Джийн Улф
Мечът на Ликтора (20)

20.
Кръгът на магьосниците

При първия светлик на утрото ние навлязохме в планинската джунгла така, както човек влиза в къща. Зад нас слънчевата светлина играеше по трева, храсти и камъни. Минахме през завеса от преплетени лози, толкова плътна, че се наложи да я разсека с меча си, а пред себе си виждахме само сенки и високите стволове на дърветата. Никакви насекоми не жужаха вътре, нито птици цвъртяха. Нито вятър повяваше. Отначало голата почва под краката ни беше почти толкова каменлива, колкото по планинските склонове, но преди да изминем и левга стана по-равна, а накрая стигнахме до късо стълбище, явно оформено с лопата.

— Виж — каза момчето и посочи нещо червено и със странна форма, което лежеше на най-горното стъпало.

Спрях да го разгледам. Беше глава на петел — очите му бяха прободени с игли от някакъв тъмен метал, а в човката си държеше ивица от сменена змийска кожа.

— Какво е това? — попита детето, ококорило очи.

— Заклинание, предполагам.

— И го е оставила някоя вещица? Какво означава?

Опитах се да си спомня малкото, което знаех за измамното изкуство. Като малка, Текла бе имала дойка, която връзвала и развързвала възли, за да помага при раждане, и твърдяла, че била зърнала лицето на бъдещия й съпруг (дали е било моето, чудя се?) в полунощ, отразено в поднос, на който имало сватбена торта.

— Петелът — казах на момчето — е вестителят на деня и в известен смисъл — магически смисъл — може да се каже, че кукуригането му довежда слънцето. Може да е бил ослепен, за да не знае кога настъпва утрото. Когато една змия си сменя кожата, това означава очистване или подмладяване. Ослепеният петел стиска в клюна си старата кожа.

— Но какво означава това? — настоя на своето детето. Казах му, че не знам, но в сърцето си бях убеден, че това е заклинание срещу идването на Новото слънце, и ми стана болно, че обновлението, на което се бях надявал така горещо като дете, но в което не вярвах, може да бъде омразно някому. В същото време не забравях, че Нокътя е у мен. Враговете на Новото слънце със сигурност биха унищожили Нокътя, попаднеше ли в ръцете им.

Не бяхме изминали и сто крачки, когато видяхме ивици червен плат, провесени от клоните на дърветата. Някои бяха обикновени, но върху други беше изписано нещо с черни символи, на писменост, която не познавах — или, както ми се стори по-вероятно, със символи и идеограми от онзи вид, с който хората, претендиращи за повече знание, отколкото всъщност притежават, имитират писмената на астрономите.

— По-добре да се върнем — казах аз. — Или да заобиколим.

Едва го бях казал, когато чух шумолене зад себе си. За миг наистина повярвах, че фигурите, появили се на пътеката, са дяволи, с огромни очи и целите на ивици в черно, бяло и алено. После видях, че са просто голи мъже с боядисани тела. Ръцете им бяха въоръжени със стоманени нокти, които те вдигнаха, за да ги видя. Изтеглих Терминус Ест.

— Няма да те спрем — каза единият. — Върви си. Остави ни, ако това е желанието ти. — Стори ми се, че под боята има светлата кожа и русата коса на юга.

— И добре ще направите. С това дълго острие мога да ви убия и двамата, преди да сте ме докоснали.

— Върви тогава — каза ми русият мъж. — Стига да не възразяваш детето да остане при нас.

При тези му думи се заоглеждах за малкия Севериън. Незнайно как, той беше изчезнал и вече не стоеше до мен.

— Ако искаш да се върне при теб обаче, ще ми предадеш меча си и ще дойдеш с нас. — Без да показва и помен от страх, изрисуваният мъж се приближи към мен и протегна ръце. Стоманените нокти стърчаха между пръстите му, прикрепени към тясно парче желязо, което той държеше в дланта си. — Втори път няма да те моля.

Прибрах меча, после свалих колана, който държеше ножницата, и му подадох целия комплект.

Той затвори очи. Клепачите им бяха изрисувани с черни точки, обрамчени с бяло, като шарките на някои стоножки, чието предназначение е да заблудят птиците, че са змии.

— Много кръв е изпил този меч.

— Да — казах аз.

Очите му се отвориха и той впи в мен немигащ взор. Изрисуваното му лице — също като на другия, който стоеше зад него — беше безизразно като маска.

— Един новоизкован меч би бил безвреден тук, но този може да бъде опасен.

— Вярвам, че ще ми бъде върнат, когато аз и синът ми си тръгнем. Какво направихте с него?

Отговор не последва. Двамата се изравниха с мен от двете ми страни и тръгнаха по пътеката в посоката, накъдето бяхме вървели с момчето. Последвах ги след миг колебание.

