Патриша Корнуел
Южен кръст (22)

22.

Уийд гледаше града от малкото, вонящо скривалище, което поделяше с Пиджън. Трепереше от студ и уплаха. Пиджън бе изпил четвърт бира и веднага бе заспал.

Уийд се зачуди какво ли прави полицай Бразил в момента и дали всички са тръгнали да го търсят. Не бе сигурен дали полицаите са открили нещо, което да му създаде проблем. Може би щяха да намерят начин да го сложат на детектор на лъжата и да разберат, че той е изрисувал статуята.

Пиджън бе поделил две бисквити с фъстъчено масло с Уийд. Беше му дал да пийне четири глътки вода с довода, че трябва да си запазят и за по-късно. Уийд си помисли, че това скитническо скривалище вони по-ужасно и от свърталището на Щуките и с носталгия си спомни за дома си, за хубавата храна и чистото легло.

Той вече никога нямаше да се върне при майка си. Навярно никога вече нямаше да я види. Никога вече нямаше да прекара уикенда при баща си, не че кой знае колко му харесваше да ходи там. Трябваше да се постарае да хареса Пиджън, защото Щуките нямаше да престанат да го търсят. Никога вече нямаше да бъде свободен. Имаше си робски номер, който да му напомня за това, ако случайно забрави. Пиджън се претърколи и се събуди в момента, когато ефектът от бирата отмина. Намести купчината мръсни дрехи, които ползваше за възглавница. После се прозя и на Уийд му замириса отдалеч на отворена кофа за боклук.

— Буден ли си? — попита Уийд.

— Не — ако зависеше от мен.

— Как си стигнал до това да живееш по този начин, Пиджън? — попита Уийд. — Винаги ли си живял така?

— И аз съм бил малък като теб. После пораснах, воювах във Виетнам и като се върнах у дома, нямах желание да правя нищо.

— Защо така?

— Така се чувствах. И все още се чувствам.

— Аз също — промълви Уийд. — Може би ще заживея с теб отсега нататък.

— В никакъв случай! — извика Пиджън така, че Уийд се стресна. — Теб да са те пращали на война? Куршуми да са отнасяли крака ти и част от ръката? Да са те местили от психиатрия на психиатрия, докато вече няма място за теб, и тогава да са те изхвърлили на улицата? Някога да си спал на тротоара в най-студената зима, завит с вестник вместо одеяло? Някога да си ял плъхове?

Уийд бе ужасен.

— Наистина ли са ти отнесли крака?

Пиджън повдигна десния си крак и му показа, че вместо ходило и глезен има само чуканче. Уийд не го видя много добре заради чорапа, а и още не се бе съмнало.

— А как си се озовал в лудница? — върна се на най-важния въпрос Уийд, като едновременно започна да обмисля как може да избяга от Пиджън.

— Луууууууд. — Пиджън изплези езика си и обърна очи.

— Не, не си луд.

Уийд пак се замисли за оградата и за това дали може да се изкатери по нея достатъчно бързо.

— О, съвсем луд. Понякога виждам неща, които ги няма. Особено нощем. Хора, които ме нападат с ножове, с пистолети. Виждам отрязани ръце, крака, кървища. Психиатрите имат един куп имена за това състояние, но в края на краищата, Уийд, това няма значение. Както и да го нарекат, все е едно и също.

Пиджън извади нова, полуизпушена цигара от джоба си и докато я палеше, Уийд видя обезобразената му ръка. Бяха му останали само палец и част от показалеца.

— Ти от какво бягаш? — попита Пиджън.

— Кой казва, че бягам?

— Аз.

— И какво?

— Ченгетата ли те търсят за нещо? Хайде, момче! Не се срамувай. И мен са ме търсили един-два пъти.

— И какво, ако ме търсят?

— Пфу! — Пиджън изпусна дима от цигарата. — Някой със сигурност те търси. Обзалагам се, че е някое друго момче. Може да си му откраднал дрогата или нещо такова.

— Не съм! Дори не съм виждал наркотици! Той е бесен, защото не направих каквото ми каза!

