Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (1)

1

Студени лунни лъчи пронизваха нощното небе и отскачаха от прибоя, чиито бели пръски увисваха там, където вълните се разбиваха в скалите по брега. Плажната ивица между извисяващите се канари на Коста Брава^[1] беше мястото на екзекуцията. Това трябваше да стане. Нека Бог прокълне този скапан свят… това трябваше да стане!

Сега вече можеше да я вижда. А също да я чува сред шума на морето и разбиващия се прибой. Тя тичаше подивяла, истерично крещейки: Pro boha zivèho! Pryč! Co to dělèš! Pryč! Pryč!^[2]

Русата й коса блестеше, обляна от лунната светлина, а силуетът на бягащата фигура сякаш доби плът в лъча на мощното фенерче, осветяващо я отзад. Тя падна, разстоянието се скъси, стакатото на откоса рязко раздра нощния въздух и следи от куршуми посипаха пясъка и дивата трева наоколо. Щеше да е мъртва само след секунди.

Щеше да умре и любовта му.

 

 

Намираха се високо на хълма, надвесил се над Вълтава, и лодките по реката под тях пореха водите на север и на юг, оставяйки следи зад кърмата. Извиващият се пушек от комините на фабриките там, долу, се разсейваше в лъчите на следобедното слънце, скривайки планините в далечината, а Майкъл наблюдаваше дали ветровете ще дойдат откъм Прага, за да отвеят този дим и да открият планините. Главата му беше в скута на Джена, а дългите му крака докосваха плетената кошница, която тя бе заредила със сандвичи и леденостудено вино. Тя седеше на тревата, опряла гръб на една бреза, рошеше косата му и го галеше по лицето, нежно прокарвайки пръсти през устните и бузите му.

— Михаил, скъпи, мислех си, че всичките твои сака от туид и тъмни панталони, този изискан английски, който сигурно е от твоя страшно елитен университет — заради тях Хейвлок никога няма да измести Хавличек.

— Надали е така. Едното е само униформа, а другото просто се научава за самоотбрана — той се усмихна, докосвайки ръката й. — И освен това университетът беше нещо много отдавна.

— Много неща бяха толкова отдавна, нали? Някъде там.

— Това са неща, които са се случили.

— Ти си бил там, горкичък.

— Това е вече история. Аз оцелях.

— А мнозина не успяха.

 

 

Русата жена се надигна сред пясъка, като си помогна, хващайки се за тревата, след това се хвърли надясно и за секунди се изплъзна от лъча на фенерчето. Втурна се към черния път над плажа, приведена в мрака, като използваше прикритието на нощта и местата с избуяла трева, за да може да се скрие.

„Това няма да й помогне“ — мислеше си високият мъж в черен пуловер, застанал между две дървета над пътя, и наблюдаваше сцената на ужасно насилие, изпадналата в паника жена, която щеше да умре след секунди. Спомни си, че не толкова отдавна я беше гледал пак така — отгоре, но тогава тя не изпитваше ужас, а беше просто великолепна.

 

 

Той внимателно дръпна завесата и офисът потъна в полумрак, гърбът му беше опрян в стената, а лицето предпазливо се приближаваше към прозореца. Ясно я виждаше долу да пресича осветения двор и дочуваше войнствено отекващите й токчета по плочките между сградите. Охраната се спотайваше из сенките, където се различаваха враждебните очертания на марионетки в съветски тип униформи. Главите им се извръщаха да я проследят и ясно се долавяха оценяващите погледи към фигурата, уверено крачеща към железния портал в центъра на желязната стена, обграждаща каменната сграда на щаба на пражката тайна полиция. Мислите зад тези погледи бяха недвусмислени: това не беше обикновена секретарка, останала след края на работния ден, за да довърши нещо неотложно, беше привилегирована курва, която цяла нощ бе работила под диктовка на някой комисар, на неговия диван.

Но и други очи наблюдаваха иззад тъмните прозорци. Моментно потрепване в уверената й походка, миг колебание и една ръка щеше да се протегне към телефона, за да разпореди да я задържат на портала. Неловките ситуации с участие на комисари, разбира се, трябваше да се избягват, но не и в случаите, когато зад подозрението се криеше нещо материално. Всичко беше въпрос на поведение.

Походката й не трепна, никакво колебание не я издаде. Задачата приключваше: тя изнасяше онова, което им бе необходимо. Бяха успели! Бяха се справили! Изведнъж той почувства остра болка в гърдите и знаеше, че е от страх! Чист, първичен, вледеняващ страх. В главата му нахлуха спомени — много, един подир друг. И докато погледът му продължаваше да я следва, мислите му се върнаха към един каменен град, към ужасяващите звуци на масова екзекуция. Лидице. И едно дете, едно от многото, което пренася съобщения с джобове, натъпкани с пластичен експлозив, и търси път сред кълбетата сив дим от горящите развалини. Едно колебание, една погрешна стъпка, след което… история.

