Джийн Улф
Мечът на Ликтора (21)

21.
Дуелът на магиите

Камерата, в която се озовах, беше почти същата като онази, в която ме бяха затворили, само подът й беше по-висок. Тънеше в пълен мрак, разбира се, но сега бях сигурен, че не ме наблюдават, така че извадих Нокътя и се огледах на светлината му, която, макар и не ярка, беше достатъчна за целта.

Тук нямаше стълба, а тясна врата, която водеше, реших аз, към трета подземна камера. Прибрах Нокътя и минах през нея, но се озовах в тунел, който не беше по-широк от самата врата и зави два пъти, преди да съм направил и половин дузина стъпки. Отначало предположих, че предназначението на завоите е да попречи на светлината да издаде местоположението на отвора в стената на стаята, където ме бяха затворили. Но три завоя биха били предостатъчни за тази цел. Стените сякаш се огъваха и разделяха, а аз все така си оставах в непрогледен мрак. Отново извадих Нокътя.

Навярно заради тясното пространство, където се намирах, светлината му ми се стори по-ярка, но и очите не ми казаха повече от онова, което вече бях усетил с ръце. Бях сам. Стоях сред лабиринт от пръстени стени и таван (току над главата ми) от неогладени трупи. Близко разположените завои спираха светлината.

Канех се да прибера Нокътя, когато усетих някаква миризма, едновременно остра и непозната. Носът ми дори не се приближава до свръхчувствителния нюх на вълка от приказката — обонянието ми е по-слабо дори от това на повечето хора. Имах чувството, че миризмата ми е позната, но минаха няколко секунди преди да се сетя — същата миризма бях усетил в преддверието в ранните часове на нашето бягство, когато се върнах за Йонас, след като бях говорил с момиченцето. То ми беше казало, че нещо, някакъв безименен търсач, е душил сред затворниците там, а аз открих зловещо вещество по пода и стената близо до мястото, където лежеше Йонас.

Реших, че ще е по-добре да не прибирам Нокътя, но макар на няколко пъти да пресичах зловонна следа, докато се мотаех из лабиринта, така и не зърнах съществото, което я оставяше. След близо час безплодно лутане стигнах до стълба, която водеше нагоре към къса открита шахта. Квадратът дневна светлина беше едновременно ослепителен и прекрасен. Останах да се къпя в лъчите й, без дори да вдигна крак на пречката. Изкачех ли се по стълбата, изглеждаше повече от вероятно да ме заловят отново, но пък вече бях толкова жаден и гладен, че едвам се удържах да не го направя, а и от мисълта за гадното нещо, което ме търсеше — без съмнение една от домашните животинки на Хетор — ми идеше да се закатеря моментално.

Тръгнах предпазливо нагоре и подадох глава на нивото на земята. За моя изненада не се намирах в селото, което бях видял по-рано — извивките на лабиринта ме бяха извели извън него, до някакъв таен изход. Тук огромните мълчаливи дървета растяха по-нагъсто, а светлината, която ми се бе сторила така ярка, бе всъщност зелената сянка на листата им. Измъкнах се от шахтата — дупка между два корена, толкова добре прикрита, че можех да мина на две крачки от нея, без да я видя. Добре би било да я затисна с нещо, така че да спра, или поне да забавя, съществото, което ме преследваше, но наоколо нямаше подходяща скала или нещо друго, което да ми послужи.

Като следях за наклона на земята и се стремях да вървя все надолу, доколкото ми беше възможно, скоро стигнах до малко поточе. Небето над него се провиждаше в малката пролука сред дърветата и, доколкото можах да преценя, денят беше започнал преди осем или девет часа. Предположих, че селото едва ли се намира далеч от този източник на прясна вода, и не след дълго предположението ми се потвърди. Увит в графитеночерния си плащ и застанал неподвижно в най-дълбоката сянка, се заех да го наблюдавам. По някое време млад мъж, който не беше изрисуван като двамата на пътеката, прекоси полянката. Друг излезе от увисената колиба, отиде до потока и пи, после се върна на дървото.

