Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (24)

24

Островът беше в близост до крайбрежието, източно от Савана; преди пет години, когато правителството го нае за океанологически изследвания, това бе едно рядко населено парче земя с площ около две квадратни мили. Рибарите разказваха, че по няколко пъти в седмицата забелязвали в бръснещ полет над водата хеликоптерите на военновъздушната база „Хънтър“, насочени към невидима площадка за кацане някъде зад високите борове по скалистия бряг.

Двамата пристигнаха в Савана към три и половина следобед и към четири часа вече бяха намерили стая в невзрачен мотел на крайокеанската магистрала. В четири и двайсет се разхождаха по кея на търговските кораби от другата страна на пътя, точно навреме, за да посрещнат десетината рибарски лодки, прибиращи се с улова за деня. До пет и петнайсет бяха говорили с най-различни рибари, а в пет и трийсет Хейвлок проведе дискретен разговор с началника на пристанището. В шест без десет двеста долара смениха притежателя си и той нае петнайсетфутов скиф, екипиран с извънбордов двигател с мощност дванайсет конски сили, който можеше да ползва, когато си поиска, а нощният пазач на пристанището беше информиран за сделката.

След всичко това те се върнаха с колата по магистралата до пазарния комплекс във Форт Пуласки, където Майкъл намери магазин за спортни стоки и закупи необходимите му неща: плетена вълнена шапка, плътно прилягащ пуловер, панталони от груб памучен плат и солидно изглеждащи боти до глезена с гумена подметка — всичко в черно. В допълнение към дрехите купи водонепроницаемо фенерче, плик от непропусклива материя, ловен нож и пет пакета връзки за обувки от сурова кожа с дължина 72 инча.

— Пуловер, шапка, фенерче, нож — бързо изреди Джена с гневен глас. — И купуваш по едно от всичко. Купи два комплекта! Идвам с тебе.

— Не, не идваш.

— Да не забравяш Прага и Варшава? Триест или Балканите?

— Не, но ти ги забравяш. На всяко място, независимо къде сме били, винаги е имало помощник, на когото да се опрем, макар и само за да спечелим време. Някой от посолството или консулския отдел знаеше думите, които да му послужат като контразаплаха.

— Никога не сме използвали подобни хора.

— Никога не са ни залавяли.

Тя го погледна и в погледа й личеше, че разбира логиката.

— И какви думи ще използвам аз?

— Ще ти ги напиша. Тук някъде трябва да има магазин за канцеларски принадлежности. Ще купя адвокатски бележник с жълти листа и индиго. Да вървим.

Джена седеше в едно кресло в хотелската им стая наблизо до бюрото, на което Хейвлок пишеше. Тя поемаше от него копията и проверяваше дали са четливи. Беше запълнил девет страници, изписани четливо с печатни букви. Всичко беше грижливо номерирано, детайлите — конкретни, а имената — точни. Материалът представляваше селекция на свръхсекретни разузнавателни операции и разкрития, извършени от правителството на Съединените щати в цяла Европа през последните осемнайсет месеца. Съдържаше източниците на информация, имената на информаторите, на агентите къртици, на двойните агенти, както и списък на дипломати и аташета в три посолства, които всъщност бяха контрольори на ЦРУ. Десетата страница представляваше описание на операцията при Коста Брава, в което се споменаваше Емъри Бредфорд, хората, с които беше говорил и които бяха потвърдили факти, които можеха да бъдат получени само чрез съдействието на КГБ. Бяха посочени и показанията на офицера на ВКР в Париж, който потвърждаваше, че Съветите са знаели за измамата. На единайсета страница Хейвлок разказваше за фаталната среща на Палатин и американския разузнавач, загинал, за да спаси живота му, който бе възкликнал мигове преди да умре, че някои влиятелни хора във Вашингтон са лъжци. Дванайсета страница представляваше кратко описание на случилото се при Кол де Мулине и се споменаваше за заповедта за неговата екзекуция, издадена след използване на паролата „Двусмисленост“. На последната тринайсета страница Хейвлок казваше истината за убиеца от Лидице, нарекъл се Джейкъб Хенделман и фермата в Мейсън Фолс, Пенсилвания, която продаваше робски труд по същия начин, по който лагерите в Германия бяха обезпечавали същото за Алберт Шпеер. Последният ред беше кратък: Държавният секретар Ентъни Матиас е задържан против волята му в един правителствен обект, известен като остров Пуул, Джорджия.

