Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (32)

32

— Това е невъзможно! — извика Хейвлок и скочи от стола. — Вие грешите!

— Аз! Вие да не сте и лекар, мистър Крос?

— Не е нужно да бъда. Познавам хората като Маккензи. Аз съм един от тях!

— Досетих се, че сигурно е така. В такъв случай вашето заявление горе-долу се покрива с моята преценка за хора като вас.

— Не, не ме разбирайте погрешно — каза бързо Майкъл и енергично поклати глава. — Това не са дилетантски обобщения. Аз съм първият, който би признал, че желанието да се разчистят сметките с този живот може да се превърне в натрапчива идея, но не по този начин. Не сам на яхта. Така няма да стане!

— Съжалявам. Патологията… уликите… говорят противно на това, което твърдите. Бог ми е свидетел колко силно бих искал да не е така, но фактите са други.

Хейвлок не можа да се сдържи, наведе се през бюрото на Рендолф и извика в лицето му:

— Имаше улики срещу една жена, която ми е много близка и се оказа, че те са изфабрикувани!

— Не знам какво общо има това с цената на парфюмите в Аляска, но то не променя нищо.

— В този случай променя. Съществува връзка между двата случая.

— Започвате да говорите крайно неразбираемо, млади човече.

— Моля ви! Изслушайте ме. Аз не съм нито „млади човече“, нито съм несвързано бърборещ идиот. Каквото и да сте установили при аутопсията, то е било нагласено, за да се натъкнете на него.

— Та вие дори не знаете какво е то.

— Не е необходимо да знам подробностите. Опитайте се да ме разберете, докторе. Един специалист по черните операции като Маккензи…

— Какво? Маккензи беше бял!

— О, Боже! Това е манипулатор… човек, упълномощен да разработва и изпълнява сценарии, в които могат да бъдат убити хора, по-точно, в които обикновено умират хора, защото… защото просто така трябва. Много често такива като него имат болезнени съмнения, обладани са от страхотно чувство за вина, чувство на… по дяволите, на безсмисленост! Да, идва депресията, о, разбира се, те помислят да си пръснат мозъка, но не по този начин! Има други начини, които са много по-логични, защото ако у тях има нещо вкоренено, това е действие, действие, действие! Тяхната логика е „Хайде да приключваме, но нека междувременно свърша някаква работа“. И такъв човек иска да я свърши добре!

— Това са брътвежи под нивото дори на децата в детската градина! — възрази Рендолф.

— Наречете го както искате, но такава е истината. Това е първото нещо, най-важното нещо, което вербовчиците търсят в потенциалния кандидат. Това е единственият, абсолютно приоритетен фактор… Та вие сам го казахте. Казахте, че Макензи е искал да се състезава — с гняв, може би — за най-високите възможни залози.

— И в крайна сметка го е постигнал. Залагайки себе си.

— Не, това е обикновена загуба! По този начин той дори не казва нищо. Аз не съм нито лекар, нито психиатър и е много вероятно да не съумея да ви убедя, но знам, че съм прав, затова нека оставим това засега. Просто ми кажете какво открихте, как постъпихте.

— Мак си беше забил иглата и беше изчакал да си отиде.

— Никога!

— Съжалявам. Но трябва да отбележа, че бе постъпил дяволски умно. Използвал бе стероид на базата на дигитоксин след поемането на такова количество алкохол, което би могло да събори и слон. Концентрацията на алкохол в кръвта засенчваше всичко останало, но именно дигитоксинът беше пръснал сърцето му. Комбинацията е страшна.

— В такъв случай рентгеновите снимки са истинските.

Рендолф първоначално не отговори. Вместо това той присви устни и намести очилата си. След това произнесе:

— Не!

— Разменили сте плаките?

— Да.

— Защо?

— За да изпълня волята на Мак. За по-сигурно.

— Моля ви, върнете се на този момент.

Докторът се наведе напред.

— Той знаеше какво е причинил на Мидж и децата през всичките тези години и избра вариант, чрез който да компенсира отчасти вината си, да дари покой на душата си. Мидж вече беше стигнала до края — тя даже беше престанала да го моли. Беше му казала или да се махне от управлението, или да напусне къщата. — Рендолф спря за миг и поклати глава. — Мак знаеше, че не може да направи нито едното, нито другото, така че просто реши изобщо да се махне и точка.

— Нещо изпускате.

— Той имаше застрахователна полица на огромна сума, което предвид работата му — работа, за която застрахователната компания не подозираше — бе напълно разбираемо. Този вид полици не се изплащат при самоубийство. Проклет съм, ако можех да допусна Мидж и децата да не получат тази застраховка… Това е историята, мистър Крос. Вие направихте от него онова, в което се бе превърнал, а ние двамата с него го направихме малко по-добър.

Хейвлок изгледа лекаря, после седна в стола си, без да го изпуска от поглед.

— Дори да сте прав — започна той изморено — а, повярвайте не сте били прав нито тогава, нито сте сега — вие трябваше да разкриете истината пред управлението и те щяха да се съгласят с вашия вариант, защото последното нещо, което биха искали, е тази смърт да излезе във вестниците. Но вместо това вие решихте да потулите всичко, да загубите ценно време на много хора и да причините вреда, която просто не може да се измери.

— Какво, по дяволите, дрънкате? Само преди двайсет минути сам казахте, че бихте желали нещата да останат по моя начин. Вчера по телефона заявихте, че искате да запушите устата на някакви недоволни.

— Излъгах. Така, както и вие ме излъгахте. Но моето оправдание поне е, че знаех какво правя, а вие не знаете. Ако бяхте казали истината, ако я бяхте казали, макар и само на един човек, всяка минута от последния ден на Маккензи щеше да бъде поставена под микроскоп и нещо щеше да се установи, някаква връзка щеше да изплува отнякъде… А така дори яхтата не е била огледана. О, Господи!

— Вие май не ме чухте! — изрева лекарят с див поглед в очите и пламнало лице. — Мидж Маккензи беше поставила своя ултиматум! Той беше притиснат до стената. Както сам се изразихте, той не е можел да не действа, дявол да го вземе! И не е издържал!

— Без съмнение това е обяснението за алкохола.

— И когато се е напил, е взел окончателното си решение. Така е!

— Съвсем не е така — каза Майкъл и отново се изправи, чувствайки се по-стар от възрастния лекар пред себе си — и очаквам да се съгласите, но човек като Маккензи не би взел решение, докато е пиян.

— Глупости!

— Добре, нека ви попитам нещо. Предполагам, че от време на време пийвате и усещате въздействието на алкохола.

— Разбира се.

— Ще се съгласите ли да правите операция в такова състояние?

— Не, естествено, но не виждам връзката.

— Има връзка, д-р Рендолф. Защото, когато човек като Маккензи, като мен, бих могъл да спомена поне още двайсетина, е по време на операция, се чувстваме като хирурзи. Отбележете, че това, което правим, също се нарича „операция“. Още от първия ден в школата ни се набива в главите, че всеки наш рефлекс, всяко наблюдение, всяка реакция трябва да бъдат максимално прецизни, бързи и чисти. Нашите пружини са обтегнати… инструментите ни са добре наточени.

— Вие си играете с думите… вашите и моите! Мак не е участвал в операции.

— Ако онова, в което вярвате, е истина, това е операция, в която е заложил живота си.

— По дяволите, вие изопачавате всичко, което казах!

— Грешите. Защото се отнасям с уважение към думите ви… Толкова ли не можете да разберете, че Маккензи не би се самоубил по този начин, защото дигитоксинът би могъл да провали замисъла му! Тази мисъл е била недопустима за него, той е избягвал провалите в продължение на много години. И ако такова е било крайното му решение, той не би си позволил провал! Не виждате ли логиката?