Смрачи се и странното село се разбуди. Дузина мъже слязоха от увисената колиба и се заеха да трупат дърва в средата на поляната. Трима други, с роби и разклонени като вилки при върха тояги, се появиха от дървото-къща. Трети, които, изглежда, бяха наблюдавали пътеките през джунглата, изпълзяха от сенките скоро след като огънят се разгоря, и постлаха пред него одеяло.

Един от облечените в роби мъже застана с гръб към огъня, а другите двама клекнаха в краката му. Имаше нещо странно в тях, но ми напомняха по-скоро за ликуващите, отколкото за хиеродулите, които бях видял в градините на Двореца на Самодържеца — в поведението им се долавяше онова съзнание за водачество, което отличава лидера от обикновеното човечество. Изрисувани и неизрисувани мъже насядаха с кръстосани крака на земята с лице към тримата. Чух нестроен шепот и по-силния глас на стоящия мъж, но бях прекалено далеч, за да разбера какво казва. След известно време двамата клекнали се изправиха. Единият разтвори робата си като палатка и синът на Бекан, който бях направил свой син, пристъпи напред. Другият извади по същия начин Терминус Ест, изтегли го от ножницата и го вдигна, така че тълпата да види грейналото острие и черния опал, вграден в дръжката. После един от изрисуваните мъже стана, тръгна към мен (за миг се уплаших, че ще ме види, макар да бях покрил лицето си с маската) и отвори някаква врата в земята. Не след дълго се появи отново, този път от друга врата по-близо до огъня, и с бърза крачка тръгна към мъжете в робите да им докладва.

Не ми беше трудно да се досетя какво им казва. Изпънах рамене и излязох на светло.

— Не съм там — казах. — Тук съм.

Мнозина си поеха шумно дъх и макар да знаех, че скоро може да умра, беше ми приятно да го чуя.

Средният от облечените в роби мъже каза:

— Както виждаш, не можеш да избягаш от нас. Беше свободен, но ние те накарахме да се върнеш. — Същият глас ме беше разпитвал в подземната килия.

Казах:

— Ако сте стигнали далеч по Пътя, значи знаете, че властта ви над мен е по-малка, отколкото вярват непосветените. — (Не е трудно да имитираш начина, по който се изразяват такива хора, защото самите те имитират аскетите и разни жреци като Пелерините.) — Откраднахте сина ми, който, както сигурно вече сте разбрали и от самия него, е син и на Звяра, който говори. За да ми го върнете, аз предадох меча си на вашите роби и за известно време ви се подчиних. Сега ще си взема меча.

Има една точка на рамото, която парализира цялата ръка, ако я натиснеш силно с палец. Сложих ръка на рамото на мъжа, който държеше Терминус Ест, и той изпусна меча в краката ми. С повече самообладание, отколкото смятах, че се полага на малко дете, момчето Севериън го вдигна и ми го подаде. Средният от мъжете в робите вдигна тоягата си и извика: „На оръжие!“, при което последователите му скочиха като един. Мнозина имаха от ноктите, които вече описах, други наизвадиха ножове.

Преметнах Терминус Ест на рамото си, където му беше мястото, и казах:

— Нали не мислите, че този древен меч ми служи за оръжие? Неговите сили са от по-висше естество, както добре би трябвало да знаете самите вие.

Мъжът, изпод чиято роба беше излязъл Севериън, каза забързано:

— Така ни каза и Абундантиус току-що. — Другият мъж все още разтриваше ръката си.

Погледнах онзи в средата, за когото явно ставаше дума. Очите му бяха умни и твърди като камъни.

Абундантиус е мъдър — казах аз. Опитвах се да измисля как да го убия, без другите да се нахвърлят отгоре ни. — Струва ми се той знае и за проклятието, което застига онези, дръзнали да наранят маг.

