Джийн Улф
Мечът на Ликтора (23)

23.
Прокълнатият град

По обед на следващия ден отново намерихме вода — единствената, която щяхме да вкусим в тази планина. Бяха останали само няколко ивици от сушеното месо, което Каздое ми беше приготвила. Поделихме си ги и пихме от ручея, който се процеждаше едва-едва, с ширината на мъжки палец. Това ми се стори странно, защото по върха и плещите на планината имаше много сняг. По-късно разбрах, че склоновете под нивото на снега, там, където снегът би се разтопил с идването на пролетта, са били оголени от ветровете, а по по-високите места снегът се трупа с векове и никога не се топи.

Одеялата ни бяха влажни от росата и ние ги разпънахме върху камъните да изсъхнат. Макар да нямаше слънце, сухите повеи на планинския въздух ги изсушиха за няма и час. Знаех, че следващата нощ ще я прекараме на по-голяма височина, почти толкова високо, колкото първата нощ, след като избягах от Тракс. Незнайно защо обаче този факт не успя да потисне духа ми. Не толкова, защото се отдалечавахме от опасностите, връхлетели ни в обраслата с джунгла седловина, а защото оставяхме зад гърба си безчестието й. Имах чувството, че съм се омърсил и че студеният въздух на планината ще ме очисти. Отначало това чувство бе смътно и непроучено, после, когато наклонът пред нас стана сериозен, осъзнах какво точно ме безпокои — безпокояха ме лъжите, които бях изрекъл пред магьосниците, и преструвките ми, както и техните, че обладавам велики способности и познавам велики тайни. Тези лъжи си бяха напълно оправдани — бяха ми помогнали да спася своя живот и този на малкия Севериън. И въпреки това чувствах достойнството си подронено, задето бях прибегнал до тях. Учителят Гурлойс, когото бях намразил, преди да напусна гилдията, често послъгваше и сега не бях сигурен дали съм го намразил заради лъжите му, или мразя лъжите, защото той лъжеше.

Учителят Гурлойс обаче бе имал също толкова добро оправдание, колкото и аз, а може би и по-добро. Той лъжеше, за да предпази гилдията и да увеличи богатствата й, като преувеличаваше постиженията ни в докладите си пред властите, а в случай на нужда прикриваше и грешките ни. В резултат на това той, който на практика ръководеше гилдията, без съмнение облагодетелстваше и самия себе си, но пък облагодетелстваше и мен, и Дрот, и Рош, и Еата, и всички други чираци и пътуващи братя, които щяха някой ден да я наследят. Ако беше простоватият, грубоват човек, за какъвто предпочиташе да го смятат, сега щях да съм сигурен, че безчестието му е било продиктувано единствено от стремеж за собствена облага. Но знаех, че не е такъв, и нищо чудно години наред да е виждал себе си така, както аз виждах себе си в момента.

И все пак не можех да съм абсолютно сигурен, че действията ми са били продиктувани от желанието да спася малкия Севериън. Когато той побягна, може би за него щеше да е по-добре, ако бях нападнал пазачите, вместо да им предавам меча си. Единствено аз извлякох непосредствена полза от покорната си капитулация, защото иначе можеше и да загина в битката. По-късно, когато избягах, без съмнение се върнах колкото за момчето, толкова и за Терминус Ест. Бях се върнал за меча и в мината на маймуночовеците, когато Севериън не беше с мен. Без Терминус Ест бих се превърнал в най-обикновен скитник.

Час след тези си размисли се катерех по една скална стена с момчето и меча на гърба си и без повече яснота по въпроса колко точно държа на всеки от тях. За щастие, бях добре отпочинал, изкачването не беше чак толкова трудно, а на билото ни чакаше древна магистрала.

Ходил съм по много странни места, но нито едно не ме е изпълвало с толкова силно чувство за аномалност. Вляво от нас, на не повече от двайсетина крачки, се виждаше краят на този широк път, отнесен от някое свлачище. Пред нас обаче той се простираше съвършен като в деня на построяването си, панделка от гладък черен камък, която се виеше нагоре към гигантската снага, чието лице се губеше над облаците.

Детето ме стисна за ръка, когато го пуснах на земята.

— Мама казваше, че не бива да вървим по пътищата заради войниците.

— Майка ти е била права — казах му. — Но тя е смятала да тръгнете към ниското, където има войници. И по този път е имало войници някога, но те са загинали много преди и най-голямото дърво в джунглата долу да е покълнало от семенцето си.

Беше му студено, затова му дадох едно от одеялата и му показах как да се увие в него и да го придържа на вратлето си като наметало. Ако някой ни беше видял в онзи миг, щяхме да му заприличаме на малка сива фигурка, последвана от непропорционално голяма сянка.