Матю Рендолф седеше като поразен от гръм. С широко отворени очи, неподвижен поглед и присвити устни. Когато проговори, гласът му се беше снизил до шепот:

— Боже всемогъщи… — успя да промълви той и замлъкна. След това тихо и съвсем неочаквано стана от стола и замръзна неподвижен. Беше се превърнал в безпомощен стар човек, борещ се с голяма грешка, която не искаше да признае.

— Боже мой! — допълни той, свали очилата си и пое дълбоко въздух.

Хейвлок го наблюдаваше и нещо го подтикна да смекчи нещата.

— От ваша гледна точка постъпката ви е правилна. На ваше място може би и аз бих постъпил така. Все пак трябва се върнем на случилото се. Не е изключено да установим нещо.

— Млъкнете!

Майкъл най-малко очакваше да чуе подобно нещо.

— Какво?

— Казах „млъкнете!“.

— Вие сте способен на какви ли не изненади.

— Не е изключено да ви поднеса една истинска изненада.

— Маккензи?

Рендолф не отговори. Вместо това той се приближи с бързи крачки до шкафа с папки, извади малка връзка ключове, избра един от тях и буквално го заби в ключалката.

— Това е частният ми архив. Ако някога излезе на бял свят, много бракове ще бъдат разтрогнати и много завещания ще бъдат променени. Мак също е тук.

— Какво толкова има в него?

— Не в него! Става дума за онзи патолог, с когото работихме заедно, за да убедим приятелите от Ленгли, че става дума за сърдечен удар — прост и ясен.

— Един въпрос — прекъсна го Хейвлок. — От материала в ЦРУ разбрах, че всички анализи са правени тук. Във вашите лаборатории, с вашето оборудване, от вашия персонал. Как стана така, че не са отнесли тялото в „Бетезда“ или „Уолтър Рийд“?

Лекарят държеше в ръцете си разтворена папка.

— Реагирах много остро и обещах, че ако се опитат да го вземат, Мидж Маккензи ще направи такъв скандал, какъвто не са виждали от Залива на прасетата^[1] насам, обясних им, че ги мрази с цялото си сърце, защото са подложили мъжа й на непоносим натиск, и им казах, че най-малкото, което могат да направят, е да го оставят поне накрая на мира.

— Те разговаряха ли с нея?

— Опитаха се. Тя им даде пет минути, отговори на въпросите им и им каза да се махат по дяволите. Мисля, че схванаха как стоят нещата, а не искаха да се вдига шум по случая.

— Убеден съм, че не са искали.

— Освен това — продължи Рендолф, обръщайки се отново към отворения шкаф — репутацията ни тук е много висока, особено като се има предвид, че лекуваме едни от най-високопоставените хора в страната. Кой би се осмелил да ни нарече лъжци?

— Разчитали сте на това, така ли?

— Прав сте… А, ето го.

— И какво, смятате, е открил вашият патолог, което може да ни помогне?

— Не става дума за нещо, което е открил. Казах ви, че става дума за него самия. Той беше при нас временно.

— Какво, какво? — Майкъл изведнъж усети някаква празнина в гръдния си кош.

— Чухте ме — продължи Рендолф, донесе папката на бюрото и седна на стола си. — Той временно заместваше щатен служител, излязъл в отпуск по болест. Мононуклеоза.

— Моно…?

— Вирусен херпес. Много лесно се предава, ако някой желае да го направи.

— Нещо не ви разбирам.

— Много е просто — каза лекарят, прелиствайки страниците. — Няколко дни преди смъртта на Мак нашият лекар е повален от мононуклеоза. И изведнъж, какъв шанс, появява се висококвалифициран специалист. Сменял си работата, разполагал с около месец, през който нямал ангажименти, и е отседнал при сестра си в Истън. Боже мой, идваше ми да го разцелувам.

— И?

— Междувременно донасят трупа на Мак, той започва да работи върху него и изведнъж се появява в кабинета ми. Няма да забравя този момент. Първото, което ме попита, беше — „Колко добре познавате този Маккензи?“

Хейвлок кимна.

— И така, от дума на дума се разбра, че тялото на Маккензи не може да издържи на независима аутопсия.

— Той беше открил микроскопични следи от дигитоксин — каза Рендолф.

— Също така е открил дупка от иглата на спринцовка, установил е, че положението й, както и ъгълът на въвеждане посочват, че тя вероятно е направена от самия Маккензи — допълни Хейвлок.

— Точно така.

— Сигурен съм също, че той се е осведомил за естеството на работата на Маккензи, психическото му състояние, семейството му и някъде по тази линия на развитие на разговора е повдигнал въпроса за застраховката.

— Абсолютно вярно. О, Боже!

— Не се самобичувайте, докторе. Тези хора нямат грешка.

— Кои хора?

— Ако съм прав, наричат ги поменятчики.

— Как?

— Оставете това. И не си губете времето да търсите някакви пропуски. Прикритието му е добро — той не ви е излъгал за нищо. Знаел е всичко предварително. И не можете да го разобличите, без да злепоставите себе си и да провалите вашия център.

— Аз не търся пропуски — каза лекарят, бързо преглеждайки страниците.

— Търсите сестра му в Истън? Забравете това. Тя никога не е съществувала, а той е изчезнал и никога няма да го намерите.

— Точно за това става дума. Аз знам къде се намира.

Хейвлок подскочи в стола.

— Какво казахте?

— Срещнах името му преди няколко седмици. Един търговец от магазин за хирургически инструменти ми спомена, че искал да прегледа нашите заявки, понеже някакъв патолог смятал да закупи оборудване като нашето. Спомних си името, разбира се, но мястото нищо не ми говореше. Защото, доколкото си спомням, той възнамеряваше да се премести другаде — Рендолф спря и вдигна поглед. — Направих нещо странно — продължи той. — Направо детинска постъпка. Сякаш вътрешно в себе си не съм искал да го призная, не съм искал да мисля за онова, което ние двамата с него направихме… Просто исках да го държа под око. Не казах на секретарката си, както обикновено правя, да впише сегашната му месторабота в кадровото му досие. Вместо това го вписах в досието на Мак. Някъде тук. — И докторът се върна към папката.

Смаян от развитието на нещата, Майкъл седеше на ръба на стола. Дългогодишният опит му подсказваше, че понякога и в най-неочакваните обрати на събитията има вътрешна логика. Без да чува гласа си, той каза:

— Вашият патолог е запазил името си, понеже е знаел, че вие никога не бихте го потърсили. Но повярвайте, докторе рано или късно той щеше да ви изнуди много злонамерено и напълно ефикасно.

— Намерих го — възкликна Рендолф и вдигна поглед към Майкъл. — Той все още може. Може да ме изнуди, искам да кажа.

— О, аз също бих могъл да го направя, но няма да го сторя, освен ако унищожите информацията на тази страница. Но това едва ли ще се случи, защото аз няма да ви позволя. От друга страна, той никога няма да припари до вас, защото няма да му дам тази възможност. Той е направил единствената грешка, която е недопустима в неговия твърде необичаен живот. Фаталната. Сега името, ако обичате.

— Колин Шипърс. Главен патолог, фондация „Риджънси“. Това е частен изследователски център.

Много повече от това, докторе. Това е мястото, където може да бъде намерен поменятчикът. Първата конкретна стъпка към „Двусмисленост“. И към Парсифал.

— Ето какво искам да направите — започна Хейвлок. — И опасявам се, ще трябва да го направите.

* * *

Беше жизненоважно да се действа, не само от разстояние, но и почти слепешката и това беше най-трудното за Майкъл. Проследяването трябваше да остане за другите и това го притесняваше, защото екипът му трябваше да действа в абсолютно неведение, просто да следва дадените му инструкции, без ясна причина защо се налага да се върши тази работа. Подобна практика винаги криеше рискове: поемането на отговорност, без да се познава същността или без необходимите пълномощия, водеше до неодобрение, а оттук до небрежността имаше само една стъпка. Това не можеше да допусне. За съжаление и рутинното проучване на навиците на приятелите, на колегите, установяване на любимите места за посещение… всички дребни неща, които можеха да им помогнат, бяха изключени.

