Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (33)

33

Поменятчикът седеше в подземната зала на Белия дом, докато президентът на Съединените щати и двама от най-влиятелните хора в тази страна го запознаваха с обстановката. Това заседание беше изместило всички насрочени от преди ангажименти на Чарлс Беркуист. Продължаваха вече три часа, през които удивеният помощник държавен секретар на делегацията в ООН си водеше бележки, а в интелигентните му очи се четеше дълбоко разбиране на надвисващата катастрофа. И все пак зад погледа му се долавяше един ум, който търсеше отговори и се бореше срещу паниката.

Напрежението бе трудно поносимо, макар от време на време да се разреждаше от прояви на любезност и уважение. Артър Пиърс не би могъл да се нарече приятел нито на президента, нито на посланик Адисън Брукс, но не беше и непознат. Те с благодарност помнеха задълбочените му анализи при други кризи. Що се отнасяше до генерал Малкълм Холярд Опънатото въже, той познаваше майор Пиърс още от Сайгон, където се бе впечатлил толкова силно от изявите му, че беше изпратил телеграма в Пентагона, препоръчвайки Военният колеж сериозно да прецени възможността майорът да остане на служба, а не да бъде уволнен в запаса.

Но въпреки тази крайно ласкателна препоръка Пиърс беше избрал цивилното поприще, макар и ориентирано към работа за правителството. И тъй като военните съставляваха част от правителството — факт, който не преставаше да го смайва — скоро се беше разчуло, че един изключителен човек търси достойна служба. Беше неизбежно някой да се заинтересува и да му предложи нещо, преди търсачите на частните компании да го грабнат. Вашингтон имаше нужда от всеки истински талант, който му попаднеше.

Всичко се беше уредило съвсем леко и логично като аритметично действие: едно плюс едно, плюс още едно. Хората се превръщаха в стъпала, които водеха към по-високите места. Един възрастен дипломат от кариерата в Държавния департамент спомена, че случайно бил на прием в Александрия, където домакинът му споделил, че познава Пиърс. Дипломатът, естествено, се почувствал задължен да спомене името на Пиърс по време на заседание, председателствано от Адисън Брукс. Департаментът постоянно търсеше онези редки хора, доказали качествата си, които имаха и потенциал за по-нататъшно интелектуално израстване. Артър Пиърс беше поканен на събеседване, което прерасна в продължителна вечеря с държавника аристократ. Последва предложение за назначение — напълно логична последица като се има предвид досието му.

Така агентът къртица се озова на мястото си. В интерес на истината, не бе имало никакъв прием в Александрия, не бе съществувал никакъв домакин, изказал се крайно ласкателно за изключителния военен от Сайгон. Това нямаше никакво значение — името му беше в устата на други и Брукс се бе убедил в това. Цяла дузина компании възнамеряваха да направят съблазнителни предложения на младия гений, затова Адисън Брукс реши да ги изпревари.

С годините стана ясно, че решението на Брукс да вербува Артър Пиърс е достойно за аплодисменти. Той наистина се открояваше като изключително талантлив и демонстрираше една все по-забелязваща се способност да разбира и контрира съветските маневри, особено когато се опреше до противопоставяне лице в лице. Вярно е, че имаше специалисти, които изучаваха „Известия“ и другите руски вестници и комюникета, за да са в състояние да проумяват често мъглявата съветска позиция, но Пиърс беше най-ефективен на масата за преговори, независимо дали ставаше дума за Хелзинки, Виена или Женева. Понякога му хрумваха направо невероятни неща и често се оказваше, че е пресметнал с десет хода по-напред от водачите на делегациите от Москва, че е подготвил контрапредложения, преди съветската позиция да започне да се изяснява, което даваше на американската група предимството да реагира незабавно. Присъствието му беше желано от всички високопоставени дипломати и накрая се случи неизбежното: той излезе на орбитата на Матиас и на държавния секретар не му беше нужно много време, за да направи старши дипломат самия Артър Пиърс.

Поменятчикът беше стигнал до целта си. Едно бебе, родено и генетически подбрано в Москва, изпратено тайно в сърцето на Америка, беше заело поста си след дългогодишна подготовка и в този момент към него се обръщаше президентът на Съединените щати.

— Сега сте наясно с нелицеприятната картина, г-н помощник-секретар — каза Беркуист и в същия миг в съзнанието му изплува болезнен спомен. — Чувствам се малко странно да използвам отново същото обръщение — поясни той тихо. — Само преди няколко дни друг помощник-секретар седеше до нас на този подиум.

— Надявам се да допринеса поне част от онова, което е направил той — каза Пиърс и свали поглед към бележките си. — Фактът, че беше убит, е ужасяващ. Емъри ми беше приятел… въпреки че нямаше много приятели.

— Той казваше същото за себе си — отбеляза Адисън Брукс. — И за вас.

— За мен?

— Че сте му приятел.

— Поласкан съм.

— Но тогава едва ли щяхте да бъдете — обади се генерал Холярд. — Вие бяхте един от деветнайсетте, които той разследваше.

— В какъв смисъл?

