Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (29)

29

Беше утрин, каквато в „Пети стерилен“ едва ли щеше да се повтори някога. Въпреки напрежението, въпреки очакването Бредфорд да позвъни всеки момент в осем и трийсет Джена вече командваше в кухнята и въоръженият Ескофие се примири с положението на помощник. След отмерването на продуктите и смесването им под одобрителния му поглед кулинарните бариери постепенно паднаха и готвачът войник започна да се усмихва. Когато бяха избрани тигани с подходящи размери и бе включена голямата фурна, на сцената се появиха още двама от охраната подобно на кучета, навъртащи се около месарница.

— Моля ви, наричайте ме Джена — каза тя на останалите, а на Хейвлок бе наредено да се дръпне настрани и да чете вестник, за да не пречи.

Тя научи първите им имена, получаваше широки усмивки и не след дълго разговорът вече се прекъсваше от изблици на смях. Започнаха да сравняват родните си градове, като за основа на сравнението послужиха пекарните — и постепенно в кухнята се настани атмосфера на непринуденост. Сякаш никой преди не се е осмелявал да разведри напрежението, характерно за всяко място, където са в сила повишени мерки за сигурност. И причината за това бе Джена. Да каже, че тези мъже — професионалисти в умението да сеят смърт — бяха запленени от нея, би било съвсем недостатъчно. По-скоро те се забавляваха — нещо ненормално за „Пети стерилен“. Докато светът се носеше към пъкъла в галактическа кошница, Джена печеше koláče.

В девет и четиридесет и пет обаче, след като изядоха огромно количество от сладките банички, сериозността отново се настани тук. От многобройните радиостанции се разнасяше пукот и съскане, вътрешните алармени системи и мониторите за контрол отново бяха включени. По дългия, охраняван път, водещ към имението, се зададе блиндирана кола на Държавния департамент. Очакваха я.

В десет и трийсет Хейвлок и Джена седяха в кабинета и разглеждаха документи и снимки, класифицирани по теми. Имаше шест пакета, някои от които значително по-дебели от другите: четири на масата пред Майкъл и два на масичката до дивана, на който бе седнала Джена. Бредфорд се бе престарал и единствената му грешка беше в дублирането. Изтекоха час и двайсет минути и обедното слънце запълваше прозорците, а лъчите му, пречупени от дебелите стъкла, играеха по стените. Не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на прелистваните страници.

Подходът им беше стандартен за случаи като този, когато се налагаше обработването на огромен обем разнообразна информация. Те четяха всичко бързо, концентрираха се върху общото впечатление, а не конкретните подробности, опитваха се да добият общо впечатление. Детайлите щяха да дойдат впоследствие, за да бъдат анализирани подробно. И въпреки концентрацията им редките коментари бяха неизбежни.

— Посланик Адисън Брукс и генерал Малкълм Холярд — прочете Майкъл от страница с имената на замесените — някой в неведение за това, други не — в мозайката на Парсифал. — Това са хората, на които президентът ще разчита, ако бъде принуден да разкрие публично Матиас.

— В какъв смисъл? — попита Джена.

— Те са измежду най-уважаваните хора в страната след Антон. Беркуист ще има нужда от тях.

Няколко минути по-късно Джена се обади:

— Виждам името ти тук.

— Къде?

— Включен си в календара на Матиас преди доста време.

— Преди колко?

— Преди осем… не, девет месеца. Посетил си го у дома му. Мисля, че е било, когато си се върнал за атестацията на персонала на „Кон Оп“. Тогава сме се познавали с теб отскоро.

— Но явно достатъчно дълго, за да искам да се върна в Прага колкото може по-бързо. Тези събеседвания обикновено са само една огромна загуба на време.

— Помня, веднъж ми каза, че те имат своята цел, защото оперативната работа често оказва странно въздействие върху някои хора и би трябвало те редовно да бъдат проверявани.

— Никога не съм бил един от тях. Както и да е, сигурно съм пояснил, че това се случва обикновено, а невинаги. От време на време те се натъкват на някой… каубой.

Джена сложи листа върху коленете си.

— Михаил, а не е ли възможно да се е случило тогава? По време на посещението ти при Матиас? Дали не си видял Парсифал при него?

— Антон беше нормален преди девет месеца. Парсифал не е съществувал за него.

— Ти спомена тогава, че бил изморен — „страшно изморен“ бяха думите ти. Безпокоеше се за него.

— Безпокоях се за здравето, а не за разсъдъка му.

— И все пак…

— Мислиш ли, че не съм премислил всяка минута? — прекъсна я Хейвлок. — Видяхме се в Джорджтаун, където прекарах два дни и две нощи, колкото траеше атестирането. Вечеряхме два пъти, и двата пъти сами. Не видях никого.

— Но някои хора сигурно са идвали.

— Така беше, не го оставяха на мира нито за миг, денем или нощем.

— Значи си ги видял.

— Не. Ти просто не познаваш неговия дом — той е един лабиринт от малки стаички в предната си част. Отдясно на коридора има приемна, а отляво — библиотека, през която трябва да минеш, за да влезеш в кабинета му. Това подреждане харесваше на Антон — така можеше да има посетители, които да не се виждат един с другиго. Посетителите просто се придвижваха от едната част в другата, той ги посрещаше в приемната, след това преминаваха в библиотеката и накрая разговаряха в неговата светая-светих — кабинета му.

