Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (26)

26

— Горе ръцете!… Иди до стената и се разкрачи! Бързо!… Хайде! Облегни се на стената с длани върху нея!

Като в транс, с поглед, прикован върху Матиас, който беше коленичил като дете на едно коляно край розов храст, Хейвлок се подчини на заповедта на бодигарда. Беше в шок, неясни образи се въртяха из главата му, мислите му бяха спрели. Неговият приятел… неговият наставник… неговият баща… беше луд. Външната обвивка на един човек, който бе изумил света със своя блестящ ум, с начина си на възприемане на нещата, се свиваше до цветята, главата му трепереше, а изплашените му очи зад очилата бяха изпълнени с ужас, който бе понятен само на самия него.

Хейвлок чу стъпките на бодигарда по стъпалата и знаеше, че ще последва удар. Но това вече му беше безразлично. Всичко му беше безразлично.

Паяжината на остра болка се спусна над съзнанието му и той пропадна в тъмнината.

* * *

Когато се свести, усети, че лежи на килима в гостната. Светли кръгове се въртяха пред очите му, в слепоочията му пулсираше болка, подгизналите панталони с полепналия по тях пясък драскаха кожата му. Дочуваше бързите крачки на някакви хора отвън, по стъпалата, и отривистите им заповеди. Докато те влизаха през вратата, провери куртката си, опипа колана — пистолета го нямаше, но не бяха го претърсвали. Изглежда това, както и предстоящият разпит бяха оставени за началниците на охраната.

Приближиха се двама: единият униформен — майор; другият — цивилен. Познаваше последния — беше от Държавния департамент, агент на „Кон Оп“, с когото беше работил в Лондон или Бейрут, или Париж, или… не можеше да си спомни.

— Това е той — каза цивилният. — Бредфорд ми каза, че може да се появи… не знаеше как точно… но, ето го. Знам от него каквото трябва, не е необходимо вие да се намесвате.

— Просто го махнете оттук — отвърна военният. — А какво ще правите след това, си е ваша работа.

— Здравей, Хейвлок — подхвърли мъжът от Департамента и в гласа му прозвуча презрение. — Голяма дейност разви напоследък. Сигурно е било страшно забавно да убиеш онзи старец в Ню Йорк? За какво ти беше? За да оправдаеш някоя сумичка от резервния фонд? Ставай, копеле!

С глава, която се пръскаше, и остра болка в цялото тяло, Хейвлок бавно се извъртя на колене и с мъка се изправи.

— Какво се е случило с него? Как е станало?

— Няма да отговарям на въпроси.

— Но някой трябва да даде отговор… Някой просто трябва да го направи!

— И да те пусне да си ходиш може би? Няма да стане, кучи сине. — Цивилният се обърна към бодигарда, който чакаше в далечния край на стаята. — Претърсихте ли го?

— Не, сър. Просто му взех пистолета и натиснах бутона на алармената инсталация. На колана му имаше закачено фенерче и някакъв плик.

— Нека сам ти помогна, Чарли — намеси се Хейвлок, разтвори полите на куртката и хвана плика. — Не греша, нали? Чарли Лоринг от… Бейрут ли беше?

— Беше, а ти си дръж проклетите ръце на място.

— Това, което ти трябва, е тук, вътре. Ето, вземи го. Няма да избухне.

Човекът от Департамента кимна на майора, военният пристъпи, хвана ръцете на Хейвлок, а Чарлс Лоринг откъсна плика от колана.

— Сега го отвори — продължи Хейвлок. — Подарък от мен за теб. По-скоро за всички вас.

Агентът на „Кон Оп“ разкъса плика и извади сгънатите жълти листа. Майорът пусна Хейвлок, а цивилният отиде до лампата и започна да чете. После спря, погледна Хейвлок и се обърна към военния: — Изчакайте навън, майоре. А вие — допълни той с бегъл поглед към бодигарда, — в другата стая, ако обичате.

— Сигурен ли сте? — попита офицерът.

— Напълно — каза Чарли. — Той няма да избяга никъде, а аз ще ви извикам, ако имам нужда от вас. — Двамата излязоха: майорът през входната врата, а човекът от охраната — в съседната стая. — Ти си най-големият боклук, който някога съм познавал — каза човекът от Департамента.

— Копие е, Чарли.

— Виждам това.

