Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (8)

8

Самолет без отличителни знаци се спускаше от небето на около четиридесет мили северно от летището край Паломбара Сабина. Идваше от Брюксел, избягвайки както военните, така и пътническите въздушни коридори, след като бе минал източно от Лепонтийските Алпи; избраната за полет височина беше толкова голяма, а спускането толкова рязко, за да се минимизира вероятността да бъде засечен. Отметката, която оставяше на радарите на противовъздушната отбрана, не изненада тези, които я виждаха — за нея им беше предварително съобщено; тя щеше да изчезне без коментар, както се бе появила, и никой нямаше да разследва случая. И когато кацнеше в Паломбара, от него щеше да слезе един мъж, който в три часа сутринта брюкселско време се беше качил тайно на борда му. Този човек, както много други като него, не можеше да рискува формалностите на имиграционните гишета на граничните пропускателни пунктове. Външността и името му би могло да бъдат променени, но имаше и други хора, които наблюдаваха тези места; те знаеха какво търсят и мозъците им бяха тренирани да реагират подобно на електронната памет на компютри. Те твърде често сполучваха. За Апаха — както за много други като него — подобен начин на пътуване бе по-естествен от нормалните.

Оборотите на турбините бяха намалени и пилотът, който всъщност бе кацал и на палубата на самолетоносач, насочи машината в бръснещ полет над горите към пистата. Тя представляваше черна просека в дъбравата с дължина около една миля; хангарите и наблюдателните кули бяха изтеглени надалече и замаскирани, така че се различаваха само неясните им силуети, странно контрастиращи с околния пейзаж. Самолетът докосна пистата и младият пилот се обърна в седалката си, докато поставените на реверс двигатели отекваха в малката кабина. Той повиши глас, за да бъде чут от червенокосия мъж на средна възраст, седнал непосредствено зад гърба му.

— Пристигнахме, индианецо. Можеш да си вземеш лъка и стрелите.

— Шегобиец — промърмори Огилви, като разкопча колана през гръдния си кош. След това погледна часовника си. — Колко е часът тука? Все още съм по вашингтонско време.

— Пет и петдесет и седем; загубил си шест часа. По твоя наближава полунощ, но тук е сутрин. Ако те очакват някъде, надявам се да си дремнал.

— Напълно достатъчно. Ще ме очаква ли кола?

— Да, и ще те откара направо до вигвама на великия вожд на „Виа Виторио“.

— Много смешно. Това посолството ли е?

— Точно така. Ти се оказа много специална пратка. Доставянето ти е гарантирано от Брюксел насам.

— Не е точно така. Посолството се изключва.

— Имаме заповед.

— Тогава издавам нова заповед.

* * *

Огилви влезе в малкия, предназначен за хора като него офис, разположен в сервизния хангар на неотбелязаното на картите летище. Помещението нямаше прозорци — обзаведено бе само с най-необходимата мебелировка; имаше два телефона, постоянно включени към електронни скрамблери^[1]. Външният коридор, по който беше дошъл, се охраняваше от трима души, облечени в работно облекло, за да не будят подозрение. Под гащеризона си обаче всеки носеше оръжие и ако някой любопитен непознат се опиташе да установи контакт с пристигнал пасажер или ако възникнеше подозрение за наличието на фотоапарат, това оръжие щеше да бъде извадено и ако се наложи — незабавно използвано. Тези мерки се прилагаха заради необичайните срещи между неизвестни представители на двете правителства, чиито проблеми излизаха извън уговорените граници на сътрудничество при секретни операции — казано по-просто, те просто бяха наложителни.