— И ти не си бил в тези стаи?

— Не заедно с някой друг. Когато прекъсваха вечерята ни аз оставах в трапезарията в задната част на дома му. Дори използвах страничен вход за влизане и излизане и почти не съм минавал през парадната врата. Така се бяхме споразумели.

— Да, помня. Ти не искаше да ви виждат заедно.

— Е, аз бих го нарекъл по-иначе. За мене щеше да е чест, наистина чест, да ме видят с него. Но просто това нямаше да е добре и за двама ни.

— Но ако това не се е случило през онези два дни, то кога е станало? Кога си могъл да видиш Парсифал?

Майкъл я погледна безпомощно.

— Би трябвало да преровя половината си живот, а това е лудост. В неговите фантазии той ме вижда да излизам от заседание и може да става дума за класна стая, семинар или лекционна зала. И колко са били присъстващите? Петдесет, сто или хиляда? Работата над дипломата изисква време. Колко ли души вече съм забравил? Там ли се е случило — в едно от тези места? Появявал ли се е Парсифал някъде в това минало?

— Ако е така, ти едва ли си представлявал заплаха за него тогава. — Джена се наведе напред и в очите й проблесна идея. — Той е можел да ме ликвидира поне двайсет пъти, но не го е направил — повтори тя думите му. — Парсифал не се е опитал да те убие.

— Точно така.

— Тогава той може да е някой, когото познаваш отдавна.

— Но има и друга възможност. Казах, че е можел да ме ликвидира и сигурно е така, но колкото и предпазлив да е някой, винаги съществува риск, колкото и малък да е той, при убийство или при наемането на платен убиец. Може би човек не може да поеме дори незначителен риск. Може би е един от тълпата, а аз не мога да го посоча. Но ако аз знам кой е или как изглежда, ще знам и къде да го намеря. Ще знам, но това не означава, че други също биха могли да го направят, а е много вероятно това да е невъзможно за никого от тези, с които работим.

— Агентът къртица би могъл да ти даде както име, така и описание.

— Е, успешен лов, г-н помощник-секретар — въздъхна Хейвлок. — Как ми се иска да се обади! Има ли нещо друго там? — И той кимна с глава към материала относно лекаря от Мериленд.

— Още не мога да приключа с тези календари. Но в маршрутите му има нещо и то често се повтаря. Не съм сигурна, че го разбирам. Защо Шенандоа се споменава толкова често, Михаил?

Хейвлок вдигна глава от страницата, защото усети някаква струнка да се обажда дълбоко в съзнанието му.

* * *

Емъри Бредфорд се мъчеше да задържи очите си отворени. С изключение на кратките придрямвания, когато усещаше, че вече не е способен на нищо, той не беше спал вече трийсет и шест часа. А трябваше да остане буден, защото минаваше обед. Филмовите рулони и снимките щяха да пристигнат от Ню Йорк всеки момент, изпратени със самолет от една телевизионна мрежа, която бе приела невинното обяснение в замяна на един нов източник на доверена информация в Държавния департамент. Помощник-секретарят беше поръчал необходимата техника и можеше да прегледа филмите само минути след като ги получеше. И тогава щеше да знае със сигурност.

Невероятно. Артър Пиърс! Наистина ли беше Пиърс в крайна сметка? Старшият служител на Департамента към делегацията в ООН, първият помощник на посланика там, дипломатът от кариерата, чието досие беше предмет на завист от почти всички в горния ешелон на правителството, досие, което със сигурност предвещаваше скорошно повишение. С превъзходни отзиви за военната си служба, преди да дойде във Вашингтон. Ако беше останал в армията, пътят към Щаба на обединените командвания щеше да е открит пред него. Пиърс беше отишъл в Югоизточна Азия като лейтенант директно от Мичиганския университет, summa cum laude^[1], получил степен като студент със стипендията „Бенинг“. В продължение на пет различни назначения без прекъсване той се бе издигнал до майор, многократно награждаван за смелост, с безспорни качества на командир и с препоръки за по-нататъшно шлифоване на стратегическите му умения. А преди това, преди Виетнам, имаше досие, което беше пример за израстването на едно типично американско момче от фермите: ходил на черква, възпитан в организацията на скаутите, произнесъл реч от името на учениците при завършване на гимназията, завършил колеж с отличие… дори удостоен с членство в клуба „4-Н“. Както се бе изразил генерал Холярд, Артър Пиърс беше олицетворение на американската мечта. Къде тогава се криеше връзката с Москва?

А такава връзка не можеше да няма, ако се потвърдеше наличието на „димна завеса“, по израза на Хейвлок, и още повече излезеше нещо от предупреждението му: „Търси кукла. Жива или мъртва.“ Но всъщност вниманието на Бредфорд беше привлечено от първия му съвет: Не търсете някой липсващ, потърсете такъв, който не е бил на мястото си, не е бил там, където е трябвало да бъде.

Той беше започнал рутинна проверка — твърде рутинна, защото идеята му се стори малко вероятна — на препоръките и постовете на членовете на американската делегация, участваща в заседанията на Съвета за сигурност през седмицата на събитията в Коста Брава. Тук влизаха и тайните вътрешни дискусии в рамките на делегацията, обобщено предадени от един аташе на име Карпентър. Той бе подчинен на Пиърс, който от своя страна е бил втори по ранг след посланика и името му бе измежду често споменаваните: съветите му бяха стегнати, задълбочени и характерни само за него. И тук именно Бредфорд се натъкна на някакво съкращение в скоби в стенограмата от четвъртък: „(Пр./Ф.К)“.

