Джийн Улф
Мечът на Ликтора (13)

13.
В планината

Пролетта беше свършила и лятото беше започнало, когато излазих в сивкавия светлик, но дори и така във високите земи никога не беше наистина топло, освен когато слънцето не се издигнеше до зенита си. Въпреки това не смеех да се спусна в долините, където се гушеха селцата, и цял ден вървях нагоре и навътре в планината, преметнал плаща си през едното рамо, така че да прилича възможно най-много на еклектическа одежда. Освен това свалих острието на Терминус Ест и го съединих отново с дръжката, но без ефеса, така че, прибран в ножницата си, отдалеч да прилича на обикновена тояга.

До обяд под краката ми беше останал само камък, и то толкова неравен, че колкото ходех, толкова се и катерех. На два пъти зървах метален проблясък далече под мен и като поглеждах надолу, виждах малки групи димарчии — препускаха в галоп по пътеки, по които повечето мъже не биха минали дори пеша, а късите им алени наметала се развяваха след тях. Не открих ядивни растения и не видях друг дивеч, освен кръжащите високо в небето лешояди. Дори и да бях видял, нямаше начин да убия нещо с меча си, а друго оръжие нямах.

Всичко това звучи доста отчайващо, но истината е, че бях развълнуван от планинските гледки и обширната панорама на въздушната империя. В детството си ние не сме в състояние да оценим природните красоти, защото още не сме съхранили във въображението си нужния набор от подобни гледки, всяка с придружаващите я емоции и обстоятелства, и по тази причина възприемаме природата повърхностно, без дълбочина. Сега аз гледах увенчаните с облачни корони върхове и заедно с тях виждах Несус от конуса на кулата Матачин и Тракс от бойниците на замъка Асиез, и колкото и да се чувствах окаян, готов бях да припадна от душевна наслада.

 

 

Нощта прекарах сгушен на завет край една гола скала. Не бях ял нищо, откакто се преоблякох във Винкулата, което сега ми се струваше да е било преди седмици, ако не и години. В действителност бяха изтекли само няколко месеца, откакто бях вмъкнал един захабен кухненски нож в килията на бедната Текла и бях видял кръвта й да се процежда като сляп ален червей под вратата на килията й.

Поне бях избрал добре камъка си, ако не друго. Той спираше вятъра, така че, стига да не мърдах много, можех да си почина не по-зле, отколкото в тихия, мразовит въздух на някоя ледена пещера. Една-две стъпки в коя да е посока ме хвърляха обратно в лапите на вятъра и само за миг замръзвах до кости.

Спал бях близо час, струва ми се, без сънища, които да надживеят съня, после се събудих с усещането — което не беше сън, а онази особена безпочвена увереност, или псевдоувереност, която ни връхлита в моменти на изтощение и страх — че Хетор се навежда над мен. Струваше ми се, че усещам дъха му, вонящ и леденостуден по лицето ми, и очите му — вече не безизразни, а вперени жарко в моите. Когато се разсъних напълно, разбрах, че точиците светлина, които бях взел за зениците му, всъщност са две звезди, големи и много ярки в прозирния, чист въздух.

Опитах се отново да заспя — затворих очи и се насилих да си спомня най-топлите и уютни места, където бях спал — стаята на пътуващ брат, която ми бяха дали в нашата Кула и която ми се беше сторила така разкошна с уединението и меките си одеяла в сравнение със спалното помещение на чираците; леглото, което веднъж бях споделил с Баландерс, чийто широк гръб бе излъчвал топлина като нагорещена печка; покоите на Текла в Двореца на Самодържеца; уютната стая в Салтус, където се бяхме настанили с Йонас.

