Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Parsifal Mosaic, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт Лъдлъм
Заглавие: Мозайката на Парсифал
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: (второ — COBISS)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Марта Владова
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 954-733-358-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2373
История
- —Добавяне
10
Двете телефонни обаждания му отнеха четиридесет и седем минути, защото трябваше да смени кабините в претъпканата аерогара „Леонардо да Винчи“. Първото от тях бе до офиса на директора на римската Служба за сигурност. Сбито споменавайки за действително проведени тайни операции през последните няколко години, Майкъл успя да издейства да бъде свързан с административния помощник на директора. Разговорът с този човек му отне по-малко от минута, след което окачи слушалката, без да дава повече обяснения. Второто обаждане направи от кабина в противоположния край на аерогарата и то беше до редактора на „Прогресо“ — може би най-политизирания, силно пристрастен, основно антиамерикански вестник в Рим. Имайки предвид загатнатата тема, редакторът беше много по-склонен да разговаря. Но когато журналистът прекъсна Майкъл, за да поиска идентификация и разяснения, Хейвлок го контрира с две предложения: първото, да направи справка при административния помощник на директора на Службата за сигурност; второто, да осъществи наблюдение над посолството на САЩ през следващите седемдесет и два часа, като обърне специално внимание на споменатото в разговора им лице.
— Mezzani![1] — ядосваше се редакторът.
— Addio! — каза Майкъл и окачи слушалката.
* * *
Подполковник Лорънс Бейлър Браун, дипломатически аташе и великолепен пример за признаването на малцинствата в Съединените щати, беше останал без работа. Посредническата му роля бе изчерпана, мрежата му бе неизползваема и вероятно щяха да са необходими месеци, дори година, за да бъде изградена отново. И независимо от това колко сериозно бе ранен, Браун трябваше да вземе самолета от Рим само след няколко часа, за да даде обяснение за смъртта на един червенокос мъж на Палатин.
Първият шлюз беше отворен. Идваше редът и на другите. Всеки ден от моето забавяне ще ви струва скъпо.
Беше го казал напълно сериозно.
* * *
— Радвам се, че сте тук — каза Даниел Стърн, затваряйки вратата на стаята без прозорци, намираща се на третия етаж в сградата на Държавния департамент. Двамата, към които се обърна, вече сядаха край заседателната маса: оплешивяващият психиатър д-р Пол Милър, който преглеждаше бележките си, и адвокатът на име Доусън, разсеяно загледан в стената, отпуснал ръка върху жълтия бележник пред себе си. — Току-що пристигам от Уолтър Рийд след разговора с Бейлър. Всичко се потвърди. Сам го чух и сам го разпитах. Това е един военен, силно разстроен физически и емоционално. Но се владее, мисля, че е свестен.
— Никакви различия с оригиналния доклад? — осведоми се адвокатът.
— Нищо съществено, докладът поначало беше подробен. Капсулата е била скрита между цигарите на Огилви и е съдържала средно концентрирана газова смес на базата на дифениламин, изхвърлена под налягане с помощта на балон, пълен с въглероден двуокис.
— Значи това е имал предвид Ред, когато ни каза, че ще доведе Хейвлок, ако се доближи до него на една ръка разстояние? — прекъсна го тихо Милър.
— И почти успя — допълни Стърн, влизайки в стаята. На малка масичка до стола му имаше червен телефон; той щракна някакъв превключвател на апарата и седна. — Като слушах Бейлър да разказва, имах чувството, че присъствам на случилото се. Не е като да четеш сухия му отчет — каза директорът на „Консулски операции“ и млъкна. Двамата стратези чакаха. След малко Стърн тихо продължи: — Той е спокоен, почти безстрастен, но като погледнеш лицето му, разбираш колко дълбоко преживява нещата. И колко отговорен се чувства за всичко.
Доусън се наклони напред.
— Попита ли го как е разбрал Хейвлок? Не се споменава за това в отчета.
— В отчета няма нищо, защото той не знае. До последната секунда Хейвлок, изглежда, не е заподозрял каквото и да било. Точно както е описано — докато говорели, Огилви извадил пакет цигари и очевидно поискал огънче. Хейвлок бръкнал в джоба си за кибрит, подал го на Ред и тогава станало всичко. Неочаквано той ритнал Огилви, сваляйки го от пейката, и в този момент капсулата експлодирала. Когато облакът се разсеял, Ред лежал на тревата, а Хейвлок стоял изправен над него с пистолет в ръка.
— Защо Бейлър не е стрелял тогава? В този момент? — адвокатът се вълнуваше, което личеше по гласа му.
— Заради нас — отвърна Стърн. — Заповедта ни беше ясна. Хейвлок трябваше да бъде доведен жив. Единственото изключение се допускаше при „изключителни обстоятелства“.
— Можеше да се доведе жив — каза бързо Доусън, почти умолително. — Прочетох отчета на Браун… Бейлър. Той е експерт по оръжията, особено по леките. Малко са областите, в които този човек не е експерт. Той направо е една ходеща реклама на военните академии и офицерския корпус. На всичко отгоре има научна степен от „Роудс“, опит в специалните сили и практика в прилагането на тактика на партизанската война. Кажи нещо и ще го намериш в досието му.
— Той е черен и трябва да бъде добър. Вече ви казах това преди. Но накъде биеш?
— Могъл е само да рани Хейвлок. В крака, рамото, в таза. Двамата заедно с Огилви биха могли да се справят.
— Ти искаш прекалено висока точност от разстояние седемдесет и пет до сто фута.
— Това са двайсет и пет до трийсет ярда. Почти като на стрелковия рубеж, а и Хейвлок е стоял неподвижно. Не е бил движеща се цел. Разпита ли Браун за това?
— Честно казано, не виждах смисъла да го правя. Той и без това е силно притеснен, а и раната в ръката може да го извади от армията. Според мен е действал правилно в една доста неопределена ситуация. Изчакал е, докато Хейвлок насочи пистолета си към Огилви, докато не се е убедил, че Ред вече няма шанс. Стрелял е едва тогава и в този момент Огилви се хвърлил върху Хейвлок, поемайки куршума в себе си. Всичко съвпада с резултатите от аутопсията в Рим.
— Забавянето е коствало живота на Ред — отбеляза Доусън недоволно.
— Скъсило го е — коригира го лекарят. — И не с много.
— Това също го има в документа от аутопсията — допълни Стърн.
— Вашите приказки ми звучат прекалено студено при тези обстоятелства — въздъхна адвокатът — но може би нещата са свързани. Надценихме го.
— Не — възрази директорът на Кон Оп — подценихме Хейвлок. Какво още не ти стига? Изминаха само три дни след Палатин, през които той унищожи нашия резидент, подплаши местните ни сътрудници в Рим — сега вече никой не иска да работи за нас — и ликвидира мрежата ни там. Отгоре на всичко е изпратил телеграма до председателя на надзорната комисия в Конгреса, в която говори за некомпетентността и корупцията сред служителите на ЦРУ в Амстердам. А тази сутрин ни позвъни шефът на службата за сигурност към Белия дом, който не знае дали да се плаши или да се възмущава. Оказа се, че той също е получил телеграма, кодирана с шифър 1600[2], намекваща, че в обкръжението на президента има руски агент.