— Ето ги твоите думи — каза той, подаде на Джена последната страница и стана, за да се протегне. Беше се схванал от почти два часа писане. Докато Джена четеше, той запали цигара и се приближи до прозореца, който гледаше към магистралата и океана отвъд нея. Навън се беше стъмнило и лунните лъчи едва си пробиваха път през плътните облаци на нощното небе. Времето беше добро, океанът — тих, и той се надяваше това да се задържи.

— Това са силни думи, Михаил — проговори Джена и остави последния лист на бюрото.

— Такава е истината.

— Извини ме, че не мога да я приема. Това би могло да струва живота на много хора и на приятели сред тях.

— Не и последните четири страници. Там не става дума за приятели… освен за Апаха, а той си отиде.

— Тогава използвай само последните четири страници — предложи Джена.

Хейвлок се обърна от прозореца:

— Не, аз не мога да спра по средата. Тук изобщо няма среда — те трябва да повярват, че ще го направя. Още по-важно е да повярват, че ти ще го направиш. Ако в тях се зароди и най-малкото съмнение, с мен е свършено… а може би и с тебе. Заплахата трябва да прозвучи истински, не кухо.

— Значи допускаш, че могат да те заловят.

— Ако открия онова, което мисля, че ще открия, възнамерявам да ме заловят.

— Но това е лудост! — извика Джена и скочи на крака.

— Не, не е. Ти обикновено не грешиш, но сега не си права. Този остров е бързият вариант, от който се нуждаем. — Той се упъти към креслото, където беше оставил покупките от магазина за спортни стоки. — Ще се преоблека, докато се договаряме за връзката по телефона.

— Ти наистина ли смяташ да го направиш?

— Наистина.

— В такъв случай да се обадя от автомат — предложи тя неуверено. — И няма да чакам повече от дванайсет секунди.

— Но ще се обадиш само на един телефонен номер — Майкъл се обърна и отиде до бюрото. Взе молив и написа нещо на лист от бележника, откъсна го и го подаде на Джена. — Ето този, това е дежурният на „Кон Оп“ за спешни случаи. Номерът е директен и ще ти обясня как се избира, но си подготви цял джоб с монети.

— Нямам джоб.

— Нямаш и пари, нямаш и дрехи — допълни Хейвлок, хвана я за раменете и я притисна към себе си. — Погрижи се за това, моля ти се — ще те разсее поне за известно време. Напазарувай.

— Ти си луд.

— Не, наистина те моля. Няма да имаш много време, но повечето от магазините в онзи център са отворени до десет и половина. Там има и боулинг зала, един-два ресторанта и супермаркет, който е отворен денонощно.

— Просто не мога да повярвам, че говориш това — възкликна тя, дръпна глава и го погледна в очите.

— Повярвай — каза той. — Освен това мястото е по-безопасно от телефонните кабини по магистралата. — Погледна часовника си. — Сега е девет и десет, а остров Пуул се намира само на миля и половина от брега. Едва ли ще ми отнеме повече от двайсет минути да стигна до там — да речем, в десет. В единайсет искам да започнеш да звъниш на онзи номер и да кажеш думите „Билярд или пуул^[1]“. Разбра ли?

— Разбира се, билярд или пуул.

— Добре. Ако не получиш незабавен отговор, прекъсваш и отиваш на друг телефон. Ще звъниш на всеки петнайсет минути.

— Какъв ще бъде отговорът?

Хейвлок се намръщи:

— „Ние предпочитаме пуул“.

— „Ние предпочитаме пуул“, а после?

