки. От малкото, което Хейвлок беше чул и научил, капитанът на „Санта Тереза“ се оказа прав. Граничният пункт при Кол де Мулине представляваше незначителен планински проход в ниските Алпи, не беше леснодостъпен, страдаше от липсата на персонал и беше поддържан просто защото го имаше — и то от десетилетия — и защото бюрократичното законодателство не си правеше труда да го закрие. Трафикът между двете страни минаваше предимно по широките крайбрежни магистрали покрай Средиземно море на петнайсетина мили южно от тук или по по-големите и по-удобни проходи на север като например Кол де Ларш или Кол де ла Мадлен, западно от Торино.

Следобедното слънце приличаше на ветрилообразна жълто-оранжева дъга, която пръскаше лъчите си иззад високите части на планината, запълвайки небето над околността с отмиращото ехо на дневното светило. Сенките по примитивния път се удължаваха и изостряха — само след минути техните контури щяха да се размият, за да станат неразличими в сивия здрач на ранната вечер. Майкъл вървеше покрай пътя близо до дърветата, готов всеки момент да скочи в храстите. Разбираше отлично, че всеки негов следващ ход трябва да се основава на предположението, че Рим е разбрал за Кол де Мулине. Не беше излъгал капитана на „Санта Тереза“: по много причини хората, работещи за посолството, се въздържаха да установят контакт с един кораб в международни води. Не беше трудно да се проследи и да се наблюдава — както най-вероятно е станало — но не и някой да се качи на него по законен път. Подобен опит би бил твърде рискован, защото капитанът можеше да направи официално запитване чрез комисията.

Дали Рим бе открил мъжа от Чивитавекия? Трябваше да допусне, че и други могат да направят онова, което той бе съумял. В своя гняв — не, в своята ярост — той беше изкрещял името на пристанищния град в телефона и Бейлър даже го беше повторил. И ако раненият офицер все още е в състояние да действа след Палатин, той сигурно е заповядал на хората си да преровят крайбрежния район на Чивитавекия и да намерят посредника на нелегалните пътници.

Все пак винаги може да се разчита на пропуски, на липса на информация, която не може да се достави. Дали онзи човек е казал името на кораба, макар да знае, че ако го направи, ще загуби завинаги доверието в своя пристанищен район? Доверие… по дяволите, та той можеше да загуби живота си в една от безбройните мъгливи улички. Или пък умолително е твърдял, че не знае нищо за тази част от операцията, уж проведена от други хора, които не познава, и да спомене името Кол де Мулине, за да спечели покровителството на всевластните американци в Рим, за които се знае, че са изключително щедри към своите хора… „Една бежанка от Балканите, но съгрешил ли съм, синьори?“

Толкова много неуточнени неща, толкова малко конкретни факти… а също и толкова малко време да помисли, за да анализира несъответствията. Кой можеше да си помисли, че ще се намери един уморен, застаряващ капитан, който е против изгодния наркотрафик и контрабандата, но винаги е готов да изведе нелегално бежанци от Италия — без рискът и причините да влезе в затвора да са по-малки?

Или прямият Ред Огилви — един необуздан човек, който винаги е оправдавал насилието… Имаше някаква амбивалентност в това странно оправдание. Какви бяха мотивите на Джон Филип Огилви? Защо има хора, които цял живот се напрягат да се освободят от оковите, които сами са си сложили? Кой в действителност беше Апаха? Лекия спусък? Каквото и да беше, този човек загина от насилствена смърт в момента, когато осъзна една страшна истина. За лъжците във Вашингтон, които държаха контрола в ръцете си.

И над всичко — Джена. Любимата, която не само бе останала вярна на любовта, но се оказа предадена. Как бе могла да повярва на лъжците? Какво са могли да й кажат, какви неопровержими доказателства са й представили, за да ги приеме? И най-важно от всичко, кои бяха лъжците? Как се казваха и откъде са дошли?

