Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (28)

28

Наричаха го „Стерилен дом 5“ — или накратко „Пети стерилен“ — и се намираше на десетина мили южно от Александрия в областта Феърфакс. Имот за разплод на коне в миналото, по-късно той бе закупен от възрастно, очевидно богато семейство пенсионери, които всъщност купуваха от името на правителството. Възрастната двойка бяха „подходящи“ собственици, защото бяха прекарали живота си като дипломати, бяха служили в различни посолства, бяха се представяли като какви ли не, но в действителност бяха двама от най-изтъкнатите криптоаналитици в разузнаването на Съединените щати. Прикритието бе просто — той бе банкер в инвестиционното дело, живял в Европа в продължение на десетилетия. Това, от една страна, бе напълно достатъчно за разпръснатите из околността охолно живеещи съседи, а, от друга, обясняваше често появяващите се лимузини, които се отклоняваха от магистралата по дългия половин миля път до имението. Когато обаче пристигнеше гост, „собствениците“ рядко се появяваха — освен ако това не бе предварително уговорено — защото апартаментите им се намираха в северното крило — една цяла отделна част на къщата, с отделен вход и собствени сервизни помещения.

„Пети стерилен“ на практика предоставяше една друга форма на временно пребиваване, обслужвайки клиенти, които можеха да предложат много повече на правителството на Съединените щати, отколкото прокудените изгнаници в Мейсън Фолс, Пенсилвания. През годините оттук бяха минали много високопоставени бежанци, които оставаха, за да бъдат подложени на подробен разпит. Учени, дипломати, разузнавачи, военни — по едно или друго време бяха живели тук. „Пети стерилен“ бе запазен за хора, които Вашингтон смяташе за жизненоважни за непосредствените интереси на страната в определени кризисни моменти. Хейвлок и Джена Карас пристигнаха в правителствена кола без номера в четири и двайсет следобед. Помощник държавният секретар Емъри Бредфорд ги очакваше.

Взаимните обвинения бяха кратки — беше излишно да се обсъждат минали грешки. Бредфорд бе говорил с президента, от когото разбрал, че „край масата ще има още два стола“. В „Пети стерилен“ обаче те седнаха в кабинета на собственика — малка стая, обзаведена като за високопоставен провинциалист: диван и кресла с дебела тапицерия, кожа, бронз и скъпо дърво в хармонични съчетания, окачени по стените сувенири, които не казваха нищо съществено. Зад дивана имаше масивна чамова маса, на която беше поставен сребърен поднос с чаши, кофичка за лед и бутилки. Хейвлок и Джена си наляха питиета, Бредфорд се въздържа.

— Какво разказахте на мис Карас? — попита помощник-секретарят.

— Всичко, което научих на остров Пуул.

— Трудно ми е да кажа нещо… трудно ми е даже да мисля — отбеляза Джена. — Предполагам, че най-точно бих могла да изразя чувствата си като смес от страхопочитание и ужас едновременно.

— Добра комбинация — съгласи се Бредфорд.

— Това, което искам от вас — обърна се Хейвлок към Бредфорд, като заобиколи дивана с чаша в ръка и седна до Джена — е всичко, с което разполагате, имената на всички, без значение доколко са замесени, още от самото начало. Не ме интересува колко време може да отнеме това. Можем да останем тук цялата нощ. И докато го правите, ще ви задавам въпроси, ще си водя бележки, а когато свършите, ще ви дам списък на нещата, които искам.

Само след четири минути Майкъл зададе първия си въпрос:

— Маккензи? ЦРУ? Черните операции. Един от най-добрите хора на Ленгли.

— Беше ми казано, че е най-добрият — вметна Бредфорд.

— Значи сценарият в Коста Брава е негова разработка?

— Да.

— И той е бил вторият наблюдател — онзи, който е донесъл окървавените дрехи за съдебномедицинска експертиза?

— Точно смятах да…

— Кажете ми — прекъсна го Хейвлок — той ли е починалият от сърдечен удар… край Чесапийк?

— Да, в яхтата си.

— Разследвани ли са обстоятелствата? Направена ли е аутопсия?

— Направена е, макар разследването да бе само неофициално.

— Какво означава това?

— Когато става дума за човек като него, най-добре е да не се дава повод за слухове. Лекарят прояви готовност да сътрудничи и се съгласи на подробен разпит — това е един много изтъкнат медик. Рентгеновите снимки бяха анализирани както от него, така и от нашите хора. Заключението беше единодушно: масивен кръвоизлив на аортата — Бредфорд понижи глас: — Това бе и първата ни мисъл, след като научихме новината. Мисля, че не пропуснахме нищо.

— Благодаря — каза Хейвлок и си отбеляза нещо в бележника. — Продължете.

Джена остави чашата си на масичката.

— Той ли беше придружителят ви във фоайето на хотела в Барселона?

— Да, операцията е негова.

— Този човек беше много ядосан. В очите му личеше по-скоро гняв, отколкото загриженост.

— Това е естествено за хора с неговата професия.

— Той изкърти вратата ми с пистолет в ръка.

— Беше обезпокоен, всъщност и двамата се безпокояхме. Мис Карас, само да бяхте слязла или поне да бяхте останала в стаята си…

— Моля ви, продължете нататък — прекъсна ги Майкъл. Помощник-секретарят продължи, а Хейвлок и Джена слушаха внимателно, прекъсваха го с въпроси, за да изяснят някои подробности. Час по-късно Бредфорд вече беше наясно, че Джена Карас е достоен партньор със значителен опит. Тя задаваше почти толкова въпроси, колкото и Майкъл, често, за да уточни неща, които разкриваха възможности, останали незабелязани в предишните дискусии.