Правителствата, независимо кои са те, получават заплахи отвън и отвътре от леви или десни фанатици, чиято единствена цел е да бъде нарушено статуквото. Фанатизмът се храни от самия себе си, от желанието да се предизвика сензация, от зрелищното нарушаване на нормалната дейност на хора или институции. Поради това се налагаше съществуването на таен канал за онези, които се борят срещу екстремисти от всякакъв вид. Предполагаше се, че онези, които минаваха през Паломбара, са именно такива борци, а за днешния пасажер нямаше и съмнение, че е един от тях. Той също знаеше, че ако не хване излезлия от контрол агент, в главата, на който се съхраняваха секретните истории на хиляди тайни операции на разузнаването от шестнайсет години насам, този човек би могъл да разруши изградени съюзи и мрежи, установени из цяла Европа. Източници на информация щяха да изчезнат, потенциални осведомители щяха да се изпарят. Майкъл Хейвлок трябваше да бъде намерен и задържан, защото никой терорист не би могъл да навреди колкото него.

Огилви отиде до бюрото, седна на стола и взе слушалката на левия телефон — той беше черен на цвят, което означаваше, че е за връзка в страната. Набра номера, който беше запомнил, и дванайсет секунди по-късно се чу сънливият глас на подполковник Лорънс Бейлър Браун:

— Браун. Кой се обажда?

— Бейлър Браун?

— Апаха?

— Да. Намирам се в Паломбара. Чул ли си нещо ново?

— Нито дума. Но разпратих наблюдатели навсякъде из Рим. Засега няма и следа от него.

— Какво си направил?

— Наблюдатели. Всички платени информатори, както и онези, които имат задължения към нас…

— Дявол да го вземе, изтегли ги веднага! Какво, за Бога, си мислиш, че правиш?

— Хей, приятел, по-леко. Мисля, че с тебе няма да се разберем.

— Не можеш и да си представиш колко малко ме интересува това! Ти, приятел, май не схващаш, че тук не става дума за някоя кръстословица на G-2; този човек е змия. Само да разбере, че си тръгнал след него, и веднага ще му стане ясно, че нарушаваш правилата. А щом разбере, веднага ще ухапе. Боже, да не си мислиш, че никой по-рано не се е опитвал да го проследи?

— А ти да не мислиш, че не си познавам наблюдателите? — контрира го Бейлър сърдито, но отбранително.

— Мисля, че е най-добре да поговорим.

— Хайде идвай тогава — каза военният.

— Това е другият проблем — отвърна Огилви. — Посолството се изключва.

— Защо?

— Включително и поради това, че той може да ни види от някой прозорец от другата страна на улицата.

— Какво от това?

— Той знае, че аз никога не посещавам посолства. Камерите на КГБ работят денонощно и са насочени към всеки вход.

— Но той дори не предполага, че идваш — протестира Бейлър. — Нито пък кой си.

— Ще узнае, когато му кажеш.

— Кое ще бъде името, моля? — сопна се военният аташе.

— Засега Апаха.

— Това ще му подскаже ли нещо?

— Сигурно.

— Но не и на мене.

— Така трябва.

— Да, с тебе определено няма да се сработим.

— Съжалявам.

— След като отказваш да дойдеш, къде тогава ще се срещнем?

— Боргезе. В парка. Аз ще те намеря.

— Ще е по-лесно, отколкото ако аз трябва да те открия.

— Сгреши, Бейлър.

— Не съм ли прав?

— Не. Мисля, че ще се сработим — Огилви направи пауза. — Нека бъде след два часа. Той може да се опита да се свърже с тебе дотогава.

— Два часа.

— И още нещо, Бейлър.

— Какво?

— Прибери си шибаните наблюдатели, приятел.

* * *

Мартенското време беше немилостиво към Боргезе. Римската зима, колкото и мека да беше, не беше си отишла и падината, която през пролетта и лятото просто замайва очите с богатството на цветята, подредени в редици и кръгове, сега изглеждаше безжизнена. Безбройните пътечки, водещи покрай високите пинии към грандиозния музей, изглеждаха мръсни, а зеленината на дърветата беше някак унила. Дори скамейките по тесните алеи бяха покрити с прах. Някакво прозрачно покривало се бе спуснало над парка, известен като „Вила Боргезе“; то щеше да изчезне с априлските дъждове, но сега тук се бе настанила безжизнеността на март.