— После още едно — последно — обаждане отново след петнайсет минути. Вместо оператора в линията ще се включи някой друг. Той няма да съобщи име, но трябва да използва същата фраза. В секундата, в която го стори, прочети му първите два реда от първа страница. Ще взема копието с мене, за да докажа, че думите съвпадат. Прочети ги бързо и затвори.

— И от този момент нататък започва голямото чакане — каза Джена, прегърна го и притисна лице до неговото. — Този път в нашия неподвижен затвор.

— Наистина неподвижен — всъщност направо стационарен. Купи храна в супера и остани тук. Не излизай никъде. Аз ще те намеря.

— И колко ще продължи всичко това според тебе?

Хейвлок нежно отдръпна лицето си от нейното и я погледна.

— Може би ден, може би два. Надявам се, че няма да е чак толкова дълго, но е възможно.

— И ако… — Джена не можеше да завърши изречението, лицето й посърна, а очите й се напълниха със сълзи.

— След три дни се обади на Александър във Фокс Холоу и му предай, че съм бил заловен или убит, а Антон Матиас е задържан като затворник. Кажи му, че разполагаш с доказателство, написано от моята ръка, и освен това има касета с моя глас в дома на Салан в Кан сюр Мер. При тези обстоятелства той не може да не ти обърне внимание. Все пак любимата му република е в опасност. — Майкъл замълча, помисли и допълни: — Само последните четири страници — рече той тихо — ти си права — те не заслужават да умрат.

Джена притвори очи.

— Не мога да ти обещая това — каза тя. — Обичам те. Ако те загубя, тези хора няма да имат значение за мене. Нито един от тях.

* * *

Морето беше бурно, както е обикновено, когато крайбрежните течения се разбиват в неочаквано изпречила се на пътя на вълните суша. Той се намираше на около четвърт миля от скалистия бряг на острова и се приближаваше откъм подветрената страна, така че вятърът да отнася към морето слабия шум на двигателя. Скоро смяташе да го изгаси и да използва греблата, за да излезе в най-тъмната част при боровете, ръководейки се от сиянието, което се виждаше над върховете на дърветата.

Беше се уговорил специално с нощния пазач на пристанището, една неопределена уговорка, която всеки опитен агент би се опитал да постигне, когато наема лодка и съществува възможност да я изостави. Човек никога не захвърля средството си за бягство, освен ако не е абсолютно необходимо, но е наложително това средство да се скрие колкото може по-добре, макар и само за да се спечели време, защото пет минути объркване често са разликата между залавянето и бягството. Досега обаче пътуването преминаваше добре. Щеше да избута скифа на най-тъмното място на брега.

Ето, моментът беше дошъл. Той отне газта, двигателят изкашля приглушено и замлъкна. Майкъл скочи на средната седалка и постави греблата в полугривните. Течението откъм брега беше по-силно, отколкото очакваше. Той натисна греблата срещу него, надявайки се, че преди ръцете и раменете му да отмалеят, то ще промени посоката си. Раната от Кол де Мулине започваше да се обажда… Трябваше да внимава и да използва повече тежестта на тялото си…

Звук. Не от него, това не беше поскърцването на греблата му, нито плискането на вълните в носа на скифа. Някакъв приглушен шум… от двигател.

Лъч на прожектор мина по водната повърхност на около половин миля вдясно от него. Беше патрулиращ катер, току-що заобиколил далечния нос на острова и поел надясно, директно срещу него. Възможно ли бе охранителната система на острова да включва и сонар? Насочени звукови лъчи, плъзгащи се над повърхността, които се вдигат и спускат с приливите и отливите, и които могат да открият малки плавателни съдове, прокрадващи се към бреговата ивица. Или катерът изпълняваше рутинна патрулна обиколка? Моментът не беше удобен да си задава подобни въпроси. Ниско снишен, Хейвлок бързо освободи греблата и ги напъха под седалките. След това се пресегна към въжето за акостиране, хвърли го през носа и безшумно се плъзна през борда в океана, поемайки дълбоко въздух и стягайки мускулите си, за да посрещне шока от студената вода. С няколко загребвания доплува до кърмата, хвана се за вала на витлото и започна да плиска вода върху показващата се над повърхността част от топлия кожух на двигателя. Беше стигнал дотук на ниски обороти и само след минути нечия длан щеше да може да установи дали двигателят е работил доскоро… ако някой се досетеше да провери.