— Обади се на дежурния в „Кон Оп“. На всеки петнайсет минути от единайсет часа насам някой му телефонира под формата на въпрос: „Билярд или пуул?“ Отговорът е „Предпочитаме пуул.“ Нареди им да дадат именно него.

— И какво ще стане след това?

— След това поискай да ти прехвърлят разговора при следващото позвъняване и изслушай какво ще ти предадат.

— За да ми прочете някой друг боклук от това, което държа в ръцете си.

— О, не, само дванайсет секунди. Няма шанс да се трасира обаждането. И не си помисляй да ми забиеш иглата. Подлагал съм се на терапия преди, така че взех предпазни мерки. Просто не знам откъде се обаждат, повярвай ми.

— За нищо няма да ти повярвам, боклук!

— Най-добре ще направиш, ако ми повярваш, защото в противен случай копия на тези страници ще бъдат разпратени на съответните адреси из Европа. От Москва до Атина, от Лондон до Прага… от Париж до Берлин. Сега се хващай за телефона.

Двайсет и една минути по-късно служителят на „Кон Оп“ гледаше към стената, докато даваше паролата на Джена. Единайсет секунди по-късно той остави слушалката и погледна отново към Хейвлок.

— Ти наистина си всичко, което говорят, че си. Ти си гад.

— Освен това съм и „неспасяем“.

— Точно така.

— И ти си такъв, Чарли, защото си програмиран. Ти си безполезен. Защото си забравил да задаваш въпроси.

— Какво?

— Ти просто си приел моята присъда. Познаваш ме… знаеш досието ми, но това за тебе е без значение. Някой е разпоредил отгоре и добрата малка овчица си казва: „Ами, защо пък не?“

— Можех да те убия.

— Но ще можеш ли да понесеш последиците? По-добре не прави това, а се обади в Белия дом.

* * *

Хейвлок се вслушваше в оглушителния грохот на хеликоптера и знаеше, че президентът на Съединените щати беше пристигнал на остров Пуул. Вече беше утро и слънцето над Джорджия се опитваше да изпепели плочите на тротоара отвън. Намираше се в стая, но това по-скоро беше килия, макар единственият прозорец да не беше с решетка. Стаята беше на втория етаж; долу стояха четирима войници, а в далечината се редяха призрачни фасади и увеличените снимки на познати сгради. Един свят на лъжи, на хитрост и на пренесена, изопачена реалност.

Мислите му постоянно се връщаха към Джена, към онова, което тя сега за кой ли вече път изживява, за душевните сили, които трябваше да събере, за да издържи непоносимото напрежение. Мислеше и за Матиас… Мили Боже, какво се беше случило? Майкъл не можеше да се отърси от ужасната сцена в градината, опитвайки се да съзре някаква логика в нея.

Не трябва да се приближаваш до мене! Ти не разбираш и никога няма да разбереш!

Какво имаше за разбиране?

Беше изгубил представа за времето, ходът на мислите му бе прекъснат от някакъв шум зад стъклената врата. Показа се някакво лице с военна фуражка със златни ширити. Вратата се отвори и през нея влезе широкоплещест полковник на средна възраст, който се приближи с чифт белезници в ръка.

— Обърни се! — заповяда той. — Протегни ръце.

Хейвлок се подчини и белезниците щракнаха на китките му.

— Ами краката ми? — сопна се Майкъл. — Сигурно и те могат да бъдат оръжие?

— Аз ще държа в ръка едно много по-ефективно оръжие — каза офицерът — и няма да те изпускам от погледа си дори и за секунда. Само опитай нещо, което да разбера погрешно, веднага влизам и си покойник.

— А, все пак конференцията ще бъде на четири очи. Поласкан съм.

Полковникът рязко обърна Хейвлок с лице към себе си.

— Виж какво, не знам кой си, какво правиш в момента или какво си направил досега, но запомни следното, каубой. Нося отговорност за този човек и ако мислиш, че ще те направя на решето и ще задавам въпроси после, значи си прав!

— Кой тогава е каубоят?

Сякаш за да подчертае заплахата си, полковникът блъсна Майкъл в стената.

— Стой там! — заповяда той и излезе от стаята.

Трийсет секунди по-късно вратата се отвори отново и в стаята влезе президентът Чарлс Беркуист. В ръката си държеше тринайсетте страници с разкритията на Хейвлок. Президентът спря и погледна Майкъл. После вдигна жълтите листа.