— Опитваше се да установи кое е било лицето на пети етаж, което би могло, намирайки се извън страната, да отиде в Коста Брава — обясни президентът.

— И впоследствие човекът, който се е възползвал от паролата „Двусмисленост“? — попита, леко намръщен, Пиърс.

— Точно така.

— Но защо моето име? Емъри не е споделял това с мен.

— Е, при стеклите се обстоятелства той едва ли е можел да го направи — поясни посланикът. — Няколко запитвания до вас от Вашингтон през онази седмица се бяха загубили. Излишно е да ви обяснявам какъв шок бе това за него в началото. Пощата впоследствие се намери, разбира се.

— Подобни случаи на загубване са източник на постоянно раздразнение — обясни Пиърс, съсредоточил се отново върху бележките си, за да отметне нещо с позлатената химикалка.

— Просто не знам дали този проблем някога ще намери решение. Обемът на кореспонденцията е толкова голям, а хората на това ниво, които имат допуск до него, са толкова малко. — Помощник-секретарят загради една от бележките си и добави, сякаш се беше сетил за нещо едва сега: — От друга страна, по-склонен съм да се примиря с подобен дразнител, отколкото да поема риска, че някой от поверителните материали могат да излязат извън контрол.

— Как мислите, каква част от това, което току-що научихте в тази зала, е известно на Съветите? — поиска да научи Беркуист. Лицето му се беше изопнало, погледът в очите му беше тежък и директен, мускулите на челюстите му се свиваха.

— По-малко, отколкото научих, но вероятно повече, отколкото допускаме. Руснаците са дяволски загадъчни. По-важното е, че започват да се самонавиват. Не мога да дам преценка, преди да съм видял онези… невероятни документи.

— Фалшиви документи — подчерта Холярд. — Споразумения между двама луди — ето това са тези документи.

— Не съм сигурен, че Москва или Пекин ще приемат тази теза, генерале — възрази Пиърс, поклащайки глава. — Единият от лудите е Ентъни Матиас, когото светът още не е готов да приеме за ненормален.

— Защото не иска — прекъсна го Брукс. — Защото го е страх.

— Това е вярно, сър — съгласи се помощник държавният секретар. — Но дори да изключим Матиас, по думите на президента в тези пактове за ядрена агресия се съдържат необикновени… необикновено засекретени данни. Дислокации, мощност, подробности по носителите, кодове за изстрелване… даже относно системите за отмяна на заповедта за изстрелване. Доколкото схващам, образно казано, това разтваряне на вратите на арсеналите на двете суперсили и Китай е равностойно на разкриване на най-секретните въоръжения в двата лагера за всеки, който прочете тези документи. Пиърс се обърна към военния: — Каква би била препоръката на Пентагона, ако нашето разузнаване достави факти за подобен договор между Съветите и Китай, генерале?

— Да се натисне бутонът — отвърна Холярд с равен глас. — Не може да има алтернатива.

— Но само ако сме убедени, че те са автентични — вметна Брукс.

— Аз ще съм убеден — каза генералът. — Мисля, че и вие също. Кой друг, освен човек, който има достъп до тази информация, би могъл да състави подобен документ? Освен това вътре има и дати! О, аз съм напълно убеден.

— Когато споменахте, че Съветите говорят със загадки — отбеляза държавникът — аз съм склонен да се съглася изцяло, но какво имахте предвид по отношение на текущата криза?

— Те ме обстрелваха с фрази, с логически несвързани подмятания, като наблюдаваха дали няма да реагирам на някоя от тях. О, ние сме противопоставени вече от години и независимо дали сме във Виена, Берн или Ню Йорк, човек се научава да забелязва дори опитите да се скрие реакция.

— Но те са започнали с твърдението, че знаят за лудостта на Матиас — отбеляза Беркуист. — Това е бил първоначалният им анонс, нали?

— Да, сър. Не съм сигурен дали използвах точните им думи преди. Сега ще го направя. Бях в кабинета на съветския посланик по негово настояване. Присъстваше и старшият му съветник. Честно казано, мислех, че ме вика, за да стигнем до някакво споразумение по панарабската резолюция, но вместо това той ме поздрави със заявление, което можеше да се отнася единствено до Матиас: „Научихме от надежден източник, че отпускът на едно лице е бил продължен поради влошаване на психическото му състояние, отвъд възможността да бъде възстановено.“

— И какво му отговорихте? — попита Брукс. — Точните ви думи, ако обичате.

— „Дори днес руската предразположеност към мрачни фантазии не е по-различна от онова, което още Достоевски е писал“ — това бяха точните ми думи.

— Провокативно и незаинтересовано — отбеляза държавникът. — Много добър отговор.