Струваше му се, че е толкова близо до отговорите, че просто ги чувства все по-силно с всяка следваща стъпка по този потъващ в мрака планински път. Преди изчезващото слънце да се покаже от другата страна на света, той щеше да разполага с отговорите и да спечели обратно любимата си. Ако враговете му бяха в Рим, те не можеха да му се противопоставят, той добре знаеше това. Беше дълбоко уверен в себе си и макар увереността често да го бе лъгала, сега просто му беше необходима. Той не би могъл да оцелее след онова време, след онези ужасни дни, без да има вяра в себе си. Всяка следваща стъпка го приближаваше до целта.

И когато получеше отговорите, когато си възвърнеше любовта, щеше да позвъни по телефона в едно бунгало сред други планини на хиляди мили оттук. В Блу Ридж и Шенандоа, САЩ. Неговият наставник и приятел Антон Матиас ще научи за неоспоримото съществуване на една конспирация, която проникваше с неизвестна цел в най-интимната същност на тайните операции.

Изведнъж видя пред себе си малък светъл кръг, който проникваше през зеленината. Той приклекна и се взря, опитвайки се да определи откъде идва светлината. Тя не се местеше, просто си беше там, където допреди малко я нямаше. Крадешком той пристъпи напред, хипнотизиран и стреснат.

После се изправи, успокоен, и отново задиша свободно. Пътят пред него завиваше и на завоя се виждаха очертанията на постройка — това беше мотелът. Някой току-що бе включил външната лампа и след малко щяха да блеснат други светлини. Тъмнината се беше спуснала изведнъж, сякаш слънцето се бе провалило в някаква пропаст. Високите борове и масивните канари закриваха сиянието на залеза, което сигурно още можеше да се различи в небето. След малко се появи светлина и в трите прозореца от близката страна; отпред бяха повече, но точно колко, не можеше да каже — най-малко шест, ако се съдеше по светлината, която падаше върху тревата и покрития с чакъл път, водещ към парадния вход на сградата.

Майкъл навлезе сред дърветата, за да провери шубрака под короните. Оказа се, че през него може да се върви спокойно, и той тръгна към трите осветени прозореца. Нямаше смисъл да се задържа на пътя повече — ако възникнат изненади, не е нужно той да е потърпевшият.

Скоро стигна до края на гората, където в дълбокия коловоз от засъхнала кал лежеше дебел ствол на един бор. Пътят заобикаляше мотела и опираше в някакво подобие на паркинг, намиращ се в непосредствена близост до една врата, през която вероятно се пренасяха доставките. Разстоянието до прозореца отсреща бе около двайсет и пет фута. Майкъл излезе иззад дървото.

И в същия миг го заслепиха фарове. Един камион изскочи с рев от гората вдясно от него и пое по тесния коловоз. Хейвлок се втурна обратно в храстите и посегна към испанския автомат, закрепен на гърдите му. Камионът мина покрай него, клатейки се застрашително и подскачайки по втвърдените буци кал, сякаш беше малка баржа в бурно море. Дочуваха се гневни викове на хора, които недоволстваха от подобно пътуване.

Хейвлок не беше сигурен дали са го видели и се сниши, за да наблюдава. Камионът спря рязко пред входа на широкия равен паркинг, шофьорът отвори вратата и скочи на земята. Майкъл беше готов да побегне навътре в гората и отстъпи няколко крачки. Но не беше нужно; шофьорът се протегна, като ругаеше на италиански; фигурата му внезапно изникна от тъмнината, защото някой в мотела запали прожектор, насочен към него. Това, което светлината разкриваше, бе озадачаващо: шофьорът бе облечен в униформа на италианската армия и носеше отличителните знаци на граничен патрул. Той пристъпи към задната страна на камиона и отвори широката двойна врата.

— Хайде, копелета, измъквайте се! — извика той на италиански. — Разполагате с около час, за да си напълните бъбреците, преди да застъпите дежурството. Аз ще се разходя до моста да кажа на другите, че вече сме тук.