— Това е необикновен документ, г-н Хейвлок.

— Това е истината.

— Вярвам ви. За мене голяма част от него не заслужава дори презрение, но, от друга страна, си казвам, че човек с вашето досие не би могъл да разкрие и изложи на смъртна опасност толкова много други хора. Разглеждам го по-скоро като заплаха — заплаха, на която не може да се противопостави нищо — с цел да бъдете изслушан.

— В такъв случай вие просто се заблуждавате — отговори Майкъл, който не беше помръднал от стената. — Аз съм обявен за „неспасяем“. Защо би трябвало да ме е грижа за някого другиго?

— Защото сте интелигентен мъж, който знае, че нещата трябва да имат някакво обяснение.

— Някоя лъжа например?

— Някои от обясненията са лъжи и ще останат такива, защото така е най-добре за тази държава.

Хейвлок замълча, разглеждайки скандинавския тип лице на президента и неподвижния му поглед, в който се познаваше ловецът.

— Матиас?

— Да.

— И колко време смятате, че можете да го държите погребан тук?

— Толкова, колкото е възможно.

— Той има нужда от помощ.

— Ние също. Той трябва да бъде спрян.

— Какво сте му сторили?

— Аз бях само част от това, г-н Хейвлок. Вие също. И всички ние. Направихме го император, макар да не разполагахме с лични империи, някоя, от които да му се падне по право, а още по-малко можехме да му предоставим тази страна. Но човешкият мозък е ограничен в това, което може да асимилира и да използва като информация за действие, особено когато се издигне на такава висота в тези объркани времена. Той беше принуден да съществува с вечната илюзия, че е уникален, че е над всички. Искахме прекалено много от него. И той полудя. Мозъкът му — този необикновен инструмент — се прекърши и когато престана да бъде в състояние да контролира себе си, потърси контрол на друго място. Компенсационен механизъм може би, начин да убеди самия себе си, макар някаква част дълбоко в него да му е казвала, че не е прав.

— Какво означава „потърси контрол на друго място“? Как е могъл да направи това?

— Като обвърже тази нация със серия задължения, които, меко казано, са неприемливи. Опитайте се да разберете, той не е колос на глинени крака като вас и мен. Да, дори като мен, президента на Съединените щати — за когото се говори, че бил най-могъщият човек на тази земя. Но не е истина. Аз съм обвързан от политиката, жертва съм на различни допитвания до обществото, ръководен съм от така наречените принципи на политическата идеология, а главата ми е непрекъснато на дръвника на Конгреса. Проверки и балансиране, г-н Хейвлок. Но не и за него. Ние го направихме суперзвезда и той не беше обвързан с нищо, не беше отговорен пред никого. Думата му беше закон, а преценките на останалите се пречупваха през собствената му гениалност. И освен всичко това имаше и личен чар, трябва да призная.

— Това са общи приказки — обади се Майкъл. — Абстрактни преценки.

— Лъжи? — попита Беркуист.

— Не знам това. Къде са фактите?

— Ще ви ги покажа. И ако след като го видите, все още сте решен да изпълните заплахата си, нека това тежи на вашата съвест, не на моята.

— За каква съвест говорите? Аз съм „неспасяем“.

— Казах ви — прочетох тези страници. Всичките. Заповедта се отменя. Имате думата на президента на Съединените щати.

— И защо трябва да я приема?

— Ако бях на ваше място, може би и аз нямаше да я приема. Просто ви го казвам. Има много лъжи и ще продължава да има, но това вече не е една от тях… Ще заповядам да ви свалят белезниците.

* * *

Обстановката в голямата тъмна стая без прозорци беше като неземно превъплъщение на научнофантастичен кошмар. Цяла дузина телевизионни монитори бяха подредени покрай стената, а идващата на тях от различни камери картина се записваше. Под екраните големи пултове се обслужваха от четирима техници; лекари в бели престилки влизаха, за да прегледат една или друга сцена, водеха си бележки, после бързо излизаха или коментираха наблюденията си с други колеги. Целта на операцията бе да се регистрира и анализира всяко направено от Ентъни Матиас движение, както и всяка произнесена от него дума.