— Тогава започна пукотевицата. „Той е луд!“, крещеше посланикът. „Матиас е луд! Той е извършил ненормални неща, подкопавайки основите на разведряването.“ В този момент се намеси и съветникът му и поиска да знае къде ще се проведат следващите срещи на Матиас, с кои нестабилни правителства е установил контакт Матиас, знаят ли те, че той е ненормален, или може би лудият контактува тайно на своя глава и прикрива състоянието си от хората, с които се свързва. Това, което ме изплаши, г-н президент, г-н посланик и генерал Холярд, е, че те ми описаха същото, за което ми разказахте вие. Ако съм ви разбрал правилно, Матиас е правел именно това през последните шест месеца. Свързвал се е с нестабилни режими, случайно избрани министър-председатели, военни хунти, които ние отбягваме.

— Съветите получават информация точно от тези срещи, разбира се — каза Беркуист. — Те мислят, че вдетинилият се Матиас осъществява на практика някои от своите „геополитически реалности“. Че се опълчва срещу тях.

— О, те мислят и нещо повече от това, сър — поправи го Пиърс. — Те вярват, че ние доставяме тайно ядрени материали на екстремистки режими и лагери на фанатици — примерно проислямски, но също афганистански или антисъветски арабски фракции. Бяхме се споразумели да не се занимаваме с тях. В това отношение те са параноици. По отношение на другата страна, ние имаме защита дори само в наличието и мощта на арсеналите си, но както те, така и ние не бихме могли да се защитим от приумиците на някоя хунта или секта, притежаваща както атомна бомба, така и носители. Всъщност ние сме в по-голяма безопасност — отделени сме с океани. Но стратегически Русия е част от Евро-Азиатския регион и границите й са уязвими, макар и само поради близостта до потенциални врагове. Ако ги разбирам правилно, именно тази им загриженост ги кара непрекъснато да посягат към ядрения бутон.

— Но не и Парсифал — отбеляза Брукс. — Вашата преценка е, че онзи, когото наричаме Парсифал, още не е установил контакт с Москва.

— Аз не мога да изключа нищо — подчерта Пиърс. — Казаха се много неща, имаше заплахи, намеци — вече споменах това — завоалирани. Например те споменаха „следващи срещи“, „ядрени материали“, „нестабилни правителства“ — отново, доколкото съм разбрал, терминология, сякаш извадена от онези документи. Ако ги прегледам по-внимателно, може би ще мога да се сетя за паралели с оригиналните текстове. — Помощник-секретарят замълча и когато продължи, гласът му, макар и тих, беше твърд — Мисля, че може Парсифал да е осъществил контакт, но може би е направил само някои провокативни намеци, нищо повече. Но ми се струва, че е наложително да знаем, макар и само това.

— Той смята да ни вдигне във въздуха — проговори президентът. — Господи, той наистина е решил да го направи.

— Колкото по-бързо отида на остров Пуул, г-н… — започна Пиърс, но бе прекъснат от иззвъняването на белия телефон, поставен върху бяла масичка на подиума. На миниатюрния му пулт мигаше червен индикатор.

Беркуист взе слушалката:

— Да? — Президентът изслуша мълчаливо съобщението в продължение на почти трийсет секунди, после отговори, кимайки: — Разбирам. Искам да знам в мига, когато нещо се случи — след като приключи разговора, се обърна към останалите: — Беше Хейвлок. Не може да дойде тук този следобед.

— Но какво се е случило? — попита генералът.

— Прекалено много неща, за да си позволи да се отдели от телефона.

— Съжалявам — обади се Артър Пиърс. — Исках да се запозная с него. Можех да му разкажа какво е влязло в главата на Съветите, а и той можеше да ми разкаже за развитието на нещата. За мен е важно да знам кога да натисна и кога да отстъпя.

— О, той ще ви информира, аз му казах… Изгубили са патолога.

— Дявол да го вземе! — избухна генералът.

— Той или е забелязал, че е под наблюдение, или е разбрал, че нещата започват да излизат от контрол, и е решил да се скрие.

— Или му е било заповядано да се скрие — допълни държавникът.

— Има нещо, което не успях да разбера — продължи президентът, обръщайки се към помощник държавния секретар. — Руснаците не са ви подсказали с нищо, че знаят, че са замесени в цялата тази проклета история, така ли? И не са споменали нито Коста Брава, нито телеграмата на Ростов до нас?

— Не, сър. И може би в това е единственото ни предимство. Ние знаем, а те не.

— Ростов също знае — напомни президентът.

— В такъв случай изглежда, че е прекалено изплашен, за да действа — реагира Пиърс. — Това често се случва с дълбоко окопалия се персонал на КГБ — не са сигурни чий точно мазол могат да настъпят. А може би той провежда някакво разследване, засега безрезултатно.

— Вие говорите, сякаш ни разказвате за два различни варианта на Москва — засече го Холярд.

— Просто съм съгласен с Хейвлок — поясни агентът къртица. — Мисля, всички сме съгласни. Защото, докато онази Москва, която иска да сложи ръка върху документите на Матиас, успее в намерението си, аз ще разговарям с тези, които говорят от името на Кремъл. Именно поради това искам да съм в течение на нещата. Ако Хейвлок залови, макар и един, който може да ни изведе на другата Москва, това ще бъде силно оръжие. Бих могъл да го използвам.

— Той вече ни разказа — прекъсна го Брукс — за един клон на съветското разузнаване, известен като ВКР. Ростов също практически призна за съществуването му.