Бредфорд стигна в разказа си до нощта, когато бяха убити тримата стратези и когато анонимното лице, използвало паролата „Двусмисленост“, бе позвънило в Рим, за да обяви Хейвлок за „неспасяем“. Помощник държавният секретар описа подробно проверките, които бе направил на персонала в отдел L на петия етаж за интересуващия ги интервал от време. Никой според него не би могъл да бъде „Двусмисленост“.

— Защото заседанията и оперативките, проведени там, е трябвало да бъдат… как беше думата? — Джена погледна към Майкъл. — Potvrdit?

— Потвърдени — помогна й Хейвлок, който я наблюдаваше. — Регистрирани в официалните дневници.

— Да, официалните — тя отново се обърна към Бредфорд: — По тези съображения ли изключихте лицата от списъка на заподозрените?

— Никой не е излизал от заседание за по-дълго време, за да се свърже с Рим по кодирания канал.

— Извинете ме — продължи Джена — но изключвате ли възможността „Двусмисленост“ да има помощници? Лица, които биха излъгали заради него?

— Не бих искал да мисля за такава възможност — въздъхна помощник-секретарят. — Но ако се отчете разнообразието на хора там, аз наистина мисля, че това е математически невъзможно. Познавам доста от тези хора, познавам ги от години, а някои от тях познавам вече две десетилетия.

— И все пак…

— Поменятчики? — попита Хейвлок, гледайки Джена.

— Proč ne? To je možné.

— Nemluv o tom.

— За какво говорите? — осведоми се Бредфорд.

— Нагрубяваме се — засмя се Джена. — Извинявам се. Помислих, че…

— Тя се сети за нещо, което й се струваше възможно — прекъсна я Майкъл. — Аз обаче й обясних, че не се връзва с останалите неща. Моля ви, продължете.

Джена хвърли поглед на Хейвлок и се пресегна за чашата си.

Помощник държавният секретар говори близо четири часа. През половината от това време отговаряше на въпроси и уточняваше безброй детайли. Към края елегантният кабинет приличаше на съдебна зала, в която Бредфорд играеше ролята на враждебно настроен свидетел, който се бори срещу двама зорко следящи го неуморими обвинители.

— Как вървят нещата с Джейкъб Хенделман?

— Случаят остава нерешен. Президентът ми прочете по телефона онова, което сте написали за него. Невероятно… искам да кажа, невероятно е това за Хенделман. Сигурен ли сте, че не грешите?

— Ножът и пистолетът бяха негови. Не може да има грешка.

— Беркуист спомена, че сте имали изключително сериозни основания да го убиете.

— Може да прозвучи странно, но не беше така. Исках по-скоро да живее в страх… и ако може години наред. Но той се нахвърли върху мене. Възнамерявате ли да кажете истината за него?

— Президентът не е склонен. Как би ни помогнало това? Той твърди, че евреите са минали през много изпитания и е най-разумно нещата да се оставят както са били.

— Поредната необходима лъжа?

— Е, не точно необходима, по-скоро от съчувствие, струва ми се.

— А Кохоутек? И онази ферма в Мейсън Фолс?

— За това сигурно се вземат мерки в момента.

— А клиентите му?

— Всеки отделен случай ще бъде разгледан индивидуално и ще се вземат съответните решения, като се прояви необходимото съчувствие.

Хейвлок прелисти страниците на бележника си, остави го на масичката и протегна ръка към празната си чаша. Хвърли въпросителен поглед към Джена, но тя поклати глава отрицателно. Той стана и мина зад дивана, за да си долее.

— Нека се опитам да обединя нещата — започна той с тих глас. — „Двусмисленост“ се спотайва на петия етаж в Държавния департамент и това най-вероятно продължава от години. Той подава на Матиас информация за всичко по-интересно, което минава през ръцете му — Майкъл замълча и се приближи до прозореца. Прожектори осветяваха цялата околност. — Матиас се запознава с Парсифал и те двамата заедно създават тези невероятни… не, не невероятни… направо немислими споразумения. — Хейвлок спря, рязко се обърна и устреми поглед в Бредфорд: — Как е могло да стане това? За Бога, къде сте били всички вие? Виждали сте го всеки ден, говорили сте с него, наблюдавали сте го! Не можахте ли да прозрете какво всъщност става с него?

— Ние изобщо не се досетихме за ролята, която той играеше — отговори помощник държавният секретар, като устоя гневния поглед. — Личният чар има много страни, той е като диамант, който се разглежда в различна светлина и в ново положение. Беше ли той деканът Матиас, който гледаше на нещата от академична гледна точка, или доктор Матиас, застанал пред аналоя, приковал върху себе си вниманието на хипнотизирани миряни? Или е бил европейският мистър Чипс на чаша шери, който на фона на Хенделова музика просвещава любимите си идолопоклонници? Той вършеше всичко прекалено добре. Освен това той беше и бонвиванът — любимец на Джорджтаун и Източното крайбрежие. Господи, колко желан бе за всяка домакиня, която ще дава прием! Колко великолепен беше… колко чаровен! Колко остроумен! Тази сила на личността му, тази власт, излъчвана от един малък човечец с шкембенце. Той можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше! От друга страна, разбира се, той бе и кабинетният тиран. Взискателен, капризен, ревнив, толкова чувствителен към собствения си имидж, че преравяше вестниците и за най-незначителното споменаване на името му, поглъщаше заглавията, вбесяваше се и от най-дребната критика. Като говорим за критични забележки, знаете ли какво направи миналата година, когато един сенатор се поинтересува от мотивите му на Женевската конференция? Той излезе по телевизията почти разплакан и с пресекващ глас и обяви, че ще се оттегли от обществения живот. Боже, какво възмущение избухна! Онзи сенатор днес е обикновен парий! — Бредфорд се замисли и поклати глава, притеснен от собствения си изблик. След малко продължи вече по-тихо: — И накрая, имаше и един Ентъни Матиас — най-гениалният държавен секретар в историята на тази нация… Не, мистър Хейвлок, ние го виждахме, но не прозряхме какво стои зад него. Ние не го познавахме, защото той съчетаваше прекалено много хора в себе си.