Лицето и тялото му се проектираха на седем екрана едновременно, а под всеки монитор цифрова индикация показваше точния момент на записа. Под екрана най-вляво вървеше надпис „текущо“. Денят на Матиас представляваше една илюзия, започваща със сутрешното кафе в градината, идентична на неговата в Джорджтаун.

— Бият му две инжекции още преди да се е събудил — обясни президентът и седна до Хейвлок пред втори, по-малък пулт на задната стена. — Едната е мускулен релаксатор, за да се намалят физическото и умственото напрежение, другата е стимулант, който ускорява сърдечния ритъм, подпомага циркулацията на кръвта, без да променя въздействието на първата. Не ме питайте за медицинската терминология, не я познавам; единственото, което знам, е какъв е ефектът. Той е свободен да прави асоциации с определена степен на симулирана увереност — може да се каже, че представлява копие на самия себе си.

— И така започва денят му… симулираният му ден?

— Точно така. Погледнете мониторите от дясно на ляво. Денят му започва със закуска в градината. Донасят му разузнавателните сводки и вестниците от датите, за които се опитваме да получим информация. На следващия екран го виждате да излиза от „дома си“, да слиза по стъпалата заедно със съветника си, който говори с него, уточнявайки вариантите на проблема, създавайки информационната основа на онова, което ни интересува. Всичко, между другото, се извлича от собствените му дневници и остава постоянно за „деня“. — Беркуист спря и посочи с ръка третия монитор отдясно: — Ето там е в лимузината си, съветникът още говори, опитвайки се да фокусира вниманието му върху проблема. След кратко пътуване го прекарват покрай познатите му места — мемориала „Джеферсън“, паметника, по определени улици, покрай южния вход на Белия дом, последователността е без значение.

— Но те не са истински — възрази Майкъл. — Това са само фрагменти.

— Той не вижда това, съзнанието му отбелязва единствено впечатлението, което те създават. Но дори да осъзнае, че това са фрагменти, както ги нарекохте, или миниатюри на известните места, лекарите твърдят, че мозъкът му ще отхвърли подобна идея и ще възприеме реалността на създаденото впечатление. По същия начин, по който отказва да осъзнае, че положението му се влошава, и настоява за все по-широки и по-широки пълномощия, докато накрая просто протяга ръка и си ги взема… Вижте четвъртия екран. На него слиза от колата пред Държавния департамент, влиза там и казва на съветника си нещо — то, разбира се, ще бъде анализирано. На петия се вижда как влиза в кабинета си — абсолютно същия, както истинския му кабинет на осмия етаж — и веднага се залавя да преглежда телеграмите и да чете графика си за деня, отново всичко идентично със случилото се през същия ден. Шестият екран го показва да провежда серия телефонни разговори — същите, които е провел и по-рано. Отговорите му често са безсмислени, част от него отхвърля гласа, друг път липсва присъщото му остроумие, но има случаи, когато това, което научаваме, просто ни изумява… Тук е вече близо шест седмици и понякога ни се струва, че само леко сме одраскали повърхността. Едва започваме да научаваме за истинския мащаб на неговите ексцеси.

— Имате предвид нещата, които е направил? — попита Хейвлок, който започваше да става неспокоен от страшния развой на събитията.

Беркуист погледна Майкъл в светлината на пулта под трепкащото сияние на екраните от другата страна на стаята.

— Да, г-н Хейвлок, става дума за… „нещата“, които е направил. Ако някога в историята на представителната власт е имало някой, който е превишавал пълномощията на кабинета си, това е Ентъни Матиас. Няма граници в това, което е обещавал, което е гарантирал от името на американското правителство. Да вземем например днешния ден. Съществува политическа линия, която се провежда, но точно в този момент на ирационална безотговорност тази линия не е изгодна на държавния секретар и ето той решава да я промени… Наблюдавайте седмия екран с надписа „текущо“. Вслушайте се. Намира се пред бюрото си, а в съзнанието си се е върнал пет месеца назад, когато е взето двупартийно решение да се закрие посолството ни в една от новите африкански държави, която избива собствените си граждани чрез масови обесвания и с наказателни роти, отвращавайки по този начин целия цивилизован свят. Съветникът обяснява фактите.

— Г-н секретар, президентът, Щабът на обединените командвания и Сенатът се противопоставят с документи срещу поддържането на по-нататъшни контакти засега…

— Тогава няма да им разрешим, нали? Допотопните реакции не могат да се превърнат в крайъгълен камък на една последователна външна политика. Аз лично ще се свържа и ще представя свързан и обмислен план. Доставките на оръжие и на подсладено масло са международен мехлем и ние трябва да ги осигурим.