Огилви стоеше до дебелия ствол на един дъб в края на градината, зад музея. Все още беше твърде рано, освен за няколко студенти и още по-малко туристи, които, разпръснати на групички, се разхождаха по алеите в очакване да бъдат отворени вратите, водещи към съкровищата на „Казино Боргезе“. Бившият агент, върнал се към старата си работа, погледна часовника си и гримаса на нетърпение се появи на набразденото му лице. Беше девет без двайсет и военният разузнавач закъсняваше с повече от половин час. Раздразнението на Огилви бе насочено колкото срещу Бейлър, толкова и срещу самия себе си. В бързината да откаже отиването в посолството, както и да обясни кой командва ситуацията, той бе направил лош избор на мястото за среща и знаеше това. Може би подполковникът вече беше го разбрал и това обясняваше закъснението му. „Боргезе“ в този час на деня е едно твърде спокойно място, твърде отдалечено, с твърде много усамотени сенчести места, от които ако някой би искал да проследи някого, би могъл да наблюдава всеки негов ход, всяка дума, както визуално, така и с електронни средства. Огилви изруга наум; трябваше по друг начин да наложи авторитета си. Аташето с двойни функции вероятно бе избрал обиколен маршрут, със смяна на колите, с използване на скенери, за да разкрие и същевременно да се изскубне от предполагаемите преследвачи. Камерите на КГБ бяха насочени към посолството; военният сигурно се бе озовал в трудно положение, и то благодарение на един непоносим ръководител на операцията от Вашингтон, загадъчно наричан Апаха. Легенда, взета от гърба на кутия сладкиши.

Наистина имаше загадка, но не евтина, не от кутията със сладкиши. Преди седем години в Истанбул двама тайни агенти с кодови имена Апаха и Навахо едва не се простиха с живота си на улица „Месрутийет“, за да предотвратят операция по ликвидиране от страна на КГБ. Бяха се провалили, а междувременно Навахо бе попаднал в капан на безлюдната „Ататюрк“ в четири сутринта, като убийците се бяха настанили в двата края на улицата. Ситуацията беше безнадеждна до момента, в който Апаха, натискайки докрай газта на една открадната кола, профуча по моста, спря със скърцане на спирачките в началото на алеята за пешеходци и изкрещя на партньора си или да се качва, или да се прости с главата си. След този ход, за да разбие смъртоносната утринна барикада, Огилви бе профучал през градушка от куршуми, един, от които го бе одраскал по слепоочието, а два други се бяха забили в ръката му. Човекът, известен като Навахо преди седем години, трудно би забравил Апаха — без него Майкъл Хейвлок щеше да свърши в Истанбул. Огилви разчиташе на спомена за това.

Зад гърба му изпращя пръчка. Обърна се: видя пред себе си разперена черна длан, а зад нея — неподвижно черно лице с широко отворени очи. Бейлър рязко завъртя глава и предупредително вдигна показалец пред устните си. След това се приближи, дръпна агента до себе си зад дървото и с плавен жест посочи към южната част на парка, там, където се намираше задният вход на каменния музей. На около четиридесет ярда от тях един мъж в тъмен костюм се оглеждаше с неуверено изражение на лицето. Тръгна в една посока, после в обратната, без да може да избере коя пътека да поеме. В далечината се чуха три бързи изсвирвания на автомобилен клаксон, последвани от пукота на ауспух. Стреснат, мъжът замря, а след това се затича в посока на тези звуци и изчезна зад източната стена на „Боргезе“.

— Много тъпо избрано място — каза военният, поглеждайки часовника си.

— Този клаксон на твоята кола ли беше? — попита Огилви.

— Паркирах близо до портата на „Венето“. Достатъчно близо, за да бъде чута и това беше най-важното.

— Съжалявам — отново проговори агентът тихо. — Мина толкова много време. Обикновено не правя подобни грешки. А и „Боргезе“ друг път е доста оживено място.

— Голяма работа. При това не съм сигурен, че е грешка.