— Произнесохте унищожително слово за човешката суетност — каза Майкъл и тръгна към дивана. — Но това е обикновен недостатък, какъвто вие може и да не притежавате, но ние, останалите, си го имаме. Проблемът е, че сте го мразели.

— Не, тук грешите — отново поклати глава Бредфорд. — Не може да се мрази такъв като Матиас — продължи той и погледна Джена. — Човек може да изпитва страхопочитание, боязън, може дори да бъде хипнотизиран, но не може да изпитва омраза.

— Нека се върнем към Парсифал — предложи Хейвлок и седна на страничната облегалка на дивана. — Откъде мислите, че се е появил?

— Дойде от нищото и изчезна пак там.

— За второто може и да е така, но за първото се съмнявам. Той е дошъл отнякъде. Редовно се е срещал с Матиас в продължение на седмици, вероятно дори месеци.

— Проверихме календара със срещите на Матиас многократно. Освен това прегледахме дневниците му, секретните срещи, маршрутите, по които е пътувал: къде е бил, с кого се е срещал, като се започне с дипломатите и се свърши с портиерите. Не забелязахме никакви повторения. Нищо!

— Искам тази информация. Можете ли да го организирате?

— Вече е разпоредено да ви бъде доставена.

— Имате ли някакви съображения относно интервала от време, когато това е ставало?

— Да, направен бе спектрален анализ на второто копие и той показа, че става дума за последните шест месеца.

— Отлично.

— Но това можеше да се предположи.

— Направете ми една услуга — каза Майкъл, седна на дивана и взе бележника си.

— За какво става дума? — изненада се помощник-секретарят.

— Никога не предполагайте — Хейвлок записа нещо в бележника и допълни: — Въпреки че точно в този момент аз ще направя едно предположение. Парсифал е руснак. Най-вероятно неизползван, нерегистриран досега беглец оттам.

— Ние също… предположихме това. Някой с изключителни познания за възможностите на Съветския съюз в областта на стратегическите оръжия.

— Защо смятате така? — попита Джена Карас.

— Изхождам от споразуменията. В тях се съдържат данни, отнасящи се до нападателните и отбранителните ядрени удари, които съвпадат с нашите точни сведения относно техните системи.

Майкъл си отбеляза още нещо.

— Също толкова важно — потвърди той, като гледаше към Джена — е, че Парсифал е знаел къде да намери „Двусмисленост“. След като е осъществил контакта, агентът къртица се е свързал с Москва и се е снабдил с уликите срещу теб… предназначени за такива като мен. „Двусмисленост“ после отива в Коста Брава и написва отново сценария, който трябва да се изиграе на плажа. — Майкъл отново се обърна към помощник държавния секретар: — Именно там настъпва разривът, нали?

— Точно така мисля и съм съгласен с вас. По мое убеждение на онзи плаж се е намирал „Двусмисленост“, а не Парсифал. По-нататък смятам, че „Двусмисленост“ се е върнал във Вашингтон, за да установи, че е загубил следите на Парсифал. Разбрал е, че е бил използван и захвърлен, а това развитие на нещата сигурно сериозно го е разтревожило.

— Защото, за да накара КГБ да сътрудничи, той е трябвало да обещае нещо изключително в замяна? — попита Хейвлок.

— Да, но в този момент се получава телеграма от Ростов, която се оказва непредвидено затруднение. Ростов на практика ни съобщава, че ако има някаква връзка, то тя нито е санкционирана, нито е контролирана.

— Той е прав. Обясних това на Беркуист… Нещата добре се връзват, при това още от самото начало. Тук е отговорът на случилото се в Атина. Ростов говореше за един отдел на КГБ, наследил традициите на касапите маниаци от едновремешното ОГПУ — отдел, в който работят глутница вълци.

— Военная контраразведка — поясни Джена и тихо допълни: — ВКР.

— „Двусмисленост“ не е някакъв майор или полковник от КГБ, той е член на вълчата глутница. Това са хората, с които се е договарял, и това са може би най-лошите новини за вас, мистър Бредфорд. КГБ, с цялата си параноя, е една организация, която се занимава със събиране на разузнавателна информация, която направо може да бъде окачествена като стабилна в сравнение с тази на фанатиците от „Военная“.

— Фанатици в близост до нещо ядрено… това е комбинация, която този свят не бива да си позволява.

— Ако „Военная“ сложи ръка на Парсифал първа, светът ще трябва да се примири с тази комбинация. — Майкъл отпи една по-голяма глътка, отколкото възнамеряваше, усещайки, че го обхваща страх. Той отново вдигна бележника си: — Значи съществува агент къртица, когото наричаме „Двусмисленост“, кооперирал се с руснак, когото сме кръстили Парсифал, който от своя страна е партньор на Матиас в създаването на тези безумни споразумения, които биха могли да взривят земното кълбо. Матиас практически рухва, прибран е на тихо място, за да бъде подложен на терапия — остров Пуул — а Парсифал продължава сам. Този път вече наистина сам, защото е изоставил агента.