Майкъл беше изумен.

— Той е казал това? И е постъпил така?

— Сега изживява тази ситуация повторно — поясни президентът. — След няколко минути ще се свърже с мисията в Женева и ще поеме още един невероятен ангажимент… Това обаче е само един дребен пример — нещо, по което работят тази сутрин. Всъщност, колкото и възмутително да звучи, този случай е незначителен в сравнение с толкова много други. Толкова много… толкова опасни… толкова невероятни.

— Опасни?

— Да, след като един глас заглушава останалите, след като една личност се ангажира с недопустими обвързаности, след като се съгласява да придвижи споразумения, които противоречат на всичко, което нашата държава прокламира, че поддържа… споразумения, заради които възмутеният Сенат може да поиска процедура за моя импийчмънт, дори само защото съм си позволил да помисля за тях. Но дори този факт — а това е факт — е нещо незначително. Ние не можем да допуснем светът да узнае какво е направил. Ще бъдем унижени — един гигант на колене, който моли за прошка. И ако прошката не дойде, ще бъдат извадени оръжията и бомбите. Защото, разбирате ли, всичките му дела са регистрирани в писмена форма.

— Но имал ли е правото да направи това?

— Конституционно погледнато, не. Но нали е бил суперзвезда! Некоронованият крал на републиката казва, богът дава благословията си. Кой може да задава въпроси на крале и богове? Самото съществуване на подобни документи е най-плодородната почва на този свят за шантаж и изнудване в международен мащаб. Ако не можем без много шум да анулираме тези споразумения — да ги анулираме по дипломатически път под претекст, че се очаква отрицателна реакция от страна на Конгреса — те ще бъдат разкрити. А ако това се случи, всеки договор, всяко споразумение, което сме сключили през последното десетилетие — всички не твърде популярни съюзи, които в момента поддържаме навсякъде по света — ще бъдат подложени на съмнение. Външната политика на страната ще бъде доведена до колапс и доверието в нас ще бъде загубено завинаги. А когато страна като нашата няма външна политика, г-н Хейвлок, това означава война.

Майкъл се наведе над пулта, взря се в екрана, на който се изобразяваше какво става в момента, и вдигна ръка към челото си — беше усетил, че по него се стича пот.

— Стигнал е толкова далече?

— Дори нещо повече. Разберете, той беше държавен секретар почти шест години, но преди да седне в креслото, имаше значително влияние, прекалено голямо още по време на предишните две администрации. Той просто беше един извънреден и пълномощен посланик за тях, обикалящ земното кълбо, за да циментира позициите си.

— Но това е било за добро, не за тези неща!

— Така е, и никой не разбира това по-добре от мен самия. Аз бях онзи, който го убеди да захвърли консултантския бизнес и да поеме тази работа. Аз обявих, че светът има нужда от неговата личност, че моментът е удобен. Разбирате ли, аз даже апелирах към неговото его, а всички велики мъже имат раздуто его. Дьо Гол се оказа прав: хората с предопределение научават за това преди останалите. Онова, което те не знаят, е каква е границата на способностите им. И Бог е свидетел, че Матиас нямаше представа за тази граница.

— Вие казахте това преди няколко минути, г-н президент. Ние го направихме бог. Ние поискахме прекалено много от него. — Хейвлок бавно поклати глава, без да знае какво повече да каже.

— Момент, моля — отговори Беркуист със студен глас и пронизващ поглед в призрачната светлина на залата. — Аз казах това като едно свръхопростено обяснение. Но никой не може да направи от някого бог, ако другият не го иска. А — като Исус, плаващ на сала — Матиас е търсил това обожествяване през целия си живот! Той вкусваше от светата вода в продължение на години — не, в мислите си той се къпеше в нея. Знаете ли как го нарече някой онзи ден? Блъскащият се Сократ край Потомак, и той е точно такъв. Енергичен, безцеремонен човек, г-н Хейвлок. Един първокласен, високонадарен, гениален кариерист. Човек с невероятно убедителна реч, способен на великолепна глобална дипломация — най-добрият измежду останалите — до момента, до който се намираше в центъра на световния ураган. Той можеше да бъде страхотен и както също казах, никой не разбираше това по-добре от мен, и аз го използвах. Но независимо от всичко, той беше безпардонен. Той не спря да изтиква напред всезнаещия Ентъни Матиас.