— Хайде де, не ме занасяй.

— Не си ме разбрал. Не ме интересуват чувствата ти. Но никога по-рано не съм бил под наблюдение на КГБ… поне доколкото ми е известно. Защо избраха този момент?

Огилви се усмихна, все пак той контролираше ситуацията.

— Ти пусна наблюдателите. Мисля, че споменах нещо за това.

Чернокожият офицер не отвърна, но в тъмните му очи проблесна разбиране.

— Тогава това е краят ми в Рим — каза той накрая.

— Може би.

— Никакво „може би“. Край и толкоз. Това е причината, поради която закъснях.

— Значи, той все пак се обади. — Червенокосият агент каза това като констатация.

— С цялата очаквана словесна артилерия и заплахата, че съм първият, който ще бъде разкрит. Бил хванал следата на Карас и я последвал до пристанището на Чивитавекия, където му се изплъзнала. Не ми каза как, нито с кой кораб. Било е клопка, но минал през нея и даже я обърнал срещу човека, отговорен за всичко — някакъв дребен провокатор, навъртащ се по доковете. Хейвлок го притиснал и онова, което научил — което си мисли, че е научил, — го превърнало в буре с барут.

— И какво е това нещо?

— Двойно програмиране. Същата тактика, която уж била използвана срещу него. Тя била получила от нас същата компрометираща информация срещу него.

— Как?

— От някой, който я убедил, че той е минал на страната на Съветите и че възнамерява да я убие.

— Но това е просто една лайняна история!

— Само повтарям какво му били казали. Като си помисли човек, не е толкова лишено от логика. Даже може да обясни доста неща. КГБ разполага с добри актьори, които са могли да й разиграят страшни сценки. И като стратегия е солидно. Той излиза извън играта, а тя се крие, за да спаси живота си. Резултат: неутрализирането на един продуктивен екип.

— Аз пък мисля, че всичко това наистина е една лайняна история — контрира го Огилви. — Няма никаква Джена Карас; тя умря на един плаж, наречен Монтебело в Коста Брава. И тя беше от КГБ — дълбоко законспириран таен агент на ВКР. Няма никаква грешка, но дори това е без значение сега. Най-важното е, че тя е мъртва.

— Той не го вярва, а след като поговориш с него, може и ти да престанеш да вярваш. Аз самият не съм сигурен, че вярвам.

— Хейвлок вярва в това, в което иска. Чух медицинските термини за това състояние и преведено на нашия език, може да се каже, че просто не е издържал на напрежението. И сега се люшка между онова, което е, и онова, което не е, но, принципно погледнато, не е с всичкия си.

— Той е дяволски убедителен.

— Защото не лъже. Това е важното. Той е видял онова, което е видял.

— Така казва и той.

— Но е невъзможно и това е другото важно нещо. Зрението му вижда изкривени образи. Когато прекоси онази линия, той престава да вижда с очите си, а само с главата си, а тя е повредена.

— И ти си убедителен.

— Защото и аз не лъжа, но моята глава не е повредена — Огилви бръкна в джоба си за цигари. Извади една от пакета и я запали със стара, потъмняла запалка „Зипо“, купена преди четвърт век. — Това са фактите, подполковник. Можеш сам да си запълниш празнините, но чертата под всичко е съвсем твърда: Хейвлок трябва да бъде хванат.

— Това няма да е толкова лесно. Той може и да се лута слепешком в мъгливите си тунели, но не е аматьор. Може и да не знае къде точно отива, но е оцелял в тази професия цели шестнайсет години. Умен е и се пази.

— Известно ни е; това всъщност е отражението на реалността в съзнанието му. Ти му каза, че съм тук, нали?

— Казах му, че един човек на име Апаха е тук — офицерът поспря.

— Е?

— Не му допадна. Защо са избрали тебе?

— А защо не?

— Не знам. Може би не му харесваш.

— Той ми е задължен.

— Може би сам отговори на въпроса си.