— Както караш, сержант — каза един войник с кисело изражение на лицето — сигурно са те чули чак в Монеси.

— Я се шибай!

От камиона слязоха още трима, всичките от патрула; те започнаха да се разтъпкват и да се протягат.

Сержантът продължи:

— Паоло, ти вземи новия. Обясни му правилата.

Военният мина шумно покрай Хейвлок, почеса се между краката и опъна гащетата си под брича — сигурен знак, че пътуването е било дълго и лишено от удобства.

— Хей, Ричи! — извика един от войниците до камиона, като надникна вътре. — Ричи ти беше името, нали?

— Да — обади се глас отвътре и от сенките излезе пета фигура.

— Улучил си най-добрата служба в армията, paesano^[3]! Караулното помещение е при моста, но сме се споразумели и може да се каже, че живеем тук. Затова не ходим там, докато не стане време. Защото, като отидеш там, застъпваш, ясно ли е?

— Ясно — отговори войникът Ричи.

Но името му не е Ричи, мислеше си Майкъл, разглеждайки русолявия мъж, който изтупваше кепето си, удряйки го в дланта на лявата си ръка. Мислите на Хейвлок се върнаха в миналото, към купчина снимки и съзнанието му избра една от тях. Този човек не беше войник от италианската армия… и с положителност не беше от граничния патрул. Беше корсиканец, изключително опитен с автомат или пистолет, с парче жица или с нож. Истинското му име беше без значение — той имаше прекалено много, за да се броят. Беше „специалист“, използван в операции по ликвидиране — един надежден екзекутор, който познаваше отлично обстановката по Западното Средиземноморие и се чувстваше еднакво добре и на Балеарските острови, и в горите на Сицилия. Снимката му и досието с известните му акции бяха дадени на Майкъл преди няколко години от един агент на ЦРУ в охранявана стая на Паломбара. По онова време Майкъл проследяваше група на „Червените бригади“ и се готвеше да предприеме акция по анонимното й ликвидиране. Тогава се беше отказал от услугите на русия мъж, който сега стоеше на трийсет фута от него — нещо му бе попречило да му се довери, както Рим му се беше доверил сега.

Налагаше се изводът, че Рим знае. Посолството е съумяло да издири посредника от Чивитавекия и Рим е изпратил екзекутора… за анонимно убийство. Нещо или някой бе убедил лъжците във Вашингтон, че бившият таен агент е заплаха, докато е жив, и те явно са огласили, че го обявяват за „неспасяем“, т.е. че незабавното му ликвидиране е задача от първостепенен приоритет. Анонимно, разбира се.

Лъжците не можеха да му позволят да се свърже с Джена Карас, защото тя беше част от тяхната лъжа, а разиграната на испанския бряг сцена на мнимата й смърт — иманентна съставка от тази лъжа. И все пак Джена сега се опитваше да се скрие; по някакъв начин бе успяла да избяга след Коста Брава. Дали и тя не е включена в списъка на подлежащите на ликвидиране? Изглеждаше неизбежно — на стръвта не можеше да се позволи дълъг живот и следователно русият убиец не бе единственият при моста в Кол де Мулине. При моста или близо до него.

Четиримата войници и новакът се упътиха към задния вход на мотела. Вратата под прожектора се отвори и един як мъж се провикна високо:

— Ако вие, прасета, сте похарчили всичките си пари в Монеси, разкарайте се, по дяволите, оттук!

— А, Джани, тогава ще трябва да затворим заведението ти, защото предлагаш френските момичета на по-високи цени от нашите!

— Вие си плащате!

— Ричи — поясни един от войниците, — това е Джани крадецът. Той е собственикът на тази кочина. Внимавай какво ядеш.

— Искам да използвам тоалетната — каза новакът. Току-що бе погледнал часовника си — нещо странно за момента.

— Че кой не иска? — извика друг войник, докато петимата влизаха.