Защото, ако смъртта на Маккензи свързваше д-р Колин Шипърс с операцията в Коста Брава, тогава той беше постъпил в медицинския център на Рендолф по заповед на агента къртица в Държавния департамент — поменятчикът, който бе използвал паролата „Двусмисленост“. А един поменятчик на подобен пост никога не би възложил толкова критична задача, като убийството на специалист по черните операции от ЦРУ, на някого другиго, освен на свой. Затова те трябваше да изхождат от предположението, че сам Шипърс е пътешественик и че дори намекът за опасност би го накарал да се скрие, да прекъсне всякаква връзка с „Двусмисленост“, а с това и всякаква възможност да се открие къртицата по веригата. Различните източници на информация бяха под непрекъснатото наблюдение на пътешествениците; различните кадрови досиета, справочните картотеки за банкова информация, трудовите характеристики, дори архивата на ФБР — всички те бяха под внимателното око на информатори — доброволни или принудени, руски шпиони, изнудвани служители, които щяха да алармират тези напълно американизирани съветски агенти, че някой се интересува от тях. Тази практика в съзвучие с поправки IV, V и VI към Хартата на правата правеше напълно невъзможно да се залови поменятчик, защото той беше гражданин, върху който се простираше закрилата на Конституцията на Съединените щати. Много преди да се стигнеше до момента, когато вероятната причина стеснеше кръга на следствието или съдебните заседатели върнеха обвинението и обвиняемият биваше информиран за естеството на обвинението срещу него, много преди това пътешественикът щеше да изчезне, за да се появи след някой друг месец по-късно с нова самоличност, напълно подменена легенда и нерядко с нова външност благодарение на хирурзите в Москва.

Обаче, както сам Ростов изтъкна в Атина, иронията на това стратегическо проникване на Съветите беше в практическите резултати. Много често животът, прекаран в Америка подкопаваше предаността към Съветския съюз. По време на своите редки, но задължителни командировки до площад „Дзержински“ поменятчикът беше подложен на въздействието от неизбежното сравнение на двете страни. В крайна сметка пътешествениците бяха много по-слабо продуктивни, отколкото КГБ очакваше от тях, предвид направените разходи и усилия. Но те не можеха да си позволят да заплашват нито един от тях, без да подложат на риск цялата програма.

Безсмислеността е понятие, което се отнася и до противниците, мислеше си Хейвлок.

И все пак имаше изключителни случаи и нишката на разкритията никога нямаше да тръгне от тях. Агентът, наричан „Двусмисленост“, който бродеше в свещените коридори на Държавния департамент, както и умният, убедителен патолог на име Колин Шипърс, който скачаше от една лаборатория в друга — интересно в колко от случаите тези лаборатории бяха клонове към разузнавателните служби на Съединените щати — такива като тях оправдаваха както материалните разходи, така и човешките ресурси, които Москва отделяше за операцията поменятчик. Очевидно бе, че, „Двусмисленост“ е началник на Шипърс — местният му контрольор, и без съмнение е уважаван оперативен работник в апарата на КГБ, но той не бе информирал по нормалните канали на КГБ за настоящата криза. Коста Брава, с цялата заложена в нея лудост, беше не само операция, от която КГБ се бе отрекло, но по малкото, което им бе известно, тя безпокоеше дори хора като Пьотър Ростов.

Не можеше да бъде иначе: развилите се събития не можеха да се случат без съучастничеството на Москва. Един офицер на ВКР, попаднал в капана, поставен му от централната фигура на Коста Брава, беше ранен и не беше нужно особено въображение, за да си представи човек, че заповедите, които изпълняваше, са му поставени по такъв начин, че да останат непроследими в сложната машина на съветското разузнаване. Разбира се, че Ростов бе обезпокоен — призракът на фанатичната ВКР бе напълно достатъчен, за да изплаши и най-заклетия марксист, така както плашеше и Хейвлок. Защото „Двусмисленост“ очевидно изпращаше рутинни съобщения до контрольорите си в КГБ, но задържаше най-експлозивната информация за господарите си във ВКР.

Ростов бе почувствал това, макар да не можеше да го конкретизира, а още по-малко да разкрие тази машинация. Именно това бе причината да направи предложение на бившия си противник от „Консулски операции“. Казва също, че вече не той ти е враг, а други хора, които могат да бъдат и негови врагове.

Ако Ростов знаеше колко е верен инстинктът му, той би рискувал дори наказателната рота, но щеше да потърси контакт, помисли си Майкъл. И все пак Ростов грешеше — той беше негов враг. Те не биха могли да изпитват доверие един към другиго, защото нито Москва, нито Вашингтон биха толерирали такова доверие и дори страхът от Парсифал не можеше да промени това.

Безсмислеността в един побъркан свят… един свят толкова луд, колкото бившият му спасител Ентъни Матиас.

— Колко мислиш, че ще продължи? — попита Джена, която седеше срещу Хейвлок в огрения от слънцето ъгъл на кухнята, където пиеха сутрешното си кафе.

— Трудно е да се каже. Зависи от това колко убедителен е Рендолф и колко скоро Шипърс ще заподозре, че застрахователната компания е претекст за нещо друго, нещо, което може да го обезпокои. Събитията могат да се развият днес, довечера, утре… вдругиден.

— Струва ми се, че желанието ти е Рендолф да го накара да действа веднага. Можеш ли да си позволиш забавяне?

— Това, което не мога да си позволя, е да го изпусна, защото той е единствената брънка от веригата, с която разполагаме. Името му не фигурира в бланката на лабораторното изследване и мисля, че за него е било лесно да убеди Рендолф да не се подписва, предвид решението му да прикрие „самоубийството“. Шипърс знае, че единственият начин да изплува във фокуса на нечий интерес е, ако Рендолф се самоинкриминира, което той никога няма да направи. Като изключим най-различните чисто практически съображения, просто егото му няма да позволи.

— Но бързината на действие е най-важното, Михаил — възрази Джена. — Не съм сигурна, че разбирам какъв е планът ти.

— Хейвлок я погледна също въпросително.

— И аз самият не съм сигурен какъв е точно. Винаги съм знаел, че за да постигнеш успех в това, което наричаме нашата професия, трябва да мислиш, както мисли врагът ти, да се персонифицираш с него и тогава да направиш онова, което той не очаква. А сега от мен се иска да мисля като някой, с когото не мога да се идентифицирам, с човек, който на практика е двама души едновременно. — Майкъл отпи от кафето и се загледа в чашата. — Помисли и ти. Детство в американска среда, после младежките години — възхищение по отборите на „Янкийс“, „Денвър Бронкос“, „Лейкърс“, след това приятелите в училище и в колежа, излизане с момичета, разговори със себе си, доверяване на хората, в които вярваш. Това са годините, когато тайните се споделят, защото е противно на човешката природа да ги таиш в себе си, защото част от процеса на израстване е в това да се разкриваш. Е, обясни ми ти сега. Как е възможно един човек като него, един поменятчик, да крие през цялото това време дълбоко в себе си единствената тайна, която не може да сподели.

— Не знам как, но ти ми описа човек, когото познавам много добре.

— Кого?

— Себе си, мили.

— Това е лудост — Хейвлок остави чашата на масата. Искаше да се махне и това желание се виждаше в очите му.

— Нима? — Джена се пресегна и сложи ръка върху неговата. — На колцина приятели в училище и в колежа, на колко момичета, на колко души, които си харесвал, си казал за Михаил Хавличек, за Лидице? Колко души знаят за агонията в Прага, за детето, което се криело из горите, а после разнасяло тайна поща и експлозиви, накачени по тялото му? Кажи ми, на колцина?