Лъчът на прожектора неочаквано го заслепи — скифът явно беше забелязан. Двигателят на катера изрева в далечината и надви шума на вятъра, а към него се прибави и воят на сирена. Катерът ускори ход и се насочи право към него. Той се гмурна под повърхността и заплува навътре, отдалечавайки се от острова, а течението го подхвана. Скифът все още се намираше на около четвърт миля от острова и разстоянието беше прекалено голямо, за да направи опит да го преодолее във вода с такава температура; този факт можеше да се окаже в негова полза след малко.

Когато катерът стигна до лодката и двигателят му замлъкна, Майкъл се намираше на около двайсет ярда зад кърмата му. Той се показа на повърхността и нахлупи мократа плетена вълнена шапка върху лицето си. Лъчът на прожектора сновеше по повърхността във всички посоки и го накара на два пъти отново да се гмурка, без да затваря очи, изплувайки, след като лъчът минеше над главата му. Оглеждането продължаваше, но вече само отпред и встрани. Двама души с куки в ръцете бяха придърпали скифа до борда на катера и онзи, който се намираше на носа, извика:

— От пристанището на Лео, лейтенант! От Савана! Регистрационен номер GA-082!

— Обади се в базата да се свържат с пристанището на Лео в Савана и да ни прехвърлят разговора! — извика в отговор офицерът на невидимия оператор в отворената кабина. — Номерът е GA-082! Снеми координатите!

— Тъй вярно, сър! — чу се в отговор.

— И информирай базата за нашето местоположение. Поискай да направят проверка в сектор номер четири.

— Това нещо не е могло да стигне дотам, лейтенант — каза мъжът с куката при кърмата. — Щеше да се заплете в плаващите мрежи. Поставили сме ги навсякъде, където няма скали.

— Тогава какво, по дяволите, търси тук? Има ли в нея дрехи, някакво оборудване? Нещо?

— Нищо, сър! — извика първият, който се беше спуснал в скифа. — Мирише на риба и това е всичко.

Хейвлок наблюдаваше, а вълните го издигаха и спускаха. Нещо странно му правеше впечатление: моряците в патрулния катер бяха облечени в бойни униформи, а офицерът беше по куртка. Това беше сухопътна армия, не военноморски сили. Но катерът бе с военноморска регистрация.

— Лейтенант! — чу се глас откъм кабината и на вратата се показа лице с наушници. — Пазачът на Лео казва, че двама пияници били наели този скиф и се върнали късно. Той мисли, че не са го вързали добре и отливът го е отнесъл. Ще ви бъде признателен, ако го закачим и му го откараме на буксир, иначе щели да му съдерат задника. Лодката била боклук, но задбордовият двигател струвал доста.

— Тази работа не ми харесва — каза офицерът.

— Е, хайде, сър. Кой ще преплува половин миля в такова море? Рибарите казват, че тук се навъртали акули.

— Ами ако е дошла откъм острова?

— През мрежите? — попита мъжът с куката при кърмата. — Няма друго място, където да излезе на брега, лейтенант.

— Майната й! Хвърли нагоре въжето и ще обиколим по-близо до мрежите и скалите. Този Лео наистина не може да ни се отблагодари.

А Хейвлок знаеше, че дължеше на нощния пазач много повече от стоте долара, които му беше дал. Двигателите на катера изреваха в момента, когато първият мъж се качи на борда, а един друг завърза въжето за една халка на кърмата. Секунди по-късно патрулът пореше вълните в зигзаг в посока към брега, а мощният прожектор разсичаше с лъча си тъмнината.

