Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2017)
Корекция и форматиране
analda(2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. —Добавяне

10.
Олово

Имаше един миг, когато си помислих, че ще пропадна през зейналата дупка в средата на малката стая, преди да съм си прибрал Терминус Ест и да съм изнесъл на безопасно място ханджийката на „Патешкото гнездо“, и още един, когато ме обзе увереност, че всичко ще се срути — и нестабилната постройка, и ние заедно с нея.

Въпреки това се измъкнахме някак. Когато се добрахме до улицата, там нямаше никого — войниците несъмнено бяха запрашили към пожара в ниското, а ужасените граждани се бяха заключили в къщите си. Подхванах жената и макар все още да беше твърде ужасена, за да отговори смислено на въпросите ми, я оставих да води — както и бях предположил, тя ме заведе право в странноприемницата си.

Доркас спеше. Не я събудих, а седнах в мрака на едно ниско столче до леглото й, край което сега имаше и малка маса — колкото да побере чашата и бутилката, които бях донесъл от общото помещение долу. Не знам какво беше виното, но в устата си го усещах силно — и слабо като вода, преглътнех ли го. Докато Доркас се събуди, вече бях преполовил бутилката, но ефектът не беше по-различен, отколкото ако бях изпил същото количество шербет.

Тя се надигна стреснато, после пак отпусна глава на възглавницата.

— Севериън. Трябваше да се сетя, че си ти.

— Не исках да те стресна — казах аз. — Дойдох да видя как си.

— Много мило. Само че всеки път, като се събудя, ми се струва, че си приведен над мен. — За миг затвори очи. — Съзнаваш ли колко безшумни са стъпките ти с тези твои меки подметки? Това е една от причините хората да се боят от теб.

— Веднъж ми каза, че ти приличам на вампир, защото ядях нар и устните ми се бяха боядисали в червено. Тогава това ни се стори смешно. Помниш ли? — (Тогава бяхме на едно поле в границите на Несус, бяхме спали край театъра на доктор Талос, а на сутринта пирувахме с плодовете, разпилени по земята от публиката, която си беше плюла на петите предната вечер.)

— Да — каза Доркас. — Искаш пак да се засмея, нали? Боя се обаче, че повече никога не ще мога да се смея.

— Искаш ли вино? Дадоха ми го безплатно и не е толкова лошо, колкото очаквах.

— За да ме развесели ли? Не. Според мен човек трябва да пие само когато му е весело. Иначе в чашата ще намери още скръб и нищо друго.

— Една глътка поне. Ханджийката ми каза, че ти е било лошо и цял ден не си хапнала.

Златната глава на Доркас се размърда върху възглавницата, когато тя се обърна да ме погледне. И понеже изглеждаше напълно будна, си позволих да запаля свещта.

Тя каза:

— Носиш дрехата си. Сигурно си я уплашил до смърт.

— Не, не от мен се беше уплашила. В момента се налива, с каквото намери.

— Държа се добре с мен — много е мила. Не я съди, че е решила да пие по това време.

— Не я съдя. Няма ли все пак да хапнеш нещо? В кухнята сигурно има храна, ще накарам ханджийката да донесе от всичко и ще върна нещата, които не ти харесат.

Нещо в думите ми накара Доркас да се усмихне едва-едва.

— Цял ден връщам храната. Това е имала предвид, когато ти е казала, че ми е било лошо. Или беше по-конкретна? Повръщах. Мислех, че миризмата още се усеща, макар че бедната женица почисти, колкото можа.

Доркас млъкна за миг и подуши въздуха.

— На какво ми мирише? Опърлен плат? Сигурно е от свещта, но едва ли ще можеш да подрежеш фитила с този твой огромен меч.

— Предполагам, че е от плаща ми — казах аз. — Озовах се твърде близо до един огън.

— Бих те помолила да отвориш прозореца, но виждам, че вече е отворен. Течението май ти пречи. Свещта пращи от него. Замайва ли ти се главата от треперливите сенки?

— Не — казах аз. — Не е проблем, стига да не гледаш право в пламъка.

— Ако се съди по изражението ти, в момента се чувстваш така, както се чувствам аз винаги когато съм близо до вода.

— Следобеда те заварих да седиш досами брега на реката.

— Знам — каза Доркас и се умълча. Мълчанието й се проточи толкова много, че се уплаших дали някога ще проговори пак и дали патологичната мълчаливост (вече бях сигурен, че става въпрос точно за това), която я бе обладала преди, не се е върнала.

Накрая казах:

— Изненадах се да те видя там — помня, че се вгледах няколко пъти, макар именно теб да търсех.