— По думите ви разбирам, че сте съгласен с мен — отбеляза Бредфорд.

Хейвлок вдигна поглед от бележника си.

— Ако бъркате, ще го разберем. А може би няма да разберем нищо, защото ще сме купчина пепел… От друга, не толкова мелодраматична, макар и не по-малко трагична гледна точка, Съветският съюз би могъл да управлява тази страна с благословията на целия свят. „Гигантът се побърка, оковете го във вериги, за Бога!“ Кой знае, Москва може даже да получи вот на доверие и от нашите собствени граждани. „По-добре мъртъв, отколкото червен“ не е точно този евфемизъм, който бих желал да проверя на практика. Защото, когато нещата загрубеят, хората избират правото на живот.

— Но аз и ти знаем какъв е този живот, Михаил — намеси се Джена. — Ти би ли избрал него?

— Разбира се — изненада и двамата помощник-секретарят — човек не може да промени нищо, като умре — освен ако не се превърне в мъченик или като се самоубие. Особено след като е видял най-лошото.

Хейвлок погледна Бредфорд и задържа поглед върху лицето му, изучавайки го.

— Мисля, че съдебните заседатели току-що влязоха в залата за вас, г-н помощник-секретар. Значи затова останахте в този град, така ли? Защото сте видели най-лошото?

— Не става дума за мен.

— Но навремето ставаше дума. Е, добре е, когато човек се движи по познат терен. Наричайте ме Хейвлок или Майкъл, както предпочитате, но ви предлагам да изоставите това „мистър“.

— Благодаря. Аз съм Емъри… или както предпочетете.

— Аз пък съм Джена и умирам от глад.

— Тук разполагаме с добре заредена кухня и готвач, който живее в имението. Той е и един от охраната. Когато свършим, ще ви представя.

— Още няколко минути — Хейвлок откъсна лист от бележника си. — Споменахте, че сте проверявали къде е бил всеки от работещите на петия етаж по време на събитията в Коста Брава.

— Многократно — прекъсна го Бредфорд. — Първата проверка даде отрицателен резултат във всяко отношение. Оказа се, че всички са били налице.

— Но ние знаем, че един от тях не е бил налице — каза Майкъл. — Той е бил в Коста Брава. Една от вашите проверки се е натъкнала на димна завеса. Въпросното лице е идвало и си е тръгвало, макар по-късно да се е оказало, че си е стоял на мястото.

— О? — помощник-секретарят на свой ред си отбеляза нещо на гърба на една от безбройните страници пред себе си. — Не бях поглеждал на нещата от този ъгъл. Търсех отсъствие, причината, за което да не издържи на проверка. Вие казвате нещо съвсем различно.

— Да, така е. Нашият човек е явно много добър — той не иска да обяснява отсъствието си. Не търсете някой липсващ, потърсете такъв, който не е бил на мястото си, но не е бил и там, където е трябвало да бъде.

— Тогава става дума за някой изпратен по задача.

— Може да се започне от това — съгласи се Хейвлок и откъсна втори лист от бележника. — Между другото, колкото е по-високопоставено лицето, толкова по-добре. Помнете, че търсим човек с максимален допуск до всички тайни, а колкото е по-известен той, толкова по-плътна би била димната завеса. Не забравяйте за диарията на Кисинджър в Токио; той всъщност е отишъл в Пекин.

— Започвам да разбирам как постигате успехите си.

— Ако се отчитат грешките, които съм допуснал — отвърна Майкъл, пишейки на току-що откъснатия лист — аз не струвам дори колкото кутия овесена каша. — Той се изправи, заобиколи масичката, край която се бе разположил Бредфорд, и му подаде двата листа. — Това е списъкът. Може би ще го прегледате, за да видите дали не създава проблеми.

— Веднага — помощник държавният секретар взе листата и се облегна на стола. — Между другото, сега вече мога да приема питието, което ми предложихте в началото, ако не възразявате. Бърбън с лед, моля ви.

— Мислех, че така и няма да поискате — Хейвлок погледна Джена и тя кимна. Той взе чашата й от масичката и мина зад дивана, докато Бредфорд говореше:

— Има някои неща тук, които ме изненадват. — Той вдигна поглед и сви вежди. — Няма никакви проблеми с материалите за Матиас — дневници, календара на срещите му, маршрутите — но защо ви е необходима цялата тази информация за доктора от Мериленд? Минало, финансово състояние, служители на подчинение, лаборатории. Повярвайте, ние подробно проверихме всичко.

— Вярвам ви. Наречете го сантимент. Познавам един лекар в Южна Франция; той е страхотен хирург. Но направо се разтреперва, когато седне край маса в казино. Няколко пъти се издънва и се налагаше да бъде спасяван.

— Паралелът тук е неуместен. За Рендолф не е било нужно да работи от мига, когато майка му за пръв път е видяла лицето му в родилното отделение. Фамилията му притежава половината Източно крайбрежие и обърнете внимание — по-богатата половина.

— Но това не се отнася и до хората, които работят за него — отвърна Майкъл, наливайки по чашите. — Те може да не притежават дори платноходка.

Бредфорд отново се задълбочи в списъка.

— Разбирам — каза той повече озадачен, отколкото убеден. — Но не съм сигурен, че разбирам това тук. Искате имената на служителите от Пентагона, които влизат в състава на Комитетите за ядрени кризи.

— Четох някъде, че били трима — допълни Хейвлок, докато носеше чашите. — Там си играят на военни игри, застават от едната или от другата страна и проверяват стратегиите си. — Той подаде на Бредфорд бърбъна и седна до Джена. Тя взе чашата, без да сваля поглед от него.