Плаващи мрежи. Огромни платнища от лека материя, опънати и задържани точно под повърхността от коркови поплавъци или стиропор с вплетена метална нишка. Рибата не можеше да разкъса нишката, но витлата можеха и тогава алармената инсталация надаваше вой. Скалите. Части от бреговата ивица на острова, забранени за плавателни съдове от всякакъв тонаж. Трябваше да не изпуска патрулния катер от поглед, защото той щеше да се приближи до скалите.

Акули. Не искаше да мисли за тях, просто нямаше смисъл. Това, върху което трябваше да се концентрира, бе да излезе на сушата. Течението беше почти непреодолимо, но плувайки бруст със загребвания между вълните и използвайки обратното подводно течение, той бавно напредваше и когато видя лъчите на цяла дузина фенерчета през стволовете на боровете, разбра, че наистина се приближава. Времето беше без значение, но той усещаше хода му благодарение на болката в ръцете и краката си, макар концентрацията му да беше абсолютна. Трябваше да стигне до мрежа, скала или някакво друго препятствие под краката си, което да му даде възможност да се изправи.

Първото, до което достигна, беше мрежата. Той се хвана за края й и заплува покрай дебелото найлоново въже, докато не се натъкна на огромен плаващ варел от стиропор, оформен като шамандура. Заобиколи го внимателно, издърпа се с ръце по въжето и коленете му се удариха в нещо твърдо. Бяха скалите. Продължи да се държи за мрежата, като се опитваше да си поеме дъх, защото разбиващите се вълни подмятаха тялото му. Лъчите на фенерчетата изчезваха между дърветата — проверката в сектор четири не беше разкрила нищо интересно. Когато се скри и последната светлинка, той бавно се придвижи към брега, държейки се с всички сили за въжето на мрежата, защото това беше единственият шанс да се противопостави на вълните, които се разбиваха около него. На всяка цена трябваше да се пази от скалите! Те се издигаха над него — бели, назъбени камънаци, с ръбове, заострени като бръсначи от бушуващата хилядолетия вода. Една-единствена по-мощна вълна и щеше да свърши нанизан на камъните.

Той я видя да се надига и се хвърли наляво върху мрежата, при което с изненада установи, че я няма. Нямаше я! Краката му стъпваха върху пясък. Беше пресякъл рифа, създаден от човешки ръце, и вече се намираше на сушата.

Изпълзя от водата и установи, че едва вдига ръцете си; краката му представляваха отмалели, безтегловни израстъци, които се подгъваха по влажния пясък. Луната отново се появи за кратко и освети на двайсетина ярда пред него една дюна, покрита с дива трева. Той се повлече към нея, разбирайки, че всяка стъпка го отвежда към мястото, където ще може да отдъхне в безопасност. Стигна до дюната и се изкатери по сухия пясък, после се просна по гръб и впери поглед в тъмното небе.

Остана неподвижен почти половин час, усещайки как кръвта отново нахлува в крайниците му и чувството за тежест се връща в краката му. Помисли си, че преди десет години и даже само преди пет едва ли щеше да се нуждае от повече от петнайсет минути почивка след подобно изпълнение. Днес би бил признателен на гореща вана и няколко часа сън, ако не и цялата нощ.

Вдигна ръка и погледна часовника си. Беше десет и четиридесет и три. След седемнайсет минути Джена щеше да се обади за пръв път на дежурния в „Кон Оп“. Беше разчитал поне на един час на острова — за да разгледа как стоят нещата и да вземе решение — преди това първо обаждане, но се оказа невъзможно. Изоставаше от собствения си график с четиридесет и три минути. От друга страна, всякакъв график щеше да е безсмислен, ако се бе провалил при пресичането на рифа пред острова.

Изправи се на крака, енергично сви и разпусна ръце, изви се няколко пъти в кръста, без да забелязва мокрите дрехи и драскането на пясъка, полепнал по цялото му тяло. Бе доволен, че изобщо е в състояние да действа и че сигналите от мозъка до мускулите му продължаваха да минават през двигателните центрове. Можеше да се движи, дори бързо, ако се наложеше — главата му беше ясна и нямаше нужда от нищо повече.