Тази бележка бе в края на обширна и недвусмислена препоръка, представена на посланика от Пиърс. Бредфорд не й обърна внимание по-рано, може би поради ненужно усложнената дипломатическа фразеология, но преди няколко часа погледът му остана прикован върху нея. „(Пр./Ф.К)“: Предадено от Франклин Карпентър. В превод: Предадена не от старшия съветник на посланика, Артър Пиърс, чиито думи се съдържаха в нея, а от някой подчинен. Което означаваше: Пиърс не е бил там, не е бил, където се е предполагало, че е.

Бредфорд анализира всеки следващ ред в отчета на делегацията. Откри поставени в скоби още две съкращения Ф. К., отнасящи се до четвъртъка, както и още три за следващия ден, петък. Петък. След това си спомни очевидното и се върна на началото на седмицата. Ставаше дума за края на годината; операцията при Коста Брава беше проведена през нощта на четвърти януари: неделя. През почивните дни.

В сряда не е имало заседание на Съвета за сигурност, защото повечето делегации, чиито членове все още си говореха, бяха дали дипломатически приеми по случай Нова година. В четвъртък — първия ден на новата година, сякаш за да покаже пред света, че ООН има желание да го поздрави по сериозен начин, Съветът беше подновил заседанията си, както и в петък, но не в събота и неделя.

Следователно, ако Артър Пиърс не е бил там, където се е предполагало, че е, и ако е инструктирал свой помощник да изкаже мнението му, той е могъл да напусне страната в четвъртък вечерта, разполагайки по този начин с пет дни за Коста Брава. Ако, ако… ако. Двусмисленост?

В този момент Бредфорд се беше обадил на Хейвлок, който му каза какво да търси по-нататък. Куклата.

Късният час, разбира се, нямаше значение. Бредфорд събуди телефонния оператор от нощната смяна и му нареди да се свърже с Франклин Карпентър, където и да се намира. Осем минути по-късно операторът се обади. Франклин Карпентър е напуснал Държавния департамент преди четири месеца. На телефонния номер от кадровото му досие никой не се е обаждал и се оказало, че телефонният пост е закрит. Тогава Бредфорд даде името на единствения друг член, регистриран като присъстващ в американската делегация на заседанието на Съвета за сигурност онзи четвъртък — аташе с нисък ранг, който без съмнение все още се намираше в Ню Йорк.

Операторът позвъни отново в пет и петнайсет сутринта, а на линията бе аташето към ООН.

— Обажда се помощник държавният секретар Бредфорд…

Първоначалната реакция на мъжа беше изумление, примесено със сънливост и страх. Бредфорд трябваше да говори няколко минути, за да го успокои, опитвайки се да го върне към онези дни преди почти четири месеца.

— Можете ли да си ги припомните?

— Мисля, че мога донякъде, разбира се.

— Направи ли ви впечатление нещо необичайно към края на седмицата?

— Не се сещам за нищо, сър.

— Американската група за тези заседания — интересуват ме главно дните четвъртък и петък — се е състояла от посланика, старшия съветник на Държавния департамент Артър Пиърс, вас самия и един мъж на име Карпентър, така ли е?

— Бих разменил реда на последните двама. Аз бях най-младшият служител тогава.

— И четиримата ли присъствахте всеки ден?

— Ами… мисля, че да. Трудно ми е сега да си припомня с подробности дни отпреди четири месеца. Но филмовите материали за новините могат да дадат отговора на този въпрос.

— Четвъртъкът беше първият ден на годината, това не може ли да ви помогне?

Аташето се замисли, преди да отговори. Но когато го направи, Бредфорд затвори очи.

— Да — каза той. — Сега вече си спомням. Може и да съм бил регистриран в състава, но не бях там. Бялата Светкавица… извинете ме, сър, съжалявам.

— Знам кого имате предвид. И какво точно е направил помощник-секретарят Пиърс?

— Той ми нареди да излетя за Вашингтон, за да напиша анализ на общото състояние в Близкия изток. Прекарах почти целия уикенд върху него. И след това, представете си, изобщо не го използва. Мисля, че и до днес не го е използвал.

— Имам един последен въпрос — каза спокойно Бредфорд, опитвайки се да овладее гласа си: — Какво точно означава, когато препоръките на някой от екипа се представят на посланика от някой друг по време на заседанието?

— Този въпрос е лесен. Старшите съветници се опитват да предугадят предложенията на противната страна и да разработят стратегия или направят контрапредложения за тяхното блокиране. И в случай че някой от старшите съветници отсъства от залата, когато бъде направено неприемливо предложение, неговата разработка е на разположение на посланика.

— Не крие ли това някакви опасности? Не би ли могъл някой просто да напише нещо и да го представи като официален материал на друг член?

— О, нещата не стоят точно така. Тези препоръки не се подмятат насам-натам. Присъствието в момента е задължително. Предположете например че посланикът одобри някакъв аргумент, реши да го използва, но го контрират с нещо, на което не може да отреагира. Той би искал отговорното лице да влезе на заседанието, за да го измъкне от неприятната ситуация.

— Помощник-секретар Пиърс е оставил няколко препоръки, както ги нарекохте, за заседанията в четвъртък и петък.