— Но знаейки всичко това — настоя Майкъл, който устояваше на вледеняващия поглед на Беркуист — вие все пак го използвахте. Вие го издигнахте дотолкова, доколкото той е жадувал да го постигне. Вие апелирахте към „предопределения“, така ли беше?

Президентът свали поглед върху индикаторите на пулта за управление.

— Да — каза той тихо. — И той се пръсна по шевовете. Защото аз гледах представлението, не човека, и бях заслепен. Не видях онова, което в действителност се случва.

— Господи! — възкликна Хейвлок с шепот, който прозвуча като вик. — Толкова е трудно човек да го повярва!

— Очаквайки подобна реакция — прекъсна го Беркуист, който беше си възвърнал самообладанието — поисках да ви подготвят няколко ленти. На тях са записани разговорите, проведени през последните месеци в неговия кабинет. Психиатрите ме уверяват, че са напълно достоверни, а документите, които открихме, ги потвърждават. Сложете слушалките, а аз ще натисна тук каквото трябва… Образът ще се появи на последния монитор вдясно.

През следващите дванайсет минути Хейвлок видя един човек, когото не познаваше. Лентите бяха фиксирали поведението на Матиас — емоционалните му изблици в резултат на психологическото стимулиране от комбинираното въздействие на химикалите, оптическата илюзия, която го обграждаше, и насочващите реплики на съветниците му, използващи собствените му думи. Той крещеше в един момент, ридаеше в следващия, убеждаваше някакъв дипломат по телефона, използвайки комплименти, собствения си чар и една гениално изиграна смиреност и после, след разговора, окачествяваше същия човек като глупак и малоумен. Но най-впечатляващи бяха лъжите, лъжи там, където едно време имаше само истина. Неговият инструмент беше телефонът, а органът, с който въздействаше — резониращият глас с леко долавящ се европейски акцент.

— Първият епизод — каза Беркуист, гневно натискайки бутона — е реакцията му, когато поисках от него да се преразгледа нашата помощ за Сан Мигел.

Вашата политика е твърда, г-н президент, тя е ясен вик за почтеност и уважение към човешките права. Аплодирам ви, сър. Дочуване… Идиот! Невменяем! Човек не може да обръща внимание на прегрешенията на брат си, а просто да приеме геополитическите реалности такива, каквито са! Свържете ме с генерал Сандоза. Уговорете тайна среща с неговия посланик. Полковниците ще разберат, че ние стоим зад тях!

— Това малко изпълнение е последвано от съвместна резолюция на Камарата и Сената, зад която аз твърдо стоя, за задържане на дипломатическото признаване…

Нали разбирате, г-н министър-председателю, че споразуменията, които сме постигнали във вашата част на света, правят невъзможно това, което вие предлагате, но вие би следвало да знаете, че аз съм за съгласие с вас. Ще се срещна с президента… не, не, уверявам ви, че той ще подходи непредубедено… а вече съм убедил председателя на Сенатската комисия по външните работи. Един договор между нашите две страни би представлявал желателен прогрес, а ако се окаже, че е в противоречие с минали ангажименти… е, осведоменият подход към опазване на собствените интереси е представлявал същността на царуването на Бисмарк.

— Не мога да го повярвам — каза Хейвлок като хипнотизиран.

— Аз също не можех, но е истина — и президентът натисна трети бутон. — Сега се прехвърляме в Персийския залив…

Вие, разбира се, говорите неофициално, не в качеството си на министър на финансите на вашата страна, а като приятел, и това, което искате, са допълнителни гаранции за осемстотин и петдесет милиона за текущата фискална година и един милиард и двеста милиона за следващата… Противно на онова, което може би сте си мислел, скъпи ми приятелю, тези числа са напълно допустими. Мога да ви разкрия конфиденциално, че нашата териториална стратегия не е точно такава, каквато изглежда. Ще подготвя, отново на конфиденциална основа, меморандум за намеренията ни.

— Отиваме на Балканите — съветски сателит, лоялен към Москва и готов да ни хване за гърлото… Лудост!