— Значи си маг? — каза Абундантиус.

— Аз, който откраднах плячката от ръцете на архонта и минах невидим през армията му? Да, случвало се е да ме назовават така.

— Докажи тогава, че си маг, и ние ще те поздравим като един от нас. Но ако се провалиш на изпитанието или откажеш да го преминеш… ние сме много, а ти имаш само един меч.

— Не ще се проваля в справедливо изпитание — рекох аз. — Макар че нито ти, нито твоите последователи сте в правото си да поставите такова.

Той беше прекалено умен, за да се остави да го въвлекат в такъв спор.

— Изпитанието го знаят всички тук, освен теб, и знаят, че е справедливо. Всички, които виждаш наоколо си, са го преминали, или се надяват да го преминат.

 

 

Отведоха ме в една къща, солидна конструкция, издигната от трупи и прикрита сред дърветата. Нямаше прозорци, а входът беше само един. Когато внесоха факли, видях, че единственото помещение е необзаведено, с изключение на килим от плетена трева, и е толкова дълго спрямо ширината си, че прилича на коридор.

Абундантиус каза:

— Тук ще се състои двубоят ти с Декуман. — И посочи мъжа, чиято ръка бях направил безчувствена. Той, изглежда, остана донякъде изненадан от така направения избор. — Ти го надви при огъня. Сега той трябва да те надвие, ако може. Можеш да седнеш тук, досами вратата, за да си сигурен, че няма да влезем и да му се притечем на помощ. Той ще седне в срещуположния край. Няма да се приближавате един към друг, нито да се докосвате един друг, както ти го докосна при огъня. Трябва да хвърлите заклинанията си, а на сутринта ние ще дойдем да видим кой е надделял.

Хванах малкия Севериън за ръката и го заведох в дъното на залата-коридор.

— Ще седна тук — казах аз. — Вярвам, че не ще се притечете на помощ на Декуман, но вие няма как да знаете дали в джунглата не се крият мои съратници. Предложихте ми доверието си, затова и аз ще ви се доверя.

— По-добре би било — каза Абундантиус — ако оставиш детето при нас.

Поклатих глава.

— Искам го при мен. Той е мой и когато ми го отнехте на пътеката, ми отнехте и половината сила. Не ще позволя да ме отделите отново от него.

След миг на размисъл Абундантиус кимна.

— Както желаеш. Просто не искахме да пострада.

— Няма да пострада — казах аз.

На стените имаше железни скоби и четирима от голите мъже сложиха в тях факлите си, преди да излязат. Декуман се настани с кръстосани крака близо до вратата, с тоягата в скута. Аз седнах на свой ред и придърпах детето до себе си.

— Страх ме е — каза то и скри личице в плаща ми.

— И с пълно право. Последните три дни бяха тежки за теб.

Декуман беше подхванал бавен, ритмичен напев.

— Севериън, искам да ми кажеш какво стана на пътеката. Отклоних поглед само за миг и ти беше изчезнал.

Наложи се да го поутеша и прилаская малко, но накрая хлипането му утихна.

— Видях ги — трицветните мъже с ноктите, уплаших се и побягнах.

— И това е всичко?

— После дойдоха още трицветни мъже и ме хванаха. Накараха ме да сляза в една дупка в земята, където беше тъмно. После ме събудиха и ме вдигнаха нагоре, под робата на онзи мъж, а после ти дойде и ме взе.

— Някой да ти е задавал въпроси?

— Един мъж в тъмното.

— Ясно. Севериън, повече никога не трябва да бягаш, както побягна на пътеката — разбираш ли? Ще бягаш само ако видиш, че аз бягам. Ако не беше побягнал, когато срещнахме трицветните мъже, сега нямаше да сме тук.

Момчето кимна.

— Декуман — извиках аз. — Декуман, може ли да поговорим?

Той не ми обърна внимание, само напевът му зазвуча малко по-силно. Лицето му беше вдигнато и изглеждаше така, сякаш се взира в тавана, но очите му бяха затворени.