— Какъв всъщност си ти? Някакъв проклет психолог? Или адвокат?

— По малко от двете — каза подполковникът. — При това непрекъснато. А ти не си ли?

— Ако ме питаш за настоящия момент, то сега съм ядосан. Какво, по дяволите, намекваш?

— Когато чу името ти, Хейвлок реагира светкавично и малко странно: „Значи са изпратили Лекия спусък?“ — каза той. Това да не е другото ти име?

— Детски истории. Безвкусна шега.

— Не му беше много забавно. Ще се обади на обед с инструкции за тебе.

— В посолството.

— Не. Трябва да наема стая в „Екселсиор“. Ти трябва да си с мене, за да се обадиш по телефона.

— Кучият му син! — Огилви шумно пое дъх.

— Това проблем ли е?

— Той знае къде съм, а аз нямам представа за него. Така той може да ме наблюдава, но не аз него.

— Какво толкова страшно има в това? Той очевидно иска да се видите. А за да го хванеш, ти ще трябва да се срещнеш с него.

— Ти си зелен, подполковник, без това да те обижда. Не разбираш ли, че така ми връзва ръцете?

— Не ми е ясно.

— Ще имам нужда от двама мъже, за предпочитане италианци, колкото може по-невзрачни, които да ме следват, когато изляза от хотела.

— Защо?

— Защото може да ме отвлече — поясни бившият таен агент замислено. — Изотзад. На оживения тротоар. Няма номер, който да не му е известен. Да кажем, някой се свлича на улицата и негов приятел го подкрепя и отвежда до някоя кола наблизо. И двамата са американци и във всичко това няма нищо необикновено.

— Изхождаш от предпоставката, че аз няма да съм с тебе. Но, от друга страна, аз мога много неща тук. Бих могъл най-сетне да оправдая престоя си в тази държава.

— Новак си наистина. Той ще се отправи към Кайро например. А ако се опиташ да ме държиш под око, нещо ми говори, че ще те забележи. Не искам…

— … да те обиждам. Знам това… Има някои недостатъци… добре, ще отделя хора. — Офицерът помълча и след малко пак продължи: — Но не двама мъже. Мисля, че една двойка ще свърши по-добра работа.

— Това е добре. Значи, наистина имаш възможности, подполковник.

— Имам и една препоръка, която трябва да ти предам. Ще отрека всичко, ако някой някога се опита да свърже името ми с това, което ще ти кажа. И като си помисля за прозвището „Лекия спусък“, струва ми се, че идеята може да бъде представена като твоя.

— Изгарям от нетърпение да чуя.

— Отговарям за голяма територия в този регион. Работата, която върша за Пентагона и Държавния департамент, става все по-сложна, но това е неизбежно. Понякога искам услуги, после друг иска от мене и кръгът бавно се разширява, макар да има хора, които да не съм виждал втори път.

— Слушам внимателно — прекъсна го Огилви — но какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

— Имам много приятели тук. Хора, които ми вярват, които имат доверие в институцията, която представлявам. И ако трябва да се махна, бих желал, естествено, тази институция да не пострада, но има нещо по-важно: не искам тези приятели — известни и неизвестни — да пострадат, а Хейвлок може да докара нещата дотам. Той е работил в Италия, Адриатика, Лигурия, действал е от Триест през границата и по северния бряг, чак до Гибралтар. Действията му могат да предизвикат репресивни мерки. Мисля, че един объркан агент в оставка не заслужава всичко това.

— Нито пък аз.

— Тогава премахни го. Не го хващай, ликвидирай го!

— Ти наистина би могъл да чуеш това от мене.

— Чувам ли го сега?

Човекът от Вашингтон замълча и след малко проговори:

— Не.

— Защо не?

— Защото този акт може да доведе до последиците, които не желаеш.

— Това е невъзможно! Той не е имал време.