Щом вратата се затвори, Хейвлок се втурна през пътя към първия прозорец. През него се виждаше трапезарията. На масите, покрити с червени покривки, бяха подредени евтини прибори и чаши за гостите, но или още беше рано за ядене, или гости изобщо нямаше. В дъното, под широкия извит свод на друга врата, се виждаше по-голямата стая на бара. От мястото си виждаше десетина души, почти всички мъже, които седяха край малки кръгли маси. Двете жени, които можа да съзре, бяха около шейсетте — едната дебела, другата почти мършава; те седяха на съседни маси в компанията на мустакати мъже. И двете пиеха бира и говореха оживено. Това беше „време за чай“ в Лигурийските Алпи. Усещайки някаква болка в гърдите, Хейвлок се питаше дали в стаята няма и други жени, дали някъде там, в някой ъгъл, който не виждаше, не седи свита и Джена. Трябваше да намери място, откъдето да наблюдава вратата — може би откъм кухнята, през която в бара щяха да влязат петимата войници. През следващите няколко минути щеше да разбере онова, което трябваше да узнае: кого сред клиентелата на бара ще разпознае русият убиец, макар и само с поглед, само с леко помръдване на устните или с почти незабележимо кимване.

Майкъл се сниши и изтича до втория прозорец, който гледаше към обиколния път, но оттам виждаше още по-малко. Претича и до третия, спря, за да оцени онова, което виждаше, и отхвърли и този вариант, после заобиколи сградата и надникна през първия от прозорците на фасадата. Оттук вече се виждаше врата с надпис CUCINA^[4]; той предполагаше, че тъкмо през нея всеки момент ще влязат войниците, но за съжаление не можеше да наблюдава всички маси. Оставаха още два прозореца, които гледаха към каменната пътека, водеща към парадния вход. Вторият беше твърде близо до вратата и нямаше никаква възможност да се скрие, ако стане нужда, но той пое дъх и привеждайки се, бързо притича до него, след което се изправи в сянката на огромен бор. Предпазливо погледна покрай рамката на прозореца и онова, което видя, го накара да изпусне с облекчение задържания в гърдите му въздух. Джена Карас не бе вътре. През прозореца се виждаше не само вратата на кухнята, но и всяка маса, всяко лице на гостите вътре. Джена не беше между тях. И тогава погледът му се спря на далечната стена: там имаше друга врата, по-тясна, с два надписа на нея: Uomini и Hommes^[5] — мъжката тоалетна.

Вратата с надписа CUCINA се разтвори и петимата войници нахлуха през нея. Джани крадецът държеше ръка на рамото на русия мъж, чието име не беше Ричи. Хейвлок погледна внимателно убиеца и се вгледа в очите. Собственикът на мотела направи жест с ръка наляво и убиецът се упъти през стаята към мъжката тоалетна. Очите. Наблюдавай очите!

Моментът настъпи! Това беше леко потрепване на клепач, но той го забеляза. Хейвлок проследи погледа на русия мъж и намери потвърждение на подозренията си. Край една централна маса седяха двама мъже: единият беше свел очи към питието си, докато говореше, а другият вече беше преместил крака, за да извърне глава от посоката, в която се движеше убиецът. Още двама от групата, но само единият беше активен. Другият бе само наблюдател. Човекът, който премести краката си, имаше задачата да регистрира ликвидирането, без да се намесва, при каквито и да е обстоятелства. Беше американец — грешките му просто бяха очебийни. Облечен беше в скъпо швейцарско яке, неподходящо за това място и за този сезон, обувките му бяха от мека черна кожа, а на китката му блестеше цифров хронометър. Всичко толкова контрастираше със скромните дрехи на спътника му, толкова личеше неспособността да се устои на тлъстия чек, платен отвъд океана. Толкова американско. Наблюдател, който трябваше да представи отчет, предназначен за не повече от шест души.