— Това е нормално. Той прекарва колкото в залата, толкова и извън нея. Трябва да призная, че е страхотен в дипломатическото фоайе. Прекарва голяма част от времето си там, уговаряйки дявол знае кого, но го прави успешно. Мисля, че е много ефективен там; искам да кажа, че е много впечатляващ. Даже и Съветите го харесват.

Разбира се, г-н аташе. И то го харесват толкова много, че спорните предложения могат да бъдат избегнати по предварителна договореност, си каза Бредфорд.

— Помня, че ви обещах, че това беше последният въпрос, но мога ли да задам още един?

— Няма да възразя, сър.

— Какво се случи с Карпентър?

— О, и аз страшно бих искал да знам. Бих искал да го намеря. Мисля, че той направо рухна.

— Какво значи това?

— Съпругата и децата му загинаха при автомобилна злополука няколко дни преди Коледа. Как бихте приели три ковчега пред коледната елха с неразопаковани подаръци?

— Страшно съжалявам!

— Но той прояви голяма твърдост и се върна на работа скоро след това. Е, разбира се, всички ние се съгласихме, че това е най-добре за него. Да е с хора, които не са безразлични към него, а не сам.

— Мога ли да предположа, че помощник-секретарят Пиърс е бил съпричастен на това настроение?

— Да, сър. Той беше човекът, който го убеди да се върне на работа.

— Разбирам.

— Но една сутрин той просто не се появи. На следващия ден получихме телеграма — подаваше оставка, която влизаше в действие незабавно.

— Малко необичайно, дори не съвсем редно, струва ми се?

— След онова, което преживя, не мисля, че някой се е вълнувал за формалната страна на нещата.

— И помощник-секретарят отново се съгласи?

— Да, сър. Всъщност той сам предложи да оставим нещата така, защото Карпентър просто изчезна. Надявам се, че е добре.

Мъртъв е, г-н аташе. Куклата е мъртва.

Бредфорд продължи да работи след разговора. Слънцето изгря, а очите започнаха да го болят от напрежението. Съсредоточи се върху времедиаграмите за нощта, когато бе предадена паролата „Двусмисленост“ и когато заповедта, с която Хейвлок се обявяваше за „неспасяем“, бе изпратена в Рим. Анализът им разкри онова, което очакваше да намери: Артър Пиърс не е бил в Ню Йорк, а във Вашингтон — в кабинета си на петия етаж и, естествено, се е регистрирал на излизане малко след пет часа вечерта, заедно с неколцина други служители. Колко просто трябва да е било да излезе с тълпата, да се подпише в присъствената книга и веднага да се върне обратно. Сигурно е останал там през цялата нощ, а на сутринта се е подписал отново на влизане, окончателно маскирайки следите си. Точно както той — помощник-секретарят Емъри Бредфорд — можеше да постъпи тази сутрин.

След това се върна на военната му кариера — безпрецедентно досие, после на служебното досие в Държавния департамент — цял поменик от постижения, и завърши с ранните му години, описанието, на които се четеше като официално документирана възхвала на Джек Армстронг, момчето — олицетворение на цяла Америка. Къде, за Бога, се криеше връзката с Москва?

В осем часа разбра, че повече не може да се съсредоточава и се отпусна в креслото, за да дремне. В осем и трийсет и пет го разбуди шумът зад вратата на кабинета му. В Държавния департамент започваше нов ден. Някой там, навън, правеше кафе, наливаше го по чашите, друг проверяваше кабинетите, пристигащите секретарки съставяха разписанията за деня на своите шефове, които скоро щяха да се появят в колосаните си ризи. Една нова, неписана, но приета от всички мода бе възприета от всички в Департамента: накъдрената коса, крещящите вратовръзки и рошавите бради бяха негласно забранени. Той стана и излезе от кабинета си, за да поздрави секретарката — жена на средна възраст, която остана изненадана от външния му вид. В същото време разбра какво впечатление прави: без вратовръзка, по риза с къси ръкави, с тъмни кръгове около очите, разрошена коса и набола брада.

Помоли за кафе и тръгна към мъжката тоалетна, за да се измие и пооправи, доколкото може. И докато минаваше през големия офис, покрай бюра, секретарки и пристигащи на работа служители, той усещаше погледите им върху себе си. „Само да знаехте“, каза си той наум.

Около десет часа, помнейки за предупреждението на Хейвлок, той излезе до кабината на телефонен автомат и разпореди да му бъдат изпратени кино и фотоматериалите от Ню Йорк. След това потисна изкушението да се обади на Президента. Не позвъни на никого.

Сега поглеждаше нетърпеливо часовника си. Беше дванайсет и двайсет и пет — само три минути след като го бе погледнал предишния път. Совалката излиташе на кръгъл час от Ню Йорк, но с кой ли полет щяха да му изпратят материалите?

Мислите му прекъсна леко почукване на вратата и той усети как сърцето му забива ускорено.

— Влезте!

Беше секретарката му, която го погледна, както го поглеждаше всяка сутрин: със загриженост в дълбоките си очи.

— Излизам на обяд, о’кей?

— Разбира се, Лиз.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря.

Жената се поколеба за миг на прага на вратата и след кратка пауза запита:

— Добре ли сте, мистър Бредфорд?

— Разбира се, чудесно.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Не се безпокой за мен и отивай да обядваш — каза й и направи неуспешен опит да се усмихне.