 

 

Бих могъл да нарека мястото, където ме заведоха, село, но то не беше село в обичайния смисъл на думата, не приличаше на Салтус, нито дори на скупчените колиби на кореняците, които понякога наричаме „села“. Тук дърветата бяха по-големи и по-раздалечени от всички горски дървета, които бях виждал дотогава, и балдахинът на листата им оформяше непромокаем покрив на неколкостотин аршина над земята. Толкова огромни бяха тези дървета, че сякаш бяха расли столетия. Стълба водеше до врата в дънера на едно от тях, имаше и отвори за прозорци. Върху клоните на друго беше построена къща на няколко ката, а нещо като гнездо на гигантски скорец се люлееше в клоните на трето. Отворените капаци по земята показваха, че под краката ни са прокопани тунели.

Заведоха ме при един от тези отвори и ми казаха да сляза по грубо скованата стълба, която се спускаше в мрака. За миг (и аз не знам защо) се уплаших, че може да слиза много надълбоко, в пещери като онези, които лежаха под съкровищницата на маймуночовеците, потънала във вечна нощ. Не беше така. След като се спуснах на дълбочина не повече от четири пъти собствения ми ръст и се препънах в нещо, което тогава ми заприлича на скъсани рогозки, се озовах в подземно помещение.

Някой затвори капака над главата ми и всичко потъна в непрогледен мрак. Обходих пипнешком мястото — беше голямо три на четири стъпки или там някъде. Подът и стените бяха от пръст, а таванът от необелени трупи. Мебели нямаше никакви.

Бяха ни пленили преди обяд. След още седем часа щеше да се стъмни. Преди това може би щяха да ме заведат при някой, който имаше власт тук. В този случай щях да направя всичко по силите си да го убедя, че двамата с детето сме безобидни и трябва да ни пуснат да си вървим в мир. В противен случай щях да се кача по стълбата и да се опитам да счупя капака. Седнах на пода и зачаках.

Сигурен съм, че не съм заспал. Но използвах способността си да призовавам миналото и по този начин, духовно поне, напуснах онова място. Известно време наблюдавах животните в некропола отвъд стената на Цитаделата, както го бях правил като момче. Гледах как гъските оформят стрела на фона на небето, а зайците и лисиците се стрелкат през тревата, и не след дълго дирите им се очертаха по снега. Трискъл лежеше мъртъв, както ми се стори, на бунището зад Мечата кула. Отидох при него, видях го, че трепери, после вдигна глава да близне ръката ми. Седях с Текла в тясната й килия, четохме си един друг на глас, после поспорихме върху прочетеното.

— Светът е като спрял часовник — каза тя. — Неръкотворния е мъртъв и кой ще го пресътвори? Кой би могъл?

— Нормално е часовниците да спират, когато собственикът им умре.

— Това е суеверие. — Взе книгата от ръцете ми, така че да може да ги подържи в своите, които бяха с дълги пръсти и много студени. — Когато собственикът е на смъртното си ложе, никой не налива още вода. Човекът умира и жените поглеждат към циферблата да видят колко е часът. По-късно откриват, че е спрял и че времето е същото.

Казах й:

— Твърдиш, че часовникът спира преди смъртта на собственика си, така че ако вселената спира сега, това не означава, че Неръкотворния е мъртъв — а само че никога не е съществувал.

— Но той боледува. Огледай се. Виж това място и кулите над теб. Може и да не го съзнаваш, но ти никога не си ги поглеждал както трябва, Севериън.

— Все още може да каже на някого да напълни механизма — предположих аз, а после осъзнах какво съм казал и се изчервих.

Текла се засмя.

— Не съм те виждала да се изчервяваш, откакто за пръв път си свалих роклята за теб. Сложих ръцете ти на гърдите си и ти почервеня като домат. Помниш ли? Да каже на някой да го напълни? Какво стана с моя млад атеист?

Сложих ръка на бедрото й.

— Объркан, както бях и тогава, от божественото ти присъствие.

— Значи не вярваш в мен? Мисля, че си прав. Аз сигурно съм мечтата на всички вас, младите изтезатели — красива затворничка, все още необезобразена, която ви зове да утолите сластта й.

Казах, опитвайки се да бъда галантен:

— Ти си мечта отвъд моята власт.

— Едва ли, защото съм именно в твоята власт сега.

Имаше нещо в килията с нас. Погледнах към решетъчната врата, после огледах ъглите под светлика на Теклината лампа със сребърния отражател. Килията притъмня, дори Текла и самият аз се стопихме заедно със светлината, но нещото, натрапило се в спомените ми, остана.

— Кой си ти — попитах — и какво искаш от нас?

— Добре знаеш кои сме ние и ние знаем кой си ти. — От гласа лъхаше хлад, а и, струва ми се, по-авторитетен тон не бях чувал. Дори самият Самодържец не говореше така.