Пиърс го погледна озадачен.

— Не чух да споменавате за това.

— Може би съм го пропуснал — съгласи се Беркуист.

— Във всеки случай това звучи много общо. ВКР обединява много подразделения. Трябват ми подробности. Кое от тях? Кои са директорите?

— Може и да научите това.

— Извинете, сър, не ви разбрах? — позлатената химикалка на Пиърс застина над бележника му.

— Това е едно от нещата, които задържат Хейвлок в „Пети стерилен“.

— „Пети стерилен“…

— Може и да са изпуснали онзи Шипърс, но Хейвлок очаква, че този, който му спуска заповедите, може да изпрати хората си в Мериленд, които ще се опитат да установят с кого работи Матю Рендолф. Хейвлок е разположил своите хора там и им е заповядал да стрелят така, че само да ранят и да заловят изпратената група. Както ви казах, докторът е излъгал относно смъртта на Маккензи, но по съвсем други съображения.

— Да, разбрах това. — Пиърс погледна бележките си и прибра химикалката във вътрешния джоб на тъмното си дискретно раирано сако. — Помага ми, когато изписвам нещата. Всъщност няма да взема бележките си с мен.

— Това ме радва — обади се президентът, — защото нямаше да ви разреша… Има много неща, които да обмислите, г-н помощник-секретар, а разполагате с малко време за това. Как планирате да подходите към Съветите?

— Предпазливо — отвърна агентът. — С ваше разрешение, сър, бих искал да потвърдя част от това, което ми казахте.

— Вие сте луд — избухна Холярд.

— Моля ви, генерале, става дума за много малка част. Техният източник очевидно е доста точен, така че, ако отречем всичко, само ще ги направим по-подозрителни, по-враждебни. Не можем да си позволим това в момент като този. Ще се облегна на думите на президента, за да кажа, че трябва да ги убедим да се въздържат колкото може по-дълго.

— Но как смятате да го направите? — запита президентът с неспокоен поглед.

— Като им призная, че Матиас е рухнал от изтощение. Че всичко останало е силно преувеличение на диагнозата му, което само по себе си няма особено значение. Че му е наредено да почива няколко седмици. Че това е всичко. Останалото са слухове и клюки, напълно обясними по отношение на личност като Матиас. Не забравяйте, те все още помнят Сталин и не могат да се отърсят от тези си спомени. Когато Сталин умря, почти цяла Москва бе вече убедена, че е полудял.

— Отлично — възкликна посланик Брукс.

— Те не могат да игнорират данните, подадени от другите им източници — намеси се Холярд, който беше склонен да се съгласи, но стратегът в него му пречеше. — Това изтичане на информация от нестабилните режими — тези случайни министър-председатели, както, мисля, ги нарекохте… Матиас наистина е бил в контакт с тях.

— В такъв случай ще се наложи да бъдат по-конкретни в разговорите с мен. Мисля, че ще мога да се справя с всеки отделен случай, когато ми го изложат. Най-малкото, ще ги накарам да се консултират с Москва, за да се провери информацията повторно. И всяко тяхно обвинение ще бъде печелене на време от нас. — Пиърс замълча и се обърна към Беркуист: — А времето, г-н президент, е единственото, за което мисля сега. Колкото по-скоро се върна в Ню Йорк и поискам… не, настоя за среща със съветския посланик, толкова по-добри са шансовете ми да сваля ръцете им от бутоните. Вярвам, че ще ме изслушат. Не знам колко дълго може да продължи всичко това, но поне известно време — няколко дни, седмица — ще водим диалог.

— Което поражда следващия въпрос — проговори държавникът, поставил лакти на масата и сплел пръсти под брадичката си. — Защо мислите, че са решили да се свържат с вас, вместо да използват създадените за такива ситуации по-директни канали във Вашингтон?

— И аз бих искал да знам — допълни Беркуист. — Аз имам телефон, който никога не е отдалечен на повече от петнайсет фута именно за подобни кризи.

Артър Пиърс не отговори веднага, а погледът му се местеше от президента на посланика и обратно.

— Трудно мога да обясня това, без да бъда сметнат за арогантен или свръхамбициозен, а аз мисля, че не съм нито едно от двете.

— Приемаме тази уговорка — настоя Беркуист. — Кажете ни мнението си.

— С цялото ми уважение към нашия посланик в Ню Йорк — и повярвайте, казвам го напълно искрено, той е невероятно приятен човек, което е много важно, а, от друга страна, има зад гърба си изключителна кариера в служба за правителството…

— Имаше… — прекъсна го президентът. — Той е един повехнал храст в бурен вятър, пуснал корените си надълбоко. Изпратили сме го там заради това, че е приятен, както и заради факта че никога няма да вземе никакво решение. Приемаме тази квалификация. Продължавайте.

— Съветите знаят, че съм определен от вас — по искане на Матиас — да бъда говорител на Държавния департамент. Ваш говорител, сър.

— Говорител също и на мястото на Ентъни Матиас — поясни Брукс, кимайки с глава. — Което предполага доста близки взаимоотношения с нашия държавен секретар.