— Този разговор е безсмислен. Това, за което говориш, е история.

— Аз самата нямаше да знам — ние нямаше да знаем — ако нашите лидери не бяха настояли за подробната ти проверка. Вашите разузнавателни служби невинаги изпращат най-добрите си хора в нашата част на Европа и ние плащахме за грешките им. После ни донесоха досието на Хавличек, на семейство Хавличек, и всичко лесно можеше да се провери. Досието ти дойде запечатано по куриер, изпратен от най-високопоставено място в Държавния ви департамент, и беше отнесено обратно от него. Беше очевидно, че преките ти началници, с които ние нормално контактувахме, сами не знаят подробностите за ранното ти детство. По някаква причина то беше запазено в тайна… така че и ти си двама души едновременно. Защо, Михаил?

— Вече ти казах. Матиас и аз бяхме на едно мнение — това е минало.

— В такъв случай ти не си изпитвал желание да живееш с това си минало. Искал си част от живота ти да остане скрита.

— Достатъчно.

— Била съм с теб на много места, където хората говореха за онези времена, а ти никога не каза нищо, никога не даде да се разбере, че си бил там. Защото, ако го беше направил, това щеше да разкрие твоята тайна, годините, за които не искаш да говориш.

— Логично е.

— Подобно на този Шипърс, ти си бил там, но искаш това да остане скрито. Бил си там, но подписът ти не фигурира върху нищо.

— Този паралел е несъществен.

— Може да е малко по-различно, но не е несъществено — настоя Джена. — Ти не можеш да направиш дори обикновените справки за Шипърс, защото информаторите им ще ги предупредят и той ще изчезне, запазвайки тайната си. И ти чакаш той да обмисли обаждането на Рендолф, надявайки се, че в крайна сметка може би той ще реши, че си струва лично да провери дали наистина онази застрахователна компания… Как беше изразът?

— Създава затруднения — предложи Майкъл. — Задава досадните си въпроси, преди да се съгласи да изплати сумата по застраховката на Маккензи. Правдоподобно е: те така мразят да плащат.

— Да, ти вярваш, че той ще постъпи така. И като открие, че никой не задава никакви въпроси, ще се изплаши, ще влезе във връзка с контрольора си, който — още една надежда — е не някой друг, а именно „Двусмисленост“.

— Струва ми се, че той ще постъпи точно така. Това е най-доброто и най-безопасното решение, което мога да измисля. Всичко друго може да го накара да се скрие вдън земя.

— И с всеки изминал час той… — Джена поклати глава търсейки подходящата дума.

— Той мисли по въпроса — каза Хейвлок. — Концентрира се.

— Да, концентрира се. И всеки следващ момент е загубен момент, който му дава шанса да разбере, че е следен. А хората, които го следят, също те безпокоят, защото ти не ги познаваш и не можеш да им предоставиш истината за него.

— Наистина не ми харесва, но се е случвало и преди.

— Едва ли при подобни обстоятелства и никога с подобни ужасни последици от евентуалната грешка. Бързината на действие е най-важното в момента, Михаил.

— Опитваш се да ми кажеш нещо, а аз не мога да разбера какво.

— Страх те е, че ще подплашиш Шипърс и той може да изчезне.

— Можеш спокойно да кажеш, че тази мисъл ме ужасява.

— Тогава не преследвай него. Защо не се насочиш към човека, който е замълчал, който е бил в медицинския център на Рендолф, но не се е подписал под заключението. Както ти си бил двама души в Прага, така и той сега тук е двама души. Тръгни след този, когото виждаш, защото от негова гледна точка ти нямаш основания да предполагаш, че той е двама души и че крие някаква тайна.

Хейвлок докосна чашата си и погледна втренчено Джена.

— Да тръгнем след патолога — прошепна той. — Изхождайки от предположението, че там е имало някой с Рендолф. Търсейки потвърждение… Застрахователната компания търси лекар, който може да потвърди.

— В моята родина пет подписа са предостатъчни за всякакъв документ.

— Но той, разбира се, ще откаже.

— Дали може да си го позволи? Нали е бил там?

— Ще каже на Рендолф, че не може да го подкрепи, не може да се съгласи открито с диагнозата аневризъм, причинил кръвоизлив на аортата.

— В такъв случай мисля, че докторът трябва да заеме твърда позиция. Щом Шипърс мисли така, защо не го е казал преди?

Майкъл се усмихна.

— Идеята е много добра. Да бъде изнуден изнудвачът със собствения му материал.

— Защо не? Рендолф има… как го казвате… средството за изнудване: възраст, репутация, богатство — та кой е този Шипърс, който може да му се противопостави?

— Най-важното е, че го принуждаваме да действа бързо. За негово добро — не като пътешественик, а като лекар — той трябва да установи колко сериозни са намеренията на хората от застрахователната компания. Дали става дума за рутинно запитване от тяхна страна, или те сериозно са се захванали с това. В този момент открива, че никой не се интересува и отново е на ход.

— Какво е разписанието за днес? — попита Джена.

— Първата група поема Шипърс, когато напуска апартамента си тази сутрин. Втората група има грижата да го държи под око вътре в сградата на „Риджънси“.

— Как?… Извинявай, не те слушах миналата нощ, когато обясняваше по телефона.

— Знам, че не ме слушаше, аз те наблюдавах. Ще ми предложиш ли нещо?

— Може би по-късно. Как ще се озоват хората ти вътре в сградата?

— Фондацията „Риджънси“ е частна фирма, която работи по няколко секретни проекта за правителството. Вероятно това е причината Шипърс да се настани там — много от тези проекти имат отношение към отбраната. „Риджънси“ първи определиха радиусите на зоните на поражение от напалм. Обичайно е там да се навъртат технократи от името на правителството, да се ровят из документацията и да се правят на важни. Е, от тази сутрин нататък там ще има с двама повече.

— Надявам се никой да не им задава въпроси.

— Дори да го направи, няма да му отговорят — това е правилото. Освен това имат куфарчета и пластмасови идентификационни карти на реверите си. А в случай на проверка, имат и прикритие. — Хейвлок погледна часовника си и стана от масата. — Рендолф трябва да се обади между десет и десет и половина. Да вървим. Ще му позвъня да го уведомя за промяната в плана.

— Ако Шипърс реагира — каза Джена, следвайки Майкъл по коридора към кабинета, — той едва ли ще използва телефона в кабинета си.

— Навън разполагаме с три подвижни екипа, разположени на няколко преки разстояние един от друг, които са в радиовръзка и камери на китките, активиращи се при движение. Могат да се придвижват пеша или с кола, а самите коли се редуват в трафика. Ако са добри, няма да го изпуснат.

— Но се притесняваш за тях, нали?

— Притеснявам се. — Хейвлок отвори вратата на кабинета и я задържа за Джена. — И щях да се притеснявам още повече, ако сред тях не беше един младеж на име Чарли, който без малко щеше да ме застреля на остров Пуул.

— Онзи от „Консулски операции“?

Майкъл кимна и се отправи към бюрото.

— Той пристигна със самолет снощи по мое лично настояване, макар че не го е зарадвало особено. Но той е добър, малко неща могат да му убягнат и освен това знае за връзката между Шипърс и кризата Матиас. Това е достатъчно, за да бъде още по-подходящ от всякога. Той ще ръководи нещата и ако не се задави с микрофона, ще ме държи в течение на всичко, което се случва.

Джена отиде до нейното бюро — дивана; на масичката пред него имаше подредени на купчини документи и няколко изписани на ръка бележки. Тя седна и взе подвързания напечатан отчет от купчина вляво. Заговори, както четеше, с безизразен глас и раздвоено внимание:

— Влезе ли във връзка със застрахователната компания?