— Това явно е резултат от срещата на Хейвлок с Ростов в Атина — отбеляза Доусън след справка в жълтия си бележник. — Бейлър ни съобщи за това.
— Но Пол се съмнява, че тя изобщо се е състояла — каза Стърн, поглеждайки в упор Милър.
— Фантазия и реалност — намеси се психиатърът. — Ако цялата информация, която сме събрали, е точна, той скача между едното и другото, без да ги различава. Подчертавам, ако данните ни са точни. Не е невъзможно да има прояви на некомпетентност в определена степен, а защо не и на известна корупция в Амстердам. Но както съм склонен да допусна едното, така и ми се струва крайно невероятно съветски агент да си пробие път до президента.
— Проблемът е, че ние можем да направим и всъщност правим грешки тук — започна да разсъждава Стърн — както и в Пентагона, а и Бог знае, защо не и в Ленгли. Но в кабинета на президента шансовете за такива грешки са минимални. Не казвам, че не може да се случи или че не се е случвало, но всяка година, всеки месец, дори всяка седмица от живота на всеки, който има достъп до Овалния кабинет, са били разглеждани под микроскоп и това се отнася дори до приятелите на президента. По-младите сътрудници се проучват, сякаш са потомци на Сталин и това е стандартната процедура от 1947 година насам. — Директорът отново замълча, но личеше, че не е свършил. Погледът му се отклони към купчината бележки пред лекаря. Той продължи бавно, размишлявайки на глас: — Хейвлок знае кои бутони да натисне, с кои хора да се свърже, кои шифри да използва, а дори някои от старите шифри могат да впечатлят. Той ще създаде паника, защото придава на информацията си автентичност… Докъде може да стигне такъв човек, Пол?
— Тук няма абсолютни величини, Даниел — поклати глава психиатърът. — Каквото и да ти кажа, то малко ще се различава от обикновено гадаене.
— Не обикновено, а на експерт — прекъсна го адвокатът.
— А на тебе би ли ти допаднало да си съдия по дело, което ти е донесено, без да е проведено следствие по него? — попита Милър.
— Е, ти все пак разполагаш с нещо: заплахата да се депозират разкриващи факти, статистика, показания на очевидец и подробно досие. Достатъчно е за обща оценка.
— Аналогията е неудачна. Съжалявам, че аз започнах.
— Ако не го открием, докъде би стигнал той? — настоя директорът на Кон Оп. — С колко време разполагаме преди онова, което прави, да започне да се измерва със загубен човешки живот?
— Той вече започна — подсказа Доусън.
— Не, това е било в ситуация извън неговия контрол — възрази Милър. — Реакцията му е била в отговор на явно посегателство върху собствения му живот. Има съществена разлика.
— Разтълкувай тази разлика, Пол.
— Добре, ще го направя според вижданията си — започна психиатърът, като подреди бележките пред себе си и сложи очилата си. — И нека използвам любимата фраза на Огилви — не твърдя, че ще ви чета от Светото писание. Има обаче няколко неща, които хвърлят някаква светлина и честно ще ви кажа, те ме безпокоят. Ключът за всичко, разбира се, е в онова, което Хейвлок и Огилви са си казали, но понеже не знаем какво точно е то, ще се придържаме към направеното от Бейлър подробно описание на сцената, към направените в нея движения и общото впечатление от всичко. Четох отчета отново и отново, и до последната фаза — сцената с насилие — ми направи впечатление онова, което не очаквах да намеря: пълната липса на враждебност.
— Не знам какво означава това като бихейвиористичен термин — каза Стърн — но се надявам, че нямаш предвид липсата на спор; те са спорили. Бейлър уточнява това достатъчно ясно.
— Разбира се, че са спорили; това си е било конфронтация. Имало е дълго обвинение от страна на Хейвлок, който очевидно е повторил заплахите си, но после са спрели да викат, което е естествено. Стигнали са до някакво споразумение. Не е било друго в светлината на онова, което се случва впоследствие.
— В светлината на кое? — озадачено попита Стърн. — Онова, което е станало после, е ходът на Огилви — дифениламинът, експлозията на капсулата…
— Съжалявам, но грешиш, Даниел. Има един много особен момент преди това. Помни, че откакто се появява Хейвлок, докато нанася удар с крак на седналия на пейката Огилви, за да предотврати щракването на капана, изобщо не е имало никакви прояви на насилие, никаква демонстрация на оръжие. Просто са разговаряли. И тогава идват цигарите, кибритът. Всичко следва в логична последователност.
— Какво искаш да кажеш?
— Постави се на мястото на Хейвлок. Чувстваш се жертва, гневът, който изпитваш, те изгаря като треска и изведнъж човекът, когото смяташ за свой враг, ти иска огънче за цигарата си. Как ще постъпиш?
— Но това е само една кибритена клечка!
— Прав си, това наистина е само една кибритена клечка. Но помни, че главата ти пулсира от някакво тревожно чувство и че си доста озлобен. Човекът пред тебе олицетворява предателството в най-лошия смисъл на тази дума, в най-личния смисъл, в онзи смисъл, който ни засяга най-дълбоко. Така горе-долу усеща нещата един параноичен шизофреник в такива моменти пред определени хора. И ето че един такъв човек, твоят враг — макар и обещал да ти каже всичко, което искаш да чуеш, ти иска огънче. Как ще реагираш?
— Ще му дам, дявол да го вземе!
— Но как?
— Ами, ще… — директорът внезапно замълча и впи поглед в Милър. След това бързо довърши отговора си: — Ще му хвърля кибрита!
— Или ще му кажеш да си гледа работата или просто да продължава да говори. Но мисля, че няма да извадиш кибрит от джоба си, да отидеш до него и да му го подадеш, сякаш това е само една незначителна пауза в спора, а не прекъсване в един зареден с високо емоционално напрежение момент на дълбоко лично чувство на безпокойство. Не, наистина мисля, че няма да постъпиш така. Мисля, че който и да е от нас не би постъпил по този начин.
— Ние не знаем какво му е казал Огилви — възрази Стърн. — Може би е…
— Това почти няма значение, не разбра ли вече? — прекъсна го психиатърът. — Важна е общата схема. Проклетата схема!
— Извлечена от кибрита?
— Да, защото е симптоматична. По време на цялата конфронтация, с изключение на един-единствен изблик, се забелязва многозначителна липса на агресивност от страна на Хейвлок. Ако Бейлър е така прецизен в описанието си, както ти твърдиш — и аз предполагам, че е така, защото при тези обстоятелства той би бил изкушен да преувеличи всякакви заплашителни движения или жестове — Хейвлок демонстрира необикновен самоконтрол… едно напълно рационално поведение.
— И какво ти говори всичко това? — запита Доусън, нарушавайки тишината, като наблюдаваше Милър внимателно.
