Джийн Улф
Мечът на Ликтора (26)

26.
Очите на света

Може би лодката се контролираше със светлина, защото се закова на място, когато мракът изчезна. В скута на планината ме беше измъчвал студ, но той беше нищо пред студа, който изпитах сега. Нямаше вятър, но беше по-студено и от най-лютата зима, която помнех, а от усилието да се надигна ми се зави свят.

Тифон изскочи навън.

— Отдавна не съм бил тук. Е, хубаво е да се прибереш у дома.

Намирахме се в празна камера, изсечена в масивна скала и просторна като бална зала. Светлината се лееше през два кръгли прозореца в другия й край и Тифон забърза към тях. Бяха раздалечени на стотина крачки, а всеки беше широк по десет аршина и повече. Последвах го и скоро забелязах, че босите му крака оставят ясни тъмни отпечатъци. Сняг беше навял през прозорците и покриваше с тънка пелена каменния под. Паднах на колене, загребах с шепи и го натъпках в устата си.

По-вкусно нещо не помня да съм опитвал някога. Горещият ми език го стапяше на нектар и ме обзе дълбока увереност, че бих могъл да остана тук цял живот — коленичил и поглъщащ жадно снега. Тифон се обърна и като ме видя, се засмя отново.

— Бях забравил колко си жаден. Давай. Време имаме предостатъчно. Исках да ти покажа нещо, но то може да почака.

Устата на Пиатон се размърда отново и ми се стори, че на малоумното му лице се изписва съчувствие. Това ми помогна да дойда на себе си, а може би се дължеше просто на факта, че вече бях погълнал няколко шепи сняг. Преглътнах, загребах нова шепа и казах:

— Разказваше ми за Пиатон. Защо не може да говори?

— Не може да си поеме дъх, бедничкият — каза Тифон. Видях, че е получил ерекция и се облекчава с едната си ръка. — Както вече ти казах, аз контролирам всички волеви функции, а скоро ще контролирам и рефлексните. Така че, макар все още да движи език и да мърда устни, бедният Пиатон е като музикант, който натиска ключовете на фагот, но не може да го надуе. Кажи ми, когато се наситиш на снега и ще ти покажа едно място, където да се нахраниш.

Натъпках отново устата си и преглътнах.

— Стига ми толкова. Да, много съм гладен.

— Добре — каза той, обърна гръб на прозорците и се приближи към една от стените на камерата. Последвах го и когато се приближих, видях, че не е направена от обикновен камък. Приличаше по-скоро на някакъв вид кристал или на дебело опушено стъкло, защото през нея се виждаха самуни хляб и многобройни странни блюда, застинали и съвършени като на картинка.

— У себе си носиш талисман на сила — каза ми Тифон. — Сега трябва да ми го дадеш, за да отворим този долап.

— Боя се, че не разбирам какво имаш предвид. Меча ми ли искаш?

— Искам онова, което носиш на врата си — каза той и протегна ръка.

Отстъпих назад.

— Няма сила в него.

— Значи няма да загубиш нищо. Дай ми го. — Докато Тифон говореше, главата на Пиатон помръдна едва доловимо от едната на другата страна.

— Най-обикновен сувенир — казах аз. — Преди мислех, че има необикновени способности, но не подейства, когато се опитах да съживя с него една красива жена, а вчера не можа да върне и момчето, с което пътувах. Как разбра за него?

— Наблюдавах те, разбира се. Изкатерих се достатъчно високо, за да те виждам добре. Когато пръстенът ми уби детето и ти отиде при него, видях свещения огън. Не е необходимо да ми го даваш, ако не искаш — просто направи каквото ти кажа.

— Можеше да ни предупредиш — казах аз.

— И защо да го правя? По онова време ти не значеше нищо за мен. Искаш ли да ядеш, или не?

Извадих камъка. В края на краищата Доркас и Йонас го бяха виждали, а и бях чувал, че Пелерините са го излагали в дарохранителница при специални случаи. Лежеше в дланта ми като парче синьо стъкло с угаснал плам.

Тифон се наведе и го огледа любопитно.

— Едва ли може да се нарече впечатляващ. А сега коленичи.

Коленичих.

— Повтаряй след мен: кълна се във всичко, което този талисман представлява, че срещу храната, която ще получа, ще стана човек на онзи, когото познавам под името Тифон, вовеки веков…

Затваряше се капан, в сравнение, с който мрежата на Декуман беше детска игра. Този беше така изчистен и недоловим, че почти не осъзнавах съществуването му и в същото време усещах, че всяка нишка е от закалена стомана.