— В такъв случай ще се видим по-късно.

Само да знаеше, помисли си той.

В този миг иззвъня телефонът. Беше службата за сигурност на етажа, която му съобщи, че е пристигнала ненадписана пратка за него от Ню Йорк.

— Подпишете се за нея и ми я изпратете с охрана, ако обичате.

Седем минути по-късно беше поставил касетата във видеото и на екрана на телевизора му се появи залата, в която се провеждаха заседанията на Съвета за сигурност при ООН. В долния край на картината мигаше дата: Вторник, 30 декември, 2:56 следобед. Поводът за заседанието бе обръщение на посланика на Саудитска Арабия. Няколко минути след началото на речта му камерата се насочи за панорамна снимка, за да се види реакцията: първо, израелската делегация, после египетската, последвана от американската. Бредфорд натисна бутона „Пауза“ на дистанционното и внимателно разгледа кадъра. И четиримата представители бяха на местата си — посланикът и старшият му съветник Артър Пиърс на преден план, а малко зад тях — още двама мъже. Нямаше никакъв смисъл да се наблюдава или изслушва по-нататък станалото във вторник, 30 декември; Бредфорд пусна картината да върви, взе дистанционното в ръка и натисна бутона за бързо превъртане напред. Образите по екрана се замятаха. След малко отпусна бутона — саудитският представител си беше все там. Беше готов да превърти отново напред, но обективът на камерата се премести и той отново видя американската делегация. Артър Пиърс го нямаше.

Бредфорд върна назад лентата, спирайки на няколко места и накрая намери онова, което търсеше и което знаеше, че ще открие. Служител на Държавния департамент не напуска мястото си по време на приятелска реч, без да предложи поне някакво обяснение. И той видя момента. Пиърс погледна часовника си в мига, когато се надигаше, после се наведе към ухото на посланика и нещо прошепна, след това повтори процедурата с мъжа зад него — очевидно бе младшият аташе, който кимна. По уредбата се разнесе женски глас: „Беше ни съобщено, че има телефонно обаждане до американската делегация, може би от самия държавен секретар, който вероятно ще пожелае да регистрира своя коментар на достойното за похвала обръщение на Ибн Кашани.“

Бредфорд натисна отново бутона за бързо превъртане напред, после пак и пак. Обръщението свърши, много делегации се изправиха за овации. Артър Пиърс не се беше върнал.

Четвъртък, 1 януари, 10:43 сутринта. Новогодишни поздравления от председателя на Съвета за сигурност. Пиърс не е сред американската делегация. На неговото място седи някакъв мъж — най-вероятно Франклин Карпентър — който по-рано седеше зад посланика, сега той е до него и държи в ръцете си някакви документи.

Петък, 2 януари, 4:10 следобед. Провокационна реч от представителя на Северна Корея, която налага използването на слушалките за превода. Пиърс не е сред членовете на делегацията.

Понеделник, 5 януари, 11:43 сутринта. Пиърс отсъства.

Понеделник, 5 януари, 2:16 следобед. Пиърс отсъства.

Понеделник, 5 януари, 4:45 следобед. Пиърс е на стола си и клати глава отрицателно в отговор на коментара на посланика по повод изявлението на делегата от Йемен.

Бредфорд изключи видеото и погледна плика със снимки от новогодишните приеми. Нямаше нужда от тях — той знаеше, че помощник-секретарят на американската делегация няма да се появи на нито една.

Защото по това време се е намирал в Коста Брава.

Имаше още една проверка, но с компютрите тя щеше да отнеме по-малко от минута. Бредфорд се пресегна към телефона, поиска да го свържат с транспортния отдел, направи заявката си и зачака, като разтърка очи и усети, че дишането му е учестено. Четиридесет и пет секунди по-късно получи отговора: „Във вторник, тридесети декември, е имало пет полета от Ню Йорк за Мадрид: в десет часа, в дванайсет, в един и петнайсет, в два и трийсет и в пет и десет… В понеделник, пети януари, е имало четири полета от Барселона през Мадрид, започвайки в седем и трийсет сутринта, кацане летище «Кенеди» в дванайсет двайсет и една източно време; в девет и петнайсет сутринта, кацане «Кенеди» в три, нула, нула източно време…“

— Благодаря — прекъсна потока информация Бредфорд. — Научих каквото ми трябва.

Наистина беше научил. Пиърс беше взел полета във вторник пет и десет следобед за Мадрид и се беше върнал с полета в понеделник девет и петнайсет от Барселона, което му бе дало възможност да се появи в ООН малко преди 4:45 източно време. Някъде из списъците на пасажерите щеше да се открие пътник, чието име по никакъв начин не би могло да бъде свързано с това на помощник-секретаря на делегацията.

Бредфорд се завъртя в стола си, пое въздух дълбоко и погледна през големия прозорец върховете на дърветата долу по улиците на Вашингтон. Беше време да излезе на една от тези улици и да намери нова телефонна кабина. Хейвлок трябваше да знае. Той стана и заобиколи бюрото си, упътвайки се към сакото и палтото си, които небрежно бяха преметнати през облегалката на един стол до стената.