Г-н премиер, ограниченията върху продажбите на оръжие за вашата страна, макар да не могат да бъдат открито вдигнати, поне могат да не се спазват стриктно. Аз виждам конкретни и значителни предимства в кооперирането ни с вас. „Оборудването“ може да бъде и ще бъде прехвърлено с помощта на известни североафрикански режими, за които се смята, че са в лагера на нашите противници, но с които аз се срещам — нека се изразя, ex et nonofficio^[1] — отскоро и често. Казано под секрет, формира се една нова геополитическа ос…

— Формира се! — експлодира Беркуист. — Самоубийство! Сега ще се занимаем с държавен преврат в Йемен: начало на политическа нестабилност и гаранции за масови кръвопролития.

Появата на великата нова независима държава — Сирах Бал Шазар, макар и бавно, за да намерите признанието, което заслужавате, ще може да разчита на дискретната подкрепа на тази администрация. Ние разбираме необходимостта да се справите твърдо и реалистично с вътрешните подривни елементи. Бъдете уверени, че средствата, които искате, ще ви бъдат предоставени. Когато тези триста милиона ви бъдат прехвърлени, това ще покаже на законодателните органи на нашето правителство вярата, с която се отнасяме към вас.

— А накрая — докосна президентът последния бутон и продължи с дрезгав шепот и изморено лице: — Новият луд на Африка!

Ще ви кажа честно и абсолютно конфиденциално, генерал-майор Халафи, че ние одобряваме предлаганото от вас вклиняване северно от пролива. Нашите така наречени съюзници там проявиха слабост и неефективност, но, естествено, дистанцирането ни от тях ще става постепенно, защото все пак съществуват подписани с тях договори. Образователният процес е винаги труден, а преобучението на хората от окопите е една влудяващо бавна шахматна игра, за щастие разигравана от тези от нас, които я разбират. Така че ще получите оръжието, Салаам, скъпи приятелю.

Това, което Майкъл видя и изслуша, имаше почти парализиращ ефект върху него. Потайно изграждане на съюзи, които не са в интерес на Съединените щати; предложения за започване на преговори, които са в нарушение на съществуващи договори; даване на гаранции за милиарди, които Конгресът никога не би допуснал, а американският данъкоплатец никога не би приел; поемане на военни задължения, които са неморални още в зародиш, преминават границите на националната чест и са ирационално провокативни. Това беше портрет на един гениален мозък, който се беше разцепил на множество отделни части, поели глобални задължения, всяко от които представляваше смъртоносен снаряд.

Майкъл бавно се съвземаше от шоковото си състояние. Изведнъж осъзна празнотата, която оставаше незапълнена и чакаше своето обяснение. Той свали слушалките и се обърна към президента:

— Коста Брава — прошепна той дрезгаво. — Защо? И защо трябваше да стана „неспасяем“?

— Аз бях част от първото, но не съм искал второто. До колкото сме в състояние да определим, такава санкция никога не е била издавана официално.

— „Двусмисленост“?

— Да. Не знам кой се крие зад тази дума. Обаче трябва да ви кажа, че лично аз потвърдих тази заповед впоследствие.

— Защо?

— Защото приложих една точка от подписаната от вас клетва при постъпване на служба на правителството.

— А именно?

— Да отдадете живота си за своята страна, ако тя изпадне в състояние на отчаяна нужда и поиска от вас това. Всеки от нас би го направил, знаете това не по-зле от мен. И не е необходимо да ви напомням, че хиляди безименни американци са дали живота си, дори когато нуждата е била съмнителна.

— С което искате да кажете, че необходимостта да бъде пожертван животът ми… не е била съмнителна?

— Когато аз издадох заповедта, не беше.

Майкъл пое дъх и го задържа.

— А чехкинята? Джена Карас?

— Нейната смърт никога не е била желана.

— Беше!

— Не и от нас.

— „Двусмисленост“?

— Очевидно.

— И вие не знаете… О, Господи! Но моята екзекуция е била санкционирана. От вас.

Президентът кимна. Чертите на северняшкото му лице бяха омекнали, погледът в очите му бе все така твърд, но това вече не беше поглед на ловец.

— И може ли един осъден да попита защо?

— Елате с мен — каза Беркуист и се надигна от стола пред пулта в полумрака на залата. — Време е да приключим с последната фаза на вашето обучение, м-р Хейвлок. И само Бог ми е свидетел колко силно се надявам да сте подготвен за това.