Имаше още нещо, което не се хареса на Майкъл, и това беше бройката. Екип от трима, като само двама от тях активни, с оръжие, бе крайно недостатъчен, изхождайки от важността на операцията и миналото на агента, обявен за основна цел. Майкъл започна да оглежда всяко лице в стаята, като наблюдаваше очите и следеше дали те не поглеждат към странната двойка, седнала в центъра на помещението. След очите вниманието му се насочваше върху дрехите, особено на онези няколко души, седнали под ъгъл към него. Обувки, панталони, колани, когато можеше да ги огледа; ризи, якета, сака, шапки и всякакви украшения, които се виждаха. Продължаваше да се опитва да зърне още един хронометър или модно яке, или меки кожени обувки. Но дори да бяха някъде там, той не успя да ги види. С изключение на двамата край централната маса, останалите пиячи в бара бяха най-обикновени хора от планините — фермери, гидове, съдържатели на магазини, — очевидно французи, дошли от другата страна на границата, и, разбира се, граничният патрул.

— Ehi! Che avete^[6]? — Заплашителният въпрос го стресна. Сержантът от камиона стоеше с ръка на кобура в полумрака на пътеката, водеща към парадния вход.

— Mia sposa — каза бързо Хейвлок; гласът му беше тих и настойчив, с необходимата доза уважение. — Noi siamo molto disturbati, Signor Maggiore. Io vado ad aiutare una ragazza francese. La mia sposa mi seguira^[7]!

Войникът се захили и свали ръката си от кобура. След това се скара на Хейвлок на войнишки жаргон:

— Значи мъжете от Монеси все още прескачат границата за някое френско дупе, а? Ако жена ти не е там вътре, значи си е в твоята спалня и сега някой французин я помпа. Помислял ли си за това?

— Такъв е животът, майоре — отвърна Майкъл сервилно и сви рамене, молейки се на Бога този гръмогласен дръвник по-скоро да влезе вътре и да го остави на мира.

— Ти не си от Монеси — каза изведнъж сержантът, обезпокоен. — Не говориш като хората от там.

— Швейцарската граница, майоре. Аз съм от Лугано. Преселих се тука преди две години.

Войникът замълча за момент, присвил очи. Останал в сянката, Хейвлок бавно премести ръката си към кръста, където беше неудобно пъхнат под колана тежкият магнум със заглушителя. Не можеше да допусне пукота на изстрели, ако се стигнеше дотам.

Накрая сержантът вдигна ръце и поклати глава с отвращение.

— Швейцарец! Италиански швейцарец, но повече швейцарец, отколкото италианец! Всички сте такива. Потайни копелета! Кълна се, че не бих служил в батальон северно от Милано. По-скоро ще се махна от армията! Хайде, продължавай да дебнеш, швейцарецо! — Той се обърна и влезе в мотела.

Вътре се отвори другата врата на мъжката тоалетна. Един човек излезе от там и Майкъл не само разбра, че е открил третия въоръжен от римската група, но и че трябва да има и четвърти. Този мъж беше част от екип, състоящ се от двама експерти по експлозивите, които винаги работеха заедно — ветерани наемници, прекарали няколко години в Африка, взривявайки всичко, като се започне от летища и язовири и се свърши с луксозни вили, които се бяха внезапно оказвали заети от неспособни деспоти, присвоили си царски привилегии. ЦРУ беше открило този тандем в Ангола, където той работеше за другата страна, но американският долар тогава беше в добро здраве и достатъчно убедителен. Двамата експерти се озоваха в една папка с черна рамка, дълбоко скрита в архивите на служби, занимаващи се с тайни операции.

Присъствието на тези хора при моста на Кол де Мулине даде на Хейвлок ключ за липсващата му информация: очакваше се кола — една или повече. Всеки от двамата можеше да поспре за десетина секунди до някой автомобил и десет секунди по-късно същият щеше да избухне, убивайки всеки, озовал се в непосредствена близост. Тези хора очакваха Джена Карас да мине през границата с кола и няколко минути по-късно тя щеше да е мъртва — едно успешно, анонимно ликвидиране.