— Не, реших да не поемам този риск — отвърна Хейвлок, който също седна зад бюрото си, гледайки замислено Джена. — Това може да предизвика интерес към полицата на Маккензи.

— Вероятно си прав.

— Какво четеш там? Това е същият документ, с който се занимаваш от снощи.

— Отчет на ЦРУ. Списък на потенциалните съветски бегълци за последните десет години, които по една или друга причина не са избягали.

— Търси изчезнал атомен специалист или военен стратег.

— И други са изчезвали, Михаил — отбеляза Джена, четейки.

Хейвлок задържа погледа си върху нея, после се вгледа в листа с телефонни номера пред себе си. Отбеляза един от тях и посегна към слушалката.

* * *

— Мога да ти кажа, че кучият му син е страшно хладнокръвен — отсече д-р Матю Рендолф. — Щом му казах за какво става дума, млъкна като риба. Зададе само един-два въпроса като собственик на погребално бюро, при когото е отишъл семейният адвокат, и каза, че щял да ми се обади.

— Как точно му предадохте нещата и какви въпроси зададе? — поинтересува се Майкъл и остави на бюрото пред себе си формуляр на Пентагона, на който бяха написани имената на старшите офицери в Комитетите за ядрени кризи. Беше обградил с молив едно от тях. — Опитайте се да бъдете колкото се може по-точен.

— Ще бъда абсолютно точен — възрази сопнато хирургът.

— Имах предвид думите и фразите му.

— Няма да е толкова трудно, защото те бяха малко и кратки… Както предполагаше, той каза, че не съм имал право да го замесвам в тази история, защото така сме се били разбрали. Той просто ми бил поднесъл резултатите от изследванията и ако аз по някакъв начин съм ги променил, това си било за моя сметка, той не бил отговорен. Е, тогава аз му казах, че може и да не съм някой проклет адвокат, но ако паметта ми не ме лъже за дребните неща, той ми е бил съучастник и по този въпрос не може да има спор, а също, че по-скоро ще се съглася да се пека в ада, отколкото Мидж и децата да бъдат лишени от това, което им се пада по право.

— Дотук, много добре. Каква беше реакцията му?

— Никаква, затова аз продължих в същия тон. Казах му, че е проклет глупак, ако мисли, че е бил невидим тук в продължение на четири месеца и че е дори още по-голям глупак, ако смята, че някой от моя персонал би повярвал, че съм прекарал сам часове в патологията над тялото на моя приятел.

— Много добре.

— На последното обаче той имаше отговор. С леден глас ме попита кой по-конкретно знае.

Хейвлок почувства неочакван спазъм в гърдите, защото видя как духът на ненужните екзекуции пак се надига.

— И какво му казахте? Споменахте ли някого?

— Ха, казах му, че това се отнася практически до всички.

Майкъл се отпусна.

— Можем да ви зачислим на щат при нас, докторе.

— Няма да успеете, синко.

— Моля ви, продължете.

— В този момент малко отпуснах юздата и му казах, че прави много шум от нищо. Обясних му, че момчето от застрахователната компания е казало, че става дума за формална проверка и че те просто имали нужда и от втори подпис на патологическото изследване, преди да изпратят чека. Даже му предложих, ако толкова се безпокои, да се обади на Бен Джексън в „Талбот“ и че Бен е стар приятел…

— Дали сте му име?

— Разбира се. Бен наистина ми е стар приятел и именно той е човекът, съставил полицата на Мак. Реших, че ако някой се обади на Бен, той ще ми телефонира и ще попита какво, по дяволите, става.

— И какво смятахте да му отговорите?

— Че който и да се интересува, нещо е недоразбрал. Че аз искам втория подпис, който ми трябва за архива.

— А Шипърс какво каза?

— Процеди само няколко думи като замръзнал компютър. Попита дали съм казал кой е той на Бен или на онзи, който е дошъл от застрахователната компания.

— И?

— Казах: „Не, не съм.“ Че честно казано, съм предпочитал въпросът да се уреди тихомълком. И че е най-добре да дойде тук и да подпише изследването без много шум.

— Как реагира?

— Ами, отново дяволски късо и безстрастно. — Рендолф позамълча и опита имитация с монотонен глас: „Всичко ли ми казахте?“ — Това искаше да знае. Казвам ви, не е човек, а зомби.

— Какво му отговорихте?

— Отговорих му, че съм му казал всичко; какво още би могло да има? А след това той ме осведоми, че щял да ми позвъни по-късно. Просто така: „Ще ви се обадя“ — със същия онзи ужасен глас.

Хейвлок усети, че диша дълбоко и гледа с невиждащ поглед списъка с имената на бланката от Пентагона.

— Докторе, вие или сте се справили по забележителен начин, или ще поискам надутата ви глава.

— Какво, по дяволите, говорите?

— Ако ме бяхте послушали и бяхте споменали само името на застрахователната компания, без никакви други имена, Шипърс щеше да приеме, че смъртта на Маккензи се разследва от някой друг, който не ви е информирал за това. А сега, ако се обади на онзи Джонсън, веднага ще разбере, че сте го лъгали.

— И какво? Резултатът ще бъде същият, нали?

— Не за вас, докторе, а ние не можем да се обадим на вашия приятел, защото това би било рисковано. За ваше добро ми се иска приятелят ви да е отишъл на риболов. Наистина… ако създадете усложнения, ще се погрижа главата ви да се търкаля на улицата.

— Виж какво, млади приятелю, аз също поразмислих по въпроса. Не мислиш ли, че по двупосочната улица биха могли да се търкалят по-скоро две глави? От една страна, ти — един никаквец от Белия дом, ми разправяш, че американското правителство се опитвало да прикрие бруталното убийство на един герой ветеран, който при това е служител на ЦРУ, а, от друга страна, аз — един провинциален лекар, се опитвам да защитя интересите на една опечалена вдовица и останалите без баща си сираци, които страдат повече, отколкото някой има правото да поиска от тях. С мен ли искаш да се разправяш, копеле?

— Моля ви, обадете ми се, ако научите нещо ново, д-р Рендолф.

* * *

Чарлс Лоринг, офицер от поделението със специални задачи, бивш военнослужещ от остров Пуул, разтърка очи и отпи от термоса със силно кафе, седнал на предната седалка на сивата лимузина. Не познаваше шофьора, видя го за пръв път снощи, когато се запозна с цялата група, подбрана от Хейвлок, от трийсетина служители, посочени от ФБР по искане на Министерството на правосъдието. Беше му поверено да ръководи групата. Задачата за непрекъснато проследяване беше ясна, а първопричините останаха скрити, което не беше най-умната постъпка, като се имаше предвид талантът на противника в случая.

И въпреки плахия, почти незабележим опит на Хейвлок да бъде внимателен с него, Лоринг знаеше, че бившият служител на „Кон Оп“ малко по малко започва да прилича на себе си, заявявайки, че неохотно приема привилегированото си положение. Единственото нещо, което Хейвлок му разкри, бе, че Шипърс има отношение към остров Пуул и че това е достатъчно за Чарли. Хейвлок беше потаен тип и се беше подиграл с тях в Савана, но ако наистина имаше някакво отношение към дейността на Матиас във Вашингтон, то неговите проблеми бяха много повече от техните. Лоринг беше готов да направи каквото зависеше от него, за да помогне. Имаше моменти, когато личните симпатии и антипатии трябваше да бъдат загърбени и катастрофата… трагедията на остров Пуул беше един от тези моменти.