 

 

Навлязохме в мъгла и си помислих, че е странно да попаднем на мъгла толкова високо в планината. Едва след като се изкатерихме над нея и можехме да погледнем към огряната й от слънцето повърхност, разбрах, че сме преминали през един от облаците, които ми се бяха сторили толкова далечни, когато ги гледах от седловината.

А самата седловина, толкова далеч под нас, без съмнение беше на хиляди аршини над Несус и долното течение на Гиол. Тогава ми хрумна, че трябва да съм изминал наистина дълъг път, щом има джунгли на такава надморска височина — почти до кръста на света, където винаги е лято и единствено височината води до разлики в климата. Ако тръгнех на запад, отвъд планината, то, доколкото можех да съдя по наученото от учителя Палемон, скоро щях да се озова в джунгла толкова гибелна, че в сравнение с нея онази в седловината зад нас би ми се сторила райско кътче — крайбрежна джунгла, потънала в нетърпима горещина и гъмжаща от насекоми. Но дори и там бих съзрял признаци за наближаващата смърт, защото макар онази джунгла да получава повече от силата на слънцето от всяко друго място по повърхността на Ърт, пак беше по-малко от онова, което е получавала в отдавна отминалите времена, и така както ледовете пълзяха все по на юг и растителността на умерения пояс бягаше пред тях, така дърветата и другите растения в тропиците измираха, за да отворят място на новодошлите.

Докато аз гледах облака под краката си, момчето се бе отдалечило напред. Сега погледна към мен с грейнали очи и извика:

— Кой е направил този път?

— Без съмнение работниците, които са издялали планината. Сигурно са владеели огромни енергии и са имали мощни машини, каквито ние не познаваме. И все пак трябва да са извозвали по някакъв начин отломките. Навярно хиляди талиги и каруци са се движили някога тук. — Въпреки това се зачудих, защото железните колела на тези превозни средства оставяха дири дори по твърдите павета на Тракс и Несус, а този път беше гладък като алея за религиозни шествия. Няма начин, помислих си, нещо друго да е минавало оттук, освен слънцето и дъжда.

— Големи Севериън, виж! Виждаш ли ръката?

Момчето сочеше към един издаден хребет над нас. Извих врат, но в първия миг не видях нищо по-различно от онова, което бях видял и преди — дълга издатина от негостоприемен сив камък. После слънчевите лъчи се отразиха в нещо близо до края й. Несъмнено беше блясък на злато и след като го видях, съзрях и формата му — беше пръстен, а под него видях и палеца, замръзнал по протежение на скалата, палец навярно сто крачки дълъг, различих и пръстите над него, пръсти-баири.

Нямахме пари, а аз знаех колко важни могат да се окажат парите, когато бъдем принудени, което щеше да се случи рано или късно, да се върнем в обитаваните земи. Ако все още ме издирваха, златото би могло да убеди издирваните да дирят другаде. Златото би могло да купи на малкия Севериън място за чирак в някоя добра гилдия, защото ми беше ясно, че не може вечно да пътува с мен. Най-вероятно огромният пръстен беше от обикновен камък, облепен със златен варак, но дори и така количеството на златния варак беше такова, че ако успеех да го обеля и навия на руло, стойността му щеше да е значителна. И макар да направих опит да се възпра, открих, че се чудя как е възможно обикновен златен варак да се запази непокътнат толкова много столетия. Не би ли трябвало отдавна да е опадал? Ако пръстенът беше от масивно злато, би струвал цяло състояние, но пък всичките богатства на Ърт не биха могли да платят за този величествен лик и онзи, който бе поръчал сътворяването му, трябва да бе притежавал несметни богатства. Дори пръстенът да не беше от масивно злато в цялата си дебелина чак до пръста под него, възможно бе слоят метал да е достатъчно дебел.

Докато се занимавах с тези размишления, вече бях поел по стръмното нанагорнище и скоро дългите ми крака задминаха късите крачка на детето. На места пътят се изкачваше толкова стръмно, че ми се струваше невъзможно по него да са минавали натоварени с камък возила. На два пъти се натъкнахме на пукнатини, едната толкова широка, че се наложи да хвърля детето през нея, преди сам да я прескоча. Надявах се да намерим вода, преди да спрем, но това не стана, а когато падна нощта, трябваше да се задоволим с неудобния заслон на един процеп в скалата, където се увихме с одеялата и плаща ми и заспахме, макар почивката ни да не беше от най-спокойните, предвид обстоятелствата.

 

 

На сутринта и двамата бяхме жадни. Макар че дъждовният сезон щеше да настъпи чак през есента, казах на момчето, че според мен днес ще вали, и двамата поехме в добро настроение по пътя. На свой ред той пък ми показа как да залъжа жаждата си, като смуча малко камъче — планинарски номер, за който не бях чувал. Вятърът беше станал по-студен и вече усещах разредения въздух. От време на време пътят завиваше и за кратко се озовавахме на слънце.