— … като му дам всичко, което имам и всичко, което ще бъда, всичко, което е мое сега и което ще е мое в идните дни, ще живея или умра по негова повеля.

— Нарушавал съм клетви — казах аз. — Положа ли тази, може и нея да наруша.

— Положи я тогава — каза той. — Най-обикновена процедура, уверявам те. Изречи я и ще те освободя веднага щом се нахраниш.

Вместо да направя това обаче аз се изправих.

— Каза, че обичаш истината. Сега разбирам защо — не друго, а истината обвързва хората. — Прибрах Нокътя в торбичката.

Не го ли бях направил, миг по-късно щеше да се изгуби навеки. Тифон ме сграбчи, като прикова ръцете ми до тялото, така че да не мога да изтегля Терминус Ест, и ме понесе към единия прозорец. Задърпах се, но бях като кученце в ръцете на силен мъж.

Колкото повече го наближавахме, толкова по-малко приличаше на прозорец — беше толкова голям, че сякаш част от външния свят бе навлязла в пещерата, и то част, която се състоеше не от поля, дървета и планински склон, както бях очаквал, а от най-обикновено небе. Каменната стена на пещерата, дебела няма и аршин, се понесе назад в периферното ми зрение също като разкаляната черта, която виждаме, когато плуваме с отворени очи, и която обозначава границата между водата и въздуха.

Миг по-късно бях вече навън. Сега Тифон ме държеше за глезените, но дали заради дебелата кожа на ботушите ми, или заради собствената ми паника, за миг ми се стори, че не ме държи въобще. Гърбът ми бе опрян в масивната планинска скала. Нокътят, в меката си торбичка, се люлееше, увиснал на брадичката ми. Помня, че изпитах внезапния и нелеп страх Терминус Ест да не се изплъзне от ножницата си.

Набрах се с коремните си мускули, както го правят гимнастиците, увиснали на краката си на лост. Тифон пусна единия ми глезен и ме удари с юмрук по устата и аз отново паднах назад. Извиках и се опитах да отрия от очите си кръвта, която се стичаше от разцепената ми устна.

Изкушението да извадя меча си, да се набера повторно и да ударя с него, беше почти непреодолимо. Знаех обаче, че не ще мога да го направя достатъчно бързо — Тифон щеше да отгатне намерението ми и да ме пусне. Дори да успеех, щях да умра.

— Призовавам те сега… — стигна до мен гласът на Тифон, някак далечен в тази златна безкрайност — да поискаш от талисмана си помощта, която може да ти даде.

Замълча и всеки миг ми се струваше вечност.

— Може ли да ти помогне?

Успях да извикам:

— Не.

— Разбираш ли къде си?

— Видях. На лицето. Планинският самодържец.

— Моето лице — това видя ли го? Аз бях самодържецът. Аз съм онзи, който се завръща. Ти си в очите ми, а зад гърба ти е ирисът на дясното ми око. Проумяваш ли? Ти си сълза, една-единствена черна сълза, изплакана от мен. След миг само мога да те пусна да петносаш дрехата ми. Кой може да те спаси, теб, който носиш талисман?

— Ти. Тифон.

— Само аз?

— Само Тифон.

Издърпа ме обратно и аз се вкопчих в него, както момчето се беше вкопчило веднъж в мен, и не го пуснах, докато не се прибрахме достатъчно навътре в огромната зала, която беше мозъчната кухина на планината.

— Сега — каза той — ще направим още един опит. Ще дойдеш с мен при окото, но този път трябва да го направиш с охота. Може би ще ти е по-лесно, ако отидем при лявото, а не при дясното око.

Хвана ме за ръка. Предполагам може да се каже, че отидох по своя воля, защото ме отнесоха собствените ми крака, но мисля, че никога през живота си не съм правил нещо с по-малка охота. Само споменът за скорошното ми унижение ме спираше да откажа. Спряхме чак при ръба на окото, после Тифон ми даде знак да погледна навън. Под нас лежеше развълнуван океан от облаци, сенчесто син там, където не беше розов от слънчевите лъчи.

— Самодържецо — казах аз — как се озовахме тук, след като возилото, с което дойдохме, се гмурна надолу по онзи дълъг тунел?

Той само сви пренебрежително рамене.

— Защо гравитацията да служи на Ърт, когато може да служи на Тифон? Но пък колко хубав е Ърт. Погледни! Пред теб е дрехата на света. Не е ли красива?

— Много красива — съгласих се аз.