Самолетната писта. Рим беше научил за самолетната писта от онзи тип в Чивитавекия. Някъде по пътя след Кол де Мулине колата, в която Джена пътуваше, щеше да бъде вдигната във въздуха.

Майкъл се сниши до земята зад бора. Той можеше да види през прозореца, че експертите по експлозиви тръгват към изхода; мъжът погледна часовника си, както русият убиец само преди минути. Нещата се развиваха по някакъв график, но какъв беше той?

Човекът излезе; смуглото му лице изглеждаше още по-тъмно под слабото осветление на лампата в края на пътеката. Той тръгна по-бързо, но едва забележимо ускори крачка — този човек беше професионалист, който добре беше усвоил самоконтрола. Хейвлок се изправи предпазливо, готов да го последва, хвърли бегъл поглед през прозореца, но се загледа отново, силно обезпокоен. Вътре в бара сержантът говореше с русия войник, когото наричаше Ричи, и очевидно му даваше някаква нежелана заповед. Убиецът, изглежда, протестираше и надигаше халбата с бира, като че ли тя съдържаше някакво крайно необходимо лекарство — уважителен повод да не се подчини. После направи кисела гримаса, довърши питието на няколко едри глътки и тръгна към вратата.

Графикът се спазваше. Очевидно предварително бе организирано някой при моста да повика новака преди часа на застъпване на дежурство под предлог може би, че трябва да бъде инструктиран за задълженията си. Спазването на процедурата трябваше да изиграе ролята на прикритие и никой не би влязъл в спор. Но в случая ставаше дума за спазване на графика, а не на процедурата.

Те знаеха. Групата от Рим знаеше, че Джена Карас е на път към моста. Някой още в Арма ди Тагия е разпознал колата, с която тя пътуваше из Лигурийските Алпи, и е започнал да я следи. Колата, в която тя пътуваше, бе вероятно вече засечена само на минути път от граничния пункт при Кол де Мулине. Това бе логично: най-доброто време да се пресече границата е в края на наряда, когато войниците са уморени от еднообразната служба, очакват смяната и са по-небрежни.

Вратата се отвори и Майкъл отново се притаи, като поглеждаше през клоните на бора вдясно към пътя оттатък стълба с лампата. Наемникът пресичаше диагонално към отсрещния склон вляво на моста. В гледката нямаше нищо чудно — един турист, може би французин, който се връща в Кол де Мулине. Но след миг само той щеше да потъне в гората, заемайки предварително съгласуваната позиция източно от моста, откъдето можеше да припълзи до колата, временно задържана от патрула. Русият убиец сега се намираше на половината път до уличната лампа; той поспря и запали цигара, за да обоснове още някоя минута закъснение. Чу вратата да се отваря и очевидно беше доволен от това. „Войникът“ продължи по пътя си, а двамата от централната маса — американският наблюдател и по-зле облеченият му спътник, който бе вторият въоръжен участник в римската група, излязоха навън.

Сега Хейвлок разбра всичко. Разработеният прецизно капан след някоя минута щеше да бъде заложен. Двама снайперисти имаха грижата за онзи, който щеше да се опита да установи контакт с колата, в която пътуваше Джена — щяха да го убият, щом се покажеше, а двамата експерти по експлозивите щяха да направят необходимото колата да експлодира някъде по улиците на Кол де Мулине или в краен случай по пътя за немаркираната на картите самолетна писта.

Освен че се задействаше график, разработен на базата на предположението, че приближава кола на път за моста, можеше да се направи още едно предположение. Групата от Рим знаеше, че той ще се появи и ще бъде достатъчно близо до моста, за да види всички преминаващи през границата, които подават паспорти на граничния патрул. Тези хора смятаха да наблюдават особено внимателно всеки мъж, който се появеше, без да изпускат оръжието от ръцете си. Предимството им беше в числеността, но той също имаше своето предимство, което беше много съществено: знаеше кои са те.