Провери екипировката си. Водонепроницаемото фенерче беше в пояса му отляво, в съседство с непромокаемия плик, а ловният нож се намираше в ножницата отдясно. Той измъкна плика, отлепи го и провери съдържанието му. Тринайсетте страници бяха сухи. Както и малкият испански пистолет. Извади оръжието, мушна го под колана и отново закрепи плика в пояса. След това провери джобовете на панталона си: кожените връзки бяха мокри, но наред — всяка навита отделно от другите, по пет в двата джоба. Ако се окажеше, че има нужда от повече, вероятно нямаше да има нужда от нито една. Щяха да бъдат безполезни. Сега беше готов.

Стъпки… това стъпки ли бяха? Ако да, не звучаха като стъпки по пясък или по меката почва под боровете. Чуваше се нещо подобно на бавна походка и остро изтракване — като кожена подметка, стъпваща по твърда повърхност. Хейвлок се приведе и се затича към високите дървета, като гледаше диагонално надясно в посоката, откъдето идваше звукът.

Изведнъж долови отляво същия звук, този път по-далечен, но приближаващ се. Пак приличаше на бавни и внимателни стъпки. Навлезе навътре сред боровете, докато стигна до края на горичката, където вече беше светло, легна на земята и вдигна глава, за да огледа, доколкото беше възможно. Онова, което видя, обясняваше донякъде стъпките, но нищо повече. Директно пред него минаваше широк, гладък бетонен път, отвъд който, докъдето стигаше поглед в двете посоки се простираше двайсет фута висока ограда. Светлината идваше иззад оградата — едно сияние, надвиснало като покрив над всичко. Именно него бе видял той от водата, но сега то бе много по-ярко, макар и странно меко. Вдясно от него се появи първият войник, който бавно пристъпваше. Както и екипажът на катера, той беше в бойна униформа, а на колана му висеше автоматичен „Колт“ 45-и калибър, приет на въоръжение в армията. Беше млад войник, изпълняващ наряд, и на лицето му беше изписана досадата от загубеното време и безсмислието на тази обиколка. Другият часови излезе от сянката вляво, може би на петдесет ярда оттам, и вървеше даже още по-бавно от своя колега. Те се приближиха като два робота и се срещнаха на не повече от трийсет фута от Хейвлок.

— Обясни ли ти някой нещо? — запита войникът отдясно.

— Да, просто някаква лодка с гребла и мотор, довлечена с отлива от Савана. Празна.

— Някой проверил ли е двигателя?

— Какво искаш да кажеш?

— Маслото. Маслото остава топло, ако двигателят е работил. Както при всеки двигател.

— Я остави това. Та кой, по дяволите, ще се довлече дотук?

— Не казвам, че някой го е направил. Просто това е един от начините да се разбере.

— Забрави го. В момента обикалят из целия остров. За всеки случай, защото този, който е дошъл, може да има криле. Шефовете тук са се смахнали.

— На тяхно място и ти би се смахнал.

Часовият отляво погледна часовника си.

— Имаш право. Хайде, ще се видим вътре.

— Ще се видим, ако дойде Джонсън да ме смени. Миналия път закъсня с половин час. Можеш ли да си представиш? Трябвало да доизгледа края на някакъв скапан сериал.

— Той прекалява. Уилис му каза онзи ден, че някой някога просто ще се прибере и ще каже, че той е поел поста от него. И ще го накисне.

— Ха, да не мислиш, че няма да може да се оправдае?

Двамата обърнаха гръб един на друг и поеха бавно по познатия им безсмислен маршрут. Майкъл се опита да направи извод от дочутото. Първо, специална група претърсва острова и, второ, смяната на часовите изтича, а освен това очевидно дисциплината нощем не е особено добра, щом някой може да си позволи да закъснее с половин час. Не беше много логично — островът представляваше крепост на сигурността, а часовите се държаха сякаш всичко това е нещо безсмислено, макар и необходимо. Защо?