Вратата се отвори, без да се почука, и помощник държавният секретар замря. Всичките му мускули се парализираха. Там, на прага, затваряйки вратата и облягайки се на рамката, стоеше още един помощник държавен секретар с бял кичур в тъмната си коса. Беше Пиърс. Стоеше вдървен, с неподвижен студен поглед, малко изморен и с равен глас, който каза:

— Изглеждаш изтощен, Емъри. Освен това нямаш опит. Изтощението и липсата на опит са опасна комбинация — в съчетание те водят до грешки. Защото, когато задаваш въпроси на подчинените, би следвало да помниш, че е необходимо да се запази тайната. Онзи младеж, който зае мястото на Карпентър, беше много възбуден тази сутрин.

— Ти си убил Карпентър — прошепна Бредфорд, възвръщайки гласа си. — Той не е подавал оставка, а ти си го убил.

— Той изживяваше голяма емоционална драма.

— О, Господи… Жена му и децата му, ти си направил и това, нали?

— Човек трябва да планира, да създава ситуации, да прави другите зависими от него. Мисля, че и ти би приел това, нали? Ти никога не си се замислял за тези неща! А колко души си убил сам ти? Преди тържествата по случай смяната на възгледите, искам да кажа. Аз бях там, Емъри. Видях какво направи.

— Но ако си бил там…

— Ненавиждах всеки миг. Бях побъркан от похабяването на човешки живот, от жертвите… и на двете страни. А също и от лъжите. Вечно лъжи — идващи от Сайгон или Вашингтон. Това беше просто една касапница за деца — нашите и техните.

— Защо точно ти? Не намерих нищо, което да го обясни. Защо ти?

— Защото това беше моята задача. Ние сме от двете страни на барикадата, Емъри, и аз вярвам в моята кауза много повече, отколкото ти в твоята. Това е разбираемо: ти знаеш как стоят нещата тук и не можеш да направиш нищо. А аз мога и ще го направя. Този свят може да тръгне по по-добър път от вашия. И ние ще се погрижим за това.

— Как? Като го вдигнете във въздуха? Като ни въвлечете в ядрена война, каквато никога не трябваше да има?

Пиърс стоеше неподвижен, с поглед, забит в очите на Бредфорд.

— Значи е вярно — каза той тихо. — Те са го постигнали.

— И ти не знаеше това… О, Боже мой!

— Не се самообвинявай, и без това бяхме близко. Казаха ни — на мен ми казаха — че той е полудял, че разработва стратегия, толкова неприемлива, че светът ще почувства отвращение, а на Съединените щати никой повече няма да повярва. Когато работата приключи и документите попаднат в ръцете ни, ще разполагаме със средството да диктуваме или да унищожим, а решението кое да е ще бъде наше. Но и в двата случая това ще е краят на вашата система и тя ще бъде изтрита от лицето на земята, която опустошихте.

— Ти грешиш… ти си толкова заблуден — прошепна Бредфорд. — Велики грешки — да! Лоша преценка — да!… Но ние имаме доблестта да погледнем нещата в очите. В крайна сметка ние винаги се обръщаме с лице към нашите дела.

— Само когато ви разобличат. Защото вие не притежавате смелостта да допуснете провала, а без това не може да се спечели.

— И ти мислиш, че потисничеството е отговорът? — изрева Бредфорд. — Мислиш, че ако запушите устата на хората, те няма да бъдат чути?

— Няма да бъдат чути, от когото трябва — това е практическият отговор. Вие никога не сте ни разбирали. Вие четяхте книгите ни, но не схващахте техния смисъл — харесваше ви да пренебрегвате спецификата. Маркс го е казал, Ленин го потвърди — но вие не слушахте. Нашата система е в постоянен преход и трябва да мине през няколко фази, докато стигне състоянието, когато промените повече не са необходими. И един ден ние ще постигнем нашата свобода, но тя няма да е като вашата. Няма да е толкова куха.

— Та вас ви хранят с лъжичка! Нямало да има промяна! Хората трябва да се променят. Всеки ден! Според времето, според раждаемостта, според смъртността… според нуждите! Не можете да ги превърнете в автомати, те няма да го допуснат! Това е, което вие не можете да разберете. Вие сте тези, които се боят от провала. И не допускате никой да спори с вас!

— Няма да допуснем да спорят с нас тези, които са готови да затрият повече от шейсет години надежда и прогрес. Нашите велики учени, лекари, инженери… родителите им в по-голямата си част даже не можеха да четат.

— И вие научихте децата си да четат, а после забранихте книгите!

— Мислех, че си по-добър, отколкото се оказа. — Пиърс направи няколко крачки към вътрешността на стаята. — Не можахте да го намерите, нали? Той създаде ядрените си чернови и после се скри. И не знаете нито на кого друг ги е показал, нито дали вече не ги е продал някому. И сега сте в паника.

— И ти не можеш да го намериш. Ти сам го изгуби.

— Но ние знаем кой е той. Изучихме навиците му, нуждите му, таланта му. Както всички изключителни мъже, той мисли по сложен начин, но е предсказуем. Ще го намерим. Ние знаем какво да търсим, за разлика от вас.

— В такъв случай той ви е предал.

— О, това е само временно състояние на нещата. Неговият спор е с бюрокрацията и с лишените от всякакво въображение началници, но не с целите, които стоят пред страната. Когато дойде при мене, аз можех да го задържа, но реших да не го правя, защото онова, което ми предложи, имаше много висока цена. Разбираш ли, той вярва в нас, а не във вас — определено не във вас, никога не във вас. Дядо му е бил крепостен селянин на княз Волошин. Бил е обесен от този велик благородник, защото е откраднал глиган през зимата, за да нахрани семейството си. Той няма да се обърне срещу нас.