— Аз се радвах на нашите взаимоотношения допреди няколко месеца… когато очевидно всичките му връзки бяха прекъснати от болестта.

— Но те са сметнали, че това не се отнася до вас — отбеляза Холярд — А и защо, дявол да го вземе, трябва да е иначе? Вие сте най-доброто след Матиас, с което разполагаме.

— Благодаря ви, генерале. Всъщност аз мисля, че те се обърнаха към мен, защото са помислили, че аз най-добре бих могъл да знам дали има нещо вярно в слуховете относно Матиас. Относно лудостта му.

— И ако решат, че знаете как точно стоят нещата, но ги лъжете, каква ще бъде реакцията им?

— Ще забравят за черния телефон, г-н президент. И ще обявят ядрена готовност на света.

— Връщайте се в Ню Йорк и направете каквото сте в състояние да сторите. Аз ще организирам отиването ви на остров Пуул. Разгледайте тези документи, докато ги запомните дословно.

Поменятчикът стана, оставяйки ненужните му бележки на масата.

* * *

Лимузината мина през портала на Белия дом, а Пиърс се наведе напред и с остър глас нареди на шофьора, прикрепен към него от Държавния департамент:

— Откарай ме до някоя телефонна кабина!

— Телефонът ви е в изправност, сър. Вдигнете средния капак в краката ви. — Шофьорът свали облечената си в ръкавица дясна ръка и посочи към черната кожена кутия: — Ето там.

— Не искам да използвам този телефон! Автомат, моля ви.

— Извинете, сър, просто се опитах да ви помогна.

Помощник-секретарят се овладя.

— Аз трябва да се извиня. Страшно бързам, а не искам да чакам някой оператор да ме свързва, когато му е най-удобно.

— Да, чувал съм и от други това оплакване. — Шофьорът натисна педала на газта, но само след секунди рязко намали. — Ето го, сър. На ъгъла.

Пиърс излезе от колата и изтича до стъклената кабина приготвил монетите в ръката си. След като влезе, пусна четвърт долар и набра номера.

— За къде пътувате? — попита той отсечено.

— Лек полет. Говори свободно.

— Тръгна ли групата за Мериленд?

— Преди петнайсетина минути.

— Спрете ги.

— Как?

Поменятчикът прехапа долната си устна. Те не можеха да използват телефон в колата, не можеха да си позволят никаква система, при която се записват телефонните номера. Преди да издаде заповедта, имаше само един въпрос:

— Има ли някакъв начин да се свържете с тях, щом пристигнат там? Какъвто и да е било начин?

Тишината в слушалката беше ясен отговор.

— Не по начина, по който е замислено — чу се тих отговор.

— Изпратете незабавно втора група. Полицейска кола, автоматично оръжие, заглушители. Убийте ги… убийте всички. Никой не трябва да остане жив.

— Но нали ти ги изпрати?

— Това се оказа клопка.

— О, Боже… Сигурен ли си?

— Току-що излязох от Белия дом.

В слушалката се чу леко подсвирване.

— Значи, все пак успя?

— Те нямаха избор. Всичко беше в ръцете ми. Сега съм един от тях. Има обаче още нещо.

— Какво?

— Свържи се с Майка. Ростов започва да надушва Виктор. Нека да установят колко е сериозно. Ако се налага, нека помислят за елиминиране.

* * *

Лоринг слезе по стъпалата пред Пентагона, мислейки си за капитан трети ранг Томас Декер. Не беше сигурен какво точно интересува Хейвлок, но със сигурност знаеше, че не го е научил. След като бе изчел пълното кадрово досие на Декер, включително резултатите от многобройните атестации и проверки на физическото състояние, съхранявано във Военноморския отдел, Чарли реши да потърси старите си връзки тук и да напомни на някои хора, че му дължат услуга. Под предлог, че се обсъжда кандидатурата на въпросния офицер за деликатен пост в едно посолство, който изисква тактична и силна личност, той позвъни на няколко свои приятели от армейското разузнаване и поиска конфиденциална среща.

От тези, които се отзоваха, бяха извикани петима души поотделно. Обясни им, че разговорът е строго поверителен и могат да отговарят за издаване на тайната. С всеки от тях той проведе неофициални разговори. Трима бяха офицери от военноморските сили, служили заедно с Декер на борда на подводницата „Старфайър“, секретарка, работила за него в продължение на шест месеца, и морски офицер от състава на неговия Комитет за ядрени кризи.