— Не съм сигурен — отвърна лекарят, поглеждайки към адвоката. — Но знам, че това не съответства на портрета на човек, с какъвто се опитвахме да се убедим, че имаме работа. Ще обърна известната фраза, за да кажа, че у него е налице твърде много разум и недостатъчно лудост.
— Дори отчитайки скоковете му извън реалността? — продължи Доусън.
— Това няма отношение към другото. Неговата реалност е продукт на целия му житейски опит, на всекидневния му живот. Не обаче и неговите убеждения — те се базират основно на емоциите му. И при условията, в които се е провела срещата, те би следвало да изплуват по-ясно на повърхността, да го принуждават да слуша по-малко, да го тласкат към по-агресивно поведение… А той се оказва в състояние да изслушва прекалено дълго!
— Ти си даваш сметка какво всъщност ни казваш, нали, Пол? — осведоми се адвокатът.
— Давам си сметка, какво намеквам, основавайки това на данни, които, всички се съгласихме, са напълно прецизни… още от самото начало.
— Че човекът от Палатин отпреди три дни не пасва на портрета, който му бяхме създали? — подсказа Доусън.
— Би могъл да не пасва. Повтарям, тук няма абсолютни величини, само „догадки на експерта“. Не ни е известно какво са си казали, но има прекалено много рационалност в онова, което ни беше описано, за да се впише в картината. Или в портрета.
— Който беше построен въз основа на информация, която приехме за безусловно вярна — завърши адвокатът. — С твоите думи „още от самото начало“. Включително Коста Брава.
— Абсурд! — каза директорът на Кон Оп. — Онази информация беше филтрирана през десетина сита, след което прекарана през още двайсет. Жената на име Карас е от КГБ; тя е била убита в Коста Брава.
— Наистина приехме това — съгласи се психиатърът. — И Бог ми е свидетел колко силно се надявам тази информация да е точната, а моите догадки да са безполезни, защото са основани на сцена, която ни е описана неточно. Но ако нещата не стоят така, ако има и минимална възможност да се занимаваме не с психопат, а с човек, който ни казва истината, понеже това е истината, в такъв случай сме изправени пред нещо, за което даже не искам да си помисля.
Тримата мъже замълчаха, като всеки се опитваше да обхване чудовищните заключения. Накрая Доусън не издържа:
— Трябва да помислим за тази възможност.
— Ужасно е даже да се допусне — каза Стърн. — Имаме на разположение потвърждението на Маккензи и това си е потвърждение. Скъсаните дрехи, парчета от блузката, пола — неща, които са й принадлежали, това е установено. И кръвта. Група А отрицателна. Нейната група.
— И Стивън Маккензи, който умира три седмици по-късно — прекъсна ги Милър. — Разследвахме случая, но без особен резултат.
— Е, хайде, Пол — възрази Стърн. — Онзи лекар в Мериленд е един от най-уважаваните по източното крайбрежие. Как му беше името?… Рендолф. Матю Рендолф. „Джон Хопкинс“, клиниката „Майо“, член на лекарския съвет на Масачузетската централна болница, както и на този в Маунт Синай — Ню Йорк, а на всичко отгоре със собствен медицински център. Беше подробно разпитан.
— Бих искал пак да поговоря с него — каза лекарят.
— Освен това искам да ти напомня — продължи да настоява директорът на Кон Оп — че Маккензи имаше може би най-чистото досие на човек, който някога е излизал от Централното разузнавателно управление. Това, за което намекваш, е немислимо.
— Същото се отнасяло и за троянския кон — каза адвокатът. — И тогава някой го измислил. — Той се обърна към Милър, който беше свалил очилата си: — Догадките на експерт, Пол. Нека стигнем до края; винаги можем да забравим какво сме си казали… Нека допуснем, че има нещо във всичко това. Какво мислиш, че ще направи той сега?
— Ще ви кажа какво няма да направи… ако има нещо във всичко това. Няма да се предаде и не можем да го разиграваме с клопки, защото той разбира — рационално — че или сме част от онова, което се е случило, или сме в неведение, или то е извън контрола ни. Тъй като вече е станал обект на нападение, той ще мобилизира всичките си ресурси за защита, които е научил за шестнайсет години конспирация. И отсега нататък ще бъде безжалостен, защото беше предаден. От хора, които не е видял, действащи от места, където не би трябвало да се намират. — Психиатърът погледна Стърн: — Това е твоят отговор, Даниел, ако наистина нещо не е наред. Може да е странно, но сега той се е върнал в детските си години — картечниците, Лидице, предателствата. Сега отново тича из улиците, питайки се кой от тълпата около него ще стане негов палач.
Изненадващ мелодичен звън откъм телефона на малката масичка до Стърн ги стресна. Директорът се пресегна и взе слушалката, без да откъсва погледа си от Милър.
— Да?
Последва половин минута тишина, нарушавана само от тихите потвърждения на Стърн, че слуша, вперил поглед към купа бележки пред психиатъра, поглъщайки информацията, която му съобщаваха. — Почакайте така — каза той накрая, щракна един превключвател на паното и вдигна поглед към двамата стратези: — От Рим. Открили са някакъв тип в Чивитавекия, разполагат с името на кораб. Може да има отношение към момичето. А може и да е мистификация на руснаците, това е напълно възможно. Такава е теорията на Бейлър и той продължава да се придържа към нея… Остава първоначалното разпореждане. Да се залови Хейвлок, но без опцията за ликвидиране — да не се разглежда като „неспасяем“… Сега трябва да ви задам един въпрос — основно отправен към тебе, Пол, и знам, че не мога да искам абсолютни отговори.
— Това, което казваш, е единственото абсолютно вярно.
— Досега действахме въз основа на предположението, че се занимаваме с разбалансиран човек, чиято параноя може да го принуди да депозира документи или изявления, разкриващи пред трета страна неприятни подробности по проведени тайни операции, които трябва да бъдат публикувани след получаване на съответни инструкции. Така ли е?
— Най-общо казано, да. Това е онзи тип манипулации, към които би прибягнало едно шизофренично съзнание, защото ще получи удовлетворение както от отмъщението, така и от самата заплаха. Имай предвид, че въпросната „трета страна“ без съмнение ще дойде от средите на съмнителни елементи; хората с достойнство ще се отвърнат от такова лице — и дълбоко в себе си той съзнава това. Това е една импулсивна игра по неволя. Той знае, че всъщност не може да спечели, а само да търси отмъщение и в това е опасността.
— Би ли започнал един разумен човек подобна игра?
Психиатърът замълча, играейки си с очилата.
— Не по този начин.
— Какво имаш предвид?
— А ти би ли я започнал?
— Моля те, Пол!
— Не, не, говоря сериозно. Тебе би те вълнувала повече самата заплаха, отколкото отмъщението. Ти желаеш нещо; е, отмъщението не се изключва, но то в никакъв случай не е основната ти грижа за момента. Сега ти искаш отговори. Заплахите ще ти помогнат да ги получиш, но ако рискуваш чрез разкриване на поверителна информация пред брокери със съмнителна репутация, това може да направи невъзможно постигането на основната ти цел.
— Как би постъпил един здравомислещ човек?