Тя стигна до портала. На сервилния постови бе позволено едно непристойно ухилване. Беше великолепна. Боже, колко я обичаше!

 

 

Вече беше достигнала канавката край пътя; ръцете и краката й трескаво работеха, забивайки се в пясъка и пръстта, борейки се за живота. Тревата повече не я скриваше и сега ще я видят, лъчът на фенерчето ще я открие и краят ще дойде бързо.

Той наблюдаваше безпристрастно, потиснал емоциите и болката си. Не можеше иначе — беше професионалист. Беше разбрал каква е истината и плажът на Коста Брава бе само потвърждението на нейната вина, доказателството за престъпленията й. Ужасената жена долу под него се бе оказала убиец, агент на печално известното Военно контраразузнаване — онзи жесток клон на КГБ, който сееше тероризъм навсякъде. Ето това беше истината и тя бе неопровержима. Той разбра всичко и разговаря с Вашингтон от Мадрид. Срещата тази нощ бе по заповед на Москва, а задачата — оперативният работник на ВКР трябваше да предаде график на убийствата, предназначен за една фракция на групата „Баадер-Майнхоф“. И това трябваше да стане на усамотен плаж, наричан Монтебело, северно от Бланес. Ето такава беше истината.

И тази истина го задължаваше да приеме една друга истина, едно задължително правило в неговата професия. Онези, които предават живите и са търговци на смърт, трябва да умрат. Без значение за кого става дума, без значение… Майкъл Хейвлок бе взел решението и то беше неотменимо. Сам организира последната фаза на капана за смъртта на една жена, която за кратко време го бе дарила с повече щастие от когото и да било друг. Оказа се, че е обичал убиец, и да й разреши да живее, означаваше да допусне да бъдат убити стотици, а може би и хиляди други хора.

Онова, което Москва не знаеше, бе, че Ленгли е разгадал шифрите на ВКР. Лично той бе изпратил последната радиограма до една лодка на половин миля от брега на Коста Брава. Потвърждение от КГБ. Агентът за свръзка компрометиран от разузнаването на САЩ. Графикът фалшифициран. Елиминирайте. Шифрите бяха от най-сигурните и щяха да гарантират елиминирането.

Тя отново се надигна и стройното й тяло се показа над пясъка. Трябваше да стане сега. Жената, на която й предстоеше да умре, бе неговата любима: те бяха лежали в прегръдките си, бяха си шепнали за съвместен живот, за деца, за спокойствие, за чудесното усещане да бъдат едно цяло… да бъдат заедно. Някога бе вярвал в това, но се оказа, че не му беше съдено да се случи.

 

 

Бяха в леглото, главата й почиваше на гърдите му, меката й руса коса падаше върху лицето й. Той я отмести встрани, повдигна кичурите, които скриваха очите й, и се засмя.

— Ти се криеш — каза той.

— Мисля, че ние винаги се крием — отвърна тя с тъжна усмивка. — Освен когато искаме да бъдем видени от хората, които трябва да ни видят. Не правим нищо, което просто ни се иска. Всичко е пресметнато, Михаил. Съгласно правилника. Ние живеем в един безкраен затвор.

— Това не е от толкова отдавна и няма да продължи вечно.

— Предполагам, че е така. Един ден те ще установят, че повече не сме им необходими, че повече не ни желаят може би. Как мислиш, ще ни пуснат ли да си вървим? Или просто ще изчезнем?

— Вашингтон не е Прага. Нито Москва. Ние ще излезем от нашия безкраен затвор, аз — със златен часовник, ти — със секретна награда, регистрирана в досието.

— Сигурен ли си? Ние знаем толкова много. Може би дори прекалено много.

— Нашата сигурност е в това, което знаем. Онова, което аз знам. Те винаги ще се питат дали не го е написал някъде? По-добре да внимаваме, да го следим, да сме мили с него… Наистина този подход не е необичаен. Ще се измъкнем.

— Вечното подсигуряване — каза тя, прекарвайки пръст по веждите му. — Никога не забравяш това, нали? Началото — онези ужасни дни.

— История. Вече съм забравил.

— Какво ще правим?

— Ще живеем. Обичам те.

— Мислиш ли, че ще имаме деца? Които да изпращаме на училище, да прегръщаме, да им се караме? Да ходим на техните състезания?

— Футбол… или хокей. Да, мисля.

— А ти какво ще правиш, Михаил?