Хейвлок беше казал, че Декер е лъжец. Лоринг обаче не откри никакви доказателства в подкрепа на това твърдение. Можеше да се каже, че е морализатор, командвал един труден кораб въз основа на юдейско-християнски принципи, като стигал дотам, че четял нравоучителни проповеди по време на седмичната религиозна служба, която настоял да се включи в разписанието на „Старфайър“. Имал репутацията на твърд, но справедлив шкипер. По соломоновски разглеждал всички страни на даден проблем, преди да оповести решението си, което после мотивирал въз основа на онова, което е чул. Един негов колега удачно каза, че човек може да има възражения относно избрания от него начин на действие, но поне знае точно защо е решил да постъпи така. „Инженерният му мозък“, бе казал друг, възприемал „блоковете“, изграждащи даден аргумент, по-добре от повечето хора и имал характерната особеност да разпознава логическите несъобразности. И все пак той никога според третия офицер не бил използвал непредумишлената грешка на някой друг, за да подчертае собственото си превъзходство. Приемал грешките на останалите с разбиране, дотолкова, доколкото те били резултат от съвестните им усилия, и полагал особени грижи да се убеди, че тези усилия наистина са били положени. Това, мислеше си Лоринг, не е подходът на един лъжец.

Секретарката му обаче хвърли светлина от по-друг ъгъл, който беше убягнал на кадровото досие и колегите по служба. Оказа се, че капитанът е правел всичко възможно, за да угоди и подкрепи своите началници.

Той винаги бе толкова тактичен, толкова щедър на похвали в оценката на работата на другите хора, дори когато се знаеше, че мнението му за тях не е особено високо. Например случаят с онзи адмирал… Тогава Белият дом издаде директива, която едва не го задави, но въпреки това той… даде пълната си подкрепа на позицията на Щаба на обединените командвания, въпреки че ми каза, че тя няма да доведе до нищо добро… Говорите за тактичност — капитанът е един от най-дипломатичните мъже, които някога съм срещала.

Последният, с когото Чарли Лоринг разговаря, бе морски офицер — майор и член на комитета, в който влизаше и Декер. Той даде преценката си малко по-сбито.

Целува нечии задници с малко по-голяма готовност, отколкото е прието, но какво от това, по дяволите, той е много добър експерт. А трябва да ви кажа, че това упражнение тук съвсем не е толкова непознато. Тактичен?… Господи, да, тактичен е, но няма да се обеси сам за нещо истински важно. Искам да кажа, че ще се опита да размаже нещата, докато не изплеска цялата маса.

В превод: ще разпредели отговорността при несъгласие, по възможност въвличайки по-високопоставени лица. И все пак, ако това означаваше да си лъжец, значи в Пентагона имаше малко честни хора, а пък и навсякъде другаде.

Лоринг намери колата си в страничния паркинг, облегна се на седалката и придърпа микрофона от конзолата пред себе си. После включи захранването и натисна бутона за предаване, свързвайки се с оператора, отговарящ за радиотелефоните в Белия дом.

— Свържете ме с „Пети стерилен“, моля — нареди той. Искаше да разкаже всичко на Хейвлок, докато беше прясно в главата му. А той да използва тази информация както намери за добре.

* * *

Апахите обикаляха по коридорите на медицинския център и един от двамата постоянно държеше д-р Матю Рендолф под око. От самото начало не им допадна организацията на охраната и те информираха „Пети стерилен“, че условията, в които работят, затрудняват изпълнението на задълженията им. Рендолф приличаше на застаряващ заек, който влизаше и изскачаше през различни врати, носеше се по коридорите, излизаше през страничните изходи с някаква целеустремена пъргавина. Макар да се съгласи да ги допусне край себе си, той бързо ги забрави и възвърна обичайната си опърничавост. Струваше им се, че съзнателно привлича внимание към себе си, че се опитва да направи така, че нещо да се случи, че предизвиква онзи, който би могъл да го дебне в някоя празна стая или тъмен ъгъл. Дори ако се изключат затрудненията при охраната на подобна личност, двамата Апахи бяха принудени непрекъснато да се показват сами и се чувстваха безсмислено изложени на опасност. Професионалистите са предпазливи хора — по инстинкт или по навик — а Рендолф ги караше да се държат иначе. Никой от двамата не гледаше с възторг на възможността, следвайки мятащия се насам-натам свадлив доктор, да се озове в прицела на скрит на стотина ярда от центъра снайперист. В ситуацията нямаше нищо забавно. Двама души просто бяха недостатъчни. Имаха нужда от още един, който би могъл да покрива центъра отвън. Според тях повече от трима биха провалили замисъла, правейки нещата прекалено очевидни. Още един обаче беше необходим.

„Пети стерилен“ се съгласи. Обаждането на Апахите прекъсна доклада на Лоринг за Декер пред Хейвлок. Тъй като Лоринг нямаше други задачи, той щеше да бъде прехвърлен с хеликоптер на Пентагона в околностите на медицинския център, откъдето да го вземе кола. Можеше да пристигне до трийсет и пет-четиридесет минути.

— Как ще узнаем кога е пристигнал?

— Обадете се на рецепцията по вътрешната уредба. Той ще влезе и ще попита как се стига до… Истън. След това ще излезе, ще продължи с колата и ще се върне пеша.

— Благодаря, „Пети стерилен“.

* * *

Слънцето се спусна на височината на дърветата и къпеше просторите на Вирджиния в меките си златистожълти лъчи. Хейвлок се надигна изморен иззад бюрото, усещайки топлина в дясната си ръка от стискането на слушалката на неизтощимия телефон.