— Може би ще се свърже с тези, които заплашва с разкриването на информацията. След това ще установи контакт с квалифицирана трета страна — издатели или хора, които легитимно оглавяват организации, противопоставящи се на работата, която ни се налага да вършим тук. Такъв би бил подходът на един разумен човек, неговата атака, крайната заплаха, която е склонен да осъществи.
— Няма доказателства, че Хейвлок е направил нещо от изброеното.
— Изминали са само три дни след Палатин и той просто не е разполагал с време за това. Тези неща не стават бързо.
— Което прави по-правдоподобна теорията за кибрита. И накланя везните към това, че е нормален.
— Мисля, че е така, и ще поема риска. Понеже аз бях онзи, който му сложи етикета на луд — основавайки се на данните, които имахме — сега се питам дали този етикет не трябва да се свали.
— И ако го свалим, ще трябва да се съобразяваме с възможността да сме взети на прицел от душевно здрав човек. Както ти каза, той ще бъде безпощаден и много по-опасен от един шизофреник.
— Така е — съгласи се психиатърът. — Твърденията на душевно неуравновесения човек могат да се отхвърлят, с изнудвачите имаме начин да се справим… и важно е да осъзнаем, че след провеждането на операцията на Коста Брава не са се обаждали шантажисти. Но законно проявеният интерес, колкото и неразумен да е, може да нанесе невероятни поражения.
— Които ще се изчисляват с унищожени мрежи, загубени източници на информация, години работа… — Директорът отново взе слушалката и протегна ръка към превключвателя — И с живота на доста хора.
— Но все пак, ако е нормален — остро се намеси Доусън, отново нарушавайки тишината — ако момичето е живо, това поставя един много по-дълбок проблем, нали? Нейната вина, нейната смърт — тези неща стават съмнителни. И цялата тази неопровержима информация, която е била филтрирана през онези високопоставени сита, изведнъж започва да прилича на една мащабна измама, идваща от място, където за измама въобще не бива да се говори. Това са отговорите, които Хейвлок търси.
— Ние знаем въпросите — отговори Стърн тихо, като все още държеше телефонния превключвател — но не можем да му дадем отговорите. Можем само да го спрем, за да не ни нанесе непоправими поражения. — Директорът на Кон Оп замълча, вперил поглед в телефона. — Когато всеки от нас прие да влезе в тази стая, ние ясно разбирахме как стоят нещата. Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал; никаква друга философия, освен утилитаризма: максимално зачитане интересите на мнозинството… за сметка на малцинството, на индивида.
— Ако ти, Даниел, го обявиш за „неспасяем“ — продължи адвокатът тихо, но подчертавайки думите си, — аз няма да мога да те подкрепя. И съвсем не от етична гледна точка, а от чисто практическа.
Стърн вдигна поглед.
— И каква е тя?
— Имаме нужда от него, за да излезем на втория, по-дълбок проблем. Ако той е нормален, би трябвало да има подход, който не сме опитвали, нещо, в което той да се вслуша. Както ти каза, ние действахме, изхождайки от предположението, че той е неуравновесен; това беше единственото разумно предположение, което можехме да направим. Ако все пак не е, може да пожелае да чуе истината.
— Каква истина?
— Това, че ние не знаем. Добре, нека приемем, че наистина е видял Карас, че тя е жива. Защо тогава не му кажем, че отговорите ни интересуват също толкова силно, колкото и него самия? Дори повече.
— Ако приемем, че можем да се свържем с него, той може да не пожелае да ни изслуша и да продължи да настоява да му кажем онова, което не ни е известно, считайки всичко останало за трик, с който се опитваме да го заловим. Или да го ликвидираме. Ние разполагаме с архива за Коста Брава и в папките има имената на всички замесени по един или друг начин. Как би могъл да ни помогне той? От друга страна, ние сме наясно какви поражения може да нанесе, каква паника може да посее, колко човешки живота може да погуби.
— Жертвата се превръща в злодей — каза Милър уморено.
— Ние разглеждаме случаите по реда на възникването им и според техния приоритет — поясни Стърн — и по мое мнение в момента има две различни кризисни ситуации, които имат отношение една към друга, но вече отделни. Ще се занимаваме с първата. Какво повече бихме могли да направим?
— Можем да си признаем, че не знаем! — настоя Доусън.
— Ще бъдат положени всички усилия да се изпълни първоначалната заповед: да бъде заловен жив. Но съответните хора трябва да имат на разположение и опцията.
— Като им поставиш нещата така, ти всъщност им казваш, че той е предател. И те ще използват опцията при първа възможност. Просто ще го убият. Повтарям, не мога да те подкрепя.
Директорът бавно вдигна поглед към адвоката; дълбоките бръчки около очите му подчертаваха съмнението в тях.
— Ако мненията ни толкова се различават, тогава може би е време — прошепна той неохотно.
— За какво?
— Да прехвърлим случая към кабинета на Матиас. Те ще се свържат с него или ще се въздържат, като разберат, че няма време. Ще се кача сам, за да ги запозная най-общо. — Стърн превключи телефона на разговор: — Рим? Извинявам се, че ви накарах да чакате, но се опасявам, че нещата се влошават. Дръжте кораба под наблюдение от въздуха и изпратете хора в Кол де Мулине, които да очакват инструкции на скремблирана честота. Ако не получат заповеди по време на полета, да ви се обаждат през петнайсет минути. Вие оставате на дежурство на тази линия и я резервирате само за вас. Ще ви се обадим веднага, щом се оправим — или аз, или някой от горе. В случай че не съм аз, паролата ще бъде… Двусмисленост. Разбрахте ли? Двусмисленост. Това е всичко засега, Рим. — Директорът на Кон Оп постави слушалката, отново щракна превключвателя и стана от стола си. — Страшно ми е неприятно да направя това… в подобен момент — каза той. — От нас се очаква да бъдем щит с хиляда очи, всевиждащ и всезнаещ. Има други, които да планират, трети, които да изпълняват, но разпорежданията трябва да идват от нас. Скапаните решения трябва да се вземат тук, това са ни функциите, дявол да ги вземе!
— Имали сме нужда от помощ и друг път — обади се психиатърът.
— Само по тактически въпроси, на които Огилви не можеше да отговори, и никога по въпроси, свързани с оценка на ситуация. Никога не е имало нещо подобно.
— Дан, ние не си играем на заседание на бизнесмени в конферентна зала — подхвърли Доусън. — Ние наследихме Коста Брава, не сме я започвали.
— Знам — съгласи се Стърн, стигайки до вратата. — Питам се дали това трябва да ни успокоява.
— Искаш ли да дойдем с тебе? — попита Милър.
— Не, ще изложа случая безпристрастно.
— Никога не съм се съмнявал — намеси се адвокатът.
— Надпреварваме се с часовника в Рим — продължи директорът. — Колкото сме по-малко, толкова по-малко въпроси ще има. Въпросът всъщност е единствен. Луд или нормален. „Неспасяем“ или не. — Стърн отвори вратата и излезе, докато двамата стратези гледаха с изписано на лицата им смесено чувство на безпокойство и облекчение.