Тези завои ни отдалечаваха все повече от пръстена, докато накрая се озовахме изцяло в сянка, ръката на седналата фигура окончателно се скри от погледа ни и по всичко личеше, че сме наближили коленете й. Пред нас се издигаше един последен рид, толкова стръмен, че ми се прииска в скалата да бяха изсечени стъпала. И после пред нас, сякаш плаващи в прозрачния въздух, се появиха високи тънки кули. Момчето извика: „Тракс!“, при това толкова доволно, че нямаше начин майка му да не му е разказвала приказки за града, а навярно и точно там му бе казала, че отиват, когато със стареца го бяха отвели от родната му къща.

— Не — рекох аз. — Не е Тракс. Повече прилича на нашата Цитадела — на кулата Матачин, на Кулата на вещиците, на Мечата кула и на Кулата с камбаните.

Той ме погледна ококорено.

— Не, не е и Цитаделата, разбира се. Само че аз съм бил в Тракс и той е направен от камък. Тези кули са метални, каквито са и нашите.

— Имат очи — каза малкият Севериън.

И наистина имаха. Отначало помислих, че въображението ми играе номера, още повече че не всички кули имаха очи. Накрая ми просветна, че някои са с гръб към нас и че имат не само очи, а също рамене и ръце и че всъщност са метални фигури на катафракти — войни, покрити с броня от главата до петите.

— Не е истински град — казах на момчето. — Това са стражите на Самодържеца, които чакат в скута му, готови да унищожат всеки, който му мисли злото.

— Ще ни направят ли нещо?

— Страшничка мисъл, нали? Биха могли да ни смачкат с крак като мишки. Обаче няма да го направят, сигурен съм. Те са само статуи, духовни пазители, оставени тук като паметник, който да пази спомена за силата му.

— Има и големи къщи — каза момчето.

Право беше. Сградите стигаха най-много до кръста на високите метални фигури, затова и не ги бяхме забелязали отначало. Това отново ми напомни за Цитаделата, където постройки, които далеч не са предназначени да предизвикват звездите, стоят рамо до рамо с високите кули. Може и да беше от разредения въздух, но внезапно ме споходи видение как тези метални мъже се изправят бавно, после все по-бързо, вдигат ръце към небесата и се гмурват в тях така, както ние се гмуркахме в тъмната вода на цистерната под треперливия светлик на факлите.

Въпреки че ботушите ми сигурно са проскърцвали по обрулената от вятъра скала, в паметта ми не е останал такъв звук. Сигурно се е изгубил във величието на планинския връх, така че ние се приближихме към изправените фигури съвсем безшумно, сякаш вървяхме по мъх. Сенките ни, които отначало се бяха разстилали зад и вляво от нас, сега се бяха свили до малки локвички в краката ни. Забелязах и друго — че вече виждам очите на всяка от фигурите. Казах си, че сигурно съм пропуснал някои от тях в началото, но сега те лъщяха ярко под лъчите на слънцето.

Най-накрая открихме една пътечка помежду им и между сградите, които ги заобикаляха. Бях очаквал, че сградите ще са потънали в руини, като онези в забравения град на Апу-Пунчау. Бяха затворени, тайнствени и мълчаливи, но имаха вид, сякаш са били построени преди година-две. Нямаше пропаднали покриви, нито лози разместваха квадратните сиви камъни на стените им. Нямаха прозорци, а архитектурата им беше различна от характерния облик на храмове, крепости, гробници или какъвто и да било друг вид познати ми сгради. Бяха напълно лишени от украса и изящество, затова пък изработката им беше превъзходна и различните им форми предполагаха различно предназначение. Лъщящите фигури стояха сред тях, сякаш са били смразени по местата си от някакъв внезапен леден вятър, а не така, както стоят паметниците.

Избрах си една сграда и казах на момчето, че все някак ще успеем да влезем в нея и че ако имаме късмет, може да намерим вода там, а дори и запазена храна може би. Оказах се прекалено голям оптимист. Вратите бяха солидни като стените, покривът — здрав като основите. Дори да имах брадва, едва ли бих могъл да си отворя път, а не смеех да използвам Терминус Ест. Изгубихме няколко часа в търсене на слабо място. Втората и третата сграда, които изпробвахме, ни разочароваха също като първата.

— Ей там има една кръгла къща — най-накрая каза момчето. — Ще ида да я погледна.

Понеже бях сигурен, че нищо не заплашва детето на това безлюдно място, му казах да върви.

След малко то се върна и каза:

— Вратата е отворена!