— Колко бесен? Толкова, че да ти направи нещо ли?

Очите на Уийд се напълниха със сълзи. Той бързо ги избърса, надявайки се Пиджън да не е забелязал.

— Аха, някое от онези истински зли момчета. Не им мига окото човек да застрелят — продължи Пиджън. — По-рано нямаше такива деца. А сега даже се измъкват безнаказани в повечето случаи.

Гневът на Уийд се разгоря като фаса в устата на Пиджън, който го захвърли с разочарован вид.

— Тези момчета са по-лоши и от онези във Виетнам. Целите опасани с бомби. Здрасти! Радвам се да се запознаем. БУМ! ТРЯС! — не спираше Пиджън. — Но там поне си имаха причина. Не беше на майтап, със сигурност.

— Той вече ме нарани няколко пъти — изплака Уийд. — Принуди ме да стана член на бандата му, насила ми направи татуировка на пръста и сега заради него не мога да ходя на училище, изпускам часовете по рисуване и последните репетиции на оркестъра точно преди парада! Освен това знае къде живея и ако отида някъде, ще ме открие и ще ми пръсне главата. По-лош е от дявола!

— Май ти остава само една възможност — обмисляше ситуацията Пиджън. — Каза, че те търсят ченгетата?

— Може би.

— Какво си направил?

— Изрисувах една статуя в гробището.

— Остави ги да те хванат.

Уийд бе шокиран:

— Защо да го нравя?

— Защото ще те арестуват и така дяволът няма да може да те пипне.

— Не искам да ме пратят в затвора!

— Ще те пратят в пансион за непълнолетни, което не е точно затвор. Дават ти дрехи, хранят те три пъти дневно, имаш си собствена малка стаичка, можеш да играеш баскетбол, да гледаш телевизия, да ходиш на училище. Трябва ти доктор, психиатър — осигуряват ти ги. Не е зле, а? Трябва да чуеш хлапетата на улицата. За тях това е като ваканция. Малките копелета! И мен ме е страх от тези хлапетии. Били са ме, ограбвали са ме, ръгали са ме с нож, ритали са ме в топките. Веднъж дори ме подпалиха за майтап. И какво им направиха? Пратиха ги на шибаната ваканция за две-три седмици. После се връщат най-спокойно, весели, доволни, с джобове, тъпкани с пачки.

— Не искам никаква ваканция.

— Искаш да умреш ли?

— Не. Не, Пиджън, не искам.

— Тогава по-добре да те приберат някъде, преди дяволът да те е пипнал. Може докато излезеш, и той да си е намерил майстора. Хора като него не доживяват до старост.

 

 

На три пресечки на юг, по улица „Спринг“, Бразил и Уест инспектираха част от оградата, заобикаляща мястото, където бяха намерили вечен покой президенти, губернатори, герои от Гражданската война, видни ричмъндски фамилии, а в по-нови времена — и най-различни граждани, които пожелаваха да бъдат погребани там, независимо от факта, че всички парцели с изглед към реката са заети.

Ранната сутрешна светлина все още се бореше с хладните пръсти на сенките в тази част на Холивудското гробище, където равният участък свършваше и започваха храсталаците, отделящи гробището от реката. Уест и Бразил откриха дупка в оградата, която бе достатъчно голяма, за да може средно едър човек да се промъкне оттам. Но веригите бяха прекалено ръждясали и очевидно не бяха използвани от месеци, а може би и от години.

— Не е минал оттук — реши Бразил и се огледа.

Уест се раздразни от това заключение, най-вече защото не го бе направила тя.

— Не знаех, че си детектив. Мислех те за пресаташе.

— Не съм пресаташе.

— Добре де, връзки с обществеността, репортер, писател.

Бразил се сети, че съвсем скоро трябва да предаде следващата си статия за вестника, а още дори не я бе започнал. Не можеше да направи нищо и за страницата с новините в интернет сайта, защото компютърната система все още си стоеше като замръзнала на картата с рибките. Не бе отделил нито минута и на наръчника за работа с компютърната система, в написването, на който трябваше да участва, сякаш изобщо имаше смисъл от такъв сега.