— Даваш ли си сметка — обърна се Милър от стола си, — че за пръв път от три години беше използвана фразата „Не мога да те подкрепя“? Не нещо от рода на „Не мисля така“ или „Не съм съгласен“, а „Не мога да те подкрепя“.
— Не можех иначе — обясни Доусън. — Даниел е статистик. Той борави с числа — дроби, уравнения, суми — които му разкриват вероятностите. Бог ми е свидетел, признавам, че е гениален с тях — спасил е живота на стотици с тези числа. Но аз съм адвокат; виждам усложнения, варианти. Части на едно, които се превръщат в части на друго. Безпомощни прокурори, изправени пред алинеи от закона, които не им позволяват да свържат две веществени доказателства, когато това следва да е разрешено. Престъпници, възмутени от дребни несъответствия в свидетелските показания, когато единствените възмутителни неща са техните престъпления. Виждал съм всичко това, Пол, и има случаи, когато вероятностите не могат да се намерят сред числата. Откриват се в неща, които не можеш да осъзнаеш в момента.
— Странно е това. Говоря за разликите между нас. Даниел вижда числата, ти усложненията, а аз виждам… възможности, основаващи се на детайли.
— Като кибрита например?
— Мисля, че е така — психологът погледна директно адвоката. — Аз вярвам на този кибрит. Вярвам във всичко, което той ми казва.
— Аз също. Или поне във възможността, която той ни разкрива. Това е усложнението, докторе — както би се изразил Огилви. Ако е възможно Хейвлок да е нормален, тогава всичко, което казва, е истина. Момичето — фалшива вина, изфабрикувана в най-секретните ни лаборатории — е живо и се крие. Ростов в Атина — стръв, останала неотвлечена в „Лубянка“ по неясни причини. Съветски агент на 1600… Усложнения, докторе. Нуждаем се от Майкъл Хейвлок, за да ни помогне да разтопим тази восъчна топка. Ако онова се е случило — каквото и да е то — импликациите са ужасяващи. — Доусън рязко отмести стола си и се изправи. — Трябва да се връщам в офиса. Ще оставя бележка на Стърн — може да иска да дойде, за да поговорим. А ти?
— Какво? О, не, благодаря — отговори Милър, замислен за нещо. — В пет и трийсет имам сеанс в „Бетезда“[3] с морски пехотинец от Техеран — той погледна адвоката. — Страшно е, нали?
— Да, Пол. Много!
— Постъпихме както трябва. Никой в отдела на Матиас няма да обяви Михаил Хавличек за „неспасяем“.
— Знам. Надявам се на това.
* * *
Директорът на „Консулски операции“ излезе от офиса на петия етаж, секция L на Държавния департамент, и тихо затвори вратата зад гърба си, приключвайки с това и част от проблема, който го занимаваше. Човекът, с когото го бе споделил — този, който щеше да се свърже с Рим, използвайки паролата „Двусмисленост“, за да разпореди каквото трябва — беше избран внимателно. Той бе един от най-приближените на Матиас, човек, на когото държавният секретар вярваше безусловно. Щеше да анализира всички възможности, преди да вземе решение — без съмнение не сам.
Нещата бяха ясно поставени. Ако Хейвлок е нормален и казва истината, той може да нанесе невероятни поражения, защото е бил предаден. И ако случаят е такъв, тогава предателството ставаше тук, във Вашингтон, на трудно за вярване ниво. Две кризи, имащи общо, но отделни по същество. Трябва ли тогава да бъде обявен незабавно за „неспасяем“, така че смъртта му да предотврати много по-голямата вреда, която би могъл да нанесе на операциите, провеждани от разузнавателните служби из цяла Европа? Или е по-уместно заповедта за ликвидирането му да бъде забавена с надеждата, че може да се случи нещо, което да помири мъжа, превърнат в невинна жертва, с онези, които не биха го предали?
Кол де Мулине даваше уникалната възможност да се намери жената и ако тя се окажеше Джена Карас, да се отведе при Хейвлок, за да могат двамата да обединят сили и да се захванат с втората, потенциално по-голяма криза тук, във Вашингтон. Но ако не се окажеше Джена Карас, ако това беше заговор на Съветите, ако тя не съществуваше, освен като една смъртно опасна клопка, създадена, за да тласне един човек към лудостта и предателството, тогава какво? Или ако беше жива, но те не могат да я намерят, ще се вслуша ли Хейвлок? Ще бъде ли разумен Михаил Хавличек — жертва, един от оцелелите след Лидице и съветска Прага? Или ще съзре предателство там, където го няма, и на свой ред ще предаде своите? Може ли тогава забавянето да бъде оправдано? Бог беше свидетел, че по този начин не можеха да се оправдаят унищожените мрежи, нито пък това щеше да срещне разбиране от страна на тайните агенти, които щяха да се озоват на „Лубянка“. И ако това беше отговорът, съществуваше възможността — вероятността — един мъж да трябва да умре само защото е прав.
Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал; никаква друга философия, освен утилитаризма: максимално зачитане интересите на мнозинството… за сметка на малцинството, на индивида.
Това бе истинският отговор и статистиката го потвърждаваше. Но това беше и проблем от компетенцията на Ентъни Матиас. Щяха ли те да го обсъдят сами? Стърн осъзнаваше, че това бе малко вероятно. Страхът ще принуди човека, с когото беше говорил, да се свърже с Матиас и почитаемият държавен секретар щеше да протака.
И с част от себе си Даниел Стърн — не професионалистът, а човекът вътре в него — не възразяваше. Не може някой да умре, защото е прав, защото е нормален. Но Стърн постъпи като истински професионалист, посочвайки вариантите, за да намери оправдание за тази смърт, ако се стигне до нея. Докато приближаваше към вратата на външната чакалня, той си мислеше колко удачно се бяха стекли нещата поне в едно отношение. Трудно би могъл да избере по-справедлив и по-умерен човек от този, на когото бе оставил решението на проблема. Постът, който Артър Пиърс заемаше, бе помощник на държавния секретар — като него имаше много други сравнително млади хора в департамента, но той бе с една глава над тях. Когато Стърн се бе качил на петия етаж в секция L, имаше поне още двайсет старши служители, но името на Пиърс се открояваше. По принцип Пиърс не беше във Вашингтон всеки ден — той бе командирован към Обединените нации в Ню Йорк и работеше като старши служител за свръзка между посланика там и Държавния департамент. Постът бе създаден от Ентъни Матиас, който знаеше какво прави. След време, може би не скоро, но един ден Артър Пиърс щеше да стане посланик на САЩ в ООН и по този начин един свестен човек щеше да бъде възнаграден не само за своя висок интелект, но и за своята почтеност.
А колко много имаха нужда от почтеност сега… Така ли беше? — Стърн замръзна с ръка на дръжката на вратата. Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал… Имаше почтеност в тази мисъл от гледна точка на хилядите потенциални жертви на оперативното поле.