— Мислите, че Матиас ги е използвал? — попита помощник-секретарят.

— Не знам. Но трябва да е използвал някого.

— С каква цел? В нашите арсенали няма нищо, за което той да не знае. Все едно да няма информация за собствения си архив. Той е трябвало да знае, нали е водил преговори.

— Не искам да пропусна нищо.

Бредфорд отново кимна, леко притеснен.

— Чувал бях това преди. О’кей. — След това се върна на страницата пред себе си, четейки на глас: — Списък на отхвърлените кандидати през последните десет години. Как се е развила съдбата на всеки от тях. Източници: ЦРУ, „Кон Оп“, Военно разузнаване. На мен това нищо не ми говори.

— На тях им говори. Има десетки такива хора.

— Какви?

— Става дума за мъже и жени, които са били набелязани за прехвърляне оттам тук, но така и не са дошли.

— Но ако не са дошли…

— Москва не обявява публично имената на онези, които сами са се измъкнали — прекъсна го Хейвлок. — Компютърната извадка за съдбите им ще актуализира настоящия им статус.

Бредфорд замълча, пак кимна и продължи да чете наум.

Джена докосна ръката на Майкъл и той я погледна. Тя проговори тихо с въпросителен поглед:

— Proč ne paminyatchik?

— No Ted.

— Какво казахте? — помощник-секретарят вдигна поглед, докато сменяше страниците.

— Нищо — отговори Хейвлок. — Гладна е.

— Свършвам след минута, след което потеглям за Вашингтон. Ще останете сами, останалото в списъка е лесна работа. Заради психиатричните профили на Матиас, направени от лекарите във Вашингтон, ще трябва санкцията на президента, а освен това тук ще се вземат допълнителни мерки за сигурност, но може да стане. Ще се видя с него, когато се прибера тази нощ.

— Защо просто не ме откарате до „Бетезда“?

— Тези отчети не са там. Занесени са на остров Пуул, заключени са заедно с резултатите от останалите психиатрични изследвания и са нещо много специално. Съхраняват се в стоманен контейнер и не могат да се изнасят без разрешението на президента. Ще имам грижата за тях. Ще ги докарам утре.

Бредфорд спря да чете и вдигна поглед изненадан.

— Това, последното!… Сигурен ли сте? И как би ви помогнало? То не ни каза нищо.

— Гледайте на това искане като на упражняване на правото за свобода на информацията.

— Но тя би могла да бъде много болезнена за вас.

— За какво става дума? — осведоми се Джена.

— Иска резултатите от дванайсетте дни терапия, които прекара в клиниката — каза Бредфорд.

* * *

Вечеряха на светлината на свещи в елегантната трапезария. Обстановката се беше променила от абсолютно възвишено към леко нелепо. Контрастът се подсилваше от грамадния необщителен мъж, който се оказа изненадващо добър готвач, макар издутината от пистолета под бялата престилка да не допринасяше особено за уменията му в кухнята. В погледа му липсваше и намек за хумор; все пак той беше военен, също така ловък с оръжието, както в приготвянето на „Бьоф Уелингтън“. Но винаги когато излезеше, след като бе сервирал или почистил масата, Джена и Майкъл се споглеждаха, опитвайки се без особен успех да потиснат смеха си. Веселието обаче не продължаваше дълго — те не спираха да мислят за немислимото.

— Усещам, че се доверяваш на Бредфорд — отбеляза Джена, когато беше сервирано кафето. — Знам, че е така. Винаги усещам, когато се доверяваш на някого.

— Права си. Той има съвест и мисля, че е платил за това. На такъв човек можеш да се довериш.

— Защо тогава ме прекъсна, когато исках да отворя дума за поменятчиките… за пътешествениците?

— Защото той не може да направи нищо по въпроса и тази информация не може да му помогне. Нали го чу — той е методичен тип, пристъпва внимателно и обмислено, анализирайки подробно всеки ход. В това е силата му. А с поменятчиките ще му се наложи да разпитва всички в геометрична прогресия.

— Не те разбирам. Каква геометрична прогресия?

— Имам предвид дузина възможни посоки едновременно. Всички моментално се превръщат в заподозрени и макар да търси само един човек, ще трябва да изучава цели групи. А аз искам да се концентрира на димната завеса, да задълбае във всяка задача, възлагана някому на петия етаж, независимо дали изпълнението й е трябвало да стане на осем пресечки или на осемстотин мили от Държавния департамент, докато не открие някого, който не е бил там, където е трябвало да бъде.

— Обясни ми го много добре.

— Благодаря.

— Обаче можеше да добавиш възможността да се използва кукла.

Хейвлок я погледна през светлината на свещите и на устните му плъзна полуусмивка. Тя също се усмихна, без да сваля поглед от очите му.

— Дявол да го вземе, знаеш ли, че си абсолютно права — каза той и тихо се засмя.

— Не аз правих списъка, а ти. Не може да се очаква да се сетиш за всичко.

— Благодаря ти за проявеното разбиране. Ще повдигна този въпрос сутринта. Сега се сещам — защо не го направи ти? Не бих казал, че беше особено притеснена.

— Аз се обаждах само за да задам някои въпроси, а не да давам заповеди или съвети. Има разлика в тези неща. Не е редно да нареждам на Бредфорд или да му давам съвети, докато не ме приеме. А ако се наложи все пак да го направя, ще бъде под формата на въпроси, които навеждат на някакво заключение.