— Не знаем това. Ако цялата тази история се разраства от Коста Брава насам, невъзможно е да разберем какви разкрития е депозирал в писмен вид и къде го е направил. Може да е оставил документите в няколко страни със специалната уговорка пликовете да се отворят, ако се пропусне контакт в определен срок. През последните шест седмици той посети Лондон, Амстердам, Париж, Атина и Рим. Защо? Защо точно тези места? След като може да избира от целия свят и след като джобовете му са пълни с пари, той се връща в градовете, където е действал под легенда. В това може да има някаква логика.

— Или съвпадение. Познава тези места. И след като е излязъл от играта, чувствал се е в безопасност.

— Може би, а може би не.

— Не мога да разбера твоята логика. Ако го хванеш, той пак няма да осъществи онези критични контакти.

— Има начини да се разбере.

— Предполагам в някоя клиника. Лаборатории, в които лекарите инжектират серуми, които освобождават езиците и мислите?

— Така е.

— Струва ми се, че не е така. Не знам дали е видял или не жената, известна като Карас, но онова, което е видял… изобщо, което се е случило, е станало през последните двайсет и четири часа. Не е имал време да направи нищо страшно. Може да ти казва, че го е направил, но не е.

— Това е твое предположение или си ясновидец?

— Нито едно от двете. Имах възможност да изслушам един човек, изпаднал в шок. Беше изживял нещо, от което може да ти се пръсне главата. А и заплашителната фраза, която подхвърли между другото. Това не беше резултат от някакво загниващо умствено отклонение — беше нещо, което се е случило току-що. Когато говориш за онова, което би могъл да направи, за депозираните разкрития, оставени някъде, ти използваш думите, които ви съобщих, че са казани от него. Той разсъждаваше какво би могъл да стори, а не какво вече е сторил. И разликата е огромна, господин Стратег.

— И по тази причина искаш да го видиш убит?

— Просто искам много други хора да останат живи.

— Ние също. Затова съм тук.

— За да можеш да го върнеш у дома жив — язвително го прекъсна Бейлър. — Както стана с Франк Бък.

— Прекаляваш!

— Не, не прекалявам. Какво ще стане например, ако не улучиш? Или ако се измъкне?

— Това няма да се случи.

— Предположение или ясновидство?

— Факт.

— Не е възможно. Това може да е само предположение, неосновано на факти, с вероятност за сбъдване, за която не искам да си мисля.

— Ти нямаш избор, войнико! Дадена ти беше заповед.

— Тогава нека и аз ти кажа, гражданино! Не ми говори за заповеди и субординация. Скъсах си черния задник в тази армия на бели — белите на върха, черните на дъното, — докато ги принудя да ме направят едно жизненоважно винтче в голямото бяло колело. И ми се появяваш ти, разигравайки ми някакъв трилър, при това с име, направо от…

— Гърба на кутия за сладкиши? — прекъсна го Огилви.

— Позна. Някаква такава кутия. Име, което не мога да кажа, с което не мога да се откача от куката, просто един балон от книжка с комикси. Защото, ако ти пропуснеш и Хейвлок се измъкне, аз излизам на преден план… като цел. Черньо се издъни, мрежата му е компрометирана. Я да го извадим от голямото бяло колело.

— Лицемерен мръсник си ти — рече с отвращение човекът от Вашингтон. — Единственото, което всъщност те интересува, е как да отървеш кожата.

— По много причини, твърде благородни, за да ги проумееш. Подобните на мен са мнозинство, не малцинство… Ето какво, където и да мръднеш в този град, аз ще бъда наблизо. Ако го заловиш по твоя начин, много добре. Лично ще ви откарам в Паломбара, ще ви пристегна коланите в самолета и дори ще ви дам препоръчително писмо, написано на класически латински. Но ако не се справиш и той се измъкне, тогава си отива по моя начин.

— Това не са думи на човек, който е повярвал на разказа му и който защитава каузата му.