Както и да е, сега нещата бяха в чужди ръце, мислеше Стърн, отваряйки вратата. Решението, което ще бъде взето и предадено посредством кода „Двусмисленост“, сега оставаше на съвестта на Пиърс. Умният, тих, всеразбиращ Артър Пиърс — най-близкият до Матиас след Михаил Хавличек, разбира се — ще обмисли проблема от всички страни и след това ще събере останалите. Ако се стигне до решение, то трябва да бъде колективно решение на комитет. Сега „Двусмисленост“ ставаха те!
— Мистър Стърн? — обърна се към него секретарката на приемната, когато той мина покрай нея, запътил се към асансьора.
— Да?
— Има бележка за вас, сър.
В бележката пишеше: „Даниел, ще остана в офиса още малко. Ако имаш желание, ела да пийнем. Ще те откарам до дома, страхливецо.“
Доусън не беше подписал бележката, но това не беше необходимо. Обикновено резервираният и крайно предпазлив юрист усещаше кога се налага да се поговори спокойно и това бе неговата не толкова известна, топла страна на характера. Двамата хладни и аналитични мъже от време на време се нуждаеха от утехата, която намираха в редките закачки помежду си. Насмешливото предложение да го откарат до дома му бе намек за отвращението, което Стърн изпитваше към трафика във Вашингтон. Той използваше таксита навсякъде, като дразнеше с това личната си охрана. Е, независимо кой екип е на смяна в момента, хората можеха да си починат и дойдат по-късно, за да го откарат до дома му във Вирджиния; а дотогава охраната, прикрепена към Доусън, можеше да ги поеме и двамата.
Огилви се оказа прав — цялата тази работа е един глупав махмурлук от дните на Енгълтън в Ленгли. Стърн погледна часовника си; бе седем и двайсет, но той беше сигурен, че адвокатът все още е в кабинета си, очаквайки спокойния разговор.
* * *
Разговорът им продължи повече от час, преди да слязат до колата на Доусън; анализираха отново и отново събитията от Коста Брава, осъзнавайки, че няма обяснение, няма отговор, който да им е по силите. Обадиха се на съпругите си, които са свикнали с безкрайните часове, прекарвани от тях в Департамента, и твърдяха, че разбират мъжете си. Лъжеха, естествено, и двамата съпрузи разбираха това добре: тайните сфери, в които правителствата действат, поставят съпружеските връзки на сериозно изпитание. Слава Богу, този половинчат живот един ден щеше да свърши. Отвъд Потомак съществуваше един много по-здравословен свят, който те двамата познаваха отдавна и добре.
— Пиърс ще се обади на Матиас, който няма да се съгласи, нали знаеш? — каза Доусън, завивайки от претоварената магистрала в едно отклонение, което напомняше за провинциална Вирджиния. Те минаха покрай светещи предупредителни знаци с надпис „Пътят е в ремонт“. — Той ще поиска преразглеждане.
— Разговорът ми с Пиърс беше на четири очи — поясни Стърн и разсеяно погледна в огледалото за обратно виждане от неговата страна, знаейки, че само след секунди ще види светлините на колата на охраната. Бодигардовете винаги бяха наблизо. — Представих му нещата балансирано, но твърдо: всяко от решенията има своите достойнства, но и двете имат и своите недостатъци. След като докладва пред комитета си, те могат да решат да заобиколят Матиас поради фактора време. Подчертах и това. След по-малко от три часа хората ни ще бъдат в Кол де Мулине, предполагам Хейвлок също. Тези хора трябва да знаят как да процедират.
— Каквото и да решат, първо ще се опитат да го хванат жив.
— Това, разбира се, е приоритет и никой не иска другото — Стърн погледна в тъмнината към адвоката. — Но аз не се заблуждавам — ти беше прав преди. Ако им съобщят, че е „неспасяем“ — с него е свършено. Тази фраза е лиценз да убиеш някого, който ще те убие пръв, ако може.
— Не е задължително, опасявам се, че може би реагирах прекалено болезнено. Ти да не мислиш, че Хейвлок ще им остави място за избор? Той оцеля след Палатин и ще използва всеки трик от неговия доста дебел учебник. Никой няма да се доближи достатъчно, за да го хване жив. По-иначе стои въпросът да бъде хванат в мерника на снайперист. Това може да бъде направено и без съмнение ще стане точно така.
— Не съм сигурен, че мога да се съглася.
— Е, това е по-добре, отколкото да не можеш да ме подкрепиш.
— По-лесно е — усмихна се Доусън. — Но Хейвлок не знае, че сме намерили онзи тип от Чивитавекия, и не предполага, че ще бъдем по петите му в Кол де Мулине.
— Сигурно ще допусне тази възможност. Казал е на Бейлър, че Карас се е измъкнала и как според него го е направила. Ще очаква да го преследваме. Ние, естествено, ще се съсредоточим върху жената. Ако тя се окаже Джена Карас, това ще бъде отговорът на всичко и ние ще постигнем целта си, без да дадем нито един изстрел. А след това, вече с Хейвлок тук при нас, ще можем да се захванем с другата каша. Това е оптимумът и Бог ми е свидетел колко силно искам да стане така. Но може и да не се сбъдне.
— Тогава оставаме с човека, уловен в мерника на снайпериста — каза Доусън малко раздразнено и натисна педала на газта по правия участък от пътя. — Ако онази е Джена Карас, трябва да я открием. Просто трябва!
— Няма значение коя е, ще положим всички усилия — допълни Стърн и отново погледна в огледалцето извън прозореца на колата. Не се виждаха никакви светлини. — Странно: или охраната се загуби, или както си натиснал газта, те просто не могат да ни стигнат.
— Движението по магистралата беше много натоварено. Ако са останали на бавната лента, ще се побъркат, докато се измъкнат от нея. Петъчният ден във Вирджиния е стартов сигнал за дипломатите. В нощи като днешната започвам да разбирам защо не шофираш.
— Кой екип е на смяна тази нощ, между другото?
Въпросът така и не получи отговор. Разкъсващ ушите писък се изтръгна от гърлото на адвоката едновременно с оглушителния откос, който пръсна челното стъкло на парчета, забивайки куршуми в плът и очи, вени и артерии. Метал изскърца в метала, извивайки се, чупейки, мачкайки сам себе си, а лявата страна на колата се отдели от пътя, хвърляйки двете тела в окървавената канавка.
Жълто-черно стоманено чудовище, блеснало в отражението на светлината от единствения си фар, заплашително изрева и се разтресе; масивните вериги неумолимо въртяха стоманените колела и тласкаха звяра напред. Гигантската машина, чието предназначение беше да свлича пръст от планините и през горите, сега бавно пълзеше напред и смазваше вече безформената кола, избутвайки я извън пътя. След малко тя достигна един по-стръмен наклон, претърколи се надолу; при което резервоарът избухна и огънят погълна всичко заедно с телата.
Гигантската ярко оцветена машина отново потръпна конвулсивно, двигателят й увеличи обороти и тя потегли бавно обратно по същия път, ревейки като хищник, обявяващ, че е убил. Тромаво, но целенасочено се изтегли по пътя към леговището си в края на горичката.