— Странно е, че говориш така. Тебе те приеха — Бредфорд го чу от устата на Беркуист. Няма по-тежко мнение от неговото.

— Нямах предвид да бъда приета в този смисъл. Имах предвид той сам да ме приеме. Той се чувства неловко с жените — може би е проява на нетърпение. Не му завиждам на живота, нито на съпругата му — той е един дълбоко притеснен човек.

— Трудно би могло да се намери нещо по-голямо от това, което му е на главата, какво чудно, че е притеснен.

— Става дума за много преди този момент, Михаил. В него виждам един безкрайно умен и талантлив човек, при когото тези две неща не се смесват особено добре. Мисля, че той усеща в себе си някакво безсилие и това докосва някаква струйка в съпругите му… би докоснало сърцето на всяка жена впрочем.

— Отново ли съм със Зигмунд?

— Limburski sýr! — изсмя се Джена. — Знаеш, че обичам да наблюдавам хората. Спомняш ли си онзи бижутер в Триест — плешивия мъж, чийто магазин се използваше като пощенска кутия от МИ-6? Ти каза, че той бил… Каква беше особената дума, която използва за него? Нещо като houkačka?

— Похотлив. Да, казах, че се разхожда около жените в магазина си с шип в гащите.

— А пък аз ти казах, че е обратен.

— И се оказа права, защото дори когато ти разкопча няколко копчета на блузката си, онзи кучи син продължи да върви след мен!

И двамата се засмяха и смехът им отекна между покритите с велурени тапети стени. Джена се пресегна и го докосна по ръката.

— Хубаво е, че отново можем да се смеем, Михаил.

— Хубаво е да се смея заедно с тебе. Не знам колко често ще ни се удаде да го правим.

— Трябва да имаме време за това. Мисля, че е страшно важно.

— Обичам те, Джена.

— Тогава защо не попиташ въоръжения ни Ескофие къде ще спим? Не искам да изглеждам nevyspaný, скъпи, но аз също те обичам. Искам да бъда близо до тебе, а не с някаква маса между нас.

— Значи, че преценката ти за мен е, че не съм обратен?

— Не знам, може да е латентно в тебе. Ще се възползвам от онова, което съумея да извлека.

— Колко директно. Винаги съм казвал, че си пряма.

Въоръженият Ескофие влезе в трапезарията.

— Още кафе? — предложи той.

— Не, благодаря — отговори Хейвлок.

— Тогава малко бренди?

— О, мисля, че не — обади се Джена.

— Ами телевизия?

— Ами къде например ще спим?

— Тук удобствата не са нещо особено.

— Ще се примирим с това — въздъхна Майкъл.

* * *

Той седеше на пейка в спалнята пред загасващия огън извиваше врат и въртеше рамото си. Беше се подчинил на заповедта, а Джена го заплаши, че няма да бъде мила с него седем години, ако не се подчини. След това тя слезе долу за бинтове, нещо за промиване на рани и без съмнение всичко останало, което можеше да послужи на непосредствените й медицински амбиции.

Преди десет минути те бяха влезли в стаята заедно, хванати за ръце, притиснали се един в друг, смеейки се тихо. И когато тя се облегна на рамото му, Майкъл изведнъж се намръщи от болката, а тя точно в този миг го погледна в очите. След малко вече беше разкопчала ризата му, за да огледа превръзката на рамото под светлината на настолната лампа. Някой от услужливите пазачи беше запалил огъня преди час. Сега той изгасваше бавно, но въгленчетата пламтяха и каменната камина излъчваше топлина.

— Седни тук да се стоплиш — настоя Джена и го отведе до пейката. — Така и не купихме аптечка. Трябва да имат нещо долу. Не мърдай, скъпи. Тази рана сигурно е ужасна.

— Не съм мислил за нея, не я бях почувствал — каза Хейвлок, проследявайки я с поглед до вратата.

Беше самата истина — той не беше мислил за раната от Кол де Мулине, нито пък, с изключение на кратки спазми, беше усетил болка. Нямаше време за това. Тя не беше толкова важна, че да мисли за нея. Твърде много неща се бяха стоварили върху тях. Той погледна към големия прозорец на спалнята: стъклото в него беше също така дебело както стъклото на прозореца в кабинета на долния етаж. Виждаше светлината на прожекторите отвън — образът бе леко изкривен от дебелото стъкло — и се запита колко ли хора сноват сега там, охранявайки неприкосновеността на „Пети стерилен“ След това погледът му се върна отново към въгленчета в огнището, към угасващия огън. Толкова бързо… толкова всепоглъщащо. Човешкото съзнание трябваше да насмогне, преди да бъде удавено в потока разкрития, освободени през шлюзовете, които вече не задържаха онази немислима непоносима… истина. Ако искаше да запази разума си, трябваше да намери време да събере мислите си.

Хубаво е да се смея заедно с тебе. Не знам колко често ще ни се удаде да го правим.

Трябва да имаме време за това. Мисля, че е страшно важно.

Джена беше права. Смехът им не беше неуместен. Във всеки случай нейният не беше — изведнъж изпита непреодолимо желание да го чуе пак. Къде ли се бавеше? Колко време е необходимо, за да се намери ролка бинт и лейкопласт? Всеки „стерилен дом“ е напълно оборудван с най-разнообразни медикаменти. Къде ли беше тя?

Обезпокоен, той се надигна от пейката. Може би някои други хора — не тези, които работеха тук — също бродеха навън. Той имаше опит в подобни истории. По-лесно се проникваше, когато има богата растителност, а „Пети стерилен“ беше имение в провинцията, заобиколено от дървета и зеленина — създадено от природата прикритие за експерти по проникванията. За самия него това не би било затруднително, без съмнение би се справил без много шум с охраната, а щом той го можеше, можеха го и други. Къде ли беше тя?