— И кой съм според теб?

— Севериън от Несус, ликторът на Тракс.

— Наистина съм Севериън от Несус — казах. — Но вече не съм ликтор на Тракс.

— Така ти се иска да повярваме.

Отново се възцари тишина и скоро ми стана ясно, че гласът не смята да ме разпитва, а по-скоро да ме принуди да му разкрия всичко за себе си в замяна на свободата си. Изпитвах огромно желание да се хвърля отгоре му — едва ли беше на повече от няколко аршина от мен — но знаех, че най-вероятно е въоръжен със стоманените нокти, които ми бяха показали пазачите на пътеката. Също така ми се искаше, и не за пръв път в последно време, да извадя Нокътя от кожената му торбичка, макар че щеше да е повече от глупаво. Казах:

— Архонтът на Тракс поиска от мен да убия една жена. Аз обаче я освободих и трябваше да избягам от града.

— И се промъкна с магия покрай постовете на войниците.

Винаги бях смятал, че самопровъзгласилите се чудотворци са мошеници до един, но ето че нещо в гласа на разпитващия ми подсказа, че като се опитват да мамят другите, е възможно да мамят и самите себе си. В гласа се прокрадваше подигравка, но тя беше насочена към мен, а не към магията.

— Възможно е — казах аз. — Какво знаеш за силата ми?

— Че не е достатъчна да те освободи от това място.

— Не съм се опитвал да се освободя и въпреки това го направих.

Това като че ли го обърка.

— Не си се освободил. Просто доведе тук духа на жената!

Издишах, но се постарах да го направя безшумно. В преддверието в Двореца на Самодържеца едно момиченце ме беше взело за висока жена, когато Текла бе изместила за известно време личността ми. Изглежда, че и сега Текла бе говорила през устата ми. Казах:

— Значи съм некромант, който има власт над душите на мъртвите. Защото онази жена е мъртва.

— Каза, че си я освободил.

— Онова беше друга жена, която само малко прилича на тази. Какво направихте със сина ми?

— Той не те нарича свой баща.

— Страда от заблуди — казах аз.

Отговор не последва. След известно време станах и прокарах ръце по стените на подземния си затвор — бяха от пръст, както и преди. Не бях видял светлина, нито бях чул звук, но ми се струваше, че е възможно отворът да е бил покрит с някакъв преносим параван, който да скрива дневната светлина, а при една по-хитроумна конструкция на капака биха могли да го вдигат и свалят безшумно. Качих се на първата пречка на стълбата и тя изскърца под тежестта ми.

Придвижих се още две пречки нагоре и всяка изскърцваше на свой ред. Понечих да стъпя на четвъртата и усетих как нещо се впива в главата и раменете ми като върхове на кинжали. От дясното ми ухо се стече тънка струйка кръв.

Върнах се на третата пречка и опипах пространството над себе си. Онова, което на влизане ми беше заприличало на скъсано чердже, се оказаха двайсетина или повече остри бамбукови пръчки, закрепени някак в шахтата с върховете надолу. Бях се спуснал без проблеми, защото тялото ми ги беше извило на една страна. Сега ми пречеха да се изкача така, както шиповете на назъбеното риболовно копие пречат на рибата да се измъкне. Хванах една от пръчките и се опитах да я счупя, но не можах, макар че може би щях да успея, ако си служех и с двете ръце. Ако имах светлина и достатъчно време, навярно бих могъл да си пробия път през тях. Колкото до светлината — можех да си опитам късмета с Нокътя, но не смеех да рискувам. Скочих обратно на пода.

Поредната обиколка на стаята само потвърди досегашната ми информация, макар да ми се струваше повече от невероятно разпитвачът ми да се е покатерил по стълбата, без да предизвика и най-нищожния шум, дори да е знаел някакъв специален начин за преминаване през бамбука. Залазих на ръце и колене по пода, но и този ми изследователски подход не даде резултат.

Опитах се да преместя стълбата, но тя беше прикрепена здраво на мястото си, така че като започнах от ъгъла най-близо до шахтата, подскочих и докоснах стената в най-високата точка, до която достигаха пръстите ми, после се преместих половин стъпка встрани и повторих процедурата. Когато стигнах до място, което трябва да беше повече или по-малко срещуположно на онова, където бях седял в началото, най-после го открих — правоъгълен отвор, лакът висок и два широк, като долният му край се падаше малко по-високо от главата ми. Разпитвачът ми спокойно е можел да се спусне от него, навярно с помощта на въже, и да се върне по същия начин. По-вероятно обаче беше просто да е подал главата и раменете си през него, така че гласът му да звучи сякаш наистина е в стаята с мен. Хванах се за ръба на дупката, набрах се и се вмъкнах вътре.