— Може да бъде твоята дреха. Казах ти, че съм бил самодържец на много светове. Пак ще бъда самодържец, и този път на много повече. Този свят, най-древният от всички, направих своя столица. Беше грешка, защото се забавих тук твърде дълго, когато бедата дойде. Когато бях готов да избягам, бягството бе вече невъзможно — онези, на които бях поверил контрола върху зведните кораби, бяха избягали с тях, а аз се оказах обсаден в тази планина. Не ще допусна отново същата грешка. Столицата ми ще е другаде, а този свят ще го дам на теб, да го управляваш като мой наместник.

Казах:

— С нищо не съм заслужил такава висока чест.

— Ти носиш талисмана, но никой, дори ти, не може да изисква от мен обяснения за действията ми. По-добре огледай империята си.

Далеч под нас се надигна вятър. Облаците закипяха под бича му и се сбраха като войници в сбит строй, маршируващи на изток. Под тях видях планините и крайбрежните равнини, а отвъд тях — неясната синя линия на морето.

— Виж! — посочи Тифон и при тези му думи точица ярка светлина лумна в планините на североизток. — Някой използва високоенергийно оръжие — каза той. — Може би владетелят на тази епоха, може би враговете му. Който и да е, местоположението му вече е разкрито и оръжието ще бъде унищожено. Армиите на тази епоха са слаби. Ще се пръснат под нашето млатило като слама по жътва.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах го аз. — Ти беше като мъртъв, докато аз и синът ми не се натъкнахме на теб.

— Да. Но вече живях почти ден и за това време изпратих мислите си на далечни места. Сега в моретата има сили, които биха искали да властват. Те ще станат наши роби, а ордите от севера са техни.

— Ами хората в Несус? — Бях изстинал до кости, краката ми трепереха под мен.

— Несус ще ти бъде столица, ако поискаш. От трона си в Несус ще ми пращаш данък от хубави жени и момчета, от древни устройства и книги, и от всички хубави неща, които произвежда този свят.

Той посочи отново. Видях градините в Двореца на Самодържеца като шал в зелено и златно, проснат върху поляна, а отвъд тях зърнах Стената на Несус и самия велик град, Безсмъртния град, проснал се на толкова стотици левги, че дори кулите на Цитаделата се губеха в тази безкрайна шир от покриви и лъкатушни улици.

— Никоя планина не е толкова висока — казах аз. — Ако тази беше най-високата в целия свят и ако стоеше върху билото на втората по височина, пак не бих могъл да видя толкова надалече.

Тифон ме хвана за рамото.

— Тази планина е толкова висока, колкото аз пожелая. Забрави ли вече чие лице носи тя?

Можех само да запям.

— Глупак — каза той. — Ти виждаш през моите очи. А сега извади талисмана си. Ще изречеш клетвата си над него.

Извадих Нокътя — за последен път, както си помислих — от кожената торбичка, която Доркас му беше ушила. Когато го направих, усетих някакво слабо раздвижване далеч под мен. Гледката на света от прозореца на камерата все още бе по-величествена от всяко въображение, но не повече от онова, което всеки човек би могъл да обгърне с поглед, застане ли на висок връх — синята паница на Ърт. През облаците долу можех да зърна скута на планината с множеството правоъгълни сгради, кръглата зала в средата и катафрактите. Те обръщаха бавно лицата си от слънцето и ги вдигаха нагоре, към нас.

— Почитат ме — каза Тифон. Устата на Пиатон също помръдна, но този път не в унисон с неговата. И този път аз се вслушах в нея.

— Ти беше при другото око, по-рано — казах аз на Тифон — и те не те почетоха. Поздравяват Нокътя. Самодържецо, а какво ще стане с Новото слънце, ако най-накрая все пак се появи? И нему ли ще бъдеш враг, както си бил враг на Помирителя?

— Закълни ми се и ми повярвай — когато той дойде, аз ще съм му господар, а той ще е най-покорният от робите ми.

И тогава аз ударих.

Има един начин да удариш в носа с ръба на дланта си, така че разтрошените костици да се забият в мозъка. Трябва обаче да се действа много бързо, защото човек инстинктивно вдига ръце да защити лицето си, види ли удара. Аз не бях толкова бърз като Тифон, но той вдигна ръце да предпази собственото си лице. А аз ударих Пиатон и усетих тихото, ужасяващо изпукване, което е печат на смъртта. Сърцето, което не беше служило нему от толкова много хилядолетия, спря да бие.

След миг бутнах с крак тялото на Тифон в бездната.