Хейвлок побърза към прозореца, но осъзна в същия момент, че дебелото, непробиваемо от куршуми стъкло ще изкриви гледката на онова, което ставаше навън. Той се обърна и се насочи към вратата. И едва тогава осъзна още един факт: беше невъоръжен!

Вратата се отвори, преди да е докоснал дръжката. Той спря със секнал дъх и усети вълна на облекчение, като видя Джена, която бе сложила една ръка на дръжката, а в другата държеше пластмасов поднос, отрупан с бинтове, ножици, лейкопласти и спирт.

— Михаил, какво има? Какво се е случило?

— Нищо. Просто… аз… почувствах, че трябва да стана.

— Не, мили, ти си изпотен — каза Джена, затвори вратата и се приближи до него. Докосна челото му, после дясното му слепоочие. — Какво има?

— Съжалявам. Стори ми се, че… че те няма по-дълго, отколкото… очаквах. Съжалявам.

— Но действително ме нямаше по-дълго, отколкото аз самата очаквах — Джена го хвана за ръка и го поведе обратно към пейката. — Сега нека да свалим ризата — продължи тя като остави подноса и се обърна да му помогне.

— Само това ли беше? — запита Хейвлок, след като седна и без да сваля поглед от нея, докато тя измъкваше ръката му от ръкава. — Просто по-дълго, отколкото си очаквала?

— Е, като изключим една бърза свалка под стълбището и лек флирт с готвача, бих определила закъснението си като задоволително… Сега стой мирно, докато сваля това. — Джена внимателно и с опитни движения разряза старата превръзка на рамото и я отлепи, за да свали бинта. — Трябва да ти кажа, че заздравява доста добре, особено като се има предвид през какво си минал — допълни тя, разпечата лейкопласта и взе памук и спирт. — Мисля, че те дразни повече, отколкото заслужава внимание. Солената вода вероятно е предотвратила инфектирането… Сега малко ще защипе.

— Наистина щипе — обади се Майкъл и направи гримаса. Джена почистваше мястото около раната и избърсваше остатъците от лепенките. — Като изключим изпълненията ти под стълбището, какво, по дяволите, друго направи? — попита той, докато тя поставяше нова марля върху раната.

— Концентрирах се върху флирта — отвърна тя, размота парче хирургически бинт и започна да пристяга превръзката върху рамото. — Ето. Няма да се почувстваш по-добре, но вече изглеждаш по-добре.

— А ти отбягваш отговора.

— Не обичаш ли изненадите?

— Никога не съм ги обичал.

— Kolâce! — каза тя засмяна, проточвайки думата и поливайки превръзката със спирт. — Сутринта ще ни поднесат за закуска koláče — допълни и започна да масажира гърба му.

— Сладки банички?… Но ти си луда. Ти направо си се побъркала. Прекарахме двайсет и четири часа в проклетия ад, а ти ми говориш за горещи банички.

— Ние трябва да живеем, Михаил — обясни Джена с тих глас, а ръцете й замряха върху гърба му. — Говорих с нашия въоръжен до зъби готвач и дори пофлиртувах с него. В резултат той ще има грижата за кайсии, суха мая, канела… а, и смляно индийско орехче. Ще поръча нещата тази нощ. И на сутринта — koláče.

— Просто не мога да повярвам.

— Ще видиш. — Тя отново се засмя и хвана лицето му между дланите си. — Когато бяхме в Прага, много ти харесаха баничките и ти ме помоли да ти изпека.

— В Прага имахме други проблеми, не като тези, срещу които сме изправени сега.

— Но ние сме двамата, Михаил. Пак сме двамата и никой не може да ни отнеме кратките моменти като този. Бях те загубила, но сега си тук, отново при мен. Нека изживеем тези моменти, нека си ги позволим… въпреки всичко, което научихме.

Той протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Ще ги имаш. И двамата ще ги имаме.

— Благодаря ти, мили.

— Обичам да слушам, когато се смееш, казвал ли съм ти го?

— Няколко пъти. Ти и аз се смяхме като деца на едно куклено представление. Помниш ли, че тогава ми го каза?

— Помня и бях прав. — Майкъл отметна глава назад. — Да, нещата си пасват: едно дете и неочакваният му смях… може би едно неспокойно дете. Брусак е видяла същото в тебе. Тя ми разказа какво ти се е случило в Милано, как си разсъблякла онзи нещастен мръсник, как си го оплескала с червило и после си му откраднала дрехите.

— Но и доста голяма сума — прекъсна го Джена. — Бях толкова изплашена, така се надявах тя да ми помогне и през цялото време се страхувах, че може да откаже. Мисля, че съзнанието ми се е връщало към онзи весел спомен, който би могъл малко да ме отпусне. Не знам, но това се е случвало и преди.

— Какво искаш да кажеш? — попита Майкъл.

Джена се обърна към него, но макар очите й да бяха почти до неговите, в този момент тя не го виждаше… тя гледаше някъде отвъд него, към образите от миналото. — Когато избягах от Острава, след като бяха убили братята ми, а аз самата бях набелязана от противниците на Дубчек — когато нямаше връщане назад — пристигнах в Прага. Това беше един свят, пълен с омраза, един толкова жесток свят, че на моменти ми се струваше, че не мога вече да го понасям. Но знаех, че нямам избор, че не мога да се върна към онзи живот, който вече не беше мой… Тогава се научих да си спомням за различни неща, да изживявам отново спомените си, сякаш наистина не съм в Прага, не в този свят на страха. Връщах се в Острава, милите ми братя ме вземаха със себе си и разказваха на сестра си различни истории, които я караха да се смее. В тези моменти аз бяха свободна, не се страхувах — тя го погледна. — Тези спомени не са ли като преживелиците ми в Милано, как мислиш? Но аз можех да се смея, аз наистина се смеех… Е, стига толкова. Говоря несвързани неща.