Групата се беше събрала предната вечер в десет часа в „Единадесети стерилен“ край Куонтико и остана до четири сутринта, преговаряйки детайлите на тоталното проследяване… без да знае нищо за наблюдавания. Имаха снимка, и освен аматьорското описание на Рендолф не разполагаха с друго, а то не беше достатъчно. Увеличена в „Единадесети стерилен“, снимката бе от албума на випускниците за година, изровен от отдела на ФБР във Филаделфия, във ферсъновия институт за медицина. Агентите, които попаднаха на този албум, не знаеха защо го правят — единственото, което им бе казано, е, че трябва да пазят абсолютна тайна. Всъщност един от агентите беше изнесъл албума от библиотеката под палтото си. Разглеждайки зърнестия от фотоувеличението образ, членовете на групата се опитваха да си представят как ли изглежда сега вече доста по-възрастният човек и тъй като не можеха да разговарят с никого, който е виждал Шипърс през последните четири месеца, не беше изключено да има вече брада или мустаци.

От екипа в „Риджънси“ получиха информация, че носи тъмни очила. Бяха се обадили два пъти по радиотелефона, че са поели Шипърс. Единият от двамата се намираше в същия коридор, където беше лабораторията на патолога, другият покриваше кабинета му на долния етаж. Сега може само да се чака, помисли си Лоринг. Но какво?

Щеше да се разбере след няколко часа или няколко дни. Чарлс Лоринг знаеше, че е направил всичко, което е по силите му, за да разположи групата по най-ефективния начин: хората му бяха разделени, но поддържаха контакт. Това им осигуряваше максимално прикритие. Колите чакаха по пресечките с еднопосочни улици, неговата собствена беше паркирана в долния край на улицата, от другата страна на изследователския център и мястото предоставяше отличен поглед към входа и гаража в съседство, използван от персонала като паркинг.

От конзолата се разнесе остър звук — това беше сигнал на единия от хората му вътре. Лоринг взе в ръка слушалката, натисна един бутон и се обади:

— S^[2]-пет. Какво има?

— S-три. Току-що излезе от лабораторията, изглежда, че бърза. Чух телефонно позвъняване през вратата преди няколко минути. Беше сам, така че може и да е разговарял с някого, но това са предположения. Не можах да дочуя никакъв разговор.

— И това е добре. Остани, където си, но се дръж настрана. Лоринг остави слушалката, но преди да успее да се облегне се разнесе втори разтърсващ сигнал.

— S-пет.

— S-две. Обектът влезе в кабинета си. Ако се съди по начина, по който вървеше — по общия му външен вид — развълнуван е.

— Добро описание, съвпада с онова от горния етаж. Май започваме да се движим по-бързо, отколкото който и да е от нас…

— Момент! Задръж малко — поиска S-2 и в слушалката се разнесе съскане. Човекът явно беше скрил микрофона под дрехите си, без да прекъсва връзката. След няколко секунди гласът му отново се обади: — Извинявам се. Обектът току-що излезе отново и трябваше да се извърна. Съблякъл е престилката и е облечен за излизане. Същият шлифер, същата мека шапка. Мисля, че сега вече ще го поемете вие.

— И аз мисля така. Край. — Лоринг задържа микрофона в ръката си и се обърна към шофьора: — Бъди готов, пиленцето сега ще изхвърчи. Ако се наложи да го проследя пеша, поеми нещата. Ще поддържам връзка. — Той бръкна под палтото си, извади малкото радио и по навик провери батериите. След това дръпна левия си ръкав, под който се показа миниатюрна високоскоростна камера, прикрепена към вътрешната страна на китката му. Огъна китката си и чу леко щракване. Беше готов. — Питам се кой ли е този Шипърс — каза той, наблюдавайки входа на фондация „Риджънси“.

* * *

Телефонът иззвъня и отвлече вниманието на Хейвлок, който беше се съсредоточил върху документите, изпратени от Пентагона. Той вдигна слушалката.

— Да?

— Крос?

Майкъл примигна, разпознавайки резкия глас на Рендолф.

— Да, докторе?

— Май ще можем и двамата да си запазим главите. Току-що ми се обади Бен Джексън, по-разярен от буря край нос Джудит.

— За какво?

— Позвънил му някакъв адвокат, за да се поинтересува защо се задържа последната погасителна сума по полицата на Маккензи.

— Шипърс — каза Хейвлок.

— Познахте, но Бен беше адски ядосан. Застраховката на Маккензи не се изплаща на части — чекът за цялата сума е бил изпратен на адвоката на Мидж още преди осем седмици.

— Защо Джексън се е обадил на вас, а не на адвоката на мисис Маккензи?

— Защото Шипърс — мисля, че е бил Шипърс или някой от негово име — е бил доста възбуден, казал е, че имало нещо объркано в подписите върху медицинското заключение, и се поинтересувал дали Бен знае за това. Бен, естествено, казал, че не знае, обяснил, че парите са платени — обработени от агенцията му — и че няма какво повече да каже. Но добави за мен, че неговата репутация…

— Изслушайте ме — прекъсна го Хейвлок. — Аз няма да загубя главата си, но вие може би вече сте на път да загубите своята. Искам от вас да останете в кабинета си и да не приемате никого, докато не ви изпратя двама души. Ако някой се опита да се срещне с вас, предайте на рецепцията да казват, че сте в операция.

— Я забравете тези работи! — изстреля в отговор Рендолф. — Сополанко като Шипърс изобщо не ме плаши. Ако дойде насам, ще накарам някой от санитарите да го затвори в тапицирана килия.

— Ако това стане, ще ви разцелувам, но дори някой да дойде, това няма да е Шипърс. Той лично едва ли ще направи нещо повече от това да ви позвъни, което би било най-доброто за вас. Ако го стори, кажете му, че съжалявате за евтината лъжа, но че след дълго размисляне по въпроса сте решил да се застраховате във връзка с онова заключение.

— Той никога няма да повярва на това.

— Аз също не бих повярвал, но така можете да спечелите време. Моите хора ще пристигнат до един час.

— Не ги искам!

— Нямате избор, д-р Рендолф — каза Майкъл, прекъсна разговора и придърпа листа с телефонните номера пред себе си.

— Мислиш ли, че Шипърс наистина би опитал да му стори нещо? — запита Джена, държейки доклада на ЦРУ, изправена до прозореца.

— Той не, но там ще бъдат изпратени други, които в началото ще се опитат не да го убият, а да го отвлекат. Да го откарат някъде, където на спокойствие да се позанимават с него, докато не разберат с кого действа и заради кого лъже. Струва ми се, че убийството би било проява на милосърдие. — Хейвлок отново вдигна слушалката, без да отмества погледа си от телефонните номера.

— От друга страна — отбеляза Джена, — след като е установил, че Рендолф лъже, Шипърс е решил да действа по-бързо, отколкото смятахме. Преди колко време се обади Лоринг за последен път?

— Почти преди час. Шипърс е взел такси за центъра на града и те сега го следват по петите. Скоро ще се обадят пак.

— Майкъл набра номера и бързо се свърза: — Тук е „Пети стерилен“, Феърфакс. Под тази парола вчера бях ескортиран до Медицинския център на Рендолф, област Феърфакс, Мериленд, Източно крайбрежие. Моля, потвърдете. — И докато чакаше, Хейвлок покри с ръка микрофона и се обърна към Джена: — Току-що ми хрумна нещо. Ако имаме късмет, ще можем да превърнем пасива си в актив. — И отново продължи в микрофона: — Да, точно така. Трима души, тръгнахме точно в единайсет часа. Готов ли сте да запишете инструкции?… Върнете с най-висок приоритет в Центъра двама души. Обектът е д-р Рендолф — има нужда от закрила при максимален визуален контакт, но искам това да стане по специален начин. Хората трябва да станат част от персонала там — санитари, лекари или каквото се договоря с Рендолф. Кажете им да потеглят и да ми се обадят от колата до двайсет минути, като направят връзката чрез вас. — Майкъл спря, гледайки Джена, докато диспечерът преглеждаше графиците. — Рендолф може да ни е оказал още една услуга, поемайки риск, за който не подозира.

— Ако се съгласи да сътрудничи.