— Управлението ще се занимава през цялата нощ, проверявайки архивите на „Кон Оп“ и G-2. Намерили са две от снимките, но все още им се губят шест.

— Струва ми се, че фотографиите са най-важната информация в тези досиета — каза Джена, която наливаше питие за Майкъл от бутилките върху сребърния поднос. — Просто е невъзможно да се изведат подобни хора, ако не се знае как изглеждат.

Той продължи да я гледа и повтори думите, които бе чул по телефона:

— Хората, които си избрала, никога не са били възприемани като толкова важни — каза Хейвлок. — Още в самото начало са били смятани за не особено ценни.

— Това са били специалисти.

— Психиатри, психолози и няколко професори по философия. Възрастни хора, на които е била позволена привилегията да изкажат възгледите си — някои от тях смътно оскърбителни — които не са могли да разтърсят Кремъл.

— Но всички те са поставяли под съмнение теориите на съветските стратези. Въпросите, които тези хора са поставяли, имат отношение към всичко, което си научил за Антон Матиас.

— Да, знам. Е, ще продължаваме да търсим.

Джена донесе ниската чаша с малко уиски до бюрото.

— Ето, мисля, че ще те освежи.

— Благодаря. — Хейвлок взе чашата и бавно се приближи до прозореца. — Искам да прибера Декер — продължи след малко той. — Трябва да го докарам тук. Той никога няма да ми каже онова, което ми трябва, по телефона. Най-малкото, няма да каже всичко.

— Значи, убеден си, че това е нашият човек, така ли?

— Без съмнение. Но трябва да разбера защо.

— Лоринг ти обясни. Той превива гръб пред началниците си и казва, че е съгласен с тях, макар да мисли иначе. Такъв човек ще постъпи, както му нареди Матиас.

— Може да ти прозвучи странно, но това е само част от истината — каза Майкъл, поклати глава и отпи глътка от чашата. — Това описание се отнася до повечето амбициозни хора навсякъде и изключенията са редки. Много редки.

— Тогава какво?

Хейвлок разсеяно гледаше през прозореца.

— За него е важно да е аргументирано всичко, което прави — започна той бавно. — Той чете проповеди по време на служба, която се провежда по негова заповед, играе си на Соломон. Под тази тактична, мазна обвивка трябва да се крие фанатик. Защото само фанатик в неговото положение може да извърши престъпление, за което, по думите на Беркуист, може да бъде екзекутиран в повечето страни, а дори тук няма да се размине с по-малко от трийсет години затвор… Няма да се изненадам, ако се окаже, че капитан трети ранг Томас Декер е в основата на всичко. Ако зависеше от мен, би трябвало да го изведат и разстрелят. Макар че това няма да ни помогне с нищо.

* * *

Слънцето се спусна зад дърветата и пъстрите му оранжеви лъчи, филтрирани от листата им, се плъзгаха по поляните отскачаха от белите стени на медицинския център на Рендолф. Чарлс Лоринг беше приклекнал зад дънера на висок дъб в далечния край на паркинга, откъдето можеше да наблюдава парадния вход и рампата отзад, където линейките оставяха количките със спешни пациенти. Една линейка току-що бе докарала от автомагистрала номер 50 човек, пострадал при пътна катастрофа, заедно със съпругата му. Д-р Рендолф извършваше предварителния преглед на пациента, а двамата Апахи стояха отвътре на входа, в коридора, който водеше към залата за преглед.

Агентът на „Кон Оп“ погледна часовника си. Беше заел поста си преди по-малко от час след набързо организиран полет с военен хеликоптер до частна площадка в предградията на Дентън и очакващата го кола го беше докарала само за осем минути. Започваше да разбира причините за загрижеността на Апахите. Човекът, когото трябваше да охраняват, затрудняваше задачата им, но Чарли би подходил на тяхно място по друг начин. Той щеше да поговори с Рендолф и да му обясни, че не дава пет пари дали някой ще му тегли куршума, защото основната задача на операцията е да се залови поне един от нападателите и че неговият живот — а не този на Рендолф — е много по-важен. Подобна откровеност можеше да накара Рендолф да окаже малко повече съдействие. И тогава Лоринг би могъл да си позволи една сносна вечеря някъде, вместо да клечи кой знае защо на тази студена, влажна поляна някъде из Мериленд.

Чарли погледна в посока на приближаващия звук. Черно-бяла патрулна кола навлезе в задния паркинг, направи остър завой и рязко спря странично до входа. Двама униформени полицаи изскочиха от нея, затичаха се към вратата, придържайки малко непохватно ръце към телата си, и единият скочи на платформата.

— Апах, тук е външният пост. До рампата току-що спря полицейска кола. Двама полицаи влизат в този момент.

— Виждаме ги — чу се отговор, придружен от пукота на статичното електричество. — Ще ти кажем какво става.