— Повръщах, Севериън. Казах ти вече, нали?

— Да, каза ми.

— Знаеш ли какво повърнах?

Взираше се в ниския таван и ме обзе усещането, че там има друг Севериън, нежният и дори благороден Севериън, който съществуваше единствено в нейните представи. Всички ние, струва ми се, когато си мислим, че говорим най-доверително с друг човек, всъщност се обръщаме към представата, която имаме за човека, с когото си мислим, че говорим. Но това беше нещо повече — чувствах, че Доркас би продължила да говори, дори ако излезех от стаята.

— Не — отговорих аз. — Вода?

— Топчета. За стрелба с прашка.

Реших, че се изразява метафорично, и казах:

— Трябва да е било много неприятно.

Главата й се завъртя отново върху възглавницата и вече виждах сините й очи с разширени зеници. Бяха толкова празни, че можеха да минат за две миниатюрни призрачета.

— Топчета за прашка, мили мой Севериън. Тежки парченца метал, всяко колкото ядка, малко по-късо от палеца ми и с врязана в него думата „удар“. Избълвах ги и те изтракаха в кофата, а аз посегнах — пъхнах ръка в мръсотията, която излезе заедно с тях, и ги извадих да ги разгледам. Жената, която държи странноприемницата, дойде и изнесе кофата, но аз вече ги бях почистила и скрила. Две са, в чекмеджето на масата. Тя я донесе заедно с вечерята. Искаш ли да ги видиш? Отвори го.

Нямах представа за какво говори и я попитах дали мисли, че някой се е опитал да я отрови.

— Не. Няма ли да отвориш чекмеджето? Нали си смел. Не искаш ли да ги видиш?

— Вярвам ти. Щом казваш, че в чекмеджето има топчета за прашка, значи наистина са там.

— Но не вярваш, че съм ги повърнала. Не те виня. Нямаше ли някаква приказка за дъщерята на ловец, която била благословена от пардал и проговорела ли, от устата й се сипел черен кехлибар? А после снаха й, й откраднала благословията, само че от нейната уста изскачали жаби? Помня, че съм чувала да я разказват, но тогава ми се стори нелепа.

— Как може някой да повръща олово?

Доркас се засмя, но в смеха й нямаше веселие.

— Лесно. Много, много лесно. Знаеш ли какво видях днес? Знаеш ли защо не можех да говоря с теб, когато ме намери? А аз наистина не можех, Севериън, кълна ти се. Ти си помисли, че просто съм ти сърдита, или се инатя, знам. Но не беше така — бях се превърнала в нещо подобно на камък, безсловесна, защото нищо нямаше значение, а и сега не съм сигурна, че не е така. Съжалявам обаче за онова, дето казах — че не си смел. Смел си, знам. Само дето не изглежда смело, когато правиш разни неща на бедните затворници тук. Беше толкова смел, когато се би с Аджилус, и по-късно, когато за малко да се сбиеш с Баландерс, защото мислехме, че ще убие Йолента…

Отново се умълча, после въздъхна.

— О, Севериън, толкова съм уморена.

— Исках да поговоря с теб за това — казах аз. — За затворниците. Искам да разбереш, дори и да не можеш да ми простиш. Това ми е професията, нещото, за което са ме обучавали още от детските ми години. — Наведох се и хванах ръката й. Стори ми се крехка като пойна птичка.

— И преди си ми го казвал. Разбирам, наистина.

— И мога да го правя добре. Доркас, точно това не разбираш. Изтезанията и екзекуциите са изкуство и аз притежавам усета, дарбата, благословията. Този меч и всички инструменти, които използваме, оживяват в ръцете ми. Ако бях останал в Цитаделата, можех да стана учител. Доркас, слушаш ли ме? Разбираш ли нещо от това, което ти говоря?

— Да — каза тя. — Донякъде, да. Обаче съм жадна. Ако си приключил с пиенето, налей ми малко вино, моля те.

Налях чашата едва наполовина, от страх, че може да я разлее върху постелките.

Тя седна в леглото — не бях сигурен, че ще може да го направи, докато не ме опроверга с действията си — надигна стъклената чаша и когато я пресуши до дъно, я метна през прозореца. Чух как се строши на улицата долу.

— Не искам да пиеш след мен — каза тя. — А знаех, че ще го направиш, ако не изхвърля чашата.

— Значи смяташ, че каквото и да ти има, е заразно? Тя отново се засмя.

— Да, но ти вече си го прихванал. Заразил си се от майка си. Със смърт. Севериън, ти така и не ме попита какво съм видяла днес.