— Какво прави той? — попита момчето.

— Плете заклинание.

— Ще ни нарани ли?

— Не — казах аз. — Тези техни магии в по-голямата си част са чисто мошеничество — както когато са те вдигнали през дупката, така че да изглежда сякаш другият мъж те е накарал да се появиш изпод робата му.

Но още докато говорех, усетих, че има и нещо повече. Декуман съсредоточаваше ума си върху мен, както малко мозъци могат да го направят, и аз се усетих гол в някакво ярко осветено място, под втренчения поглед на стотици очи. Пламъкът на една от факлите потрепна, запуши и угасна. Колкото притъмня залата, толкова по-ярка стана светлината, която не можех да видя.

Станах. Има начини да убиеш човек, които не оставят следи, и аз ги запрехвърлях през ума си, докато пристъпвах напред.

В същия миг от стените изскочиха шипове, всеки по-дълъг от протегнатата ми ръка. Не бяха като копията на войниците — енергийни оръжия, от чиито върхове изскачат огнени светкавици — а обикновени дървени пики с железни върхове, като онези, които бяха използвали селяните от Салтус. Все пак отблизо можеха да убиват, затова си седнах на мястото. Момчето каза:

— Мисля, че са отвън и ни гледат през цепнатините между трупите.

— Да, сега и аз го знам.

— Какво ще правим? — попита ме той. А после, когато не отговорих, попита друго: — Кои са тези хора, татко?

За пръв път ме наричаше така. Придърпах го по-близо до себе си и това сякаш отхлаби мрежата, която Декуман заплиташе около ума ми. Казах:

— Само предполагам, но според мен това е училище за магьосници — онези еретици, които практикуват неща, които смятат за тайни изкуства. Предполага се, че имат последователи навсякъде — макар че лично аз се съмнявам в това — и са много жестоки. Чувал ли си за Новото слънце, малки Севериън? Пророците казват, че той е човекът, който ще дойде, ще отблъсне ледовете и ще оправи света.

— Той ще убие Абая — отвърна за моя изненада момчето.

— Да, казват, че и това щял да направи, както и много други неща. Казват, че е идвал и преди, много отдавна. Това знаеше ли го?

Той поклати глава.

— Тогава задачата му е била да изкове мир между човечеството и Неръкотворния, и го наричали Помирителя. Когато си тръгнал, оставил тук реликва — скъпоценен камък, наречен Нокътя. — Ръката ми се плъзна несъзнателно към камъка и макар да не разхлабих връзките, които стягаха малката торбичка, усещах релефа му през меката кожа. Щом го докоснах, невидимият блясък, натрапен на ума ми от Декуман, се разсипа без следа. Не бих могъл да обясня защо толкова дълго бях смятал, че Нокътя трябва да бъде изваден от тайника си, за да проработи. През онази нощ разбрах, че не е било така, и се разсмях.

За миг Декуман млъкна и очите му се отвориха. Малкият Севериън стисна още по-силно плаща ми.

— Не те ли е страх вече?

— Не — казах аз. — Разбра ли, че бях уплашен?

Той кимна сериозно.

— Канех се да ти кажа, че съществуването на тази реликва, изглежда, е внушило на някои хора идеята, че Помирителя е използвал нокти за оръжие. Понякога ме изпълва съмнение, че наистина е съществувал — но ако такъв човек все пак е живял, то аз съм сигурен, че е използвал оръжията си най-вече срещу самия себе си. Разбираш ли какво ти казвам?

Съмнявах се, че разбира, но той кимна.

— На пътеката намерихме заклинание срещу идването на Новото слънце. Трицветните мъже, които според мен рисуват телата си в знак, че са преминали изпитанието, използват стоманени нокти. Мисля, че най-вероятно искат да забавят идването на Новото слънце, така че те да заемат мястото му и да си присвоят силата му. Ако…

Вън някой изкрещя.