Отговорът, помисли си той, може би се крие в една стара истина. Войниците от казармата, както и командният състав с най-нисък ранг първи осъзнаваха безсмислеността на едно задължение. Пречупено през конкретната обстановка, това можеше да означава само, че алармената система по бреговата ивица е дублирана от датчици, разположени вътре в обекта. Майкъл огледа високата ограда. Беше нова — дъските още не бяха потъмнели и не беше необходимо кой знае какво въображение, за да си представи клопките зад нея: кръстосващи се лъчи, които задействат системата по маса, натиск или топлина на тялото и не биха допуснали да се провре под тях, да ги прескочи или прекъсне по някакъв начин. И тогава забеляза нещо, което досега убягваше от вниманието му: оградата извиваше, следвайки извивката на пътя и в двете посоки. Някъде там, зад завоя, трябваше да се намира порталът, вероятно охраняван от постови, единственото място, през което би могъл да проникне. С охрана, която едва ли щеше да бъде така небрежна.

Обикалят из целия остров.

Войници с фенерчета, които се провират през боровете, оглеждат крайбрежната ивица и търсят, макар и най-малка следа. Бяха започнали от мястото, където се намираше той сега — онова, което за тях представляваше сектор четири, и се движеха бързо — може би десетина души, може би малко повече. Но откъдето и да бяха дошли, те трябваше да се върнат в точката, от която бяха тръгнали… А нощта беше тъмна и луната излизаше от облаците все по-рядко. Да се възползва от групата за претърсване беше едно крайно средство, макар сега да му изглеждаше единственото; но за да стане това възможно, се налагаше да действа в момента.

Войникът отдясно беше не само по-близката, но и по-логичната първа цел. Той почти се скри от погледа му, завивайки по пътя, за да изчезне скрит от оградата. Хейвлок се изправи и тичешком прекоси пътя, след което продължи нататък по пясъчния банкет, ядосан на шума, който издаваха подгизналите му боти. След малко стигна до завоя — там отпред, на около шестстотин фута, се виждаха прожекторите, осветяващи портала. Затича се още по-бързо, скъсявайки разстоянието между себе си и бавно пристъпващия часови, като се надяваше вятърът в листата да заглуши жвакащите му стъпки.

Беше на не повече от дванайсет фута, когато часовият спря обезпокоен и завъртя глава встрани, вслушвайки се. Хейвлок скочи, прелитайки останалите шест фута във въздуха. Дясната му ръка обхвана главата на момчето и запуши устата му, а лявата го стисна за врата, за да може да контролира падането им на земята. Той опря коляно в гърба и изви главата му назад, държейки го здраво.

— Не се опитвай да извикаш! — прошепна той. — Това е тренировка по проверка на мерките за сигурност — военна игра, разбираш ли? Половината гарнизон знае за нея, другата половина няма представа. Сега ще те пренеса през пътя, ще те вържа и ще ти запуша устата, но няма да се престаравам. Ти просто си извън играта. О’кей?

Младият часови беше толкова стреснат, че можа единствено да примигне няколко пъти с големите си, изплашени очи. Майкъл не можеше да разчита, че той няма да изпадне в паника. Той взе падналото кепе и се надигна заедно с войника, без да отмества ръката върху устата му, след това двамата бързо прекосиха пътя, завиха надясно и се насочиха към прикритието на боровете. Когато се озоваха в мрака под клоните, Майкъл спря и препъна войника. Намираха се достатъчно дълбоко в сектор четири.

— Добре, сега ще си махна ръката — каза Майкъл, — но ако издадеш някакъв звук, ще те цапна, ясно ли е? Ако не го направя, ще ми отнемат точки. О’кей?

Младежът кимна и Хейвлок бавно свали ръката си, готов да запуши устата му при първия по-висок звук. Часовият потри бузи и тихо проговори:

— Направо ми изкара ума. Какво, по дяволите, става тук?