— Напротив, много са свързани — възрази Майкъл и отново я придърпа към себе си, за да притисне лице в нейното. — Благодаря ти, че ми разказа. Тези дни около нас се случиха толкова странни неща. Навсякъде.

— Изморен си, скъпи. Нещо повече, изтощен си. Хайде, ела да си легнем.

— Винаги слушам лекарите си.

— Имаш нужда от почивка, Михаил.

— Винаги се подчинявам на лекарите до определен момент.

— Zlomený — каза Джена и тихо се засмя в ухото му.

* * *

Кичурите на русата й коса се бяха пръснали по лицето му, ръката й лежеше върху гърдите му, но те не спяха. Чудесното, топло чувство на спокойствие след близостта им отпъждаше съня. Ивица светлина падаше през полуотворената врата на банята.

— Ти не ми разказа всичко, което ти се е случило на остров Пуул, нали? — прошепна Джена, отпуснала на възглавницата глава до неговата. — Каза на Бредфорд, че си ми разказал, но не си го направил.

— Почти всичко ти разказах — отговори Хейвлок, загледан в тавана. — Аз самият още не мога да го осмисля изцяло.

Джена свали ръката си, подпря се на лакът и се обърна към него.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя.

— Не мисля, че някой може да ми помогне. Става дума за бомбата в главата ми.

— За какво говориш, мили?

— Аз познавам Парсифал.

— Какво каза…?

— Не аз, каза ми го Матиас. Той каза, че съм видял да идват и да си отиват, както той ги нарече, „пратениците на света“. Но е имало само един и аз трябва да съм го видял. Трябва да го познавам.

— Това ли е причината, поради която е постъпил така с тебе? С нас двамата? Затова ли е искал да те извади от системата?

— Той каза, че никога нямало да разбера… Най-ужасните споразумения на земята били абсолютното решение.

— А аз да бъда пожертвана.

— Да. Какво бих могъл да кажа? Той не е нормален, не е бил и в момента, когато е разпоредил да започне разработката срещу тебе. Трябвало е да умреш, а аз да живея, да живея и да бъда наблюдаван. — Майкъл безсилно поклати глава. — Това е нещото, което не мога да разбера.

— Моята смърт?

— Не, това че е решил да ме остави жив.

— Сигурно дори и луд те е обичал.

— Не говоря за него, а за Парсифал. След като съм представлявал заплаха, защо Парсифал не ме е убил? Защо тази задача е била възложена на агент къртица цели три месеца след това?

— Мисля, че Бредфорд го обясни — обади се Джена. — Ти си ме видял случайно, започнал си да се връщаш към случило се на Коста Брава, а това е можело да те отведе при агента.

— Това обяснение не прави ясна логиката на Парсифал. Той е можел да ме ликвидира поне двайсет пъти. Но не го направил. Ето тук се губи логиката. Срещу какъв човек сме се изправили?

— Определено не е практичен. И това е най-страшното.

Хейвлок обърна глава, за да я погледне.

— Чудя се — каза той тихо.

* * *

Позвъняването беше остро, неочаквано и отекна в цялата стая. Той се стресна в дълбокия си сън и протегна ръка към несъществуващия пистолет. Беше телефонът, разбира се, и Майкъл го изгледа, преди да се реши да вдигне слушалката от масичката до леглото си. Погледна часовника си. Беше четири и четиридесет и пет сутринта.

— Да?

— Хейвлок, обажда се Бредфорд.

— Какво има? Къде си?

— В кабинета си. Тук съм от единайсет вечерта. Между другото, накарах хората ми да работят цялата нощ. Всичко, което поиска, ще бъде откарано в „Пети стерилен“ най-късно до десет часа сутринта, с изключение на анализите, които са на остров Пуул. С тях ще има няколко часа закъснение.

— И ми се обаждаш по това време, за да ми съобщиш това?

— Разбира се, че не — Бредфорд направи пауза и в слушалката се долови, че поема дълбоко дъх. — Май го открих — каза той бързо. — Постъпих, както ти предложи. Потърсих някой, който може да не е бил там, където се е предполагало. Ще мога да кажа със сигурност късно тази сутрин. Дължи се на закъснението, свързано с остров Пуул. Но ако се окаже истина, ще бъде направо потресаващо: досието му е чисто, сякаш не е написано, препоръките от армията…

— Не казвай нищо повече — отсече Майкъл.

— Но телефонът ти е толкова сигурен, колкото и къщата, в която се намираш.

— Моят може би. Но твоят може да не е. Или кабинетът ти. Само слушай какво ще ти кажа.

— Какво?

— Търси кукла. Жива или мъртва.

— Какво да търся?

— Някой, който е замествал по такъв начин, че следата да води към твоя човек. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, мисля, че те разбирам. Всъщност сигурен съм в това. Имаш предвид нещо, което вече установих.

— Обади ми се, когато се убедиш. Обади се от улицата, от телефонна кабина. Но не предприемай нищо дотогава. — Хейвлок постави слушалката обратно и погледна Джена. — Бредфорд май е открил „Двусмисленост“. И ако е така, ти ще излезеш права.

— Поменятчик?

— Да, пътешественик.