— Кои сте вие? Москва не ви признава, поне това научихме благодарение на Коста Брава. КГБ не е имало нищо общо с Коста Брава — тази операция никога не е била санкционирана.

— Не от някого, с когото имате връзка. Те са стари и уморени, склонни са на компромиси. Загубиха от погледа си нашите перспективи… ако щеш, съдбата ни. Но не и ние — Пиърс погледна телевизионния монитор и видеокасетофона до него, а след това касетата на бюрото на Бредфорд. — Филмовият архив на телевизионна компания? Записи, които впоследствие могат да се използват за решаване на спорни въпроси… или да се разследва нечия смърт. Много добре, Емъри. — Агентът вдигна поглед. — Или можем да добавим още нещо — да се установи нечие изчезване. Да, те биха могли, за разлика от онова недоразумение, наричано посланик. Той щеше да провери записките си, щеше да види, че съм му дал най-добрите аргументи за онези сесии и щеше да се закълне, че съм бил там. Може да ти се стори забавно, но често съм говорил с истинските ми съюзници там, във фоайетата, и съм им казвал да я карат по-леко с него, да му позволяват да се наложи в някоя дреболия. Той ми беше като дар от небето.

— Не ми е забавно.

Пиърс се приближи до Бредфорд и застана директно срещу него.

— Хавличек се върна, нали?

— Кой?

— Предпочитаме истинското му име. Михаил Хавличек, син на Вацлав, враг на държавата, кръстен на чичо си от Ровно — от другата страна на Карпатите. Нали знаеш, Михаил е руско име. Не е чешко. От друга страна, вероятно не знаеш това — вие обръщате толкова малко внимание на произхода. При малко по-различни обстоятелства той би могъл да стои на моето място. Той е талантлив и съжалявам, че е толкова объркан. Тука е, нали?

— Не знам за какво говориш.

— Хайде, хайде, Емъри. Онази възмутителна история, излязла във вестниците, това толкова неловко извършено хвърляне на пепел в очите от страна на Департамента като реакция на убийството в Морнингсайд Хайтс. Онзи стар евреин е знаел нещо, нали? А патологическият убиец Хавличек му пръснал главата, за да разбере какво е то. И после вие го прикривате, защото той е разбрал за вас, а без съмнение е намерил и момичето в добавка. Сега вече имате нужда от него, иначе с вас е свършено. Споразумели сте се, без съмнение. Казали сте му истината, не сте имали друг избор. И всичко отново се връща на Коста Брава, нали?

— Ти се връщаш на Коста Брава!

— Разбира се. Ние бяхме на прага на пълното компрометиране на един от най-влиятелните хора на Запада. Искахме само да сме сигурни, че всичко ще стане както трябва. Вие не можете да го направите. Ние можем.

— Но не знаете защо. Още не знаете защо!

— Това е без значение, не разбираш ли? Той постепенно полудяваше. Вие, с вашите очаквания на необикновеното, го тласкахте нататък. А той беше един надарен човек, който вършеше работа за двайсетима. Това е грузинският синдром, Емъри. Сталин бърбореше несвързано като идиот, когато го убиха. Всичко, което трябваше да направим по отношение на Матиас, бе да подхранваме фантазиите му, да отстъпваме пред всяка негова прищявка, да проявяваме разбиране към неговите тревоги, да споделяме подозренията му… да окуражаваме лудостта му. Защото неговата лудост компрометира тази страна като луда.

— Сега вече няма компромиси. Единствено анихилацията. Унищожението.

Пиърс бавно кимна с глава.

— Това е рискът, разбира се, но човек не бива да се страхува от провал.

— Така може да говори само луд!

— Изобщо не е така. Става дума за вашето унищожение, за вашата анихилация. Съдът на световното обществено мнение, към който толкова често се обръщате, хленчейки, ще се погрижи за това. А точно в този момент единственото, което има значение, е да се открие човекът, съумял да насочи Антон Матиас по пътеката на собственото му разпадане, защото на нас ни трябват онези документи. Не се безпокой за Хавличек, вие смятахте да го обявите за „неспасяем“, не ние.

— Но вие го направихте! Ти го направи! Ти го направи неспасяем.

— В онзи момент екзекутирането му беше правилното решение. Сега вече не е. Сега той ще ни помогне. Аз не се шегувах преди малко: той е един от най-талантливите агенти, които някога сте имали, той е завършен ловец. С неговия опит и с онова, което ние знаем, ние ще намерим човека, поставил това правителство на колене.

— Аз казах на другите кой си ти! — прошепна Бредфорд — те знаят какъв си!

— В такъв случай щях да бъда прехванат на летището особено на летището — а това не стана. А ти нищо не си казал, защото допреди няколко минути не си знаел. Аз съм твърде значителна фигура, за да се хвърлят върху мен подозрения от такъв като тебе. Ти направи много грешки, повече няма да можеш. Този град не те харесва, г-н помощник-секретар.

— Хейвлок ще те убие в мига, когато те види.

— Не се съмнявам, че би го направил, ако ни види, но това си е негов проблем, нали така? Ние познаваме Хавличек, а не той нас, или конкретно мен. И това го поставя в по-неизгодна ситуация. Ще го наблюдаваме, това е единственото, което трябва да се направи.