— Става онова, което ти казах — обясни Майкъл, свали оръжието от колана му и го закачи на якето си. — Учебна тревога — допълни той, бръкна в джоба си за една от кожените връзки и изви ръцете на момчето под себе си. — Опитваме се да проникнем вътре. — След това завърза китките и обви ръцете му до лактите.

— В обекта?

— Точно така.

— Не е възможно, човече. Губите!

— Алармената система ли имаш предвид?

— Ще обикаляте все едно че сте отишли седем пъти до Мемфис и обратно. Преди две нощи един пеликан се опари на оградата. Пече се почти половин час. Ако искаш вярвай, но на следващия ден ни сервираха пилешко.

— А вътре?

— Какво вътре?

— Има ли алармена инсталация и вътре?

— Само в Джорджтаун.

— Какво? Какъв Джорджтаун?

— Хей, аз знам какви са правилата. Всичко, което можеш да искаш от мен, е името, чинът и номерът ми!

— А порталът — запита Хейвлок заплашително. — Кой е на портала?

— Постовите, кой друг? Следят кой влиза и излиза.

Слаба светлинка привлече вниманието на Майкъл — беше още далече, но през стволовете на дърветата си пробиваше път лъчът на фенерче. Групата завършваше претърсването и се завръщаше откъм другата страна на острова. Нямаше време за разговор. Той откъсна парче от ризата на войника, напъха я в протестиращата му уста и го пристегна на място с още една от връзките. Третата връзка послужи да завърже краката около глезените.

Хейвлок навлече куртката, пристегна колана с оръжията на кръста си, свали вълнената шапка и я пъхна в джоба си. Сложи войнишкото кепе, нахлупи го, колкото можа, после бръкна под подгизналия пуловер и освободи фенерчето. Прецени възможностите за минаване между дърветата и разстоянието до приближаващите се фенерчета и се затича диагонално надясно през дърветата към някаква скала на брега.

Притисна се до скалата; вълните се разбиваха зад гърба му, вятърът се усилваше. Изчака да мине и последният войник от групата. В същия момент Майкъл излезе иззад скалата, затича се към отдалечаващата се фигура и с опита, натрупан в стотици подобни ситуации, сграбчи мъжа през шията, задушавайки в зародиш всеки опит за вик, и го събори на земята. Трийсет секунди по-късно изпадналият в безсъзнание войник беше завързан — ръце, крака и уста, а Хейвлок тичаше, за да настигне останалите.

— Добре, момчета! — извика властен глас. — Край на мъчението! Сега обратно в кучкарника!

— Дявол да го вземе, капитане — провикна се някакъв войник. — Надявахме се да докарате момичета, а вие ни изкарахте да си губим времето!

— Считай това за тренировка, нещастнико. Следващия път може и да спечелиш.

— Та той не може да спечели даже на флипер! — извика друг. — Какво ли ще прави с момиче?

Хейвлок следваше фенерчетата през дърветата. Отново излязоха на пътя — светлият бетон отразяваше ярката светлина на прожекторите при портала. Подразделението прекоси пътя като безформена група, а Майкъл се придвижи напред, за да останат войници и зад него. Те минаха през металната врата и един от постовите броеше високо на глас минаващите покрай него.

— Един, двама, трима, четирима…

Той беше номер осем — мина с наведена глава, докато си триеше очите.

— Седем, осем, девет…

Накрая се озова вътре. Свали ръце от очите си и вървейки заедно с останалите по странно гладката повърхност, вдигна поглед…

Дъхът му спря, а краката отказаха да му се подчиняват. Просто не можеше да направи следващата крачка, защото се беше озовал в друго време и друго място. Това, което виждаше пред себе си и около себе си, беше сюрреалистично. Абстрактни образи, изолирани фрагменти от някаква неземна сцена.

Той не се намираше в някакъв обект на малък остров недалече от брега на Джорджия, наречен Пуул. Беше във Вашингтон!