Чарли отново погледна патрулната кола, защото в нея имаше нещо странно. Двете врати бяха останали разтворени, нещо, което полицаите рядко допускат, освен ако не стоят близо до колата. Винаги съществуваше възможността някой да направи нещо с радиото, да открадне книжката с кодовете или дори да намери скрито оръжие…

В малкия говорител отново се разнесе шум и се чуха думите:

— Интересно, но нищо особено — обади се един от Апахите, когото Лоринг още не беше виждал в лице. — Оказва се, че на магистрала 50 е катастрофирал виден член на балтиморската фамилия. Имам предвид фамилия на мафията, а него самия го търсят по няколко обвинения. Току-що пуснаха полицаите да влязат, за да снемат показания или да запишат последните думи на жертвите.

— Добре. Край. — Лоринг свали радиото, помисли дали да не запали цигара и реши да се въздържи от страх, че огънчето може да го издаде. Погледът му отново се спря на патрулната кола. Имаше нещо необичайно, нещо, което налагаше да вземе незабавно решение.

На идване беше минал покрай полицейския участък, който се намираше на около пет минути път с кола. Беше му обърнал внимание не заради надписа, а по-скоро заради паркиралите три или четири полицейски коли, които не бяха черно-бели, а червено-бели — в ярката гама, предпочитана в курортните зони. От друга страна, ако само преди минути в местната болница е бил приет след катастрофа търсен мафиот, тук трябваше да има поне няколко полицейски коли.

Разтворени врати, тичащи полицаи, ръце, притиснати отстрани… може би върху скрити кобури. О… Боже… мой!

— Апах! Апах, обади се!

— Какво има, Външен?

— Полицаите още ли са вътре?

— Току-що влязоха.

— Задръжте ги! Веднага!

— Какво?

— Не спи, а прави каквото ти казвам! С оръжие!

Когато най-сетне прибра радиото в джоба си и извади пистолета 38-и калибър, Чарли беше вече на средата на паркинга и тичаше с всички сили към вратата за спешните пациенти. Той стигна до платформата, опря ръка и леко скочи на нея, а после се втурна към широката метална врата. Блъсна я, двете крила се отвориха и той профуча покрай смаяната медицинска сестра зад стъклената преграда на рецепцията. Огледа се и избра коридора право пред себе си — той най-добре подхождаше за позицията, която Апахите биха заели, откъдето бяха забелязали полицаите веднага с влизането им. Изтича до перпендикулярния коридор, погледна наляво и надясно. Само на десет фута имаше врата с надпис ЗАЛА ЗА ПРЕГЛЕД! Вратата беше затворена и това бе нелогично.

Лоринг бързо и тихо се приближи с дълги, предпазливи стъпки, опря гръб на стената. Изведнъж дочу две приглушени пропуквания и ужасен писък зад тежката стоманена врата. Разбра, че инстинктът му не го е излъгал. Бързо мина от другата страна на вратата, така че да може да я отвори с лявата си ръка, след това рязко натисна дръжката, отвори я с рамо и бързо се изтегли назад и встрани зад защитата на рамката.

Разнесоха се изстрели и куршумите се забиха високо в отсрещната стена на коридора — стреляше се далече от вратата, от дъното на стаята. Чарли се приведе и се хвърли вътре, претърколи се в момента, когато тялото му докосна пода, и моментално стреля в една от сините униформи пред очите си. Стреля ниско и чу рикошета на куршумите от стоманените плоскости. Само крака и глезени! Ако трябва и в ръцете, но не в гръдния кош и не в главата. Искам го жив!

Втората синя униформа се хвърли през масата и Лоринг нямаше избор. Стреля директно в атакуващия го мъж, който държеше автомат. Убиецът се просна върху масата, инерцията му го прехвърли през нея и той се стовари на пода с разкъсано гърло. Мъртъв!

Другият трябва да остане жив, жив на всяка цена! Думите на заповедта сякаш изгаряха мозъка му. Чарли ритна с крак вратата зад себе си, чу я да се затваря, скочи напред, отново се превъртя на пода, стреля в тавана във флуоресцентните тръби. Остана да свети само малката настолна лампа на една далечна масичка.

В полумрака се разнесоха три изстрела и куршумите се забиха в гипса и дървената ламперия над главата му. Той енергично се претърколи встрани и се натъкна на две безжизнени тела — дали това бяха Апахите? Единственото, за което мислеше в този момент, е, че не може да позволи на останалия жив да избяга. А в стаята имаше само двама живи — другото бе кръв, надупчени тела и трупове.

Касапница.

Къс откос раздра тишината и той усети разкъсващата горещина на куршума, който се заби в корема му. Болката обаче изигра странно въздействие върху него, което нямаше време да осмисли. Той усети само реакцията от това въздействие. Мозъкът му гневно експлодира, но това беше овладян гняв и целенасочена ярост. Беше губил и по-рано. Сега не можеше да си го позволи. Просто не можеше!

Той скочи по диагонал вдясно, стовари се в носилката на колелца, тласна я към сенките, откъдето се бе разнесъл откосът, чу удара й в нещо, бързо се изправи и държейки пистолета в двете си ръце, го насочи към ръката, която различаваше в полумрака. Стреля, докато в същото време в коридора зад затворената метална врата отекваха писъци. Сега трябваше да направи едно последно нещо. Едва тогава можеше да каже, че не е загубил.