— Искам да кажа, че той със сигурност би могъл да влезе съвсем лесно — каза Уест.

Бразил се пъхна през дупката, внимавайки да не закачи униформата си и да не се пореже.

— Права си. Идваш ли?

— Не. Това си бе твое предчувствие. Не мое. Аз самата не мисля, че той ще се върне на местопрестъплението, както се изрази ти. Защо си толкова сигурен?

— Защото е направил нещо съвсем лично и емоционално — отвърна Бразил. — Мисля, че няма да устои на изкушението да зърне отново творението си. За него това не е статуята на Джеф Дейвис. Това е паметник на Туистър. Кой знае какво преминава през главата на Уийд и аз смятам да го открия, преди Щуките да са го пипнали.

— Може вече да са го открили.

Бразил обмисли тази вероятност, докато се навеждаше над надгробните камъни и ги оглеждаше. Надписите им бяха толкова стари, че вече бяха неразгадаеми. Дървета, засадени отпреди Гражданската война, хвърляха дълбоки сенки, а листата им шумоляха при всеки полъх на вятъра.

— Слушай, Вирджиния, смятам известно време да се помотая тук — каза Бразил. — Ще се обадя по радиото някой да дойде да ме вземе, когато съм готов.

Тя се поколеба. Бразил усети, че тя се притеснява да не чуе, че той няма нищо против тя да го остави сам и да си тръгне.

— Е, както и да е — поколеба се отново Уест, после продължи намусено: — Исках само да кажа — дали си даваш сметка с какви проблеми се занимават в този шибан град? И колко пари ще изхарчат заради проклетото гробище.

— Всъщност — каза Бразил, който задълбочено бе проучил Ричмънд и околностите му — Холивудското гробище е нетърговска корпорация, собственост на притежателите на парцелите, не на града.

— Хм! — изсумтя Уест, докато се отдалечаваше. — На кого ли му пука.

 

 

На Лийла Ърхарт й пукаше. Това бе осмият й мандат като председател на Управителния съвет на Холивудското гробище, което всъщност й отнемаше съвсем малко време. Повечето от притежателите на парцелите бяха вече мъртви, на годишното събрание на управителния съвет обикновено идваха малцина, не се правеха почти никакви предложения или оплаквания.

На събранията Ърхарт никога не се нуждаеше от чужда помощ. Не й трябваха мненията и предложенията на другите. Изцяло нейна идея бе да се забранят пикниците, закуските, алкохолните питиета, велосипедите, джогингът, мотоциклетите, скейтбордовете, ролерите, колите с ремаркета и радиокасетофоните на територията на гробището. Ърхарт бе страстно отдадена на гробището и неговата значимост като туристическа атракция и място, увековечаващо загиналите, но съвсем не забравени герои, особено тези, за които Ърхарт твърдеше, че са й роднини.

— Това много повече от вандалин — обяви Ърхарт в частната заседателна зала на клуба, където бе свикала заседанието, а после бе променила началния му час. — Това фронт за нашите из общи права, за тяхната свобода и щастие, за самата ни цивилизация. Тези вандали, тези непокойващи се, хладнокръвно малолетни престъпници, които се наричат Щуки, са изосквернили всички, седящи в този зала.

 

 

Това не включваше началничката на полицията Джуди Хамър, тъй като бе родом от Арканзас. Тя изтича през входа и нагоре по старите тухлени сгънала на този исторически клуб на аристокрацията, където жените не бяха допускани за членове, а само като гости на мъжете или приятелите си и като такива бяха добре дошли навсякъде, с изключение на Викторианския бар, мъжкия грил ресторант, плувния басейн, физкултурния салон, сауната, кортовете за скуош и тенис и читалните.

Тези ограничения особено не притесняваха отдадените в служба на обществото жени, които бяха постоянно заети да сформират нови и нови комитети, да организират балове на дебютантките и благотворителни търгове за вино, осигуряващи средства за изкуството, да мислят за ваканции, бижута и други луксозни вещи, да посещават сватбени тържества, изложби на цветя, обеди с Вирджинската федерация на градинските клубове, с Дъщерите на американската революция, с Дъщерите на Конфедерацията, с Младшата лига и, разбира се, с първите семейства на Вирджиния и с жените на конгресмените.