Те напуснаха залата с мониторите и излязоха в малък коридор с бели стени, охраняван от огромен сержант, чието лице и отличителни ленти на гърдите говореха за много сражения. Щом видя президента, застана мирно. Главнокомандващият кимна и се насочи към широка черна врата в края на коридора. Когато Беркуист спря, Майкъл разбра, че това не е врата. Беше хранилище с колело в центъра. Отдясно се виждаше малка плочка на датчик за разпознаване на папиларните линии. Президентът постави дясната си ръка върху нея. Просветна редица разноцветни светодиоди, които се установиха в комбинация от зелено и бяло. След това той хвана с лявата си ръка колелото, а светлините отново се раздвижиха, завършвайки този път с комбинация от три зелени.

— Сигурен съм, че разбирате от тези неща повече от мене — обади се Беркуист — и затова единственото, което мога да добавя, е, че тази врата мога да отворя само аз… и един друг човек, ако се случи нещо с мен.

Смисълът беше ясен и думите не се нуждаеха от коментар. Президентът бутна вратата навътре, след което се пресегна и натисна друг датчик от вътрешната й страна, дезактивирайки невидимите лъчи на охранителната система. Той пак кимна на сержанта и подкани с жест Хейвлок да влезе. Когато се озоваха в помещението, сержантът пристъпи, затвори стоманената врата и завъртя колелото на ключалката отвън.

Намираха се в необикновена стая без прозорци, с голи стени, без излишна мебелировка, без удобства. Чуваше се лекият шум на вентилационната система. В центъра имаше маса с пет стола. На нея бяха подредени бележници, моливи и пепелници; в далечния ляв ъгъл се виждаше устройство за унищожаване на документи. Просто една маса в стая, подготвена за спешни консултации и последващо унищожаване на всякакви документални свидетелства за взетите решения. За разлика от дванайсетте апарата в мониторната зала, която току-що бяха напуснали, тук имаше само един екран и проектор със странна форма, монтиран до противоположната стена край пулт за управление.

Без да каже нито дума, Чарлс Беркуист отиде направо при пулта, намали силата на осветлението и включи проектора. На екрана се появиха две снимки, разделени с дебела вертикална черта. Това бяха страници от два отделни документа, очевидно близки по съдържание, понеже оформлението им беше сходно. Хейвлок впи поглед в тях с нарастващ ужас.

— Пред вас е същността на онова, което наричаме Парсифал — поясни тихо президентът. — Помните ли последната опера на Вебер?

— Не много добре — едва отрони Хейвлок.

— Няма значение. Само ще ви припомня, че винаги когато Парсифал докосвал до рана копието, с което Христос е бил прикован на кръста, той е добивал дарбата да изцелява. И обратно, онзи, който притежава тези документи, има силата да ги разпечата. И да ги направи достояние на света.

— Аз… не… мога да повярвам — прошепна Хейвлок.

— Как бих искал и аз да не вярвам — въздъхна Беркуист, вдигна ръка и посочи документа отляво: — Първото споразумение предвижда осъществяването на ядрен удар срещу Китайската народна република от обединените сили на Съединените американски щати и Съветския съюз. Цел: унищожаване на всички военни съоръжения, правителствени центрове, водноелектрически централи, комуникационни системи и седем големи града, като се започне от манджурската граница и се стигне до Китайско море. — Президентът направи пауза и след малко посочи документа вдясно: — Второто споразумение предвижда почти идентичен ядрен удар срещу Съюза на съветските социалистически републики, извършен от обединените сили на Съединените щати и Китайската народна република. Разликите са минимални и са от значение само за няколкото милиона души, които ще се изпарят в атомните пламъци. Включени са и пет града, между които Москва, Ленинград и Киев. Пълно унищожение за дванайсет града, които се предвижда да бъдат изтрити от лицето на земята… Нашата нация е сключила две отделни споразумения: едното със Съветския съюз, другото — с Китайската народна република. И в двата случая ние предоставяме пълната мощ на ядрените ни оръжия за съвместен удар с партньор, който има за цел да унищожи общ враг. Диаметрално противоположни ангажименти, а Съединените щати са курвата, обслужваща два подивели жребеца. Масово унищожение. Светът, м-р Хейвлок, си има своята ядрена война, подготвена с гениална прецизност от суперзвездата Ентъни Матиас.