Високо в тъмнината на кабината невидимият шофьор изключи двигателя и вдигна преносима радиостанция до устата си:
— „Двусмисленост“ е унищожена — каза гласът.
— Махай се оттам — беше отговорът.
* * *
Дългият сив седан излезе с рев извън магистралата през отбивката и пое по същия провинциален път. По номера личеше, че колата е регистрирана в Северна Каролина, но някой по-настойчив детектив би установил, че лицето от град Рейли, записано като собственик, всъщност е един от двайсет и четиримата, работещи във Вашингтон. Всички в тази група имаха опит от военната полиция и контрашпионажа и бяха на разпореждане към Държавния департамент. Колата, която в този момент летеше по неосветения път във Вирджиния, бе една от дванайсетте, също придадени към департамента, отдел „Консулски операции“.
— Подайте молба чрез застрахователната компания в Рейли — нареди мъжът, който седеше до шофьора в микрофона, свързан с радиото под таблото. — Някакъв клоун ни забърса отстрани и се забихме в едно момче от Джърси. Нищо ни няма, разбира се, но от неговата предница почти нищо не остана. Искахме да се махнем оттам колкото може по-бързо, така че му казахме…
— Греъм!
— Какво?
— Бързо напред! Там нещо гори!
— Боже мой! Давай!
Сивият седан буквално скочи напред и ревът на мощния му двигател отекна в тъмнината. Секунди по-късно колата вече беше при острия склон на плиткия овраг и спирачките й изскърцаха. Двамата мъже изскочиха от нея и се затичаха към склона, но пламъците отдолу ги накараха да отстъпят и да заслонят лицата си.
— О, Боже! — извика шофьорът. — Това е колата на Доусън! Може би…
— Не! — извика в отговор мъжът на име Греъм, възпирайки помощника си да се хвърли надолу по склона към пожара. Очите му попаднаха на жълто-черния булдозер, който стоеше неподвижен на направеното за него разширение на пътя. И тогава…
— Милър! — изкрещя той. — Къде е Милър?
— Разписанието казва „Бетезда“, мисля.
— Открий го — заповяда Греъм и на прибежки затича през пътя, изваждайки пистолет от кобура на хълбока си. — Свържи се с „Бетезда“! Нека го извикат!
* * *
Старшата сестра в приемната на шестия етаж на болницата на флотата „Бетезда“ бе непреклонна. Не й допадаше и агресивният тон на мъжа, който беше позвънил, и макар връзката да бе лоша, виковете му в слушалката само изнервяха още повече.
— Повтарям ви, д-р Милър е в психиатричен сеанс и не може да бъде безпокоен.
— Докарай го на телефона и го направи веднага! Обявена е тревога четири нули от Държавния департамент, „Консулски операции“. Заповедта е пренасочена и се кодира през централата на Департамента. Потвърдете, моля!
— Потвърдено — чу се равен трети глас. — Говори оператор едно-седем за верификация, департамент.
— Отлично, едно-седем, и бъди сигурен, че ще верифицираме.
Сестрата натисна гневно бутона, за да прекъсне по-нататъшния разговор, но оставяйки линията отворена, стана от стола и тръгна по коридора. Точно такива истерици като така наречените специални агенти от „Консулски операции“ пълнят психиатричните отделения, мислеше тя по пътя към стаите за терапия. Те с крясък обявяваха тревога по най-малък повод и най-често само се опитваха да впечатлят някого с властта, която им беше дадена. Чудесно би било, ако докторът откаже да дойде на телефона, тогава специален агент Консул-еди-кой-си щеше да си получи заслуженото. Но той нямаше да откаже; главната сестра знаеше, че гениалността на д-р Милър не пречеше на неговата любезност; всъщност, ако той имаше някакъв недостатък, това бе прекомерното му великодушие. Той беше ангажирал стая 20, към която тя в момента приближаваше. Забеляза, че червената лампа отстрани на вратата е включена, което означаваше, че стаята е заета. Тя натисна бутона на интеркома:
— Д-р Милър, извинете, че ви прекъсвам, но някакъв мъж от Държавния департамент е на телефона. Твърди, че става дума за екстрена ситуация.
Никой не отговори, но може би интеркомът не работеше. Старшата сестра отново натисна бутона, този път по-силно и по-продължително и заговори още по-високо:
— Д-р Милър? Знам, че е против правилника, но на телефона ви чакат от Държавния департамент. Човекът е крайно настойчив, а и операторът от централата потвърди обаждането.
Тишина. Не се чу нито изщракване на бравата, нито някакъв друг признак, че са я чули. Сигурно интеркомът не работеше. Тя силно почука по вратата.
— Д-р Милър? Д-р Милър?
Този човек все пак не е глух! Какво ли прави? Пациентът беше морски пехотинец, един от заложниците в Техеран. Не бе склонен към насилие; беше прекомерно пасивен. Случай на регресия? Сестрата завъртя топката на бравата и отвори вратата на терапевтична стая номер 20.
След което изпищя… отново и отново, и отново.
Облечен в син халат, младият морски пехотинец седеше сгушен и разтреперан в ъгъла. Не можеше да откъсне поглед през светлината на настолната лампа от фигурата, отпуснала се на стола. Очите на Милър бяха широко отворени и погледът в тях някак стъклен… поглед на мъртвец. В центъра на челото му имаше една-единствена дупка от куршум, през която се стичаше кръв, спускайки се по лицето и яката на бялата му риза.
* * *
Човекът в Рим погледна часовника си. Беше четири и петнайсет сутринта. Хората му бяха излезли на позиция в Кол де Мулине, а от Вашингтон все още никой не се обаждаше. Освен него в стаята за шифъра бе радиооператорът, който от скука разсеяно местеше по скалата, настройвайки се на случаен радиотрафик, главно от корабите. От време на време се облягаше на стола и прелистваше страниците на италианско списание, мърморейки фразите, превърнали се в третия му език — радиото беше вторият.
Светлинната индикация на телефона изпревари позвъняването. Човекът вдигна слушалката.
— Рим — каза той.
— Тук е „Двусмисленост“, Рим — гласът беше ясен и подчертаваше думите. — Паролата ми дава пълна власт относно заповедите за твоята група при Кол де Мулине. Надявам се директор Стърн да е направил това пределно ясно?
— Абсолютно ясно, сър.
— На скрамблер ли сме?
— Пълен скрамблер.
— Разговорът не трябва да се записва, нито да се отразява в дневника. Ясно ли е?
— Разбрано — без запис и дневник. Какво е разпореждането?
— „Неспасяем“. Напълно.
— Слушам.
— Не съм свършил. Има още.
— Какво?
— Разяснение. Контакт с товарния кораб не е имало, нали?
— Разбира се, не. Провеждаме наблюдение от малък самолет, докато се стъмни, след което преминаваме на визуално проследяване от брега паралелно на курса.
— Добре. Ще я оставят на брега някъде преди Сан Ремо, доколкото разбирам.
— Ние сме готови.
— Корсиканецът ли ще ръководи операцията? — попита гласът от Вашингтон.
— Онзи, който дойде на борда преди три дни?