Хамър бе закъсняла с двайсет минути. Тя прекоси на бегом мраморното фоайе, без да забелязва разкошния ориенталски килим, античния кристален полилей, кадифените диванчета, огледалата с позлатени рамки и огромния портрет на Джордж Вашингтон. Не спря да остави палтото си на гардероб, нито да се полюбува на удивителните картини на Робърт И. Лий и Лайтхорс Хари. Джуди Хамър малко се интересуваше от сто и осем годишния клуб, основан от бившите офицери на Конфедерацията, които според първоначалния устав са искали да насърчат социалното общуване и да поддържат богата библиотека.

Вратата към заседателната зала на първия стаж бе затворена. Хамър я отвори бавно и тихо, докато Лийла Ърхарт продължаваше речта си. Хамър огледа лицата на присъстващите: члена на градския съвет — преподобния Соломон Джаксън, кмета Стюарт Лам, заместник-губернатора Джун Милър, президента на банка „Нейшънс“ Дик Олбрайт, издателя на „Ричмънд Таймс Диспач“ Джеймс Ийтън и президента на Ричмъндската метрополна конвенция Фред Рос.

Мъжете погледнаха Хамър. Неколцина й кимнаха. Всички изглеждаха изнервени и готови да посъветват Ърхарт да иде да се гръмне. Хамър си намери свободен стол.

— То е толкова и много повече от град на мъртвите — говореше Ърхарт авторитетно. — Това е Валхалата^[1] на храбреците, които са носили Южния кръст до последния си дъх, размахвали са го заради в името на правата на щатите и които накрая са били погребани, много безименни войни също, в Холивудското гробище.

Ърхарт би била неотразима блондинка, ако нямаше няколко физически недостатъка, които я правеха по-скоро неприятна и я амбицираха да промени външността си. Косата й не бе толкова руса, колкото на Лийла й се искаше, и с годините все повече потъмняваше, което налагаше доста чести посещения във фризьорския салон на „Саймън и Грегъри“. Изтощителните часове с личния й треньор също не можеха да променят генетично дадените й дълъг врат, тесни рамене, малки гърди и широк ханш.

Ърхарт прикриваше тези си недостатъци възможно най-добре, обикновено с дрехи „Ескада“. Тази сутрин бе направо ослепителна в оранжевите си пола и блуза, с подходящи обици, обувки и чанта. Останала без дъх и плувнала в пот под сивия си раиран костюм, Хамър си каза, че Ърхарт прилича на пътна пирамидка.

— Двама президенти и петима губернатори си спят вечен сън тук — не спираше тирадата си тя. — Да не забравяме бригадните генерали Армистед, Грейси, Герг, Морган, Пакстън, Стафърд и Хил.

— Хил е бил генерал-майор — обади се заместник-губернаторът Милър невъзмутимо. — А всички генерали, които току-що изредихте, не са погребани тук, само останките им са били излагани на поклонение в гробището за кратко. С други думи в момента не се намират тук.

Ърхарт бе прочела седемте имена на гърба на брошурата, където се изреждаха имената на генералите на Конфедерацията, и не бе забелязала, нито вникнала в смисъла на „изложени за временно поклонение“. Всъщност чак в този момент тя осъзна, че предполагаемият предшественик на съпруга й, генерал Бул Пакстън, е сред седмината герои от войната, чиито останки, както й казваха в момента, са били преместени на друго място. Ърхарт не позволи да я поправят.

— Смятам, че аз правата — усмихна се тя хладно на заместник-губернатора.

— Не, не сте — съвсем спокойно настоя гласът, който никога не се повишаваше, нито издаваше напрегнатост. — В гробището са погребани двайсет и петима генерали, но не и тези седем. Може би ще пожелаете да си отидете и да проверите брошурата си.

— Каква брошура?

— Тази, която не сте прочели много внимателно.