— Е, той наистина няма избор, аз вече му го казах. — В слушалката отново прозвуча гласът на диспечера. Хейвлок го изслуша, после изрече: — Не, това е чудесно. Всъщност и аз предпочитах хора, които вчера не са били там. Между другото, паролата ще бъде… — Майкъл спря, върна се в мислите си на Палатин, при мъртвия, чиито думи го бяха довели тук, в Мериленд, на Източното крайбрежие. — „Апахи“ — каза той. — Това е било племе на ловци. Кажете на Апахите да ми се обадят до двайсет минути.

Доктор Рендолф спори до прегракване, но не можа да промени нещата. Хейвлок му обясни, че трябва да сътрудничи, защото в противен случай и двамата поемат голям риск и неизбежно ще премерят сили помежду си. Той подчерта, че „мистър Крос“ е готов да държи на своето, дори ако това означава да се признае убийството на служителя на ЦРУ Стивън Маккензи. Рендолф разбра, че е поставен натясно, и излезе от ситуацията с едно добро хрумване. Апахите щяха да се превърнат в двама поканени от Калифорния кардиолози, снабдени с бели престилки и стетоскопи.

Заповедите на Хейвлок бяха ясни и не оставяха никакво място за грешки. Който и да поискаше да се види с Матю Рендолф — а някой все щеше да опита — той или те трябваше да бъдат заловени живи. Допускаха се рани, но само в краката, не по-високо от кръста. Това беше разпореждане „четири нули“ — най-свещеното в тайните служби.

* * *

— Хейвлок, обажда се Лоринг.

— Как вървят нещата?

— Шофьорът ми каза, че не е могъл да се свърже с теб.

— Проведох разговор с един опърничав лекар, но ако случаят е бил спешен, твоят човек можеше да ме прекъсне.

— Не беше спешно и още не е. Само е малко странно. — Лоринг спря. Паузата издаваше притеснението му.

— Какво става там, Чарли?

— В това е проблемът. Нищо не става. Шипърс слезе от таксито пред супера „Гарфинкъл“. Влезе вътре, обади се по един от телефоните на първия етаж и вече половин час се разхожда сред щандовете за мъже на петия. Обаждам се от там, в момента е пред очите ми.

— Той очаква някого.

— Ако наистина е така, прави го по много странен начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Купува дрехи, сякаш ще потегля на околосветско пътешествие, пробва разни неща и се весели заедно с продавачките. Мисля, че ще им направи оборота за деня.

— Наистина не е типично, но бъди търпелив. Главното е, че се е обадил — това е първият му опит за свръзка. Справяш се чудесно.

— Кой, по дяволите, е той, Хейвлок?

Майкъл се замисли. Лоринг заслужаваше да знае повече, отколкото му бе казано, и моментът беше удобен да се запознае с още някаква част от истината. Толкова много неща зависеха от този проницателен, макар и така семпло изразяващ се служител на „Кон Оп“.

— Това е дълбоко законспириран агент, който излиза на контакт с човек, в чиито възможности е да вдигне във въздуха остров Пуул и да го заличи от залива на Савана. Радвам се, че ти си там в момента, Чарли. Трябва да знаем кой е той.

— Благодаря и на толкова. Всички етажи и изходи се контролират, поддържаме контакт помежду си и камерите ни са готови. Ако трябва да се взема решение, ще изоставим ли Шипърс, за да се захванем с човека, с когото ще се срещне?

— Може и да не се наложи. Доста вероятно е да го разпознаеш. Другите може би не, но ти би могъл.

— Боже мой, от Департамента ли е?

— Точно така. Ако питаш мене, това е доста високопоставен човек, между четиридесет и пет и петдесет, и специалист в някаква област. В случай че го познаеш, дръж се настрана, докато не се разделят, после задръжте Шипърс и го доведете тук. Но когато решите да го направите, бъдете много бързи, много предпазливи и си дръжте очите отворени за капсули.

— Шипърс е чак такъв? Господи, как го правят?

— В минало време, Чарли. Направили. И то преди много време.

* * *

Чакането наистина щеше да бъде непоносимо, ако Хейвлок не се бе заинтересувал от личността на капитан трети ранг Томас Декер, випускник от 1971 година на военноморската академия в Анаполис, бивш шкипер на подводницата „Старфайър“ и член на Комитета за ядрени кризи към Пентагона. Декер беше лъжец без очевидна причина за това.

Майкъл бе говорил с всичките петнайсет старши офицери, представляващи комитетите, на няколко се бе обаждал два, че дори и три пъти с обяснението, че иска да си състави ясна картина за методите на работа на комитетите, която бе нужна на президента. В повечето случаи коментарите в началото бяха сдържани, а пък всеки се чувстваше задължен да провери самоличността на този, който се обаждаше през централата на Белия дом, но в хода на разговора и особено след като служителят се убедеше, че Хейвлок е запознат с материята, започваха да излизат наяве повече подробности, прикривани със свръхсекретността. Задачата на комитетите се свеждаше до свързване на хипотетични събития с теоретичните разработки и независимо от причината за разговорите, Хейвлок усещаше, че започва да се впечатлява. Макар че според законите на физиката на всяко действие съответства равно и насочено в обратна посока противодействие, екипите на комитетите бяха стигнали до по-добро уравнение. За всеки ядрен ход от страна на врага имаше разработен най-малкото равен противоход — в повечето случаи потресаващо превъзхождащ. Приносът на капитан трети ранг Декер беше твърде голям в този смисъл. Той беше изяснил, че обсегът на действие на атомните подводници позволява само за минути да се унищожат всички основни вражески инсталации, като се започне от Северния Атлантик и се стигне до Черно море, без да се изключват междинните пунктове. Не, той не беше излъгал в това отношение, а в съвсем друго. Беше казал, че не се познава с държавния секретар Ентъни Матиас.

Името му обаче фигурираше в три отделни дневника за телефонните разговори, намерени в кабинета на Матиас, проведени през последните шест месеца.

Възможно бе Декер да не познава Матиас, а само да е говорил с него по телефона. Но ако беше така, защо не е споделил това? Човек, запитан дали познава държавник от ранга на Матиас, не може да отговори отрицателно, без да поясни, че все пак е разговарял с него по телефона. Реакцията на този амбициозен военноморски офицер, който бързо се издигаше сред елита на Пентагона, беше не само неестествена, тя бе просто необяснима, като се имаше предвид, че други като него просто не биха пропуснали шанса да се познават с такива като Ентъни Матиас.

А Томас Декер, офицер от Военноморските сили на Съединените щати, бе излъгал. Той познаваше Матиас и по неясни причини не искаше да признае този факт.

Беше време да позвъни за четвърти път на капитан трети ранг Декер.

— Знаете ли, мистър Крос, мисля, че вече ви казах каквото мога по тези въпроси. Не съм сигурен дали разбирате, че ограниченията върху това, за което можем да разговаряме, могат да бъдат свалени само от президента — и то лично от него в мое присъствие.

— Знам това, капитане, но ме притеснява един факт, с който разполагам. Той може и да няма нищо общо с това, за което разговаряхме, но държавният секретар не можа да си го обясни. Вие заявихте, че не го познавате и че двамата не сте се запознавали.

Тишината, която настана, бе също така впечатляваща като разработките на Декер за въоръженията на подводниците.

— Той пожела това — прошепна гласът му в слушалката. — Сам каза, че трябва да е така.

— Благодаря ви, капитане. Всъщност държавният секретар Матиас се опитваше да уточни. Не можа да си спомни кога точно сте разговаряли за последен път.

— В бунгалото, разбира се. Мисля, беше през август или септември.

— О, да. В бунгалото. Шенандоа.

— Да, там — винаги разговаряхме там. И никой не подозираше. Бяхме само двамата. Как е възможно да не е могъл да си спомни?

— Благодаря ви, капитане. Довиждане.

Шенандоа.

