Джийн Улф
Ноктите на помирителя (9)

9.
Господарят на гората

Принудиха ни да застанем с лица към стената, докато завържат китките ни. Наметалата ни бяха смъкнати, за да се прикрият кожените ремъци и да изглежда съвсем естествено, че ръцете ни са скръстени отзад. Отведоха ни в задния двор, където огромен балучитър престъпваше тежко от крак на крак под товара на платформа от желязо и животински рог. Мъжът, който държеше лявата ми ръка, удари звяра с остена си и ние се качихме на гърба му.

Когато двамата с Йонас дойдохме на панаира в Салтус, пътят ни пресече хълмове от отломки и парчета, извадени от мините, хълмове, издигнати от камъни и изпочупени тухли. Когато яздих, подлъган от фалшивото писмо на Аджиа, галопирах покрай тези възвишения и пътеката, която се виеше през гората, в нейната най-близка до селото част. Сега ние тръгнахме покрай купчини руда, през които просто нямаше път. Тук, освен баластрата миньорите бяха изхвърлили предишните си находки, за които бяха сметнали, че ще посрамят селото или професията.

Всичко лежеше нахвърляно на купища, достигащи височина поне десетина пъти повече от високия гръб на балучитъра. Какво ли нямаше там. От неприлични статуи, прекатурени и натрошени, до човешки кости, по които имаше засъхнала плът и развяваща се коса. Виждаха се десетки хиляди мъже и жени. Тези, които чакаха възкресение бяха съхранили телата си и лежаха килнати като пияници след гуляй. Кристалните им саркофази бяха разбити, а крайниците им стърчаха в гротескни пози. Облеклото им беше излиняло и разпокъсано. Очите им невиждащо гледаха към небето.

Отначало аз и Йонас се опитахме да зададем въпроси на хората, които ни бяха пленили, но те ни заставиха да замълчим. Сега, след като балучитърът навлезе сред това поле на тлението и разрушението, те се поотпуснаха малко и аз отново ги попитах къде ни водят. Отговори ми мъжът с уплашеното лице:

— В пустошта, домът на свободните мъже и хубавите жени.

Спомних си за Аджиа и го попитах дали служи на нея, но той се разсмя и поклати глава.

— Не, моят господар е Водалус.

— Водалус!

— О! — възкликна той. — Очевидно го познаваш. — Той бутна мъжа с брадата, който яздеше заедно с нас на платформата. — Няма съмнение, че Водалус ще се отнесе подобаващо с теб, щом толкова изкусно измъчваше един от неговите сподвижници.

— Познавам го, наистина — отвърнах аз. — Бях готов да кажа на мъжа с изплашено лице, че бях спасил живота на Водалус, още когато бях капитан на послушниците. Но тогава си помислих, че Водалус може изобщо да е забравил за тази случка. Затова казах, само че ако съм знаел, че Барнох е сподвижник на Водалус, нямаше в никакъв случай да изпълня екзекуцията. Естествено излъгах, защото още когато приех предварително си заплащане, разчитах да намаля страданията на Барнох. Лъжата не ми помогна с нищо. Тримата, дори и водачът на балучитъра, бурно се разхилиха.

Когато веселието им премина, попитах:

— Снощи яздих на североизток от Салтус? Натам ли отиваме?

— Значи там си бил? Нашият господар дойде да те търси, но се върна с празни ръце. — Мъжът с уплашеното лице се усмихна, защото явно в съзнанието му премина мисълта, че е изпълнил мисията, на която се бе провалил самият Водалус.

— Отиваме на север, погледни слънцето — прошепна ми Йонас.

— Да, точно така — отговори човекът със страхливото лице, който изглежда имаше остър слух. — На север, но не за дълго. — После, за да убие времето, той ми разказа накратко как се отнася неговия господар с пленниците. Повечето описани методи бяха изключително примитивни, по-скоро с театрален ефект, отколкото предназначени за бавна агония.

Сякаш огромна ръка пусна завеса над нас и сенките на дърветата паднаха върху платформата. Блясъкът на милионите стъкла от разбитите саркофази и втренченият взор на мъртвите очи останаха зад нас и ние навлязохме в зелената сянка на вековна гора. Сред огромните дънери дори и балучитърът, който имаше ръст поне три пъти по-висок от човешкия, не изглеждаше нищо повече от малък, подтичващ звяр, а ние, яздейки на гърба, бяхме като пигмеи изскочили от детска приказка.