Нищо не помогна. Не можах да заспя отново, а не смеех и да продължа по пътя си от страх да не падна в някоя пропаст в тъмното. През остатъка на нощта зяпах звездите — всъщност тогава за пръв път истински усетих величието на съзвездията, за които ни беше разказвал учителят Малрубиус, когато бях най-малкият от чираците. Колко е странно, че небето, което през деня е неподвижното платно, по което облаците се движат пред очите ни, нощем се превръща във фона, по който се движи самият Ърт, така че го усещаме как се търкаля под нас, както моряците усещат вълнението на прилива. Нея нощ усещането за това бавно въртене беше толкова силно, че главата ми се замая от дългото, непрестанно люлеене.

Силно беше и усещането ми, че небето е бездънна яма, в която вселената може да се катурне всеки момент и там да си остане. Чувал съм хора да казват, че загледат ли се твърде дълго в звездите, ги завладявало ужасяващото чувство, че нещо ги завлича. Моят собствен страх — а аз наистина усещах страх — не беше фокусиран върху далечните звезди, а по-скоро върху зейналата празнота помежду им и на моменти ме връхлиташе такава неудържима паника, че впивах премръзналите си пръсти в скалата, понеже ми се струваше, че ще падна от Ърт. Без съмнение всеки изпитва по мъничко от този страх, щом казват, че не съществува климат толкова мек, че хората охотно да спят без покрив над главите си.

Вече разказах как се събудих с мисълта за лицето на Хетор (сигурно защото често се бях сещал за Хетор, откакто говорих с Доркас) и как, отваряйки очи, открих, че от лицето му не е останало нищо, освен двете ярки звезди, които се бяха вписали в него. Така че то беше с мен отначало, когато се опитах да разпозная съзвездията, чиито имена често бях виждал по страниците на книгите, макар да имах съвсем бегла представа в коя част на небето се намира всяко от тях. В началото всички звезди ми се струваха еднообразна, макар и красива маса от светлинни, като искрите, които се завихрят над огън. Разбира се, скоро видях, че някои са по-ярки от други и че цветовете им въобще не са еднакви. После, най-неочаквано, след като се бях взирал в тях доста време, очертанията на един перитон изпъкнаха толкова ясно, сякаш някой беше поръсил цялото тяло на птицата със стрити на прах диаманти. След миг отново изчезна, но скоро се върна, а с него и други форми, някои отговаряха на съзвездията, за които бях чувал, а други бяха изцяло плод на собственото ми въображение. Един гущер, или змия с глави в двата си края се открояваше особено ясно.

Когато тези небесни животни се разкриха пред взора ми, ме обзе страхопочитание пред красотата им. Но когато станаха толкова силно очевидни (а това стана твърде скоро), че вече не можех да ги отстраня по своя воля, ми внушиха такъв страх, какъвто ми внушаваше и мисълта да падна в среднощната празнота, сред която се гърчеха. Но това не беше обикновен физически и инстинктивен страх като другия, а по-скоро един вид философски ужас при мисълта за вселена, в която грубите силуети на зверове и чудовища са нарисувани с пламтящи слънца.

Покрих главата си с плаща от страх да не загубя разсъдъка си и се замислих за световете, които обикалят около тези слънца. Всички знаем, че те съществуват, някои са просто безкрайни каменни равнини, други са покрити с лед или тънат в пепел и реки от лава, както казват, че било на Абадон. Но има и много други светове, кои по-хубави, кои по-лоши, населени със същества, които или произхождат от човешкия род, или поне не са много по-различни от самите нас. Най-напред си помислих за зелени небеса, синя трева и въобще детинската екзотика, която задължително завладява мислите ни, насочим ли ги към други светове. Но след време се уморих от тези наивни представи и насочих мислите си към общества и начини на мислене съвсем различни от нашите, светове, в които всички хора, знаейки, че произлизат от една-единствена двойка колонисти, се отнасят един към друг като братя и сестри, светове, където вместо валута има чест, така че всеки се труди, с цел да бъде признат за близък на някой мъж или жена, които са спасили колонията, светове, където изначалната борба между хората и зверовете е прекратена отдавна. С тези мисли дойдоха и стотина други — как се раздава справедливост, когато всички се обичат помежду си, например: как един просяк, загубил всичко, освен човечността си, може да се моли за чест и по какъв начин биха могли да се обличат и хранят хора, чиито разбирания им забраняват да убиват животните.