— Не съм защитавал никого, просто докладвах. И няма никакво значение дали съм му повярвал или не. Той представлява една активна, опасна заплаха за мене, за моите функции тук, в Рим, а и за голяма част от мрежата, която сам съм изградил по заповед на моето правителство и с парите на американския данъкоплатец. — Подполковникът спря и неочаквано се усмихна: — Това е всичко, което ми е нужно да знам, за да натисна спусъка.

— Ти сигурно ще стигнеш далече.

— Смятам да опитам и искам да натрупам точки.

Огилви излезе иззад дървото и погледна към заспалата градина. След това тихо проговори с равен, безизразен глас:

— Не знам дали разбираш, но мога и да ти се изплъзна из града. Дори мога да те убия, ако се наложи.

— Точно така — съгласи се офицерът. — Затова аз ще забравя за „Екселсиор“. Ти ще наемеш стая под моето име и когато Хейвлок се обади, ще се престориш, че съм аз. Той ще очаква да съм там, за да потвърдя присъствието ти. Няма да заподозре, че и аз имам пръст в тази история. И между другото, когато говориш с него вместо мене, не се престаравай да го правиш прекалено по негърски. Все пак съм завършил „Роудс“. Оксфорд, седемдесет и първа.

Агентът се обърна.

— Ти си нещо друго. Мога да ти лепна такива обвинения, че военният съд да не ти се размине. Директно неподчинение на началник в оперативна обстановка.

— За един разговор, който никога не се е състоял? Или пък се е състоял, а аз само съм упражнил военно мислене в конкретна ситуация. Субектът счете контакта за неприемлив; изпратете друг човек в Рим. Как ти се струва това, Лек спусък?

Огилви не проговори почти минута. Хвърли цигарата на земята, смачка я с ток, забивайки го в пръстта.

— Имаш талант, подполковник — каза той накрая. — Трябваш ми.

— Ти наистина искаш да го хванеш, нали?

— Да.

— Така си и мислех. Усетих го в гласа ти по телефона. Нужно ми беше да се уверя, мистър Стратег. Гледай на мене като на застрахователна полица, която не искаш, но адвокатът ти казва, че е необходима. Ако се наложи аз да плащам, нищо не е загубено. Мога да оправдая действието по-добре от всеки друг край заседателната маса в Държавния департамент. Аз съм единственият, който е говорил с него. Аз знам какво е направил и какво не е.

— Само след някой час може да се окаже, че грешиш.

— Ще поема риска. За да разбереш колко съм уверен.

— Няма да ти се наложи. Няма да изплащаш полицата, защото аз няма да пропусна и той няма да се измъкне.

— Радвам се да го чуя. От какво друго имаш нужда, освен двойката, която ще те поеме на излизане от хотела?

— Нищо. Нося необходимото с мене.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Каквото очаква да чуе.

— Какво ще използваш?

— Опита си. Резервирал ли си стаята?

— Преди четиридесет и пет минути — каза Бейлър. — Само че става дума не за стая, а за апартамент. Така че там има два телефона. И за да не се изкушиш да ме пратиш за зелен хайвер, аз ще слушам по другия онова, което ще ти каже.

— Ти ме натика в ъгъла, момче.

— Оставям това без коментар. Погледни на нещата по следния начин: когато днешният ден свърши, ти ще си тръгнеш за Вашингтон със или без него, но няма да си на куката. Ако си го хванал — чудесно. Ако не, аз поемам отговорността. Моята преценка се уважава в Пентагона; при тези обстоятелства избраното решение ще бъде „последна възможност“ и съвсем приемливо.

— Май си чел подробно тази книга?

— Без да пропускам и най-малкото противоречие в нея. Върни се обратно към хубавия живот, мистър Стратег. Бъди здрав и щастлив в Джорджтаун. Обявявай какво мислиш отдалече и остави работата на нас. Така ще живееш по-леко.

Огилви удържа гримасата, която беше готова да се появи на лицето му. Усети остра болка, която го проряза през ребрата, промъквайки се към гърлото. Това нещо се разпростираше — всеки ден малко по-нататък, все по-болезнено. Сигналите на необратимото.

— Благодаря за съвета — каза той.