Тогава ми хрумна, че тези дървета са били съвсем малко по-ниски от времето, когато съм се родил. Те са се издигали както сега и когато съм играл сред кипарисите и гробниците на нашия некропол. Щяха да останат тук и да поглъщат последните зари на умиращото слънце и когато аз вече ще съм мъртъв. Видях колко малко значение има дали съм жив или мъртъв, макар да чувствах живота си като нещо много скъпо. Тези мисли ме накараха за малко да забравя това свое настроение, в което бях готов да се боря и за последния си миг живот, макар и да продължавах да се интересувам дали ще се спася или не.

— Севериън, добре ли си?

Беше гласът на Йонас. Аз го погледнах с учудване.

— Да. Защо, зле ли изглеждам?

— Така ми се стори.

— Бях се замислил за това колко ми е познато това място и се опитвах да разбера защо. То връща в паметта ми спомените за много слънчеви дни в нашата Цитадела. Тези дървета са почти толкова големи, колкото и неговите кули. Повечето от тях са обрасли с върбалаци, така че там е много тихо и през зимата, и през лятото, а светлината, която влиза през прозореца, е смарагдовозелена. Тук е също толкова тихо…

— Да?

— Ти сигурно си пътувал много пъти с лодка, Йонас?

— Да, доста пъти.

— Това исках и аз самият да направя от известно време. За първи път пътувах по вода, когато Аджиа и аз поехме към острова с Ботаническите градини, а по-късно пресякохме и Острова на птиците. Движението на лодката е подобно на това да яздиш този звяр. Безшумно е, с изключение на лекото плясване, когато греблата се потапят във водата. Сега се чувствам така, сякаш пътувам из Цитаделата с тържествено украсена лодка.

Йонас беше толкова сериозен, че гледайки лицето му, не можах да се сдържа и избухнах в смях. След това се надигнах с намерението да погледна към горската пътека, като дам воля на фантазията си.

Едва се бях надигнал, когато мъжът с изплашено лице също се изправи. Държейки острието на камата си допряно до гърлото ми, той ми заповяда да седна. Въпреки заплахата, аз отказах.

Мъжът размаха заплашително оръжието си.

— Сядай веднага или ще ти разпоря корема!

— Но така няма ли да се лишиш от славата, че си ме заловил, попитах аз. — Не мисля, че ще го направиш. Почакай другите да кажат на Водалус, че си ме заловил, а след това си ме разпрал, докато ръцете ми са били завързани.

Сега дойде време и на съдбата да се намеси. Брадатият мъж, който държеше Терминус Ест се опита да го извади, но очевидно не беше привикнал да борави с толкова дълъг меч. За да се извади подобно оръжие, необходимо е да се хване здраво дръжката с едната ръка, а с другата — основата на ножницата, след това двата лакътя едновременно да се разтворят на достатъчно разстояние пред гърдите. Брадатият мъж вместо това започна да тегли меча, както се изскубва упорит бурен с дълбоки корени. При тази деликатна и сложна операция той бе изненадан от непремерената стъпка на животното и залитна към мъжа с изплашеното лице. Острието, идеално наточено да разцепи и косъм, поряза и двамата. Мъжът с уплашеното лице ужасено отстъпи назад, а Йонас му подложи крак и притискайки коляното му, го преметна през седлото на балучитъра.

Междувременно брадатият мъж пусна на земята Терминус Ест и се взря в раната на ръката си, която беше доста дълга, а нямаше съмнение — и доста дълбока. Познавах този меч така, както познавам и собствената си ръка, отне ми само секунда да се наведа, да хвана дръжката му и придържайки острието между петите си да разрежа ремъка, с който бяха завързани китките ми. Мъжът също не бездействаше и щеше да ме изпревари и да ме убие с камата си, ако Йонас не го беше ритнал между краката.

Той се преви на две и преди да може да се изправи, аз вече бях надвиснал над него с Терминус Ест.

Съкращаването на мускулите накара тялото му да се изопне, а това често се случва, когато осъденият не е поставен на колене. Мисля, че пръските кръв бяха първият знак, който получи водача на животното, че нещо не е наред. Той се обърна, за да види какво става и аз успях този път да действам много прецизно. Леко приведен на перилата на седлото изпълних хоризонтален удар, държейки острието само с едната си ръка.

Главата му тупна на земята и точно тогава балучитъра се промуши между две близки големи дървета така, както мишка се промушва в цепнатината на някоя стена. Пред нас се откри горска поляна, по-голяма от тези, които бях видял досега в тази гора. Тук тревата и папратите растяха буйно, а зайчетата, образувани от златиста слънчева светлина, играеха върху туфи мъх. Тук Водалус бе избрал мястото за своя престол. Заедно с благородната Теа той седеше под балдахин, изплетен от ресили лози, и съдеше или награждаваше своите последователни.

