Джийн Улф
Мечът на Ликтора (37)

37.
Терминус Ест

В кафявата книга има рисунки на ангели, които се спускат към Ърт в съвсем същата поза — главата отметната назад, а тялото наклонено, така че лицето и горната част на гърдите са на една линия. Мога да си представя какво неверие и ужас би изпитал човек да зърне съществото, което аз бях видял в книгата във Втората къща, да се спуска по такъв начин към него, но в същото време не мисля, че може да е по-страшно от онова, което изпитахме ние. Случи ли ми се да се сетя за Баландерс, този неизменно е първият образ, който се появява в съзнанието ми. Челюстите му бяха стиснати решително, а в ръка държеше боздуган с фосфоресцираща сфера на върха.

Пръснахме се като врабци, подплашени от сова по здрач. Усетих с гърба си вятъра, който вдигаше великанът, и се обърнах точно навреме да го видя как каца — подпря се на свободната си ръка и отскочи нагоре, както го правят уличните акробати. Носеше колан, който не бях забелязал преди — широк и изработен от свързани метални призми. Така и не разбрах как се е вмъкнал обратно в кулата, за да вземе боздугана и колана, докато аз си мислех, че се спуска по стената — може би някъде е имало по-голям прозорец или дори врата, водеща към помещение, което пожарът, подпален от крайбрежните хора, беше разрушил. Възможно е дори само да бе протегнал ръка през някой прозорец.

Но каква тишина се възцари, докато се носеше плавно надолу, и с каква грация се приземи — той, който беше голям колкото колибата на някой беден човечец! Най-добрият начин да се опише тишината е като не се казва нищо… но каква грация!

И ето че аз се завъртях рязко, наметалото ми изплющя зад мен, а мечът ми се вдигна заучено за удар. И тогава разбрах нещо, върху което не си бях правил труда да размишлявам — защо съдбата ми ме е пратила да скитам през половин континент, да се сблъсквам с огън и с дълбините на Ърт, с вода, а сега и с въздух, с това оръжие в ръката, толкова огромно и тежко, че да го използваш срещу обикновен човек е като да режеш лилии с брадва. Баландерс ме видя и вдигна боздугана си, чийто връх сияеше в жълто и бяло. Мисля, че беше нещо като поздрав.

Петима-шестима от езерняците го наобиколиха с копия и сопи, но отдалеч, сякаш великанът беше център на някакъв херметично затворен кръг. Когато се приближихме един към друг, разбрах причината — завладя ме ужас, който нито можех да проумея, нито да контролирам. Не че се страхувах от него или от смъртта, а просто ме беше страх. Усетих как космите по главата ми се изправят, сякаш под ръката на призрак, нещо, за което бях чувал, но винаги бях смятал за преувеличение, езиков израз, прераснал в лъжа. Коленете ми трепереха толкова силно, че благослових тъмнината, която скриваше това. Но въпреки това се приближавахме един към друг.

Въобще не се залъгвах — при размера на боздугана и размера на ръката, която го държеше — че бих оцелял, ако ме удари с него. Можех само да прикляквам и да отскачам. Баландерс също не би издържал един удар с Терминус Ест, защото, макар да беше голям и достатъчно силен да носи броня масивна като на боен кон, той нямаше такава, а един толкова тежък меч и така добре наточен, че с лекота разсичаше обикновен мъж до кръста, можеше с един удар да му нанесе смъртоносна рана.

Това той го знаеше, така че двубоят ни приличаше повече на театрална фехтовка, с изобилие от сечащи удари, които обаче не заплашваха сериозно никого от двама ни. През цялото това време ужасът ме държеше в ноктите си и имах чувството, че ако не избягам, сърцето ми ще се пръсне. Нещо напяваше в ушите ми и докато гледах топката на боздугана, чийто блед ореол лесно привличаше погледа, постепенно си дадох сметка, че именно оттам иде напевът. Самото оръжие жужеше с висок, постоянен тон, като чаша за вино, която си ударил леко с нож и която е застинала така във времето.

Това откритие несъмнено ме разсея, макар и само за миг. Вместо да нанесе посичащ страничен удар, боздуганът се спусна надолу като чук върху гвоздей. Дръпнах се в последния момент и пеещият, трептящ от светлина боздуган изсвистя покрай лицето ми и се удари в каменната плоча при краката ми, и тя се напука и се пръсна на парчета като глинено гърне. Една от отломките отвори рана на челото ми и усетих как ми потече кръв.