Когато за пръв път осъзнах, още като момче, че зеленият кръг на луната всъщност е нещо като остров, увиснал в небето, и че цветът му се дължи на горите, незапомнено древни, засадени там в най-ранните дни на човешката раса, у мен се зароди намерението да отида там, а към него постепенно се прибавиха и всички други светове във вселената, по реда, в който с възрастта си осъзнавах съществуването им. Бях се простил с това си желание като с грешка (както си мислех) на растежа, когато научих, че само хора, чието място в обществото ми се струваше непостижимо високо, успяват да напуснат Ърт.

Сега този стар мой копнеж се разпали наново и макар да ми се струваше още по-нелеп с годините (защото малкият чирак несъмнено бе имал по-голям шанс да литне някога сред звездите от преследвания аутсайдер, в който се бях превърнал), беше неимоверно по-силен и изпълнен с решимост, защото през изминалото време бях разбрал колко глупаво е да ограничаваш желанията си до възможното. Ще отида, твърдо реших аз. — През остатъка от живота си ден и нощ ще бъда нащрек за някаква възможност, колкото и нищожна да е тя. Веднъж вече се бях озовавал насаме с огледалата на отец Инир — тогава Йонас, много по-мъдър от мен, се беше гмурнал без колебание в пороя на фотоните. Кой можеше да твърди, че няма отново да се озова пред онези огледала?

Подкрепян от тази мисъл, аз дръпнах плаща от главата си, решен да погледна още веднъж звездите, и открих, че слънчевата светлина е пронизала вече планинските върхове, отнемайки нощното им величие. Титаничните лица, надвисвали над мен, се бяха смалили сега до ликовете на отдавна мъртвите владетели на Ърт, обрулени от времето и изпити от лавините.

Станах и се разкърших. Ясно беше, че не мога да изкарам и този ден без храна, и още по-ясно, че не ще мога да прекарам следващата нощ, както бях прекарал тази — под ненадеждната защита на плаща си. Затова, макар и да не смеех да се спусна към населените долини, замислих маршрута си така, че да ме отведе в гората, която се стелеше по билата под мен.

Стана почти обяд, докато я стигна. Когато най-после се добрах до дребните брези, които я обикаляха като предни постове, видях, че макар теренът да е по-стръмен, отколкото бях очаквал, в центъра й земята сравнително по-равна, а следователно и оскъдната почва сравнително по-богата, и там растяха дървета с внушителен ръст, толкова близо едно до друго, че пролуките помежду им не бяха по-широки от самите стволове. Те, разбира се, не приличаха на събратята си с твърда дървесина и лъскави листа от тропическата гора, през която бяхме минали на южния бряг на Сифизус. Тези тук в по-голямата си част бяха иглолистни видове с грапава кора, високи прави дървета, привели се, въпреки ръста и силата си, далеч от сянката на планината, и поне по четвърт от тях ясно личаха белезите от войната им с вятъра и светкавиците.

Бях дошъл с надеждата да заваря дървосекачи или ловци и да се позова на гостоприемството, което по правило се полага (както дълбоко вярват градските люде) на странниците в дивите планини. За дълго време обаче надеждите ми останаха напразни. Час по час спирах и се ослушвах за звънтеж на брадва или лай на кучета. Чувах обаче единствено тишина и макар гората да предлагаше огромно количество дървен материал, не видях признаци да е имало сеч.

Най-накрая стигнах до малък ручей с леденостудена вода, който криволичеше между дърветата, по чиито брегове растеше дребна и нежна орлова папрат и трева със стръкчета, тънки като косъм. Напих се до насита и близо половин час следвах ручея надолу по склона, покрай поредица от миниатюрни водопади и езерца, като се чудех, както несъмнено се бяха чудили и други преди мен от хиляди години, как така потокът бавно, но сигурно расте, при положение че няма други негови събратя да се вливат в руслото му.