Йонас не видя нищо от това, защото все още бе проснат на пода на платформата и се опитваше да разреже с кама ремъците, стегнали китките му. Помогнах му и отново се изправих, опитвайки се да запазя равновесие върху тръскащия се гръб на балучитъра. В ръката си все още стисках Терминус Ест, опръскан с кръв до дръжката. Стотици лица се обърнаха към нас, когато излязохме на поляната, ведно с тях и това на седящия на трона си ликуващ и лицето на неговата красива съпруга. Прочетох по очите им удивлението от това, което виждаха.

Голямото животно, яхнато от мъж без глава с гърди, опръскани с кръв, а на платформата самият аз, с развяващ се, опушено черен плащ и окървавен меч в ръка.

Ако се бях опитал да сляза, да побягна или да пришпоря животното, със сигурност щях да бъда убит. Вместо това аз запазих присъствие на духа, както бях направил, когато преминахме през гробището от неизвестни мъртъвци, покрай редицата от саркофази и през гората от гигантски дървета. Останах така, както си бях, а животното, загубило водача си, намали ход, но продължи да се движи напред, докато не стигна до подиума с трона и балдахина от лози.

Балучитърът спря и трупът на водача политна напред, падайки в краката на Водалус. Наведох се напред, плеснах животното с широката страна на меча си и то коленичи.

Водалус се усмихна. Тънка усмивка, която изразяваше много неща, но на първо място — задоволство.

— Изпратих хората си да ми докарат палач — каза той. — Виждам, че са успели.

Поздравих го, държейки меча с две ръце пред гърдите си така, както ме бяха учили, че се поздравява ликуващ, дошъл да наблюдава екзекуция в Големия двор.

— Сеньор, те не са ти довели същински палач. Едно време, ако не бях аз, и вашата глава можеше да падне в току-що разкопаната земя.

Водалус се втренчи в лицето ми, вместо в меча и плаща ми, и след около минута каза:

— Да, ти си онзи младеж. Не беше ли това доста отдавна?

— Достатъчно отдавна, сеньор.

— Ще говорим за това, когато останем насаме, но сега имам обществени задължения. Застани тук. — Той ми посочи мястото, отляво на трона му.

Слязох от гърба на балучитъра, следван по петите от Йонас. Двама коняри дойдоха да отведат добичето. Ние седнахме и около час наблюдавахме как Водалус обяснява плановете си, издава заповеди, раздава награди и наказания. Огледах се наоколо и разбрах, че цялата пищност на сградите, колоните и арките, с които се хвалят хората от града, не е нищо повече от имитация от камък на стволовете и сводовете от извитите клони на дърветата. Ако имаше някаква разлика, тя беше само в цветовете, защото в града преобладаваше бялото и сивото, а тук кафявото и тревистозеленото. Тогава разбрах и защо тълпите от благородници никога не могат да подчинят Водалус. Той обитаваше най-здравата и голяма крепост, която съществуваше на Ърт, по-обширна дори и от Цитаделата, която толкова обичах.

Най-накрая Водалус освободи хората си и всеки мъж и жена се отправи затам, където живееше. Той слезе от трона си и се наведе над мен, сякаш бях малко дете.

— Веднъж вече си ми служил. Затова, каквото и да се случи, ще запазя живота ти, но за известно време може би трябва да бъдеш мой гост. Сега, след като знаеш, че животът ти не е вече в опасност, ще ми служиш ли отново?

Клетвата, която бях дал на Самодържеца при моето повишение, нямаше силата да изтрие спомена за мъгливата вечер, когато се запознах Водалус. Клетвите са нещо незначително в сравнение с ползата, която можем да допринесем на другите. Духът се противопоставя на честта, но аз веднъж бях избирал. Някой казват, че за това признателност няма. Но те просто бъркат. Този, който върши дела в името на другите, се издига до Неръкотворния и за награда може да им служи до края на живота. Това казах и аз на Водалус.

— Добре! — рече ми той и ме потупа по рамото. — Ела. Чака ни трапеза. Ако ти и твоят приятел седнете на масата ми, ще ви кажа какво трябва да се направи.

— Сеньор, вече опозорих веднъж братството. Моля да не ме карате да го правя отново.

— Каквото и да правиш, то ще бъде тайна и никой няма да разбере за това — отвърна ми Водалус.

Това ми стигаше.