— Да.
— Тогава е той. Той сформира групата и мога да ви кажа, че сме му задължени. Нашите сътрудници тук понамаляха.
— Добре.
— Относно разяснението, предполагам, че заповедта на полковника остава в сила. Жената трябва да се доведе жива.
— Отпада. Която и да е тя, не е Карас, която беше убита в Коста Брава. Това знаем със сигурност.
— Тогава какво ще правим?
— Ще оставим Москва да си я прибере. Тя е едно отровно съветско хапче — една примамка, за да загуби нашият герой главата си. Номерът сработи — той проговори. Той е…
— „Неспасяем“.
— Просто я изведете оттам. Не искаме да остават следи, които да водят към нас, не искаме да се подновяват спекулациите около Коста Брава. Корсиканецът знае какво да направи.
— Мисля, че трябва да повторя. Не съм сигурен, че разбрах.
— Не е нужно. Искаме само доказателство за елиминирането. Неговото елиминиране.
— Ще го получите. Наблюдателят е там, горе.
— Приятен ден, Рим! Приятен ден без грешки!
— Без грешки, без запис, без регистрация в дневника.
— Край — обяви гласът, известен само като „Двусмисленост“.
* * *
Личеше само силуетът на човека зад завесата. Той стоеше пред прозореца откъм входа на Държавния департамент. Единствено меката светлина на уличното осветление в далечината озаряваше тъмния кабинет. Мъжът седеше с лице към прозореца и телефонната слушалка беше близо до устните му. Той се завъртя заедно със стола, остави слушалката и се наклони напред, отпускайки глава на подпрените на лакти ръце. Странният бял кичур в тъмната му коса блестеше дори под тази слаба светлина.
Помощник държавният секретар Артър Пиърс, роден под името Николай Петрович Малейков в село Раменское, югоизточно от Москва, и израснал в щата Айова, дишаше дълбоко, равномерно, възстановявайки спокойствието си, както се бе научил да прави през годините, когато се наложеше да взема бързи и опасни решения по време на кризисни ситуации. Той отлично разбираше последиците при провал. Но това, разбира се, беше силата на хора като него: те не се страхуваха от неуспеха. Те съзнаваха, че великите постижения в историята изискват поемането на най-голям риск; че самата история се гради не само на смелостта на колективните действия, но и от индивидуалната инициатива. Онези, които изпадаха в паника при мисълта за провал, които не действаха с ясна мисъл и целеустременост, когато кризата се стовареше на главите им, заслужаваха единствено онова, от което се страхуваха.
Имаше още едно решение, което трябваше да бъде взето, точно толкова опасно, както онова, което току-що бе предал в Рим, и нямаше начин да се заобиколи. Стратезите от „Консулските операции“ започнаха да анализират наново събитията от Коста Брава и съумяха да свалят няколко слоя заблуди, за които не знаеха нищо. Всичко трябваше да бъде погребано — самите те трябваше да бъдат погребани. На всяка цена, назависимо от риска. Коста Брава трябваше отново да бъде потопена и да остане една неясна измама в изкривения свят на лъжите. След няколко часа щеше да дойде съобщение от Кол де Мулине: Заповедта относно „неспасяемия“ е изпълнена. Оторизация чрез парола „Двусмисленост“ с източник Д. С. Стърн, директор на „Консулски операции“.
Но само стратезите знаеха при кого бе отишъл Стърн с двусмислената си дилема. Всъщност дори самият Стърн не знаеше при кого ще попадне до момента, когато излезе от асансьора и разгледа дневника с наличния състав. Това той беше описал доста ясно. Тази подробност беше без значение, помисли си Артър Пиърс в тъмния си кабинет, разглеждайки снимката на Ентъни Матиас на стената. Като се имаше предвид как стояха нещата, щеше да е немислимо да не поискат мнението му относно кризата. Разбира се, удобно се получи, че беше в кабинета си, когато Стърн и другите стратези стигнаха до извода, че трябва да отнесат нерешимия си проблем на горния етаж. Но дори и да не беше на етажа, щяха да го потърсят, да поискат съвета му. Със същия резултат: „Неспасяем“. Може би само методът щеше да е по-различен: консенсус на безгласен комитет. Всичко обаче се разви перфектно и последните два часа преминаха като по ноти. Имаше риск от неуспех, но се размина. Провалът беше немислим. Сега стратезите са мъртви и всички нишки към парола „Двусмисленост“ са прекъснати.
Имаха нужда от време. Дни, седмица, месец. Трябваше да открият човека, който бе извършил невероятното… с тяхна помощ. Те щяха да го намерят, защото той оставяше след себе си следа от страх — не, не страх, ужас, — а следите остават. И когато го намерят, не мекушавите щяха да наследят земята. Това щеше да стори Военная.
Малцина от тях бяха останали в тази част на света. Малцина, но силни и на правата страна. Те бяха видели всичко, бяха оцелели след всичко. Лъжите, корупцията, прогнилата сърцевина на властта — те бяха станали част от всичко това в името на една по-добра кауза. Не бяха забравили нито кои са, нито какви са. Както и защо са именно такива. Те бяха пътешествениците и нямаше по-висше призвание от това — самата концепция се основаваше на реалността, не на романтичните илюзии. Те бяха мъжете и жените на новия свят и старият имаше отчаяна нужда от тях. Не бяха много на брой — под сто души, посветили живота си — но бяха организирани в перфектно сработени групи, готови да реагират моментално на всяка открила се възможност или на кризисна ситуация. Имаха общественото положение, истински документи и необходимите средства за транспорт. Военная беше щедра; те на свой ред бяха лоялни към елитния корпус на КГБ.
Смъртта на стратезите беше от ключово значение. Вакуумът щеше да парализира оригиналните архитекти на Коста Брава и да ги накара смаяни да замълчат. Нямаше да кажат нищо — покриването на случая беше жизненоважно. Човекът в сянката зад бюрото бе казал истината на Рим: не можеше да се допуснат никакви разследвания на случилото се в Коста Брава. И от двете страни.
Скрит в тъмнината, Артър Пиърс — най-високопоставеният поменятчик в Държавния департамент, се изправи зад бюрото си и бавно направи няколко крачки към креслото до стената. Седна в него и протегна крака напред; трябваше да остане тук до сутринта, когато тълпа от старши служители и техните подчинени ще изпълни коридорите на петия етаж. Тогава и той ще се смеси с другите, ще се подпише в присъствената книга, но може да остане тук само за кратко — после трябва да се върне обратно в Ню Йорк. В крайна сметка той беше старшият помощник на посланика на американската делегация в ООН. По същество той олицетворяваше гласа на Държавния департамент на Ийст Ривър и скоро сигурно щеше да смени посланика. Такъв беше замисълът на Матиас и всички го знаеха. И това щеше да стане още една значителна стъпка в необикновената му кариера.
Малейков-Пиърс изведнъж се изправи. Трябваше да се обади още веднъж в Рим, да заглуши един последен глас: този на човека в радиозалата, който се обади по чистата линия и прие съобщението, без да го записва на лента и да го регистрира в дневника.