Накрая стана толкова голям, че и дърветата не бяха в безопасност, а малко по-напред видях ствола на едно от тях, поне четири лакътя дебел, да лежи повален напреки на потока, който беше подкопал корените му. Приближих се към него без особена предпазливост, защото нямаше звук, който да ме предупреди, хванах се за един от по-ниските клони и стъпих с отскок върху ствола.

За малко да се катурна в океан от въздух. Бойниците на замъка Асиез, от които бях зърнал нещастната Доркас, бяха нищо в сравнение с тази височина. Стената на Несус сигурно беше единственият артефакт, сътворен от човешки ръце, който можеше да й съперничи. Потокът се сурваше безшумно в пропаст, която го издухваше на миниатюрни капчици и ги претопяваше в дъга. Дърветата долу приличаха на играчки, издялани за някое момченце от любящия му баща, а в края им видях малка нива и къща, не по-голяма от речно камъче, със спиралка бял дим — призракът на водната панделка, погинала при падането си — който се къдреше нагоре и изчезваше също като нея в нищото.

Спускането по скалната стена отначало ми се стори твърде лесно, защото инерцията на скока ми едва не ме беше прехвърлила през поваления ствол, а самият той висеше наполовина над ръба. Когато възстанових равновесието си обаче, задачата ми се стори непосилна. Скалната стена беше отвесна в големи участъци, поне докъдето ми стигаше погледът, и макар че навярно бих могъл да се спусна и да стигна до къщата преди мръкване, ако имах въже, аз, разбира се, нямах такова, а и във всеки случай би било глупаво от моя страна да се доверя на въже с такава огромна дължина, каквото би ми било необходимо тук.

Все пак се заех да проуча ръба на скалата и накрая открих пътечка, която, макар и много стръмна и тясна, очевидно се използваше редовно. Не смятам да занимавам читателя с всички подробности за спускането надолу, които нямат много общо с разказа ми, макар че, както не е трудно да си представи човек, по онова време те бяха ангажирали вниманието ми изцяло. Съвсем скоро разбрах, че не трябва да отклонявам поглед от самата пътека и лицето на скалата, което ми се падаше ту отляво, ту отдясно, заради острите завои на пътечката. В по-голямата си част тя се спускаше почти отвесно, а ширината й не надвишаваше един лакът, че и по-малко. На места преминаваше в стъпала, изсечени направо в скалата, а в един участък напълно изчезваше, заменена от дупки за ръцете и краката, по които се спуснах, както се слиза по дървена стълба. Тези бяха много по-лесни — обективно погледнато — от пукнатините, в които посред нощ бях вклинявал пръстите на ръцете и краката си при входа на мината на маймуночовеците и, ако не друго, сега поне ми беше спестен шокът от стрели, които да пищят покрай ушите ми. Но височината беше сто пъти по-голяма и замайваща.

Може би защото бях принуден да задържам упорито погледа си встрани от пропастта, вниманието ми се съсредоточи върху обширния образец, поднесен ми в разрез, на земната кора, по която пълзях. В древни времена — така прочетох веднъж в един от текстовете, които ми даваше учителят Палемон — сърцето на самия Ърт било живо и движенията на това живо ядро карали равнините да изригват като фонтани, а понякога за една нощ то отваряло морета между острови, които все още били един континент, когато слънцето ги било огряло за последно. Казват, че сега Ърт е мъртъв, че изстива и се свива в каменната си мантия като трупа на старица в някоя от изоставените къщи, които ми беше описала Доркас, мумифицира се в неподвижния сух въздух, докато дрехите й не се стрият на прах. Същото, казват, ставало и с Ърт, а тук половин планина се беше отцепила от другарчето си и се бе сринала най-малко с една левга.