Баландерс видя какво е станало и в мътните му очи проблясна триумф. Оттук насетне всеки негов удар завършваше върху камъка и при всеки удар една плоча се разхвърчаваше на парчета. Наложи се да отстъпя, после още веднъж, и скоро се озовах с гръб до една стена. Докато отстъпвах покрай нея, великанът се възползва максимално от оръжието си, като замахваше хоризонтално и нанасяше удар след удар върху стената. Част от каменните парчета, остри като наточен кремък, прелитаха покрай мен, но други не ме пропускаха и скоро в очите ми започна да се стича кръв, а гърдите и ръцете ми станаха аленочервени.

Докато отскачах, за стотен път навярно, встрани от боздугана, нещо ме удари по петата и аз едва не паднах. Беше най-долното стъпало на стълба, която се изкачваше по стената. Тръгнах нагоре, спечелвайки си известно преимущество от височината, но не достатъчно, за да спра отстъплението си. На върха на стената имаше тясна пътека. Принуден бях да отстъпвам заднешком по нея стъпка по стъпка. Сега наистина ми идеше да се обърна и да избягам, но не смеех, защото помнех колко бързо бе реагирал гигантът, когато го изненадах в облачната камера, и знаех, че ще ме настигне с един скок, точно както самият аз, като момче, бях усмъртявал плъховете в подземието под нашата кула, пречупвайки гръбнаците им с тояга.

Но не всички обстоятелства бяха в полза на Баландерс. Нещо бяло изсвистя помежду ни и ето че от огромната му ръка стърчеше копие с костен връх, като стрелата на илеспил във врата на бик. Езерняците вече бяха достатъчно далеч от пеещия боздуган, така че ужасът, който събуждаше той, не им пречеше да мятат оръжията си. Баландерс се поколеба за миг и отстъпи крачка назад да изтегли копието. Удари го още едно и одраска лицето му.

В същия миг зърнах надежда и скочих напред — и загубих опора, защото се подхлъзнах на един оронен, хлъзгав от дъжда камък. Едва не паднах през ръба, но в последния момент се хванах за парапета — точно навреме да видя как блестящата топка на боздугана лети към главата ми. Вдигнах инстинктивно Терминус Ест да посрещна удара.

Чу се такъв писък, сякаш духовете на всички мъже и жени, които мечът беше убил, се бяха скупчили на стената — после изтътна оглушителна експлозия.

За миг останах да лежа зашеметен. Но същото важеше и за Баландерс, а сега, когато заклинанието на боздугана се беше разпаднало, езерняците напираха към него по пътеката от двете страни. Навярно стоманата на Терминус Ест, която имаше своя си естествена честота на трептене и, както неведнъж бях забелязвал, звънтеше извънредно приятно, потупаш ли с пръст острието, бе надделяла над странната сила на боздугана. А може би просто ръбът му, по-остър от хирургически скалпел и твърд като обсидиан, беше разсякъл светлинната сфера. Каквото и както да беше станало, боздугана вече го нямаше, а в ръцете ми беше останала само дръжката на меча, от която стърчеше по-малко от лакът пречупен метал. Живакът, който от толкова време се бе трудил там в мрака, сега изтичаше като сребърни сълзи.

Преди да се надигна, езерняците ме запрескачаха. Едно копие се заби в гърдите на великана, а метната тояга го уцели в лицето. С едно замахване на ръката си той забърса двама езерняци и те паднаха с крясък от стената. Други се нахвърлиха отгоре му, но той ги отърси с лекота. Аз се изправих с мъка, все още непроумял напълно какво се е случило.

За миг Баландерс остана неподвижен върху парапета, после скочи. Без съмнение му помогна коланът, който носеше, но и силата на краката му беше огромна. Бавно и тежко, той описа дъга навън и надолу. Трима от мъжете не го бяха пуснали навреме и намериха смъртта си върху скалите на носа.

Най-сетне падна и той, величествено, сякаш сам по себе си беше космически кораб, изгубил управление. Бяло като мляко, езерото изригна, после се затвори над него. Нещо, което се извиваше като змия и улавяше светлината, се издигна от водите му, литна към небето и се изгуби сред навъсените облаци — без съмнение, това беше коланът. Но макар островитяните да чакаха с готови за удар копия, главата на Баландерс така и не се показа над вълните.