* * *

Иззвъняването беше пронизително — по този начин централата известяваше, че се е случило нещо необичайно. Хейвлок в този момент се разхождаше замислен. Той прекоси тичешком и грабна слушалката. Беше Лоринг.

— Имаш главата ми на тепсия и започвам сам да я отрязвам! Господи, колко съжалявам!

— Изгубил си го — каза Майкъл и усети как краката му се подкосяват, а гърлото му пресъхва.

— Боже мой! Ще си върна всички награди! До последния шибан медал!

— По-спокойно, Чарли. Какво се случи?

— Смяна! Една най-обикновена проклета смяна! Изобщо не очаквах подобно нещо! Трябваше, но не го очаквах!

— Кажи ми какво се случи — повтори Майкъл и седна, а Джена стана от дивана и се приближи до бюрото.

— Шипърс плати нещата, които беше избрал, и поиска по-голямата част да му бъдат изпратени у дома, с изключение на няколко големи кутии, които взе със себе си. След това влезе в пробната и излезе преоблечен за улицата — същото връхно палто, същата мека шапка, със същите кутии.

— Които е носил високо в ръцете си — прекъсна го Хейвлок с вял глас, усещайки, че отново го обхваща познатото му усещане за безсмисленост на това, което прави.

— Естествено — съгласи се Лоринг. — Аз го последвах до асансьора през няколко щанда. Честно казано, повече ме интересуваха останалите кучи синове около мъжките щандове, защото смятах, че един от тях е нашият човек. Бях решил, че някое от копелетата ще се доближи до Шипърс и ще опита да вземе незабелязано нещо от него. Вратата на асансьора се затвори и аз уведомих хората по етажите да тръгнат надолу и да се присъединят към останалите в мига, когато асансьорът подмине всеки отделен етаж. Моят S-9 го пое на изхода откъм 14 улица и го последва, съобщавайки на останалите къде се намира. Ние от своя страна се разпределихме кои да останат пеша и кои да чакат по колите. Мили Боже!

— И кога разбрахте?

— На ъгъла на 11 улица, четири минути след като излязох от супера, а аз бях последният. Човекът спрял такси, хвърлил кутиите вътре и точно преди да се качи, свалил шапката си. Изобщо не бил Шипърс. Бил някакъв тип с десетина-петнайсет години по-възрастен и почти плешив.

— Как е постъпил Девети тогава?

— Направил е каквото могъл. Опитал се да спре таксито, но не успял, защото то изхвърчало през някаква пролука в трафика. След това ни се обади, разказа всичко и даде номера на таксито и описание на шофьора. Петима от нас се върнаха тичешком в супера, останалите се опитаха да покрият всички изходи, но знаехме, че сме го изтървали. S-11 и S-12 тръгнаха по следите на таксито и им казах да не го изпускат от очи, дори ако това налага да се нарушат всякакви закони за движение по пътищата. След като загубихме основната цел, трябваше поне да заловим двойника. Настигнали го шест преки на запад, но вътре нямало никой. Само шлиферът, шапката и двете кутии, хвърлени на пода.

— А шофьорът?

— Казал, че някакъв смахнат се качил преди малко, свалил си палтото, дал му пет долара и изскочил на първия червен светофар. В момента обработват кутиите за отпечатъци.

— Няма да намерят нищо регистрирано в компютъра на ФБР.

— Съжалявам, Хейвлок. Не мога да ти предам колко съжалявам. Всичко, което Шипърс направи, е било с цел отклоняване на вниманието и аз се хванах на въдицата. Един път да не ми сработи инстинктът, и то точно сега!

Майкъл поклати глава и каза:

— Не ти го изгуби, Чарли, а аз ти размътих главата. Ти поне разпозна нещо неестествено, но аз ти казах да не му обръщаш внимание. Казах ти да бъдеш търпелив и да си отваряш очите за някого, който изобщо не е припарвал наблизо.

— Я не ме успокоявай — възрази Лоринг. — Ако бях на твое място, не бих го правил.

— Не бъди толкова сигурен. Освен това имам нужда от тебе. В Пентагона има един военноморски капитан, някой си Томас Декер. Искам, без да разбере никой, да научиш всичко за него. Наистина всичко.

— Шпионин?

— Не. Лъжец.

* * *

Джена застана до Майкъл, гледайки през рамото му, докато той изучаваше имената и кратките бележки за хората, които бе подбрала от списъците, предоставени от ЦРУ, „Кон Оп“ и архивния отдел на Армейското разузнаване.

От сто трийсет и пет потенциални бегълци, които не бяха се появили на Запад и чиито днешни съдби оставаха неизвестни, тя се беше спряла на осем, заслужаващи по-специално внимание.

Майкъл разгледа списъка, после го остави на бюрото и бавно се извъртя със стола към нея.

— Денят беше отвратителен. Мисля, че моментът е крайно неподходящ за шеги.

— Аз не се шегувам, Михаил — отговори Джена.

— Тук няма нито един ядрен учен, нито един експерт по въоръженията, дори нито един старши офицер. Виждам лекари, специалисти… днес вече старци, никой от тях по никакъв начин не може да бъде свързан със стратегическото планиране или потенциала за нанасяне на ядрен удар.

— Парсифал няма нужда от такава връзка.

— В такъв случай значи не съм ти казал достатъчно ясно какво имаше в онези документи — каза Хейвлок. — В тях ставаше дума за серия ядрени ходове — първи и втори удар, контраудари с прехващащи ракети, неутрализиране на поразените територии, автоматизирано прочистване — подробни планове, които могат да бъдат създадени само от експерти и по които могат да се водят преговори само от експерти.

— Матиас не е носил цялата тази информация в главата си, ти сам призна това.

— Разбира се, че е така и именно заради това ме интересуваха хората от Комитетите за ядрени кризи — по-точно заинтересува ме един от тях. Но Парсифал е знаел всичко това. Той е трябвало да разполага с тези разработки. Та нали именно това са нещата, това са чиповете, с които са залагали в тази луда игра.

— В такъв случай губи ни се един човек — настоя Джена, заобиколи бюрото и рязко се обърна с лице към Хейвлок. — Кой е говорил от името на Китайската народна република? Кой е преговарял от тяхна страна? Кой е издал техните данни, техните стратегически тайни? Според твоята теория трябва да има трети.

— Не, не трябва. Комбинираните им информатори ще бъдат напълно достатъчни, за да се изгради напълно убедителна картина за стратегическите възможности на Китай. Общоизвестно е, че ако обединим разузнавателната информация за арсеналите на Китай с тази на Съветите, ще знаем повече за ядрените възможности на тази страна, отколкото който и да е в Пекин.

— Убедителна картина.

— Напълно.

— Комбинирани информатори ли каза, Михаил? Защо?

Хейвлок погледна Джена и постепенно започна да разбира какво иска да му каже тя.

— Един източник — прошепна той. — Че защо не?

Телефонът отново иззвъня и резкият му сигнал сякаш се заби в мозъка на Майкъл. Той протегна ръка за слушалката, вдигна я и чу гласа на президента на Съединените щати. Думите му прозвучаха толкова заплашително, колкото Хейвлок никога не беше чувал.

— Съветите знаят за Матиас. Не е възможно да се предугади следващият им ход.

— Парсифал? — запита Майкъл с глас, който едва излизаше.

— Мисля, че го надушват, което изостря апетита им. На ръба на паниката са.

— Как разбрахте?

— Свързали са се с един от нашите старши дипломати. Казали му, че са готови да разобличат Матиас. Единствената ни надежда е в това, че са се свързали с един от най-добрите ни дипломати. Уважават го и той е единственият, който може да ги убеди да се въздържат. Ще го привлека към групата на мястото на Бредфорд. Трябва да бъде запознат с всичко, буквално всичко.

— Кой е той?

— Един човек на име Пиърс. Артър Пиърс.