— Никога няма да го откриете! — Бредфорд се хвърли наляво, но беше блокиран от Пиърс, който го блъсна към стената.

— Недей, Емъри. Ти си изморен и много слаб. Преди да надигнеш глас и ще умреш. Казваш, не можем да го открием. Е, колко „стерилни“ дома има? От „Първи стерилен“ до „Седемнайсети“. А и кой ще се осмели да не ми каже — на мен, човек, имащ отношение към толкова много бягства на дипломати. Веднага ще науча кои са свободни. Та аз лично съм довел толкова ценни бежанци — или поне така мислят. — Пиърс направи няколко крачки и отново се озова пред Бредфорд: — Не, не умирай. Кажи ми. Къде се намира този унищожителен документ? Предполагам, че е фотокопие. Защото оригиналът виси над главите ви като атомен меч на една безкрайно тънка нишка.

— Там, където никога няма да го намериш.

— Вярвам ти — каза пътешественикът. — Но ти би могъл.

— Невъзможно е… дори да бях пожелал.

— За нещастие, вярвам и на това.

Чу се остър звук в мига, когато Пиърс изхвърли дясната си ръка, хвана голата ръка на Бредфорд и заби дланта си в нея. Едновременно с това движение агентът натисна лявата си ръка върху устата на Бредфорд и изви тялото на помощник-секретаря настрани. След секунда очите на Бредфорд се разшириха и след малко се затвориха, а от гърлото му се разнесоха приглушени задавени звуци. Той се отпусна на пода, а Пиърс изтегли скритата в дланта си игла. После изтича до бюрото и взе касетата със записа. Под нея имаше бележка, написана на служебна бланка. Той протегна ръка за слушалката на телефона, натисна бутона за външна линия и набра номера:

— Федерално бюро за разследване, Ню Йорк — отговори някакъв глас.

— Отделът за вътрешна сигурност, моля. Агент Ейбрамс.

— Ейбрамс — чу се мъжки глас няколко секунди по-късно.

— Пътуването мина успешно, надявам се?

— Полетът мина гладко — чу се отговорът. — Давай нататък.

— Има един служител в телевизионна компания — продължи Пиърс, четейки от бланката — някой си Р. Б. Денинг в отдел „Новини“ на „Транс Американ“. Той е доставил погрешно архивен запис в Държавния департамент на един неуравновесен човек на име Бредфорд, чиито мотиви са в ущърб на интересите на правителството на Съединените щати. Лентата е унищожена от Бредфорд в пристъп на ярост, но за доброто на отдел „Новини“, всъщност и на цялата компания, е добре официално да се посъветва Данинг да не казва нищо. Държавният департамент счита за наложително да се ограничи разпространението на притеснителната информация и така нататък и така нататък. Считай това за много зелена светлина.

— Ще се свържа с него веднага, дори ако е на второто си мартини.

— Може да добавиш, че Департаментът ще преразгледа контактите си с „Транс Ам“ за в бъдеще, ако те продължават да предоставят материали на компанията, без да съгласуват заявителя по съответните канали. Обаче, ако всички сътрудничат за благото на компанията…

— Картината е ясна — прекъсна го поменятчикът от Ню Йорк. — Веднага се захващам.

Пиърс остави слушалката, отиде до телевизионния монитор и внимателно го избута обратно до стената. Щеше да отнесе видеото в друг офис. Лентата нямаше да се намери, нито щеше да има начин, по който да се открие откъде е дошла.

* * *

Не се разнесе продължителен, агонизиращ писък, нито вик на протест срещу боговете или смъртните. Чу се само звукът на строшено стъкло, когато през огромния прозорец на седмия етаж на Държавния департамент излетя едно тяло и полетя към земята.

Онези, които го бяха видели тази сутрин, си казаха, че това е начинът, по който е трябвало да си отиде — в един момент на умопомрачение, на абсолютно отчаяние, на желание нещата да приключат, на нежелание да мисли повече. Напрежението беше стигнало пределната си точка — той така и не беше се възстановил след онези дни на търсене на душата си през шейсетте години, всички знаеха това. Беше човек, чието време е дошло и си е отишло, а той така и не разбра ролята, която е играл при неговото идване и заминаване. Същественото му се беше изплъзнало: накрая той остана само един глас от сенките, един глас, обезпокоителен за мнозина, но игнориран от много други, защото той не можеше да направи нищо.

Пресата излезе с големи заглавия във вечерните си издания, некролозите бяха от съчувствени до хладни, в зависимост от тона на редакционната статия. Но нито един некролог не беше много дълъг, защото малцина се развълнуваха от събитието. Човешката непоследователност бе несъвместима с онзи най-желан политически грях: промяната поради новите обстоятелства. Да се промениш, значи да си слаб. Ние искаме или Исус, или каубоя с твърдата челюст! Кой, по дяволите, може да бъде и двамата?

Помощник държавният секретар Емъри Бредфорд, който от заклет ястреб се бе превърнал в състрадателен гълъб, беше мъртъв. Сам беше отнел живота си, разбира се.

А на масичката под телевизионния монитор не се намери никакъв видеокасетофон. Оказа се, че е бил занесен не където трябва — един служител от третия етаж потвърди оригиналната си заявка. Мониторът беше избутан обратно в ъгъла. Очевидно останал неизползван.