— Ще преподавам сигурно. В някой колеж някъде. Имам някои поовехтели дипломи, в които се твърди, че имам нужната квалификация. Ще бъдем щастливи, знам това. Разчитам на това.

— А какво ще преподаваш?

Той я погледна, докосна лицето й, а после погледът му бавно се отмести към потъмнелия таван в евтината хотелска стая.

— История — каза той.

След това протегна ръце към нея и я прегърна.

 

 

Лъч светлина разсече тъмнината. Тя попадна в него като птичка, докосната от езиците на пламък. Опитваше се да се изправи в клопката на светлината, която за нея бе предвестник на мрака. Последваха изстрели — куршумите на терористи за един терорист. Първите куршуми проникнаха в основата на гръбнака, жената се изви назад, а русата й коса като в забавен кадър повтори движението на тялото. След това се чуха три отделни изстрела като финал — един снайперист, попадащ в десетката — които проникнаха в основата на тила й, после в главата, отхвърляйки я назад през купчината пръст и пясък, докато пръстите й разораваха земята. Обляното й в кръв лице бе милостиво скрито. Един последен спазъм и движенията замряха.

Любовта му беше мъртва… защото част от любовта бе част от самите тях. Беше сторил онова, което трябваше, както самата би постъпила. И двамата бяха прави, и двамата бяха виновни, ужасно виновни в крайна сметка. Той затвори очи, усещайки нежелана влага в тях.

Защо трябваше да се случи всичко това? Ние сме глупаци. По-лошо, ние сме тъпи. Не говорим, умираме. Толкова много хора с добре окачени езици и мек характер могат да ни кажат кое е правилно и кое не е, геополитически, нали разбирате, което означава, че каквото и да ни кажат, е отвъд нашето детинско въображение.

 

 

А ти какво ще правиш, Михаил?

Ще преподавам сигурно. В някой колеж някъде…

А какво ще преподаваш?

История…

Сега това беше история. Болезнени спомени за някои неща. Нека си остане безстрастна история, както и първите дни бяха вече история. Те не могат повече да бъдат част от мене. Тя не може да бъде част от мене, ако изобщо някога е била, макар и в своите преструвки. Но аз ще устоя на обещанието, не пред нея, а пред себе си. С мен е свършено. Ще изчезна в един друг живот, един нов живот. Ще отида някъде, ще преподавам някъде. Ще осветявам уроците на безполезността.

 

 

Той чу гласовете и отвори очи. Долу убийците на „Баадер-Майнхоф“ бяха стигнали при осъдената жена, просната мъртва, впила пръсти в земята, която се бе оказала място на нейната екзекуция… геополитически предопределена. Наистина ли беше такъв голям лъжец? Да, беше, защото бе видял истината. Беше я видял в очите й.

Двамата екзекутори се наведоха, за да подхванат трупа и да го издърпат встрани… грациозното й тяло, което щеше да бъде предадено на огъня или да потъне с тежест във водните дълбини. Няма да се намесва; веществените доказателства трябва да бъдат почувствани, докоснати, обмислени по-късно, тогава, когато клопката бъде разкрита… още един преподаден урок. Безполезността… геополитически наложена.

Порив на вятъра премина изведнъж по открития плаж. Убийците се напрягаха, защото краката им се плъзгаха в пясъка. Мъжът отляво вдигна дясната си ръка, опитвайки се да задържи рибарското си кепе; то излетя настрани, търкаляйки се към дюната в края на черния път. Той пусна трупа и изтича подир него. Хейвлок наблюдаваше приближаващия се човек. Имаше нещо в него… Нещо в лицето? Не, това беше косата му, която добре се виждаше под лунната светлина. Тя беше къдрава и тъмна, не съвсем черна; над челото му белееше кичур — едно изненадващо вмешателство, което стряскаше. Той беше виждал тази глава някъде, беше виждал лицето преди. Но къде? Толкова много спомени. Анализи на досиета, изучаване на фотографии… на контакти, врагове, осведомители. Откъде беше този мъж? КГБ? Внушаващото страх ВКР? Отцепила се фракция, на която Москва плаща, когато не може да измъкне пари от резервните фондове на резидента на ЦРУ в Лисабон?

Това беше без значение. Смъртно опасните марионетки и уязвимите пешки бяха вече безинтересни за Майкъл Хейвлок… или защо не и за Михаил Хавличек. Сутринта ще изпрати радиограма до Вашингтон чрез посолството в Мадрид. Вече е вън от играта и повече няма какво да даде. До каквото и проучване да прибегнат началниците му, той няма да се противи. Дори и на отиване в клиника; все му е едно. Но те повече няма да бъдат част от живота му.

Това е история. Приключена на един усамотен плаж на име Монтебело в Коста Брава.