Добре облеченият американец и неговият сътрудник — вторият стрелец, се разделиха на пътя, като наблюдателят тръгна надясно, за да напусне сцената на планираната екзекуция, докато убиецът тръгна наляво към моста. Два малки камиона се зададоха откъм Монеси, първят с един фар, а другият — с два, но без предно стъкло. Нито американецът, нито партньорът му им обърнаха внимание — те явно знаеха как изглежда колата, която очакват.

Ако познаваш стратегията на врага, можеш да я контрираш със своя стратегия — тези думи беше казал баща му преди много години. Майкъл още помнеше високия, ерудиран мъж, който търпеливо обясняваше на партизаните, успокояваше страховете им, насочваше в правилна посока гнева им. Лидице беше каузата им, смъртта на германците — целта им. Той си спомни всичко това в момента, когато приведен се върна до пътя, който обикаляше сградата на мотела, и се мушна в храстите.

* * *

За първи път видя моста от около триста ярда от завоя на шосето, което извеждаше до мотела — завоя, който бе избегнал, като навлезе в гората. Мостът беше не много дълъг и толкова тесен, че две разминаващи се на него коли сигурно щяха да си остържат боята. Две редици лампи вече бяха запалени. Те висяха като гирлянди между двата странични стълба над централната част на моста и няколко от тях бяха изгорели. Самият пропускателен пост се състоеше от две караулки, разположени една срещу друга. Прозорците им бяха високи и широки и всяка от тях се осветяваше от силна лампа на тавана. Между двете малки квадратни постройки беше спусната бариера, боядисана в светлоотразяваща оранжева боя. Вдясно от манивелния механизъм за ръчно вдигане и спускане на бариерата имаше невисока врата, която се отваряше към пешеходната пътека.

Двама войници в кафяви униформи с червени и зелени ленти на ръкавите стояха от двете страни на втория камион и отегчени от дежурството, говореха с шофьора. Третият беше при задната част на машината, но вниманието му бе приковано към гористата местност отвъд моста. Той я оглеждаше като ловец, който дебне ранен планински рис. Той стоеше, без да помръдва, но очите му шареха и главата му едва забележимо се местеше. Това беше русият убиец. Кой можеше да предположи, че един смотан войник, охраняващ затънтен гранично-пропускателен пункт, всъщност бе завършен убиец, чийто периметър на действие обхващаше цялото Средиземноморие?

Четвъртият човек току-що бе минал през вратата за пешеходци. Той бавно се насочваше по лекия наклон към средата на моста. Но този мъж не възнамеряваше да прекоси до другата страна, не смяташе да поздрави френския граничен патрул на лигурийско наречие и както всички останали да съобщи, че въздухът в la belle France^[8] е по-добър и жените, да благодарим на бога, са по-стройни. Не, мислеше си Майкъл, този облечен в груби дрехи селянин от планините с провиснали панталони и възголямо, тежко яке щеше да остане скрит сред сенките около средата на моста, и ако сумракът там му позволеше, щеше да провери оръжието си — без съмнение, скорострелен автомат със сгъваем приклад, който лесно можеше да остане скрит под дрехите. След това щеше да освободи предпазителя и да изчака момента на експлозията, за да се втурне към пропускателния пункт, готов да разстреля италианския патрул, ако се опита да се намеси, готов да стреля в мъжа, който можеше да се появи от тъмнината, за да стигне до жената, опитваща да пресече границата. Този човек, когото видя за последен път на централната маса в мотела, беше оставеният в резерв помощник на русокосия убиец.

Това беше капанът. След като влезеше в него, жертвата щеше да се окаже заградена от всички страни. Двама души с експлозиви и оръжия чакаха на входа, трети беше в средата, а четвъртият дебнеше на изхода. Добре замислено и съвсем професионално изпълнено.